Валерий Медведев
Сватбен марш (7)

VI.

Казах: „Майка ми е кинорежисьор, казва се Левашова“. А тя: „Такъв кинорежисьор не познавам“. Ужасно го каза, с една физиономия „ни кисела, ни сладка“. След това изреди кого познава и кой им идва на гости, изброи ги и все ме гледаше в очите някак си жестоко, сякаш й доставяше удоволствие това, което преживявах и което се опитвах да скрия. И защо не издържах вчера? Защо не издържах? Позвъних на вратата на вилата им. Мислех си, че може да излезе Юлка, а излезе майка й. Аз се смутих, почнах да дрънкам нещо за „Мосфилм“, за сценарии, че майка ми иска да изпробва Юла в главната роля на филма „Момчето в черен костюм“. Въобще надрънках всичко, каквото ми дойде на ум, а тя все ме гледаше като фашист и ми зададе въпрос: „Как се казва майка ви?“… После: „Такъв кинорежисьор не познавам!“. И ми тръшна вратата.

 

 

Като тикнах лопатата в земята, хванах се за клона, повдигнах се и се качих на дървото, за да бъда поне за малко над всичко, което сега ми бе пред очите.

— Аз съм като знаме в калъф, позволете ми да се разгъна! — казах високо, изправяйки рамене.

И тогава видях Рис. Татяна Рис, която видях отблизо за пръв път, откакто е започнала цялата тази история… Тя идваше от тяхната вила, водейки кучето си на каишка, и се изравни с мен. Даже на разстояние от Татяна, като леха с цветя, ухаеха някакви приятни, разноцветни аромати.

— На бензин е по-хубаво — произнесох шепнешком като гледах как Таниното куче дърпа каишката.

— Хайде, Халт! — подвикна Татяна, после се наведе и откачи каишката от нашийника му.

Халт беше черен, мъхнат, с голяма глава и почти без крака. Винаги ми напомняше дървен чук обрасъл с козина. Халт започна да проявява преувеличен интерес към корените на дърветата и към храстите, сякаш беше натуралист и даже ботаник, а Татяна внимателно се огледа с някакъв пронизващ поглед. Мен не ме забеляза. Застана така, че да вижда вилата на Бендарски. Юлка, например, ходи другояче по земята. Никога не обръща внимание на минувачите, като че ли е погледнала в себе си, сякаш да гледа в себе си на нея й е по-интересно, отколкото настрани. Цялата е някаква независима. Цялата е някаква единствена и отделна. Даже и името й е единствено. Тя ми казваше, че в Московския телефонен указател други Ювалови няма. А може би си го е измислила, както… както и много други неща…

Таниният Халт все тичаше около нашата ограда. Помислих си; сега в това състояние би трябвало да съчинявам стихове. Сонети, например… На Петрарка за Лаура… Някакво глупашко стихче шаваше в душата ми. Обичаше… Той не обича… Обичаше като Петрарка… Обичаше като Петрарка… но не своята Лаура… Изобщо в училище се опитвах да пиша стихове. Изписах цяла тетрадка и дори я показах на едно момче от десети клас. Той беше в някакъв кръжок и се учеше при някакъв поет. Прочете ми тетрадката и каза (между другото екстра го каза): „Ако — вика — ще пишеш такива стихотворения, ще лежиш в братската могила! Знаеш ли какво е братска могила?“. Тогава още не знаех какво отношение имат стихотворенията към братската могила. „Влез в книжарницата — обясни ми той, — там ще видиш на някой рафт стиховете на различни поети, които никой не купува. Това е «братска могила»“. А аз му викам: „Нима в цялата ми тетрадка всички стихове са «братски»?“ — „Защо всички? — каза той. — Подчертах три хубави строфи“. Действително ги беше подчертал:

Аз съм като клас в зърното!

Аз съм като знаме в калъф!

Позволете, ми да се разгъна!…

Колкото до братските могили мислех си, че оня чудак ги е измислил. После веднъж влязох в една книжарница и гледам — има ги! В една от книжарниците имаше дори цели два рафта.

Сепнах се от настойчивия поглед, почувствах този поглед, Рис неочаквано спря близо до моето дърво и почна да ме гледа втренчено, мен, който седях на дървото, съвсем ниско наистина. Можеха да ме докоснат с ръка и въпреки това тя ме гледаше някак си от горе надолу… Погледът й беше такъв. Много пъти съм виждал Рис в колата на Едуард Бендарски. Наташка казваше на Жозя, че Бендарски смята да се жени за Татяна. Той е четвърти курс. А дипломатът, викаше Наташка, без жена няма да го пуснат в чужбина, т.е. ще го пуснат за две години, а с жена за три.

Вярно, и след завръщането й от крайбрежието Рис ми се беше мяркала и кой знае защо заедно с Бендарски… Колата на Едуард беше до гарата, а Таня седеше в нея с такъв израз, сякаш седеше в колата на собствения си мъж. А сега в колата на Едуард с такъв израз сигурно ще седи Юлка, и нея също я видях в колата — мерна ми се и изчезна, а Таня Рис ще трябва да се раздели с този израз. Гледах Татяна и разбирах, че ще й е мъчно да се раздели с това изражение на лицето си. И че тя ще има още да се пребори с някой си за нещо си. Тя и на разходка беше излязла сега сигурно с надеждата да срещне Бендарски в „Клуба на четирите кучета“. Аз наричам така тези разходки с четириногите.

Разглеждах Рис. За пръв път я виждах толкова отблизо. Тя наистина имаше лице, което можеше да завърти главата на цял Париж, красиво момичешко лице, само очите й бяха много по-стари, и не момичешки, а женски. Да можех сега да се влюбя в Рис. Завъртя главата на Париж, а моята не можеш? Защо не можеш да ми завъртиш главата, завърти я, какво ти коства!… Какво съм аз в сравнение с Париж?… Духаше такъв „скулптурен вятър“ и извайваше с помощта на роклята изумителната Танина фигура. Почнах да рисувам в бележника си фигурата, която взе акъла на цял Париж. Разбра, че я рисувам и също започна да ме оглежда, но някак мрачно. И по-рано ме е заглеждала, но незабелязано. Нали знам, аз усещам и виждам кога е просто така. А тя не просто така — вглеждаше се, особено сега, изведнъж разбрах погледа й. Обвиняваше ме в същото, в което я обвинявах и аз. И ми казваше с поглед: „Какво направи?“.

И ме гледаше както Понтий Христос. Търсеше своята истина в мен и ме гледаше в смисъл: „Ех, какъв си!… Не можа да задържиш своята… коя беше?… Каква ти е на теб?…“. Ядосах се, като разбрах погледа й и също започнах да я гледам: „А ти какво направи?“. Не, аз не я гледах на „ти“, гледах я на „вие“. „Вие какво направихте?… Взехте акъла на Париж, а сега… Отгоре на всичко ме питате!…“

— Къде е чужтлъстът? — попитах Рис. Въпросът ми беше неочакван не само за нея, но и за мен. Кой знае защо ми се поиска да я засегна и може би даже да й причиня болка.

— Какъв чужтлъст? — учуди се тя.

Имах предвид тлъстия млад чужденец. Понякога той идваше с кола да вземе Таня от вилата. Нарисувах го по памет и с думите „Ето този“ подадох рисунката на Рис. Тя го позна.

— А това е на вашия Халт — подадох на Рис рисунка с Халт. — На вас — от Герасим, на Халт — от Муму… Нали Муму не се е удавил. На Герасим му се е сторило. Муму не е от тези, които потъват от първия камък на шията…

— Знаете ли кой ме ухажваше в Париж? — попита Таня.

— Знам — казах го така, сякаш наистина знаех.

— Кой? — учуди се тя.

— Айфеловата кула — казах и отговорът ми сигурно й хареса с нещо, понеже тя се засмя хубаво и с удоволствие.

— Хуморът сближава всички народи на света — каза, след това леко подскочи, хвана се за един клон и неочаквано ловко, като спортист се повдигна и се намери до мен.

— Да си поговорим — предложи тя.

— Да си поговорим — съгласих се.

— Знаете ли кой е Едуард? Той е чувстващ, но не сто на сто, той е фифти-фифти чувстващ. Наполовина. Знаете ли какво е чувстващ?… Когато например на човек му е по-необходимо да отиде на събрание, отколкото да яде шишчета, но чувстващият ще яде шишчета. Едуард ще яде шишчета. Хората кой знае защо си мислят, че само спортистите са длъжни да се въздържат от много неща, когато се стремят към целта си. Като спортист Едуард се готви за състезание, умее да се обуздае, а в живота не умее. Изостави ме, защото не мисли като мен по този въпрос. Знае, че с мен трябва да бъде такъв, какъвто аз искам, а с нея ще бъде такъв, какъвто той иска. И все пак аз съм му нужна, а тя не му е… Веднъж у нас пийнахме с компанията и на сутринта му казвам: „Махмурлия си, вземи да се оправиш“. Той ме пита: „С какво?“. Аз му викам: „С щангата, ей я в ъгъла!“. А той взе да си разкарва махмурлука с коняк… Чувстващ.

Рис замълча.

— Това сама ли го измислихте? — попитах аз.

— Какво да съм измислила?

— Това за… чувстващия?

— Сама, защо?

— Защото — казах — с мен във влака пътуваше един разговорчив мъж, аз го нарекох умопомрачителен и умпообразен мъж, а той си беше чувстващ, аз, как щеше да ми свърши работа там, във вагона, вашата дума!

Замълчахме.

— Отведете я някъде — каза Рис, обръщайки се сякаш и там мен и не към мен.

— Какво значи да я отведа… — учудих се.

— Аз ще ви дам пари. Имам…

— Тогава вие него отведете — предложих.

— Няма да тръгне. Той има рали и изобщо. За вас е по-просто, хайде, отведете я!

— Вие ме бъркате с картината „Деца, бягащи от бурята“. Нима приличам на онези две деца заедно?

— Не, не приличате… Сега приличате на буря, която се разразява в началото на май…

Повече Рис нищо не каза, скочи на земята и тръгна към тяхната вила.

 

 

„С какво се занимават всички хора на земята едновременно? Изясняват си отношенията“ — бях се сетил за тоз въпрос когато наближавах нашата вила. Тогава на верандата татко и мама разговаряха високо — ясно беше, че изясняват нещо. Жозя се разгряваше на поляната у тях — изясняваше си отношенията с балета.

Мамс беше пристигнал със своето такси и пишеше на машина в бараката зад нашата вила. Изясняваше отношенията си със сценарния отдел. И само аз, може би, най-изясняващият се от всички изясняващи се, се покачих като маймуна на дървото и в този момент ми липсваше едно — самото това изяснение.

И защо Наташа ми каза за очите, може би моите действително са като на вързано куче!

Веднъж седяхме с Юлка в гората и аз забелязах, че нещо й е криво, че нещо й липсва. Попитах я: „Липсва ли ти нещо?“. Юлка ми отговори прекрасно: „Липсва ми движение!“. Мен също в момента ми липсваше точно това движение. Тя се развява тук някъде с мотоциклета си. И мен ме теглеше натам, на пътя или на шосето, все едно къде, но там, където е мотоциклетът й, та ако ще под колелата му. Слязох от дървото и с няколко скока стигнах оградата, после спрях и исках да се втурна към вилата, нали трябваше да се преоблека — бях с изтъркания си анцуг, но на поляната излязоха мама и Наташа. Мама огледа мястото, което трябваше да обработвам, плесна с ръце и високо каза: „Нима е побягнал?“.

Затаявайки дъх се свих в тревата зад храста, като поглеждах с едно око към мама. Наташа погледна подозрително мястото, където се криех, и каза:

— Знам къде е.

— Къде? — попита мама.

— Там. — Наташа махна с ръка. — Нашето таласъмче сигурно го боли коремче.

— Не съм там — казах и се изправих, — тук съм.

Мама ме гледаше враждебно. Аз също.

— Трябва да се преоблека, мамо — обясних — още сега. Изобщо нужен ми е костюм — това е.

— Най-напред изкопай трап — каза тя.

— Ама това е първобитен комунизъм: костюм за трап…

— Браво. Имахме си един хуморист в къщи, сега си имаме втори!

— Никога няма да ти простя и тези думи, и още много други — казах аз. — И няма да ти позволя да разговаряш с мен така, както разговаряш с баща ми.

— Ти знаеш ли защо разговарям така с него? — ме попита тя. — Какво въобще знаеш за нас с баща ти? — Не повиши глас, но имах впечатление, че извика.

— Това, което и вие за мен! — викнах също с интонация.

— А какво не знаем за теб?

— Например това, че ако се наложи, ще напусна тази къща само по гащета!

— Как си позволяваш… да разговаряш така с майка си?

— В нашия театър само един ли има право да говори?

— Ти си се побъркал, Валентине! Как си позволяваш!…

— А ти как си позволяваш да разговаряш така с баща ми? Забранявам ти да се отнасяш така с него!

— Кой си ти, за да забраняваш на майка си?

— Аз съм Валентин Фьодорович Левашов, а не Валентин Марусиевич — казах.

— Валентини Фьодорович Левашов звучи доста посредствено — каза майка ми.

Не отговорих. Мълчаливо прескочих оградата и затичах натам, откъдето се чуваше шум от мотоциклет.

— Валентине, върни се! — това беше последното, което чух от майка ми.

Но нейният глас вече не ме зовеше. Мен ме зовеше мотоциклетът, зовеше ме… даже под колелата си.

 

 

На Юлкиния мотоциклет се натъкнах съвсем случайно в гората, на пет километра от Пушкино. Белият мотоциклет си пасеше като козичка на тревата… Есмералда на двадесетия век с коза осемнадесет конски сили.

Спрях се, после приклекнах, после легнах на тревата. На счупеното дърво на другия край на поляната седеше Юла. Дълго я гледах. Не, това не беше тази Юла, която аз познавах. Умпа излъга, че била в болница. Че боледувала от ангина. Умпа въобще излъга за всичко. Не, не, Юла беше преболедувала от друго. Но от какво? Нима сега ще разбера всичко? Всичко, всичко, ей сега, след няколко минути, когато стана и мина през полянката, отида при Юла и й кажа: „Хайде, разправяй!“. И тя ще каже…

Внезапно мен ми се поиска да се измъкна от това място, и от Юла, и от това, че ей сега ще се изправя, ще пресека полянката, ще отида до Юла и ще кажа: „Хайде, разправяй!“. И тя ще каже:

…        …        …        …
        …        …        …        …

Да се измъкна от тези точки, които след известно време ще бъдат запълнени с думи… След това внезапно пак ми стана жал за нея повече, отколкото даже за самия мен.

— Бим-бам — прошепнах тихо. — Бим-бам… — специално за Юлка.

Тя се отнася към своето лице някак си просто ужасно. Другите момичета и да не са толкова красиви като Юла, пак се стараят да не си набръчкват челото и да не присвиват очи и даже усмивките си икономисват, за да не им станат бръчки, а Юла… Общо взето бях измислил такава игра: веднага щом Юла си смръщи челото, аз викам:

— Бим!

— Бам! — отвръща ми Юла и престава да се мръщи.

— Бам! — викнах аз. Но Юла не чу. Тогава почнах да я изучавам. Изучавах я като художник, който рисува портрет: трябва да се проникне зад кулисите на лицето право в душата. Не, аз те изучавах, както Фабър е изучавал своите насекоми. За мен тя сега е като насекомо… Любимото насекомо… Може би обаче след разговора нещо да се промени?

Да, разглеждах Юла, сякаш я гледаше Фабър. С тази разлика, че Фабър даже и да беше поискал, все пак никога не би узнал за какво мисли насекомото. А аз мога да разбера. Сега например е достатъчно да отида при Юла и да кажа: „Привет, за какво мислиш?“ — „За това, което се случи!“ — „А какво все пак се е случило?“.

Не, наистина Юла сякаш беше преболедувала от някаква тежка болест. Да, много й е струвало онова писмо. И от славеевите й очи нищо не е останало.

Ето защо нарекох Юлините очи славееви. Веднъж в „Неделя“ за пръв път в живота си видях снимка на истински, жив славей, при това не просто кацнал на клонче, а пеещ с цялото си славеево гърло (под снимката пишеше, че това е уникална фотография). Та значи, на снимката това беше малка птичка, която вместо очи имаше някакво замайващо сияние, точно като при Юла… Тоест обратно. Юла вместо очи имаше същото такова замайващо сияние като славея. Освен това сега лицето й съвсем не беше такова както тогава, когато я видях за пръв път по телевизията. От двореца на спорта предаваха мача ЦСКА — Спартак и операторът в паузите насочи обектива си към някакво момиченце, вече по-късно то се оказа Юла, а тогава си беше момиченце като момиченце. Забелязал съм, че телеоператорите обичат през паузите да показват разни красиви момичета, само че аз не обичам да ги гледам. Те веднага почват да притварят очи като умиращи кокошки или си демонстрират профилите, а момиченцето, което след това се оказа Юла, както си седеше, така продължи да си седи, даже малко се разсърди щом забеляза, че е в кадър. Мен тъкмо това ми се хареса в него, в непознатото момиче. Седи си и чака да свърши паузата.

И все пак е тука, приближих се до нея неусетно, сам не чувствах как вървях. Тя видя най-напред моята сянка, а не погледна към мен. Само веднъж ме погледна така, сякаш от моите очи веднага щяха да излетят към нея два куршума или цял картечен ред. Наистина ли очите ми са били толкова страшни? След това тя заотстъпва към мотоциклета и като го хвана за рогата, повлече го по пътя и тичаше с мотоциклета и все го палеше, а той не се запалваше. Аз вървях спокойно, а мотоциклетът се запали и се наклони. Юлка скочи в движение и полетя и аз започнах да тичам след нея все по-бързо и по-бързо. Дърветата ме дърпаха за раменете, корените им изпълзяваха пред нозете ми.

— Лъжеш! Няма да избягаш!… И няма да изчезнеш! И няма да отлетиш!

Земята подлагаше на пътя ми ту трап, ту камък, а аз тичах ли тичах, макар да беше ми се сторило, че мотоциклетът се откъсна с невероятна скорост от земята и вече лети над гората като криволичеше и по някакво чудо не връхлиташе върху дърветата.

— Не се бой от мен — виках след нея. — От себе си се страхувай! Страхувай се да се гледаш в огледалото! Защо се страхуваш от мен? Мен трябва да ме е страх от теб. Мен! Мен! Мен! — крещях, бягайки след мотоциклета. — Мен! Мен! Мен! — крещях, като паднах обезсилен на земята. — Мен! Мен! Мен трябва да ме е страх!… — Удрях с юмрук по земята, все удрях и удрях.

Някаква траурна тишина бавно нахлуваше в мен, както в паузите на погребален оркестър. Прекъсна я свиркане и люпене на семки. Вдигнах глава и видях Проклов. Той седеше на велосипед бегач, докосвайки с единия крак земята, беше се загледал в мен и подсвирквайки, ядеше семки.

— Свиркането и яденето на семки в театъра е забранено — казах аз.

— В какъв театър? — учуди се Проклов. — Нали сме в гората.

— Това са декори на гора — казах. — Щом тя може така да изиграе ролята си, значи това са декори. Има някакъв художник, решил да остане неизвестен… който е изтипосал всичко това. Той рисува с планини, гори, морета, реки и пустини. Аз рисувам с молив и бои, а той с всичко това.

Проклов продължаваше да ме гледа, но вече не люпеше семки и не свиркаше. Може би беше решил, че едно театрално представление ми стига.

— Странно приказваш — каза Проклов.

— Разкажете ми тогава нещо нестранно — помолих аз.

Той дълго мълча, след това каза внезапно:

— Ти знаеш ли как фините се бият с ножове?

Не знаех как фините се бият с ножове. Проклов измъкна обикновено ножче и ми показа. Нищо особено: от пръстите стърчи крайчеца на ножчето и с този край нашарват с кървави ивици лицето на врага си.

— Пази се от Умпа, той може като фините… Ще станеш още по-грозен… Момичетата няма да те харесват… За какво тичаш подир нея?… Като на кино… Мислех, че така тичат само на кино…

— Исках да поговорим — казах на Проклов, — просто да поговорим. Да се обясним. Само зверовете се разделят така, без обяснение — замълчах, помислих и казах: — А може и зверовете да си казват нещо един на друг като се разделят. Какво знаем ние за зверовете? — Пак помълчах и пак казах: — Това, което говорят хората, се чува, а което мислят не се чува.

— Странно приказваш — каза Проклов, сядайки на велосипеда.

Защо се върна при мен след известно време — не знам. Направи кръгче и се върна. Върна се и каза:

— Щом трябва да поговориш с нея, ще ти го организирам, само че… никому нито дума, защото аз също мога като фините…