Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Свадбеный марш, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2017)

Издание:

Автор: Валерий Медведев

Заглавие: Сватбен марш

Преводач: Славка Джерекарова

Година на превод: 1978

Език, от който е преведено: Руски

Издание: Първо

Издател: Държавно издателство „Отечество“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1978

Тип: Роман

Националност: Руска

Печатница: ДПК „Димитър Благоев“

Излязла от печат: 25.10.1978

Редактор: Добринка Савова-Габровска

Художествен редактор: Йова Чолакова

Технически редактор: Петър Стефанов

Художник: Мария Чакърова

Коректор: Албена Николаева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1711

История

  1. — Добавяне

XVIII.

Търсех татко. Бедният татко! Защо мама му се сърди толкова? Нали някога са се обичали. Кой е виновен, че се е счупил този крехък кристал? Без обич при тях всичко върви наопаки. Аз отново вървях с пусната котва. Едва се мъкнех.

Юрий Игоревич веднъж разказваше: „Натрупали са атомни и водородни бомби, а за да се унищожат всички, достатъчно е да внушат на жената ненавист към мъжа… нищо няма да остане. Ще престанат да се раждат деца… На земята ще останат сто души… петдесет… дванадесет… шест… и…“.

Това е фантастика, но е истина, нали!

Къде е баща ми? Втурнах се в ателието на Гронски. Може би Гронски някога е бил като Бендарски? А мама е била лекомислена като Юла?

Влязох в стаята.

Гронски престана да рисува и равнодушно ме погледна с очите си на купидон.

Бон-Иван държеше шпага, той ме погледна въпросително.

Мамс, чието истинско име беше Марк, седеше на кушетката с телефон на коленете и сърдито въртеше шайбата.

Целият се напрегнах, превърнах се във внимание. Когато идвах тук, притиснал под мишница дуелен пистолет „Тома“, още не знаех какво точно ще кажа на Гронски, само знаех как ще му говоря. А сега знаех какво ще кажа и ми стана по-леко. Само че защо всички замълчаха? Дали не бяха говорили за мен?

Бон-Иван обаче заговори за кино и се успокоих. Щом е за кино, значи обсъждат работите на Мамс.

risuvane.png

Вслушвах се внимателно в разговора, мислейки за своите си неща и гледах татковите портрети. Един беше рисуван от Гронски още през дните на татковата младост. Татко в син фрак, с гъста руса грива, с гордо изпъчени колосани гърди. Току-що излязъл на сцената, обръщайки се рязко, поради което опашката на фрака му се е разлетяла настрани. В лявата ръка, притисната към гърдите, свитък ноти. Дясната ръка ей сега ще се отпусне върху капака на рояла. И целият той сякаш чака кога ще свършат аплодисментите. Другият портрет на баща ми е нарисуван след много години за картината „Генерал Раевски благославя синовете си пред боя“. Засега е още силует, ескиз. Гронски още не е пренесъл на платното нашите фигури. Всички бяхме още ескизи. Празното платно на Гронски! Генерал (по-старото поколение), благославящ синовете (по-младото поколение) бях видял само аз във въображението си. Според мен никой, даже нарочно, не би могъл да измисли такова съвпадение на празното платно и празния живот…

— Кино — каза Гронски, — илюзион. — Той отстъпи няколко крачки от молберта и сравни нещо в Бон-Иван на портрета и в живота. — Илюзион. Може би ще доживеем и до тази клоунада, както благоволихте да се изразите, може с течение на времето те да ни направят и този номер…

— Кои те — попита Мамс.

— Не знам кои, но те… Четох някъде, че един италиански астроном, освен двете галактики, Големия и Малкия магеланов облак, които са ни известни, открил в нашето галактическо струпване съществуването на още две галактики… Най-интересното е, че те са ни близки съседи… Обърнете внимание: близки…

— Владимир Никитич — неочаквано прекъснах Гронски, — не знаете ли къде е баща ми?

— Не знам, не ми е до него — каза Гронски, без да обърне никакво внимание на въпроса ми. — Ако сте изморен — каза той на Бон-Иван, — отпуснете се. Така значи… Така значи… — повтори за кой ли път той. — А може би планетите в Слънчевата система не са седем, а да речем осем. Просто не сме открили едната и… И тези, които я населяват ни виждат, а ние не ги виждаме.

— Какво от това? — запита Иван Иванович, гледайки Гронски с насмешливо любопитство.

— Това, че… може би нашата Земя за тях е нещо като киноекран, който се върти. Ами ако всичко, което става на нашата планета — всичко това за тях е като кино. Може би те също имат писатели, само че те не пишат сюжети, а ни ги внушават. На едни внушават социални сюжети, на други военни, на трети най-различни семейни, любовни… И това което за нас е 70–80 години живот, за тях… — Гронски посочи с четка небето — за тях това е обикновен киносеанс от час и половина.

Бон-Иван престана да подрънква на китарата.

— Като слуша човек вашите фантазии отщява му се да живее. Да живееш на планета, на която някой нещо внушава…

— А къде тогава да живеем? — попита го Гронски.

Неговото лице беше бездушно и зло. За пръв път го забелязах.

— Ами поне на планетата, която внушава!…

— Марк, ти как мислиш?

Марк не отговори нищо и продължи упорито да върти телефона.

— Знаете ли каква е разликата между бръмбар-приспособенец и човек-приспособенец? — попитах аз, без да се обръщам към никого. Всички ме погледнаха с учудване. — В минута на опасност бръмбарът се прави на умрял, а човекът-приспособенец в минута на опасност се прави на жив.

Мълчанието беше неловко, но думите ми направиха впечатление, почувствах го. Според мен Бон-Иван единствен знаеше накъде клоня и по цирков навик бързо запълни паузата.

— Веднъж играех пред деца — каза Бон-Иван, — на първия ред седеше малко момиченце. Всички се смееха и ми аплодираха, а то кой знае защо ме гледаше твърде мрачно и неодобрително. Не издържах и като улучих една пауза, го попитах: „Може би ти смяташ, че аз съм лош артист?“. То помисли и каза високо: „Аз смятам до четиринадесет!“. А аз…

Сега аз не позволих на Бон-Иван да доразкаже.

— „Готов съм, за да ти помогна, да си сваля панталоните и да ги продам“ — казал един човек, купувайки си нови панталони — обадих се, като гледах без да мигна, право в очите на Гронски, който се беше обърнал към мен.

— Ти да не си пийнал? — Той не успя да ме попита, когато го прекъсна Мамс.

— Киностудията ли е? — попита той. — Сценарният отдел?

Всички замълчаха. Аз дори престанах да гледам Гронски. Помислих си, че може би от този разговор зависи съдбата на маминия филм.

— Извинете — каза Мамс в слушалката.

— Какво ти каза вчера редакторът? — попита Бон-Иван.

— Едни часови питат: „Стой, кой идва?“, други часови питат: „Стой, какво идва?“.

— А двудушният човек? — отново високо и отчетливо произнесох аз. — Това нали не е този човек, който има две души?

Гронски започна да разбира, че нещо го чака днес. А Бон-Иван, както обикновено се опита да отклони.

— В една болница лежал старец — каза той. — Току-що му били направили операция, а на следващия ден поискал салам с бял хляб. Бабичката му, глупавичката, му донесла и през нощта той изял салама и белия хляб, и на другия ден пак го сложили на операционната маса.

— А нашият сценарий за осми път е на операционната… — навъсено каза маминият сценарист, набирайки номера.

Най-накрая Мамс се свърза. Разговорът съвсем не беше дълъг. Говореше главно някой си там, на оня край на жицата, а Мамс повтаряше с най-различни интонации само две думи: „Да, да“, и „разбирам“. След това каза „Не“ и затвори телефона.

— Какво ти каза главният за сценария? — въпросително попита Бон-Иван.

— Посъветва ме героят най-напред да срещне девойчето на строежа, после да й каже „Обичам ви“.

— Ти съгласи ли се?

— Съгласих се — каза Мамс. — Само заради Мария Николаевна. Знам какво значи за нея тази постановка. Това е животът й! Аз какво? Мен ми стига да си седя зад волана…

— Според мен Мамс трябва да напусне такситата — посъветва Гронски. — Литературата изисква целия живот…

— Точно така — отвърна Мамс. — Целия живот! И трябва с целия си живот да се разплащаш. За това аз ще си остана в такситата. И ще живея не с парите, които се изработват с литература, а с шофьорската заплата. Хубаво е, когато човек не живее от изкуството и не се старае да си пробутва боклуците.

— А! Парите са хубаво нещо, всички пари — каза Гронски.

Мен ми се доповръща.

Бон-Иван пак се опита да обърне всичко на шега:

— Колко жалко, че движението по изгаряне на ръкописите, започнато от Гогол, не е било подхванато от някои писатели.

— Защо? Защо да не е? — каза Гронски. — Според мен Мамс се е включил в това движение. Той за осми път ще си изгаря ръкописа.

— Нищо не разбрахте — каза Марк. — Не съм напускал такситата, и няма да напусна киното, заради осмия вариант. Аз само от какво се боя? Не знам дали ще ме разберете… Това е като при певеца с микрофон. Нали знаете, че те пеят малко по-лошо или малко по-добре един от друг… Така и писателите. Мнозина пишат мъничко по-лошо, или мъничко по-хубаво един от друг… Веднъж си преглеждах ръкописите. Те също нали са мъничко по-хубави, или мъничко по-лоши — Мамс продължи в рими: — А талант щом притежаваш, ти си истински творец, нито се оприличаваш, нито се приспособяваш, ти различен и един си. Затова не напускам такситата. Докато пиша като всички… Но щом почувствам, че пиша хубаво, тогава прощавайте таксита!… В армията бях автомеханик, инженер на нечовешките души. Наричаха ме Чехов на желязото. Автомеханик. Така че искам да стана инженер, не само по желязото. — Той извади от джоба на коженото си сако една матрьошка и продължи: — Като бях войник, служех на Север. Запознах се там с едно старче. Правеше играчки от дърво. Подари ми една такава матрьошка на сбогуване с поучение: „Най-важното, момче — каза ми той, — е да не отстъпваш в живота до седмата матрьошка… В човека има седем човеци… Седмият в нас е най-малкият… от корема ни се обажда. И всичко в седмия човек е мъничко: и желанията и мислите, и мечтите. И все се съгласява с всички с тихото си гласченце…“.

Мамс помълча, помисли и добави:

— Дори да не се харесваш някому, все едно, говори с пълен глас. Между другото, казват, че не съм се харесал в художествения съвет. Лично аз не съм се харесал, грубо говоря и изобщо… Но нали у нас, в Съветския съюз, съдбата на ръкописа не може да зависи от личните отношения.

— Защо ти е да работиш в такситата? — каза Гронски. — Ела да ми станеш шофьор. Аз съм добър господар.

— Знаете ли, Владимир Никитич, нещо не обичам тая дума „господар“.

— Никой ли не знае къде е баща ми? — попитах, като застанах още веднъж по средата на стаята със завития в каубойското ми яке пистолет „Тома“ в калъф. Застанах на такова място, че всички да са еднакво далеч от мен.

— Нали ти казах, че не знам — обръщайки се към мен, проговори със злоба Гронски. — Ще се върне, не се безпокой. Не му е за пръв път да си отива и да се връща.

— Не ме разбрахте — казах аз. — Попитах къде е моят баща не само този, който ще се върне, а и този, който няма да се върне. Аз ви питам: къде е баща ми, този, който пееше в Болшой театър? Този, който беше талантлив, красив, добър, щастлив?

— Твоят баща никога не е бил талантлив. Бон-Иван ще потвърди. Природата го беше надарила с уникален глас, а като артист, той беше… Между руските тенори впрочем никога не е имало изключителни артисти. Нали, Иван Иванич?

Бон-Иван не отговори на Гронски. Той седеше бледен, предчувстваше, че сега ще стане нещо. Гронски започна припряно да развива теорията си за руските тенори, в какво по негово мнение им е вървяло, и в какво — не. А вътре в мен всичко крещеше.

— Когато бях малък — продължи да пее Гронски, — струваше ми се, че талантливите художници у нас са цяла гора. След това гледам, гората я няма. Мисля си, поне една горичка добри художници има. Няма горичка. Помислих — алея. Няма алея. Поне пътечка да има? И пътечка няма. Талантът е едно самотно дърво.

— Владимир Никитич — прекъснах за кой ли път Гронски, — не става дума за това! Юрий Игоревич каза такова нещо за любовта, такова! А вие… за някаква си там хипноза и внушение, за някаква си гора. Нищо не сте разбрали! Юрий Григоревич каза: ако биха внушили на хората ненавист един към друг, нищо не би останало на земята — всичко би се свършило. Значи всичко, което е на земята, всичко това е любов. Разбирате ли, и хората, и това ателие, и четките, и боите, и това стъкло на прозореца…

— Ние не сме ти твоето момиче, за да слушаме лекциите ти за любовта.

Толкова беше жалко това, което каза Гронски, толкова нищожно и жалко, че даже не му обърнах внимание. Най-главното, което исках да кажа на Гронски вече се изплъзна от мен:

— Нали вие, вие отнехте любовта най-напред на мама към татко, а после на татко към мама. Вие я отнехте… Майка хич не го обича. А знаете ли какво значи, когато отначало те обичат, а после не те забелязват, а ти продължаваш да обичаш?! Ако не бяхте вие, у нас всичко би било хубаво — аз подчертах с интонация, — всичко би било хубаво, много хубаво!…

Всички клончета на моето нервно дърво трепереха. Изглеждаше, че то ей сега, това дърво, там, вътре в мен, ще рухне и ще ме смачка със своята непонятна тежест. Някакви нервни лиани ме обвиваха. Но аз, аз бях на Бородино, на полето на моята битка за своята, и за татковата, и за всичката любов!

Отворих калъфа, измъкнах пистолета от него и го насочих към Гронски. Бон-Иван, застанал в другия край на ателието замря, така сякаш бях викнал: „Не мърдай, или ще стрелям!“. Вероятно всичко изглеждаше и трябваше да изглежда точно така. Нима бях попитал напразно Мамс: „Може ли този пистолет така да се зареди, че да стреля?“ и нима напразно Мамс ми каза „Може, но не трябва“. А ако може и трябва?

Гронски трепереше, а мен ми се искаше да го видя точно такъв, какъвто го видях пред дулото на неговия си пистолет! И аз го видях, него! Видях го жалък и нищожен.

Гронски гледаше в дулото на пистолета като човек заслужил куршум в челото. Като човек, който си е спечелил този куршум, който му се полага по право! По право сега ще излети от дулото срещу него.

— Вие мислите — казах аз, гледайки неузнаваемия Гронски, — че ако баща ми сам не ви е казал какво мисли той за вас, значи вече няма кой да ви го каже? Веднъж ми спомена: „Той ми дава пари на заем, а по-добре би било веднъж да каже: «Прощавай, Левашов, много лошо стана тогава…»“ — и внезапно аз спрях, защото си помислих: а с какво съм по-добър, та съм се развихрил тук толкова? Вземам пари на заем от негодника, ходя при него и не късам познанството. Обичам Юла, тоест продължавам да я обичам, а с какво тя е по-добра от Гронски? Нали тя също извърши предателство…

В стаята настъпи мълчание. Със свободната си ръка, без да спускам пистолета, бръкнах в джоба на якето си:

— Ето ви парите, които ми дадохте… — Сложих ги на масата. — Продадох мотоциклета. Татковите също ще ви ги върна… И не се бойте, пистолетът не е зареден… Но нашият дуел ще се състои. Непременно ще се състои! Времето ще ни изправи на дуел.

Хвърлих пистолета на пода, постоях и казах още:

— А татко е добър артист. Аз видях как играеше Херман, у нас в градината, някой пееше по радиото, а татко играеше… прекрасно играеше. По-добре от Стриженов. Хората просто не са успели да узнаят колко добър артист е баща ми…

Пристъпих бързо към вратата и като се обърнах казах:

— Нямате право да рисувате картината с такива ръце. Вие не можете да ни изпращате на всички боеве…

 

 

Изскочих на улицата. Едно желание: да бягам, да бягам, както през оня ден, да не се спирам, докато не ми се пръсне сърцето. Но всичките ми сили ме напуснаха. Като че ли на мен ми бяха говорили, като че ли мен ме бяха обвинявали в това, в което аз обвинявах Гронски. Внезапно всичко ми стана безразлично, и даже, когато Бон-Иван изтича след мен от ателието на художника и ме настигна, аз се втурнах с всички сили за да избягам, но това втурване беше по-скоро вътрешно, отколкото външно. Силата на това втурване ми стигна, само за да кажа тихо:

— Оставете ме на мира, оставете ме всички, чувате ли, всички вие, колкото сте там, милиони хора. Чувате ли! Оставете ме на мира! — Аз си измъкнах ръката от стегнатия като желязна скоба юмрук на Бон-Иван. Няколко минаващи зяпачи се спряха с любопитство край нас. Мнозина познаваха клоуна.

— Минавайте! Минавайте! — сърдито подвикна към тях Бон-Иван. — Снима се със скрита камера… много скрита…