Валерий Медведев
Сватбен марш (25)

XXIV.

Вървях из гората като в ням филм. Има такива филми, прожектират ги обикновено между футболни или хокейни мачове. Обикновено се наричат „листопад“ или „тъга“. Моят крайселски филм се наричаше „Настъпваща есен“.

Тревата вече беше натежала, листата на дърветата бяха почти стари, шумът им беше сух и лек. Под една бяла, голяма гъба, безупречно боядисана, като на картинка, някой си търсеше място. Таралеж. Таралежът! Може би същият онзи таралеж, който тогава ме накара да изпитам такъв прилив на тъга.

— Здравей, таралежче! — наруших мълчанието на филма без думи, — а аз си мислех, че няма да се видим повече!

Вървях по познатите пътеки, по които бяхме вървели с Юла или се бяхме носили по тях на мотоциклет, вървях и мислех, че между мен сегашния и между мен вчерашния, и между всички нас, и между всичко, което беше между нас, се е появило усещане за някакво разстояние, но не в пространството, а разстояние във времето. Това беше удивително непознато усещане, и затова целия мой филм без думи беше едновременно познат и непознат за мен… Спрях. Тук. Във влажната и мрачна низина, въпреки жегата всичко живееше: и дърветата и тревата.

— Тъгата ми… — тихо казах, вдигайки глава към небето и така направих пауза, сякаш очаквах, от някого или по-точно от нещо да ми подскаже какво следва по-нататък, и повторих — тъгата ми…

И внезапно слънцето-чудо блесна иззад облаците-чудо, които се бяха събрали от сутринта и вятърът-чудо прошумоля из дърветата, и сенки-чудо полегнаха от тях на земята, сякаш ми подсказваха онази единствена Пушкинова дума, която още не бях произнесъл, но ей сега щях да кажа: Тъгата ми е… светла! Благодаря за подсказването.

Аз свалих въображаемата си шапка и се поклоних на тревата, на слънцето, на облаците, които се бяха събрали от сутринта, и на вятъра, и се вслушах в чудото на тишината. Шумоленето на вятъра още живееше в короните на дърветата. Върховете се поклониха. Вятърът погали тревата. Таралежът вече го нямаше в тревата. Беше си отишъл по своя работа. Моят филм със заглавие „Настъпваща есен“ завършваше и накрая лентата прекъсна точно там, където през стволовете на дърветата се замярка верандата на нашата вила с прозорци, които имаха цвят на локва по време на дъжд. В края на филма се появи Жозината леля, кой знае защо цялата в черно. Отидох до нея и мълчаливо се поклоних.

— Здравейте, Валя! — каза тя, после запита: — Нали може да ви нарека така, весело момче? — Аз нямах нищо против и дълго се гледахме, кой знае защо мълчаливо, но някак си много дружелюбно.

— Отслабнал сте — каза тя. — Но ви отива… Как се чувствате?

— Благодаря, добре — отвърнах аз.

Жозината леля се направи, че ми повярва, но кой знае защо ме хвана за ръката и показалецът й незабележимо, но точно докосна пулса на моята рекичка Волга — кръвоносната система.

— Камбана — каза тя ласкаво и тъжно, — за кого бие камбаната?… — Тя ме държеше за ръка като малко момченце и разглеждаше — по-точно вглеждаше се в лицето ми — и после сякаш за извинение почна да обяснява упоритото си наблюдаване: — Гледам ви и се чудя, откъде е това у вас? — продължи тя, притискайки палеца си към пулсиращия ручей на ръката ми още по-силно. — Тези рисунки „Тук и обратно“, бях на делото… Откъде е това у вас, още сте толкова млад? Има една хубава дума „мрачност“ — каза Жозината леля. — Помиите ли откъде е: „Да извиним мрачността! Нима тя е неговия скрит двигател?“. — Тя се усмихна. — Блок го е казал!

Странното в нашия разговор беше, че всеки от двамата сякаш казваше монолог, пресичан ту от нейните думи, ту от моите.

— Вие усещате това, което аз вече отдавна знам — каза Жозината леля, — интересно кога сте успели да издържите изпита?

— Какъв изпит? — учудих се. — По какво?

— Не знам как да го нарека. — Тя се замисли. — Изпит за… примерно, за зрелост. — И сякаш пояснявайки какво значи това, разказа как като младичка студентка, с младичкия и влюбен в нея студент, отишли в ресторант „Метропол“, купили си по пътя балонче, и как седнали на масата и прекарали там цялата вечер, и пили най-евтиното вино, почти без да хапнат, защото нямали пари за нищо от менюто. Хапвали, както каза тя, от „волейбола“: завързали балончето за краката на масата и си го прехвърляли един на друг и непрекъснато се смеели, задавайки си един и същи въпрос: „Обичаш ли ме-ню?“.

— Беше ни много весело — завърши тя, — а сервитьорът дяволски се ядосваше. Тогава не разбирах защо се ядосва, а като станах по-възрастна, разбрах. Сервитьорът трябваше да изпълнява план, а ние с нашия щур „волейбол“ и „Обичаш ли ме-ню?“… — Жозината леля се замисли. — Истинската зрелост идва, когато човек разбира не само себе си, но и другите… Разбира се, младостта е егоистична и жестока — много жестока… Трябва да умееш да се оттеглиш навреме. За да хвърлиш ръкавицата на младостта и склерозата, най-малкото трябва да нямаш склероза. Каква ли годеница съм аз! Аз съм баба! Жозя ни е мома за женене!

Жозината леля, сякаш беше разбрала моя въпросителен поглед, се обърна ужасно тъжно, стига да може човек тъжно да се обръща и тръгна към вилата си… Оттегли се навреме…

Гледах дълго след нея и си представях, че ако ме попитат, ще мога да кажа какво изпитва тя сега.

От нашата веранда до мен достигаха гласове, смях и звуци на китара. Имахме гости. Празнуваха първия татков концерт, който се състоя вчера вечерта в един малък заводски клуб, някъде накрая на Москва. Гостите бяха много и повечето непознати. От Московската филхармония, нови таткови колеги, Наташини приятелки, млади артистки от Малий театър, няколко души от мамината снимачна група, Финист със своя приятел баскетболист, даже седнали, стърчаха една глава над другите…

Постоях известно време, като наблюдавах гостите през отворените прозорци и измежду всички отделях щастливото лице на баща ми. Баща ми беше щастлив, и знаеше, че е щастлив.

Според Бон-Иван, всяко гостуване, съпроводено с пийване и хапване, се дели на две различни и съвсем неприличащи една на друга части. През първата част на гостуването всички слушат, но никой още нищо не приказва, а през втората част на гостуването всеки говори и никой никого не слуша.

Когато минах през оградата и се упътих към къщи, на верандата сигурно беше дошъл момента тъкмо на тази втора част от гостуването. Беше шумно. После настъпи тишина и Наташиния глас запя:

Тези птици в нощта,

тези птичи ята разтревожени

полетели последни

да надвият и буря,

и студ те ще смогнат

от зората поведени

за да кажат на всички, на всички

за да кажат на всички, на всички

на света да разкажат

тези птици последни,

за Русия красива,

за Русия победна…^[1]

Тихо се приближих към верандата, като се стараех да не привличам вниманието.

Когато Наташа свърши песента, чуха се аплодисменти и отново всички заговориха едновременно.

— Въпреки че стопанинът на тази къща ме предупреждаваше като тамада да няма днес никакви тостове, в смисъл че той навремето си се е наслушал на такива — високо като в цирка каза Бон-Иван, — мен ми се струва, че друг път как да е, но днес без тостове не можем да минем. Затова моля всички чаши да се напълнят…

— Венец от сонети — каза Бон-Иван, — е огърлица от тостове… — Той обходи с поглед гостите, сякаш избираше от кого да започне, но сам започна: — Позволете ми с правото на тамада, да вдигна чашата за стопанина на тази добра къща! За Фьодор Левашов, който вчера…

— Не — прекъсвайки Бон-Иван каза баща ми, ставайки рязко от стола, — щом вече започнаха днес тостовете без мое съгласие, нека не започват с мен!…