Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Свадбеный марш, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2017)

Издание:

Автор: Валерий Медведев

Заглавие: Сватбен марш

Преводач: Славка Джерекарова

Година на превод: 1978

Език, от който е преведено: Руски

Издание: Първо

Издател: Държавно издателство „Отечество“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1978

Тип: Роман

Националност: Руска

Печатница: ДПК „Димитър Благоев“

Излязла от печат: 25.10.1978

Редактор: Добринка Савова-Габровска

Художествен редактор: Йова Чолакова

Технически редактор: Петър Стефанов

Художник: Мария Чакърова

Коректор: Албена Николаева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1711

История

  1. — Добавяне

XI.

През един от непоносимо горещите дни край Новодевичия манастир мина кола. Тя спря на паркинга при стадиона „Лужники“.

От колата излязоха трима… След около месец в един от московските вестници ще се появи статия, в която ще пише:

… През целия си живот Борка правел само добро на хората. Четиримесечно патенце, той се заселил в Москва в езерото на парка „Чистие пруди“. Имал щастливата участ да стане най-питомният и най-ласкав лебед в Московския парк. Превръщайки се както се полага от „грозно пате“ във великолепна бяла птица, той позволявал на дечицата да го галят по дългата лебедова шия, плувал, когато го викали, смело се доближавал до лодките. Познавали го и го обичали и Борка знаел, че го познават и обичат. Той имал десетки приятели, и честна дума, не бива да обвиняваме Борка, че във всяко двуного непременно виждал приятел, че в тази трагична вечер той така доверчиво се приближил, като чул предателския зов.

През този ден Борка само почистил перцата си (той бил чистник), гракнал към служителя, който искал да прибере останките от царевичната каша и с достойнство пльоснал във водата да поплува преди обяда. Младежът подлъгал лебеда, измъкнал го от водата и му извил шията…

„Да живееш! Да живееш! Всичко да можеш! Всичко да умееш! Да бъдеш знаменит, та всички да се обръщат след теб: «Това е Левашов!… Онзи, който…»“ — „Какво говорите! Аз си го представях съвсем друг!“

Тук ще направя моя изложба. Представям си как ще се учуди Юла. Ще дойда при нея на тази поляна с пълна раница рисунки и ще ги наредя всички на тревата, а след това ще направя изложба в ЦДРИ[1], нали на татко предлагаха да ми направи изложба в ЦДРИ…… Не, ще направя не една, а две, три: и в ЦДРИ, и в „Юност“, и във ВТО[2]. Освен това ще дам рисунки и в „Крокодил“. Още сега след като… След какво?… Ами след онова, което ще стане на тази поляна. — Аз погледнах окачената на елата раница с рисунки.

Беше вече два часа, а полянката все още беше пуста, но аз бях спокоен, удивително спокоен за себе си. Знаех, че онези тримата ще дойдат тук.

След разговора с професор Шубкин в душата ми израснаха юмруци, тоест, още не юмруци, а два израстъка на бъдещите ми физически и морални юмруци — на тялото и на душата.

— Няма нищо страшно, онзи случай в метрото е пробудил у теб най-дребното човешко чувство — чувството на страх. То е като котва на дъното, а ние ще вземем да я вдигнем — каза професор Шубкин. — През детинството си мислех, че всички лекари са вълшебници, че те могат всичко, а щом те могат всичко и мен всичко ми е позволено: работех дни и нощи, не изпусках книгата от ръцете си, а после умора, а после преумора. Знаеш ли каква е разликата между умората и преумората — попита професорът.

— Не — казах аз. — Не знам.

— Уморен си, когато щом свършиш работа, се чувстваш все по-добре и по-добре, а преумората е, когато… все по-зле и по-зле, както при теб след метрото — каза професор Шубкин.

— Разболях се и разбрах, че лекарите могат много малко…

— Първият доктор си си ти самият — твоят начин на живот, културата ти, знанията, профилактичните знания, бих ги нарекъл „умение да не се разболяваш“!… Ще ти заведем картон… Лекарите обикновено какво правят? Вписват „История на заболяването“, а ние ще впишем твоята „История на здравето“. Повторението е майка на какво?

— На знанието — казах аз.

— Правилно! И на знанието! И на лечението!

— … Здравето е като глас: при едни то е поставено от природата, при други трябва да го поставят, както поставят гласовете в консерваториите!…

— … Трябва да се учим от вълните: удари се в брега, разбие се, оттегли се, събере се с гребен и… всичко отначало!

— … Човек създава у себе си вълната от детинство, постепенно, а не всеки може да излезе от тази вълна. Ходил ли си в Ботаническата градина? Отиди просто така…

 

 

Отдолу до мен достигаше глухият звук на топката. Финист, моя двуметров телохранител, тичаше край брезите, потупваше с длан по топката, оглеждаше дърветата.

Чу се шум на мотор. Застанах на колене и се обърнах по посока на шума. Иззад дърветата на поляната изскочи колата на Бендарски със Сулкин зад волана, с Генадий и Вовочка на задната седалка. Те пристигнаха с викове до моя „ермитаж“.

Умпа размахваше спортно шахматно флагче и крещеше:

— Засега води Едуард Бендарски. А репортажа води Генадий Умпа. Бендарски иска да достигне студента от авиационния институт Михалев. Трябва да загуби по-малко количество време за преминаване на трасето. Това е много отговорен момент. Михалев надминава лидера. Те вървят със скорост двеста и шестдесет — двеста шестдесет и пет километра в час. Пръв както по-рано, е Едуард Бендарски, след номер шестдесет и четири. Те вече надминаха почти с цял кръг останалите спортисти. Между тях се води борбата за първото място.

Финист като ми правеше иззад дърветата някакви кабалистични знаци с ръце, посочи ми кой знае защо ръчния си часовник и се скри зад горичката.

— Не ни ли забелязаха? — Умпа тихо попита Сулкин.

— Преправих с мазут номера от тройка на осмица — каза Сулкин.

— Започвай да се стягаш за приема!

— Прием а ла торшер! — извика Сулкин.

— Фуршет, а не торшер!

А Проклов извади от чантата хладилник… лебед.

— Сувенир за Едуард — каза той, но някак си тъжно.

— Сувенирче и отгоре — възхити се Умпа. — Едик ще остане доволен.

— Оскуби го — заповяда той на Вовуня.

Вовуня започна с удивителна бързина да скубе лебеда.

— Това какво е? — попита Сулкин, разглеждайки някакъв пакет в ръцете на Умпа.

— Японско средство — дзинтан — за да се отделя по-бързо алкохола от организма след напиване — обясни Умпа.

— Господи — каза Сулкин, — ти си блъскаш главата как по-дълго да го задържиш в организма, а те…

— Това нещо е по-силно, отколкото Гьотевия „Фауст“ — каза Умпа. Измъкна от джоба си бутилка с коняк, отвори я и наля чашите.

— За сърфинга! — каза Генадий, вдигайки чашата.

— За какво? — попита Проклов.

— Сърфинг е вид спорт — обясни Сулкин на Проклов, — качваш се с дъска на гребена на вълната в океана и летиш…

— Правилно, Суля — Генадий потупа Сулкин по рамото, — само че не е вид спорт, а вид живот. Важното е през всичкото време да си на гребена на вълната. На гребена — слънце, палми, момичета в бикини… — Генадий сниши глас и сигурно каза нещо неприлично, защото Сулкин и Проклов се засмяха. — Гребенът на живота е най-важен.

Като изпи коняка Умпа изтича в храстите, а Проклов продължаваше да скубе лебеда и тихо попита Сулкин:

— Какво реши, ще пунтираш ли сътресение на мозъка?

— Един се опитал да изпунтира същото и неврохирурга след това му пробил дупка в главата… Отивам в казармата… Сънувах един сън. Като че ли слизам от един влак във военна униформа, а от друг ме изнасят тежко ранен… Дали не е на война?

Проклов не отговори. Умпа се върна и скоро видях зад дърветата Таня Рис и си я спомних в моя сън: „Той би скарал всичките три милиарда, ако би могъл…“.

Вовуня вече печеше лебеда на шиш.

И в това време откъм селището се зададе кола. Зад кормилото седеше Мамс, а зад него Едуард и баща му.

Мамс изключи мотора, отвори вратичката, изцапана с кал и като се измъкна от колата, започна да обяснява нещо на Сулкин, а той кимаше с глава като кон в горещина. Сваляйки кожените си ръкавици, Мамс ги хвърли на седалката и тръгна заедно с Едуард и баща му към вилите.

— А кой ще мие колата? — попита Умпа.

Проклов и Сулкин се спогледаха, отидоха до колата и без желание започнаха да вадят парцали от багажника.

Като си приказваха, Проклов и Сулкин дойдоха до зарасналия с трева водоем, от който някога си пожарникарите на тренировки са вземали вода. И започнаха усърдно да плакнат парцалите в него. Аз продължавах да лежа на кулата, страхувайки се да помръдна и непрекъснато мислех за Юлкиния годеник и освен това за легендата за Вавилонската кула. Знаех, че е имало такава кула, която господ искал да построи до самото небе. Знаех още, че отначало всички хора, които строили тази кула, разговаряли на един език, а после бог направил всички строители да започнат да разговарят на различни езици. А за какво го е направил? Като гледах Проклов и Сулкин, сетих се защо бог го е направил: за да не си губят хората времето като работят. Ако аз бях бог, сега бих направил така, че Сулкин да говори на испански, а Проклов на чувашки… В такъв случай те без излишни приказки щяха да измият колата и да се махнат от тук… В това време силен порив на вятъра измъкна от ръцете ми листа хартия, на който беше изобразен Умпа на плажа и въртейки се, той почна да пада надолу. Затворих очи и замрях.

Долу стана тихо. Гласовете млъкнаха. После Умпа произнесе заплашително:

— Разгневихме дори бога, той ни рисува карикатури.

Като чух тази фраза, аз станах, тикнах бележника в книгите в колана си и си облякох якето. Преди да легна на пода акуратно го бях окачил на стената на пожарната кула. Още се мъчех да намеря ръкавите, когато под мен скърцането на стъпалата се приближи и след това в люка се показа главата на Генадий.

— А… свободният художник — произнесе Умпа, като ме гледаше. (В ръката си държеше листа с карикатурата.) — Да се подслушва не е хубаво и да се гледа също не е хубаво. Трябва да гледаш себе си… Едни гледат себе си, други — другите… Има такъв научноизследователски институт… НИИ… НИИ… Куку.

— Между другото Юлия Ивановна прибра твоите рисунки за спомен — каза Умпа, — за вечен спомен. Впрочем не само заради това. Юла смята да те съди за оскърбление на личността. Изобщо количеството на твоите карикатури скоро ще премине в качество на удар по главата. Диалектика. А ударът, както е известно, променя кристалната решетка даже при метала.

Извадих от джоба си бележник.

— Още ли ще рисуваш? — попита уморено Умпа.

Сулкин и Вовочка мълчаливо се вмъкнаха в люка.

— Вече нарисувах — казах аз. — Ето надписа: „Московският зоопарк устройва ден на открити врати“. Ето Московския зоопарк. Това са клетките с открити врати. В клетките сте ти, и Сулкин, и Проклов с китарата, а това са бягащите от вас хора.

Умпа разглеждаше рисунката сериозно, а аз натисках с гръб стената на кулата и си мислех само за едно: дано не видят, че съм затъкнал в колана си книга с тостове. Видят ли я — ще я измъкнат. Там съм подчертал речта на годеника. Колко пъти се заричах да не подчертавам различни фрази и изрази в книгите. И в бележника си записах: „Човек винаги подчертава в книгите това, което става в душата му!“. Трябваше ли така да се издам! Като ме сграбчи за ризата, Умпа ме притегли към себе си и блъсна гърба ми в стената. Сулкин и Вовочка застанаха плътно до мен от двете страни. Отзад ме натискаше стената, а отпред напираше Генадий. Стана ми задушно, сякаш въздух не ми достигаше. Всичко това беше от жегата около мен и в мен.

— Не се страхувай — каза Умпа, — няма да ти направим нищо хубаво.

Проклов измъкна от колана ми книжките и бележника и ги подаде на Умпа. Като повъртя в ръка книгата за йогите, той изсумтя:

— Стоиш ли на глава? — попита ме. — Макар че защо трябва да стоиш на глава? Ти на нея ходиш. — Генадий искаше да скъса бележника, но като прочете посвещението: „На Валентин Левашов от Леон Кавало. За спомен!“ — размисли.

„Речи и тостове“ — както и предполагах го интересува. Отвори книгата и то се знае, че веднага обърна внимание на подчертаната от мен реч на младоженеца в църквата.

— Така, така, така! — каза той ядосано. — Ние без да щадим сили се борим с религията, а този юноша какво прави? Той подготвя вече речта на младоженеца! Обърнете внимание, не в Гражданското, а в Църквата.

Проклов и Сулкин се засмяха, а Умпа вдигна ръка и прочете на глас: „Уважаеми господа! Позволете ми от името на новобрачната и от мое име…“.

— Няма да позволим! — закрещяха Сулкин и Проклов. — За нищо на света няма да позволим! Виж ти какъв господин се намери!

Умпа разпали цигарата и започна бавно да приближава запаления й край към моето яке. Спря ръката си на пет сантиметра и започна внимателно да разглежда лицето ми.

— Боже мой! — процеди Умпа през малките си като на момиченце уста. — Вижте само как му се променя физиономията! Не, какво невероятно претоварваме. Адреналинчето се плиска в кръвта му.

— Като у космонавт по време на претоварване в центрофугата — засмя се Сулкин, гледайки към мен през крайчетата на очите си.

— Искаш ли реч над ковчега на доброволеца пожарникар, загинал по време на пожар? — попита ме Умпа, като разглеждаше съдържанието на разпокъсаната книга. Той разтвори книжката и прочете артистично: „Неотдавна в града се чу тревожен сигнал за пожар и членовете на нашето пожарно дружество, в това число и покойникът, побързаха на мястото на борбата с огнената стихия!“.

— В това число и покойникът! — с тези думи Сулкин се хвана за корема и се свлече на пода от смях.

— „Много пъти и по-рано, покойникът се бореше с огъня“ — продължи Умпа и извади от джоба си кърпа, която миришеше едновременно на парфюм и на бензин. Изтри сълзите си и каза: — Хайде домийте колата, а аз ще си поговоря още с него.

— Защо пък ние? — каза Сулкин. — Нека сега мие „в това число и покойникът“.

— Правилно? — присъедини се към Сулкин Проклов. — Нека да мие!

— Върви мий! — заповяда Генадий. И запя: — Мий, мий… — и добави бодро: — „Сплотете редиците, стъпвайте бодро! Добър път!“

Аз се обърнах към люка, взех от ръцете на Проклов мръсните парцали и започнах да слизам по стълбата.

Веднъж видях как по улица Горки вървеше камион с дебели рула разноцветна хартия, тоест, рулата бяха различни: и дебели, и средни, и тънки. Камионът возеше хартията може би в печатница, а може би в магазин. Погледнах камиона и си помислих: Това е съдбата (съдбата беше шофьорът на колата, а шофьорът на колата беше чипонос и целият в лунички, сякаш му бяха намазали лицето с грисова каша). Това е съдба, помислих аз, да разнасяш на хората каквото им е писано. Който има дълъг живот — на него дебело руло, на който е кратък — на него по-тънко. А може би наистина, както казват възрастните, да има съдба в живота и оня чипонос шофьор вече да е закарал в склада на моето бъдеще рулото на моята съдба и ето че то се разгъва пред очите ми и аз гледам какво има в това руло.

— Хайде, мий, мий колата! — каза Умпа. — Какво се замисли?

„А може би няма никаква съдба — помислих, като се връщах с мокрия парцал от канавката — и всичко, което казват, че ти е писано, е само случайно съвпадение на случайни съвпадения.“

Бършех с мокрия парцал изкаляните колела и си припомнях думите за любовта: „Ако е била, значи е минала, ако е минала, значи не е била“. Какво значи минала? И как така — минала? И как въобще минава? Нима е вярно?

Докато размишлявах над всичко това, на поляната за втори път се появи Едуард Бендарски заедно с Татяна. Те разговаряха за нещо си, явно неприятно, после стана нещо съвсем удивително.

Едуард пристъпи към Умпа и гнусливо му залепи плесник с тилната страна на ръката си. После ритна печащия се на дървен шиш лебед, високо изпсува и като седна в колата, подкара веднага със сто километра в час. Сулкин и Проклов затичаха подир Бендарски колкото им държат краката, а Умпа със странен израз на лицето тръгна към гората. Аз както бях приклекнал, така си и останах. Татяна сама дойде при мен.

— Обадиха се от милицията — каза тя, — за убития лебед. Нали катафалката, на която са возили трупа на птичката, беше Едуардова, така че пипнаха Бендарски… Аз го предупреждавах, предупреждавах го. Забеляза ли, че Умпа е доволен, страшно доволен.

— Той е стар — казах аз.

— Кой?

— Онзи, годеникът на Юлка.

— Ти пак за своето си — уморено каза Рис. — Не се вълнувай. Когато той навърши сто тридесет и осем, тя ще бъде на сто и седемнадесет. Айнщайн е прав: на този свят всичко е относително.

— А къде е тя сега?

— Отиде на прием в английското посолство.

— Лебедово езеро — казах аз, гледайки в локвата, край която се търкаляше печеният лебед, пронизан от шиша.

— Виж какво — каза Рис, — отведи я някъде. Ще ти дам пари и адрес — имам леля на Юг. На колко си години?

— На хиляда и шестстотин — казах.

— Замини с нея!

— Значи да взема и да избягам от Бородинската битка? Без битка?

Зад дърветата пак се показа Финист и с него още пет-шест такива великани, добри великани като него. Като ме видя с Рис, Финист почтително се заусмихва. Добрите великани се спогледаха и започнаха да ме разглеждат. Аз им обърнах гръб.

Започна да вали. Дъждът веднага намокри роклята на Рис и тя си тръгна, цялата облепена от мократа от дъжда рокля.

А дъждът валеше непрекъснато, както си искаше.

 

 

— За вас? — попита ме продавачката.

— Бутилка шампанско! — отвърнах аз.

Бележки

[1] Централен дом на революционното изкуство. — Б.пр.

[2] Всесъюзно театрално общество. — Б.пр.