Анатолий Алексин
Завчера и вдругиден (8)

8

Когато вечерта отидох у Виктор Макарович, той вече знаеше всичко.

— Откъде?… — попитах аз.

— Позвъни ми Петя Лукянов.

Бившите си ученици той наричаше така, както ги е наричал някога, когато са били деца.

— Но защо не сте ни казали, че Лукянов е пял във вашия хор?

— Той никога не споменаваше за това… Мислех, че тази страница от биографията му е неприятна.

— Неприятна? Нищо подобно! Просто не е станал певец. Значи практически за него е нямало значение, че е пял.

— Той беше много способно момче. Не при мене. А после. Побеждаваше на математически олимпиади. Не му се сърдя.

— А на този певец?

— На Женя Наливин ли? — Виктор Макарович помълча. — За грешките на учениците вероятно и учителите са виновни.

— Е, тук вече не мога да се съглася! — възмутих се аз. — Само той е виновен. Само той! И още Дирдома.

— Добре че Маргарита Василевна дирижира хора — неочаквано каза Виктор Макарович. — Тя ще опази всичко… Уверен съм.

— Ще опази! Тя ще опази — завиках аз. — А с това художествено ръководство… Лукянов каза: „Лошо стана“. Той искаше да обърне абсолютно всичко. Но закъсня…

— Би било невъзможно — каза Виктор Макарович.

— Защо?

— Е, първо, Женя Наливин е мой ученик. А второ, победата за чужда сметка… е почти поражение. — Той отиде до прозореца. Стори ми се, за да скрие от мене лицето си. — Май че е време да теглим чертата…

— За нищо на света! — завиках аз. — За нищо на света… Лукянов и мама такива неща ще измислят! А вие засега си починете… И на мене да ми предложеха сега да си почина, щях да съм най-щастливият човек! А помните ли, вие съчинихте две песни? Те имаха огромен успех. Съчинете още!… А мама ще напише текста. Тъкмо сега тя е в литературния кръжок!

— Ех ти, добрият мой „обявител“ — каза той, без да се отдръпне от прозореца.