Анатолий Алексин
Завчера и вдругиден (6)

6

След час, час и половина ние с Виктор Макарович, както винаги без да бързаме, се връщахме в къщи. Родителите ми сметнаха, че не бива да ни разделят в такава вечер и след концерта си отидоха с Димуля и Мандолината.

— Ние искахме всичко да си е както до сега — обясних по пътя на Виктор Макарович. — Вие да си останете главен диригент — седнал или прав… Ние само това искахме!

— Първо, има средства, които могат да погубят благородната цел… — бавно каза Виктор Макарович. — Запомни това за цял живот. За да не ти кажат един ден, че „пътят за ада е постлан с добри намерения“. А второ… — Той така сниши гласа си, че аз едва го чух: — Второ, аз обичах Маргарита Василевна.

— Нея? — Аз се спрях от изненада. — Навярно… отдавна, отдавна? Когато още сте били млад?

— Не е важно кога е било. Важното е, че е било.

— И мина ли?

— Мина — не значи изчезна, Мишенка. Това, първо. А второ… Днес май взех да слагам всяко нещо на мястото му? Изглежда, защото ти задаваш премного въпроси.

И все пак аз се осмелих да кажа шепнешком:

— А защо… не се оженихте за нея?

— Бяха го направили преди мене.

— А тя… вас?…

— Тя обичаше да работи с мене. И ако трябва да го кажем с думите на Дирдома, не помисли за собственото си творческо лице. Сега най-после… Това до известна степен беше мой дълг.

— Може би вие напускате заради това?

— Заради „неправилната обмяна“… Но всяко зло за добро, както казват. Разбери: тя беше в живота ми цяла епоха. Ти ще кажеш: минала епоха. Но минало и забранено са две различни неща. Изобщо винаги е по-добре да помниш, отколкото да забравяш, Мишенка. Лошото понякога може и да се зачеркне… Но доброто… — Той помълча, разтри крака си. — Оня, който не помни вчерашното, ще забрави и днешното… А всъщност завчера и вдругиден са неотделими в живота!

Виктор Макарович явно беше уморен. Но ми се стори не от това, че го боляха краката, а от мислите си. Поседнахме.

— Ако от една книга, Мишенка, изхвърлят прочетените страници и глави, цялата книга ще се разсипе. Впрочем, да се върнем към Дома на културата… — каза той. А пък се върна към Маргарита Василевна: — Колко черна работа поемаше тя върху себе си! А лаврите главно бяха за хора и за мене. Казват, че в един от най-страшните кръгове на ада… същия, пътят към който е постлан с твоите рухнали намерения, попадат „предателите на своите благодетели“. Тоест хора, които не помнят доброто. Нека не бъдем от тях, Мишенка!

— Нека!… Аз например вас никога няма да ви забравя!

— Благодаря ти… Споменът може да удължи човешкия живот. Разбираш ли? Дори угасващият или отдавна угасналият…

Помълчахме. После аз казах:

— А моята майка помни всички дати в живота на нашите роднини и познати. И поздравява всички. Дори й се смея.

— А какво смешно има в това?

— Да помниш всичко и всички ли?… Та човек трябва да има такъв склад! — Аз се почуках с пръст по главата.

— Паметта не е склад и не е хранилище — възрази Виктор Макарович. — Тя е светилище… Извини ме за голямата дума.

Пак помълчахме.

— Добре че Дирдома не знае нищо за това — казах аз. — Че инак не би назначил Маргарита Василевна за диригент… с такова удоволствие де…

— Може би.

— А деца никога ли не сте имали? — попитах аз.

— Цял живот бях такъв многодетен баща в нашия Дом на културата, че някак не успях да си създам свой дом… А Маргарита Василевна се разплака, когато разбра, че трябва да напусна.

— Разплака ли се? Тя? Не мога да си го представя.

— Толкоз по-скъпо за мене е това събитие!

Станахме от пейката и тръгнахме нататък.

— Но кой ще помогне на мене да намеря… както се казва, ново място в живота? — без да отправя въпроса към някого, каза Виктор Макарович.

 

 

Тъкмо една от забележителните особености на майка ми е умението й да намира онова, което другите вече не се надяват, че ще могат да намерят: да достави някакво много рядко лекарство, или да занесе на приятели книга, издадена преди четиридесет години, или да открие болярски костюми за самодейни спектакли, макар в града изобщо никога да не се даваха представления за боляри. Тя може да поправи бушоните вечер, когато всички вече са се приготвили да стоят на тъмно, защото работният ден на монтьора е свършил.

— Намерих изход от положението! — след няколко дни рече мама.

Ние с татко затаихме дъх.

— Спомних си, че в Дома на културата „Хоризонт“ имаше детски ансамбъл. В него влизаха и хорът, и хореографската трупа, и струнният оркестър. А в ансамбъла освен диригенти, балетмайстори и други, имаше и художествен ръководител. Той обединяваше всички. Помните ли?

Ние с татко не си спомняхме, защото тогава мама се беше увлякла по драматическия кръжок и никакви други самодейни колективи не ни интересуваха. Албумът „Мама в роли“ се отнасяше тъкмо за това време.

— Та ето… ние с Лукянов обмислихме как да учредим такава длъжност и в нашия Дом на културата! Дирдома вече знае… Защото трябва да подготви някои и други книжа. Аз дори и името на ансамбъла измислих: „Запламтете като огньове!“… Лукянов го одобри. Разбира се, въпросът не е в името. Трябва да прокараме щатна единица! Аз обясних на Лукянов, че това е нужно „за работата“. Той бързо изучи въпроса и каза, че „практически това е възможно“. Художествен ръководител на ансамбъла „Запламтете като огньове!“… Звучи добре, нали? Хайде, Миша, излез и обяви!

Аз застанах посред стаята, направих лицето си открито и приятно и казах високо:

— Започваме концерта на ансамбъла „Запламтете като огньове!…“. Художествен ръководител — Виктор Макарович Караваев! Диригент — Маргарита Василевна… Не помня фамилното й име.

— Все едно, прозвуча много ефектно — каза мама. — Да, нашият Лукянов е умна глава! Веднага влезе в контакт с профсъюзите. Постави всичко на делова основа. Мисля, че след петнайсетина дни нашият проект ще се осъществи.

— Аз бях сигурен, че мама ще намери изход — каза баща ми. — Щом трябва да се помогне, за нея не съществуват непреодолими джунгли и лабиринти!

Когато мама успее за пореден път да „поправи бушоните“ (така у дома се наричат всички мамини действия, свързани с поправка, помощ и намиране на разни неща), баща ми винаги сияе от радост. Той е щастлив и защото мама е поправила нещо, помогнала е на някого, но най-вече, струва ми се, защото мама пак се е проявила като даровита личност, с което той толкова се гордее.

— Само не повтаряй моята стара грешка: не разказвай за това на Виктор Макарович преди да му дойде времето — продължаваше мама. — Знаеш, че съм суеверна!

— А на мене ми се струва, че трябва да му се каже — възрази татко. — Нека знае, че някой мисли за него, че някой се грижи… Сам по себе си този факт ще му бъде приятен. За него са важни не само резултатите от нашите усилия, но и нашите намерения. Той разбира, че резултатите могат и да не зависят от нас…

— Разправят, че пътят за ада бил постлан с добри намерения! — казах аз.

— Това е, когато добрите намерения не се осъществяват с добри средства — отговори баща ми.

— Тъкмо това се случи…

— Кога? — учуди се баща ми.

Не отговорих на въпроса му. Вместо това възкликнах:

— Още сега трябва да съобщим на Виктор Макарович! За да не страда ни един час повече. Мама и Лукянов ще постигнат целта си. Аз съм абсолютно сигурен!

— И аз — каза татко.

 

 

Виктор Макарович не беше у дома си. На вратата беше забодена бележка: „У Димуля съм“. Значи, той чака някого…

Не някого, а само мене! Защото само аз знаех, че Димуля го наричат Димуля.

Хукнах обратно към къщи. Нали Димуля, Рима и Мандолината живееха в съседния вход.

Вратата ми отвори Володка.

Той само дето не припадна от радост, като ме видя. Погледна ме така, сякаш бях идвал при него всеки ден по същото време. А видът ми навярно е бил толкова тържествен, така съм горял от нетърпение по-скоро да разкажа на всички мамината новина, че Володка попита:

— Какво става с теб?

— Нищо… Сега ще разбереш!

— Ела — каза той. — Гладен ли си? — и тръгна към кухнята.

— Накъде се запъти? — извиках аз. — Първо чуй какво ще ти кажа…

— Почакай малко, че ще загори…

Мандолината беше момче къщовник.

Пред първия преглед той много се вълнуваше, разбира се, но все пак забеляза, че на Льошка от средната група копчето на куртката му е скъсано.

— Искаш ли да го зашия? — попита той.

— А конец и игла?

— Ще се намерят.

Оказа се, че у Маргарита Василевна наистина имало и едното, и другото.

— А копче? — попита Льошка.

— Ще скъсаме от задния джоб на панталоните. Там никой няма да го види.

Той го откъсна и го заши.

Когато разказах тази случка на мама, тя каза:

— Значи в бъдещото си семейство той ще играе същите две роли, които аз изпълнявам в нашето.

— Кои две? — попитах аз.

— На мъж и на жена.

Володка не обичаше възклицанията и суетата. Когато в деня на концерта го извикаха на „бис“, той излезе така, сякаш децата от нашето училище не си деряха гърлата и не се пръскаха от възторг. Сякаш той беше сам с мандолината си. Седна, пак се приведе над нея, като над дете, и за втори път засвири „Дунавски вълни“…

Разбира се, не му казах, че нашето училище изпълняваше обещанието, което ми даде. Той не би ми простил това…

Искаше ми се в момента, когато съобщя моята новина, всички да са събрани наедно. Затова почаках в коридора, докато Володка се появи с огромна тенджера в ръце.

— Ще ядем супа — каза той. — Гладен ли си?

— Сега няма да ви е до ядене. И до супа! — отвърнах из. — Виж, да имаше шампанско!…

Володка ме погледна с недоумение.

— Потрай! Сегичка ще разбереш! — казах аз. Макар да знаех, че Мандолината беше много търпелив и можеше да чака колкото си щеш.

Влязохме в стаята… Виктор Макарович и Димуля играеха шах на дивана.

— Мишенка! — възкликна Виктор Макарович. — Тъкмо печеля.

— Поне веднъж да можех да не загубя… — с досада, като поглаждаше кръглата си глава, каза Димуля.

— Днеска всички ние победихме! — казах аз.

— Кого? — попита Виктор Макарович.

— И вашият консилиум… И Дирдома!

— Какво имаш предвид?

— Ще бъде създаден ансамбълът „Запламтете като огньове!…“. И този ансамбъл ще има художествен ръководител. Отгатнете кой? На снимката ние виждаме сега неговия гръб! — Всички впериха поглед във фотографията. А аз продължих: — Художественият ръководител не трябва да седи и не трябва да стои прав — той трябва само да ръководи!

Володка остави тенджерата на масата така тежко, че аз разбрах: моята новина му беше направила впечатление.

— Остава само да се издейства щатна единица. Ще действат Лукянов и моята майка. Така че може да не се съмняваме!

Всички мълчаха.

— А Маргарита Василевна ще дирижира… — казах аз.

И в този момент разбрах, че поговорката „Планина се смъкна от гърба ми“ е много вярна. Виктор Макарович стана, изправи се.

— Ако е така… — каза той. — Ако е така…

И започна да ходи из стаята. А аз вървях след него и му обяснявах, че щом Лукянов и мама се заловят за нещо, можем да сме абсолютно спокойни.

— Колко е хубаво! Колко е хубаво!… — повтаряше Димуля. — Значи и Володя ще остане… А то директорът казва: „Когато поправиш тройките по математика, тогава ще свириш…“. Ами ако никога не ги поправи?

— Не е там работата — измърмори под носа си Мандолината.

— Аз съм ти баща… За тебе се радвам… Трябва да позвъним на Рима. Да й разкажем…

Той стана от дивана.

— Супата ще изстине — спря го Мандолината.

— Къщовник ти е момчето! — похвали го Виктор Макарович. Искаше му се да говори на хората приятни неща.

— Ако сме обективни… — започна Димуля.

Володка веднага тръгна за нещо към кухнята.

— Много е грижовен! — повтори Виктор Макарович.

— Майка му често е в болницата. Така че се налага…

— А сега нека Рима… — започнах аз. И спрях.

— … Григоревна — подсказа ми Димуля.

— Нека Рима Григоревна разкаже на този ваш съсед… Нека лично му разкаже! Тогава всички в двора…

— Тя му каза. А той й отговори: „Какво друго може да каже една майка за сина си!“. Дори припомни някаква стара притча. В тази притча синът в старанието си да докаже на една жестока девойка любовта си, изтръгнал сърцето на майка си. От гръдта й. Тича с него, спъва се, пада… А сърцето пита: „Синко, много ли те заболя?“.

— До каква степен понякога хората умеят да виждат в другите само това, което искат да видят! — каза Виктор Макарович. — И статии вадят в своя подкрепа, и стари притчи…

— Аз мисля, че те просто не обичат музиката. Мандолината ги дразни… Не Володка, а инструментът — стеснително се съгласи Димуля.

Той махна с ръка и отиде в коридора да позвъни по телефона.

Володка веднага се върна. И разля супата по чиниите.

Когато човек се вълнува, няма апетит… На Мандолината му беше неудобно да ни напомня, че супата изстива. А ние с Виктор Макарович стояхме и гледахме снимката, на която Дима и Рима пееха.

— Почти за всички тях това беше нещо като игра… — неочаквано каза Виктор Макарович. — Но аз винаги съм си мислил: човек, който обича песните, не може да бъде зъл човек. Това за мене беше главното… Хайде и ние да поиграем! Защото всичко е добре, което завършва добре. Ей сега ще се върне Димуля и тогава…

Димуля се върна и каза, че дежурната сестра вече е тръгнала към стаята на Рима с радостното съобщение.

— Предлагам да изнесем концерт — каза Виктор Макарович. — И всеки да изпълнява привичната за него роля. Ти, Мишенка, ще обявиш. Аз ще дирижирам, Димуля ще пее както някога, а Володя ще свири на мандолината… — Той се обърна към Володка и баща му: — Вие сигурно сте изпълнявали нещичко заедно?

— Изпълнявали сме… — призна Димуля. — Ние с Римочка на два гласа, а Володя акомпанираше. Но ей тъй… за себе си.

— А какво пеехте?

— Спомняхме си репертоара на нашия хор. Гурильовото „Звънче“ например…

— Чудесно! Володя, вземай мандолината! — Володка я взе. — Мишенка, на авансцената!

За втори път през този ден ми предлагаха да се държа в къщи като на концерт.

„Дали ще доставяш радост на един човек или на цяла зала — няма голяма разлика. Стига да има, Мишенка, радост… — беше ми обяснил веднъж Виктор Макарович. — Истинският артист никога няма да се откаже да излезе на сцената само за това, че не са се събрали достатъчно хора. Дори ако са дошли само неколцина зрители, той ще излезе на сцената. Та те не са виновни!“

Пред мене бяха трима зрители и същевременно трима участници. Направих лицето си още по-приятно и открито, отколкото днес у дома. И обявих:

— Композитор Гурильов… „Звънчето“!

Виктор Макарович истински, като на концерт, замахна с ръце. Володка се приведе над мандолината си и почна да я приспива.

Димуля запя със свенлив, нежен глас:

Монотонно звънчето звъни,

и по пътя лек прах се извива…

Аз местех погледа си от снимката към Димуля. Обичам с помощта на снимките да наблюдавам как с годините се менят лицата на хората. Но изразът на лицата почти не се мени с годините. Поне на Димуля характерът си беше останал същият…