Анатолий Алексин
Завчера и вдругиден (3)

3

Мама и татко не признават политиката на ненамеса. Затова ако мама закъснее за работа, татко си изкарва ума:

— Навярно тя пак се е спречкала с някои хулигани!

Мъчех се да успокоя баща си и му напомнях, че мама този ден има занятия в литературния кръжок, каквито всъщност няма.

Ако пък баща ми закъснее, мама ще каже високо:

— Той пак помага на някой новоизлюпен Едисон!

Когато татко най-сетне се върне в къщи, мама казва приблизително следното:

— Не бива да се отделя толкова време на чуждите дарования. Собственото ще увехне!

— Не може да увехне нещо, което не съществува — отговаря баща ми.

— Да помагаш на другите е също талант! — възразява мама. — Но не най-рентабилният за семейството.

Мама често употребява привични за нея счетоводни думи.

— А ти самата нима не се намесваш, когато е нужна помощ? И то в много по-рисковани ситуации. Макар че ти, като жена, би могла и да отминеш…

— На какво ме учиш? — възмущава се мама.

Те често се уговарят един друг „да не се намесват“. През време на такива разговори току само се чуват думите: „А ти самият? А ти самата?! Ти не би ме уважавал, ако… Ти не би ме уважавала…“.

И двамата продължават да се борят с „политиката на ненамеса“.

Понякога вечер в нашия двор се разнасяха звуци на музика. Свиреше Володка с прякора Мандолината. Той живееше в съседния вход. Татко и мама веднага заставаха на прозореца: тя — защото обожаваше самодейността, а той — защото не можеше да отмине чуждите дарования.

— Бъдещ виртуоз! — каза веднъж мама.

— Защо бъдещ? — възрази баща ми.

Но мнозина от живеещите в блока посрещаха Володковото свирене без възхищение. Особено защото около Мандолината винаги се събираше цяла тълпа.

— Събира се хулиганщината! — чухме веднъж с татко.

— Защо когато много деца се събират в училище, това се нарича клас или отряд, а когато се събират в двора, е хулиганщина? — попита татко. И сви рамене: — Колко много изневерява паметта! Дори собственото си детство забравят.

Съседът, който спомена за хулиганщината, много обичаше да се обръща за помощ към вестниците и списанията.

— Навсякъде пишат за правото на човека на тишина!

— Е, щом за вас музиката и шумът са едно и също нещо…

— Той вече майка си прати в болницата, този ваш музикант!

— Как така я прати?

— Вие първом си изяснете нещата, че после вече се застъпвайте!

Като кимна по посока на Мандолината, баща ми каза:

— Трябва да го преместим на друга сценична площадка! Но какво общо има тук болницата? Не разбирам.

След няколко дни аз пак се връщах от Дома на културата заедно с Виктор Макарович. И му разказах за Мандолината.

— Според татко загива един талант — казах аз.

Виктор Макарович нищо не отлагаше за после.

— Трябва да го чуем. Доведи го утре. Ако е добър, ще го сложим в струнния оркестър.

— Той няма да дойде… Аз вече му предлагах.

— Отказа ли? Защо?!

— Не зная… Той изобщо е неразговорлив момък.

— Неразговорлив ли? Та това е прекрасно качество. А къде живее?

— До нас. В съседния вход.

— Е, щом Мохамед не отива при планината…

Мандолината не беше в къщи. Но и да беше, пак в първия момент никой не би го забелязал. Защото в коридора се разигра една сцена, която бе невъзможно да се предвиди.

Един абсолютно плешив човек, на когото поради липсата на коса — бузи, брадичка, чело и тил — всичко се сливаше в нещо еднакво кръгло, голо и добро, ни отвори вратата, нервно оправи очилата си и възкликна:

— Виктор Макарович!

А Виктор Макарович набързо напъха ризата си в панталоните и възкликна:

— Нима… Димуля?

Като влезе в стаята, Димуля веднага взе да маха нещо от масата, нещо да покрива, да крие друго… Но Виктор Макарович не обръщаше никакво внимание на безредието.

Той отиде бързо до стената и впи поглед в снимката, която висеше на нея.

— Това съм аз! — каза Виктор Макарович. И посочи с пръст гърба, изобразен на преден план.

В ъгъла на снимката имаше дата… И макар да бяха минали, както бързо пресметнах аз, трийсет години, гърбът на Виктор Макарович беше същият, какъвто е и сега: подвижен, цял устремен напред, срещу хора, който на снимката пееше.

— А това са Дима и Рима! — каза Виктор Макарович. И посочи с пръст солистите, които стояха с раззинати уста пред хора.

В единия от тези солисти веднага познах Димуля. Черният кичур коси не правеше лицето му по-малко беззащитно и добро.

— Дима и Рима… Рима и Дима! — замечтано рече Виктор Макарович. — Имената се римуваха… И пееха дует!

— Тя е в болницата — смутено и тъжно каза Димуля. — Та ето как сме разхвърляли тук с Володка…

Той продължаваше да пъха нещо в чекмеджето, нещо да крие под покривката.

Виктор Макарович рязко се обърна и погледна Димуля:

— Вие какво… оженихте ли се?

— Преди седемнайсет години.

— И не сте ми казали? И не сте наминали нито веднъж! А ми бяхте любимците! Маргарита Василевна ме обвиняваше в предубеденост: „Не може да се отделят деца от деца!“.

— Тъкмо затова се стеснявахме — обясни смутено Димуля. — Вие ни предсказвахте музикално бъдеще. А ние нищо от това… не оправдахме. Аз изобщо след десети клас не продължих. А Рима завърши техникум. При това търговски… Сега Рима е в болницата.

— Нима аз съм ви обичал заради гласовете ви? — замислено рече Виктор Макарович. — Дима и Рима… Значи завинаги сте се фотографирали? Запазили сте дуета! Много се радвам…

Той изведнъж се сепна:

— Ти каза, че Рима била в болницата ли? А какво се е случило?

— Сърцето й… Цял живот сърцето.

— Да, да… Помня. Тя боледуваше от ангини. Все се страхувах за гласа й!

— Не биваше да ражда. А тя роди.

— Мандолината ли? — неочаквано попитах аз.

Виктор Макарович ме изгледа с изумление.

— Това е прякорът на нашия син — обясни Димуля. И ме успокои: — Нищо, нищо… Ти познаваш ли го?

— Целият жилищен блок го познава — казах аз.

— Но не целият блок го обича.

Димуля огорчено разтвори ръце.

— Някой беше казал: „Човек, който на всички се харесва, предизвиква у мене подозрения!“ — успокои го Виктор Макарович.

— Според мен не е лошо момче… Как мислиш ти? — обърна се Димуля към мен.

— Бъдещ виртуоз! — уверено казах аз.

— И досега да не се познаваме с него? — Виктор Макарович погледна укорително към Дима и Рима, които на снимката пееха под негово диригентство. — Забравили сте ме. Съвсем, значи, сте ме забравили.

Ръцете на Димуля се притиснаха към гърдите му.

— Ние? — Той обхвана с ръце кръглата си глава. — Рима през цялото време ми сочи вас за пример. И на сина, и на мене. А пък аз ви соча за пример и на нея, и на сина.

— Представям си как вашият син ме мрази!

— Вас? Та ние го възпитаваме „по метода на Виктор Макарович“. Така каза наскоро Рима.

— А резултатът?

— Зле се учи.

— На̀, видиш ли!

— А от останалото съм доволен. Добър е… Свири на мандолина. От мъничък го учим на музика. Сами, с домашни средства… Нали ни внушихте, че музиката е радост, а понякога и спасение.

Виктор Макарович пак се обърна към снимката на стената:

— Но защо не сте го довели при мене?

— Срамувахме се… В бележника му — тройка до тройка. Математиката хич не му върви.

— И на мене не ми вървеше — каза Виктор Макарович.

— И на мене не ми върви! — гордо казах аз.

— Ти, значи, ни слушаш? — сепна се Виктор Макарович. — Да си музикант е призвание. Той може в края на краищата да си позволи… А „обявителят“ трябва да е добър по всички дисциплини.

— Знаем, че с тройки в Дома на културата не приемат — тъжно каза Димуля. — Всички казват: „Първом — бележките, а после вече кръжоците!“.

— Може и обратното… Макар че не биваше да го казвам пред Мишенка! — възрази Виктор Макарович.

— Ние ходихме при директора на Дома. Ей тъй, за да ни е чиста съвестта.

— При Дирдома? — възкликнах аз.

— Такъв ли му е прякорът? — кой знае защо се зарадва Димуля. — Той решително ни отказа.

— На какво основание? — попита Виктор Макарович.

— Ние, казва, трябва да мислим за репутацията на Дома на културата. За неговото лице!

— Тогава да бяхте дошли при мене!

— Досрамя ни… Дойдохме до Малкия салон, погледнахме през ключалката. Всичко, както преди… И Маргарита Василевна на рояла. Рима заплака и си тръгнахме за вкъщи.

— Как може така? Как може така? — продължаваше да пита Виктор Макарович пред фотографията на стената.

— А след три дни Рима отиде в болницата. И това лепнаха на Володка.

— Кой му го лепна?

— Така стана… Той беше получил двойка на контролното по алгебра. Е, Рима го погълча малко. Както се полага… А в нашия блок много се чува! Един съсед живее тук…

— Зная го — рекох аз.

— На другия ден сутринта казал: „Такива като вашия син във вестниците ги наричат трудни деца“. А вечерта Рима получи пристъп… Не заради Володка, разбира се. Но на него му го лепнаха! Той си върви с чантата по двора, а те подире му: „Разболя майка си, а сега се тревожи!“. Ако нещо се случи, казват: „От компанията на Мандолината!“. Нима той може да отговаря за всички… които се навъртат край него? Чак обидно ти става…

Когато излязохме на улицата, Виктор Макарович ме помоли да го изпратя.

Но по пътя той разговаряше със себе си. Често се спираше, разтриваше прасците на краката си. Дори посядаше на пейките. И продължаваше да разсъждава:

— Чудно нещо! Досрамяло ги… Сякаш съм ги готвил за певци. Добри хора станаха — и прекрасно! Станаха ли добри хора?

— Станаха — отговорих аз.

Но той беше задал въпроса на себе си и на моя отговор не обърна никакво внимание.

— Човек с тройки не бивало да пее! Как можаха да го измислят… Не му вървяла алгебрата, та хайде, зарежи мандолината. Къде е тук логиката?

— Няма логика — тихо отвърнах аз.

— И защо всички мислят, че аз подготвям певци? Гриша Дубовцев стана началник на конструкторско бюро, заслужил деятел на науката. А съобщава за това така, сякаш се извинява, че е станал заслужил деятел, а не заслужил артист на републиката. Макар че от моите ученици все пак един стигна и до заслужил артист… Гордея се!

Изведнъж Виктор Макарович се спря и каза високо:

— Прекрасно, Мишенка! Зная какво трябва да правим.

— Какво? — попитах аз.

— Ще пуснем Володя на нашите отчетни концерти. Нека това бъде сюрприз!

— За Дирдома?

— И за него! Представи си… „Дунавски вълни“! Или, да речем, Гурильовото „Звънче“… Изпълняват мандолина и хор… Великолепно! Нали тембърът на мандолината, Мишенка, е близък до детския глас. Особено в средния регистър. Така-а-а… — Виктор Макарович нищо не отлагаше за после. — Да се върнем обратно! И да му съобщим…

— Аз мога сам да намина.

— Не, аз трябва да направя официална покана!

Изтичахме обратно.