Анатолий Алексин
Завчера и вдругиден (7)

7

След като ми стана ясно, че Виктор Макарович няма да ни напусне, аз обикнах Маргарита Василевна. И тя, струва ми се, ме обикна. Защото знаеше, че моята майка си е спомнила за Дома на културата „Хоризонт“, в който имаше детски ансамбъл и художествен ръководител.

По-рано не можех да си представя добре как Маргарита Василевна разговаря на обикновени човешки теми. В мое присъствие тя произнасяше само ония фрази, които имаха непосредствено отношение към репетициите или концертите: „Можем ли да започваме, Виктор Макарович?“, „Ти, Миша, произнасяш името на Мусоргски така, сякаш ти е другар от училището. Никакво благоговение… С гениите не бива да се отнасяме така!“.

И изведнъж тя от време на време почна да се усмихва, нещо, което по-рано почти никога не бях виждал. А веднъж дори ме подръпна за косата. Аз наведох глава, та да й е по-удобно да ме подръпва. Такова удоволствие беше за мене!

— Ама че хитро си го измислил да провалиш моя дебют! — каза тя. — Значи обичаш Виктор Макарович?

— Ние всички го обичаме — отговорих аз и внимателно я погледнах. — А? Нима не е така?…

Но тя пак стана, както се казва, непроницаема.

 

 

… Този ден имахме репетиция за концерта „Прелистваме страници от опери!…“. Тази програма я измисли Маргарита Василевна. Нашите деца ставаха ту крепостни момичета от „Евгений Онегин“, ту ловци от операта „Вълшебният стрелец“, ту свита на грузинския княз от „Демон“, ту казаци от „Тихият Дон“.

Нашият хор беше изпълнявал всички тези песни и по-рано, когато дирижираше Виктор Макарович. Но Маргарита Василевна ги обедини всички в отделна програма. И измисли пояснителен текст, който аз трябваше да казвам.

Маргарита Василевна ни обясняваше, че според нея няма професия „певец“, а има професия „артист“. Само артистът притежава дарбата да се превъплъщава, дарба, която всички участници в нашия хор трябва да притежават.

— Има и не артисти, а изпълнители на арии. Ние не трябва да ги вземаме за пример — убеждаваше ни Маргарита Василевна.

Откакто Виктор Макарович напусна хора, тя постоянно се позоваваше на него, цитираше неща, които той е казвал преди трийсет години, преди двайсет години и съвсем наскоро.

— Представете си, че ни слуша Виктор Макарович! — възкликваше тя.

Децата си представяха и Маргарита Василевна ги хвалеше:

— Ето на̀… Съвсем друго нещо е. Чувствате ли?

„Навярно по-рано тя просто не е искала да отвлича вниманието ни от Виктор Макарович — мислех си аз. — И затова се държеше незабележимо. Излиза, че наистина той малко й е преграждал пътя.“

Особено внимание Маргарита Василевна отделяше на средната група. Тя дори изказа мнението, че Льошка може понякога да пее соло.

— Ето, видиш ли — казах аз на Льошка. — Колко хубаво стана, че не запяхте навреме на прегледа!…

— Какво ще кажеш, да си призная ли? — отговори ми Льошка.

— Аз вече си признах. Така че пей абсолютно спокойно!

Ние с Маргарита Василевна имахме хубаво настроение: чакахме художествения ръководител.

Маргарита Василевна искаше програмата на репетициите да изглежда точно така, както на концерт. Затова аз излизах на авансцената, обявявах номерата и изговарях обяснителния текст. Когато обявих „Нощ“ от операта „Демон“ на Рубинщайн и казах всичко, което трябваше да кажа за поемата на Лермонтов, която е „легнала в основата“, в Малкия салон се появи Дирдома.

— Дойдох да ви съобщя една извънредно приятна новина! — започна той. Изплаши се, че ние не сме го разбрали, и поясни: — Ако перифразираме репликата на градоначалника от комедията „Ревизор“. — После гордо ни огледа всички: — Току-що подписах заповед за създаването на ансамбъла „Запламтете като огньове!…“. Той органично ще включи вас, цялата наша хореография и оркестъра.

— Ура! — извиках аз. Последва ме средната група.

— Вие сте на репетиция! — рече Маргарита Василевна и погледна към мене.

— Продължавайте работата си — каза Дирдома. И си отиде.

— Маргарита Василевна, разрешете ми да изляза — казах аз.

— Но репетицията не е свършила.

— Трябва да изляза. Извинете, моля…

Тя си даде вид, че е много учудена.

Излязох от Малкия салон и хукнах по коридора. Долу, до касата, имаше телефон… Трябваше да съобщя на Виктор Макарович, че сме победили!

Когато дотичах до таблото за заповедите, поспрях се и останах като закован…

В центъра на таблото беше окачена новата заповед до Дома на културата. В нея се съобщаваше, че се създава пионерски ансамбъл „Запламтете като огньове!…“.

А на втория абзац беше написано: „За художествен ръководител се утвърждава Евгений Аркадиевич Наливни, заслужил артист на републиката“.

— Ти май заспа, а? — попита ме чистачката, която метеше коридора.

За десети или двайсети път препрочитах втория абзац на заповедта. Не може да се каже, че не вярвах на очите си… Не вярвах на друго, че някой е могъл да го напише и друг някой да го препише на пишеща машина и да го окачи в коридора.

„Как може така? — питах се аз. — Как може така!“

Без разрешение влязох в кабинета. Дирдома разглеждаше афишите, закачени по стената.

— Художествен ръководител би трябвало да бъде Виктор Макарович… — казах аз. — Нали беше решено!

— Решено от кого? — попита спокойно Дирдома.

— За това знаеха всички. И мама и аз…

— Вие с майка си? — разсмя се Дирдома. — Вие ли назначихте художествения ръководител? На какво основание?…

— Виктор Макарович целия си живот… Той четиридесет години…

— Трудовият стаж още не е всичко — отговори Дирдома. — Трябва да изхождаме от интересите на Дома на културата. Заслужил артист, известен в целия град певец идва при децата! Да ръководи нашия ансамбъл!… Нима не разбираш, че е прекрасно? За афиширането, за лицето на нашия Дом, за зрителите…

— Това е невъзможно — казах аз.

— Тоест как така… невъзможно? В коридора е окачена заповед.

— А Наливин? Нима той се съгласи?

— Аз му обясних. И той разбра. За разлика от тебе… Изкуството е жестоко нещо.

— Вие сте жестоко нещо! — казах аз.

Дирдома се изплаши. Навярно лицето ми е било едно такова… Той нищо не отговори, не ме изгони от стаята.

— Но нали Наливин каза, че не иска да работи с деца. Чух го с ушите си…

— Той се пошегува. Кой не обича децата? Ти разбери… Виктор Макарович е изминат етап. Бъдещето е на Наливин!

— Защото е заслужил ли?…

— Заслужено заслужил! Както каза Виктор Макарович, когото аз уважавам не по-малко, отколкото ти. При това и млад! Или, както се казва, перспективен. С такова име нашият огън ще пламти много по-високо и по-ярко.

Много доволен от последната си фраза, Дирдома сякаш изпи чаша нектар и почна да се усмихва.

— Но Наливин имаше намерение да отиде там, дето учат… вокал. Аз сам чух.

— За наше щастие там нямаше вакантно място!

— А Лукянов?

— Откъде познаваш ти Лукянов? — Дирдома внимателно ме погледна.

— И той ли се съгласи?

— Той винаги изхожда от интересите на работата. А ти откъде го познаваш?

Струваше ми се, че не бива да се бавя, че е скъпа всяка минута. Сякаш се касаеше за спасяването на тежко болен. „Трябва да намеря мама и татко! Незабавно!…“ реших аз. И изскочих от кабинета.

Счетоводството се намираше на втория етаж в управлението на строителството, а баща ми работеше на третия. Но аз не само затова реших първо да изтичам при мама. Просто знаех, че тя няма да се обърка и ще намери изход от положението. И после… в трудни минути мама винаги умее да се държи. „Да се стегне“, както казва баща ми.

„Не може да бъде! — разсъждавах по пътя аз. — Мама измисли всичко това, та Виктор Макарович… да си остане, да не се разделя с нас. Нима Наливин ще може? Но той се съгласил! А Виктор Макарович намери, че гласът му е в ред… Наливин сам казваше. Наричаше го учителю… Той навярно не знае, че в ада попадат «предателите на своите благодетели». Хората, които не помнят доброто… Но не е там работата! Трябва да се поправи… Докато Виктор Макарович не е научил!“

Беше нужен пропуск. Взех да звъня отдолу… Но телефонът на счетоводството, то се знае, беше зает.

И изведнъж видях мама. Тя вървеше, сякаш нищо не беше станало, стиснала в ръка пакет книжа.

— Какво се е случило? — попита тя, предварително готова да посрещне всякаква вест.

— Окачиха заповед! Дирдома я написал… Художествен ръководител ще бъде Наливин!

— Какво? Какво?

— Наливин… Той се съгласил! Дирдома му обяснил, че това е добре за афиширането. А Виктор Макарович… ние го излъгахме!

— Не повтаряй моите обичайни грешки. Не се паникьосвай предварително!

Всъщност мама никога не изпадаше в паника. Просто напоследък тя все по-често почна да си приписва неща, които аз според нея не трябваше да правя. На мама й се струва, че аз по-бързо ще разбера, ако зная, че тя е изпитала тези грешки на собствения си гръб и сама се е убедила в техните ужасни последици.

— Трябва да идем при Лукянов — каза мама. — При него има съвещание. Но това няма значение. Да вървим… Ти ще кажеш своето мнение от името на хора!

— Да вземем и татко.

— Той ще се развълнува. А впрочем…

Баща ми местеше поглед от мама към мене, сякаш питаше: „Вярно ли е това?“.

— А Лукянов нима не е знаел? — вече на глас попита татко. — Ти не му ли говори за Виктор Макарович?

— Говорих му… Но не наблегнах на това. Познавам Лукянов. Той си има принципи. Щатното място трябваше да се издейства не за определен човек, още повече човек пред пенсиониране, а за работата. Но пък и друга кандидатура нямаше!

— Да идем при него! — решително заяви баща ми. И тръгна напред, макар обикновено в такива случаи да ни водеше мама.

При Лукянов продължаваше съвещанието.

— Аз ще надзърна… — каза татко.

Секретарката с две ръце сякаш се защитаваше от него.

— Е, това вече на ваша отговорност!

След минута Лукянов излезе от приемната.

Както и предполагах, той беше висок, енергичен. Лицето му беше не просто приятно и открито, като моето на концертите, но и красиво. И мъжествено.

— Какво има? — без да поздрави, попита той.

— Трябва да ви разкажем… — започна мама.

— Бързо ли е?

— Да! — казах аз.

Той ме погледна с учудване, но дори не попита кой съм.

— Казвайте!

Той разтвори вратата срещу кабинета си.

— За какво се отнася?

— За художествения ръководител на ансамбъла — каза мама.

— Този въпрос е решен положително.

— Там е работата, че не е решен!

— Как не е? Единицата е утвърдена.

— Но персоналното назначение… е неправилно — продължи мама. — Утвърден е не Виктор Макарович, а друг човек.

— Е, в такива детайли не мога да вниквам…

В този момент стана нещо изненадващо: татко повиши глас.

— Не, вие прекрасно знаете, че всеки проект, всяка машина се състои от детайли. И вие постоянно вниквате… Но и художествената творба, и човешкият живот — всичко, всичко се състои от детайли.

— Директорът на Дома ми съобщи вчера, че Виктор Макарович сам решил да си почине. Че лекарите му забранили…

— Дебитът с кредита явно не се покрива! Той ви е излъгал — каза мама.

Баща ми отмести мастилницата на масата:

— Същият този директор на Дома казал, че Виктор Макарович е вече „изминат етап“. Това е ваш любим израз. Но човек не може да бъде изминат етап! — Баща ми решително върна мастилницата на предишното й място. — И изобщо аз трябва да кажа… Какво значи това „изминат етап“? И нашият живот — моят, вашият — се гради върху „изминати етапи“. Като върху фундамент! Не е нужно човек да е строител, за да знае, че без фундамент сградата ще рухне.

Наскоро бях слушал нещо подобно. Но Виктор Макарович говореше за книгата, а баща ми — за фундамента. Защото беше инженер.

Лукянов не можеше да познае баща ми.

— Пък аз ви мислех за прекалено деликатен човек. Това ми харесва!

Мнозина считат баща ми за прекалено деликатен.

„Ти не разбираш достатъчно добре това“ — казва ми татко в случаите, когато аз изобщо нищо не разбирам. Например, когато ми помага да решавам задачи по математика. „На̀, видиш ли как реши всичко!“ — казва той. А фактически всичко бях решил не аз, а той. „Това не е точно така“ — казва татко, когато нещо изобщо съвсем не е така.

Той умее да подскаже, без да проличи, че подсказва. Така става и с моите задачи, и с телефонните разговори с Лукянов.

— На̀, видите ли как отлично го измислихте! — казва той на Лукянов по телефона.

— Но нали ти го измисли — възразява мама, когато татко оставя слушалката.

— Той и без мене знаеше всичко.

— Ако знаеше, нямаше да звъни!

И когато татко възразява на хората, прави го така, сякаш просто допълва собствените им мисли.

А сега той просто крещеше. И на кого? На Лукянов!…

— Нима може да не ценим хората, които вече са изиграли ролята си, изпълнили са, така да се каже, своята функция? — продължаваше татко. — Така, извинете, и майка си и баща си можем да зачеркнем от паметта си. Нали и те са изпълнили функциите си: родили са ни, изправили са ни на крака. Да се огледаш назад, съвсем не значи да отстъпиш! (Лукянов продължаваше да не го познава.) А Виктор Макарович би могъл още дълги години да изпълнява ролята си. Да го наречем ли „изминат етап“?

— Не съм го нарекъл аз, а директорът на Дома на културата.

Лукянов се оправдаваше пред баща ми!

— Аз отдавна познавам Виктор Макарович — каза той, — много отдавна! Пял съм в неговия хор.

— Вие сте… пели? — повтори въпросително думите му мама.

— За кратко време. Певец не станах. Така че практически това нямаше значение.

— Не е могло да няма значение — каза татко. — Не бива да си даваме вид, че сме се появили на бял свят такива, каквито сме сега. Всичко е имало значение! Често слушаме да казват: „Никой не е забравен и нищо не е забравено!“. Нима тези думи трябва да се отнасят само за военните подвизи? Според мене те важат за всичко добро, което правят хората… Отдавна исках да ви кажа това.

— И ето сега го казахте — отговори Лукянов.

— Но как така, щом сте пели… е могло да не позвъните на Виктор Макарович? Да не проверите?… — попита баща ми.

— Вие знаете колко напрегнати са дните сега? — отвърна Лукянов. — На календара ми… там, в кабинета, е записано: „Да позвъня на Караваев“. Исках да разбера как е със здравето. Като повод за разговора. Защото директорът на Дома ме увери… — Лукянов закрачи из стаята. — Отдавна не съм виждал Виктор Макарович. Може би двайсетина години. В Дома на културата ходя главно на съвещания. Време няма. За съжаление… — Лукянов се спря. — А той пък какво, не можеше ли да напомни за себе си?

— Навярно му е било неудобно да… напомня — каза мама.

— И аз имам само една глава! И в нея понякога не стига мястото…

— Сърцето в този смисъл побира значително повече — уверено каза татко.

— Да, разбирам. — Лукянов седна до масата, на която имаше разноцветни телефони. Той вече не беше така напрегнат, така припрян. И макар в кабинета му да продължаваше съвещанието, той сякаш не бързаше. — Лошо стана…

— Дирдома е виновен за всичко! — казах аз.

— Кой?

— Директорът…

— Дирдома ли? — Лукянов високо се засмя. — Това ми харесва! Много му отива… Мисля, че още не е късно да обърнем играта!

Лукянов натисна едно копче. Влезе секретарката и той помоли да го свърже с Дирдома.

Мислех, че Лукянов ще крещи на Дирдома, ще чука по масата. Но той не крещеше.

Без да поздрави, тихо и ясно каза:

— Вие сте ме вкарали в заблуждение. Виктор Макарович е могъл да остане! (Дирдома нещо отговори.) Консилиум ли? (Дирдома пак нещо каза.) Сега нямам време. После ще вникна във всички детайли. А засега отменете заповедта… Тоест как да е късно?

Дирдома му обясни нещо.

Без да му каже нищо повече, Лукянов остави слушалката.

— В тазвечерния вестник ще има кратка статийка: „От театъра — в самодейността. Заслужилият артист идва при децата!“. Или нещо подобно — съобщи той. И погледна часовника. — Вече е пет… Вестникът се печата.

— Виктор Макарович казваше: „Аз съм щастлив човек — никога не се разделям с детството!“. Сега, значи, ще трябва да се раздели… — каза мама.

— В никакъв случай! — Лукянов стана. — Ние ще му намерим друго място.

— Друго място за него не може да има — каза мама.

— Ами ако го върнем на предишната длъжност?

— Диригент ли? Нали там е Маргарита Василевна… — осмелих се да възразя аз.

— Тя ще се върне на своето предишно място.

— Виктор Макарович няма да се съгласи.

— Защо?

— Не мога да ви… обясня…

Лукянов кой знае защо ми повярва.

— Трябва да понапрегнем мозъците си! — По примера на баща ми той едва не събори на пода мастилницата. И се обърна към мама: — Вие наминете при мене утре по този въпрос. — После се обърна към баща ми: — А вие наминете днес. Относно третия цех… Трябва да понапрегнем мозъците си!

Той си отиде в кабинета, без изобщо да попита кой съм аз. Може би се досещаше?

— И все пак аз го обичам — каза татко. — Той е умна глава.

— А душа?… — тихо попита мама.

— И душа има. Само че тя няма време да се проявява…