Радка Александрова
Градът на сивите птици (9)

Радостта на сивите птичета

Тихчо прошепна нещо на вълшебното перце. То подхвръкна към тавана, завъртя се като хвърчило край приведените глави на децата, провря се през невидима пролука и изчезна от стаичката. А когато се върна, Тихчо го улови във въздуха и седна при птичетата. Перото заскърца. Той им нарисува по едно алено цвете в тетрадките.

Малките закрещяха и се запрегръщаха.

Майка им ги гледаше смаяна. Кръглите й очи се напълниха със сълзи.

— Моите деца никога не са виждали цвете — пророни тъжно тя. — Благодаря ти, незнайни пътнико, че им създаде такава радост, от все сърце ти благодаря…

Ала изведнъж тя отстъпи и перушината й настръхна:

— Бързо, бързо унищожете цветята! Разбере ли някой, че у нас има алени цветя, веднага ще съобщи на Господаря и той ще ни накаже със смърт. Моля ти се, махни ги! Пожали рожбите ми!…

Малките наобиколиха госта:

— Не слушай мама, батко, запази цветенцата, не ги погубвай! Много са хубави!

Майка им още повече се обърка. Не знаеше какво да прави. За пръв път виждаше децата си весели, засмени, със светнали от щастие очи. Да им отнеме ли радостта? Но ако алените цветя останат в тетрадките им, те ще ги покажат на другарчетата си в училище, другарчетата ще се похвалят на родителите си, родителите — на стражата, стражата — на Господаря, а Господарят не прощава никому.

— Не се сърди, странниче — прошепна тя на Тихчо с разтреперан глас, — моля ти се, върви си!

Тогава Тихчо разказа как е срещнал Чудната птица, колко път е извървял, за да научи истината за нея.

Настана тишина. Малките птичета, отворили ей такива очи, запитаха:

— Мамо, коя е тази Чудна птица, ние нищо не знаем за нея?

— Мълчете, деца! — сгълча ги тя. — Друг път да не съм ви чула да споменавате това име! Хайде, бързо в леглата!

Птичетата я послушаха и се мушнаха под завивките с тетрадките си. Тихчо дяволите им се усмихна и им пожела лека нощ.