Радка Александрова
Градът на сивите птици (13)

Завръщането на Чудната птица

Огромното цвете на площада се раздвижи, разпиля се на стотици пъстри листенца. Птиците отново запяха. Малките птичета се стрелваха във висините и леко се спускаха надолу като парашутчета. Прегърнал вълшебното перо, Тихчо не можеше да им се нарадва; извезаното сърчице върху бялата му ризка трептеше от вятъра.

Изведнъж откъм трите златни върха се зачу тихо бръмчене. Всички вдигнаха глави. Отначало нищо не се виждаше — синьото небе беше чисто, но скоро бръмченето се усили.

— Ето ги… сребърните самолетчета! — извика Тихчо.

Наредени едно след друго, сребърните самолетчета се приближаваха към града, като поклащаха крилете си за поздрав. После тържествено описаха няколко кръга над най-високите дървета и се приземиха в края на площада.

От последното самолетче, разперила разкошната си опашка, излезе Чудната птица. Площадът екна от весели викове. Птиците се струпаха около скъпата гостенка и започнаха да я прегръщат.

— Чакайте! — извиси се гласът й. — Кажете ми кой върна красотата на родината, песните ни?

— Тихчо! Тихчо! — извикаха всички в един глас. — Ето го!

Тихчо едва успя да се измъкне от навалицата; вдигнал високо над главата си вълшебното перо, той се изправи до чудната хубавица.

— Какво още да направя за теб? — попита Тихчо.

Чудната птица го прегърна:

— Та ти вече ми направи най-скъпия подарък — върна радостта на птиците. Кажи как да ти се отплатя?

Малкият художник само се усмихна; спомни си какво му каза онова мъдро цвете.

— Ние никога няма да те забравим, Тихчо! — чуваха се отвсякъде гласове. После всички залюляха такова хорце, че дори стените на къщите затрепериха.

Ако луната не се беше уморила да свети, кой знае докога щеше да продължи веселието. Чак когато тя се мушна под топлата завивка на един облак, майките се сетиха, че птичетата отдавна трябва да са в леглата и ги поведоха към къщи. Започна да се разсъмва.

— Бате Тихчо, бате Тихчо…

Тихчо видя да тичат към него четирите малки птичета, на които бе нарисувал алени цветя в тетрадките. Те увиснаха на раменете му и го замолиха:

— Остани при нас. И ние искаме да рисуваме като теб!

— Пощадете батко си, палавници! — скара се майка им. — Не виждате ли, че е капнал от умора… Тихчо, ела да спиш пак у дома!

— Не мога — момчето помилва по перцата птичетата, — сега трябва да отпътувам за моята родина. Там ме чакат… — Пожела им лека нощ и се сбогува с тях.

След това се прости и с Чудната птица и се качи в сребърното самолетче, с което тя бе пристигнала в преобразения град. Птиците тъй отрупаха самолетчето с цветя, че то едва се отдели от земята. Когато се понесе към трите златни върха, всички замахаха с криле за прощаване. И продължаваха да махат, макар че в небето вече нищо не се виждаше…