Радка Александрова
Градът на сивите птици (12)

Краят на злия Господар

Замъкът на злия Господар се издигаше върху непристъпна скала, далеч от града. Стените му бяха изградени от камък и желязо. Пред обкованите врати и пред бойниците денонощно се развяваха сивите мантии на стражите. Дългите им клюнове святкаха като саби. Никой не можеше да се приближи до замъка, без да бъде забелязан от зли, зорки очи, които дебнеха отвсякъде.

До господарските покои се минаваше през широки пусти зали, облицовани с леден мрамор. Господарят прекарваше дни и нощи на железния си трон, потънал в дрямка. Но едното му око беше винаги будно и острият му изкривен на върха клюн потракваше зловещо. Никога не сменяше облеклото си — перата му от черно кадифе тежко висяха надолу. Единственото му украшение беше огърлицата от скъпоценни камъни около настръхналата перушина на шията му. Викаше прислугата си с къс, прегракнал глас. Ядеше бързо и лакомо и тежко̀ на оня слуга, който е край него — я без око ще остане, я с окървавена глава ще си отиде. Не наказваше само тези, които му носеха лоши новини — дори ги възнаграждаваше с остатъците от трапезата си.

Пазачът, който пръв видя „чудото на чудесата“, беше от верните му служители. Той бързаше да зарадва Господаря си с лошата вест, като се надяваше, че ще го свари точно на закуска. Полетял като вятър край стражите, накацали по скалите, той влезе в замъка, като крещеше, че ще бъде наказан със смърт всеки, който се опита да го спре.

Никой не го спря, никой не запита какво се е случило. Мраморният под закънтя от бързите му стъпки. Той профуча през първата зала, прекоси втората, третата, четвъртата, петата… и ето най-сетне се изправи пред вратата на господарските покои. Отвътре не се чуваше никакъв шум. Господарят спеше.

Пазачът почука три пъти. Отговор нямаше. Тогава открехна вратата и извика страхливо:

— Господарю!…

Будното око се впи в пазача.

— Какво има?

— Господарю! Идвам да ти съобщя нещо много важно.

Крилото от черно кадифе едва се повдигна от пода и отново се отпусна още по-тежко:

— Махай се! Като си доспя — тогава.

— Но, господарю, станало е чудо…

— Какво чудо?

— Чудо на чудесата. Нашият град се е променил!

Господарят отвори и другото си око и перушината му настръхна.

— Разказвай! Кой се е променил, защо се е променил, как така смее да се променя?…

— Да ослепея, ако ви лъжа, Господарю! Преди изгрев-слънце излязох навън да пия роса и знаете ли какво видях? Целият град потънал в багри и светлини.

— Какви светлини?

— Ослепителни. А цветовете — само да ги видите…

Острият крив клюн на господаря се разтвори широко и ядно захапа въздуха:

— Кой е посмял да направи това?

Вестоносецът се сви уплашено. Сви криле. Замълча.

Страшен грак разтърси стените на замъка:

— Тебе питам! Кой?

Слугата заотстъпва назад:

— Не знам, Господарю…

— Как тъй не знаеш?… А кой знае?… Искам градът отново да бъде сив! Веднага!

— Слушам, Господарю!

— На виновниците — смърт!

— Слушам!

— Поведи птиците със сребърните саби!

— Слушам!

Пазачът хукна да изпълни заповедта на Господаря. Птиците със сребърните саби се строиха пред черната скала, която служеше за точило. Те вдигнаха оръжията си на еднаква височина и замръзнаха в очакване на командата.

— Точи! — извика гръмко пазачът и клиновете саби паднаха едновременно върху скалата.

— Зън-зън, зън-зън, зън-зън…

Запръскаха искри; наоколо стана горещо като в пещ.

Не след дълго ескадрилата на птиците със сребърните саби се извиси над непристъпната скала, направи рязък завой и се спусна право към града.

А Господарят, успокоен, отново задряма върху железния си трон. Беше заповядал на слугите си да го събудят чак когато всичко е завършено.

Ала превали пладне, започна да се мръква — а от птиците със сребърните саби — никаква вест. Така в пълна неизвестност премина и нощта.

На другата сутрин, разярен, Господарят повика птиците с клюновете като триони.

— Давам ви два часа да доведете виновниците тук и да върнете сивия цвят на града! Арестувайте и птиците със сребърните саби, вържете крилата им и ги доведете тук! Да ги питам аз тях защо не изпълниха заповедта ми!

Птиците с клюнове като триони нямаха време за губене, дори не погледнаха точилото — веднага се устремиха към непокорния град.

Но и те не се завърнаха в уречения час. Каменните стени на замъка се тресяха от гнева на Господаря. По мраморния под на залите потече топла кръв. Много от слугите ослепяха — кой с едното око, кой с двете.

Господарят се заключи сам в покоите си и мисли цяла нощ. Призори грозният му трак призова птиците с отровните очи.

— Готови ли сте? Сега ще видим! Ха-ха-ха!

— Готови сме, Господарю!

— Има ли достатъчно отрова в очите ви?

— Има, Господарю.

— Аз сам ще ви водя!

Черните криле на Господаря хвърлиха сянка върху земята. Той беше облякъл бойните си доспехи — бронята му излъчваше мъртвешка светлина. Летеше бавно. Стражите с отровните очи го следваха. Като го зърна, слънцето побърза да се скрие, но любопитството му беше по-силно — точно когато ескадрилата наближи първата зелена полянка, слънцето надникна иззад облака и цветенцата, пръснати по тревата, грейнаха още по-ярки.

— Отровете ги! — гракна гласът на Господаря. — Ха-ха-ха!

Стражите се спуснаха и насочиха отровните си жълти очи към цветята. Главичките на цветята клюмнаха. Тревата се превърна в пепел.

Острият клюн на Господаря потъна в пяна.

— Кой е дръзнал — крещеше той — да се мери с мен! Да престъпи волята ми! Ха-ха-ха! Напред към града!

Стражите се спуснаха още по-ниско и въздухът засвистя от бързите махове на крилата им. Но когато приближиха града, първите редици замръзнаха на едно място. Останалите се струпаха зад тях. Да вярват ли на очите си?

Къщичките на града бяха потънали в буйна зеленина. Разноцветните перденца от разтворените прозорци се вееха като знамена. Автомобилите, и те разноцветни, свиреха весело и летяха по улиците. Дори кошчетата за смет се различаваха едно от друго.

— Защо спряхте? Продължавайте към площада! — пресипнал от яд, заповяда Господарят.

Птиците с отровните очи поеха напред, но редът им се наруши.

Ето и площадът. Господарят едва се задържа във въздуха, за да не падне. Беше поразен от гледката, която се откри пред него. Десетки, стотици гирлянди се преплитаха и образуваха блестящ свод. Долу по светлите плочки вървяха птици с пурпурни забрадки и бронзови поли. Всички пееха. С лека стъпка, веднага след тях, се зададоха други птици. Сините им опашки се свиваха и богато разперваха. Между перата на гърдите им святкаха кръгли огледалца, а смарагдените им шии се люлееха в такт с музиката. Най-подир тичаха малките птичета — едни с качулки от златно кадифе, други с оранжеви полички, трети с яркочервени блузки и лилави наметала, посипани с брилянти. Тънките им гласчета звънтяха като камбанки.

Изведнъж някой извика:

— Господарят! Бягайте!…

„Бягайте“ — като ехо се понесе по площада.

Но вместо да се разпръснат кой накъде види, всички птици се скупчиха една до друга. Сред тях бяха и пратениците на Господаря — с острите клюнове и клюновете триони. Площадът светна и заигра с хиляди отблясъци като огромно цвете. Дори слънцето завидя на красотата и багрите му.

Клюнът на Господаря зина, но звук не се чу. А когато успя да проговори, гласът му беше слаб и писклив:

— От-т-т-ровете ги…

Стражите с отровните очи почнаха да се блъскат един в друг, в дърветата и покривите. Разхвърча се сива перушина. Крилете и клюновете им се пречупваха с трясък. Падаха смъртно ранени по светлите плочки и молеха за пощада. Багрите на огромното цвете ги бяха ослепили.

— Олеле, нищо не виждам! Помогнете ми! — разпищя се след тях и Господарят.

Черните му криле го понесоха и той се залюшка без посока. Вятърът го отнесе право към комина на най-голямата фабрика в града. Гърлото на комина го всмукна лакомо и след миг той се озова в търбуха на вечно горящата пещ.

От него не остана и пепел.