Радка Александрова
Градът на сивите птици (2)

Тихчо и добрата баба Жилетка

По пладне слънцето така напече стария таван, че всички се унесоха в приятна дрямка. Чичо Панталон захърка.

Тихчо бавно преметна едното си краче през горния ръб на коша, ослуша се, после безшумно се смъкна на пода и като стъпваше на пръсти, отиде до таванското прозорче. Долепи носле о стъклото и се загледа навън. Косичката му светна на слънцето, лицето му засия от доброта. Бавно нарисува едно цвете на прашното стъкло. И така се улиса, че не чу стъпките на Рокличка.

— Тихчо, защо гледаш все навън? — изправи се тя до него. — Какво интересно има там?

Тихчо се усмихна и сви рамене.

— Толкова време живееш сред нас и все мълчиш. Хайде, кажи нещо, само на мен!

Кака Пола се бе събудила и ги гледаше.

— Много е срамежлив нашият Тихчо — забеляза тя.

— Извинявай, не е срамежлив — отвърна й Рокличка.

— Утре ще го включим в хора — разсъни се госпожа Блуза.

Кака Пола се изсмя:

— Той не може да приказва, а пък ти…

— Тихчо, разкажи им една приказка, ама страшна — замоли му се Рокличка. — Уплаши ги!

Тихчо притвори тъмносините си очи.

— От какво се срамуваш? — прозя се чичо Панталон. — Разкажи как си набил някого. Нали си мъж? — Той за пръв път не се сърдеше, че му пречат на съня.

Тихчо мълчеше.

Кака Пола се ядоса:

— Я не се инати! Не те ли е срам всички да те молят! Отвори си устата, кажи нещо!… Къде си бил, къде си живял. Ето ние…

В тоя миг от коша едва-едва се надигна баба Жилетка. Тя ги изгледа строго през очилата и рече:

— Не мъчете Тихчо, деца! Той няма за какво да ви разкаже — оставете го на мира.

Всички се учудиха: как така баба Жилетка проговори? Тя беше стара, много стара, мълчеше и не обичаше никой да я безпокои.

— Защо, бабо? — извика Рокличка.

Баба Жилетка поклати побелялата си глава:

— Защото Тихчо не е живял…

— Разкажи ни, бабо! — повдигна белите си мигли госпожа Блуза.

— Хубаво… — И баба Жилетка започна: — На първия етаж в тази къща живееха богати хора. Те имаха едно момче. То беше много разглезено, по цял ден ревеше без причина като магаре. Чудеха се с какво да го залъжат, как да му угодят. Години наред аз топлех слабичкия гръб на момичето, което чистеше господарските стаи. От ранна утрин до мръкнало то мъкнеше пълни кофи с вода, переше, търкаше пода, тупаше тежките килими. Никаква радост нямаше в живота. Разглезеното момче не му даваше да пипа играчките, да гледа книжките с картинки и често го дърпаше за плитките. Но момичето имаше добро сърце и не се сърдеше. Един ден къщата бе празнично украсена. Момчето имаше рожден ден. Освен важните гости бяха поканени и негови другарчета. Разтича се слугинчето: опече сладки, лъсна стъклата на прозорците, избърса праха от мебелите — цялата къща светна. А когато гостите пристигнаха, то се сви в килерчето, където спеше, извади от джоба на престилката си игла, конци и парцалчета. Аз бях на миндера — въздъхна баба Жилетка — и всичко видях. Най-напред момичето уши панталонки от едно пепитено парче плат. Сетне взе две тънки пръчици и опъна панталонките на тях. Скрои бяла ризка, разпери други две пръчици за ръце и ги провря през готовата ризка. Опаса кръстчето с червено коланче. Оставаше най-мъчното — лицето. Момичето наплюнчи един химически молив и нарисува очи. Те грейнаха с тъмносин блясък като теменужки. С черен молив източи веждите. Взе ножицата и отряза края на плитките си. Какво хубаво перчемче надвисна над челото! Завъртя куклата наляво, после надясно и дяволито се усмихна:

— И име ти измислих, но още няма да ти го кажа. Знаеш ли защо? Сега ще видиш. — Момичето пак бръкна в джоба на престилката и извади червено клъбце. Върху бялата блузка извеза сърце. После притисна момченцето до гърдите си, целуна го и прошепна: „Тихчо“

Баба Жилетка избърса с ръкав мокрото си лице и прегърна Рокличка:

— Така се роди нашият Тихчо, деца!… С каква радост пристъпи момичето пред господарския син! Искаше да го изненада, криеше Тихчо зад гърба си.

— Заповядай!

Момчето протегна ръце, но изведнъж се начумери.

— Това ли ми подаряваш? Парцалена кукла?! На мене?! — И Тихчо полетя в ъгъла. — Веднага да го изхвърлиш на боклука, още сега! Иначе ще кажа на мама да те изпъди!

Слугинчето се наведе, вдигна момченцето и го скри под престилката си. После, като се пазеше никой да не го види, качи се на тавана… Ето така, стари приятели, Тихчо се намери сред нас.

— Да му помогнем! — изплака Рокличка.

— Да му помогнем, да му помогнем! — чуха се отвсякъде гласове.

— Тъжно е да си създаден за радост, а да не можеш да създаваш радост — замислено каза чичо Панталон. — Трябва всички да се съберем и до мръкнало да решим как да помогнем на момчето.

— Аз измислих! — прошумоля кака Пола. — Ще почакаме, докато някой отвори вратата на тавана, и тогава: „Сбогом, Тихчо, довиждане — върви по широкия свят, поживей!“

Чичо Панталон завъртя глава:

— Кой знае кога ще отворят вратата. По-добре да я разбием.

— А дали тук някъде няма забравен ключ? — обади се и госпожа Блуза.

— Ключ ли? — възкликна кака Пола. — Никъде не съм видяла ключ.

Чичо Панталон се засили и удари с рамо желязната врата. Тя не помръдна.

Рокличка се натъжи. Не било така лесно Тихчо да излезе от тавана. Ето, всичко е съгласна да направи за него, но какво? Можеше вечер, щом останалите заспят, да го утеши, като му разкаже приказки. Можеше да се качи на прозорчето и да чака, докато завали дъжд. Тогава ще събере дъждовни капки в шепи и ще му умие лицето. Но да отвори вратата — не можеше.

— Чичко Панталон, ами сега?

— Не знам, Рокличке! — И той закрачи из тавана.

— Аз ще ви кажа как Тихчо ще излезе оттук — продума спокойно баба Жилетка. — Вие ще ме разплетете, ще ме навиете на кълбо и ще направите въженце. Ще завържете въженцето за прозорчето и по него Тихчо ще се спусне на улицата. Хайде на работа, не се бавете!

Всички обичаха баба Жилетка заради мъдростта й. И сега им беше мъчно да се разделят с нея. Ала баба Жилетка остана непреклонна. Започнаха да я разплитат и тя скоро се превърна на голямо кълбо. А кълбото беше топло и меко. Един по един го допираха до бузите си и сълзите им изсъхваха. Така се простиха с добрата баба Жилетка.

Рано на другата сутрин чичо Панталон се качи на таванското прозорче и завърза въженцето. Опъна го силно. После скочи и отупа праха от крачолите си.

— Готов ли си, юнак? — обърна се весело към Тихчо. — Хайде тръгвай и на добър час!