Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Д-р Мариса Блументал (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Outbreak, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2017)

Издание:

Автор: Робин Кук

Заглавие: Заговор

Преводач: Диана Райкова

Език, от който е преведено: Английски

Издание: първо

Издател: ИК „Ергон“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2009

Тип: Роман

Националност: Американска

Печатница: „Инвестпрес“ АД

Редактор: Сергей Райков

ISBN: 978-954-9625-22-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2657

История

  1. — Добавяне

5.

3 март

Едва когато самолетът тръгна по пистата, Мариса си спомни за срещата си с Ралф. Е добре, щеше да му се обади веднага, след като той се прибереше вкъщи. Малката й утеха бе, че сега се чувства по-сигурна в професионално отношение, отколкото по пътя за Ел Ей. Поне имаше някаква представа какво се изисква от нея. В личен план обаче, като знаеше колко опасен е вирусът — ако наистина се окажеше Ебола — мисълта на какъв риск ще е изложена, бе по-плашеща. Въпреки че не бе споменала на никого за страха си, че може да се е заразила от болестта при първите случаи в Лос Анджелис. Всеки ден, минал без появата на подозрителни симптоми, бе облекчение. Но страхът й никога нямаше да изчезне напълно.

Другото, което я тревожеше, беше идеята за появата на нов случай на Ебола толкова бързо. Ако беше въпросният вирус, как беше стигнал до Сейнт Луис? Дали имаше нещо общо със заразата в Ел Ей, или бе отделна проява? Възможно ли беше да е пренесен чрез контакт от Ел Ей или…? Имаше много въпроси и никой от тях не я правеше щастлива.

— Ще желаете ли вечеря? — попита я стюардесата, прекъсвайки мислите й.

— Разбира се. — Мариса свали сгъваемата масичка. По-добре да хапнеше нещо, независимо дали е гладна, или не. Знаеше, че след като кацне в Сейнт Луис, може да няма време.

 

 

Тя излезе от таксито, което я взе от летището и я откара до Окръжната болница на Сейнт Луис. Навън валеше. Дори с чадър над главата, се наложи да вдигне реверите на палтото си, за да избегне връхлитащите пориви на дъжда, докато тичаше към въртящата се врата. Носеше както куфара, така и служебната си чанта, тъй като нямаше време да се отбие в хотела.

Болницата изглеждаше впечатляваща дори в тъмната дъждовна вечер. Беше построена в съвременен стил, облицована с плочи от травертин и варовик, отпред с високо триетажно копие на Мраморната арка в Лондон. Интериорът бе предимно от светъл дъб и светлочервени килими. Една наперена рецепционистка я насочи към административните офиси, намиращи се зад двойна въртяща се врата.

— Д-р Блументал! — извика дребен азиатец и скочи иззад бюрото си.

Тя отстъпи назад, когато мъжът пое куфара й и ентусиазирано стисна свободната й ръка.

— Аз съм д-р Харалд Табосо — представи се той. — Медицинският директор. А това е д-р Питър Остин, епидемиолог на щата Мисури. Очаквахме ви.

Мариса се ръкува с д-р Остин, висок, слаб мъж с червендалесто лице.

— Благодарим ви, че дойдохте толкова бързо — продължи д-р Табосо. — Да ви донесем ли нещо да хапнете?

Мариса поклати глава и му благодари за гостоприемството.

— Ядох в самолета — обясни тя. — Освен това искам да се захвана веднага с работата.

— Разбира се, разбира се — закима д-р Табосо. За миг той изглеждаше объркан. Д-р Остин се възползва от мълчанието му и се намеси.

— Вече знаем какво се е случило в Ел Ей и се безпокоим, че може да имаме работа със същия проблем и тук. Както знаете, съобщихме за подозрителен случай тази сутрин, а докато пътувахте за насам, приехме още два.

Мариса прехапа устни. Беше се надявала, че този път тревогата ще излезе фалшива, но при още два потенциални случая беше трудно да остава оптимистка. Тя се отпусна в стола, който д-р Табосо й предложи и каза:

— По-добре ми кажете какво научихте до този момент.

— Боя се, че не е много — въздъхна д-р Остин. — Не разполагахме с достатъчно време. Първият случай бе приет в 4 сутринта. Д-р Табосо заслужава да му се признае, че алармира веднага. Пациентът бе изолиран незабавно с надеждата да се минимизират контактите в болницата.

Мариса погледна към д-р Табосо. Той се усмихна притеснено на комплимента.

— Направени ли са някакви лабораторни изследвания?

— Разбира се — каза д-р Табосо.

— Това може да се окаже проблем.

— Разбираме — намеси се д-р Остин. — Но тестовете бяха предписани, преди да сме имали и най-малките подозрения за диагноза. В мига, в който ми съобщиха, се обадихме в Националния Епидемиологичен Център.

— Свързвате ли го по някакъв начин с избухването на болестта в Лос Анджелис? Да не би някои от пациентите да са пристигнали оттам?

— Не — каза д-р Остин. — Разпитахме за такава възможност, но не открихме никаква връзка.

— Хубаво. — Мариса се изправи неохотно. — Да видим пациентите. Предполагам, че имате на разположение пълно предпазно облекло.

— Разбира се.

Пресякоха болничното фоайе, и вече в асансьорната кабина, тя попита:

— Някои от пациентите да са посещавали напоследък Африка?

Двамата лекари се спогледаха. Д-р Табосо побърза да отговори:

— Не вярвам.

Мариса не очакваше положителен отговор. Би било прекалено лесно. Тя погледна към индикатора за етажите. Асансьорът спря на деветия.

Докато минаваха по коридорите осъзна, че нито една от стаите не е заета. Погледът отблизо показа, че те дори не са напълно обзаведени. И стените на коридора бяха само с груба замазка, без боя.

Д-р Табосо забеляза изражението й.

— Съжалявам — рече той. — Трябваше да ви обясня. Когато болницата е строена, са били планирани прекалено много легла. По тази именно причина осмият етаж така и не бил завършен. Решихме обаче да го използваме при сегашната критична ситуация. Подходящ е за изолация, не мислите ли?

Стигнаха до сестринския пункт, който бе завършен, с изключение на шкафовете за документация.

Мариса взе първия пациентски картон. Седна на бюрото и го отвори. Името на мъжа беше Забриски. Съществените признаци показваха познатия комплекс от висока температура и ниско кръвно налягане. Следващата страница съдържаше историята на пациента. Мариса плъзна поглед по листа и прочете пълното му име: д-р Карл М. Забриски. Тя вдигна очи към д-р Табосо и попита невярващо:

— Лекар ли е пациентът?

— Боя се, че да — потвърди той. — Работи като офталмолог тук, в болницата.

Тя се изви към д-р Остин:

— Знаехте ли, че първият случай в Ел Ей беше също така лекар? Всъщност, и той беше офталмолог!

— Знаех за съвпадението — намръщи се д-р Остин.

— Д-р Забриски да е изследвал маймуни? — попита тя.

— Не, доколкото знам. Във всеки случай, не и тук в болницата.

— Няма други лекари, които да имат връзка с болестта в Лос Анджелис, доколкото си спомням — каза д-р Остин.

— Не — потвърди Мариса. — Само първият случай. Имаше трима лаборанти и една сестра, но не и лекари.

Тя отново се върна към картона и зачете. Историята не бе чак толкова пълна, както тази на д-р Рихтер. Не се споменаваше за скорошно пътуване или за контакт с животни. Но лабораторните изследвания бяха впечатляващи и макар някои от тестовете още да не бяха получени, наличните свидетелстваха за чернодробни и бъбречни усложнения. Така че всичко можеше да се сведе до хеморагична треска.

След като приключи с картона, Мариса се снабди с необходимите материали за вземане на проби. Когато всичко бе готово, тя и една медицинска сестра отидоха в изолираното отделение. Преди това се облякоха, сложиха си маски и ръкавици, обуха други обувки.

— Как е пациентът? — попита Мариса, докато се приближаваше към болничното легло. Въпросът бе по-скоро риторичен. Състоянието на човека беше очевидно. Първото, което забеляза, беше обривът по тялото. Второто — признаците за хеморагия; от ноздрите на мъжа излизаше една нозогастрикална тръба, пълна с яркочервена кръв. Д-р Забриски беше в съзнание, но не и в състояние да отговаря на въпроси.

Кратък разговор със съпровождащия лекар потвърди впечатленията й. Пациентът се беше влошил в течение на деня, особено през последния час, когато кръвното налягане бе започнало да спада видимо.

Беше видяла достатъчно. Клинично пациентът й напомняше ужасно много състоянието на д-р Рихтер. Докато не се докажеше друго, щяха да приемат, че д-р Забриски и останалите двама имат Ебола.

Сестрата й помогна да вземе проби — намазка от лигавицата на носа, кръвна проба и проба от урината. Всичко беше дезинфекцирано с хипохлорит. След като свали предпазното облекло и изми ръцете си, тя се върна до сестринския пункт и позвъни на Дубчек.

Разговорът беше кратък и по темата. Мариса го уведоми, че клиничното й впечатление е, че имат работа с поредно заразяване с Ебола.

— А изолацията?

— Направили са всичко, което се изисква.

— Ще пристигнем възможно най-скоро — каза Дубчек. — Може би още тази вечер. Междувременно искам да спреш всякакви лабораторни изследвания и да следиш за дезинфекцията. Също така назначи същия вид карантина на контактите, както направихме в Ел Ей.

Тя тъкмо се канеше да отговори, когато осъзна, че той е затворил. Въздъхна и остави слушалката. Прекрасни служебни взаимоотношения, няма що!

— Добре — каза тя на д-р Табосо и на д-р Остин, — да се захващаме за работа.

Те бързо приведоха в действие мерките за карантина, наредиха стерилизация на лабораторията и я увериха, че пробите й ще бъдат изпратени в Центъра още тази нощ.

Тя поиска да получи картоните на другите двама пациенти. Сестрата й ги подаде с думите:

— Не знам дали д-р Табосо ви е споменал, но госпожа Забриски е долу на стълбите.

— И тя ли е пациентка? — Гласът на Мариса прозвуча разтревожено.

— О, не — отвърна жената. — Просто настоява да е в болницата. Иска да се качи тук, но д-р Табосо не смята, че идеята е добра. Каза й да стои във фоайето на първия етаж.

Мариса остави картоните, питайки се какво да направи. Реши все пак да отиде при госпожа Забриски, тъй като тя знаеше много подробности, свързани с графика на съпруга си. Освен това трябваше да се отбие в лабораторията и да види как върви стерилизацията. Качи се в асансьора и гледайки лицата на хората около себе си, си помисли какви ли ще са реакциите им, когато разберат, че в болницата има Ебола. Когато вратата към втория етаж се отвори, тя бе единствената, която слезе.

Очакваше да намери вечерната смяна в лабораторията и се изненада, когато видя, че директорът, патолог, който се казваше Артър Ранд, е още в кабинета си, макар да минаваше осем. Беше достолепен възрастен мъж, облечен в карирано сако, комплектувано със златен ланец, който се подаваше от един от джобовете му. Изглеждаше безразличен към факта, че Центъра е изпратил Мариса и изражението му не се промени, когато тя му каза, че клиничната й преценка показва наличие на Ебола вирус в неговата болница.

— Знам, че е имало такава предварителна диагноза.

— От Центъра забраняват по-нататъшна лабораторна работа върху болните пациенти. — Мариса можеше да се обзаложи, че този човек няма намерение да й помага.

— Предполагам, че сте във връзка с д-р Табосо — отрони д-р Ранд.

— Да. Нашето мнение е, че лабораторията трябва да бъде дезинфекцирана. Бих искала да помогна, ако не възразявате.

— Сигурен съм, че можем да се справим с почистването — каза д-р Ранд с изражение, което трябваше да означава: „За вчерашен ли ме мислите?“.

— На ваше разположение съм, ако ви потрябвам. — Мариса се обърна и излезе. Беше направила каквото трябва.

На първия етаж отиде до приятно обзаведен салон, свързан със собствен параклис. Не знаеше как ще познае госпожа Забриски, но се оказа, че тя е единственият човек в салона.

— Госпожо Забриски? — меко произнесе Мариса.

Жената вдигна глава. Беше прехвърлила четиридесетте, с прошарена коса. Клепачите й бяха зачервени; личеше си, че е плакала.

— Аз съм д-р Блументал — представи се Мариса. — Съжалявам, че ви безпокоя, но се налага да ви задам няколко въпроса.

В очите на жената се появи паника.

— Да не би Карл да е починал?

— Не.

— Но ще умре, нали?

— Госпожо Забриски — пое си дъх Мариса, искаше й се да избегне такава чувствителна тема, особено след като смяташе, че интуицията на жената е вярна. Тя седна до нея. — Не съм от лекуващите лекари на съпруга ви. Тук съм, за да помогна да разберем от какво е болен и как се е разболял. Пътувал ли е през последните… — Искаше да каже „три седмици“, но си спомни пътуването на д-р Рихтер до Африка, и вместо това довърши: — … през последните два месеца?

— Да — потвърди уморено съпругата му. — Беше на медицинска конференция в Сан Диего миналия месец, а седмица преди това — в Бостън.

— Сан Диего? — Мариса се изправи в стола. — На конференцията за опериране на клепача?

— Мисля, че да — кимна госпожа Забриски. — Но Джудит, секретарката на Карл, ще ви каже по-точно.

Мариса се опита да се концентрира. Забриски беше посетил същата конференция, която и д-р Рихтер! Поредно съвпадение? Единственият проблем беше, че въпросната конференция се бе състояла шест седмици преди това, в същия интервал от време, в който се бяха проявили и симптомите на д-р Рихтер след завръщането му от Африка.

— Знаете ли името на хотела, в който е бил съпругът ви в Сан Диего? Възможно ли е да е „Коронадо“ хотел?

— Мисля, че така беше — потвърди уморено жената.

Докато съзнанието на Мариса се опитваше да възстанови централната роля, която бе изиграл един определен хотел във Филаделфия по време на избухването на Легионерската болест, тя се поинтересува от пътуването на д-р Забриски до Бостън. Но съпругата му нямаше представа за какво е ходил. Вместо това даде телефона на секретарката му, като каза, че Джудит със сигурност ще може да й помогне.

— А дали д-р Забриски е бил ухапан от маймуна напоследък? — поинтересува се Мариса.

— Не, не — поклати глава госпожа Забриски. — Аз поне не знам за такова нещо.

Мариса й благодари и се извини, че я е обезпокоила. След това реши да се обади на секретарката.

Наложи се да обясни два пъти защо звъни толкова късно, преди жената отсреща да изрази готовност за разговори. Джудит просто потвърди онова, което Мариса вече знаеше: че докторът бил отседнал в хотел „Коронадо“ по време на престоя си в Сан Диего; че не е бил ухапан от маймуна, нито пък е бил в контакт с маймуна. Когато Мариса попита дали е познавал д-р Рихтер, отговорът беше, че това име не е в списъка с телефонните номера на хората, контактували с шефа й. Причината д-р Забриски да пътува до Бостън беше подготовката на предстояща среща на възпитаниците на Масачузетската болница за лечение на очни и ушни заболявания. Секретарката й даде името и телефонния номер на колегата на д-р Забриски в Бостън. Докато си записваше, Мариса се запита дали без да знае д-р Забриски не бе пренесъл вируса и в Бостън. Трябваше да обсъди тази възможност с Дубчек.

Когато затвори телефона, внезапно си спомни, че не се е обадила на Ралф от аерогарата и побърза да поправи пропуска. Той отговори сънено и тя се извини, че го буди толкова късно и че не се е свързала с него преди да тръгне от Атланта. След като му обясни какво се е случило, Ралф се засмя и каза, че ще й прости само ако обещае да му телефонира поне през ден и да му съобщава какво прави.

След това тя се върна към работата си с картоните. Двамата пациенти, приети по-късно, бяха Керъл Монтгомъри и д-р Брайън Зестър. И двамата бяха дошли с висока температура, цепещо главоболие и ужасни стомашни спазми. Макар симптомите да звучаха неспецифично, интензивността им даваше достатъчна причина за тревога. Нямаше бележки за пътувания или контакти с животни в никой от картоните.

Мариса събра материалите, необходими за вземане на вирусни проби, надяна предпазния скафандър и отиде при Керъл Монтгомъри. Пациентката беше само с една година по-голяма от нея и на Мариса й бе трудно да не се постави на мястото й. Беше юристка и работеше в една от големите корпорации в града. Макар да беше в съзнание и да можеше да говори, се виждаше, че е ужасно зле.

На въпроса дали е пътувала напоследък, отговорът беше кратко „не“. А дали познава д-р Забриски? Познаваше го. Д-р Забриски бил офталмологът й. Беше ли се срещала с него скоро? Да, беше ходила при него четири дни преди това.

Мариса взе вирусните проби и излезе от стаята с натежало сърце. Не обичаше да поставя диагнози на болести, за които нямаше лечение. Фактът, че бе открила информация, която отразяваше по-раншното избухване на болестта, бе малка компенсация. Информацията й напомни за нещо, което я бе разтревожило още в Ел Ей: защо някои от пациентите на д-р Рихтер се бяха разболели, а други — не?

След като се облече в нов предпазен костюм, тя посети д-р Брайън Зестър. Зададе му същите въпроси и получи същите отговори с изключение на това, че той не беше пациент на д-р Забриски.

— Не — отвърна д-р Брайън Зестър, след като стомашната му болка премина. — Никога не съм ходил на офталмолог.

— Но сте работили с него, нали?

— Понякога съм анестезирал негови операции — каза д-р Зестър. Лицето му отново се сгърчи от болка. След малко той продължи: — Играя с него тенис по-често, отколкото работя. Всъщност играхме заедно преди четири дена.

След вземането на пробите Мариса го остави, объркана още повече. Беше започнала да си мисли, че сравнително близък контакт — особено с лигавица — е в състояние да пренесе заразата. Играта на тенис с някого не изглеждаше да пасва на този шаблон. След като изпрати втория комплект от вирусни проби, тя се върна към картона на Забриски. Прочете историята на заболяването в пълни подробности и разчерта същата графика, каквато беше направила за случая на д-р Рихтер. Добави наученото от съпругата на Зестър и секретарката му с ясното съзнание, че скоро пак трябваше да говори с тях. Макар работата й да не доведе до определяне източника на заразата в Ел Ей, тя се надяваше, че следвайки същата процедура сега, може да открие общ елемент при двамата лекари в допълнение към факта, че и двамата са посетили конференцията на офталмолозите в Сан Диего.

 

 

Минаваше дванайсет, когато Дубчек, Врийланд и Лейн пристигнаха. Мариса посрещна идването им с облекчение, особено при влошаващото се клинично състояние на д-р Забриски. Лекуващият му лекар бе наредил някои рутинни кръвни изследвания, за да се определи степента на хидратация на пациента и Мариса се разкъсваше между изискването за лечението му и предпазването на болницата. Най-накрая все пак разреши тестовете, които позволяваха да бъдат извършени в болничната стая на мъжа.

След кратката размяна на поздрави, лекарите от Центъра побързаха да задействат работата на мобилната изолационна лаборатория и се заеха да подобрят изолацията на пациентите.

— Нещо, което да направя? — обърна се Мариса към Дубчек, който бе свалил сакото си и запретнал ръкави се опитваше да помогне на двамата лаборанти от Центъра в работата им с изолационната лаборатория. Имаше някакъв проблем с електрическата инсталация на апаратурата.

— Не се сещам — отвърна й той, без да я поглежда. После веднага заговори с единия лаборант за евентуалната подмяна на електродите.

— Налага се да обсъдя с теб онова, което открих — извика Мариса, нямаща търпение да сподели факта, че д-р Забриски е посетил същата конференция в Сан Диего, на която беше ходил и д-р Рихтер.

— Ще трябва да почака — хладно я отряза Дубчек. — Лабораторията е с предимство пред епидемиологичните теории.

Кипяща от гняв, Мариса се върна в сестринския пункт. Не беше заслужила подобен сарказъм. Ако е искал да сведе до минимум участието й, беше успял. Тя седна на бюрото и се замисли над възможностите, които стояха пред нея. Можеше да остане, с надеждата той да промени мнението си, или да се прибере вкъщи да поспи. Идеята за съня надделя. Сложи документацията в чантата и слезе на първия етаж да вземе куфара си.

 

 

Операторът я събуди в седем сутринта. След като си взе душ и се облече, осъзна, че гневът й към Дубчек се е разсеял. В края на краищата той беше под ужасен стрес. Ако вирусът излезеше от контрол, той щеше да отговаря, не тя.

Когато отиде в изолационната лаборатория, един от лаборантите й каза, че Дубчек се е прибрал в хотела в пет сутринта, но не знаеше къде са нито Врийланд, нито Лейн.

В сестринския пункт цареше пълен хаос. През нощта бяха приети още петима с предполагаема диагноза хеморагична треска. Мариса събра картоните, но в един момент осъзна, че картонът на д-р Забриски липсва. Попита сестрата къде може да е.

— Д-р Забриски почина малко след четири тази сутрин.

Макар да го очакваше, тя се разстрои. Противно на логиката се бе надявала на чудо. Седна и подпря глава на ръцете си. Не, не трябваше да се отпуска. Работата нямаше да й позволи да се отпуска. Несъзнателно се хвана, че опипва врата си за подутини. Мястото беше болезнено. Можеше ли да е подут лимфен възел?

Изпита облекчение, когато д-р Лейн, директорът на Отдел инфекциозни болести в Центъра, я прекъсна. Под очите му личаха тъмни кръгове, по изпитото му лице бе набола брада. Тя се усмихна при вида му. Напомняше й за пенсиониран футболист. Той седна уморено до нея и разтърка слепоочията си.

— Изглежда положението тук ще е по-лошо, отколкото в Ел Ей — каза той. — За насам пътува още един пациент, друг е в спешното.

— Току-що започнах да преглеждам новите картони. — Мариса внезапно се бе почувствала виновна, че си е тръгнала снощи.

— Е, мога да ти кажа едно нещо със сигурност — започна д-р Лейн. — Всичките нови пациенти изглежда са пипнали болестта от болницата. Това е, което най-много ме тревожи.

— Всички ли са били пациенти на д-р Забриски?

— Тези — да — каза д-р Лейн, посочвайки картоните пред нея. — Всички са се срещали с него наскоро. Изглежда ги е заразил, докато ги е преглеждал. Двата нови случая пък са пациенти на д-р Зестър. Бил е анестезиолог на претърпените от тях операции през последните десет дена.

— Какво става с д-р Зестър? — попита Мариса. — Мислиш ли, че се е разболял по същия начин, както д-р Забриски?

Лейн поклати глава.

— Не. Говорих дълго с него и разбрах, че двамата със Забриски са били тенис партньори.

Мариса кимна.

— Дали такъв контакт е от значение?

— Три дни преди д-р Забриски да се разболее, д-р Зестър е използвал кърпата му между сетовете. Мисля, че така е станало. Предаването на заразата изглежда зависи от действителен контакт с телесни течности. Мисля, че Забриски е бил „пусковият случай“, точно както Рихтер.

Мариса се почувства глупаво. Беше спряла да разпитва Зестър точно преди да зададе решаващия въпрос. Надяваше се да не допусне подобна грешка в бъдеще.

— Само да знаехме как Ебола е проникнала в болницата — въздъхна д-р Лейн.

Дубчек, изморен, но прясно избръснат, се появи в сестринския пункт. Мариса се изненада да го види. Щом си бе тръгнал оттук в пет, едва ли бе имал време да се изкъпе и да се преоблече, а още по-малко — да спи.

Преди да е заговорил с Лейн, тя побърза да разкаже пред двамата, че Забриски е бил на същата конференция, на която и Рихтер, и че двамата са били отседнали в един и същи хотел.

— Прекалено отдавна е било, за да е от значение — възрази Дубчек. — Конференцията се е състояла преди повече от шест седмици.

— Но като че ли това е единствената връзка между двамата — погледна го тя. — Мисля, че трябва да я проследим.

— Постъпи както намериш за добре — сряза я Дубчек. — Междувременно ще сляза до патологията, за да се уверя, че са взети всички предпазни мерки по време на аутопсията на д-р Забриски тази сутрин. И ще ги предупредя, че искаме бързо замразени проби от черния дроб, сърцето, мозъка и далака за вирусна изолация.

— А от бъбреците? — намеси се Лейн.

— Да, от бъбреците също.

 

 

Мариса се чувстваше като момиче за поръчки. Запита се дали някога ще си възвърне уважението на Дубчек; след това, когато си спомни защо го е загубила, потиснатостта й бе пометена от гняв.

В патологията, едно оживено място по това време на деня, тя се насочи към залата за аутопсии, където знаеше, че ще намери д-р Ранд. Спомняйки си чувството на превъзходство, с което той се държеше, не гореше от нетърпение да разговаря с него.

Отделението за аутопсии беше облицовано с бели плочки и блестяща неръждаема стомана, а във въздуха се носеше миризма на формалин, от който очите я засмъдяха. Един от санитарите я осведоми, че аутопсията на Забриски е насрочена за стая три.

— Ако възнамерявате да присъствате, трябва да се подготвите. Случаят е отвратителен.

Като се имаха предвид страховете й от вируса, малко й трябваше, за да се откаже. Когато влезе в стаята, д-р Ранд тъкмо започваше. Той вдигна поглед от масата с ужасяващи инструменти. Тялото на д-р Забриски беше в средата на огромен, чист найлонов чувал. Горната му част беше бледа, а надолу цветът ставаше моравосин.

— Здравейте! — поздрави Мариса. Реши, че все пак трябва да бъде любезна. Като не получи отговор, тя съобщи на патолога молбата на Центъра и той се съгласи да осигури пробите. След това му предложи да използва очила. — Известен брой случаи както тук, така и в Ел Ей, вероятно са се заразили чрез съединителната мембрана — обясни тя.

Д-р Ранд изсумтя, след това изчезна някъде. Когато се върна, беше сложил предпазни очила. Без да казва нищо, подаде друг чифт на Мариса.

— И още нещо — добави тя. — Центърът препоръчва да се избягва употребата на електрически триони при този вид случаи, защото причиняват значително количество аерозолни образувания.

— Не съм планирал да използвам никакви електрически инструменти — уведоми я д-р Ранд. — Може да се изненадате, но съм имал заразни случаи в кариерата си.

— Тогава предполагам, не е необходимо да ви предупреждавам да внимавате да не порежете пръстите си — каза Мариса. — Един патолог почина от вирусна хеморагична треска, след като е правил точно това.

— Спомням си — каза д-р Ранд. — Треска Ласа. Още някакви предложения?

— Не. — Той сряза найлоновия чувал и откри цялото тяло на Забриски.

В този момент тя се запита дали да не си тръгне. Нерешителността й завърши с бездействие; остана.

Като говореше в микрофона, задвижван с крачен педал, д-р Ранд започна с описание на външните белези. Монотонният му глас й напомни за студентските времена. Сепна се, когато го чу да споменава зашито черепно разкъсване. Това бе нещо ново. Нямаше го в картона, нито пък порязването на десния лакът, както и кръглото натъртване върху дясното бедро с големина на двайсетцентова монета.

— Преди смъртта или след това са станали тези ожулвания?

— Преди — отвърна той, без да се опитва да скрие раздразнението си от прекъсването й.

— От колко време са, според вас? — Тя не обърна внимание на тона му. Беше се навела и гледаше отблизо какво става.

— От седмица, бих казал. Плюс-минус няколко дена. Ще можем да кажем категорично след микроскопското изследване. Но ако съдя по състоянието му, не мисля, че е важно. А сега, ако не възразявате, бих искал да се върна към работата си.

Принудена да отстъпи назад, Мариса се замисли над доказателствата за травма. Вероятно обяснението бе просто; може би д-р Забриски е паднал, докато е играл тенис? Онова, което я тревожеше, беше, че нито натъртванията, нито разкъсването бяха споменати в картона. Бяха я учили, че всички данни за открити телесни белези се вписват в картона.

Веднага щом Ранд свърши и Мариса се убеди, че тъканните проби са правилно взети, тя реши да провери причината за нараняванията.

Използва телефона в патологията, за да се обади на Джудит, секретарката на Забриски. Изчака да чуе сигнала два пъти, но отсреща не вдигна никой. Тъй като не й се искаше да безпокои госпожа Забриски, си помисли дали да не потърси д-р Табосо, но вместо това реши да провери офиса на д-р Забриски — в края на краищата човекът беше работил тук. Тя отиде и завари Джудит на бюрото й.

Беше крехка млада жена на около двайсет и пет. Гримът се беше размазал по бузите й; Мариса можеше да се закълне, че е плакала. Но тя не бе просто тъжна; беше ужасена.

— Госпожа Забриски е зле — избърбори тя, когато Мариса й се представи. — Говорих с нея преди малко. Долу е, в спешното, но ще я приемат в болницата. Смятат, че е болна от същото, от което беше съпругът й. Господи, и аз ли ще го пипна? Какви са симптомите?

Мариса се опита да я успокои, като й каза, че секретарката на лекаря в Ел Ей не се е заразила.

— Махам се оттук — каза Джудит, отвори странично чекмедже на бюрото и извади един пуловер. Хвърли го в един кашон. — Очевидно беше започнала да събира багажа си. — И не съм единствената, която иска да го направи — добави тя. — Говорих с много хора от персонала, те също се махат.

— Разбирам как се чувствате — каза Мариса. Запита се дали цялата болница не трябва да бъде карантинирана. В клиника „Рихтер“ това беше истински кошмар. — Дойдох да ви задам един въпрос — каза Мариса.

— Ами питайте. — Джудит продължи да изпразва бюрото си.

— Д-р Забриски има няколко натъртвания и разкъсване на главата, изглежда като падане. Знаете ли нещо за това?

— Това беше нищо — отвърна секретарката и направи жест с ръка. — Преди седмица беше нападнат в местен мол, докато е купувал подарък за рождения ден на съпругата си. Простил се с портфейла си и златния си „Ролекс“. Мисля, че го бяха ударили по главата.

Дотук с мистерията за травмата, помисли си Мариса. В продължение на няколко минути тя стоеше и гледаше Джудит да хвърля нещата си в кашона, опитвайки да си спомни дали има някакви други въпроси. Не се сети за нищо, затова каза довиждане и се отправи към изолационното. До голяма степен се чувстваше също тъй ужасена, както и Джудит.

Изолационното бе загубило предишното си спокойствие. Заради новопристигналите пациенти сестрите сновяха насам-натам, въпреки че изглеждаха на края на силите си. Завари д-р Лейн да пише нещо в картоните.

— Добре дошла в лудницата — вдигна глава той. — Приехме още петима, включително госпожа Забриски.

— Така чух и аз. — Тя седна до него. Само ако и Дубчек се държеше с нея така — като с колега.

— Тад Шокли се обади пред малко. Ебола е.

По гърба й полазиха студени тръпки.

— Очакваме всеки момент да пристигне държавният комисар по здравеопазване и да наложи карантина — продължи Лейн. — Изглежда част от болничния персонал се изнася от мястото: сестри, лаборанти, дори някои лекари. Д-р Табосо не може да ги накара да останат. Четохте ли местните вестници?

Мариса поклати глава, че не ги е чела. Изкушаваше се да каже, че тя също няма желание да остане, ако трябва да е откровена.

— Знаете ли какво е заглавието на уводната статия? „Завръщането на чумата“! — Д-р Лейн направи физиономия на отвращение. — Журналистите проявяват понякога такава безотговорност! Дубчек не разрешава никой да говори с пресата. Всички въпроси да се насочвали към него.

Звукът от отварянето на вратата на асансьора за пациенти привлече вниманието й. Изкарваха носилка, покрита с чисто найлоново изолационно покривало. Когато мина покрай тях, Мариса разпозна вътре госпожа Забриски. Тя отново потръпна, питайки се дали статиите в местните вестници наистина са преувеличени.