Робин Кук
Заговор (4)

3.

22 януари

Когато пристигна в клиниката на следващата сутрин, Мариса се изненада при вида на няколкото спрели на входа на болницата телевизионни микробуса с предавателни антени, издигащи се към утринното небе. Тя се опита да влезе през гаража, но бе спряна от един полицай и трябваше да покаже служебната си карта от Националния Епидемиологичен Център.

— Карантина — сви рамене полицаят; каза й да влезе в клиниката през главния вход на болницата, където бяха спрели телевизионните коли.

Тя се запита какво ли се е случило през шестте часа, които беше прекарала в мотелската стая. По коридора към конферентната зала се виеха кабелите на телевизионните станции, притичваха репортери, оператори си подвикваха; необичайното оживление, което цареше в главното фоайе, я изненада. Забеляза сред тълпата д-р Наварес и отиде да разбере какво става.

— Вашите хора са насрочили нова конференция — обясни той. Лицето му беше измъчено и небръснато — очевидно не беше лягал изобщо. Подаде й вестник: — „Нова СПИН епидемия“, гласеше заглавната страница. Статията беше илюстрирана със снимка на Мариса, направена от Кларънс Хернс.

— Д-р Дубчек смята, че подобно недоразумение е недопустимо — изгледа я д-р Наварес.

Тя въздъхна.

— Репортерът дойде при мен веднага след пристигането ми. Наистина не знаех какво да му кажа.

— Няма значение — потупа я успокоително д-р Наварес по рамото. — Д-р Рихтер почина през нощта и при новите четири случая няма как да бъде скрито от медиите.

— Кога пристигна д-р Дубчек? — попита Мариса, като си проправяше път между операторите, към конферентната зала.

— Малко след полунощ.

— А защо има полиция? — До вратата, която водеше към болницата, беше забелязала втори полицай.

— След като д-р Рихтер почина, пациентите започнаха да напускат болницата, докато щатският департамент по здравеопазване не разпореди цялата сграда да остане под карантина.

Мариса продължи към залата. Радваше се, че д-р Дубчек е пристигнал, но не можеше да си обясни защо не се е свързал с нея. Когато влезе в помещението, Дубчек тъкмо започваше да говори.

Справяше се добре. Хладнокръвното му, спокойно поведение веднага накара залата да притихне. Той се представи, след което представи останалите лекари от Центъра. Тук бяха д-р Марк Врийланд, началник-отдел Медицинска епидемиология; д-р Пиърс Абът, директор на отдел Вирусология; д-р Кларк Лейн, директор на Програмата за болнични инфекциозни болести; и д-р Пол Екенщайн, директор на Националния Епидемиологичен Център.

Дубчек продължи да омаловажава инцидента, като наблегна, че проблемът не може да мине за „нова СПИН епидемия“ и при най-силно въображение. Каза също, че калифорнийският щатски епидемиолог е поискал помощ от Националния Епидемиологичен Център, за да проучи няколко случая на неизследвано заболяване, за което се предполага, че има вирусен произход.

Като гледаше нетърпението на репортерите, бързащи да запечатат всяка негова дума, Мариса бе сигурна, че изобщо не се хващат на хладнокръвната му преценка. Идеята за нова, непозната и заплашителна вирусна болест беше гореща новина.

Дубчек продължи, обяснявайки, че има общо само шестнайсет случая и че според него проблемът е под контрол. Посочи д-р Лейн и обяви, че той ще наблюдава спазването на карантината, като добави, че опитът е доказал, че този вид болести могат да бъдат контролирани чрез стриктна болнична изолация.

При тези думи Кларънс Хернс скочи и попита:

— Възможно ли е д-р Рихтер да е пренесъл този вирус от конференцията в Африка?

— Още не знаем — отвърна Дубчек. — Възможно е, но е съмнително. Инкубационният период би бил прекалено дълъг, тъй като д-р Рихтер се е върнал от там преди цял месец. Инкубационният период при такъв вид заболявания е обикновено една седмица.

Последва го друг репортер:

— Щом инкубационният период за СПИН може да е пет години, как е възможно да говорите сега за срок, по-кратък от месец?

— Точно това е проблемът. — Търпението на Дубчек очевидно се изчерпваше. — Вирусът на СПИН е напълно различен от сегашния проблем. Важно е медиите да разбират ситуацията и да информират обществеността адекватно.

— Изолирахте ли новия вирус? — обади се друг репортер.

— Още не — призна Дубчек. — Но не очакваме да срещнем трудности. И пак повтарям: това не е вирусът на СПИН. Ще отнеме седмица или малко повече да отгледаме културата.

— Щом вирусът не е бил изолиран — продължи същият репортер, — как можете да твърдите, че е различен от вируса на СПИН?

Дубчек впери поглед в мъжа. Мариса можеше направо да усети чувството на безсилие, обхванало Дубчек. Той обаче произнесе спокойно:

— Годините опит са ни научили, че напълно различните клинични симптоми се причиняват от напълно различни микроорганизми. Това е всичко за днес, но ще продължим да ви информираме. Благодаря ви, че дойдохте в този ранен час.

Конферентната зала избухна — всеки репортер искаше да получи още отговори на въпросите си. Дубчек ги игнорира и заедно с останалите лекари излезе. Мариса се опита да си проправи път през тълпата, но не успя. Отвън униформеният полицай продължаваше да не допуска репортерите да влизат в болницата. След като показа пропуска си, тя най-сетне преодоля охраната и настигна Дубчек при асансьорите.

— Ето къде си била! — Тъмните му очи светнаха. Гласът му бе приятелски, когато я представи на останалите лекари от групата.

— Не знаех, че ще пристигнете толкова много хора — каза тя, докато се качваха в кабината.

— Нямахме голям избор — въздъхна д-р Лейн.

Д-р Абът кимна:

— Въпреки коментарите на Сирил преди малко, заразата е изключително сериозна. Избухване на африканска вирусна хеморагична треска в развитите страни е кошмар, с който живеем от първоначалната поява на болестта.

— Ако се докаже, че е африканска вирусна хеморагична треска — добави д-р Екенщайн.

— Убеден съм — намеси се д-р Врийланд. — Мисля, че маймуната ще се окаже виновникът.

— Не съм взела проби от маймуната — побърза да признае Мариса.

— Няма нищо — успокои я Дубчек. — Пожертвахме животното миналата нощ и изпратихме проби в Центъра. Парчета от черния дроб и далака са далеч по-добра алтернатива от кръв.

Стигнаха на петия етаж, където двама лаборанти от Центъра пускаха проби в мобилната изолационна лаборатория „Викърс“.

— Съжалявам за статията в „Таймс“ — каза Мариса, когато можеше да говори с Дубчек насаме. — Репортерът ме издебна още при пристигането ми в клиниката.

— Няма значение — отвърна той. — Само не допускай да се повтори. — Той се усмихна и й смигна.

Мариса нямаше представа как да разбира намигването, нито пък какво означаваше усмивката му.

— Защо не ми телефонира, когато пристигна? — попита го тя.

— Знаех, че ще си изтощена. Пък и наистина нямаше нужда. Прекарахме по-голямата част от нощта да монтираме лабораторията, да аутопсираме маймуната и да се ориентираме. Засилихме изолацията като инсталирахме вентилатори. При всички положения, обаче, заслужаваш поздравления. Мисля, че си се справила отлично. В момента съм затънал в административни подробности — продължи той, — но наистина искам да разбера какво си научила. Резервирах ти стая в хотела, където всички сме отседнали. Сигурен съм, че ще е по-добра, отколкото онази в мотел „Тропик“.

— Няма му нищо на мотела — каза Мариса и усети леко безпокойство, сякаш интуицията й се опитваше да й каже нещо.

 

 

Тя се върна в малката стаичка зад сестринския пункт и се захвана със собствената си документация. Първо се обади на организаторите на двете медицински конференции, на които д-р Рихтер беше присъствал. Обясни им, че иска да знае дали някой друг от присъстващите се е разболял от нещо вирусно. После, събирайки цялата си решителност, позвъни в дома на д-р Рихтер, за да попита съпругата му дали е открила тефтера с разписанието му, както бе обещала. Съседката, която вдигна слушалката, бе възмутена от молбата й, но след като поговори с вдовицата, омекна и й предаде да се отбие след половин час.

Мариса се озова пред красива, потънала в зеленина къща, и притеснено позвъни на вратата. Посрещна я същата съседка и раздразнено й посочи дневната. Ана Рихтер се появи няколко минути по-късно. Изглеждаше състарена с десет години за една нощ. Лицето й беше бледо, а косата — толкова грижливо оформена предишната нощ — сега висеше на отпуснати кичури.

Съседката й помогна да седне и Мариса се изуми, когато я видя неспокойно да сгъва и да разгъва някакви разчертани хартии, които изглежда съдържаха искания списък с графика на съпруга й през последните седмици. Разбирайки напрежението, под което сигурно се намираше жената, Мариса не знаеше какво да каже, но Ана просто й подаде листите с думите:

— И без това не можах да спя миналата нощ, надявам се това да помогне на някои други нещастни семейства. — Очите й се напълниха със сълзи. — Той беше такъв добър човек… добър баща… Горките ми деца.

Макар да знаеше за връзката му с Хелън Таунсенд, Мариса реши, че д-р Рихтер може пък наистина да е бил добър съпруг. Скръбта на Ана изглеждаше неподправена и Мариса побърза да си тръгне.

Бележките, които прочете, преди да запали двигателя на колата, изглеждаха изненадващо подробни. Съпоставянето на казаното от госпожа Кавана и графика на доктора щеше да й даде цялостна картина за последните няколко седмици от работата и живота му.

Вече в болницата, тя разгледа ден по ден работата на д-р Рихтер. Откри интересен факт — той бе споделил с рецепционистката си, че един болен от СПИН, Метерко, страда от недиагностицирано заболяване на ретината. Тя си помисли, че трябва да погледне по-подробно.

Следобед телефонът в кабинката й иззвъня. В първия момент се стъписа, когато чу гласа на Тад Шокли. Връзката беше толкова добра, че в първия момент си помисли, че той е тук, в Ел Ей.

— Не — отвърна Тад на въпроса й. — Още съм в Атланта. Но трябва да говоря с д-р Дубчек. Болничният оператор реши, че може да знаеш къде е той.

— Щом не е тук в кабинета си, значи се е прибрал в хотелската си стая. Будували са цялата предишна нощ.

— Ще опитам да го намеря там, но в случай че не успея, би ли му предала едно съобщение?

— Разбира се — отвърна тя.

— Новините не са добри.

Като изправи гръб, Мариса притисна слушалката към ухото си.

— Лично ли е?

— Не — каза Тад и се изсмя късо. — Става въпрос за вируса, с който се занимавате. Пробите, които ти ни изпрати, бяха страхотни, особено тези от д-р Рихтер. Кръвта му беше препълнена с вируси — повече от милиард на милиметър. Трябваше само да ги фиксирам и да погледна през електронния микроскоп.

— Можеш ли да кажеш какво е? — попита Мариса.

— Абсолютно — отвърна въодушевено Тад. — Има само два вируса, които изглеждат по този начин и той излезе положителен за недиректни флуоресцентни антитела за Ебола. Д-р Рихтер има Ебола.

— Имаше — поправи го Мариса, охлаждайки ентусиазма му.

— Почина ли вече?

— Предишната нощ.

— Нищо чудно. Болестта има смъртен изход в повече от деветдесет процента.

— Господи! — възкликна Мариса. — Най-смъртоносният известен вирус…

— Някои хора биха окичили с тази чест беса — каза Тад. — Но аз лично смятам, че еболата е по-страшна. Един от проблемите е, че за това заболяване не знаем почти нищо, защото малцина са се разболявали. Освен няколко случая в Африка, другаде не съществува. Може би трябва да се откажеш от работата си в момента и да разбереш как това чудовище се е пръкнало в Лос Анджелис.

— Може би не е — каза Мариса. — Д-р Рихтер е бил ухапан точно преди да се разболее от маймуна, която е пристигнала от Африка. Д-р Врийланд е напълно сигурен, че маймуната е източникът.

— Възможно е да е прав — съгласи се Тад. — Тъкмо маймуни са предизвикали избухването на хеморагичната треска през 67-а година. Вирусът е бил наречен Марбург на името на немския град, в който това се е случило. Вирусът прилича много на този на Ебола.

— Скоро ще знаем — каза Мариса. — Сега ти си на ред. Чернодробните проби и пробите от далака вече пътуват към теб. Ще съм ти много благодарна, ако ги погледнеш веднага и ми се обадиш.

— С най-голямо удоволствие. Междувременно ще започна работа над вируса, за да видя за колко време ще мога да отгледам култура. Искам да разбера какъв щам е. Кажи на Дубчек и на останалите, че си имат работа с Ебола. Нека да внимават. Ще ти звънна скоро. Пази се.

Мариса излезе от кабинката си и отиде в кабинета, предназначен за екипа от Националния Епидемиологичен Център. Вътре нямаше никого. Надникна в съседната стая и попита лаборантите къде са изчезнали всички. Някои от лекарите бяха слезли долу в патологията, тъй като още двама пациенти бяха починали; други бяха в спешното заради новопристигнали болни. Д-р Дубчек се беше прибрал в хотела. Мариса предупреди лаборантите, че става дума за вируса Ебола и им каза да предадат лошата новина на останалите. След това се върна към своята документация.

 

 

„Бевърли Хилтън“ бе точно това, което Дубчек беше описал. Бе далеч по-хубаво място, отколкото занемарения мотел „Тропик“, освен това се намираше по-близо до клиника „Рихтер“. Но усилието продължаваше да й се струва ненужно, когато тръгна след портиера по коридора на осмия етаж към стаята си. Мъжът запали всички лампи, докато тя чакаше на прага. Даде му един долар и той си тръгна. Тъй като не бе разопаковала багажа си в мотела, преместването не беше трудно. Макар че не би го направила, ако Дубчек не настояваше. Беше й звъннал този следобед, няколко часа след разговора й с Тад. Не изглеждаше особено изненадан, сякаш почти бе очаквал, че вирусът ще се окаже Ебола. Тогава й даде адреса на хотела и й каза само да вземе ключа за стая 805, тъй като вече е регистрирана. Каза й също, че ще вечерят в седем и половина, ако тя няма нищо против, затова да мине през стаята му, която се намираше само през няколко врати от нейната. Тъкмо щяха да разгледат бележките й, докато се хранеха.

Когато погледна леглото, Мариса усети неистово желание да се хвърли в него и да заспи, но часовникът показваше, че седем минава. Тя извади козметиката от багажа си и отиде в банята. Взе си бързо душ, среса се и си сложи лек грим. Можеше да се каже, че е готова. Извади от куфарчето си листовете с информация за графика на д-р Рихтер и като ги притисна към себе си, отиде до вратата на д-р Дубчек и почука.

Той се появи в почти същия миг на прага и, усмихвайки се, й направи знак да влиза, като побърза да се върне на телефона; явно говореше с Тад. Мариса седна и се опита да следи разговора. Изглежда пробите от маймуната бяха пристигнали в Атланта.

— Искаш да кажеш, че електронната микроскопия не показва наличие на вирус? — вдигна вежди Дубчек.

Последва дълга тишина, докато Тад му даваше подробностите от различните видове изследвания. Мариса хвърли поглед към часовника си — в момента в Атланта беше почти единадесет часа и Тад очевидно бе останал след работно време. Очите й се преместиха върху Дубчек и тя осъзна, че този човек по някакъв начин я кара да чувства безпокойство. Спомни си колко разстроена беше от появата му на партито на Ралф и сега, когато откри, че е неудържимо привлечена от него, още повече се обърка. От време на време той я поглеждаше и тя не можеше да откъсне погледа си от внезапния блясък в тъмните му очи. Беше свалил сакото и вратовръзката си и в отвора на разкопчаната му риза се виждаше матовата му кожа.

Най-после той завърши разговора и се приближи към нея.

— Ти определено си най-добре изглеждащото нещо, което днес видях. Подразбрах, че и Тад е на същото мнение. Изглежда много разтревожен, че си изложена на риск.

— Със сигурност не повече от всеки друг, свързан по някакъв начин с всичко това — каза тя, неясно разтревожена от насоката, в която бе поел разговорът.

Дубчек се ухили.

— Предполагам, че Тад не намира останалата част от персонала за толкова привлекателна.

Като се опита да измести темата на професионална основа, Мариса попита за пробите от черния дроб и далака на маймуната.

— Засега са чисти. — Дубчек махна с ръка. — Но това е само електронен микроскоп. Тад е посял също така вирусна култура. След седмица ще знаем повече.

— Междувременно — каза Мариса — ще е по-добре ние да потърсим другаде.

— Предполагам. — Дубчек изглеждаше разсеян. Той прокара ръка през лицето си и седна срещу нея.

Мариса се наведе и му подаде бележките си.

— Помислих си, че може да проявиш интерес към това.

Дубчек взе листите и я погледна настойчиво.

Тя му разказа в хронологичен ред свършеното от нея след пристигането й в града. Каза му също така, че според нея болестта тръгва от д-р Рихтер и че той е заразил няколко пациенти; че е бил на два медицински конгреса и е имал интимни отношения с Хелън Таунсенд. Организаторите бяха изпратили пълен списък с присъстващите, адресите и телефонните им номера.

По време на монолога й Дубчек кимаше, за да покаже, че слуша, но изглеждаше някак разсеян, концентриран повече върху лицето, отколкото върху думите й. Като не усещаше обратна връзка, гласът на Мариса постепенно заглъхна и тя спря да говори, питайки се дали е направила някакъв непростим професионален гаф. Дубчек въздъхна и се усмихна.

— Добра работа — каза той просто. — Трудно е да се повярва, че това е първата ти полева задача. — Той се изправи, когато някой почука на вратата. — Слава богу. Това трябва да е вечерята. Умирам от глад.

Самото ядене не беше нещо особено; месото и задушените зеленчуци, които Дубчек бе поръчал, бяха изстинали. Мариса се запита защо двамата не бяха слезли долу в салона за хранене. Мислеше си, че той иска да говорят по работа, но докато се хранеха, разговорът се отплесна към партито на Ралф: как се е запознала с Ралф, дали тя се радва на назначението си в Центъра. Към края на вечерята Дубчек внезапно каза:

— Исках да ти кажа, че съм вдовец.

— Съжалявам — кимна Мариса любезно и отново се запита защо я информира за личния си живот.

— Помислих си, че трябва да знаеш — добави той, сякаш прочел мислите й. — Съпругата ми почина преди две години в автомобилна катастрофа.

Мариса не каза нищо, продължи да си играе с дръжката на чашата за кафе. Нямаше желание да обсъжда с него разрива с Роджър.

— Не, не е сега моментът — успя да каже само. Зачуди се дали Дубчек знае, че се е срещала с Тад. Не беше тайна, но и не беше станало публично достояние. Никой от двамата не беше казал на хората в лабораторията. Внезапно Мариса изпита още по-голямо безпокойство. Политиката й да не смесва работата с личния живот бе нарушена. Гледайки Дубчек, не можеше да не признае пред себе си, че го намира за привлекателен. Може би точно затова я караше да се чувства некомфортно. Но нямаше начин да влезе в по-близки отношения с него, ако нещата бяха тръгнали натам. Внезапно й се прииска да излезе от стаята и да се върне на работа.

Дубчек отблъсна стола си и се изправи.

— Може би ако се върнем в клиниката, ще е най-добре.

Да, така щеше да е най-добре. Тя стана и отиде до масичката за кафе, за да вземе документацията си. Когато се изправи, усети, че той е застанал зад нея. Преди да успее да реагира, Дубчек сложи ръце върху раменете й и я обърна към себе си. Постъпката му толкова я изненада, че тя замръзна. За един кратък момент устните им се срещнаха. След това тя се дръпна и бележките й се разпиляха по пода.

— Съжалявам — каза той. — Не го бях планирал изобщо, но още от мига, в който дойде в Центъра, исках да го направя. Не съм привърженик на връзките между колеги, но за пръв път след смъртта на съпругата ми съм наистина привлечен от някоя. Ти съвсем не приличаш на нея — Джейн беше висока и руса, но имаш същия ентусиазъм в работата си. Тя беше музикантка и когато свиреше, лицето й грееше със същото въодушевление, което виждам върху твоето лице.

Мариса замълча. Знаеше, че се държи лошо, че Дубчек със сигурност не я дразни, но изпитваше смущение и неловкост; въпреки всичко нямаше желание да каже нещо, за да смекчи ситуацията.

— Мариса — произнесе той нежно, — искам да излизам с теб, когато се върнем в Атланта, но ако имаш връзка с Ралф или просто не… — Гласът му секна.

Тя се наведе и взе да събира листите.

— Ако ще ходим в болницата, по-добре да тръгваме сега. — Гласът й прозвуча рязко.

Той сковано я последва към асансьорите в коридора. По-късно, докато седеше в наетата си кола, Мариса се скастри наум. Сирил беше най-привлекателният мъж, когото бе срещала, след раздялата си с Роджър. Защо, по дяволите, се беше държала толкова глупаво?