Робин Кук
Заговор (16)

15.

23 май — продължение

Мариса седна пред обилната порция плодове, които бе поръчала по румсървис за закуска тази сутрин и си обели ябълка с острия нож. Сега, когато подозренията й се потвърждаваха, не знаеше какво е следващото, което трябва да направи. Единственото, което можеше да измисли, е да отиде при адвоката на Ралф и да му каже какво знае: че малка група лекари от консервативната партия са внесли Ебола в частни клиники, за да разрушат системата на предплатеното медицинско здравеопазване. Би могла да предаде оскъдните факти, с които разполагаше, и да го остави той да се тревожи за останалата част от доказателството. Може би щеше да й предложи безопасно място, където да се скрие, докато нещата се изяснят.

Тя остави ябълката и се пресегна за телефона. Решението, което взе, я накара да се почувства много по-добре. Позвъни на служебния номер на Ралф и се зарадва, когато той вдигна веднага.

— Специално предупредих секретарката си — обясни той. — В случай че не знаеш, тревожа се за теб.

— Много си мил. — Мариса беше трогната от неговата съпричастност и това разклати контрола, който бе наложила над емоциите си. За секунда се почувства като дете, което успява да сдържа сълзите си, до момента, в който майка му не види, че се е наранило.

— Днес ли се прибираш вкъщи?

— Зависи — отвърна Мариса, като прехапа устните си и си пое дълбоко дъх. — Смяташ ли, че мога да разговарям с онзи адвокат днес? — Гласът й се поколеба.

— Не. Тази сутрин му звънях в офиса. Казаха ми, че е излязъл извън града, но очакват да се прибере утре.

— Лошо. — Гласът й потрепери.

— Мариса, добре ли си?

— Била съм и по-добре — призна тя. — Случи ми се нещо ужасно.

— Какво?

— Сега не мога да говоря. — Знаеше, че ако започне да обяснява, ще избухне в сълзи.

— Слушай — каза Ралф, — искам да се прибереш незабавно. Не искам да ходиш първо в Ню Йорк. Да не си се натъкнала отново на Дубчек?

— По-лошо.

— Е, това ще се уреди. Хвани следващия полет. Ще дойда да те посрещна на летището.

Идеята беше доста блазнеща и тя почти бе готова да се съгласи, когато на вратата се почука. Мариса замръзна.

— Мариса, там ли си?

— Само минутка — произнесе тя в слушалката. — Има някой на вратата. Не затваряй телефона.

Остави слушалката на нощното шкафче и несигурно се приближи към вратата.

— Кой е?

— Доставка за госпожица Кендрик. — Мариса отвори, но остави веригата. Отвън стоеше един униформен служител и държеше пакет, опакован с бяла хартия.

Объркана, тя каза на мъжа да почака и се върна пак на телефона. Съобщи на Ралф, че я търсят и че ще му позвъни веднага след като разбере кой полет ще вземе за Атланта тази вечер.

— Обещаваш ли? — попита Ралф.

— Да!

Тя се върна на вратата и отново огледа коридора. Служителят се бе облегнал на отсрещната стена и продължаваше да държи пратката. Кой би могъл да е този, който ще изпрати цветя на „госпожица Кендрик“, след като Мариса отлично знаеше, че приятелката й си живее най-спокойно и безгрижно на Западното крайбрежие?

За миг усъмнена отново, тя се приближи до телефона и позвъни на портиера да попита дали някой й е изпращал цветя. Портиерът потвърди и я уведоми, че в момента й ги носят.

Донякъде успокоена, тя все пак не свали веригата, а се провикна:

— Ужасно съжалявам, но дали може да оставите цветята отвън? Ще ги взема след няколко минути.

— С удоволствие, госпожо — кимна мъжът и остави пакета долу. След това докосна ръба на фуражката си и изчезна към края на коридора.

Мариса свали веригата, бързо взе кошницата и отново залости вратата. Разкъса нетърпеливо хартията и откри пищен букет от пролетни цветя. Върху зелена пръчка, забодена в основата от стиропор, стърчеше плик, адресиран до Лиса Кендрик.

Тя го взе и извади отвътре сгъната картичка, надписана за Мариса Блументал! Сърцето й пропусна един удар и тя зачете:

Скъпа д-р Блументал,

Поздравления за тазсутрешното представление. Силно сме впечатлени. Разбира се, ще повторим визитата, освен ако не проявите благоразумие. Както се вижда, знаем местоположението ви през цялото време, но ще ви оставим на мира, ако върнете медицинския уред, който взехте.

Завладя я ужас. За миг остана закована пред цветята, гледайки ги невярващо. После във внезапен пристъп на активност започна да събира багажа си, като отваряше чекмеджетата на бюрото и шкафовете. Изведнъж спря. Нищо не бе там, където го бе оставила преди. Явно бяха влизали в стаята и бяха ровили из нещата й! О, господи! Трябваше веднага да се махне оттук.

Тя изтича в банята и събра козметичните си принадлежности, хвърляйки ги припряно в чантата. После се закова на място. Изводите от бележката най-после стигнаха до съзнанието й. Щом преследвачите й не разполагаха с медицинския пистолет, това означаваше, че Тад не е замесен. А нито той, нито някой друг знаеше, че е в хотел „Есекс хаус“ под фалшиво име. Единственият начин да я намерят беше да са я проследили от чикагското летище.

Колкото по-скоро напуснеше „Есекс хаус“, толкова по-добре. След като нахвърли останалите си неща в куфара, установи, че заради безпорядъка, в който бе хвърляла всичко, той не може да се затвори. Тя седна върху него, борейки се с ключалките, а очите й продължаваха да се връщат към цветята. Изведнъж разбра. Целта им бе да я изплашат, като се надяваха, че така ще я накарат да ги отведе до пистолета за ваксиниране. Но ако нещата стояха по този начин и знаеха, че той не е у нея, значи тя разполагаше с известно пространство за маневриране. Реши да не взема куфара със себе си. Натъпка най-необходимите неща в дамската си чанта, извади от служебното си куфарче купчина документи, за които предполагаше, че може да й потрябват, и остави и него в стаята.

Единственото, в което бе абсолютно сигурна, беше, че ще я проследят. Несъмнено очакваха тя да си тръгне паникьосана, което да направи нещата по-лесни за тях. Е, помисли си Мариса, щяха да останат изненадани.

Очите й се върнаха отново към цветята и тя реши, че ще е добре да използва същата стратегия, която бяха използвали те. Разсъждавайки в тази посока, тя започна да чертае план, който можеше да й даде отговорите, чрез които да стигне до решението на цялата тази история.

Разгърна списъка с участниците в Лекарски съюз за действие, за да се увери, че секретарят им е в Ню Йорк. Казваше се Джак Краузе и живееше на Източна Осемдесет и четвърта улица, номер 426. Тя реши да го посети без предупреждение. Може би лекарите изобщо не знаеха какво става. Беше трудно да се помисли, че група лекари ще искат да разпространяват епидемия. Във всеки случай появата й на прага му щеше да създаде много по-голяма паника, отколкото който и да е букет.

Междувременно реши да предприеме няколко стъпки, за да направи пътуването си безопасно. Отиде до телефона, позвъни на хотелския мениджър и с раздразнен глас се оплака, че на регистратурата са дали номера на стаята й на гаджето й, с което са се разделили, и че той сега я безпокои.

— Това е невъзможно — каза мениджърът. — Ние не даваме номерата на стаите.

— Не искам да споря с вас — сопна се Мариса. — Въпросът е, че това се случи. Причината да спра да се срещам с него беше сприхавия му нрав.

— Какво искате да направим? — попита мъжът, явно доловил, че тя има нещо наум.

— Мисля, че бихте могли да ме преместите в друга стая.

— Лично аз ще проверя какво може да се направи.

— И още нещо — продължи тя. — Гаджето ми е рус, атлетичен, с изсечени черти. Може би е добре да предупредите подчинените си.

— Определено — каза мениджърът.

 

 

Алфонс Хиктман дръпна още веднъж от цигарата и я хвърли през гранитната стена, която отделяше Сентръл Парк от тротоара. Поглеждайки към таксито с изключени светлини, Ал видя чертите на Джордж. Беше се смъкнал на седалката, отпуснат както винаги. Чакането изглежда никога не безпокоеше този човек. Ал погледна през улицата към входа на „Есекс хаус“ с надеждата, че Джейк вече се е разположил във фоайето, така че Мариса да не може да мине незабелязано през задния вход.

Ал беше сигурен, че изпратените цветя ще я накарат направо да излети от хотела. Сега бе озадачен. Тази жена беше или супер умна, или супер глупава.

Той отиде до таксито и като подпря длани върху металния покрив, внезапно избарабани една бърза серия, сякаш свиреше на тимпан. Джордж мигновено изхвръкна от другата страна на колата.

Ал се ухили.

— Малко сме напрегнати, а, Джордж? — Ленивото търпение на Джордж го изнервяше и увеличаваше още повече чувството му за безсилие.

— Исусе! — възкликна стреснатият Джордж и възмутено завъртя очи. — Ти си психясал, човече!

Двамата мъже се вмъкнаха обратно в таксито.

— Колко е часът? — попита Ал и си взе нова цигара. — Беше изпушил повече от половината пакет този следобед.

— Седем и половина.

Ал изхвърли използваната кибритена клечка през прозореца. Нещата не вървяха добре. Тъй като медицинският пистолет не бе открит в стаята на жената, заповедите бяха да я проследят, докато тя го донесе, но вече ясно се виждаше, че д-р Блументал не възнамерява да им направи тази услуга, поне не веднага.

В този момент група подпийнали мъже излязоха от хотела като шумно подвикваха и се шегуваха един с друг. Бяха пристигнали очевидно за някаква конференция, носеха тъмни костюми, на които се виждаха табелки с имената им, и слънчеви козирки с надпис „Санио“.

Портиерът направи знак на няколко лимузини, чакащи на улицата. Една по една те се придвижиха до вратата да качат своите пътници.

Ал плесна Джордж по рамото, сочейки като обезумял към най-голямата група, която преминаваше през въртящата се врата. Сред тях двама мъже подкрепяха жена със същата козирка, която изглеждаше прекалено пияна, за да върви.

— Тя ли е, според теб? — попита той.

Джордж присви очи и преди да е отговорил, въпросната жена се скри в една от лимузините. Той се обърна към Ал.

— Не мисля. Косата й беше различна. Но не мога да съм сигурен.

— По дяволите! Аз също. — След миг колебание той изскочи от таксито. — Ако излезе, проследи я. — Ал пресече улицата, за да хване друго такси.

 

 

През задното стъкло на лимузината Мариса гледаше входа на хотела. С периферното си зрение видя някой да слиза от паркирано такси и да тича през улицата. Точно когато лимузината й мина пред един автобус, блокирайки гледката й, тя видя мъжа да се качва в друго такси, стар модел чекър.

Мариса се обърна напред. Беше сигурна, че са я проследили. Имаше няколко възможности, но реши, че е по-добре да слезе.

Веднага щом лимузината зави по Пето авеню, тя изненада компанията, като извика на шофьора да спре.

Той се подчини, предполагайки, че й е лошо, но преди някой от мъжете да разбере какво става, тя отвори вратата, скочи навън и каза на шофьора да продължи без нея.

Вмъкна се в една книжарница „Дабълдей“, която за щастие работеше до късно. През стъклото на витрината видя чекъра да отминава с голяма скорост и за миг мерна на задната седалка русокоса глава, гледаща право напред.

 

 

Къщата приличаше повече на средновековна крепост, отколкото на луксозна нюйоркска градска къща. Предните й прозорци бяха тесни и покрити с решетки от ковано желязо. Входният портал бе снабден със здрава желязна врата, оформена като подвижна вертикална решетка на крепостна порта. Петият етаж бе изтеглен назад и получената в резултат на това тераса бе назъбена като крепостна кула.

Мариса огледа сградата, застанала на отсрещната страна на улицата. Трудно можеше да мине за болница и за миг тя се поколеба дали трябва да посети д-р Краузе. Но настанена този следобед в нова, безопасна стая в „Есекс хаус“, тя бе позвънила на няколко места и бе научила за него, че е прочут интернист. Не можеше да си представи, че е способен да й навреди пряко. Може би чрез организация като Лекарски съюз за действие, но не и с голи ръце.

Тя пресече улицата и изкачи стъпалата. Хвърли един последен поглед към двата края на улицата и позвъни на вратата. Зад решетката имаше тежка дървена врата, украсена в средата с релефно изваян кръст.

Почака една минута и позвъни отново. Изведнъж една лампа светна и я заслепи, и тя не можа да види кой отваря вратата.

— Да? — произнесе женски глас.

— Бих искала да разговарям с д-р Краузе. — Мариса се опитваше да звучи авторитетно.

— Имате ли уговорен час?

— Не — призна тя. — Но кажете на доктора, че идвам по спешна работа във връзка с Лекарския съюз за действие. Мисля, че ще пожелае да ме приеме.

Тя чу вратата да се затваря. След няколко минути се отвори отново.

— Докторът ще ви приеме. — При отварянето на желязната решетка се чу болезненият звук на панти, които отдавна плачеха да бъдат смазани.

Мариса влезе и изпита облекчение, че не е изложена на показ. Видя жената, облечена в черна униформа на прислужница, да затваря и да тръгва към нея.

— Ако обичате, последвайте ме.

Минаха през облицовано в мрамор и с тежки полилеи на тавана преддверие и продължиха по къс коридор до покрита с ламперия библиотека.

— Почакайте тук, ако обичате — каза жената, — докторът ще дойде след малко.

Мариса огледа стаята, красиво обзаведена с антики. На трите стени имаше рафтове с книги.

— Съжалявам, че ви накарах да чакате — произнесе сърдечен глас.

Тя се обърна и видя д-р Краузе. Имаше месесто лице с дълбоки бръчки. Когато й направи знак да седне, забеляза, че дланите му са необикновено големи и квадратни. Двамата седнаха и тя го огледа по-внимателно. Очите му бяха очи на интелигентен, отзивчив човек и й напомняха с нещо професора й по вътрешна медицина. Изненада я това, че подобен човек може да има нещо общо с организация като Лекарски съюз за действие.

— Съжалявам, че ви безпокоя в толкова късен час — започна тя.

— Няма проблем — увери я д-р Краузе. — Четях в момента. Какво мога да направя за вас?

Тя се наведе напред, за да вижда по-добре лицето му.

— Казвам се Мариса Блументал.

Настъпи пауза, той я чакаше да продължи. Изражението му не се промени. Или беше добър актьор, или името й не му беше познато.

— Правя разследване за Националния Епидемиологичен Център — добави тя.

Очите му се присвиха като на котка.

— Прислужницата ми каза, че сте тук по работа, свързана с Лекарския съюз за действие — произнесе той и радушността почти изчезна от гласа му.

— Така е — кимна Мариса. — Може би трябва да ви попитам дали знаете: има ли нещо в дейността на този съюз, което би разтревожило Националния Център?

Този път челюстта му видимо се стегна. Той си пое дълбоко дъх, понечи да каже нещо, но после промени мнението си. Мариса чакаше, сякаш имаше всичкото време на света.

Най-накрая д-р Краузе прочисти гърлото си:

— Лекарският съюз за действие се опитва да спаси американската медицина от икономическите сили, които се опитват да я разрушат. Това беше целта му от самото начало.

— Благородна цел — съгласи се Мариса. — Но по какъв начин Лекарският съюз за действие възнамерява да осъществи тази мисия?

— Като възвърне отговорността и разумните закони — каза д-р Краузе. Той се изправи, вероятно за да избегне погледа на Мариса. — Лекарският съюз за действие предоставя възможност на обществено значими личности, изповядващи по-консервативни принципи, да упражнят известно влияние. И това е въпрос на време; медицинската професия е като отдалечаващ се влак. — Той се приближи до камината и лицето му попадна в сянка.

— За съжаление, изглежда Лекарският съюз за действие прави много повече от това да спонсорира законодатели — обади се Мариса. — Точно това безпокои Епидемиологичния Център.

— Мисля, че няма какво повече да обсъждаме — каза д-р Краузе. — Моля да ме извините…

— Сигурна съм, че Лекарският съюз за действие е отговорен за епидемиите от Ебола — изстреля Мариса и също се изправи. — Вие имате някаква извратена идея, че разпространяването на зараза в болниците за предплатени медицински услуги ще съдейства на каузата ви.

— Това е абсурд! — извика д-р Краузе. — Как смеете!

— Не мога да търпя повече — заяви Мариса. — Имам документи, свързващи вас и останалите лекари от Лекарски съюз за действие с „Професионални лаборатории“ в Грейсън, Джорджия, които наскоро са купили оборудване за работа с вируса. Дори разполагам с медицинския пистолет, използван при заразяването на първите болни.

— Махайте се оттук! — заповяда д-р Краузе.

— С удоволствие — отвърна тя. — Но нека първо ви кажа, че възнамерявам да посетя всички лекари от Лекарския съюз за действие. Не мога да си представя, че всички те са съгласни с тази налудничава и престъпна схема. Всъщност, трудно ми е да си представя, че лекар като вас самия — че който и да е лекар! — би позволил това.

Като се опитваше да запази хладнокръвие, тя тръгна към вратата. Д-р Краузе не помръдна от мястото си до камината.

— Благодаря, че ме приехте — каза Мариса. — Съжалявам, ако съм ви разстроила. Но съм убедена, че все някой от членовете на Лекарския съюз ще иска да спре този ужас. Може би като свидетелства. Това може да сте вие. Поне се надявам. Лека нощ, д-р Краузе.

Тя се насили да премине бавно по късия коридор до антрето. Ами ако бе сгрешила в преценката си за мъжа и той дойдеше след нея? За щастие, прислужницата се материализира и я изпрати. В мига, в който излезе от осветената част, Мариса хукна.

 

 

В продължение на известно време д-р Краузе не помръдна. Сякаш най-лошият му кошмар се сбъдваше. На втория етаж имаше пистолет. Може би просто трябваше да се самоубие. Или да позвъни на адвоката си и да помоли за имунитет в замяна на даването на свидетелски показания. Но той нямаше представа какво всъщност означаваше това.

Обхвана го паника. Хукна към бюрото си, отвори телефонния указател и след като откри един номер, позвъни в Атланта.

Телефонът позвъни поне десет пъти, преди отсреща да се обадят. Гладкият глас на Джошуа Джаксън потече като олио по жицата, когато поздрави и попита кой се обажда.

— Джак Краузе — отвърна обърканият доктор. — Какво става, по дяволите? Кълнеше се във всички светии, че освен в Лос Анджелис, Лекарският съюз за действие няма нищо общо с епидемиите от Ебола. Че последвалите зарази се разпространили чрез контакт с първоначално заболелите пациенти. Джошуа, ти ми даде думата си.

— Успокой се — прекъсна го Джаксън. — Ела на себе си!

— Коя е Мариса Блументал? — попита Краузе с по-тих глас.

— Така е по-добре — каза Джаксън. — Защо питаш?

— Защото току-що цъфна на прага ми и ме обвини, че Лекарският съюз е в основата на всички епидемии.

— Тя още ли е там?

— Не. Тръгна си. Но коя, по дяволите, е тя?

— Епидемиоложка от Националния Епидемиологичен Център, която излезе късметлийка. Но не се тревожи, Хеберлинг ще се погрижи за нея.

— Тази история започва да се превръща в кошмар — каза Краузе. — Трябва да ти напомня, че бях против този проект, дори когато се отнасяше само до грип.

— Какво искаше госпожичка Блументал от теб? — попита Джаксън.

— Да ме изплаши. И го направи дяволски добре. Каза, че разполага с имената и адресите на всички членове на Лекарски съюз за действие и подхвърли, че възнамерява да посети всеки един от тях.

— Каза ли кой ще е следващият?

— Разбира се, че не. Не е глупава — отвърна Краузе. — Всъщност, изключително умна е. Свиреше ми на тънката струна. Ако наистина отиде при всички, все някой ще се огъне. Помниш ли Тийман в Сан Франциско? Беше дори по-непреклонен и от мен за проекта.

— Опитай се да се успокоиш — настоя Джаксън. — Разбирам защо си разстроен. Но нека ти припомня, че няма реално доказателство за намесването на никого от нас. А като предохранителна мярка Хеберлинг е прочистил цялата си лаборатория, с изключение на бактериалните си изследвания. Ще му кажа, че момичето планира да посети останалите членове. Сигурен съм, че ще помогне. Междувременно ще предприемем допълнителни предпазни мерки да я държим далеч от Тийман.

Краузе затвори. Почувства се малко по-спокоен, но когато стана и изключи лампата на бюрото, реши да се обади на адвоката си на сутринта. Нямаше да навреди да поразпита за процедурата по даването на свидетелски показания.

 

 

Докато таксито й се носеше по моста Трайбъроу, Мариса се наслаждаваше на очертанията на нощен Манхатън. Оттук той изглеждаше прекрасен. Но гледката скоро остана назад, излезе от полезрението й в мига, когато колата се спусна по смъкнатия участък от магистралата за Лонг Айланд. Тя напрегна очи към списъка с имената и адресите на членовете на Лекарския съюз за действие, който бе извадила от чантичката си, но бе трудно да разчете имената, докато таксито прелиташе от една лампа по магистралата към следващата.

Нямаше логически начин да избере човека, при когото да отиде след посещението при д-р Краузе. Вероятно най-лесно щеше да е да посети най-близко живеещия, но и заради това — най-опасно. От съображения за сигурност реши, че ще е най-добре да отиде при най-отдалечения, д-р Синклър Тийман в Сан Франциско.

Мариса се наведе напред и каза на шофьора да я закара на летище „Кенеди“, вместо на „Ла Гуардия“. Когато я попита на кой терминал, тя избра наслуки: „Юнайтед“. Ако се окажеше, че нямат места за вечерния полет, можеше винаги да отиде на друг терминал.

По това време на терминала имаше само няколко души и я обслужиха бързо. Зарадва се, че е намерила удобен полет до Сан Франциско само с едно спиране, в Чикаго. Купи си билет с пари в брой, като използва друго фалшиво име, взе си няколко вестника и списания и се отправи към гейта. Реши да използва оставащото време и да позвъни на Ралф. Помисли си как става така, че винаги в такива моменти се сеща за него. Както и очакваше, той бе обезпокоен, че не му се е обадила по-рано, но все пак се зарадва в началото, когато разбра, че е на летището.

— Ще ти простя за последен път — каза той, — но само защото си на път към дома.

Мариса се опита да подбере думите си внимателно:

— Иска ми се да можеше да се видим тази нощ, но…

— Не ми казвай, че не се връщаш — каза Ралф, преструвайки се на сърдит, за да скрие разочарованието си. — Уредих ти да се срещнеш с господин Маккуинлин утре по обяд. Сама ми каза, че искаш да се срещнеш с него колкото е възможно по-скоро.

— Ще трябва да се отложи. Изникна нещо. Трябва да отида в Сан Франциско за ден-два. Не мога да ти обясня в момента.

— Мариса, какво, по дяволите, се опитваш да направиш? — произнесе Ралф с отчаян глас. — От малкото, което ми каза, съм абсолютно сигурен, че трябва да се върнеш и да се срещнеш с адвоката; после, ако господин Маккуинлин се съгласи, можеш да отидеш в Калифорния.

— Ралф, знам, че си разтревожен. Фактът, че те е грижа за мен, ме кара да се чувствам много по-добре, но всичко е под контрол. Онова, което върша, ще направи отношенията ми с господин Маккуинлин много по-лесни. Повярвай ми.

— Не мога — отвърна той. — Не действаш рационално.

— Вече извикват за моя полет — каза Мариса. — Ще ти се обадя веднага, щом мога.

Тя остави слушалката с въздишка. Той може и да не беше най-романтичният мъж в света, но определено бе чувствителен и грижовен.

 

 

Ал изсъска на Джейк да млъква. Не можеше да издържа безспирното му дърдорене. Ако не дрънкаше за бейзбол, то беше за коне. Не спираше никога. Беше по-лошо и от вечното мълчание на Джордж.

Ал седеше с Джейк в таксито, докато Джордж още чакаше във фоайето на „Есекс хаус“. Нещо му подсказваше, че нещата са се прецакали. Беше следил лимузината през целия път до един ресторант в Сохо, но момичето, което бе видял да влиза, така и не излезе от колата. Връщайки се обратно в хотела, той накара Джейк да провери дали госпожица Кендрик още е регистрирана. Беше, но когато Ал отиде и мина покрай стаята, видя, че е опразнена. Нещо по-лошо, бе забелязан от хотелските детективи, които го обвиниха, че е изоставеният любовник, и че е по-добре да я остави на мира. Не е нужно да си мозъчен хирург, за да вденеш, че нещо се е объркало. Професионалната му интуиция му подсказваше, че птиченцето е изхвръкнало и че си губят времето да стърчат в „Есекс хаус“.

— Сигурен ли си, че не искаш да се обзаложиш на едно малко в „Белмонт“ днес? — подхвърли Джейк.

Ал тъкмо се канеше да го перне по главата, когато пейджърът му иззвъня. Той бръкна под сакото си и го изключи, ругаейки. Знаеше кой е.

— Почакай малко — каза той сопнато. Излезе от колата и притича през улицата до хотел „Плаза“, където се обади по един от телефонните автомати на Хеберлинг.

Хеберлинг дори не се опита да скрие презрението си.

— За бога, госпожичката тежи не повече от петдесет килограма! Не е като да те карам да надвиеш Рамбо. Защо, по дяволите, от Лекарския съюз ви плащат по хиляда долара дневно?

— Тази жена вади дяволски късмет — каза Ал. Беше търпелив, но само до едно време.

— Не ми ги пробутвай тия! — озъби се Хеберлинг. — Кажи ми имаш ли представа къде е тя в момента?

— Не точно… — призна Ал.

— Което означава, че си я изгубил — сопна се Хеберлинг. — Е, аз мога да ти кажа къде е. Срещала се е с д-р Краузе и дяволски много го е изплашила. Сега се боим, че планира да посети и други лекари от Лекарския съюз. Най-уязвимият е д-р Тийман. Не че не се притеснявам и за останалите. Искам ти и останалите да отнесете задниците си в Сан Франциско. Вижте дали е там и каквото искате правете, само не й позволявайте да приближи Тийман.