Робин Кук
Заговор (5)

4.

27 февруари

Почти пет седмици по-късно, когато таксито я върна у дома от аерогарата и зави към Пийчтрий плейс, Мариса се питаше дали ще може да възстанови нормални професионални отношения с д-р Дубчек сега, след като двамата са в Атланта. Той бе останал няколко дни след разговора им в „Бевърли Хилтън“ и няколкото срещи, които бяха имали в клиника „Рихтер“, бяха кратки и неловки.

Загледана в осветените прозорци, които прелитаха зад стъклата на колата, тя усети, че я залива чувство за самота.

Плати на шофьора, изключи алармата и отиде да си вземе кучето от съседите. То възторжено развяваше опашка, щастливо от завръщането й.

Мариса включи отоплението. Присъствието на кутрето правеше света да изглежда различен. То непрекъснато доказваше любовта си към нея и изискваше внимание.

Разсеяно си помисли, че не е вечеряла и отвори хладилника, колкото да открие, че малкото останала в него храна се е развалила. Затвори вратата с намерението на следващия ден да изхвърли остатъците и да го почисти. Взе си едно кексче и една кока-кола, докато прехвърляше пощата си. Освен картичка от единия си брат и писмо от родителите си, останалото бяха глупави фармацевтични листовки.

В този миг телефонът иззвъня и тя подскочи. Оказа се Тад, който я поздрави с прибирането й.

— Какво ще кажеш за по едно питие? — попита той. — Мога да мина и да те взема.

Първата й реакция беше да каже, че е изморена, но после си спомни последния разговор от Ел Ей, когато й бе казал, че е завършил проекта си по СПИН и работи усилено върху вируса Ебола. Тя внезапно си помисли, че не е чак толкова изморена и го попита как вървят тестовете.

— Отлично! Материалът расте с мълниеносна скорост в тъканните култури „Веро 98“. Морфологичната част от изследването вече е готова и започнах протеиновите анализи.

— Наистина нямам търпение да разбера какво правиш — каза Мариса.

— Ще се радвам да ти покажа. За съжаление, работата се извършва основно в лабораторията с максимално ниво на защита, или както й казваме тук „секретната дупка“. Влизането ти там може да се окаже проблем.

— Предполагах — въздъхна Мариса. — Но може пък да измислим нещо… — Знаеше, че единственият начин да се работи с такъв смъртоносен вирус, е драстично ограничаване на достъпа до него. Доколкото бе осведомена, в света имаше само четири такива съоръжения — в Центъра, в Англия, в Белгия и в Русия. Нямаше представа дали в Института „Пастьор“ в Париж разполагат с такова, или не. От съображения за сигурност достъпът беше ограничен само до няколко упълномощени лица. В момента Мариса не бе измежду тях. Беше видяла с очите си разрушителния потенциал на вируса Ебола и наистина нямаше търпение да разбере какви са изследванията на Тад.

— Нямаш разрешително — каза Тад, изненадан от проявата й на наивност.

— Знам, но какво толкова ужасно има в това да ми покажеш какво правиш с вируса в лабораторията сега, а после да излезем за по едно питие. И без това е толкова късно. Никой няма да разбере, че си ме пуснал.

Настъпи пауза.

— Но влизането е забранено — настоя той.

Мариса знаеше, че в момента го манипулира, но наистина беше сигурна, че няма опасност за никого, ако влезе заедно с Тад.

— Кой ще разбере? — продължи да го увещава тя. — Освен това, аз съм част от екипа.

— Предполагам, че е така — съгласи се той неохотно.

Личеше си, че се колебае. Фактът, че щяха да се срещнат с Мариса само ако я пуснеше в лабораторията, оказа влияние върху решението му. Каза й, че ще мине да я вземе след половин час и че не трябва да споменава и дума пред никого.

Тя се съгласи с готовност.

 

 

Не съм сигурен, че постъпваме правилно — промърмори Тад, когато потеглиха към Центъра.

— Успокой се. Назначена съм в „Специални патогени“, за бога! — Тя умишлено се престори на леко раздразнена.

— Виж, можем да ти извадим разрешително утре.

Мариса го изгледа:

— Да не би да си се отказал? — Истина беше, че Дубчек щеше да се върне от Вашингтон утре и че можеше да се направи формално искане. Но тя имаше съмнения какъв ще бъде отговорът му. Беше усетила, че през последните няколко седмици той е станал неестествено хладен, макар причината да бе собствената й глупост. Защо не можеше да се извини или просто да му каже, че иска да се срещнат някоя вечер, тя самата не можеше да си обясни. Но с всеки изминал ден хладината помежду им, особено от негова страна, се увеличаваше.

Те се регистрираха пред бдителния поглед на охранителя и послушно показаха служебните си карти. Под графата „Предназначение“, Мариса написа „офис“. Двамата с Тад изчакаха асансьора и се качиха на третия етаж. След като минаха по дължината на цялата сграда, минаха през една външна врата към заградена с телена ограда пътека, която свързваше главната сграда с лабораториите по вирусология. Всички сгради в Центъра бяха свързани с подобни пътеки.

— Сигурността в лабораториите е затегната — каза Тад, когато отвори вратата към сградата с лабораториите. — Тук се съхраняват всички патогенни вируси, познати до момента.

— Всички? — повтори тя с явно страхопочитание.

— Точно така.

— А Ебола?

— Имаме Ебола вируси от всяко едно предишно избухване на епидемия — Марбург, едра шарка, която вече не съществува, полиомиелит, жълта треска, денга, СПИН. Сама виждаш — всичко!

— Господи! — възкликна Мариса. — Истински ужас.

— Предполагам, че може да се каже по този начин.

— Как ги съхранявате?

— Замразени в течен азот.

— Заразни ли са?

— Трябва само да се размразят.

Двамата минаха по един обикновен коридор покрай безброй малки, тъмни офиси. Мариса и преди беше идвала в тази част на сградата, при посещенията си при Дубчек.

Тад спря пред огромен хладилник, от онези, които можеха да се видят в месарските магазини.

— Може да ти се види интересно — каза той, когато отвори тежката врата. От вътрешната страна имаше лампа.

Мариса плахо пристъпи напред в студения, влажен въздух. Тад я следваше. Тя усети тръпка на страх, когато вратата се затвори и се заключи с изщракване.

Във вътрешността на хладилника бяха подредени рафтове, запълнени със стотици малки шишенца.

— Какво е това? — попита тя.

— Замразени серуми — каза Тад и взе едно шишенце, върху което имаше етикет с номер и дата. — Проби от пациенти от цял свят с всички познати вирусни заболявания и други — все още непознати. Съхраняват се за имунологични изследвания и вероятно не са заразни.

Мариса се почувства по-добре, когато се върнаха в коридора.

На петдесетина стъпки по-нататък коридорът завиваше надясно и когато минаха зад ъгъла, пред тях се изправи тежка стоманена врата. Точно над бравата имаше табло с бутони, подобни на тези на алармената й система. Под тях се виждаше жлеб като отвор за кредитна карта на банкомат. Тад й показа една карта, която висеше на кожена каишка около врата му, след което я пъхна в жлеба.

— Компютърът отбелязва влизането — каза той. После набра кода върху таблото: 43-23-39. — Добри предпазни мерки — саркастично подхвърли той.

— Благодаря ти. — Мариса се засмя и Тад се присъедини към смеха й. Тъй като сградата на вирусологията беше пуста, той явно се беше поуспокоил.

След известно чакане се чу механично изщракване и резето се освободи. Тад отвори вратата. Мариса имаше чувството, че влиза в друг свят. Вместо сивия, задръстен коридор във външната част на сградата, тя се оказа заобиколена от наскоро изграден комплекс от цветово кодирани тръби, измервателни уреди и други футуристични апарати. Осветлението беше мъждиво, докато Тад не отвори вратата на един шкаф и не се разкриха верига електрически ключове. Той ги натисна. Първо светна лампата в помещението, в което се намираха. Беше високо почти два етажа и пълно с екипировка от всякакъв вид. Носеше се лек мирис на фенолов дезинфектант, миризма, която напомни на Мариса залата за аутопсии в медицинското училище.

След това светнаха редица прилични на амбразури прозорци отстрани на висок десетина стъпки цилиндър. В долния край на цилиндъра имаше овална врата като херметически люк на подводница.

Последното реле издаде бръмчащ звук при включването на някакъв огромен електрически механизъм.

— Компресорите — отговори Тад на питащия поглед на Мариса. Не даде повече подробности. Вместо това махна с ръка и каза: — Това е контролната и наблюдателна зона на лабораторията с ограничен достъп. Оттук можем да наблюдаваме всички вентилатори и филтри. Дори генераторите с гама-лъчи. Забележи, всички лампи са зелени. Това означава, че всичко работи както трябва. Е, поне се надяваме.

— Какво искаш да кажеш с това „поне се надяваме“? — попита Мариса, леко разтревожена. След това видя усмивката му и разбра, че й се подиграва. И все пак усети, че не е сто процента сигурна, че й се иска да влезе. Когато си беше у дома, на сигурно, идеята й се виждаше добра. Сега обаче, заобиколена от цялата тази несвойствена техника, и знаейки що за вируси има вътре, тя се разколеба. Но Тад не й даде време да промени мнението си. Отвори херметическата врата и й направи знак да влезе. Тя леко наведе глава и прекрачи. Тад я последва, след което затвори. Чувство на клаустрофобия почти я заля, особено когато трябваше да преглътне, за да изравни налягането в ушите си.

От всички страни на цилиндъра имаше амбразуроподобни прозорци, които бе видяла още от външната стая. От двете страни се редяха пейки и високи шкафове. В отсрещния край се виждаха рафтове и друга овална херметическа врата.

— Изненада! — Тад подаде на Мариса някакъв памучен костюм. — Не е разрешено да се влиза с външни дрехи.

След миг колебание, докато оглеждаше помещението за някое по-закътано местенце, тя започна да разкопчава блузата си. Тад изглеждаше не по-малко смутен от нея да я види по бельо, затова отклони погледа си, докато тя се преобличаше.

Минаха през втора врата.

— Всяко помещение, през което минаваме докато стигнем лабораторията, е с отрицателно налягане по отношение на предходното. Така че единственото движение на проникващия въздух да бъде към лабораторията, а не извън нея.

Второто помещение беше приблизително с размерите на първото, но без прозорци. Миризмата на дезинфектант бе още по-силна. Големи костюми от синя пластмаса висяха на закачалки. Тад се поразрови да намери най-подходящия за Мариса. Приличаше на космонавтски скафандър без раница или тежък шлем. Както скафандъра, той покриваше цялото тяло, включително ръцете и краката. Главата бе покрита с шлем от прозрачна пластмаса. Костюмът се закопчаваше с цип, който стигаше до гърлото. Отзад на шлема, подобно на дълга опашка, висеше дихателен шланг.

Тад посочи зелен тръбопровод, който минаваше отстрани на помещението на височината на гърдите, и обясни, че цялата лаборатория е опасана с такива тръби. На чести интервали имаше яркозелени разклонения с адаптори, които да изтеглят въздуха от скафандрите. Тад й каза, че скафандрите са пълни с чист въздух с положително налягане, така че да не се вдишва въздух от лабораторията. Той отрепетира с Мариса процеса на закачане и откачане на въздушния маркуч, докато се убеди, че няма опасност тя да сбърка.

— Добре, време е да се обличаме. — Тад й показа как да се вмъкне в неудобното снаряжение. Оказа се доста трудна процедура, особено да пъхне главата си в затворената каска. Когато погледна навън през прозрачната пластмасова маска, тя мигновено се замъгли.

Оставаше да прикрепи въздушния маркуч и Мариса веднага почувства как свежия въздух охлажда тялото й и пред погледа й се прояснява. Тад закопча ципа на скафандъра й догоре и с опитни движения влезе в своя скафандър. После посочи към отсрещната врата и Мариса се заклатушка нататък.

От дясната страна на вратата имаше табло.

— За вътрешното осветление на лабораторията — обясни Тад, докато светваше. Гласът му бе заглушен и тя трудно го разбираше, особено на фона на съскането от нахлуващия въздух.

Минаха през поредната херметическа врата, също надлежно затворена от Тад.

Следващото помещение се оказа двойно по-малко от първите две — стените и тръбопроводите бяха покрити с бяло варовиково вещество. Върху пода имаше пластмасова решетка.

Прикачиха се към въздуховодите за малко, след това минаха през една последна врата и влязоха в самата лаборатория. Беше огромна зала с разположен по средата остров от плотове, с надвиснали над тях предпазни вентилационни тръби. Покрай стените се виждаше всякакъв вид апаратура — центрофуги, инкубатори, различни микроскопи, компютърни терминали и множество неща, които Мариса нямаше представа за какво могат да бъдат използвани. Отляво имаше друга изолираща врата. Тад я заведе право при един от инкубаторите и отвори стъклените врати. Съдовете с тъканни култури бяха поставени на клатачка на бавни обороти. Тад извади един и й го подаде.

— Ето я твоята Ебола — каза той.

Малкото количество течност, съдържащо се в съда, бе покрито от едната страна с тънък филм — слой живи клетки, заразени с вируса. Вътре в клетките вирусът бе накаран да се саморепликира. Макар да изглеждаше невинно, това нещо тук вероятно бе толкова заразно, че можеше да убие Атланта, а може би дори целите Съединени щати. Тя потрепери и стисна съда по-здраво.

Тад го взе и го занесе до един микроскоп. Позиционира херметически затворената проба, нагласи фокуса и отстъпи назад, така че Мариса да може да види.

— Виждаш ли тези потъмнели бучки в цитоплазмата? — попита той.

Мариса кимна. Дори през пластмасовата маска лесно се виждаше инклузията от тела, за които говореше Тад, както и неправилните клетъчни ядра.

— Това е първият знак за нахлуване — продължи той. — Току-що посях тези култури. Вирусът е невероятно силен.

Мариса се изправи и той върна съда в инкубатора. После започна да й обяснява за изследването си, посочвайки някои от сложните апарати, които бе използвал. Тя трудно се концентрираше. Не бе дошла в лабораторията тази вечер да обсъжда неговата работа, но нямаше как да му каже.

После той я заведе по коридора до лабиринт с клетки с животни, които стигаха почти до тавана. Имаше маймуни, зайци, гвинейски прасета, плъхове и мишки. Мариса видя, че в нея са се втренчили стотици очи: някои безразлични, други — с трескава омраза. В далечния край на помещението Тад извади контейнер, в който обясни, че се намира швейцарска ледена мишка. Тъкмо се канеше да я покаже на Мариса, но се спря.

— Мили боже! — възкликна той. — Ваксинирах тези екземпляри този следобед, а вече са мъртви. — Той погледна към Мариса. — Твоята Ебола е наистина ужасен убиец — не по-малко от щама Заир’76.

Тя неохотно погледна мишките.

— Има ли начин да сравним щамовете?

— Напълно. — Той извади мъртвите мишки и двамата отидоха в главната лаборатория, където Тад потърси табличка за миниатюрните телца. Мариса трудно разбираше думите му, когато не стоеше точно пред нея. Пластмасовият костюм караше гласа му да звучи кухо като на Дарт Вейдър. — Сега, когато съм започнал да характеризирам вируса — каза той, — ще е лесно да го сравня с предишните щамове. Всъщност, започнах с тези мишки, но резултатите ще трябва да почакат, докато направим статистическите изчисления.

Той сложи мишката на масичката за дисекция и спря пред затворената врата.

— Не мисля, че би искала да влезеш тук. — Без да изчака отговор, той отвори и се вмъкна вътре с мъртвата мишка. Откъм полупритворената врата зад гърба му блъвна ледена мъгла.

Мариса погледна към тясната пролука, като се стегна вътрешно, но преди да го последва, Тад се върна, затръшвайки бързо вратата след себе си.

— Знаеш ли, планирам също така да сравня структурните полипептиди и РНК на твоя вирус с предишния щам Ебола — каза той.

— Стига! — засмя се Мариса. — Караш ме да се чувствам глупава. Трябва да преговоря учебника по вирусология, за да разбера всичко това. Защо не го оставим за друга нощ и не пийнем, както ми обеща.

— Хайде.

Когато се върнаха и влязоха стаята с варосаните стени, бяха облени с душ от фенолов дезинфектант. Виждайки шокираното лице на Мариса, Тад се ухили:

— Сега вече знаеш как се чувства една тоалетна чиния.

Преоблякоха се в собствените си дрехи и Мариса го попита какво представлява помещението, където бе занесъл мъртвата мишка.

— Просто един по-голям хладилник — отвърна той, избягвайки по-конкретен отговор.

 

 

През следващите четири дена Мариса се адаптира отново към живота в Атланта, като се радваше на дома си и на кучето. В деня след връщането си бе отхвърлила цялата досадна работа по почистването на стаите, хладилника и плащането на всички просрочени сметки. В службата се хвърли в изучаване на вирусната хеморагична треска, по-точно Ебола: отиде в библиотеката и си поръча материали за предишните епидемии на Ебола — Заир’76, Судан’76, Заир’77 и Судан’79. При всяка епидемия вирусът сякаш се появяваше отникъде и след това изчезваше. Голямо усилие бе изисквал опитът да се определи какъв организъм е станал източник за вируса. Над двеста отделни проби от животни и инсекти бяха изследвани като потенциални гостоприемници. Всичките бяха отрицателни. Единствено позитивни се оказаха някои антитела в отделни домашни гвинейски прасета.

Мариса установи, че описанието на първата заирска епидемия е доста интересно. Предаването на болестта беше свързано със здравно заведение в Ямбуку, наречено Мисионерска болница. Запита се какво общо можеше да има между Мисията в Ямбуку и клиника „Рихтер“, или между Ямбуку и Лос Анджелис. Не можеше да е много.

Тя седеше на една от задните маси в библиотеката и четеше учебника по вирусология на Фийлдс. Беше прочела за тъканните култури, за да си помогне в по-нататъшната практическа работа в главната лаборатория.

Погледна часовника си. Беше малко след два. В три и петнайсет имаше среща с д-р Дубчек. Предишния ден беше подала официална молба при секретарката му за разрешително да използва лабораторията с ограничен достъп за целите на експерименталната работа, която искаше да извърши върху предаването на Ебола вируса. Не беше голяма оптимистка за отговора на Дубчек. Той правеше всичко да не я забелязва след връщането й от Лос Анджелис.

Върху страницата, която четеше, падна сянка и Мариса механично погледна нагоре.

— А! Ти още си жива! — произнесе познат глас.

— Ралф — прошепна Мариса, шокирана от неочакваното му присъствие в библиотеката на Центъра и силния му глас. Няколко глави се обърнаха към тях.

— Носеха се слухове, че тя била жива, но трябваше да се уверя със собствените си очи — продължи Ралф, забравил за погледа на госпожа Кембъл.

Мариса му направи знак да говори по-тихо, после го хвана за ръката и го поведе към коридора, където можеха да говорят. Усети прилив на обич, когато срещна сърдечната му усмивка.

— Радвам се да те видя — каза тя и го прегърна. Бодна я чувство на вина, че не му се е обадила след връщането си в Атланта. За времето, през което беше в Ел Ей, бяха говорили по телефона само веднъж.

— Сякаш четеш мислите ми — каза Ралф. — Защо не ми позвъни? Дубчек ми каза, че си се върнала преди четири дена.

— Тази вечер смятах да ти звънна — отвърна тя неуверено, изненадана, че е получил информация за нея от Дубчек.

Слязоха до кафенето. В този следобеден час помещението беше почти празно и седнаха до прозореца, който гледаше към двора. Ралф спомена, че отивал в офиса си, но искал да я хване преди края на работното време.

— Какво ще кажеш за една вечеря? — попита той, като се наведе напред и сложи ръка върху нейната. — Нямам търпение да чуя подробности за триумфа ти в Ел Ей.

— Не съм сигурна, че смъртта на двайсет и един души може да се нарече триумф. А най-лошото е, че от епидемиологична гледна точка се провалихме. Не можахме да разберем откъде се е появил вирусът. Все трябва да има някакъв източник. Представи си само реакцията на медиите, ако Центъра не е могъл да проследи бактерията на Легионерската болест до климатичната система.

— Мисля, че си прекалено сурова към себе си — каза Ралф.

— Но ние нямаме представа дали и кога Ебола би могла да се появи отново — каза Мариса. — А за съжаление, имам чувството, че това ще се случи.

— Не биха могли да разберат дали Ебола изобщо е дошла от Африка — опита се да оправи настроението й Ралф.

Тя бе впечатлена, че той го знае.

— Телевизията — обясни той. — Ако гледа вечерните новини, човек направо получава медицинско образование. — Стисна ръката й. — Причината да смяташ прекараното в Ел Ей време за успешно е, че успя да овладееш ситуацията и да спреш епидемията до приемливи размери.

Мариса се усмихна. Осъзнаваше, че Ралф се опитва да я успокои и оценяваше усилията му.

— Благодаря. Прав си. Епидемията можеше да бъде много по-страшна и за известно време си помислихме, че ще е точно така. Слава богу, че карантината помогна. Но дори клиника „Рихтер“ стана жертва. Сега й се носи лоша слава заради Ебола вируса, както на времето басейните в Сан Франциско се прочуха заради СПИН.

Мариса погледна часовника над масата. Минаваше три.

— Имам среща след няколко минути — извини се тя. — Добре направи, че се отби, а идеята за вечеря звучи страхотно.

— Ще я осъществим — каза Ралф и вдигна подноса с празните чаши.

Мариса забърза към сградата на вирусологията. Сега, на дневна светлина, не й се видя толкова заплашителна, колкото й се бе сторила през нощта. Завивайки към офиса на Дубчек, си помисли, че точно зад завоя на коридора се намира стоманената врата на секретната лаборатория. Беше три и седемнайсет минути, когато застана пред секретарката на Дубчек.

Докато седеше срещу нея и разлистваше „Вайролъджи Таймс“, Мариса си помисли, че със сигурност Дубчек щеше да я накара да чака. Погледна отново часовника си: четири без двайсет. Зад вратата го чуваше да говори с някого по телефона. Върху таблото на секретарското бюро видя малките лампички да блещукат, когато той вдигна и прие ново обаждане. Беше пет без четири, когато вратата се отвори и той й направи знак да влезе в кабинета му.

Стаята беше малка и натъпкана с разпечатки от статии, струпани на купчини върху бюрото, върху кантонерката и на пода. Дубчек беше по къс ръкав, а вратовръзката му — разхлабена до третото разкопчано копче на ризата. Нямаше извинения или обяснения за това, че я бе накарал да чака. Всъщност, върху лицето му се появи намек за усмивка, която подразни Мариса.

— Предполагам, че си получил молбата ми — започна тя делово.

— Наистина я получих.

— И…?

— Сигурно се досещаш, че няколко дни лабораторен опит не са достатъчни за работа в секретна лаборатория — каза Дубчек.

— Какво предлагаш?

— Точно това, което правиш в момента. Да продължиш да работиш с по-малко патогенни вируси, докато натрупаш необходимия опит.

— Как ще разбера, че съм натрупала достатъчно опит? — Осъзна, че Сирил има право, но се запита дали отговорът му щеше да е различен, ако бяха започнали да се срещат. Това я подразни дори повече, отколкото ако й беше отказал направо. Беше красив мъж и я привличаше далеч повече от Ралф, на когото с готовност бе обещала да вечерят заедно.

— Сигурен съм, че аз ще разбера, когато си готова — прекъсна Дубчек мислите й. — Или пък Тад Шокли.

Мариса се ободри. Бе сигурна, че ако зависеше от Тад, щеше да получи необходимото потвърждение.

— Междувременно — каза Дубчек, като заобиколи бюрото си и седна, — има нещо по-важно, което трябва да обсъдя с теб. Току-що разговарях с доста хора, включително с епидемиолога на щата Мисури. Те имат един отделен случай на вирусно заболяване в Сейнт Луис, за което предполагат, че може да е Ебола. Искам да заминеш незабавно, да прецениш ситуацията клинично, да изпратиш на Тад проби и да направиш доклад. Ето резервацията за полета ти. — Той й подаде лист хартия. На него пишеше: „Делта, полет 1083, излитане 5:34 следобед, пристигане 6:06 следобед“.

Беше смаяна. Като се имаше предвид натоварения трафик, не разполагаше с много време. Знаеше, че като служител в Националния Епидемиологичен Център куфарът й винаги трябваше да е стегнат, но не беше, а освен това се налагаше да помисли и за Тафи.

— Ще осигурим и мобилната лаборатория, ако е необходимо — казваше в момента Сирил, — но да се надяваме, че няма да има нужда. — Той протегна ръка да й пожелае късмет, но тя до такава степен бе завладяна от мисълта за възможна среща със смъртоносния Ебола вирус след по-малко от четири часа, че излезе без да забележи. Чувстваше се замаяна. Беше влязла с надеждата да получи разрешение за лабораторията с ограничен достъп, а излизаше с нареждане да лети за Сейнт Луис! Погледна часовника си и се затича. Оставаше й малко време.