Джил Мърфи
Най-непохватната вещица (9)

Девета глава

Когато Милдред се изправи отново пред тежките метални порти, училището все още беше напълно пусто. Тя се изкачи забързано по спираловидното стълбище до стаята си и разопакова чантата си, за да не разбере никой, че се бе опитала да избяга. Вратата се отвори, точно когато се отправяше към нея с кутията в ръце, и в рамката ѝ застана госпожица Хардбрум.

— Би ли била така добра да ми кажеш какво правиш, Милдред? — попита студено преподавателката. — Току-що те видях да се промъкваш в коридора заедно с метлата, котката, една чанта и тази картонена кутия. Прекалено много ли би било, ако поискам да ми дадеш някакво обяснение?

— О, не, госпожице Хардбрум — отговори малката вещица, като протегна кутията така, че класната ѝ ръководителка да види какво има вътре. — Разбирате ли, попаднах на една група вещици в подножието на планината, които планираха да завземат училището и да превърнат всички ви в жаби и си бяха направили невидима отвара, за да не можете да ги видите, затова аз ги превърнах в охлюви и ги донесох…

Думите ѝ заглъхнаха, когато видя изражението върху лицето на госпожица Хардбрум. Очевидно не вярваше на нито една нейна дума.

— Предполагам, че това са вещиците? — попита тя кисело, като посочи охлювите, които се бяха скупчили в единия ъгъл на кутията.

— Да, те са! — отчаяно настоя Милдред. — Знам, че звучи невероятно, госпожице Хардбрум, но трябва да ми повярвате. Метлите и казаните и другите им принадлежности са все още на полянката, където ги открих. Наистина!

— Е, по-добре да покажеш тези твари на госпожица Какъл — отбеляза злобно преподавателката. — Отиди в кабинета ѝ и изчакай, докато я доведа. И се надявам, това да не е някаква шега. Доколкото си спомням, и без това вече си имаш достатъчно неприятности.

Милдред бе седнала на ръба на един стол в кабинета на директорката, когато госпожица Хардбрум се върна с госпожица Какъл, която бе облечена в сив халат и изглеждаше полузаспала.

— Това са те — заяви госпожица Хардбрум, като посочи към кутията върху бюрото.

Госпожица Какъл седна тежко на стола си като първо погледна в кутията, а след това — към Милдред.

— Милдред — започна тя драматично, — все още се опитвам да преодолея публичното унижение от миналата нощ. Заради теб, репутацията на Академията се въргаля в калта, а ти очакваш да повярвам на невероятна история като тази?

— Но това е истината! — извика Милдред. — Мога да ви опиша някои от тях. Едната беше висока и слаба с гъста сива коса, а имаше и една друга, която изглеждаше точно като вас, госпожице Какъл, ако ме извините, че го казвам. Тя носеше очила със зелени рогови рамки.

— Я, почакай! — прекъсна я госпожица Какъл, като постави собствените си очила на носа си. — Казваш, че тя има очила с рогови рамки и изглежда като мен?

— Да, госпожице — отговори Милдред, като се изчерви. — Бяха зелени. Извинявам се, ако съм била груба.

— Не, не, дете, няма такова нещо — успокои я директорката, като отново надникна в кутията. След това се обърна към госпожица Хардбрум. — Знаете ли, мисля, че в крайна сметка момичето може и да се окаже право. Магьосницата, която описва, изглежда точно като моята зла сестра Агата, която винаги ми е завиждала заради поста ми в Академията.

Госпожица Какъл погледна охлювите над очилата си.

— Добре, добре, Агата — изкиска се тя. — Значи отново се срещаме. Чудя се коя ли от тези красавици тук си ти? Какво ще правим с тях, госпожице Хардбрум?

— Предлагам да им върнем нормалната форма.

— Но това е невъзможно! — извика отчаяно по-възрастната вещица. — Та те са поне двадесет на брой!

Госпожица Хардбрум изглеждаше леко развеселена.

— Бих ли могла да припомня — продължи тя мисълта си — параграф 5 от Правило № 7 от Вещерския кодекс, който гласи, че всеки, който е бил превърнат в някакво животно от друга вещица с цел самозащита, няма право, при възвръщане на нормалната си форма, да упражни никаква магия под каквато и да било форма срещу заловителя си. С други думи, те трябва да се признаят за победени.

Госпожица Какъл изглеждаше объркана.

— О, да! — възкликна тя оживено накрая. — Сега си спомних. За момент ми беше излязло от ума. Чу ли това, Агата? Мислите ли, че могат да ни чуят, госпожице Хардбрум?

— Със сигурност — отговори по-младата жена. — Вероятно бихте могли да ги подредите в права редица на бюрото си и да помолите сестра ви да излезе напред.

— Каква чудесна идея! — съгласи се директорката, която бе започнала да се забавлява със ситуацията. — Милдред, скъпа, помогни ми.

Подредиха охлювите върху бюрото и госпожица Какъл нареди на Агата да излезе напред. Един от охлювите се размърда и доста неохотно се отдели от останалите.

— Чуй ме, Агата — каза госпожица Какъл, — трябва да признаеш, че нямаш много голям избор. Ако приемете да се подчините на Вещерския кодекс, ще ви превърнем отново в хора, но не и при други обстоятелства. Ако си съгласна, върни се обратно при другите, така че да знаем какво искаш да направим.

Охлювът бавно се върна в редицата.

Госпожица Хардбрум произнесе заклинанието, което да ги освободи от магията и изведнъж стаята се изпълни с ядосани вещици, които гневно говореха една през друга. Шумът беше ужасяващ.

— Замълчете веднага! — изкомандва госпожица Какъл. След това се обърна към Милдред, която все още седеше на ръба на стола. — Можеш да отидеш да си легнеш, дете. Като се има предвид какво направи за училището тази сутрин, мисля, че трябва да забравим за разговора, който щяхме да проведем с теб двете с госпожица Хардбрум. Съгласна ли сте, госпожице Хардбрум?

Класната ѝ ръководителка повдигна едната си вежда и сърцето на Милдред се сви.

— С ваше позволение, преди да се съглася, госпожице Какъл — каза тя, — бих искала да попитам Милдред какво е правила разхождайки се из планината, когато е трябвало да е в леглото си?

— Аз… аз бях излязла да се поразходя — отговори Милдред.

— И съвсем случайно беше взела книгата със заклинания със себе си?

— Да — потвърди Милдред нещастно.

— Такава преданост към учението! — възкликна госпожица Хардбрум като се усмихна по най-неприятния начин. — Да носиш книгата със заклинания, дори когато си тръгнала на разходка. Предполагам, че си пяла и химна на училището, докато си се разхождала, така ли е, скъпа моя?

Милдред бе заковала поглед в пода. Можеше да усети, че всички вещици са вперили очи в нея.

— Мисля, че трябва да оставим детето да отиде да си легне — повтори госпожица Какъл. — Тръгвай, Милдред.

Момичето се изстреля от стаята преди класната й да може да каже още нещо и след пет секунди вече беше в леглото си.