Джил Мърфи
Най-непохватната вещица (7)

Седма глава

Празненството приключи призори и всички ученички отлетяха изморени обратно към училището. Някои бяха по две на метла, защото техните собствени бяха счупени. Никой не говореше с Милдред (дори Мод се държеше много студено с нея), а момичетата от първи курс бяха в немилост. Когато пристигнаха в Академията, всички бяха изпратени веднага да си лягат. Беше обичайно, след продължило цяла нощ празнуване на Хелоуин, да се спи чак до обяд на следващия ден.

— Милдред — каза госпожица Какъл рязко, докато момичетата от първи курс се изкачваха тъжно нагоре по стълбите, — първото нещо, което искаме да направим с госпожица Хардбрум утре следобед, е да се срещнем с теб в моя кабинет.

— Да, госпожице Какъл — отвърна Милдред почти разплакана и се затича нагоре.

Докато отваряше вратата на стаята си, Етел, която вървеше зад нея, се наведе напред и прошепна:

— Това ще ти бъде за урок да не се разхождаш наоколо и да превръщаш хората в прасета. — Направи някаква физиономия и избяга надолу по коридора.

Милдред затвори вратата и се строполи върху леглото си, като едва не направи на палачинка котето, което успя да скочи от там точно навреме.

— О, Таби! — изплака тя, като зарови лицето си в топлата му козина. — Имах толкова неприятно преживяване, а вината дори не беше моя! Трябваше да се досетя, че Етел няма да ми заеме метлата си само от добро сърце. Никой никога няма да повярва, че случилото се, не е било заради моята непохватност, както обикновено.

Котенцето я близна съчувствено по ухото, а прилепите долетяха обратно през тесния прозорец и се настаниха с главата надолу върху корниза за картини.

Два часа по-късно, Милдред лежеше в леглото си и все още не спеше. Представяше си какъв ще бъде разговорът ѝ с госпожица Какъл и ужасната ѝ класна ръководителка. Таби се беше свил на кълбо и кротко спеше върху гърдите ѝ.

— Ще бъде ужасно — помисли си тя, като гледаше тъжно сивото небе през прозореца. — Чудя се дали ще ме изключат? Или бих могла да им кажа, че е по вина на Етел… Не, никога не бих направила това. Ами, ако решат да ме превърнат в жаба? Не, убедена съм, че не биха направили подобно нещо. Госпожица Хардбрум каза, че това е против правилата на Вещерския кодекс. Ох, какво ли ще направят? Дори Мод мисли, че вината е моя, а и никога не бях виждала Х. Б. толкова ядосана.

Лежеше и си мислеше, докато наистина започна да се страхува, и тогава изведнъж скочи от леглото си.

— Хайде, Таби! — каза тя и извади една чанта от гардероба си. — Ще избягаме.

Натъпка в чантата малко дрехи и няколко книги и облече най-хубавата си роба, за да не може никой да разпознае училищната ѝ униформа. След това взе метлата си, сложи котенцето в торбата и се запромъква по тихия коридор към спираловидното стълбище.

Прилепите ще ми липсват, помисли си тя.

Беше студена, мрачна утрин и Милдред придърпа наметалото около раменете си, докато пресичаше двора и се оглеждаше дали някой не я наблюдава. Училището изглеждаше много странно, като нямаше никой наоколо. Милдред трябваше да прелети над портите, които, както обикновено, бяха заключени, но ѝ беше трудно да пази равновесие със закачената отзад торба. Затова, когато стигна от другата страна, слезе от метлата и тръгна пеш между боровите дървета.

— Не знам къде ще отидем, Таби — призна тя, когато заслизаха надолу по склона на планината.