Джил Мърфи
Най-непохватната вещица (3)

Трета глава

Нали си спомняте, че ви разказах за една млада вещица, наречена Етел, която научи своето коте да лети още от първия път? Етел беше една от онези щастливки, на които всичко им се получаваше. Тя винаги бе най-добрата в класа, магиите й винаги бяха сполучливи, а госпожица Хардбрум никога не й правеше забележки с леден тон. Поради тази причина, Етел се държеше много тиранично с останалите момичета.

В този случай, бе дочула целия разговор на госпожица Хардбрум с Милдред и се изкуши да се държи по доста противен начин.

— Мисля, че госпожица Какъл нарочно ти даде точно това коте — отбеляза тя с насмешка. — И двете сте ужасно непохватни.

— Ооо, я млъкни! — отвърна й Милдред, като се опитваше да запази спокойствие. — Както и да е, котето не е непохватно. С времето ще се научи.

— Като теб ли? — продължи Етел. — Не се ли блъсна в кофите за боклук миналата седмица?

— Виж, Етел — каза Милдред, — по-добре замълчи, защото ако не го направиш, аз ще…

— Какво ще?

— Ще те превърна в жаба, а не искам да го правя.

Етел се изсмя високо.

— Това наистина е смешно — заяви злорадо тя. — Та ти не знаеш заклинанията за начинаещи, камо ли това.

Милдред се изчерви и изглеждаше много нещастна.

— Хайде, давай! — извика Етел. — Давай, ако си толкова умна. Превърни ме в жаба! Чакам.

Случи се така, че Милдред наистина знаеше точно това заклинание (беше чела за него в библиотеката). До този момент всички се бяха събрали около тях, очаквайки да видят какво ще се случи, а Етел все още ѝ се подиграваше. Беше непоносимо.

Милдред измърмори заклинанието под носа си и… Етел изчезна. На нейното място бе застанало малко, розово-сиво прасенце.

Във въздуха се разнесоха викове и крясъци.

— О, не!

— Не може да бъде!

— Този път го направи, Милдред!

Милдред беше ужасена.

— О, Етел — каза тя. — Съжалявам, но ти сама си си виновна.

Прасето изглеждаше разярено.

— Милдред Хъбъл! Ти, животно такова! — изгрухтя то. — Веднага ми върни нормалния вид.

В този момент в средата на двора внезапно се появи госпожица Хардбрум.

— Къде е Етел Халоу? — попита тя. — Госпожица Бат би искала да я види за допълнителните часове по заклинания.

Острият й поглед попадна върху малкото прасенце, което тихичко грухтеше в краката й.

— Какво прави това животно в двора? — попита студено тя.

Всички погледнаха към Милдред.

— Аз… аз го пуснах, госпожице Хардбрум — обясни Милдред колебливо.

— Е, тогава можеш отново да го пуснеш навън, моля — каза госпожица Хардбрум.

— О, не мога да направя това — изпъшка нещастно Милдред. — Искам да кажа… Ъъъ… Не бих ли могла да го запазя като домашен любимец?

— Мисля, че ти е достатъчно трудно да се справиш сама със себе си и с котето, без да добавяме и прасе към проблемите ти — отговори госпожица Хардбрум, втренчила поглед в котенцето с тигрови шарки, което надничаше иззад глезените на Милдред. — Пусни го навън още сега. Е, къде е Етел?

Милдред се наведе.

— Етел, скъпа — прошепна тя ласкаво в ухото на прасето, — ще излезеш ли, когато ти кажа? Моля те, Етел. След това веднага ще те пусна обратно.

Да се молиш на хора като Етел, никога не дава резултат. Това само ги кара да почувстват каква власт имат над теб.

— Няма да изляза! — извика високо прасето. — Госпожице Хардбрум, аз съм Етел! Милдред Хъбъл ме превърна в прасе.

Нищо не можеше да изненада госпожица Хардбрум. Дори тази шокираща новина я накара само да повдигне едната си вежда.

— Е, Милдред — отбеляза тя, — радвам се да разбера, че си научила поне едно нещо, откакто си дошла тук. Въпреки това, както си забелязала в Кода на вещиците, правило номер седем, параграф две, нямаш право да упражняваш подобни заклинания върху съучениците си. Развали заклинанието веднага, моля.

— Страхувам се, че не знам как да го направя — призна Милдред с тих глас.

Госпожица Хардбрум я гледа втренчено няколко секунди.

— Тогава по-добре отиди и провери в библиотеката — отвърна отегчено тя. — Вземи Етел със себе си и на път за там, се отбий и обясни на госпожица Бат защо Етел ще закъснее.

Милдред вдигна котенцето си и се забърза да влезе в сградата, следвана от прасето. За щастие, госпожица Бат не беше в стаята си, но най-смущаващо се оказа влизането в библиотеката. Етел нарочно грухтеше силно и всички впериха погледи в тях, така че на Милдред й се прииска да се скрие под някоя маса.

— Побързай — изстена прасето.

— О, престани да го повтаряш — възкликна Милдред, докато прелистваше забързано страниците на огромната книга със заклинания. — Все пак, всичко е по твоя вина. В действителност, ти ме помоли да го направя. Не разбирам защо се оплакваш.

— Казах жаба, а не прасе — дребнаво отвърна Етел. — Дори това не можеш да направиш като хората.

Милдред пренебрегна мърморенето на Етел и продължи да търси в книгата. Отне й половин час, за да открие правилното заклинание и скоро след това Етел отново възвърна своята ужасна същност. Момичетата в библиотеката бяха изключително изненадани да видят как прасето внезапно се превръща в една вбесена Етел.

— Не се ядосвай, Етел — каза меко Милдред. — Спомни си: „Пазете тишина в библиотеката по всяко време“.

И се втурна да бяга към коридора.

— Това беше ужасно, коте — сподели тя с животното, което се беше свило от вътрешната страна на жилетката й. — Мисля, че е по-добре да те оставя в стаята си и след това да отида да преговоря за теста по отвари. Няма да дразниш прилепите, нали?