Джудит Майкъл
Заслепени от страст (9)

Глава 9

Апартаментът на Валери бе на последния етаж. Просторен и слънчев, той сякаш гледаше към четирите посоки на света. В зимната градина сред фикуси и портокалови дръвчета се гушеха плетените мебели, тапицирани с кретон. Точно до нея бе дългата дневна в ярка коприна и мраморни камини във всеки ъгъл. От другата страна на дневната бе библиотеката, в която също имаше камина и високи до тавана рафтове, изпълнени с подвързани в кожа книги. Кристалният полюлей в гостната пръскаше хиляди искрящи като диаманти светлинки, които танцуваха по облечените в коприна с цвят на слонова кост стени. По тях бяха закачени стенни свещници.

Апартаментът имаше петнадесет стаи и изгледът, който се разстилаше пред погледа бе невероятен. Откъдето и да погледне човек, пред очите му бе паркът. Гледката бе много по-величествена от тази от прозорците на Ендърби, защото бе от по-високо и сякаш по-откъсната от всекидневния живот. Като следваше Валери, Сибил мина през стаите. Поемаше атмосферата, запомняше декора и мебелировката, правеше планове как да промени апартамента на Ендърби.

— Много е красиво — каза тя като се върнаха в библиотеката, където пред камината бе сервирана гарафа, сирене и плодове.

Валери разсеяно кимна. Взираше се в пламъците на огнището.

— Първият огън тази година — каза тя. — Той винаги ме прави малко меланхолична. Това означава края на лятото. Всеки ще се затвори в себе си, в къщата си…

Сибил се намръщи.

— Никога не съм те чувала да говориш по този начин.

— О-о… — Валери вдигна поглед към нея. Махна с ръка и приветливо се усмихна. — Правя го веднъж-дваж в годината. — Наля шери в чаши с цвят на кехлибар и седна в дълбокия кадифен фотьойл. Хвърли обувките си, сви крака и удобно се намести в него. Бе облечена в кашмирен пуловер и подходяща вълнена пола. Елегантно, удобно и небрежно. Сибил взе стола срещу нея и седна с изправена стойка. Притеснена и строга в шития си костюм. Дори и да бе облечена по друг начин, нямаше да се отпусне в небрежна стойка — тя бе на вражеска територия.

— Преди да започнем да си приказваме искам да ти кажа нещо — започна Валери. — Много се радвам, че се сблъскахме така ненадейно миналата вечер. В противен случай още години щях да мисля за това, без да мога да ти кажа…

Неспокойно се изправи от стола и се запъти към камината.

— Сибил, чувствах се ужасно, когато разбрах какво се е случило в Станфорд. Никога не съм мислила, че могат да направят нещо толкова драстично… Все още не мога да повярвам… Дължа ти едно извинение. Лари Олдфилд ми каза, че аз съм била тази, която е казала, че си измислила част от онази история за човекоподобните маймуни. Не ми се вярва да съм го направила, но не помня какво точно му разказах. Вероятно е било едно много тягостно парти, прекалено скучно. Сигурно съм започнала някакъв разговор просто да мине вечерта. Излиза, че вината е била моя и аз бих направила всичко, за да я поправя… исках да направя нещо, да помогна…, но ти вече си бе тръгнала.

— Откъде разбра? — студено попита Сибил.

— Опитах се да ти се обадя. Но всичко, което чувах бе един от тези досадни отговора, че телефонът е откачен. Попитах в телевизионното студио в Пало Алто, но никой не знаеше къде си. Така че се отказах. Но се чувствах отвратително.

— Можеше да се обадиш на майка ми.

— На майка ти?

— Вашата шивачка.

— О-о, господи. Разбира се. Мама все още си шие при нея, но аз не го правя от години. Как не се сетих? Било е толкова просто.

Сибил не отговори нищо.

— Съжалявам — каза Валери. Върна се отново към фотьойла си и се отпусна в прегръдката му като кръстоса крака. — Но стига за това. Каква каша, и толкова ужасна за теб. Къде отиде?

— В Сан Хосе.

— Заради някаква работа?

— Намерих си работа веднага. Отидох там, защото това бе мястото, където искаше да живее съпругът ми.

— Да, вярно. Снощи спомена, че си била омъжена. Някой от Станфорд?

— Ник Филдинг.

— Ник? — Валери замръзна. — Ти и Ник?

— Защо не? — гневно попита Сибил.

— Е… няма някаква промяна, предполагам. Просто се изненадах. Отдавна не си бях спомняла за него. За мен бе изненада да чуя отново името му. Наистина бях забравила за него…

Лъжкиня, помисли си Сибил. Чувство на триумф изпълни душата й. Валери Шорхем, облечена в кашмир, в петнадесетстайния си апартамент над Сентрал парк, с камериера, слугите и готвача, с частната секретарка, все още си мислеше за Ник Филдинг. А Сибил, която нямаше нищо, се бе омъжила за него. И го бе напуснала.

— А ти? — попита тя. — Откога си омъжена?

— Малко повече от година. Не мога да повярвам. Двамата с Ник женени… И сега си разведена? Какво се случи?

— Решихме всеки да върви по собствения си път. Искахме различни неща.

— Наистина ли? Струваше ми се, че двамата се стремите към едно и също нещо и че двамата сте много сериозни, и много твърдо решени да постигнете нещо голямо, и то бързо… Не беше ли това, което иска Ник?

— Всъщност, искаше всичко да бъде така, както той е решил. А с какво се занимава съпругът ти?

— С нищо сериозно. — Валери леко се усмихна. — Той е изпълнителен директор на банката на баща си. Така че всеки ден ходи в офиса си. Чете и препрочита няколко пъти „Уол стрийт джърнал“, за да е сигурен, че не е пропуснал нищо. Какво искаше да кажеш с това, че повече е искал… — Спря. — Не ми разказа за себе си. Къде свърши колежа?

— Не си направих този труд. Работех в телевизионния канал на Сан Хосе. А сега работя в WEBN, тук в Ню Йорк. Изпълнителен продуцент съм на „Световен наблюдател“.

— Чудесно! Започнала си от самия връх. Не се учудвам, винаги си била много добра.

„Тук си на вражеска територия, напомни си Сибил. Не забравяй това.“ Но все пак й бе трудно да не се разтопи от топлината на Валери, когато й се възхищава. Обградена от лавиците с книги, от топлината на огъня и интереса на Валери, Сибил почувства, че се отпуска.

— Да, това е върхът. Има много други неща, които искам да направя, но засега това е най-добрата работа, която мога да имам. И най-важното нещо, което се е случило в живота ми, откакто съм напуснала Станфорд.

— Най-важното…? — Валери направи пауза, но Сибил си взимаше златист грозд от фруктиерата и не отговори. — Чудесно е, че все още си така въодушевена относно телевизията. Мисля, че работата там е много забавна, но аз не бих могла непрекъснато да я работя.

— Но ти нищо не знаеш за нея. Всичко, което си направила са тези няколко клипа в колежа.

— Е, аз все още правя това. Не много, просто от време на време, за приятели.

Сибил здраво стисна столчето на чашата си.

— Не съм те виждала.

Валери се засмя.

— Не се изненадвам. Повечето от клиповете не са комерсиални съобщения и обикновено ги вместват между рекламите. Освен това правя предавания с призив към спонсори за финансово подпомагане на гладните деца по света. Бях домакин в студиото на едно такова предаване… — Махна небрежно с ръка. — Не беше нещо специално. Просто се опитвам да помогна на хората да се справят. Спомням си, че говореше, че искаш да застанеш пред камерата, да се появиш в ефира, какво стана с това?

— От години не съм мислила за това — произнесе равнодушно Сибил. Нищо специално… нещо, което мога да правя. Глупачка, помисли си Сибил. Повърхностна. Вятърничава и лекомислена, каквато винаги е била. Изобщо не се е променила. — Не е толкова значително като продуцирането. По-добре зад камерата да казвам как да бъде направено нещо, вместо да седя зад бюрото и да чакам всеки да ми каже какво да правя, какво да кажа и кога да го кажа…

— Господи — засмя се отново Валери. — По-добре веднага да сложим край на този разговор. Караш ме да изглеждам като добре обучена маймуна.

— Не е съвсем така…

Валери отново скочи от стола. Полата й се вееше, докато прекоси стаята. Спря при масата до вратата. Пръстите й започнаха да си играят с малката ваза върху нея.

— Имаш мнение за всичко — каза тя. И си толкова заета.

„Какво ли иска да каже с това, чудеше се Сибил. Възхищава ми се, защото съм заета или мисли, че съм глупачка?“

— Чувате ли се с Ник? — попита Валери.

— На всеки две седмици.

— Наистина ли? Значи сте приятели.

— Говорим за пари и за Чад. — Внимателно наблюдаваше Валери. — Нашият син.

— Вашият_ син_? Имате дете? — Валери се завъртя и се върна отново до стола си. Седна на крайчеца. — Сибил, но ти нищо не казваш за това! Как можеш да не говориш за него? Казва се Чад? Чад Филдинг. Харесва ми. Колко е голям?

— Почти на две години.

— Не мога да повярвам. Ник винаги е казвал, че иска деца, но въпреки това не е възможно…

— Какво? Не е възможно какво?

— О-о… — Валери леко се засмя. — Все още си мисля за всички нас като за много млади. Струва ми се, че току-що сме се дипломирали и че все още се оглеждаме и се чудим какво да направим с живота си.

— Аз никога не съм се чудела — каза студено Сибил.

— Не, ти винаги си била различна. Винаги си знаела какво искаш. И Ник също. Направи ли си собствена компютърна компания?

— Да.

— И? Има ли голям успех?

— Не. Тя е малка компания… те са само двама и работят в един гараж.

— Но те едва сега са започнали. Ще им трябва известно време.

— Това продължава години.

— Но за това са необходими години, нали? Вероятно един ден ще постигне всичко, което иска.

— Съмнявам се. Те не са дизайнери, а просто консултанти.

— Плановете му не бяха точно такива. — Валери поклати глава. — Бедният Ник. Имаше такива големи мечти. И никога не се съмняваше…

Камериерът застана до вратата и погледна към гарафата с шери, за да се увери, че не е празна. Хвърли поглед и към подноса със сирене и плодове, които почти не бяха докоснати.

— Обажда се господин Шорхем, мадам. Ще работи до късно и моли да го чакате в осем и половина при Уолслей.

Валери кимна.

— Благодаря, Мортан.

Колко цивилизовано е всичко това, помисли си Сибил, когато камериерът изчезна безшумно, както безшумно се бе появил. Отпи от чашата си, докато Валери несъзнателно посегна към парче грюер. Шери в библиотеката, красив огън, камериер, който идва, за да се увери, че имаме достатъчно от всичко, и разговор между стари приятели, които отдавна не са се виждали.

— Много ми беше приятно — каза тя и остави чашата си. — Нямам с кого да си поговоря в Ню Йорк и беше много… мило.

— Не си тръгваш вече? — бързо попита Валери. — Постой още малко. Сега имаш с кого да си поприказваш. Имаш мен. Аз ще те представя на някои хора. Ню Йорк е ужасно място за сам човек. А този Куентин Ендърби? Доста време ли прекарваш с него?

Сибил се поколеба. После реши, че трябва да сподели нещо с нея, ако иска Валери да повярва, че са приятели.

— Все още не.

— Не го искаш наистина, нали? Той е достатъчно възрастен, за да ти бъде дядо.

— Но може да се грижи за мен — възрази Сибил.

— Ако това е, което искаш, има толкова мъже, които могат да го правят и са на твоята възраст.

Сибил сви рамене.

— Не познавам други. А с него ми е забавно.

— Наистина ли? Не ми направи впечатление на човек, с когото можеш да се забавляваш. По-скоро той е мъж, който иска да се наложи. Познавам достатъчно мъже като него, Сибил. Мисля си, че човек трябва да е много внимателен, да не обърка кой е силен и влиятелен… Когато някой е сам в Ню Йорк лесно може да направи погрешна стъпка. Ти си толкова млада и независима, мисля си, че ще се побъркаш, ако… Е, аз не го познавам добре. Нека те запозная с хора, които наистина са влиятелни и силни, а същевременно с тях действително ще се забавляваш. Не си длъжна да правиш компромиси.

— Благодаря — каза Сибил и сведе очи, за да прикрие презрението в погледа си. Нямаше нужда от съвети за Ендърби. Бе го изучавала със седмици. И разбира се, че трябваше да направи компромис. Това бе единственият начин да стигне на върха. Как, по дяволите, богатата и разглезена Валери Шорхем си мисли, че се справят повечето хора в този свят?

— Какво прави преди да се омъжиш? — вместо това попита тя.

— Пътувах. — Валери пресуши чашата си. „Третата, помисли си Сибил, или може би четвъртата.“ — Бях в Европа няколко пъти. После ходих на сафари в Африка. Бях почти шест месеца в Близкия Изток. С едни приятели със самолет ходихме до Аляска. Между другото, ще ти хареса. Бях и в Рио. Имам приятели там и те бяха организирали един безкраен празник, който продължи през цялото време на карнавала.

— И после се омъжи?

— По средата на карнавала. Някой каза, че за да продължи празникът, трябва да измислим нещо и ние с Кент го измислихме.

Сибил я погледна с очи, изпълнени с несигурност.

— И затова се омъжи?

Валери леко се усмихна.

— Не, не трябваше да казвам точно това. Ние бяхме добри приятели и не виждах някаква причина защо да не го направим. Мислех, че не може да ни навреди.

— И?

— Разбира се, че не навреди на никого. Кент е много приятен и не ми досажда.

Сибил се почуди дали ще може да опише Ендърби по същия начин, след като се оженят.

— Проблемът е, че и не прави много за мен — добави Валери. — Така че не мога да си представя какво може да ни задържи заедно.

Каза го небрежно, но Сибил усети още нещо. Една по-дълбока нотка, която я накара да помисли за загуба и самота. „Е, значи все пак всичките тези пари, помисли си Сибил, и начинът, по който изглежда, не можаха да я застраховат.“

— Какво ще направиш, ако получиш развод? — попита тя.

Валери втренчи поглед в огъня и започна да върти чашата между пръстите си.

— Нямам представа. Вероятно ще продължа да правя същите неща, както досега. Все още има няколко страни, в които не съм била. Бирма, Австралия, Гренландия… ще ми се да видя и Непал. А може да остана тук и да се отдам малко повече на телевизията. Какво ще кажеш? Може тези дни да дойда при теб и да ти поискам работа. — Тя се засмя. — Ще ме наемеш, нали Сибил? Ако те помоля много мило?

— Разбира се — каза успокоително Сибил. — Можеш ли да пишеш на машина?

Валери се усмихна.

— Не. Може би по-добре първо да се науча.

Камериерът отново се появи на вратата и Сибил усети, че по някакъв начин това бе сигнал за нея, че е време да си тръгва. Инстинктивно се изправи.

— Отдавна мислех да тръгвам — ядосано каза тя.

— Моя е вината — нежно каза Валери. — Аз те помолих да останеш.

Стана и взе ръката на Сибил в своите ръце.

— Ще дойдеш ли пак? Скоро? Хайде да се уточним кога. Поканила съм няколко души за вечеря. Нали ти обещах да те представя на някого. Мортан, къде ми е календарът?

Камериерът прекоси стаята и взе от бюрото й кожения тефтер.

— По дяволите! — каза ядосано тя. — По дяволите. Е добре, ще отменя нещо. Например благотворителното тържество за зоопарка. Няма да им липсвам толкова. Пък и те вече получиха чека ми. — Вдигна поглед към нея. — След две седмици. Но преди това можем да отидем заедно на обяд. Другата седмица.

— Не излизам за обяд — каза Сибил.

— О-о, забравих. Работата. Е, тогава отново ще се видим на едно питие. На чай например, искаш ли? Готвачът ми е страхотен. Следващият вторник? След една седмица. Но ела малко по-рано. В пет например. — Видя, че Сибил се колебае. — Моля те. — Сибил за пръв път кимна и й подаде ръка. — Нека да направя каквото мога, за да ти помогна.

— Добре — каза след малко Сибил. — Следващата седмица.

— И доведи със себе си Чад — каза Валери. — Ще ми бъде приятно да се запозная с него. Ще намерим с какво да си играе, докато ние с теб си приказваме.

— Той не е тук. Той е при Ник. — Видя изненадата в очите на Валери и се ядоса. Валери дори не си бе направила труда да има син. Коя е тя, че да я съди? — Ще изпратя да го вземат, когато се установя. Ник мисли, че така е добре.

— Наистина ли? — Валери се усмихна, но мислите й бяха далеч оттук. — Обзалагам се, че е чудесен баща.

— Харесва му да бъде.

— Е, като не можеш да го доведеш, поне ми покажи някоя негова снимка.

— Нямам. Искам да кажа — нямам в себе си. Ник ми изпрати, но те са у дома.

— Е, тогава ги донеси другата седмица. Наистина ми се иска да го видя.

Сибил кимна и излезе от стаята, последвана от камериера, който вървеше с безупречно изправена стойка. Тя се разкъсваше между желанието да се махне оттук и да остане тук завинаги. Имаше нещо силно привличащо във Валери и топлия й апартамент, в камериера, който държеше нежеланите посетители настрана, за да запази пълната интимност на техния час и половина разговор, в точното му появяване в уречения час, в който Сибил трябваше да си тръгне, за да може неговата работодателка да си вземе баня и се облече в онези женствени, елегантни дрехи за своите приятели.

Сибил се усмихна, когато махагоновата врата на асансьора се затвори зад нея и я отведе долу във фоайето. „Куентин ще се гордее с мен, помисли си тя, колко бързо се научавам.“

 

 

Ник доведе Чад в Ню Йорк за Коледа. Отседнаха в един апартамент в „Алгонкуин“, от което веждите на Сибил се вдигнаха от учудване.

— Не си ми казал, че си спечелил от лотарията.

— Направих нещо по-добро от това — отговори той. — Бяхме звезди на едно търговско шоу.

— Звезди — повтори тя. — И това бе достатъчно, за да ви измъкне от гаража.

— Преместихме се преди месец.

Остави я да мине пред него и заедно последваха пиколото до един от диваните във викториански стил в салона на хотела. Бе изненадан от промяната, която забеляза. Косата й бе здраво пристегната отзад, старомоден стил, но на нея изглеждаше модерно и добре. Бе облечена с много повече увереност в избора, отколкото я помнеше преди. И това се отнасяше както за костюма, който носеше следобеда, така и за вечерната й рокля от черна коприна с малки копчета от изкуствени диаманти отпред. Последното копче бе разкопчано, а на ушите й блестяха същите изкуствени диаманти. Изглеждаше свободна, провокираща и сексуално привлекателна. Ловец, инстинктивно си помисли той.

Заобиколи дивана, на който седна Сибил и се разположи на фотьойла отляво. Разделяше ги малка мраморна масичка.

— Излязохме от гаража и наехме половин етаж в един новоремонтиран голям склад — продължи той, въпреки че тя не бе попитала.

Седна и се огледа наоколо. Никога не бе идвал в „Алгонкуин“. Пари Шандър му го препоръча.

По-голямата част от салона започваше след рецепцията. Бе просторен, изпълнен с хора и викторианска мебелировка. Мястото бе известно през последните петдесет години с това, че в него се събираха литературни и театрални знаменитости. Ник бе резервирал една маса за десет и половина, когато Сибил му каза, че може да дойде да го види. Но въпреки това трябваше да почакат. Салонът бе претъпкан.

— Склад? Какво означава това?

— Означава, че след няколко месеца започваме производство.

Погледна към келнера, който бе застанал до него, но все пак видя как Сибил бързо присви очи.

— Коняк.

— И за мен — каза Сибил.

Ник изненадано я погледна.

— Никога не си го харесвала.

— Научих се. — Погледът й се отклони от него, докато мислите и отлетяха далеч, но после отново се върна. — Производство на какво?

— На компютри — каза Ник. — Това ми е специалността.

Не обърна внимание на иронията в гласа му и кимна.

— Кой ще те подкрепи?

— Говорихме с разни хора.

— Рискуват ли капиталистите — каза тя, наслаждавайки се на звученето на думите си. — Ще те подкрепят ли?

— Да.

Питиетата им пристигнаха и Ник отвърна поглед от Сибил докато ги сервират на масичката. Не бе изненадан, че се интересува повече от новата му компания, отколкото от сина им. Чад сега спеше горе в апартамента с бавачка, осигурена от хотела. Когато пристигнаха този следобед той протегна ръчички към Сибил с такъв радостен вик, че сърцето на Ник се сви. Толкова много е имал нужда от нея, помисли си Ник.

Сибил като чу радостния му вик, отговори почти със същото. В същата тази тиха дневна в Уебстър апартмънтс, в която бе приела Куентин Ендърби, сега коленичи, протегна ръце към сина си. Говореше нещо от рода на колко е пораснал, какъв красив е станал. Но той така възторжено се спусна към нея, за да се притисне и обвие ръчички около врата й, че под тежестта на мускулестото му телце тя залитна, наклони се назад и едва не падна. По лицето й се изписа гняв. Бутна го от себе си и той тежко падна пред нея на пода.

Очите на Чад станаха големи и плувнаха в сълзи. Писъкът му изпълни стаята. Сибил се протегна към него и каза:

— Извинявай, Чад. Не исках… — но Ник вече го бе взел на ръце и го утешаваше.

— Всичко е наред, момчето ми. Няма нищо. Ще мине — нежно го увещаваше той. Здраво го притискаше до гърдите си. Ръчичките на Чад се обвиваха около него. Бе скрил личице във врата на баща си. Хълцанията му изпълваха стаята.

Сибил се бе изправила и оправяше сакото си.

— Съжалявам. Не исках да направя това. Щях да падна и просто… Казах, че съжалявам!

Ник се бе обърнал.

— Никога не правя нещо, както трябва! Нали? Толкова много ми липсваше Чад. През цялото време мислех за него. Исках да го видя. Да видя колко е пораснал. И отново направих една грешна стъпка, само една и ти отново ми го взе. Ти винаги си по-добър от мен, нали, винаги знаеш какво да…

Такъв яростен гняв изпълни Ник, че не посмя да й каже нищо, защото не бе сигурен дали ще може да се владее.

— Чад — тихо каза той — майка ти съжалява. Чувства се ужасно, че те бутна. Мисля, че не се чувства добре, настинала е. Ще я видим по-късно на вечеря. Може би сега просто трябва да й позволим да свикне с мисълта, че сме тук. Сигурно ще се почувства по-добре, докато стане време за вечеря и тогава ще поговорим какво ще правим докато сме в Ню Йорк, къде ще ходим и за времето, което ще прекараме заедно. Добре ли е така?

Изчака малко. Чад кимна с глава, като все още хълцаше. Ник прегърна още по-здраво сина си. Любовта му към него го изпълваше целия и не даваше да мисли за нищо друго.

Но когато телцето на Чад потрепери, яростта му отново се върна.

— За последен път нараняваш сина ми — процеди през зъби той. — Никога няма да успееш да го привържеш… — Видя пламъчета на омраза в очите й. — Ще поговорим по-късно.

— Няма ти да ми казваш дали мога да го привържа към себе си.

— Ще поговорим за това по-късно! — извика той през хълцанията на Чад. Обърна се и гневно напусна стаята. Целият трепереше от гняв.

— Казах, че съжалявам! — извика след него Сибил. — Не знам какво искаш от мен. Само защото не съм добра колкото теб… Не можеш да вземеш детето от майка му само защото тя не е толкова добра колкото други…

Ник стоеше като закован, с гръб към нея. Въпреки собствените си мисли, които звънтяха в главата му чу думите й. Не можеш да вземеш детето от неговата майка…

Тя е майка на Чад, Чад я обича и има нужда от любовта й. Може би ако го вижда повече ще се чувства по-добре с него…

И все пак сега бе различна. Ню Йорк я бе променил. Бе по-уверена, горда с работата си, вероятно се срещаше с нови хора, сигурно вече имаше и приятели. Ако се чувстваше по-спокойна и у дома си, може би щеше да се чувства по-добре и със сина си? А и той не му ли дължеше това? Да му помогне да си има майка?

Обърна се към нея. Чад бе престанал да плаче, но все още криеше лице в баща си.

— Сибил, ако живеем по-близо до теб, това ще промени ли нещо?

На лицето й се изписа объркване.

— Тук? В Ню Йорк? Не съм мислила за това. Как би могъл да живееш тук?

— Не знам. Но ако това е важно за Чад, ще се опитам да намеря изход.

Тя бавно поклати глава:

— Не знам. Не съм мислила…

Часовникът в коридора заби.

— Не съм усетила кога е станало толкова късно. Трябва да тръгвам. Имам ангажимент за вечеря.

— Вечеря? Мислех, че ще вечеряме заедно. Току-що казах на Чад… Не ми ли каза това по телефона?

— Казах, че ще се опитам, Ник. Не можеш да дойдеш в града като ми съобщаваш за това два дни предварително и да очакваш, че ще задраскам всичко в календара си. Това е ангажимент, който не мога да наруша. Ще вечеряме заедно на Коледа, обещавам. А довечера, ако искаш, можем да поговорим. Да се срещнем някъде. Ще се освободя към десет и половина.

 

 

В десет и половина Чад вече спеше, а Сибил и Ник пиеха коняк в салона на „Алгонкуин“.

— Вече не правите ли консултации? — попита Сибил.

— Не. С тази дейност е свършено. Сега компанията ни е по-различна. Променихме и името. — Тя го слушаше и той продължи да разказва, отначало с безразличие, но постепенно все по-ентусиазирано. — Помниш ли, когато се преместихме в гаража и направихме онова празненство, защото мислехме, че вече сме поели пътя си? Когато започнахме да правим микрокомпютри. — Видя как присветнаха очите й и се отказа от техническите термини. — Дотогава бяхме измайсторили една дузина компютри. Наехме няколко техници и секретарка. Преди да…

— Техници? Секретарка? Не съм ги видяла. Не видях никой друг, освен вас двамата. Как плащаш на всички тези хора?

— Не си ги видяла, защото вече бе заминала. Плащахме им по същия начин, както и на себе си. Използвахме собствените си пари и заехме останалите. — Усмихна се. — И продължихме да се изкачваме. Стъпка по стъпка, без да мислим колко далеко можем да стигнем. И тогава показахме един от нашите макроси на компютърна изложба.

— И станахте звезди каквото и да означава това.

Той отново се усмихна.

— Означава, че получихме поръчки за седемдесет от стоте, които имахме. А се молихме да продадем поне двадесет и пет.

Сибил се наклони към него.

— И какво стана после?

— Обадиха ни се инвеститори. — Остави чашата си. Бутна я навътре, сякаш имаше нужда от повече пространство, за да говори. — Не можеш да си представиш вълнението ни, Сибил. Трябва да си вътре в нещата, за да разбереш какво означава това за тези хора. И какъв е нашият успех. Имахме нещо ново!

Сибил кимна. Бе доловила само ключовите думи — инвеститори, успех, продажби и ентусиазма в гласа му. Той се бе отразил и на лицето му и тя се учуди колко е привлекателен. Дали винаги е бил толкова красив? Дали винаги е изглеждал толкова силен и уверен в себе си? Дали тялото му винаги е било така енергично, а раменете така широки и силни?

Нямаше значение. Сега плановете й бяха други. Не искаше ужасният му свят на микрокомпютри, нито производствената му компания, нито осемнадесетчасовия му работен ден. Искаше пари, признание, слава и власт. И бе открила директния път към това.

— … „Омега компютър инс“ — каза Ник.

— Извинявай. Не чух — каза Сибил. — Мислех си колко си се променил. Сега си много по-уверен в себе си.

— И аз си помислих същото за теб. — Ник махна на келнера за още едно питие. — Изглеждаш… екстра. Подходяща дума ли е това? Дори и походката ти се е променила. Сякаш си прекалено уверена, че вървиш натам, накъдето искаш.

— Прекалено уверена…

Продължи да я съзерцава известно време.

— Предполагам, че все още имаш някои съмнения за себе си и за нещата, които правиш всеки ден, за това накъде си тръгнала и какво си оставила зад гърба си.

— Не — уверено каза тя. — На теб може да ти се иска да вярваш, че е така, но не е. Нямам никакви съмнения и колебания. Не ми каза какво е „Омега компютър“. Нито пък ми разказа нещо за рискуващите капиталисти.

— Няма нищо за разказване. Казаха, че искат да дойдат, но ние не сме готови с детайлите.

— Колко се опитвате да съберете?

Отначало мислеше да не й казва, но думите сякаш сами се изплъзнаха от устата му.

— Четиристотин хиляди. Повече би било добре, но и четиристотин хиляди ще ни стигнат да купим оборудване, да назначим повече персонал и останалото.

Бе присвила очи. Сигурно по-рано би се впечатлила от подобна цифра. Но не и сега. Не и след като бе посетила два от апартаментите на Пето авеню. Но от друга страна, сумата бе достатъчна, за да й покаже, че инвеститорите го приемат сериозно.

— Какъв дял от компанията ще запазиш за себе си?

— Двамата с Тед ще си запазим по двадесет процента. Такива са плановете.

Наблюдаваше я как му измъква информация и се учудваше защо й казва всичко това. Може би все още искаше да й направи впечатление? Или може би искаше да я накара да съжалява, че го е напуснала. Но тя не му липсваше. Седеше сега с нея и не можеше да почувства ни най-малко от съжалението и възхищението, което бе изпитвал някога към нея и за което бе помислил, че е любов. Странно е, мислеше си той, че е бил сляп за Сибил, която никога не бе обичал, а така ясно е виждал всичко във Валери, която обичаше.

Не се бе държал добре с нито една от двете. Може би точно за това бе казал на Сибил за парите. За да се успокои и увери — себе си и Сибил, че може да има неуспех с жените, но в работата си е постигнал успеха, за който винаги бе мечтал.

— Разкажи ми за себе си — предложи той. — И как ти харесва Ню Йорк. Имаш ли вече приятели тук?

— Не. Не познавам никого. Прекалено съм заета. Повече от времето си прекарвам на работа. Продуцирам „Световен наблюдател“ и някои нови предавания. Рейтингът на „Световен наблюдател“ непрекъснато се вдига, но каналът като цяло не е добър. Куентин иска от мен да измисля нещо, което да привлече вниманието, особено на пресата.

— Куентин? — попита Ник.

— Ендърби. Президентът, който притежава телевизионната станция. Между другото, утре вечер има „Световен наблюдател“, искаш ли да го гледаш от контролната зала? Чад също. Ще трябва да седне в скута ти и да пази тишина. Ако не пречи, ще е приятно да е с нас.

— Тогава ще дойдем — отговори Ник. — Благодаря. Ще ми бъде приятно. — Гледаше я как отпива от коняка си и си мислеше, че за Чад ще е хубаво да види майка си на работното й място. А и за Сибил също ще е добре да почувства Чад близо до себе си, когато прави нещо, което има успех. По някакъв начин те трябва да свикнат един с друг и да намерят общ език. За доброто на Чад. Щеше да направи всичко, което зависеше от него през няколкото дни, в които щяха да останат тук. Защото, доколкото можеше да каже за краткото време, за което бе в Ню Йорк, тук нямаше никой и нищо, заради което си заслужава да остане.

 

 

В контролната зала Сибил изглеждаше по-висока, дори в седнало положение. Носеше кафяв костюм с бяла блуза с шал яка, кокетно завързана около врата. Ник си помисли, че изглежда страхотно. През повечето време стоеше изправена, разговаряйки по телефона, или наведена над купчина бележки върху дългото бюро с телефони, тефтери и множество бутони, които я свързваха с всеки от студиото и в другите части на сградата. А когато седеше във високия си стол на подиума в голямата стая, създаваше впечатлението на човек, който знае, че управлява кралството си.

Ник и Чад седнаха на една пейка зад Сибил. Погледите им непрекъснато шареха между нея и нейните асистенти и екраните отсреща. Когато Сибил вдигна слушалката на един от трите си телефона и каза: „Уорън, вдигни телефона“ Чад и Ник разбраха, че водещият я чуваше със слушалката в ухото си. Той излезе от обсега на камерата и вдигна червения телефон.

— Имаме нов експерт по ядрените заводи — каза тя. — Така че ще се наложи да върнем историята малко назад. Ще я пуснем веднага, след като се появи в студиото. Пиша ново въведение. Ще ти дам знак, когато пристигне.

Ник видя на екрана, че мъжът нещо протестира по телефона. Сибил пишеше новата програмна схема и придържаше с рамо телефонната слушалка до ухото си. Пръстите й обаче престанаха да се движат, докато мъжът продължи да й говори нещо.

— Това беше водеща новина, но вече не е. Въведението ти беше много хубаво, но сега имаме нужда от ново заради мъжа, когото очакваме. И аз вече го написах. Готово е.

Той отново каза нещо. Ник чу, че повиши тон, но Сибил го отряза с леден тон.

— Уорън, вече ти казах и по-добре е да го приемеш. Никой не е успял да привлече този човек. Досега винаги е отказвал всякаква публичност. Аз го открих и ще го използвам. И ти ще разговаряш с него, когато ти дам знак.

Постави обратно вилката и продължи да минава през програмната схема. На един от телевизионните екрани на стената се виждаше как червеното лице на Уорън първо се покри с пот, а после някак си се сви. Започна да кърши врат, сякаш му стягаше яката.

Под подиума на Сибил режисьорът поклати глава.

— Убиец — промърмори той към асистент-режисьора и изглежда на никой не му пукаше, че и Сибил го чува.

Ник държеше Чад в скута си и си спомни за изплашеното, изпълнено с колебания момиче, когато му съобщи, че са я изключили от колежа и са я уволнили от работа. А сега в тази контролна зала тя бе деспот, управляващ своето кралство. Убиец.

Режисьорите и асистент-продуцента на Сибил движеха задачите си под зоркото й око. А огромният часовник по средата на стената с телевизорите ритмично отмерваше времето. Режисьорът привърши бирата си, шегувайки се с помощника си за момичетата в стаята на редакторите.

— Един момент — каза той, довършвайки закачката си, но приближи стола си до бюрото и се приготви за работа.

— Тридесет секунди. — Сибил стоеше права, с поглед в екраните.

— Десет секунди — каза режисьорът. Хвърли празната си чаша в кошчето за боклук и се изправи. — Пет, четири, три…

Ник почувства как тялото на Чад се напрегна. И неговото бе изпълнено с напрежение, както на всеки друг в тихата стая.

— Две, едно.

В този момент режисьорът на пулта натисна един бутон и на екрана се появи клипът на предаването. Една графична линия се прокрадна между планетите, обви се около планетата Земя и на екрана се изписа: „WEBN Световен наблюдател“.

— Пета — каза режисьорът и режисьорът на пулта натисна друг бутон.

Пета камера показа Уорън Бар, новият водещ на „Световен наблюдател“. Усмихнатото му лице изпълни екрана. Вратовръзка, бяла кърпичка в джобчето и строг тъмносив костюм.

— Добър вечер — кимна Бар. Камерата се плъзна по участниците в предаването — петима мъже и две жени, насядали около ниска масичка за кафе. Показаха кратко филмче като основа на разговора. Атмосферата в студиото се нажежи, когато Бар започна да задава на двамата експерти, защитаващи противоположните мнения за ядрените заводи, бързо следващи един друг остри, враждебни въпроси.

Ник наблюдаваше Сибил. Тя здраво бе преплела пръсти, а лицето й бе застинало. Когато дебатите в студиото се ожесточиха, тя закима с глава. Ник извърна поглед към екрана, на който се виждаше как експертът на правителството заканително размахва пръст на професора по физика. Бар ги бе оставил да спорят сами. Той бе странно неутрален във враждебността си и към двамата. Ник проумя, че това, което Сибил бе направила в „Световен наблюдател“, бе да накара зрителите да се идентифицират с Уорън Бар — човек, който не харесва никого, не се възхищава от никого, не се доверява на никого и не вярва никому. Но внезапно Бар престана да бъде неутрален. Той показа на зрителите каква е позицията му. Ник се питаше дали предварително решават на чия страна да застане. Вероятно не, реши той. Сибил нямаше определена политика, за нея съществуваше само рейтингът.

В контролната зала имаше непрекъснато движение. Сибил говореше по телефона, режисьорът даваше инструкции, техническият директор стоеше над контролния пулт, гласовете на участниците в „Световен наблюдател“ силно проникваха в студиото. На екраните се виждаха репортерите, които чакаха ред за включване. За никоя новина не се отделяше повече от три минути. Нямаше паузи между репортажите и коментарите на живо. Картите се появяваха и изчезваха сякаш в друго измерение. Рекламите изглеждаха на Ник по-силни от обикновено и по-бързи. Поклати глава в почуда — нямат време даже да отидат до тоалетната, помисли си той.

Малко преди края на предаването вратата на контролната зала се отвори и Ник видя дебел, белокос мъж да влиза и да се отправя към Сибил. Докато пресичаше стаята, той разтриваше врата си с малки, бързи движения. В него имаше нещо много собственическо. Ендърби, помисли си Ник, президентът и собственикът на канала и очевидно нещо повече от това за Сибил. Усети остро, своенравно възхищение към Сибил. Бе открила големия шанс. Отново. „Напусна Пало Алто като се омъжи за мен, помисли си той, дойде в Ню Йорк като се разведе, а сега, изглежда, ще получи и част от телевизионната индустрия, като се задоми с Куентин Ендърби. Прекалено е стар за нея, но пък аз бях прекалено млад.“

Внезапно се попита колко ли в действителност е знаела Сибил за историята за Рамона Джаксън. Може би е мислила, че това е големият й шанс, докато този шанс се изплю в лицето й.

Ендърби спря да се ръкува с него и без никакво любопитство погледна към Чад.

— Интересно ли ви е? — попита той.

Ник се изправи, като държеше Чад на ръце.

— Да, много. Никога не съм виждал как се прави телевизионно предаване. Много мило от ваша страна…

— Сибил! Можете да благодарите на нея. Когато сме в ефир, тук е нейното царство. Разбрах, че сте дошли от Калифорния.

— Да, преди няколко дни — отговаряйки на незададения въпрос на Ендърби, каза Ник. Видя, че Сибил хвърли един поглед към тях, преди да се обърне към мониторите. Пръстите й не преставаха да се движат по бутоните, които бяха връзката й със света.

— Нещата тук сега се променят — започна Ендърби. — Решихме да направим канала по нов начин. Предстои ни много работа. Сибил е поела голям риск, както и всички ние. В случай че не ви е казала.

„С други думи, помисли си той, не й досаждайте, не я тревожете. Стойте настрана от моята територия.“

— Каза ми — отговори той. — Пожелах й успех. Зная колко е добра в печеленето на зрители.

Ендърби се обърна и погледна към Сибил. Ник бе шокиран от лакомия поглед, който й отправи и от собственическото чувство, което се изписа на лицето му.

— Тя знае много — започна Ендърби. — Има нужда от здрава ръка, която да я държи в правия път, но учи бързо. Желая ви приятен път на връщане към дома.

Взе един стол до дългото бюро и седна с гръб към Ник, който остана прав с Чад на ръце.

Вниманието на Сибил бе изцяло погълнато от края на предаването, но Ник разбра, че чувства присъствието на Ендърби, който бе седнал само на няколко крачки зад нея и я наблюдаваше. Тя изобщо не обърна поглед към него, но всяко нейно движение беше предназначено за него. Прелъстителността й и лакомият поглед на Ендърби караха Ник да се чувства като натрапник. С удоволствие напусна студиото след няколко минути, когато предаването свърши. Благодари на Сибил и й каза, че ще се видят на следващия ден за коледната вечеря.

Но на следващата сутрин тя му телефонира в хотела — вечерята нямаше да се състои. Двамата с Ендърби щели да заминават за къщата му в Кънектикът, за да се оженят.