Джудит Майкъл
Заслепени от страст (13)

Глава 13

Бе дребна и слаба, със сиви очи под бледите вежди и копринено бяло руса коса. И точно това деликатно, крехко личице бе първото нещо, което Ендърби видя, когато дойде на себе си в болницата. Нямаше ни най-малка идея коя бе тази жена. Но нещо в нея го накара да се почувства щастлив, въпреки объркването, което цареше в мислите му.

— Добре дошли — каза нежно тя и му се усмихна. — Чакахме ви. Толкова се радвам, че се завърнахте при нас.

Изглежда през цялото време, докато бе в болницата, стоеше при него. Сибил идваше инцидентно. Руди Доминус бе там през повечето време, но Лилит Грейс винаги бе при него. Когато се събудеше, когато заспиваше и дори когато с линейката го откараха обратно у дома.

— Имаме медицински сестри през цялото време — каза Сибил — нямаме нужда от други.

— Но господин Ендърби иска да сме край него — отговори Руди Доминус. — Неговият лекар го попита за това в болницата и той твърдо заяви, че иска да сме с него. Може би трябва да го оставите да реши сам.

— Тук аз взимам решенията — каза Сибил. — Какво преследвате?

— Просто искаме да се погрижим за болния човек. Моето вътрешно аз ми казва, че това е най-малкото, което мога да направя! Лилит и аз пътувахме за Ню Йорк и за нас не представлява никакъв проблем да отложим малко пътуването си. Това е нашата мисия. — Изпъкналите му безизразни очи срещнаха нейните. Сибил с раздразнение откри, че те я плашеха. Лицето му бе сухо и мрачно, дълбоко набраздено, заобиколено от черна коса. Вероятно боядисана, помисли си тя. И веждите му също. Не й харесваше. Ексцентричността винаги я дразнеше и я изнервяше. Освен това бе много подозрителна, заради странния начин, по който той се бе появил точно по време на пристъпа на Куентин, сякаш бе душил наоколо в очакване да се случи нещо подобно. А като капак — трудно успяваше да агитира за нещо Куентин, когато той бе наблизо. „Той харесва, когато момичето е край него, помисли си тя, и вероятно тя не може да ми навреди. Но все пак връзката й с Доминус е странна.“ Сибил никога не бе проявявала любопитство към другите. Бе глуха за странната дарба на Лилит Грейс да привлича хората към себе си. Всичко, което Сибил виждаше в това момиче бе, че е бледа и много млада, странно пасивна, често търсеше думите и много често изглеждаше притеснена, даже изплашена. Не може да навреди на никого. Вероятно и двамата не можеха да й навредят.

— Правете каквото искате — каза тя най-сетне на Доминус — само недейте да досаждате на никого.

От този момент те бяха винаги там, двамата или единият от тях. Седяха до Ендърби, четяха му или просто си говореха. Молеха се с него. Или ако Лили беше сама, му пееше, докато заспи. Излизаха от стаята в момента, в който Сибил влезеше, но щом си тръгнеше, веднага се връщаха обратно. Движеха се безшумно по дебелия килим и разговаряха тихо. Всяка нощ се връщаха за по няколко часа в отделните си стаи в мотела в покрайнините на Вашингтон. Останалото време, особено задушните юнски дни, прекарваха в засенчената спалня на Ендърби в студения и прохладен въздух. После Лили се приготви да си тръгва.

Доминус му съобщи за това късно следобед, когато един слънчев лъч се прокрадваше през процепа на завесите до затворените очи на Ендърби и го караше да се мръщи.

— Ако сте буден — каза Доминус, — искам да кажете сбогом на Лилит.

— Къде отива? — Ендърби все още държеше очите си затворени. Думите му едва се разбираха. Едната страна на устата му не се движеше.

— Връща се в училище. Мислех, че ви е казала. Съмнявам се, че ще се видите отново преди Коледа.

Дясното око на Ендърби се отвори. Другото остана затворено.

— Отново ли съм задрямал? — Доминус кимна. — Дълго ли?

— Три часа.

— Три часа? Нали съм ви казвал да ме будите като мине един час. И вие обещахте!

— Бяхте заспал много дълбоко, Куентин. Имате нужда от този сън.

— Не, не, имам нужда… къде е Сиб?

— Предполагам в офиса си. Знаете, че говори много малко с мен.

— Знам. Проклета глупачка. Попитайте я защо мълчи. Не ме оставяйте да спя, Руди. Старите хора спят по цял ден, но аз не искам. Ще ме будиш… разчитам на теб. Обещай ми! Разчитам на теб!

Доминус се наведе и избърса слюнката от устата на Ендърби.

— Трябва да разчитате, че ще правя това, което е най-добро за вас. Моето вътрешно аз ми казва, че това е най-малкото, което мога да направя. Тялото и душата ви ще изковат нови окови на целостта и ще придобият силата на спасението и прераждането само ако следвате словото ми. Тук съм, за да ви изведа от празнотата на гордостта и фалша, в които сте затънал. Ударът ви е дошъл, за да ви покаже колко дълбоко сте затънал. Вие сте бил обречен, но аз дойдох, за да ви дам нов шанс. Духът ви ще се извиси и ще придобие силата да ви предпази от празнотата. Дойдох, за да ви донеса тази сила, да ви донеса знанието, прераждането и спасението. А сега ще извикам Лилит.

— Тя е добро момиче — рече унесено Ендърби.

Дълбокият монотонен глас на Руди Доминус винаги го успокояваше и приспиваше. Той всъщност не вярваше, че има някакви грехове и се присмиваше на мисълта, че би треперил страхливо пред някого или нещо. Но когато Руди говореше, нямаше значение какво казва, а колко сигурно звучи: Аз съм тук заради теб… Никой друг не се беше интересувал само от него, си помисли Ендърби. Той се беше опитвал да отдалечи старостта толкова време, а сега беше намерил някой, който би го направил за него. Това бе повече от всичко, което имаше.

Доминус отвори вратата и я задържа, докато Лилит Грейс мина покрай него и спря до леглото. Дългата й коса беше стегната отзад на конска опашка, която сякаш опъваше деликатната й кожа. Беше облечена в бяла памучна блуза с дълъг ръкав и безформена синя памучна пола до глезените. Краката й бяха обути в бели чорапи и спортни обувки. Тя протегна хладна ръка към челото на Ендърби.

— Съжалявам, че трябва да си тръгна. Бях много щастлива, че можех да се грижа за вас. Много исках да видя, че вече сте по-добре.

— Никакви изгледи — изсумтя Ендърби и отвореното му око се напълни със сълзи. — Никога вече. Можех да танцувам като буря… трябваше да ме видите. Бих искал да мога да танцувам с вас, Лили. Краката ви нямаше да докосват пода. Никога вече.

Тя се наведе и го целуна по бузата.

— Но вие си имате вашия стол на колела, а това е по-добре от стоенето на легло цял ден. А и все още имате една напълно здрава страна. Колко хора могат да завидят на това?

— Никой — каза той, но я дари с лека усмивка. — Съжалявам, че се разплаках. Тези дни плача за най-малкото нещо, като бебетата.

— Няма нищо лошо да плаче човек — леко се намръщи тя. — Бих искала да мога да намеря подходящите думи… Руди казва, че думите сами ще идват като стана малко по-възрастна. Но сега имам проблем… да плаче човек е хубаво, както и да се смее. Това е част от теб. Това е като хубавата ти страна и парализираната ти страна. Ти все пак си цял човек. Просто едната страна може да прави повече от другата. Вярваш ли в това?

— Не. — Той се взря в нея. — Хайде да вечеряш с нас тази вечер — с Руди и мен… не със Сибил. Тя работи.

— Трябва да се върна в училище, Куентин. Забрави ли?

Той изглеждаше объркан.

— Не е ли лято?

— Да, юли е. Но ние имаме лятно училище.

— Къде?

— В Академията Редуик. В Масачузетс. И трябва да тръгвам. — Тя отново го целуна. — Ще мисля за теб, ще се моля за теб. Вярвам в теб, Куентин.

— Почакай… — Опита се със здравата си ръка да се надигне, но се свлече обратно. — Не си отивай. Има училища и във Вашингтон… много училища. Защо трябва да ходиш… къде беше?

— Масачузетс. И отивам там, защото Руди ми каза, че трябва да направя това. Довиждане, скъпи Куентин. Ще се моля за теб. Ще се видим скоро.

— Кога? — попита той. — Кога?

— За Коледа — отговори Доминус. Гласът му напомняше кадифе след високия студен глас на Лилит. Постави за малко ръката си върху главата й. Можеше да бъде кратка милувка, но можеше да бъде и леко отпращане от стаята и тя излезе. Той седна до Ендърби.

— Тя е само на петнадесет години и аз се грижа за нея. Правя това, което е най-добре за нея. Моето вътрешно аз ми казва, че това е най-малкото, което мога да направя.

— Ух — изръмжа Ендърби.

Доминус натисна малко ръчката на болничното легло, което Сибил бе взела преди Ендърби да се върне в апартамента им в Уотъргейт и го изправи до седнало положение.

— Скоро ще вечеряме. Искаш ли нещо преди това?

— Питие.

Наля малко скоч в голяма чаша, добави вода и го подаде на Ендърби.

— Какво искаш с него?

— По-малко вода и повече скоч. Моля те, Руди, искаш да ме умориш ли?

Доминус се засмя и помогна на Ендърби да задържи чашата, докато му наля още малко от бутилката.

— Достатъчно, Куентин, моето вътрешно аз ми казва, че това е най-малкото, което мога да направя за теб.

— Разкажи ми за Лили — каза Куентин.

— А, да, Лили. Един ден тя ще стане отличен проповедник. Тя се учи от мен, но в нея има нещо специално, което аз не притежавам. Това, което ти каза за плача и смеха… беше добро, знаеш ли. Има нужда от малко излъскване, но в него се таи нещо дълбоко. В Лили има дълбочина. Тя все още не го съзнава и разбира се, няма да й го кажа, докато не е готова за това. Но с времето ще стане страхотна.

— Петнадесетгодишна — повтори глухо Ендърби. — Няма ли родители?

Доминус вдигна нагоре ръце.

— Колкото назад в спомените си може да се върне, си спомня само за домовете на осиновители. Тя е била едно диво, малко същество, което непрекъснато са местили от едно място на друго, когато е ставала неконтролируема. Когато я срещнах…

— Къде?

— В Кентъки. Бях проповедник там, но моите енориаши бяха прекалено слаби, за да ме поддържат. Започнах работа в един магазин, подавах на хората фишове и листа — за мен, разбира се, това бе трагедия. Пред мен стояха много по-важни дела. Продължавах обаче да говоря на хората за душите им, докато им подавах листата. Лилит бе една от тях. Беше толкова малка и уплашена, че веднага избяга. Носеше протрити дънки и работна риза и косата й стърчеше на всички посоки. Хвана ме за ръка, когато отивах на обяд и ми каза, че е гладна и че няма дом. Каза, че е двадесет и една годишна и че е чула проповедите ми и иска да се учи за проповедник при мен. Бе толкова патетична и, разбира се, ме обожаваше… Преча ли ви?

Сестрата бе влязла с подноса с храна.

— Ще го оставя тук — резервирано каза тя.

Не бе успяла да свикне с присъствието на Доминус. Радваше се, когато може да бъде сама с неспокойния си и вечно искащ нещо пациент. Наведе се и избърса устата на Ендърби, преди Доминус да успее да я спре и излезе от стаята.

За пръв път, откак се бе върнал вкъщи, Ендърби не се залови веднага с храната си като прегладняло дете. Окото му продължаваше да фиксира Доминус.

— Няма двадесет и една — каза той.

— Исусе, не. Нямаше даже четиринадесет. Но така горчиво заплака, когато й казах, че трябва да се върне в дома на осиновителите си, че реших, че мога да й бъда по-добър настойник от тях. Които и да бяха те. И когато чух за малкия амвон в Ню Джърси, тя дойде с мен. Знам, знам — каза той, макар че Ендърби не го бе прекъснал — не е правилно да се взима дете в друг щат, но никой друг, освен мен не се бе грижил за това дете. А за мен действително това дете означава много. Тя бе така признателна, че ме накара да се почувствам наистина добър, въпреки че аз съм само един слаб човек, както всеки друг. Тя се държеше много добре, ходеше на училище като добро момиче, наричаше ме татко, чистеше и готвеше и за двама ни. Никога не е била…

— Наложница — каза Ендърби с пламъче в окото. — Любовница. Съпруга. Дъщеря. Готвачка. Камериерка. Късметлийка.

Доминус се изправи.

— Тя никога не е била и в най-малка опасност от мен или от който и да е друг. Тя избра аз да се грижа за нея. Моето вътрешно аз ми казва, че това е най-малкото, което мога да направя за нея, освен да я защитя. За теб няма да има избавление за душата ти, ако си изпълнен с мисли на злото, Куентин. Съмняваш ли се, че е девствена?

Ендърби сви рамене.

— Не мога да кажа. Никога не бих могъл. Случвало ми се е няколко пъти, когато бях млад да ме изиграят — избухна в кикот. — Аз също измамих едно момиче, когато бях на четиринадесет… как бързо научих всичко. Господи, тя бе страхотна. Никога не казваше „не“ и аз бързо се учех. Девственици. Трудно е да ги откриеш.

— Тя е дете — произнесе Доминус с равен глас. — А аз съм проповедник.

— Звучи доста възпламеняващо — каза Ендърби, като отново се изкикоти.

Доминус продължаваше да стои изправен до леглото. Обърна се.

— Ще ви оставя с вечерята ви. Може би по-късно, когато можете за говорите за Лилит и мен разумно, можем…

— Почакай! За Бога, почакай! — Ендърби извиси глас, изпълнен с паника. — Не исках да кажа това! Беше просто шега… глупава шега… няма да си тръгнеш само защото… Руди, не ме оставяй!

Доминус се обърна отново.

— Шегата ти бе израз на най-лошия възможен вкус.

— Знам. Съжалявам! Няма да се повтори! Руди, седни. Хапни с мен. За бога, знаеш, че не мога да стоя сам, не мога да издържам…

— Нали имаш медицинска сестра…

— Не е същото! Аз искам теб! Винаги съм харесвал проповедниците. Винаги съм имал слабост към тях. Виждат греха ти и те очистват от него. Руди, разчитам на теб!

Доминус много бавно седна. Много бавно взе една от салфетките на подноса и я прикрепи към врата на Ендърби. Ендърби дълбоко въздъхна и взе вилицата. Ръката му трепереше.

Храниха се мълчаливо. Доминус спираше от време на време, за да избърше лицето на Ендърби. Да почисти храната, която разливаше. А Ендърби издаваше хриптящи звуци, когато искаше още, но не казаха нито дума, докато не изпразниха чиниите си.

— Искам да направя нещо за теб, Руди — каза Ендърби като привършиха с вечерята. Затвори окото си. — Уморих се. Трудна работа е да ядеш. Никога преди не съм се уморявал от това. Искам да направя нещо за теб.

— По-късно — каза Доминус. Премести таблата и нави дръжката на леглото, за да може Ендърби отново да е в легнало положение. — Сега имаш нужда от сън.

— Телевизията. Електронната църква — промърмори Ендърби, заспивайки. — Така се казва. Чувал ли си някога за това? Новини, спорт, времето, токшоу, филми, религиозни предавания. Можеш да правиш проповедите си по телевизията. Харесва ли ти? Аудиторията ти ще бъде много по-голяма от тази в Кентъки или Ню Джърси. Няма да подаваш повече листчета в магазина на… къде беше?

— В Кентъки — каза Доминус. Гласът му бе дрезгав.

— Точно така. Повече няма да ти се налага да правиш това. Харесва ли ти идеята? Искам да го направя за теб. Ще трябва да се уточниш със Сиб. Харесва ли ти?

— Да — каза Доминус и въздъхна. — Много ми харесва.

— Добре. Разбери се със Сиб.

— Искаш аз…

— Не, не за Бога. Ти ще останеш настрана. Аз ще говоря с нея. Утре. Напомни ми… понякога забравям… — Главата му се килна на една страна. — Ще се разбера… със Сиб… — и захърка.

Но на другия ден не се видя със Сибил. Тя излезе рано сутринта, преди някой в къщата да се е събудил. Бе неделя. И въздухът бе кристално свеж. Натисна педала на колата до дупка и подкара покрай моста на Вирджиния. Мина покрай Феърфакс, после покрай офисите и студиата на „Ендърби Броудкастинг Нетуърк“ и продължи за Лийсбърг като непрекъснато увеличаваше скоростта по магистралата. Слънцето простираше златистата си мъглявина върху полята и се разливаше върху големия град. Вятърът бе студен и свиреше покрай колата й.

Когато отмина Лийсбърг намали скоростта, за да завие към Карауей Фармс. Кара още половин миля до конюшните. Часовникът удари точно осем часа, когато излезе от колата. Елегантна и кокетна в костюма си за езда, тя кимна на Уинк Карауей, който я чакаше и държеше поводите на коня й. Тя бе известна навсякъде с точността си, но особено тук никога не закъсняваше. Имаше прекалено много да учи и бързаше.

Стъпка по стъпка се превръщаше в човека, който бе решила да бъде. Бе отлична биатлонка, добър ловец, който можеше да улучи птици, лисици и сърни със завидна точност. А сега бе на път да стане и добра ездачка. Бе богата. Обличаше се безукорно. Купуваше си разкошни бижута и накити. Можеше да прави каквото си иска. Притежаваше властта и влиянието, които й даваше нейната кабелна мрежа. Не се налагаше повече да се съобразява с Ендърби. По-добре щеше да е, ако бе мъртъв. Тогава животът й наистина щеше да започне. Но засега поне се бе отстранил от пътя й. И за пръв път Сибил Ендърби, не съпругът й, си създаваше име в света на телевизията.

Тя сама бе открила тази местност — Лаудон Каунти, Вирджиния, където богатите живееха необезпокоявани зад каменни стени и огради, в замъци сякаш от друг век, със стаи с високи тавани и обширни галерии с колони. Когато за пръв път мина през това място разбра, че точно това бе търсила, че точно тук може да направи своя дом сред природата. Един ден някой от тези замъци щеше да й принадлежи заедно с конюшните и конете и стотиците акри земя, които щяха да й гарантират вниманието на другите от околността. Особено на хората от Мидълбърг — градът, в който бе решила да живее.

През първата част от урока двамата с Уинк яздеха в кръг. Това бе единственият път, когато Сибил мълчаливо бе приела критиката. Държеше зъбите си здраво стиснати, докато се опитваше да се движи върху коня, да го направлява, без да го насилва, да се държи свободно на седлото, когато започне да язди в тръст, да държи здраво бедрата си и изправен кръста си. Нетърпението я изяждаше отвътре. Мразеше упражненията. Искаше й се да подкара в галоп. Да се движи през полето със същата скорост, с която караше колата си. Но нищо не каза. Правеше това, което й казваше Уинк. Защото тя не бе от хората, които се бяха родили с конюшни, тенис игрища, пътешествия около света… Тя започваше да се учи на всичко това много по-късно — на двадесет и шест години от миналия януари… и трябваше да ги настигне.

Втората част от урока бе прескачане на препятствия. Едва след това бе урокът по езда. Смени коня и чак тогава за нея животът наистина започна. Колкото по-бързо яздеше, толкова по-близо се чувстваше до опасността, толкова по-прекрасен бе денят. Не усещаше как минава времето, почти бе забравила и за присъствието на Уинк. Съществуваше само скоростта и тези великолепни моменти, когато пресичаше границата между сигурността и хазарта. Тогава се чувстваше ужасена, развълнувана и жива.

Ядоса се, когато Уинк заобиколи пред нея и я спря.

— Какво правиш?

— Десет часа е — каза той. — Днес бяхте добра.

— Наистина ли? Къде сбърках?

— Направихте обичайната грешка. Трябваше да внимавате за ръцете си. Движенията ви бяха прекалено широки. Трябва да има много малко движение в кръста, нали? Имате едно чувствително животно, не искате да го разкъсате на парчета като правите такива резки движения през цялото време.

Прибраха конете и Уинк я изпрати до колата.

— Ще се справите. Вие сте като бик. Не се обиждайте. Но сте твърдо решена да постигнете това, което искате. Просто трябва да успеете да намерите контакт с коня, както е при хората. То е някакъв вид обич, нали? Ако успеете да го постигнете, ще бъдете страхотна.

— Както с камерата — промърмори Сибил.

— Какво?

— Нищо.

— Чуйте — каза той и спря да върви. — Ще се справите. Вие наистина имате хъс за нещата. Никой не може да ви спре. Не трябва да се разстройвате, ако ви казвам къде грешите. Нали затова ми плащате.

— Трябваше да се науча досега. Досега трябваше да съм идеална.

— Уоу! — възкликна под носа си Уинк и продължи да върви.

Сибил стигна до колата преди него.

— До следващата седмица — кимна тя и седна зад кормилото. Но мислите й бяха заети с урока. По-нежно да държи поводите. Да установи контакт с животното. Да го обича, за бога. Тя го бе избрала. Той бе най-доброто в Лаудон Каунти.

По пътя на връщане бе принудена да кара по-бавно. Шосето бе изпълнено с много повече коли от ранните утринни часове. Тя барабанеше с пръсти по волана. Пусна си радиото. Рязко натискаше спирачката, когато плътно се приближеше до някоя кола. Когато стигна до апартамента си вълнението от сутринта отдавна се бе изпарило. Всичко, което си спомняше, бе критиката на Уинк за начина, по който държеше ръцете си и задръстеното движение по пътя. Пресече фоайето и пусна зад себе си сакото.

— Госпожо Ендърби.

Сибил подскочи. Руди Доминус стоеше в хола на пътя към спалнята й. Сенките по лицето му сякаш бяха малко отражение на черния костюм и черната му жилетка. Чудеше се как ли Куентин може да понася печалното му изражение.

— Куентин иска да ви види — каза Доминус и протегна ръка към стаята на Ендърби, все едно че бе специален пратеник, който настоява за нейното появяване.

— Ще отида по-късно — каза студено Сибил. — След като се преоблека.

Погледите им се кръстосала като шпаги и Доминус кимна.

— Моля ви. Колкото е възможно по-бързо. Той е много нетърпелив.

— Умира ли? — остро попита Сибил.

Лека усмивка побягна по тънките му устни.

— Не. Не трябва да се страхувате от това. Мисля, че има още живот в него.

Сибил се обърна и се отправи към дневната като тръшна вратата след себе си. Докато камериерката й помагаше да свали костюма си за езда и приготвяше ваната й, мислите й бяха заети с Доминус. Време беше да си тръгва оттук. Куентин дяволски добре може да мине и без него. Нямат нужда от някакъв проповедник с кошмарен поглед, боядисана коса и мръсотия под ноктите. Независимо колко добър беше в изкуството да кара Куентин да е тих. Валери не би го толерирала нито ден, а камо ли седем седмици.

Два часа по-късно влезе в стаята на Ендърби облечена в ярка копринена домашна роба. Черната й коса само леко бе прихваната от златна шнола. Леглото му бе леко повдигнато и Куентин се бе облегнал в полуседнало положение. В ръката си държеше чаша и се усмихваше на Доминус.

— Държи ме буден — каза той на Сибил. — Каза ми, че ще дойдеш и аз не исках да заспя.

— Разбира се, че можеше да заспиш. Щях да дойда по-късно.

— Седнете — каза Доминус като й предложи стола, от който бе станал, когато тя влезе в стаята. — Мога ли да ви предложа чай. Поддържахме го топъл.

— Не. Ще поговоря с Куентин насаме.

Доминус хвърли един поглед към Ендърби, но Ендърби не го видя. Той бе вторачил око в робата на Сибил.

— Много е красива. Прилича на паун… папагал… е, нещо от този сорт. Руди, защо не си вземеш такъв костюм. Има толкова много цветове в него. Прекалено много черно има в тази стая.

Доминус се наведе и избърса устата на Ендърби.

— Госпожа Ендърби иска да изляза от стаята — каза той.

— Каквото и да поиска, ме кара да се чувствам млад. Както и ти, Руди. И двамата ми влияете. Ще живея вечно.

— Ще почакам в дневната — каза с неохота Доминус и излезе от стаята, като остави вратата леко открехната.

Сибил я затвори.

— Не го искам повече тук — каза тя, като придърпа стола към леглото на Куентин. — Присъствието му ме изнервя. А и той се държи така, все едно че апартаментът е негова собственост. Не го харесвам, нямаме нужда от него.

— Аз се нуждая от него.

— Но ти се разбираш добре с медицинските сестри. Виж колко си добре вече. Искам да си ходи, Куентин.

— Аз му обещах електронна църква.

— Какво?

— Електронна църква. Нямаме религиозен канал. Нали? Ти ще направиш такъв канал докато съм болен.

— Не. Нямаме нужда…

— По дяволите, имаме. Ще имаме голяма аудитория, ако го направиш добре. Много хора биха желали да имат проповедник в стаята си. Няма да има нужда да излиза човек в дъжда, за да отиде на църква. Няма да има нужда да се бръсне или да се преоблича. Може да го гледа и от леглото си. Руди е добър. Ще грабне аудиторията. — Затвори си окото. — Исусе, толкова съм уморен. Сиб, дай му тази програма.

— Какво ще получим от това?

— Аудитория…

— Това не е достатъчно. Не можем да продаваме реклами в религиозен канал.

— Дарения. Девиации… деди… дрифт… дяволски… — сълзите започнаха да се стичат от затворените му очи. — Не мога да го правя вече. Беше толкова забавно да навързвам думите и да изненадвам хората край мен. Вече не мога да го правя. Свърши се.

Сибил бутна стола си назад.

— Поспи малко. И после кажи на приятеля си, че довечера трябва да се махне оттук. Ако успееш да ме убедиш, че имаме нужда от религиозно предаване, аз ще намеря някой, чийто стил е по-добър.

Ендърби отвори здравото си око и я фиксира с поглед.

— Дарения. Ще взимаме част от тях.

Спря.

— Колко?

Ендърби сви едното си рамо.

— Оръл Робъртс взема милиони.

— А колко е взимал твоят приятел?

— Досега не е имал телевизионно предаване.

— А в църквата?

— За Бога, Сиб, остави го на мира! Искам го. Дай му възможност! Половин час на седмица, или един, какво ти пука? Трудно можем да запълним всички часове, особено ако се разраснем…, а ти точно това правиш сега, нали? Повече часове? Това правиш, нали? Помни, че аз ти казах да…

— Аз ръководя — избухна Сибил. — Аз върша цялата работа. Аз вземам решенията!

— По дяволите… — Ендърби се бореше да говори. Брадичката му бе мокра от слюнки. — Кой притежава шибаното…

— Ти. — Тя пое дълбоко въздух. Той може би щеше да живее още дълго. Нали това бе казал Руди. Докторите казваха, че и двете възможности са вероятни. — Съжалявам, Куентин. Разбира се, че се опитваме да увеличим часовете до петнадесет, може и шестнадесет. Не съм забравила, че точно това искаше. Щях да съм все още доникъде, ако не бе планирал всичко предварително. Просто се опитвам да направя най-доброто, на което съм способна докато се върнеш. И тогава ще се разраснем още повече. Когато се почувстваш достатъчно силен, ще ти донеса всичко, което съм направила. Просто ми кажи, когато поискаш да видиш.

— Не сега — въздъхна той. — Ти си добро момиче. Ще дадеш на Руди неговото религиозно предаване, нали?

— Ами онова момиче? Лили. И тя ли е част от това?

— Тя си отиде. Върна се в някакво училище, някъде. Не мога да си спомня. Какво ще кажеш за Руди? Ще му дадеш ли да направи предаване?

Тя помисли за момент. Това ще запълни времето му и ще може по-малко да се навърта около Куентин. А тя ще се отърве от него, когато Куентин умре.

— Сиб? Ще му го дадеш, нали?

— Да — каза тя.

— По кое време?

— Неделя, предполагам. Мога да му дам единадесет и половина сутринта, или шест и половина вечерта, веднага след новините.

Той отново въздъхна.

— Не ме питай мен. Говори с него. — Затвори окото си и започна да движи глава наляво-надясно, като издаваше тихи звуци, които наподобяваха смях.

— Малката ми Сибил. Ще става религиозна. Не й прилича. Ще се изтърколя от леглото.

Сибил се обърна и помогна на Ендърби да легне отново по гръб. После се наведе и допря бузата си до челото му.

— Тази вечер ще излизам. Иска ми се да можеше да бъдеш с мен. Липсваш ми. Ще се видим утре.

— Кажи на Руди да дойде.

„Имаше време, когато искаше да знае къде отивам и какво правя всяка минута през деня. Сега иска само Доминус. Но това няма да продължава вечно. Той няма да остане тук още дълго“, помисли си Сибил, като влезе в дневната и се отправи към Доминус.

— Неделя сутрин или вечер — каза рязко тя. — Кажи ми кое предпочиташ, веднага след като си събереш аудитория…

— Паство — каза той с усмивка.

— … група хора, които ще седят пред теб, за да ти придават легитимен вид. Ще поговорим за договора. Не карай Куентин да те чака.

Мина покрай него и се отправи към спалнята си. Няма да е тук още дълго. В деня, в който Куентин умре, Руди Доминус ще си отиде.

 

 

Ник чу за Руди Доминус за пръв път през март, осем месеца след телевизионната му премиера, когато Сибил дойде в Калифорния за петия рожден ден на Чад. Седеше на дивана. Чад бе седнал до нея, а тя небрежно бе поставила ръката си на рамото му. Той седеше много тихо, като едва се докосваше до майка си и внимаваше да не се притиска много силно към нея. Знаеше, че това ще я ядоса и много внимаваше да следва нейните правила, защото това означаваше, че ще дойде отново.

— Ник, защо не вечеряш с нас — предложи Сибил. Чад знаеше, че ще го каже. Винаги го правеше. — Рожденият ден на Чад трябва да е семеен празник.

Ник погледна към Чад.

— Ти какво би искал?

— Добре ще е да сме всички заедно — каза Чад. Знаеше какво иска Сибил, а и тя му го напомни като го стисна леко за рамото.

— Имам подаръци за теб — каза тя. — Сега ли искаш да ги видиш или след вечеря?

— Сега, моля — Чад скочи от дивана. — Мога ли да ги взема?

— Те са в големия ми куфар. Можеш да го отвориш. Но не пипай нищо друго, освен пакетите.

— Няма — обидено прошепна Чад и избяга.

— Толкова много е пораснал — каза Сибил. — Винаги си знаел как да се грижиш за него и как да се държиш с него. И той е просто твое копие.

— Има твоята коса.

— Но твоите очи. Твоята уста. И пръстите му са дълги като твоите. Толкова е красив. Не мога да повярвам, че е мое дете. Харесва ли му новата ви къща?

— Тук сме повече от година. Да, харесва му. Харесва му и училището, и приятелите му от съседните къщи.

— Учудващо е колко невероятно добре си се справил с всичко. Не мога да свикна. — Огледа просторната дневна, обзаведена с кожена мебел, с два огромни килима, с картини и скулптури, които Ник бе колекционирал. Къщата бе луксозна, но с простота и финес, които още повече подчертаваха лукса. Всичко това и икономка, която да помага на Елена, и слуга и градинари… можеше ли да допуснеш всичко това? Можеше ли някой преди да допусне, че двеста милиона долара…

— Разкажи ми за твоята телевизионна мрежа. Каза ми на Коледа, че работиш по някакви нови предавания. И че искаш да увеличиш часовете на излъчване.

— Но това е много — каза Чад като влезе с пет лъскаво обвити пакета.

— По един за всяка година — отговори Сибил.

— Можеш ли да се справиш сам? — попита Ник — Или имаш нужда от помощта на някой експерт?

Чад се засмя.

— Ти просто обичаш да отваряш подаръци.

Ник също се засмя.

— Прав си. Добре. Рожденият ден е твой. Отвори ги всичките. Ние ще гледаме.

— Добре — щастливо се съгласи Чад и се наведе над първия пакет. Сибил се опита да продължи прекъснатия им разговор, но Ник й направи жест с ръка да запази тишина и просто да погледат как Чад разопакова подаръците.

„Семейство в своя дом“, с горчивина си помисли Ник и от тази мисъл го заболя. Чад разви хартията и отвори голяма кутия. Смутен и объркан, той погледна към сферите и връзките, количките и странните части, подредени в различни отделения.

— Капсела — прочете той. — Как работи?

— Ще го направим заедно — каза Ник. Погледна за момент как трябва да бъдат използвани различните части и се присъедини към Чад на пода. — Тук ще направим нещо много специално. Мисля, че ще бъдем просто изумени. — После вдигна поглед към Сибил. — Добър избор.

— Благодаря — бързо каза Чад. Отиде до Сибил, протегна ръце и тя се наведе към него, за да може да я целуне. — Много ти благодаря. Много ще се забавлявам.

— Може би си още малък за това — каза Сибил, — но си помислих, че двамата с Ник няма да имате проблеми.

— Ще се оправим — усмихна се Ник, като съединяваше две сфери, в една от които имаше малко моторче.

— Тате — с укор в гласа възкликна Чад.

Ник със смях остави частите на земята.

— Извинявай, приятел. Не можах да устоя. Ще почакам, докато си готов.

Седна обратно на дивана и продължи да наблюдава как Чад отваря останалите подаръци: комплект от сто пастела, дървено влакче с дузина вагони, три книжки за доктор Ох Боли, комплект пижами и анцуг с усмихнати динозаври.

— Фантастично! — извика Чад като гледаше към съкровищата си. — Това е най-фантастичният рожден ден! — Още веднъж отиде към Сибил и протегна към нея ръце, много внимателно, да не би тя да си помисли, че ще скочи върху нея. — Много ти благодаря! Толкова много подаръци!

— Подходящи ли са? — обърна се Сибил към Ник. — Не разбирам много от тези неща.

Той отново седна в стола си.

— Кой ти помогна?

— Един от мениджърите във F. A. O. Суоц. Обадих се и казах, че петгодишно момче… — гласът й пресекна. — Какво друго можех да сторя? Не зная какво го интересува. Не зная от какво може да се интересува едно петгодишно момче. А той толкова бързо се променя между срещите ни, че аз просто не можех да си представя.

— Чудесни са — високо каза Чад, като погледна към Ник с поглед, изпълнен с гореща молба. — Сибил се е справила чудесно. Купила е всичко, което исках. Наистина, подаръците ми харесват.

Ник не каза нищо. Отново бе неприятно шокиран, както обикновено, когато чуваше Чад да нарича майка си по име, както тя настояваше.

— Тате, чудесни са — отново каза Чад. В очите му прочете тревога. — И ти мислиш така, нали? Не мислиш ли, че Сибил се е справила страхотно?

— Да, вярно е — тихо се съгласи Ник. — Страхотна камара подаръци.

— А кога Чад ще получи твоя подарък?

— Утре. На рождения си ден. А сега — каза той като се изправи — трябва да се приготвим за вечеря. Чад иска да отидем в китайски ресторант и това ще направим. Сибил, имаш ли нужда от нещо в стаята си?

— Не, благодаря — каза Сибил. — Предугаждаш всичко, от което имам нужда.

Ник не отговори. Никога не бе сигурен колко добре пресметнати са коментарите й и затова обикновено не отговаряше. Напоследък му се струваше, че бяха повече от обикновено, особено след удара на Ендърби, но предпочиташе да не мисли за това. Всъщност, много рядко си мислеше за нея и то винаги във връзка с Чад. Когато говореха за нея, Чад казваше, че я обича и че му липсва. Ник никога не го питаше какво обича в нея и какво му липсва. Отдавна бе разбрал, че за Чад бе по-добре да има майка от разстояние, отколкото изобщо да няма майка. И защото разбираше сина си и знаеше колко бърз и жив е умът му, Ник си мислеше, че независимо че е само на пет години, вероятно Чад си бе измислил една приказка, в която някъде в далечното бъдеще и той ще има една Сибил; една Сибил, която го обича и която иска да бъде негова майка.

След вечеря, когато Чад си легна, Ник и Сибил седнаха в библиотеката на бутилка коняк и бисквити.

— Разкажи ми за Куентин — каза Ник.

Тя погледна надолу и бавно поклати глава.

— Това, което се случи с него, е ужасно. — Тя вдигна поглед, и Ник видя в светлите й сини очи смущение. — Той бе толкова жизнен, Ник. Беше толкова забавно човек да е с него. Бяхме толкова въодушевени за нещата, които се готвехме да направим във Вашингтон. А сега седи в стола си и се взира през прозореца. Изглежда вече нищо не го интересува.

— Дори и мрежата? Ти я ръководиш сама?

— Изцяло. Нямам към кого да се обърна за помощ или съвет. Куентин винаги, когато имах нужда от нещо бе до мен, а сега е все едно… — устната й затрепери и тя я прехапа с белите си зъби… — все едно че вече е умрял. Направих сама всичко, което Куентин искаше да направи. Но той е прекалено болен, за да се интересува от това, дори само за да ми обръща внимание. — Преглътна, сякаш за да задържи сълзите си. — Това намалява радостта ми от постигнатото. Наистина имам нужда от някой, с когото да споделям за нещата, които правя, иначе се чувствам… изгубена.

Ник размишляваше върху чутото.

— Има ли надежда да се оправи?

— Не. — Тя подаде чашата си. — Може ли да ми налееш още малко? Чудесен е. — Гледаше Ник как сипва в чашата й. — Има един проповедник, който се е залепил за него и той говори за спонтанно излекуване, но аз не вярвам в чудеса. Никога не съм вярвала. Той хипнотизира Куентин. Дори го накара да му даде предаване в нашата мрежа.

В гласа й почувства горчивина и разбра, че Ендърби все пак не е безразличен към всичко.

— Какво предаване? — попита той.

— Електронна църква. Така ги наричат. Чете проповеди и между тях се включва, искайки пари. Една минута говори за греха, вината и низшия дух и после за пари. Гласът му не се променя, звучи като побъркан и изведнъж ти казва колко пари струва да прибере грешниците под всеопрощаващото си крило. Или нещо от този род. Не го гледам. Куентин го прави.

— А други?

— Ако се съди по парите, които постъпват, не са много. Можем да пуснем друга програма по това време и да продадем рекламно време, но Куентин отказва. Твърди, че не го интересуват парите.

— Но този… как му беше името?

— Руди Доминус^[1].

— Какво?

— Така се представя.

— Колоритно. Изглежда има добро въображение. Той не ти струва нищо, нали? Освен това, че не можеш да продадеш това време?

— Досега ни струва единадесет милиона долара. — Тя леко се усмихна на повдигнатата вежда на Ник. — Куентин поиска той да си има собствено студио. То си е като една малка църква с двеста места. Освен това всяка неделя ги храним със сандвичи, за да сме сигурни, че ще дойдат. Когато момичето е тук е по-добре. Той й е настойник, така е казал на Куентин. Той е много горд, че е девственица, но аз не бих повярвала на нито една негова дума. Тя е съвсем млада, боязлива, плаха и хрисима. Вероятно той си прави каквото иска с нея. Но има нещо в нея, което кара аудиторията да се разбуди, когато тя участва в предаването. Тогава имаме и повече приходи. Може би ще отстраня Руди и ще дам часа на Лили.

— Защо участва в предаването?

— Иска да стане проповедник. Предполагам, че за нея това е вид практикуване.

— Какво е фамилното й име?

— Грейс.^[2]

Ник се усмихна.

— Мисля, че трябва да подпишеш договора с нея. Какво по-добро име за проповедник?

Сибил се загледа в него.

— Не се бях сетила за това.

— Колко е годишна?

— Не знам. Шестнадесет, седемнадесет. Все още ходи на училище. Предполагам, че той е законният й настойник, в противен случай хората от социални грижи щяха да си имат работа с него. Куентин вероятно знае, но той не говори много нито за нея, нито за него. Или може би защото забравя.

Ник отново напълни чашите.

— Кажи ми с какво още се занимаваш.

С изненада осъзна, че се наслаждава на разговора. Никога преди не се бе интересувал от телевизия. А сега откри, че е много интригуващо. Това бе част от характера му — щом научи малко за някакъв обект, да става все по-любопитен и да иска да научи повече.

— Какви програми правиш сега? — попита той Сибил.

Тя се върна назад във времето, когато Ендърби бе купил мрежата и описа първите програми, които купи, за да направи десетчасово излъчване.

— През последните месеци разширих програмата със стари и нови филми: криминалета, романси, порнография. Освен това купих една група нови програми на Холивуд и на Европейското кралство — щрихи от кухнята на богати и известни хора, странни хора, вършещи странни неща, хералдика, спорт, все от този вид.

— Нещо като списание — каза Ник.

Тя го изгледа доволно.

— Точно. Разни неща, които биха заинтригували хората. Къси материали — вече никой не иска да отделя много време за каквото и да е. И много и бързо сменящи се изображения. Хората не искат на екрана нещо повече от две секунди. Единственият начин да приковеш вниманието им е да не им оставиш време да мислят.

— И това е целта на вашата телевизионна мрежа? — попита Ник.

— О-о, Ник, целта е да правим пари и ти го знаеш. И да се разрастваме. В този бизнес не можеш да стоиш на едно място. Досега това ми е струвало около седемдесет и пет милиона: нови студиа, ново оборудване, премебелировка на офисите, увеличаване на персонала… Скъпо е, но всичко това ще се възвърне. Вложенията са огромни, Ник, дори не можеш да си представиш потенциала им. Чувството да движиш всичко това е просто невероятно. Никога не бих могла да се чувствам така, ако бях просто една репортерка или говорителка.

— Какви програми правиш? — отново попита той.

— Точно сега само новини. Мисля за телевизионни игри, интервюта, сапунени опери — всичко, което си струва парите. Понякога ни излиза по-евтино да си купим някои програми. Но ние опитваме различни неща с новите ни предавания. Искаш ли да видиш някои от тях?

Ник леко се усмихна.

— Как бих могъл да ти откажа?

Отвори една от вратите в покритата с квадратни плотове от палисандрово дърво стена на библиотеката и пред погледа им се показаха стереоуредба, телевизор и видеокасетофон. Когато започна записът, Ник се върна в стола си и внимателно загледа предаването. На екрана се изписа с едри букви — „Победителите“. Приличаше на заглавие във вестник.

— Странно име на новинарска емисия — забеляза той.

— Ще видиш — отговори Сибил.

На екрана се появи кръглото лице на Мортан Кейс, когото Ник за последен път бе гледал да измъчва госта в „Горещия стол“. Той съобщи за потъването на лодка до брега на Мексико. Но зрителите не видяха нищо от тази трагедия. Вместо това се появи филмов материал с коментар от Кейс, в който едно красиво младо момиче плуваше към брега, като се бореше с високите вълни и приближаващите се акули. Когато се показа над водата се видя, че е гола. Тя бе уморена и плуваше все по-бавно, страхът изпълваше погледа й. И точно тогава зад нея се появи лодка, която все повече ускоряваше ход, за да стигне при нея преди акулите. И точно навреме младият мъж спря мотора, наведе се и изтегли момичето на сигурно място в лодката. Зави я с пъстро одеяло, наля й чаша коняк, и силно я прегърна с едната си ръка. Погледнаха се с поглед, който показваше, че това е началото на тяхната любов.

Ник с почуда наблюдаваше записа. Спомни си за този случай. Бяха се удавили повече от двеста души. А Сибил бе превърнала трагедията в един банален романс. Нямаше нищо, за което да скърби човек, точно обратното, всичко те караше да се чувстваш весел. Любовта триумфираше, смъртта бе невидима.

— Ти ли го постави — попита Ник.

— Разбира се — отговори Сибил. — Заснехме филмовия материал на следващия ден. Действително е имало едно момиче, което е плувало и дори е разкъсало дрехите си, преди да скочи. Блузката си. И е била прибрана от една лодка. Казаха ни, че е била рибарска лодка. Отзивът за този материал беше много добър.

Бе започнал друг фрагмент от програмата. За наводнение в Индия.

Наблюдаваха записа мълчаливо. Отначало на Ник му се струваше забавно, но към края на първия час вече бе безкрайно отегчен и отблъснат. Не беше толкова лошо като „Горещия стол“, въпреки че показваше същото презрение към зрителите. Сега не се разстрои така, както тогава, когато за пръв път бяха седнали заедно да гледат предаването. Сега той не бе женен за Сибил и това, което правеше тя, вече не можеше да рефлектира върху него, нито върху собствената му присъда за брака му с нея. Въпреки всичко, когато записът свърши и той пренавиваше лентата, не можа да измисли какво да каже.

— Не ти хареса — каза с укор Сибил.

— Не е типът новини, който бих харесал — отговори той. — Знаеше го още преди да ми го покажеш. Предполагам, че има хора, на които им харесва.

— Много хора. Рейтингът му е най-високият в сравнение с този на останалите ни предавания.

— Колко време вече върви това предаване?

— Три месеца. Аз знам какво харесват хората, Ник.

— Така изглежда. — Подаде й видеокасетата. — Желая ти успех!

Думите сякаш бяха ехо от миналото, когато си излезе от стаята, след като бе гледал „Горещия стол“. Но сега всичко бе различно: работата му, отношенията със сина му, приятелите, жените, които познаваше. Единственото нещо, което не се бе променило откак бе напуснал Сибил, бе споменът за Валери. Не бе открил друга, която може да заеме мястото й. Валери. Това кратко, вълшебно време. Тя ме накара да повярвам в магията.

— Виждала ли си Валери, откак завърши колежа? — попита той. Думите се изплъзнаха от устата му, преди да помисли за тях.

Лицето на Сибил замръзна, но почти веднага стана отново любезно.

— Не, а ти? От години не съм си спомняла за нея. Знаеш ли къде е сега?

— Не. — Краткият й леден поглед го потресе. — Трябва да ти кажа лека нощ…

— Разбира се, тя винаги хвърчеше насам-натам, че на човек му е трудно да я следва. Държеше се като дете. Никога не взимаше нищо на сериозно. Чудя се дали е успяла да порасне? Никога ли не си й писал или звънял по телефона?

— Не. Трябва да ти кажа лека нощ, Сибил.

— Но още е рано! Колко е часът? Полунощ! Кога стана? Но това не е късно, Ник, постой да си поговорим още.

— Утре рано сутринта имам среща. Кога ти е самолетът? Може би ще успея да те закарам до летището.

— В десет часа. Ти тогава ще бъдеш на срещата. Ако наистина имаш такава.

— Ще почнем в седем часа. Ако не успея да се върна навреме, ще ти се обадя.

— О-о, Ник — въздъхна тя и се приближи към него. — Беше чудесно. Нямам с кого да си поговоря във Вашингтон. Нито пък някъде другаде. Толкова съм самотна. Имам само работата си и нищо друго. И Куентин, който умира. Бях прекалено млада, когато бяхме заедно, Ник. Бях глупава и егоистична. Сега съм се променила. Научих толкова много и какво ще правя с всичко това, когато Куентин умре? Той ще умре, Ник, и всичко ще си отиде с него — и любовта, и компанията му и аз… и аз няма да има с кого да споделя самотата си.

„Научила се е да изглежда затрогваща, помисли си Ник. Сега е много по-добра в това, отколкото навремето в колежа.“

— Съжалявам — каза той. Разбира се, че ще бъде много глупаво да й каже, че приятелите й ще й помогнат. Тя нямаше приятели в Сан Хосе.

— Мога ли да се кача горе и да целуна Чад за лека нощ? — попита тя. — Бих искала да целуна и баща му за лека нощ, ако той няма нищо против.

— Чад е достатъчен — каза небрежно Ник, като едва успя да прикрие неприязънта, която се надигна в него. — Разбира се, че можеш да се качиш горе. Ще те чакам тук.

Гневният й поглед срещна неговия. Не й оставаше нищо друго, освен да се качи горе. Върна се след няколко минути.

— Изглеждаше заспал — каза тя. — Помниш ли колко е хубаво да си легнеш вечер и да заспиш, без да имаш никакви проблеми?

— И Чад си има своите проблеми — отговори Ник. — Сигурно не си спомняш колко важни са ти изглеждали те, когато си била на пет.

Тя му хвърли гневен поглед.

— Мразя, когато се правиш на умен. — Думите й му прозвучаха познато. Спомни си ги от годините на брака им.

— Ще се видим утре — каза той и я проследи с поглед, докато стъпките й заглъхнаха. Представи си я да влиза в стаята, приготвена за нея, в другия край на коридора. Той остана в библиотеката. Мислите му все още бяха заети с промяната, настъпила у него откак се бяха разделили. Сега не можеше да си представи, че може да желае Сибил, да я съжалява, да живее с нея. Опита се да си спомни какъв е бил, когато се ожени за нея, как е могъл да го направи. Трябваше да го направи с Валери. Бе убеден в това. Може би това имаше нещо общо с младостта му. Тогава бе сигурен, че ще успее да промени Сибил и да я превърне в жената, която искаше да бъде. Бе прекалено сигурен, че може да постигне всичко, което поиска, стига да се концентрира и да положи максимални усилия. Сега знаеше и разбираше повече. Знаеше, че има цели, които никога не може да достигне, че има мечти, които може би никога нямаше да се превърнат в реалност.

Чу вратата на стаята на Сибил да се затваря. Мина през стаите на долния етаж и изключи светлините. Имаше време, когато мислеше, че е открил човека, който можеше да превърне този копнеж в реалност и дори обещаваше много повече от това. Валери. С Валери копнежът му можеше да се превърне в действителност. Но никога след това. Бе опитвал. Поне вярваше, че се е опитал. Но понякога му се струваше, че през цялото време, докато е бил с друга жена не е искал да се откаже от спомена за Валери. Струваше му се, че може да загуби нещо несравнимо, ако изправи тези жени до Валери.

Имаше Чад, имаше огромен успех, богатство, престиж, приятели, които го обичаха. Животът му бе хубав. Но копнежите бяха винаги с него. Знаеше, че никога няма да може да ги удовлетвори, докато не приеме миналото като сън, който е приключил и да се събуди в прегръдката на някой нов човек.

Знаеше, че това е само мечта. Понякога много дълго не го спохождаха мислите за Валери. Тя не бе част от живота, който си бе изградил. Но ненадейно нещо предизвикваше спомена за нея и той болезнено чувстваше загубата й, сякаш вчера са се разделили. Тогава започваше да мечтае: за нея, за тях двамата, за някоя случайна среща — на улицата, или в театъра, или на някоя вечеря, където домакинята, без да подозира нищо ги е сложила един до друг на масата…

И после какво? Защо си мислеше, че сега биха се разбирали по-добре от преди? Може би по някакъв начин се бе променил, но все още бе сериозен, дисциплиниран и обзет от работата си както преди. А точно тези негови черти тя не харесваше. И Валери — богата, обичаща забавленията, безгрижна, водена само от удоволствията си, със сигурност не се бе променила. Защо трябва да се е променила повече, отколкото той самият? Това, което се бе случило между тях преди, щеше да се случи отново. А в живота на Ник нямаше място за още една загуба, за втори разрив с една и съща жена.

Трябваше да изтрие образа й. Бе на тридесет и две години и бе крайно време да престане да изпълва мислите си с една мечта, с един сън, който с годините сигурно бе разкрасил. Трябва да се променя. Трябва да престана да желая това, което е само спомен. Трябва да продължавам да търся. Може би има вероятност да открия друга Валери.

Тръгна по стълбите. Не си въобразяваше, че след всичките тези години ще престане да иска жената, която дълбоко бе обичал и спомена за която бе още жив. Нито пък че би открил и обикнал друга Валери. „И все пак, помисли си той като се отби да види Чад, преди да си легне, трябва да опитам, дължа го и на двама ни.“