Джудит Майкъл
Заслепени от страст (25)

Глава 25

Тържественото откриване на хотел „Грейс“ беше планирано за юли и работниците приключваха довършителните работи, когато Софи и Валери пристигнаха в Грейсвил за втори път. Магазините по Главната улица бяха почти готови, стъклените им врати отразяваха лятното слънце, а през тях от време на време можеше да се съзрат и работещите вътре. Те боядисваха, окачваха стелажи, поставяха мокети и касови апарати. По улиците се издигаха старинни осветителни стълбове и старомодни коневръзи. Градинари оформяха тревните площи, засаждаха цветя и храсти. Работници поставяха табели с имената на улиците. На известно разстояние по-нататък следваха в редици градските къщи в различен стадий на строеж. Един от редовете беше почти готов.

— „Маррач Констракшън“ — прочете Софи на първия фургон, покрай който минаха. — Питам се кой ли е собственикът. — Тя се огледа и видя по другите фургони същото име. — Това си е направо златна мина — да построиш цял град. Който и да е този мистър Маррач, той наистина е извадил късмет.

Валери записа името в бележника си. След това продължиха по Главната улица и влязоха в хотела. Работниците не обръщаха внимание на двете жени. Те минаха през фоайето, влязоха в трапезарията и се качиха по стълбището на мецанина, където боядисваха помещенията за конференции и офисите.

— И какво по-точно търся? — попита Софи.

— Не знам — Валери наблюдаваше работниците и гледката навън — групичките дървета сред спокойните зелени поля. Всичко изглеждаше до такава степен мирно и обикновено, че тя за миг се почувства глупаво. Сигурно си въобразява, че се вършат мошеничества. — Просто си мислех, че би трябвало да видя мястото отново, преди да започна да ровя, за да установя какъв е механизмът.

Те се обърнаха и тръгнаха обратно по пътя, по който бяха дошли.

— Ник не каза ли, че иска да работи по това предаване? — попита Софи.

— Ако намери време, предполагам.

Софи поклати глава.

— Предавам се. Вече седмица откак се върна, а аз все още очаквам един разказ за равиоли и страсти, а досега съм чула само лекция за църквите, музеите и дворците на Сиена.

Валери й хвърли бърз поглед.

— Защо мислиш, че е имало и нещо друго?

— Защото се стремеше към това от месеци. Интимните ви разговори в коридорите, склонените ви един към друг глави като вплетени едно в друго дървета… Интелигентният персонал на E & N забелязва подобни неща.

Валери се засмя.

— Съвсем не изглеждаме като вплетени едно в друго дървета.

— Е, да кажем хора, които не могат да стоят далеч един от друг. Както и да е, когато замина за Италия, ние си помислихме, че ще се случат хубави неща.

— Хубави неща станаха — каза Валери приглушено. — Прекарахме чудесно. Имахме невероятен ден и невероятна нощ.

— И след това?

Стигнаха до колата на Валери и тя мълча, докато излязоха на аутобана.

— Различаваме се в разбиранията си по много въпроси. Спречкваме се за нещо, след това се смеем и се чувстваме прекрасно и веднага отново започваме да се зъбим един друг. Половината от времето въобще не можех да го понасям, а другата половина мислех, че може би съм влюбена. Така и не разбрах какво ще мисля в следващия момент.

— Защо ще мислиш? Ник е страхотен мъж. Мечтала съм си за него. Ако имахме връзка щях да си наложа да не мисля за нещата, които не ми харесват.

— О, не знаеш какво би направила — каза Валери малко троснато. Тя караше спокойно, дори намаляваше, за да даде път на по-нетърпеливите шофьори. — Като че ли се опитвахме всеки да вземе връх над другия, да си докажем, че неговият или моят път е правилният и винаги е бил правилен. Познавам се с Ник отдавна, от колежа. Тогава не виждахме нещата по един и същ начин и като че ли продължаваме и сега. Бих искала да изтрием спомените си и да мислим само за днес. Въпреки че не съм уверена, че нещо се е променило. И двамата сме много упорити…

— Упорити, но затова пък не скучаете.

Валери се усмихна.

— Малко еднообразие и скука точно сега биха ни подействали успокоително.

— Въобще не мислиш така. Скуката убива всичко: приятелство, брак, работа, почивка, хоби… дори войната. Когато на генералите им доскучае — те подписват споразумения. Ако от вас с Ник изскачат искри, трябва да сте благодарни. Господи, да можех да хвърля няколко искри на Джо. Ние сме толкова предсказуеми, че можеш да ни вземеш за женени. Не разбирам защо се дразниш от глупости. Вие не скучаете, а се мъчите да се впечатлите един друг.

— Това ли са единствените алтернативи? — попита Валери отново с усмивка.

— Можеш ли да си представиш въобще да не ти пука за нищо или ако един от двама ви си тръгне, другият едва да е забелязал някаква промяна в начина си на живот?

Валери помисли за Карлтън. Когато той умря, животът й се промени, защото загуби богатството си, а не защото него го нямаше. Това бе едно от откритията, които я натъжаваха най-много: че въобще не й липсваше, че чувстваше единствено тъга за ненавременната му смърт.

Тя кимна повече на себе си, отколкото на Софи.

— Ще трябва да помисля за това.

Мислите на Софи, обаче, продължиха.

— Двамата заедно изглеждате страхотно, знаеш ли? И двамата сте красиви и когато вървите заедно като че ли танцувате. Трябва да е необикновено хубаво двама души да изглеждат така. Ако не си забелязала това, рискуваш да опропастиш целия си живот.

Валери се разсмя.

— Софи, ти си истинска романтичка. Толкова просто звучи, че чак не ми се вярва. Нека да поговорим за Грейсвил и Лили. Бихме ли могли да използваме проучванията, които си правила за Бакърс и други като тях?

— Все още не знам. Всичко се свежда до пари. Те или почтено ги изразходват, или не. Ще започна от началото, със земята за църквата и града — кой я е купил, колко са платили, откъде са взети парите — и ще се поразровя около Лили и сегашния й живот. Същото ще направя за членовете на Фондацията „Часът на божията милост“. Намерих имената им вчера в един от списъците ми.

Върнаха се в сградата на E & N и отидоха направо в отдела за проучвания. Валери придърпа стол до бюрото на Софи. Прекараха там два дни, Софи търсеше подробности за членовете на борда, а Валери провеждаше телефонни разговори с посредници на недвижими имоти в района на Кълпепър и банковите офиси на щата, за да разбере дали продажбата на земята е била отбелязана някъде.

— Е, какво да кажем за това — обади се накрая Софи. Ядяха сандвичи на бюрото й, а тя четеше откъс от вестникарска статия на екрана на компютъра. — Флойд Басингтън е проповедник в Чикаго — голяма църква, голямо паство — докато някакъв приятел на име Олаф Маси го открил в леглото с госпожа Маси — Евелайн. Пяла е в хора. Не, била е диригентка на хора. Олаф тръгнал на кръстоносен поход, за да изобличи светия проповедник и открил, че той не само е преспал в доста легла — казах ли, че е женен и с няколко деца, — а и е присвоявал дълги години — малко оттук, малко оттам. Имал е около двеста хиляди долара в банковата си сметка. Как ти изглежда като резюме за президента на Лили?

— Бил ли е в затвора? — попита Валери.

Софи продължи да чете нататък и поклати глава.

— Възстановил е парите и е бил отстранен от църквата. Жена му е поискала развод. Той се е преместил във Вирджиния и е намерил божията милост.

Очите им се срещнаха и те се разсмяха.

— Искам копие от тази статия — каза Валери.

— Разбира се. Сега за другите. Нищо нередно, за съжаление. Вицепрезидент — Арч Уорман, президент на „Уорман строители и предприемачи“. Касиер — Монти Джеймс, президент на „Джеймс спестявания и осигуровки“. Всички са членове на Източноморския борд със седалище в Балтимор.

— Джеймс — повтори Валери и го записа до името на Уорман. — Софи, можем ли да открием кой държи ипотеката на земята, върху която се строи Грейсвил?

— Може би. Обикновено е трудно. Ще проверя. Откри ли кой я е купил?

— Да, много странно. Продадена е два пъти. Първия път, когато всичко е било на малки ферми, фермерите са продавани на Панамска корпорация на име „Борегард Девелопмънт Къмпани“.

— Как?

— Да, името е странно. Борегард я е купил за тринайсет милиона долара — научих го от посредника, който е извършил продажбата — но е задържал земята само три месеца. След това земята отново е продадена, този път без посредник, на „Часът на божията милост“. Носят се слухове, че Фондацията е платила трийсет милиона за нея.

— Трийсет милиона?

— Само слух, сигурно е грешка. Никой не би платил толкова за земя, която е струвала тринайсет милиона само три месеца по-рано.

— О, не знам. Какво разбират религиозните бордове от бизнес?

— Този религиозен борд има за ковчежник президент на банка, президент на строителна компания — за вицепрезидент и проповедник мошеник за президент.

Софи кимна.

— Не е типична религиозна група. Добре, ако не са наивни или глупави, какви са тогава?

— Не знам — Валери разсеяно драскаше върху бележника пред нея. — Какъв е номерът на „Джеймс спестявания и осигуровки“ в Балтимор? — попита тя изведнъж.

Софи го намери и й го даде.

— Какво търсиш?

— Мина ми през ум, че те могат да държат ипотеката. По този начин можем да научим истинската цена на покупката.

— Не е задължително. И дори да имат ипотеката, няма да искат да ти я кажат.

— Отдел ипотеки, моля — каза Валери по телефона и когато чиновникът по заемите отговори, каза: — Добър ден, тук е Валери Стърлинг. Правя проучвания за телевизионен репортаж за институти, занимаващи се с отпускане на заеми и връзката им с организации с нестопанска цел; по-специално в селските райони. — Тя видя широко отворените очи на Софи и се подсмихна игриво.

— Научих, че вие сте дали необходимите финанси на Фондацията „Часът на божията милост“, за да закупят земята близо до Кълпепър — Вирджиния. Може ли да ми кажете нещо за това?

— Това беше стандартна ипотека — каза служителят. — Тя не влиза в категорията благотворителни дейности или нещо подобно. Земята граничеше с тяхната, тяхната първоначално закупена земя. Ние не поехме никакви рискове.

— А цената на земята? — попита Валери.

— Такава информация не даваме.

Валери прекъсна веднага и започна отново да драска разсеяно. — Ковчежникът на борда е направил ипотеката — промърмори тя. — Но какво от това? Не е незаконно. — Тя се загледа в драскулките си. — Софи, погледни това.

Софи протегна врат, за да прочете какво бе написала Валери.

— Арч. Вицепрезидент. Уорман. И какво?

— Маррач. Последните три букви са анаграма на Арч.

Софи грабна бележника.

— А първите три са на Уорман. — Те се загледаха в очите. — Това не е съвпадение — каза Софи.

— Но защо са го направили? — попита Валери. — Освен ако са искали съвършено друга компания да построи Грейсвил. Не знам защо е направено, но изглежда е така. Значи ковчежникът финансира, вицепрезидентът построява града и Басингтън прави… нещо. Голямо, щастливо семейство. Интересно, но не незаконно.

Софи събра листовете по бюрото си.

— Добре, нека да оставим Арч и Монти настрана засега и да помислим за…

— Почакай — Валери я погледна намръщено. — Какво каза?

— Казах да оставим настрана Арч и Монти…

— Монти чий?

— Джеймс. Не ти ли казах?

— Може да си ми казала, но вероятно не съм чула. Арч и Монти. Софи, чувала съм по-рано двете имена. Някъде. Спомням си, че помислих, че ми звучат като от водевил.

— Така е. Но не си ги чула от мен.

Валери се загледа с невиждащ поглед в лавиците на стената, със струпани хаотично вестници, списания и годишници.

— Беше в някакъв кабинет — измърмори тя. — Стоях изправена и някой седеше на бюрото, казваше нещо… по телефона, тя говореше по телефона… говореше нещо за среща. — Тя се съсредоточи върху спомена и успя. Успя да възстанови всичко: част от деня, който никога нямаше да забрави — деня, в който Сибил я изхвърли. Беше нахлула в кабинета й, за да иска друга работа и Сибил говореше по телефона. Казах ти да планираш среща на борда вдругиден. Веднага се обади на Арч и Монти, ние трябва да… И затвори при влизането на Валери.

Сибил искаше среща на борда с Арч и Монти? Но миналия ноември в Грейсвил тя бе казала, че само работи за Фондацията, продуцира предаванията на Лили.

Ник не беше ли казал, че често пъти пропаст разделя истината от казаното от Сибил? Не беше ли казал също, че ако има корупция в „Часът на божията милост“, Сибил би могла да е замесена.

— Какво има? — попита Софи.

Валери й каза.

— Няма нищо незаконно. Въпреки че е странно, че тя свиква среща на борда, а самата не е негов член. Не знам какво означава това, но мисля, че е по-добре да запозная Ник.

 

 

Той беше в Ню Йорк, но щом се върна, Валери отиде в кабинета му и разказа какво са научили със Софи. Виждаха се за първи път след завръщането си от Италия и не бяха имали време да обмислят как ще се държат помежду си. Служебната обстановка ги караше да се държат официално, много по-неловко, отколкото преди пътуването. Ник слушаше Валери внимателно, кимайки с разбиране, че сигурно има нещо повече, отколкото предполагаха, въпреки че през цялото време изчакваше възможност да каже за престоя си в Ню Йорк. И веднага щом тя разказа всичко, което бе научила, той я покани на вечеря на следващия ден.

— Чад ще бъде — каза той рязко. Гласът му звучеше винаги така, когато се чувстваше напрегнат и нервен. — Не за вечеря, а преди това. Така че ако дойдеш по-рано, да кажем около пет, ние двамата ще сме много доволни.

— Кой ще готви? — попита Валери. — Ти или Чад?

— Елена — отговори той. — Напоследък не се занимавам често с готвене. Но ще приготвя вечерята, ако дойдеш.

— Благодаря — отвърна тя непринудено. — Ще ми бъде много приятно.

Във влажната събота следващия следобед Джорджтаун беше доста по-прохладен от останалите части на Вашингтон, когато Валери пристигна в къщата на Ник. Изглеждаше по-голяма, отколкото си я представяше, добре поддържана, с красиви прозорци, с тежка входна врата, дървени капаци на боядисаните в черно прозорци, които контрастираха с мекия червено-кафяв цвят на сградата. Клоните на дърветата, образуващи зелена аркада над наклонената улица, редицата елегантни къщи и старомодни улични фенери, създаваха атмосфера на спокойствие и сигурност, излъчвана от старинността и богатството. Валери почувства силна болка. Всичко й напомняше за онова, което бе загубила не толкова отдавна, та да не си спомня лукса, малките удоволствия, невидимия комфорт на този охолен живот. Не си бе представяла Ник в такава обстановка.

Чад отвори вратата, преди да бе позвънила и Валери, готова да го поздрави, внезапно трепна. Често си спомняше Ник като студент и сега като че ли той се изправи пред нея. Разбира се, Чад бе много по-млад — дванайсет? Тринайсет? Въпреки това изпитваше усещането, че спомените й бяха оживели: висок почти колкото Ник, със същите очи, със същата рошава коса, със същата прекрасна уста. Кожата на лицето му бе по-тъмна от тази на Ник, а скулите по остро очертани, но всичко останало беше Ник, красивият, небрежният, жадният Ник, когото бе обичала шест опияняващи месеца.

— Здрасти — каза Чад, протегнал ръка. — Радвам се, че те виждам отново.

Ръкостискането беше здраво и погледът — прям, но Валери почувства, че я разглеждат много по-напрегнато, отколкото би било нормално.

— Радвам се, че съм тук — каза тя и последва Чад в прохладата на къщата, постигната благодарение на климатичната инсталация. Вътре всичко беше както бе очаквала: благородството на отминала епоха, със заоблените тавани, с корнизите със сложни плетеници, стаите с пропорционални размери, с достатъчно пространство за роял и свободно разположени групи мебели върху скъпи персийски килими.

— Татко е в кухнята — каза Чад и добави поверително, — което е наистина невероятно, защото не е готвил, откакто се преместихме тук. Мислех, че е забравил да готви, но миризмата не е лоша, няма да ни отрови.

Валери се усмихна на любовта, която се долавяше в гласа му, примесена с нотка на критичност и закачливост. Още се усмихваше, когато Чад я заведе в кухнята. Ник я видя и тръгна насреща й. Като че ли тялото му се устреми към нея да я прегърне.

— Здравей, Ник — каза Валери. Носеше спортна пола и бяла блуза, изрязана по врата. Косата й бе прибрана назад с панделка. Чистите линии на лицето й напомняха ренесансов портрет.

— Добре дошла. С ръце на раменете, той я целуна леко по бузата. Валери почувства как тялото й се накланя към неговото и внезапно се сети за Софи — … като две дървета, вплели клоните си — и съзнателно се въздържа. Огледа се наоколо и се опита да каже нещо.

— Каква чудесна кухня — каза тя. Ник я бе превърнал в чудо на най-модерната техника. Погледът й се спря върху няколко от най-новите домакински уреди, които никога не бе ползвала и се наслади на мистериозния им, елегантен дизайн.

— Някога си мечтаех за такава кухня — каза Ник, — но в действителност Елена се разпорежда в нея. Тя помогна и за обзавеждането й. Аз съм почти готов, но Чад е упълномощен да те забавлява, докато свърша. Напитките са в градината, стига да не е много горещо. Ти прецени.

— Искам да видя градината.

— Ела — каза Чад. — Ще ти разкажа всичко, защото помагам на Мануел в поддръжката.

— Кой е Мануел? — попита Валери.

— Мъжът на Елена.

— А Елена е готвачката.

— Тя е по малко от всичко. Готви, чисти къщата, пазарува и шие копчета… като майка, разбираш ли, само че не е. Не е моята майка, във всеки случай. Макар че е майка, защото си има Анджелина, нейната дъщеря. Тя е на осем години. Това е градината.

Той отвори вратата и Валери потъна във феерия от цветове. Високата тухлена стена беше заобиколена от сенчеста каменна тераса с подплатени тръстикови мебели и вградена в скални отломъци камина. Оттам надолу течеше вода, която се вливаше в блеснало като око езерце. Тук-там растяха миниатюрни черешови и ябълкови дръвчета, бонзаи борчета. Чад редеше бързо имената на цветята и храстите.

— Не е съвсем занемарено — каза той, загледан в градината. — Какво мислиш?

— Фантастична е — въздъхна Валери. — Най-съвършената градина, която съм виждала. — Тя коленичи пред стъпаловидния участък с розови, натежали от цвят храсти и докосна нежно един от цветовете. — Обичам розите. Имах много рози. Те ми липсват най-много. — Тя се изправи. — Вие с Мануел сте професионалисти.

— Той се грижи за оформлението — призна си честно Чад. — Аз най-вече копая. Това е добро упражнение за китките ми, заради ударните инструменти, нали разбираш. Предполагам, че си виждала много градини.

— Да, наистина, но тази е най-хубавата. В състав ли свириш с ударните?

— Състав и оркестър.

— Упражняваш ли се вкъщи?

— Разбира се, в стаята си. На татко не му пречи. Само, когато си донесе работа вкъщи не мога да свиря. Понякога свирим заедно. Много е добър в джаза.

Валери замълча, развеселена от идеята за Ник като барабанист.

Той поклати глава.

— Вероятно ще стана учен. Сега ми е приятно да се занимавам, но най-приятно ще ми е, когато вляза в колежа.

Валери го погледна изненадано.

— На колко си години.

— Навърших дванайсет през март.

— Но ти още не си влязъл в гимназията, а вече се тревожиш за колеж?

— Не точно тревожа, просто, разбираш ли, мисля за него. С баща ми сме се разбрали по въпроса. Казва, че колежът е като работата и че е добре да си подготвен предварително, но до тогава има време, нали?

— Звучи ми твърде разумно — каза Валери. Толкова е сериозен, помисли тя, твърде сериозен за възрастта си. Но много приятен за разговор. — Последния път, когато говорихме на онзи обяд, ти каза, че обичаш училището. Все още ли го обичаш?

— Да, много. Всъщност, затрупват ни с домашни упражнения, но все пак е страхотно. И това лято беше страхотно. Ходих на курсове по изкуство в Коркоран. Имат класове по скулптура, фотография, рисуване — всичко.

— Видях една от рисунките ти. Велосипедисти по алеята покрай канала. Стори ми се чудесна.

— Така ли? Наистина? Татко също я хареса, но той не е обективен. Нали разбираш — бащите…

Валери се разсмя.

— Добре, аз съм обективна и я намирам чудесна. Учиш ли рисуване в училище?

— Сега не. Занимавам се с много други неща. Разбираш ли, харесвам всичко. Учителите ми казват, че трябва да бъда, ъъ… избирателен, но татко казва да правя онова, което ми харесва и аз правя точно така. И ако успехът ми е висок, ще мога да се занимавам и с други неща.

— Обзалагам се, че бележките ти са страхотни.

— Да, повечето са шестици.

— Аз нямах отлични бележки в гимназията — каза Валери замислено. — Твърде много си пилеех времето.

— Пиляла си си времето? Искаш да кажеш, че не ти се е учело?

— И едното, и другото.

— Страхотно — каза Чад с възхищение. — А как успя да влезеш в колежа?

— Не знам. Да ти кажа истината, и аз бях много учудена. Може би защото се занимавах с предмети извън класните занимания, като теб, а и развих сериозно зададената тема. Може би това е решило въпроса. В колежа вече имах наистина добри оценки. Предполагам, че по това време вече съм била поумняла.

— Темата? Тя ли е най-важната?

— Не знам. Все пак помага.

— Би ли прочела моята, когато се подготвя? Ще ми кажеш какво мислиш, нали?

— С удоволствие. Но мисля, че баща ти ще иска да я прочете.

— И него ще помоля. А ти може би ще се сетиш за неща, които той не би забелязал. Като жена би я видяла по различен начин, би помислила по различен начин…

Валери кимна съвсем сериозно.

— Сигурно си прав. Но това е още доста далеч, нали?

— След няколко години — каза Чад и добави небрежно — дотогава ти сигурно ще бъдеш отдавна при нас.

Валери вдигна вежди, но точно в този момент влезе Ник през страничната врата.

— Искаш ли нещо за пиене? — попита той Валери.

— Чай с лед — отвърна Валери. — Струва ми се най-подходящо.

— Ако ти е много горещо, можем да влезем вътре — предложи Ник.

— Не, чувствам се прекрасно. Единственото, което искам, е чай с лед.

Чад отиде до бара на терасата, опрян на тухлената стена на къщата, а Валери и Ник седнаха на тапицираните столове.

— Чад разказа ли ти за градината?

— Да. Направо е възхитителна. И аз си имам мъничка градинка там, където живея, но тази е великолепна.

— Къде живееш? — попита Чад.

— В една бивша конюшня във Фолс Чърч.

— Конюшня, нещо като гараж, нали?

— Нещо подобно. — Тя пое питието, което й подаде и тримата се разположиха удобно около кръглата стъклена маса. Тя бе поставена под сянката на червено кленово дърво. Със залязването на слънцето се появи лек бриз. Валери се почувства оживена и щастлива. — Някога е била сграда за карета и коли, теглени от коне — конете са били в конюшнята, а на горния етаж е имало жилища за прислугата. Сега е двуетажна къща, мъничка, но много хубава.

— А там сама ли живееш?

— Не, с майка ми.

Чад я изгледа и Валери разбра, че я намира малко старичка, за да живее с майка си.

— Да не би да е болна, стара или нещо друго?

Валери се усмихна.

— Не, здрава е. Има затруднения — загуби състоянието си и затова дойде да живее с мен.

— И какво прави?

— Чад — обади се Ник предупредително.

— Извинявай — лицето на Чад почервеня. — Нямах намерение да бъда нахален.

— Няма нищо. Ако не исках да отговоря, щях да ти кажа — отвърна мило Валери. — Майка ми не прави почти нищо. Мисля, че много скоро ще потърси нещо, все пак. Напоследък доста скучае. Преди месец започна да подрежда и прочиства документи и архиви, събирани години от семейството ни. — Тя се усмихна вътрешно. — Казах й, че ако работи в художествена галерия, ще й бъде по-леко и по-забавно.

— Какво отговори тя?

— Каза, че вероятно съм права, но че е много трудно да търсиш работа, когато никога не си работил.

— Сигурно й е било много тежко — каза Ник, гледайки Валери. — А пък и да успееш още с първата си работа. Не всеки би се справил.

— Втора работа — каза слабо усмихната Валери. — Бях уволнена от първата. — И тогава си спомни, че въобще не му е казала за уволнението.

— Уволнена? — попита Чад. — Какво си направила?

— Забравих, че работя за друг човек и не се държах по правилата. Може ли още малко чай с лед?

Чад скочи и напълни трите чаши.

— И ти ли си загуби парите като майка ти? — попита той през рамо.

— Чад — отново каза Ник.

— Извинявай — каза Чад високо.

— Да — каза Валери. — Загубих всичките си пари и заради това живея в бивша конюшня и работя при баща ти. Но ще ти кажа нещо, Чад. Мъчно ми е, че загубих парите си — и продължавам да мразя тази загуба, защото не мога да се занимавам с много неща, които обичах. Загубих и фермата, в която ти ме видя за първи път, помниш ли? Но сега — всички неща, които върша, работата, която имам и приятелствата, които създадох — аз се чувствам чудесно.

— О, — той сложи чашите пред нея и Ник. — Така че ти…

— Е, вече не е честно — Валери се усмихна закачливо. — Има толкова неща, които искам да знам за теб. Разкажи ми с какво се занимаваш, освен с градината, рисуването и барабаните.

Чад се впусна да описва училището, приятелите си, книгите, които четеше, и колоезденето.

— Татко ми разрешава да се разхождам из целия Джорджтаун. Аз наистина познавам всичко тук. Много по-добре ще е обаче, когато ще карам кола.

— Защо?

— Ох, разбираш ли, понякога вали дъжд, сняг, много е неприятно. Наистина бих искал да мога да карам кола. Татко ще ме научи.

— Не ви ли учат в училище?

— Да. Но много тъпо. Повечето време караме симулатор, съвсем рядко ни пускат до кола. Само на него се упражняваме, въпреки че не е съвсем идиотско. Брата на мой приятел…

— Чад — прекъсна го Ник, — в колко часа трябваше да се приготвиш, за да излезеш?

— О, не — изпъшка Чад. — Забравих. Не може ли да се обадя и да кажа, че не мога да отида?

— Не, знаеш, че не бива. Минали са почти два месеца от последния път. Трябва да отидеш. В колко часа трябваше да чакаш пред къщата?

— Шест и половина. Има още време.

— Шест часа е и не си облечен.

— Ще успея само за пет минути. Не мога ли поне да завърша разговора за шофьорското обучение?

Ник погледна светналото лице на сина си и помисли, че през изминалия час той бе говорил с Валери много по-откровено, отколкото изобщо някога е говорил с майка си.

— Разбира се — съгласи се той. — Само не протакай много.

Чад завърши разказа си, но ентусиазмът му бе изчезнал и лицето му бе изгубило оживлението.

— Предполагам, че трябва да отида да се облека — изправи се той колебливо. — Или, почакай, първо искам да поднеса на Валери подарък. Искам да кажа — продължи той към нея, — че може да не си тук, когато се върна. Е, може и да успея, няма да се бавя много, но както и да е, искам да ти го дам сега, съгласна ли си? Не се тревожи, татко, ще ми отнеме минута. — Той отиде до малката, почти скрита зад храстите барачка за инструменти и извади градински ножици. — Каза, че обичаш рози и че все още би искала да имаш.

— Да — кимна Валери. Почти щеше да се разплаче.

Чад клекна пред групата рози, на които Валери се бе възхищавала по-рано и огледа всеки цвят, търсейки най-красивия. Валери и Ник се спогледаха и той покри ръката й със своята.

— Благодаря ти — произнесе той много тихо. — Ти разговаря с него като с възрастен. Той много обича такова отношение. Както и аз някога.

— Той е много мило момче — отвърна меко Валери. — Трябва да си наистина горд. — Слабо издрънкване привлече вниманието й. — Дали това…

— Невероятно горд — каза Ник. Той също бе чул звънеца, но почти не му обърна внимание. Мислеше за ръката на Валери, обхваната от неговата, вдъхваше аромата й, искаше му се да я целуне.

Елена също чу звънеца от пералнята и отиде да отвори.

— Добър вечер, мисис Ендърби — поздрави тя. — Чад е в двора.

— Трябваше да ме чака пред вратата — каза Сибил. Така се бяха разбрали с Чад, защото тя мразеше да влиза в къщата. Знаеше, че когато тя идва, Ник винаги отсъства.

— Дошла сте десет минути по-рано — отбеляза Елена. — А и те имат гостенка. Чад не е усетил как е минало времето.

— Искаш да кажеш, че е забравил — Сибил тръгна през празното фоайе към кухнята и от там към трапезарията. През стъклото на страничната врата тя погледна навън и рязко спря. На терасата, под шарената сянка, хвърляна от клена, до стъклената маса, гърбом към нея стоеше Ник. И Валери — Валери! — седеше до него.

Изправена в полутъмната стая, Сибил видя как Ник освободи ръката на Валери, когато Чад тръгна към тях от лехата с рози. Видя, че Ник е твърде близо до Валери, че нейният син върви към тях и поставя в ръцете на Валери пет разкошни бледожълти рози. Видя усмивката на Ник, Валери да се навежда и да целува Чад по бузата, да го погалва леко по косата. Видя, че Ник отново поставя ръката си върху ръката на Валери, когато Чад обгърна врата й с ръце и я целуна по страната.

Сибил стоеше в полусянката и ги гледаше — тримата заедно — изведнъж се обърна, грубо се блъсна в Елена на минаване. Почти тичайки, тя стигна до вратата и излезе навън, където я чакаше лимузината. Седна отзад. Задушаваше се, въздухът й излизаше с хриптене. Когато шофьорът излезе на „N“ улица и след това напусна Джорджтаун, дълбоко в себе си, толкова дълбоко, че почти не можа да го осъзнае, тя усети, че нещо се пропука.

 

 

Седнала във всекидневната, до трите шкафа, натъпкани в ъгъла, Розмари усети мириса на петте рози в стаята. Когато се върна късно снощи, преди да си легне, Валери ги бе поставила в една от скъпите вази на майка си. На следващата сутрин те бяха първото нещо, за което заговори Розмари.

— Много са красиви — каза тя, когато Валери слезе долу за закуска. — В колко часа се прибра?

— Около три. — Валери се отказа от кафето — беше много горещо. Боса, по шорти и тениска, тя сложи лед в чашата с портокалов сок и отиде при Розмари във всекидневната. В бившата конюшня нямаше климатична инсталация.

— Нищо не си ми казвала за него — обади се Розмари.

— Знам. — Тя замълча. — Спомняш ли си Ник Филдинг?

— Не. Кой е той?

— Някой, когото познавах в колежа. Разправяла съм ти за него и сте се срещали — когато ти и татко бяхте дошли в Станфорд.

— Не си спомням. Било е преди четиринайсет години. Как да си спомням?

Валери се усмихна — вътрешно.

— Няма значение. Аз си спомням.

— Не е зле, щом живее в Джорджтаун — каза Розмари. Беше седнала на ниско столче до шкафовете, заобиколена от купища кореспонденция и документи, които очакваха Валери да се произнесе какво да се задържи и какво да се изхвърли. Занимаваше се с това от почти седмица, като че ли изведнъж подреждането им се бе оказало наложително. Валери разбираше тази наложителност. Работата по тях изпълваше часовете на Розмари, създаваше й работа, нещо, което можеше да се види и оцени. — Много ли е богат? — попита Розмари.

Застанала до нея, Валери сънливо прелистваше някои от хартиите, струпани накрая на масата.

— Много — каза тя. — И всичко е постигнал сам. Започнал е от нищо.

— Наистина забележително. И предполагам, че не е женен.

— Разведен — поясни Валери. — Има чудесно дванайсетгодишно момче, което е отгледал сам. Толкова са привързани един към друг — като добри приятели. Обичам да ги гледам, да съм с тях, да съм част от малкото им семейство.

— Влюбена си в него — каза Розмари.

Ръцете на Валери се отпуснаха върху купчина документи и тя се загледа през отворения прозорец към парка от другата страна на улицата.

— Понякога — въздъхна тя след известно време.

— Какво значи това?

— Означава, че не съм съвсем сигурна. Всеки път, когато си помисля за Ник, започвам да се тревожа за утре, или за следващата седмица или следващия месец… колко по-различни сме станали от времето, когато се срещнахме за първи път. Приятно ми е да съм с него — прекарах чудесно с него и Чад — но непрекъснато се страхувам, че ще направя грешка, или че той ще сгреши, и че няма да сме в състояние да се справим. Имам чувството, че сме толкова… чупливи. Като че ли трябва да вървим на пръсти и да шепнем, за да не се разделим.

— Въобще не те разбирам — каза Розмари. — Ако го обичаш и той те обича… Обича ли те?

— Да. Мисля, че ме обича. Но той е предпазлив. Бил е женен веднъж. Аз бях два пъти. Мисля, че трябва да не бързаме и може би наистина да повървим на пръсти, нали? — Тя се усмихна слабо. — Знам, че не съм от предпазливите. Втурвах се през глава и си въобразявах, че мога да се справя с всеки възникнал проблем. Никога не съм се страхувала от нещо.

— Ти не си страхлива. Притежаваш огромна смелост. И го знаеш. След катастрофата на Карлтън ти направи чудеса.

— То беше веднъж — каза бавно Валери, — едно-единствено невероятно време в моя живот, когато бях повече от онова, което винаги си бях мислила, че мога да бъда. Но не виждам признаци, че бих могла да направя нещо подобно отново.

— Но ти направи толкова много оттогава! Ти работиш, грижиш се за мен… Наистина, Валери, трябва да си по-уверена в себе си. Както и за Ник и теб. Предполагам, че и двамата сте научили достатъчно, за да сте наистина наясно какво искате.

Валери се усмихна.

— Звучи толкова просто. Може би някой ден ще надвием онова, от което се страхуваме…

— Но аз казах точно това — не трябва да се страхуваш от нищо! След всичко станало, от какво би могла да се страхуваш?

Валери се изсмя късо. Наведе се напред и целуна Розмари по бузата.

— От поражение — каза тя тихо. — Да бъда наранена. Предполагам, че се страхувам най-много от това.

Розмари се поколеба.

— Значи ти искаш да го обичаш. И той да те обича.

Валери въздъхна.

— Да — каза тя. Извърна се с желание да промени темата и седна на стол до майка си. Тя вдигна купчината документи. — Тези откъде се появиха?

— От дъбовия шкаф.

— На Карл — каза Валери. — Бяха в кабинета му във фермата. Вероятно ще трябва да запазим всичко, поне за известно време. Ако изобщо нещо се появи… — Тя вдигна една от папките, след това друга. — Изглежда, че никога нищо не е изхвърлял. Тези разписки са отпреди десет години. Още не сме се познавали. — Тя ги прелисти. — Тук е последната година… разписки за фермата, бележки за отоплението на къщата в Адирондак… поддръжка на самолета му… гориво… пътуванията до там, не съм мислила, че са били толкова много. — Тя остави бележките на масата със замислено лице. След това сви вежди. — Доста странно.

— Какво? — попита Розмари.

— Стори ми се, че видях… Тя прелисти разписките отново и спря някъде по средата. — Сметки за гориво от летището на Лейк Плесид за април, май, юни, пролетта преди катастрофата и след това по-късно същата година — октомври и ноември. Не може да е вярно. — Април, — измърмори тя — май, юни… Дори да съм забравила веднъж, не бих забравила всички. По това време ние не сме пътували.

— Вероятно е ходил сам — обади се Розмари.

— Не. Единственото място, където ходеше сам беше Ню Йорк. Имаше много бизнес пътувания през онази година… Тя погледна към документите в ръката си, след това към Розмари. — Господи, не може да съм била толкова сляпа.

— Искаш да кажеш, че е лъгал, когато ти е казвал, че отива в Ню Йорк?

— Не е лъгал. Казваше, че отива в Ню Йорк. И аз предполагах, че говори за града Ню Йорк.

— Но защо ще ходи в Плесид? Не е място, в което се ходи сам. О! — Тя погледна Валери. — Не е бил сам.

Валери кимна.

— Обзалагам се, че не е бил сам.

— Знаеш ли коя е тя?

— Не. Сигурна бях, че има някоя, но той отричаше и аз не го насилвах. Мислех, че или ще изясним нещата, или няма. Другата жена не би била причина за нищо. Тя просто беше знак, че нещата между нас не вървят. Но сега бих искала да знам.

— Защо? Минало е година и половина. Защо да се тормозиш? Остави го.

Валери прибра сметките за гориво в един плик.

— Не мога. Твърде много мисля за това. Не бях в състояние да направя много по въпроса, но то стои винаги тук, в ума ми. Твърде много неща не знам.

— За какво?

— За всичко. Връзката на Карл… или връзките. Не знам колко афери е имал… какво е направил с нашите пари, какво искаше да каже, преди да умре. Въпросите нямат може би връзка помежду си, но и това ме безпокои. Твърде много са мистериите. Дори и да не мога да открия всички отговори, това не е причина да се откажа да открия поне някои от тях. — Тя тръгна към телефона. — Отивам в Плесид. Ако Карл е бил там с някой, Мае ще знае.

— Мае? О, икономката. Но детективите вече са говорили с нея.

— Разбира се. Очевидно не им е казала, че Карл е бил там през пролетта и есента без мен. И затова ще трябва да я попитам.

Тя позвъни на летището, за да направи резервация, обади се на Софи, че няма да бъде на работа следващия ден, потърси и Ник вкъщи и му остави съобщение чрез Елена. „Ще се върна във вторник. Имам належаща работа.“ И рано сутринта в понеделник вече летеше към Лейк Плесид.

Мае Уилямсън още живееше в града, в къщата, в която бе живяла цял живот. След като й се обади по телефона, за да е сигурна, че ще я завари вкъщи, Валери нае кола и тръгна към нея.

— О, колко се радвам да ви видя — извика Мае, прегръщайки Валери. Тя беше висока и слаба, с тясно лице и дълъг нос, остър поглед и сърдечна усмивка за малкото спечелили одобрението й.

— Не знаете колко ми липсвахте. Плаках, когато мистър Стърлинг се уби. Бедната мисис Стърлинг, си казах, сега остава сама. — Тя седна на пейката пред вратата и с жест я покани да седне. — Ще обядваме след малко, аз приготвих нещо, след като се обадихте, но първо ми кажете как сте и какво правите?

— С удоволствие ще хапна — излъга Валери, знаейки, че не може да откаже на Мае възможността да я нахрани още веднъж.

— Но след това ще трябва да вървя. Сега работя.

— Вие? О, Господи, чухме, че сте загубили парите си. Не знаехме по какъв начин, но си казах, че нещата стават лоши за мисис Стърлинг, знаех си, че ще станат.

— Не е толкова лошо — каза Валери. — Успявам да се справя, Мае, опитвам се да открия някои неща за мистър Стърлинг. Знам, че мина много време, но ти винаги си имала изключителна памет и ако ми помогнеш, ще го оценя високо.

Мае я изгледа меланхолично.

— Паметта ми не е онова, което беше, тя подскача насам-натам като коза, има петна, които липсват, но ще ви кажа каквото си спомням, ако наистина искате да знаете.

Валери се усмихна.

— Това ми звучи като предупреждение. Мае, нали е водил жени там горе?

— Една жена. Това беше.

— Не си казала на детективите.

— Защо да им казвам? Нали мистър Стърлинг щеше да изглежда като мръсник, а вие като глупачка? За детектива това беше без значение, той само душеше наоколо, за да изрови нещо и хич нямаше да го е грижа дали ще го научите от него или от глашатая на селото, но мен ме болеше и си помислих, че ако някога поискате да научите, аз ще ви кажа. Тогава няма да е така тежко, защото аз ще съм ви го казала. Аз нямам тайни от вас, нали знаете?

— Коя беше тя, Мае?

— Това не знам. Не успях да науча името й. В началото си мислех, че сте вие. Искам да кажа, мистър Стърлинг ми казваше да не идвам в дните, в които той е там — винаги казваше „той“, никога „ние“ — и затова аз не ходех. Отивах, когато той си беше отишъл, но всичко, което разбрах, беше, че някой е бил там, и защо да не си помисля за вас, след като халата ви беше изваден… — Валери трепна и Мае запуши с ръка устата си. — О, проклета да съм, нараних ви.

— Не, не, всичко е наред. Искам да зная всичко.

— Е добре, щом съм започнала, трябва да свърша. Тя е използвала халатите ви — и двата, върху тоалетната ви масичка имаше разпиляна от вашата пудра и едно от червилата ви не бе върнато на мястото си, неща от този род. В началото не мислех много за това, но по-късно през нея пролет започна да ми се струва, че нещо намирисва. Да не ме повикате изобщо, както обикновено… Така следващия път, когато се обади, че пристигат, аз останах в къщата, като че ли не бях успяла да свърша с почистването. Направих се на страшно изненадана, когато те влязоха, но не чак толкова, колкото той беше, нека да ви го кажа, но след това и аз наистина се изненадах, защото не бяхте вие. Сигурна съм, че я виждах още няколко пъти след това, но не разбрах коя е. Но почакайте, нали все изпущам нещо, забравих най-важното. Вие я познавате. Това беше втората причина, поради която не казах на детективите, не исках да разберете, че съпругът ви ви мами с една от приятелките ви. Не знам колко добра приятелка, но достатъчно близка, за да ви гостува, защото я бяхте поканили тук, нея и онази малка руса проповедница, онзи последен уикенд, точно преди да се убие мистър Стърлинг.