Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Ruling Passion, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране
Айра (2016)
Корекция и форматиране
NMereva (2017)

Издание:

Автор: Джудит Майкъл

Заглавие: Заслепени от страст

Преводач: Райна Чернева; Жулиета Пенчовска

Година на превод: 1996

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Коала

Град на издателя: София

Година на издаване: 1996

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полиграфюг“ ООД — Хасково

ISBN: 954-530-024-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2325

История

  1. — Добавяне

Глава 5

Всички я гледаха сияещи, трупаха се около нея, поздравяваха я, стискаха ръката й. Сутринта след емисията за Рамона Джаксън Сибил се чувстваше като героиня. Беше център на внимание, звездата на канала. Беше сензационната новина за всеки вестник, радиостанция и телевизионен канал в Бей Ериа.

— Дяволски късмет — каза й един от режисьорите, като я прегърна през раменете.

— Страхотен късмет — подхвърли друг. — Как ли е изровила Сибил тази история?

— Няма значение — отговори продуцентът. — Чудя се само как не е изтекла някаква информацията до този момент? Става дума за сума пари. И този стар прилеп Рамона Джаксън… маймуни в Университета… как ли са успели да го запазят в тайна?

Останалите свиха рамене. Не знаеха. А когато Терънс Борегард Трети чу въпроса, просто махна с ръка.

— Човек никога не знае как и кога ще избухне сензация. Но трябва да е винаги готов. Както нашата малка Сибил. Винаги е готова.

Върнаха се отново към работата си. Но приказките отново се подновиха, когато изпълнителният директор на Университета Лаурънс Б. Олдфилд публикува изявление.

„Историята за сградата на Инженерния факултет и къщата за човекоподобните маймуни е отвратителна, абсолютно невярна и клеветническа. Университетът обсъжда с адвокати бъдещите си действия.“

— Какво друго очаквате да кажат? — отново свиха рамене в стаята за новини на KNEX-TV.

Редакторът от местния вестник „Пало-Алто-Таймс-Криер“ се обади на Сибил по телефона.

— Дай малко подробности. Нямам никакви. Страхотна история, ако е истина. Но Джаксън не вдига телефона и не отваря вратата. А от Университета са казали, че няма да коментират. Какво можете да ми предложите?

— Нищо — отряза го студено Сибил. Все още не знаеше какво може да направи с тази история. Но едно нямаше да направи със сигурност — нямаше да я даде на някой друг, особено на човек, който не вярваше, че е истина. — Все още работим върху нея, за продължение. Нямам повече от това, което чухте снощи.

Затвори телефона. Но той отново иззвъня, и пак, и пак. Не престана да звъни през цялата сутрин. Търсеха я репортери от вестници и телевизионни канали от Сан Хосе, Сан Франциско, Оукланд, Лос Анджелис. Сибил ги отряза всичките, но все повече я обземаше непознато вълнение. Всички мислеха, че е страхотна и никой не я критикуваше за нищо.

Към обяд Борегард я повика в кабинета си.

— Добра история. Поздравления.

— Благодаря ти. Заслугата е твоя.

— Да, наистина. Може би част от нея.

Сибил остро го погледна.

— Изцяло е твоя.

— Изцяло? Ами скицата. Откъде я имаш?

— Намерих я. Но нямаше да знам за нея, ако не ми беше казал. Всичко е благодарение на теб, Тери…

— Къде я намери?

— Не мога да ти кажа.

— Ще ми кажеш.

Сибил поклати отрицателно глава.

— Не искаш да ти разкрия източниците си.

Той я погледна през присвитите си клепачи.

— А това, че ги обучавала? На езика на жестовете и на етика на общуването? Откъде го научи?

Настъпи кратка пауза.

— От мой източник.

— Кой?

— Не мога да ти кажа, Тери. Не мога да разкривам…

— Пред мен можеш.

— Дори и пред теб не мога.

Той я погледна втренчено.

— А откъде взе изказването на Лайл Уилсън за проектите, по които работят.

— От „Ла Тайм“. Бяха пуснали една статия за инженерните науки в Калифорния.

— Значи си направила някои проучвания.

— Разбира се.

— И имаш сигурни източници.

— Сигурни като твоите.

Той скочи от стола си.

— Какво, по дяволите, означава това? Откъде знаеш с кого съм разговарял?

— Не знам! Просто исках да кажа… нямах нищо предвид, Тери. Най-малко исках да те разстроя.

— Кой е разстроен? Просто исках да знам какво става. Разбра ли? Никакви игри, никакви изненади. Ясно ли е?

— Да.

— Така, кой ти каза за езика на жестовете и за етиката? Откъде имаш скицата?

Сибил отново поклати глава.

— Е добре, малка госпожице. Но помни, че всичко ще се изсипе на собствената ти глава.

— Не само на моята. Зад мен стои телевизионният канал.

— Доколкото сме в състояние. Само доколкото сме в състояние.

— Винаги си ми казвал, че каналът застава зад хората си.

Доколкото можем.

Тя остана съвсем неподвижно.

— Ти ми даде тази история, Тери.

Той въздъхна с облекчение.

— Изглежда се върнахме там, откъдето започнахме, сладур. Аз ти дадох една хубавичка история и ти казах, че не можем да я използваме. — Телефонът му иззвъня и той вдигна слушалката.

— Да? Задръж го половин минута и после ще говоря с него. — Остави слушалката настрани. — Олдфилд е — каза той на Сибил.

— Изпълнителният директор на Университета. Мисли се за проклет тигър. Не се притеснявай. Ще те прикрия — поклати глава с присмехулно задоволство. — Каква малка прелест си, така да разтърсиш Станфорд. И както чувам, телевизионната мрежа също проявява интерес към нас. — Заобиколи бюрото. — Дръж ме в течение, преди да напишеш още нещо за маймуните, добре? — Той я хвана за ръката, леко я ощипа и я избута навън през вратата.

— Можеш да ме свържеш — каза той на секретарката си като взе отново телефонната слушалка.

— Откъде е всичко това? — настоятелно попита Олдфилд. — Кой е този „високопоставен университетски служител“? Няма такъв и ти добре го знаеш. Ти си съчинил всичко това. То е измислица и нанесе вреда на Университета. Затова искаме да знаем откъде идва и какво смяташ да правиш по-нататък?

— Знаем го от достоверен източник — каза спокойно Борегард. Седна удобно в стола си и се приготви да се забавлява. Затвори очи и си представи Марджъри, съпругата на Лаурънс Б. Олдфилд, да лежи под него и да издава доволни звуци, а после как си бъбрят, докато се излежават и как й задава въпросчетата си за Университета, особено пикантната малка историйка за Рамона Джаксън и нейните човекоподобни маймуни, която бе измъкнала от съпруга си. — Абсолютно достоверни източници — повтори той на Олдфилд. — Ние не сме безотговорни, Лари. Ние сме най-добрите тук — скромно се изкашля. — Що се отнася до плановете ни, засега нямам намерение да ти кажа нищо. Може и да помислим за евентуално продължение, но дори и за това не съм още сигурен. Ще проверим нещата, разбира се. Това ни е работата.

— Ще проверите нещата — гневно повтори Олдфилд. — Майната ви, можехте да проверите, преди да го пуснете в ефира.

Боже, боже, помисли си Борегард, какъв език от един университетски служител.

— … правният департамент — говореше нещо Олдфилд. Ще проверим какви са ни правата. Знаеш, че много рискувате. Всеки кучи син от вашата емисия… и особено човекът, който се е вмъкнал в моя кабинет и е откраднал личните ми документи от моята картотека. Но аз не мога да чакам адвокатите. Настояваме за публично опровержение и извинение. В същата новинарска програма да бъде прочетено от същата говорителка, какво й беше името, блондинката, която да обясни, че нищо в тази история не отговаря на истината…

— Нищо ли? — бавно повтори Борегард. — Лари, тя не каза ли петдесет милиона?

— Не става въпрос за това.

— Не каза ли, че иска Университетът да се погрижи за нейните човекоподобни маймуни?

— Обикновени маймуни. Това беше шега.

— Обикновени маймуни? Е добре, със сигурност ще коригираме тази грешка.

— Настояваме да кажете на зрителите, че историята е клевета, че част от нея е била фабрикувана, а вашите източници са неверни… вие знаете как да го кажете.

— Е добре, трябва да ти кажа, че ние работим много добре — каза успокоително Борегард. — Ще направим тази корекция, Лари.

— В допълнение — каза Олдфилд все едно че Борегард изобщо не му бе отговорил — искаме да знаем източника на тази история, или източниците, в случай че са няколко. Съмнявам се, че има такива, но ако не ни дадете имената им, ще приемем, че сами сте измислили всичко. Вие, с тази Морган, авторката. Имаме право да знаем тези имена и аз ги искам веднага. Някой от тях е нахлул в кабинета ми и аз искам да знам кой е.

— Задръж за малко, Лари. Ти ни отправи много обвинения и аз не искам да ги слушам. Откъде знаеш, че някой се е вмъкнал в кабинета ти? Кабинетът ти е отворен през повечето време, нали? Не мисля, че искаш да обвиниш екипа ми в престъпване на закона, когато не разполагаш с доказателства. Що се отнася до вашите права, при цялото ми уважение към теб, нямаш право на нито едно име, нито едно! Не може една отговорна новинарска програма…

— Няма никаква отговорност…

— … да не обещава анонимност и защита на своите източници. За бога, само защото са били достатъчно смели да ни кажат истината…

— Това е лъжа!

— … и разбира се, ти ще разбереш, че аз като журналист не мога дори да предположа…

— Глупости.

— Добре. — Настъпи тишина. — Няма да ти кажа тези имена, Лари. Наистина не очакваш от мен да го направя. Какво, по дяволите, ще направиш с тях? Историята вече излезе на бял свят.

— Ще ги накарам да си оттеглят думите назад. Знаеш много добре какво ще искам от тях.

— Е, може да го направят, може и да не го направят. Хайде, Лари, какво толкова, това е просто една малка история. Може пък да разтърси малко академичните среди и…

— Тя каза, че ще си вземе парите обратно! — въздъхна Олдфилд. — И тогава вече ще те смажа.

— Не вярвам, че ще го направи. Защо? Какво ще направи с всичките тези пари, а?

— Ще ги даде на Кал Теч или Бъркли. Те бяха в списъка й от самото начало, но Лайл Уилсън успя да я уговори.

— Защо?

— Защото някои хора не са дебелокожи като теб, копеле! Тя не обича да я правят на глупачка!

— Е, добре де, след като веднъж сте я придумали, ще успеете още веднъж. Поговори с твоя Уилсън. Може би ще успее да я навие. Може да го направи като легне с нея.

Настъпи тишина.

— Искам опровержение — упорито каза Олдфилд. — Тази вечер. В същата емисия.

— Съжалявам, Лари, но няма да го направим.

— Тогава ще се видиш с адвокатите ни — троснато отговори Олдфилд и тресна слушалката.

Е добре, помисли си Борегард, малко мълчание не е лошо за разнообразие. Но изразът на лицето му бе замислен, докато остави слушалката и заобиколи бюрото си. Погледна през стъклената стена на офиса в стаята на репортерите. Сибил седеше пред бюрото си. Изглеждаше убедително. Вероятно си има своите източници. Тя знае, че това е един от пътищата да изскочи някоя история, а после да събере парчетата в едно цяло, като в пъзел. Или да открадне документ. Бе свършила добра работа. Бе направила една малка хубава история. По-добре щеше да направи, ако сега я прикрие. Тя бе дяволски добра. Мисълта да се отърве от нея му бе неприятна.

 

 

Валери и Роб Сигъл излязоха от театъра и пресякоха вътрешния двор на сградата. Бе хванал ръката й и ентусиазирано стискаше пръстите й, докато тя успя да се откопчи.

— Хей! — възкликна той след нея, когато тя забързано закрачи напред. — Нещо лошо ли казах?

Тя поклати глава.

— Просто не искам да закъснявам за час.

— И аз не искам. Но можем да се държим по-приятелски, докато стигнем, нали?

— Не ми се иска — каза късо Валери и продължи да върви.

— Исусе — промърмори той — как бих могъл да знам как ще реагираш в следващия момент…

Продължиха да крачат мълчаливо към дългата сграда, в която се провеждаха занятията. Към нея водеха широки стъпала, по които на малки групички бяха насядали студенти — четяха, ядяха, приказваха си. Валери си проби път между тях, следвана от Роб.

— Важи ли още уговорката ни за довечера? — сияещ попита той.

— Предполагам — отговори тя и влезе в студената мрачна сграда.

— Исусе — каза този път по-високо Роб, но преди да успее да продължи, Валери се бе отдалечила.

— Сибил! — извика тя. — Не съм те виждала толкова отдавна. Как си?

Очите на Сибил засияха като видя, че Валери тича към нея.

— О-о, Валери. Надявах се да те срещна. Случиха се толкова много неща… вчера бе най-невероятният ден в живота ми…

— Добре. Разкажи ми всичко. Толкова съм отегчена, че ще ми е приятно да чуя какво ти се е случило. Какво стана?

Сибил любопитно погледна към Роб, който продължаваше да се мотае наблизо.

— Ако си заета, ще ти го разкажа друг път.

— Разбира се, че не съм заета. — Валери се обърна към Роб. — В шест и половина?

Той кимна:

— Добре.

— Добре, ще се видим тогава. — Хвана Сибил за ръка. — Какво ще кажеш да изпием по една лимонада?

— Нали имаш час? — изтърва се Роб.

— Всъщност той е след един час — спокойно каза Валери. — Ти имаш ли часове? — обърна се тя към Сибил.

— Не — отговори Сибил, като изхвърли часа по история от мислите си.

— Тогава да вървим.

Без да обърне внимание на Роб с лекотата, с която винаги го правеше, Валери хвана Сибил за ръка и двете се отправиха навън. Минаха площадчето и пресякоха вътрешния двор при Студентския съюз.

— Прекалено красиво е, за да влизаме вътре — каза Валери и те избраха една маса на терасата. — А сега ми разкажи за невероятния си ден. Имам нужда от една забавна история. Напоследък всичко е толкова скучно.

— Не знаех, че се срещаш и с други момчета — погледна я Сибил.

— Е, сега знаеш.

— Но все още се виждаш с Ник.

— Не. — Валери ровеше в чантата си за книги, за да намери портмонето си и Сибил не можа да види израза на лицето й. — Реших, че бракът не е за мен.

Сибил онемя.

— Били сте женени? Не знаех… кога…

— Разбира се, че не сме били. — Спря. Какво, по дяволите, си мисли. Тя е ужасно загрижена. Но не иска да навреди. — Да ходи човек с Ник е все едно да е женен за него. Той не определя срещи. Тази дума просто не фигурира в речника му. Той се жени. Започнахме да ставаме прекалено близки и аз скъсах. Лимонада — каза тя на сервитьора и после тъжно се загледа в лъжичката си. — Иска ми се хората да не са така заети — продължи тя. — Те винаги правят нещо, планират, работят, после говорят за това, което са правили, планирали, работили. Това ме изнервя. Винаги очакват от мен да ги слушам, да кимам с глава и да изглеждам развълнувана, все едно че съм от секцията за поздравления, или от тима на лодката… или съпруга.

— Е — започна Сибил след минута мълчание — предполагам, че сега не трябва да ти разкажа какво правя или върху какво работя.

— О! — Валери вдигна поглед към нея и се усмихна с онази топла, широка усмивка, която винаги караше другите да забравят колко затворена в себе си е била само преди миг. — Не беше много красиво от моя страна. Напълно те пренебрегнах, а ти с такова вълнение се опитваше да ми разкажеш за невероятния си ден. Кажи, че ми прощаваш и ми разкажи какво ти се е случило.

— Разбира се, че ти прощавам. Не ставай глупава. Ако наистина искаш да чуеш какво ми се е случило… — Валери кимна. Гледаше я толкова напрегнато, че Сибил имаше чувството, че е единственият човек в света, от когото сега се интересува Валери.

— Случи се нещо в студиото, вчера. Е, всъщност онзи ден, но събитието се разви вчера.

В момента, в който чу да се споменава името на Рамона Джаксън на Валери й се прииска да спре Сибил по средата на изречението. Не й се слушаше за това. То пробуди спомените от онази ужасна вечер с Ник. Гневната им кавга още ехтеше в мислите й. Но тя сама бе искала да чуе всичко и сега не й даваше сърце да накара Сибил да спре.

— Гледах го — каза тя, когато Сибил свърши. — Чудех се дали имаш нещо общо с това. Но това е побъркана история. — Спря. Може би щеше да накара Сибил да поговорят за нещо друго. — Как успяваш да пишеш истории като тази? Разпитваш ли някого?

— Понякога. Но не и този път. Доверих се на човека, който ми разказа за това.

— Довери се? При такава странна история? Не си проверила и от други хора?

— Не беше нужно. Човек трябва да знае кога да провери и кога не е необходимо. Човекът, който ми я разказа спи със съпругата на един от Университета. Административният директор — добави напосоки тя, без да я е грижа дали е истина или не. — Тери каза, че съм страхотна, че съм открила тази история и че ще ме вземе със себе си, ако го изтеглят в телевизионната мрежа.

— Ти сама ли я откри?

— Разбира се. Намерих и тази скица. Никой не ми е помогнал. Показах ги на Тери и той хареса историята. Каза ми да вървя смело напред. Бе един от неговите мигове, за които винаги говори.

— Мигове? — Валери я слушаше напрегнато и Сибил се отпусна.

— Човешкият интерес. Мигове в човешкия живот, с които може да се идентифицира зрителя. Неща, които предизвикват повече интерес, отколкото фактите или цифрите за загубите на реколтата на царевица или за замърсяването, или дори за нова постройка. Тази история превърна новата сграда в значима за хората. И беше добра, не бе необходимо да се направи много, за да стане идеална.

Интересът на Валери все повече се разгаряше.

— Какво означава, че не е било необходимо да се направи много, за да стане идеална?

— Правим най-доброто от това, с което разполагаме — поправи я Сибил, все едно че бе учителка. — Повечето новини са толкова скучни, че трябва много да работим по тях, за да грабнат вниманието на хората.

— Имаш предвид, че си съчинявате.

— Не, разбира се, че не. — Погледна Валери с изучаващ поглед, за да разбере дали не се опитва да я хване на въдицата, но после реши, че не е така. — Не, не си съчиняваме, но го написваме по начин, който да привлече вниманието на хората. Ако знаеш какво правиш, можеш да дадеш цитата в друг контекст, да му поставиш друго ударение, да го оцветиш малко, може да добавиш само няколко детайла, и тогава получаваш нещо, което ще задържи вниманието на твоята аудитория.

Валери кимна. Отново бе започнала да се отегчава. Бе се уморила от малко пресиленото вълнение и енергия на Сибил. Бутна лимонадата си настрана. Беше отвратителна. Нямаше никакъв вкус. Напоследък всичко бе безвкусно. Искам Ник, помисли си тя. Искам да говоря с него, да чуя смеха му, да се смея с него. Искам да видя как очите му грейват, когато кажа нещо, което харесва. Искам да лежа под него и върху него. Искам да ме притисне.

Не можеше да повярва. Никога не бе допускала да се забърка в такава каша. Изглежда повече нямаше да може да се забавлява, нито пък друг мъж щеше да успее да я заинтересува. Дори не можеше да се наслади на чаша лимонада. Трябваше да успее да се пребори с всичко това. Но точно сега бе безкрайно отегчена от целия този разговор за телевизията. Затвори чантата си и се изправи.

— Поздравления. Радвам се за теб. Хубаво е да видиш, че някой има успех.

— Почакай, ще повървя с теб — каза Сибил. — Към клас ли отиваш?

— Предполагам.

— И аз трябва да ходя.

Върнаха се по същия път.

— Роб изглежда приятен — каза Сибил. — Невероятно красив е.

Валери въздъхна.

— Роб е малко момче, което се облича, както се обличат студентите — като жънещи успехи търговски посредници, какъвто един ден ще стане.

— Няма вид на човек, който ще успее да ти продаде нещо.

— Аз съм по-костелив купувач. А какъв е този Тери, за когото говореше?

— Какво искаш да кажеш?

— Не знам. Имаше нещо в гласа ти. Той по-специален ли е?

— Мразя го. Но трябва да работя с него. — Сибил спря. — Аз съм към библиотеката. Ще се видим.

— Мислех, че имаш часове.

— Да, но трябва да си взема една книга. До скоро.

Валери поклати глава. Всичко, което направих, бе да я попитам за този Тери, а тя ми обърна гръб. Вероятно спи с него. Но откъде можех да знам, че той е дойната крава?

Тихо стъпваше с мокасините си по пътеката. Цели два дни, откакто не съм виждала Ник. Не сме се разделяли от януари. Пет месеца.

Но не тези два дни я тревожиха. Тревожеше я по-скоро мисълта, че няма да го вижда повече. Наистина не можеше да понесе факта, че няма да го вижда. Ритна един камък от пътеката и той с трясък се удари в стъблото на едно дърво. По дяволите. Защо всичко е толкова сложно?

Звънецът удари и тя се запъти към сградата. Но спря във фоайето. „Не мога. Не мога да седна и да слушам как английските поети са възпели любовта и желанието. Ще ми бъде много по-приятно да чуя какво мисли Ник за това. Ще ми бъде много по-приятно да ми покаже какво чувства. Омръзна ми да ми липсва. Трябва само да му се обадя и той ще ме покани на вечеря и всичко ще се оправи.“

Обърна се и почти тичешком пресече поляната като махаше с ръка на приятелите си, но не спря, докато не стигна до общежитието. Делеше малък апартамент с три момичета. Всяка си имаше стая, в която се влизаше от общата дневна. Когато пристигна, момичетата не бяха вкъщи. Затвори вратата и седна на крайчеца на леглото. Протегна се за телефона. Но не вдигна слушалката.

Той няма да си е вкъщи. Днес работи цял ден. Е, но мога да му се обадя в работата. Не обича да го тревожат там. Но ще се зарадва да ме чуе. Ще се зарадва, когато чуе да му казвам…

„Какво? Какво ще му кажа?“ Легна на леглото и се загледа с невиждащ поглед през прозореца. „Ще му кажа, че го искам. Че искам нещата между нас да са както преди. Нищо повече. Но не и по-малко. И той ще ми каже неща, които вече ми е казвал. И аз ще му отговоря по начин, по който вече съм го правила. И отново ще се окажем на същото място. Ще се вбеся и ще забравя колко много ми е липсвал. И тогава отново ще започнем да се караме. Не, не искам това. Но искам Ник. Господи Боже, толкова съм объркана.“

Стана от леглото и закрачи из стаята. Влезе в дневната и се изправи до прозореца, засенчен от висока плачеща върба, чиито клони се полюшваха от лекия вятър. Не ми остава нищо друго, освен да го забравя. Не мога да му се обадя. Не мога да му пиша. Ще стане още по-невъзможен отпреди. Няма да си помисли, че съм се върнала при него, само за да прекарам хубаво времето си, а ще си помисли, че съм се предала. Ще си помисли, че сме стъпили на пътя за олтара.

Ще бъде толкова сериозен.

Защо трябваше да се влюбвам в човек, който не знае как да играе?

„О-о, не, не съм влюбена в него — каза си уверено тя. — Просто се оставих да бъда увлечена. Позволих му твърде много да навлезе в моя живот. Ще трябва да мине доста време, преди да позволя на друг мъж да го стори отново.“

Взе книгите си и тръгна през парка към класната стая. Щеше да закъснее, но това нямаше значение. Точно сега щеше да е по-добре да научи какво мислят английските поети за любовта и желанието, отколкото да мисли за Ник. Може би поезията щеше да й донесе покой?

Но поезията не успя, както не успя да я успокои и нищо друго до края на този дълъг ден. Когато се върна в стаята си бе напрегната, ядосана и изпълнена с желание да й се случи нещо. В пощенската си кутия намери бележка от Роб, в която й напомняше за срещата в шест и половина. Смачка я. Той беше толкова млад. И лесен за разбиране. И ужасно скучен. Тя искаше нещо драматично, а Роб бе далеч от това.

В кутията си намери и бележка от Анди Барлоу, адвокат в Пало Алто, приятел на баща й, който я канеше на вечеря тази вечер. Обади му се по телефона.

— Просто решихме да се съберем, без повод. Повечето са от Университета. Видях се с родителите ти преди няколко дни в Ню Йорк и им обещах да те наглеждам. Кажи, че ще дойдеш.

— Ще дойда — каза Валери. „По-добре е от срещата с Роб.“ Когато стигна до къщата на Барлоу, почти бе успяла да забрави за гнева на Роб заради провалената среща. Бе прогонила и мислите си за Ник. Беше се съсредоточила върху мисълта да си прекара добре времето.

— Валери, бих искал да те запозная с Лаурънс Олдфилд — каза й Анди Барлоу, докато я водеше през стаята, а тя усмихната държеше ръката му.

— Не ми се случва често да срещам студенти на тези вечери — каза Олдфилд, като й протегна ръка удивен от красотата и излъчването й. „Парите, помисли си Олдфилд, всички тези вечери извън университетското градче, приятели на родителите й, връзки, влияния.“ Но тя бе добър слушател. Разбра го, докато пиеха питието си на терасата преди вечерята. С учудване се чу да й разказва за вече израсналите си деца, за рибарската си лодка, за работата си в Университета и за много по-младата си жена, която не може да си намери място и безкрайно много желае да пътува по света. — Обещах й, че ще го направим, когато се оттегля от работа — завърши той. Вече седяха около масата и той пренебрегна супата си, за да продължи разговора с Валери. Съпругата му Марджъри бе седнала в другия край. — Остават ми само още три години. Правя всичко възможно да преминат леко. Никакви скандали, никакви конфликти, никакви каши, които да оставя на моя приемник.

— Не може да няма никакви скандални ситуации в Станфорд — каза предизвикателно Валери — дори да са съвсем малки.

Олдфилд се усмихна и поклати глава.

— Няма да им позволим. И без това в наши дни е трудно да се ръководи университет и без някой да се навира и да мъти водите.

— А дамата на име Рамона Джаксън — подхвърли невинно Валери. Отпи глътка вино и вдигна поглед, за да срещне блесналите очите на Олдфилд. Беше толкова отегчена, че й се искаше малко да разтърси този Олдфилд. — Толкова е странна тази история. И толкова чаровна.

Чаровна?

— Бедната жена, тя се притеснява за своите любимци. Повечето хора са такива егоисти, че не ги е грижа за никого. А тя, тя прави такъв величествен жест, който кара хората да й се възхищават. Мисля, че това е очарователно.

Олдфилд се намръщи.

— Какво знаете за тази история?

— Само някои дреболии, наистина. Видях част от онзи телевизионен репортаж. Освен това жената, която е автор, е моя позната. Всъщност, тя е написала репортажа. Разбрах, че доста хора смятат, че е добре направен.

— Добре направен — като ехо повтори Олдфилд.

— Предполагам, че действително е добър за това, което е искал да постигне. Да привлече вниманието на аудиторията, да предизвика човешкия интерес в контекста на нещо много по-сериозно.

— Глупости! Съжалявам. Моля да ме извините. Не трябваше да говоря по този начин на една прекрасна дама. Но това са празни приказки и на мен не ми харесват. Тази жена е Сибил Морган, нали? Името й се появи накрая в надписите, въпреки че аз не знаех, че тя е авторът. Тази жена нанесе непоправима вреда на университета, а това е малко повече от предизвикване на човешкия интерес.

— Каква вреда? Няма ли да получите парите за новата сграда?

— Не сме сигурни.

— Тогава вредата не е непоправима.

— Все още не е. Но може да бъде. Трябва да имаме готовност за най-лошото.

Валери привърши задушените миди с лук и сланина.

— Не е било зложелателно. Сигурна съм, че никой в това студио не иска да навреди на Станфорд.

— Разбира се, че беше зложелателно. Тази история не е истина. Тя е измислена. Някой го е направил нарочно. Те направиха на глупак тази възрастна лейди, която се притеснява какво ще кажат за нея хората, ако си е закопчала накриво блузата.

— Но това са глупости! — Валери наблюдаваше как камериерката вдигна чинията й за супа и сервира салатата. Взе вилицата си. Искаше й се да не е тук. Всичко това изглеждаше толкова незначително. Ник мислеше, че е важно. Но Ник не беше тук. — Сибил се притесняваше за аудиторията на предаването. Това е всичко. Не я е грижа за Станфорд. Интересува я рейтинга. Освен това ми каза, че не си го е измислила. Научила го е от някой, който вероятно спи със съпругата на административния директор на университета… Наистина, това е само една малка, мърлява история — добави тя, като забеляза, че Олдфилд бе зяпнал от учудване и издаваше хриптящи звуци. — Сигурна съм, че не е направила нищо неморално. Не би направила такова нещо. Тя е много стриктна в работата си. Каза ми, че сама е открила тази скица. Никой не й е помогнал. Извинете ме. — Мъжът от дясната й страна се опитваше да привлече вниманието й. Валери с облекчение се обърна към него и веднага забрави за Сибил и за Рамона Джаксън.

Олдфилд остана неподвижен. Бе втренчил поглед в салатата си, онемял от чутото. Източникът на историята, който така настойчиво бе искал от Борегард, вероятно бе той самият. И тогава в съзнанието му проблесна мисълта, че Сибил Морган е знаела от самото начало, че изопачава историята и че точно тя е човекът, който се е вмъкнал в кабинета му и е откраднал скицата.

 

 

Една седмица по-късно Сибил Морган бе извикана пред Университетската дисциплинарна комисия, за да обясни кражбата от кабинета на Лаурънс Олдфилд. Седеше на леглото в малкия си апартамент, четеше и препрочиташе повиквателната и чакаше да се обади Борегард, да й каже, че ще застане зад нея, че ще й осигури адвокат, че ще даде показания, че е действала по негови разпореждания, ще направи всичко необходимо, за да я спаси. Но часовете минаваха, а телефонът не звънеше. Всичко е за моя сметка, с горчивина си мислеше тя. Винаги е така. Никой не го е грижа. Никой няма да ми помогне. Майната им на всичките! Нямат право да ме питат за каквото и да е. Искат да ме накарат да пълзя пред тях само защото съм показала колко са глупави. Могат да минат и без мен. Могат сами да играят малките си игрички. Нямам нищо общо с тях. Нямам нужда от тях. Нямам нужда от никого.

Дисциплинарният комитет се събра без Сибил. Неявяването й бе изтълкувано като нежелание да ги приеме като институция и съответно да приеме университета, както и нежелание да остане член на университета. Препоръките им бяха тя да бъде изключена.

Два дни по-късно Сибил получи официално писмо за изключване от университета. Веднага след като научи за това от Лаурънс Олдфилд, Терънс Борегард Трети я уволни от KNEX-TV за манипулиране на общественото мнение и незачитане доверието на аудиторията с изопачаване на история и с готовност съобщи за това по новините, на които тя преди това бе продуцент.