Карл Май
Смъртта на императора (8)

8. Право в целта

Който вярва в Бог и Провидението, често стига до извода, че Кормчията на събитията събира техните нишки точно тогава, когато човек ни най-малко очаква и когато вече смята надеждите за изгубени.

Във форт Гуаделупа сега бе самотно. Апачите бяха заели за Хуарес граничните райони, а ловците и всички боеспособни мъже, които иначе в празници циркулираха по улиците, бяха последвали запотека. Ето защо нямаше никакво оживление из форта и като някой зъл гост бе отседнала тук скуката.

Беше късен следобед. Резидиля седеше до прозореца на пивницата, където й бе обичайното място и плетеше. Беше малко бледа, ала тази бледнина й придаваше нещо особено нежно и мило. Очите й бяха хлътнали, а на устните се бе отпечатала тиха робкост, което отнемаше нейната жизнерадост, но сякаш я правеше по-красива и женствена.

На другия прозорец седеше Пирнеро. Държеше в ръката си книга, но не четеше, а блуждаеше поглед натам, където слънцето приближаваше земния свят. Той също се бе променил. Главата му сякаш бе по-олисяла. Челото му бе покрито с бръчки, устните бяха стиснати, а очите гледаха помръкнало.

В помещението тегнеше нерадостна тишина, която никой от двамата не желаеше да прекъсва.

Най-сетне старият се прокашля.

— Хм! — обади се той. — Мизерно време!

Резидиля не отговори.

— Ама че мизерно време! — повтори след известно време.

Тя и сега толкова отговори, колкото преди.

— Ее? — викна оня гневно.

— Какво, татко?

— Мизерно време!

— Та навън е чудно хубаво!

Той тутакси извърна лице към нея, изгледа я удивено, като че бе казала нещо непонятно и изръмжа:

— Как? Какво? Хубаво ли било?

— Ами само погледни навън! — подкани красивата девойка със замечтана усмивка.

— Това правих целия ден, но нещо хубаво не видях. Ей къде е слънцето, там дърветата и храсталаците, там пък реката, няколко къщи и птици, но люде не забелязвам. Хора, които да се отбиват при мен и пийнат нещо или да купят едно друго от дюкяна, хора, с които човек може да побъбри, хора, с които да направи някоя сделка!

— А, това ли било! В такъв случай ти давам право, тъй като при нас действително няма никой — каза тя с отсянка на печал.

— Да, никакъв човек, ни един-единствен, нито пък някой зет.

При тези слова Пирнеро метна зорък поглед към дъщеря си. Тя сведе лице и по него се разпростря гъста червенина.

— Е? — подхвърли онзи. — Какво ще кажеш за думата зет?

Лека въздишка долетя откъм мястото на Резидиля. Бащата я остави без внимание и тъй като не получи отговор, подвикна:

— Е-е? Къде ти са пак умът и ушите, а? Какви старания съм полагал, за да се сдобия със зет! Знаеш ли изобщо?

— Да — съгласи се тя, колкото да не влоши настроението му.

— Тук беше онзи Малкия Андре. Един симпатичен, свестен мъж!

— Хм!

— Та какво имаш против? Човекът идеално подхождаше. Беше пивовар и имаше цели торби пълни с нъгитс. После дойде следващият.

Резидиля не попита кого има предвид. Затова той викна към нея:

— Е-ее? Следващият! Знаеш ли кой беше?

— Кого имаш предвид?

— Е, да, да, така е то! Нашего брата хвърля какви ли не усилия да доведе зет, а тя хич и не знае кой й е бил обожателят. Американеца имам предвид, дето пристигна по реката с кану.

— Лешоядовия клюн?

— Да. Той прочут скаут, пратеник на лорда. За носа нямаше какво да се грижиш. Него щяха да наследят дъщерите, а не синовете ти. Така се предават наследствените черти — от баща на дъщеря и от майка на син. А после дойде третият.

Тя сведе още по-ниско глава.

— Е-еее! — изръмжа старият. — Дойде третият! Кой беше той?

— Имаш предвид… Жерар? — изрече тя със запъване.

— Да, разбира се. Той ми беше най-легнал на сърцето. На теб?

— Да — прошушна дъщерята, позабавила се малко с отговора.

— По дяволите! Един прочут ловец! Храбрец! Силен и хубав! И при това нежен като дете и кротък като агне. И богат! Тая пушка с приклад от чисто злато. Знаеш ли само какъв къс издяла от него?

— Та нали присъствах.

— И знаеш ли още как пречука французите там горе в мансардата, макар самият да беше вече полумъртъв! Клетият! Толкова дълго вита между живота и смъртта! Беше ни голяма грижа! Нали?

— О, татко, много голяма!

— Да. Най-после, най-после надеждата бе отново тук. Знаеш ли какво си бях въобразил?

— Да?

— Че той ще ти направи предложение за женитба.

Резидиля предпочете да премълчи.

— Или поне ще се обясни в любов.

И сега не последва отговор.

— Е? — викна Пирнеро. — Нищо подобно не се случи, а?

— Не.

— Нито целувка по ръката или бузата?

— Не.

— Или леко пощипване по ръката или ухото?

— Също не.

— Гръм и мълния! Нима нито веднъж поне не ти помачка дясната или лявата ръка?

— Когато заминаваше.

— Тогава е било твърде късно. Но с очи барем веднъж не ти ли намигна?

— Не мога да се сетя.

— Хората така правят. Какво пощипване и намигане, приклещване, щипане и сръгване е падало, когато се запознах с майка ти! Ние старите я разбираме любовта къде-къде по-добре от вас младите. Тоя Жерар! Такъв фин и изискан мъж! А чак на края да ти помачка ръката. Магарето! Божичко, и това ми било зет! И не ти ли каза накъде смята да тръгне?

— О, да.

— Каквоо? Казал ти е? А на мен не? Мътните го взели? Забранявам! Разни там тайни, такива ми ти шушу-мушу няма да търпя и позволя. Че от тия скрито-покрито излиза, като че сте любовна двойка. Ти винаги си казвала, че не знаеш накъде е тръгнал.

— Знаех го.

— А-а, ама това е направо нечувано! Защо не си ми казала?

— Ами тайна беше!

— Стихии небесни! Имате тайни помежду си? Тая няма да я бъде. Никога не бих търпял подобни неща от моята дъщеря и зет. Аз трябва да знам всичко, всичко, дори колко целувки си разменяте на час. По този начин човек получава вярна и цялостна представа за картинката, което е крайно необходимо, когато поиска да сравни брака на дъщеря си със собствения. Та що за тайна е казваш?

— Не биваше да разкривам, татко, но времето, когато трябваше да се върне, отмина и сега изпитвам страх.

— Страх? Чума да го тръшне, звучи лошо! Значи начинанието е опасно?

— Да, особено като се има предвид, че той беше още толкова слаб, когато тръгна.

— Хайде казвай, за какво всъщност се касае?

— За… той искаше… о, Боже мой!

Резидиля спря посред изречението. Очите й се впериха в прозореца. Лицето й бе приело неподвижността и бледността на смъртта, ръцете й се бяха стрелнали към сърцето, където сега здраво ги притискаше. Пирнеро забеляза посоката на нейния поглед. Приближи до прозореца и погледна навън. Един конник изкачваше бавно улицата, а зад него пристъпваха четири тежко натоварени мулета.

— Бомби, гранати, събувалки за ботуши… та това е той! — изкряска съдържателят и се втурна през вратата навън.

Тогава и Резидиля отново получи живот. Ръцете й се смъкнаха, ала тутакси се стрелнаха към очите, от които рукна поток сълзи на облекчение.

— Той е, той — изхълца тя. — Слава Богу! Ох, така не бива да го виждам, не, така не!

Тя почувства, че ще се втурне ликуващо към гърдите му и ето защо побягна нагоре към стаята си.

А Пирнеро застана на външната врата и протегна ръце да посрещне ловеца.

— Добре дошъл, хиляди пъти добре дошъл, сеньор Жерар! — извика той. — Ама къде се дянахте?

— Скоро ще чуете, драги ми сеньор Пирнеро. Позволете само да сляза от коня!

Да, това беше Жерар, старият, предишният! Висок, силен и плещест, почти така исполински сложен като Стернау, той не показваше в стойката и движенията си ни най-малка следа от болестта. Облеклото му бе изпокъсано, трябва да имаше зад себе си неимоверни трудности. Но загорялото от слънцето лице сочеше свежест, а очите блясък, което не даваше да се разбере, че до неотдавна се е борил със смъртта.

Той скочи от коня и вместо да подаде ръка на стария, го притегли в обятията си, притисна го към себе си и дори го дари със звучна целувка по страната.

— Дал Бог добро! — викна щастливо. — Сърдечно се радвам, че съм отново при вас!

Такова нещо на стария още не се бе случвало. От радост и вълнение очите му се навлажниха. Той стисна крепко ръцете на ловеца.

— Наистина ли? Радвате се? Даже ме прегърнахте от радост? Дарихте ме със звънка целувка и ме притиснахте до себе си, както сте помачкал на тръгване ръката на Резидиля! Сеньор, вие сте способен мъж и имате добра душа. Бих си пожелал единствено… е, тоя въпрос пред вас човек не бива да зачеква, тъй като вие сте решил на всяка цена да останете незадомен.

— Много правилно. Но я кажете, сеньорита Резидиля добре ли е.

— Добре ли? О, за жалост не! Трябва да си е повредила стомаха, тъй като почти нищичко вече не може да вкуси. Изпосталя и линее и така стене и въздиша, така писука и се тресе, сякаш скоро ще угасне. Аз й препоръчах синапово тесто. Да наложи със синап корема си, а плешките да натрие с маточина. Но тя не слуша, преди да е станало твърде късно. Тъкмо при такива случаи му е мястото на един свестен зет да й разясни становището какво е значението на синаповото тесто и маточината, когато човек има болен или задръстен стомах.

Черния Жерар познаваше стария. На него тези думи не подействаха, както щеше да е при някой друг.

— Тя къде се намира сега?

— Вътре в салона.

— Тогава позволете по-напред да я поздравя! — Жерар влезе в коридора, отвори вратата на кръчмата и надникна. — Тук няма никой — каза той.

— Вътре е наистина — продължаваше да твърди старият.

— Ами. И къде? — попита Жерар засмян.

— Тук! Ето!

Старият дойде до вратата да покаже мястото, където бе оставил Резидиля. Но то бе празно.

— Бог знае, защо не е тук — възкликна учудено. — Излязла е, офейкала! Ама че държане! Гръмотевични бури! Какво пък всъщност толкова сте й сторил?

— Сторил? Как тъй?

— Е, ами защото хич не може да ви търпи.

— За мен е също необяснимо.

— Да, трябва да сте си развалил отношенията с нея. Когато ви видя да идвате, сякаш жлъчката й отиде в гърлото. Така я почувствах аз. Ето защо е духнала. Изобщо не ще да знае за вас.

— Жалко! Но кажете, драги ми сеньор Пирнеро, мога ли да подслоня при вас коня и мулетата си? А и товара също?

— То се подразбира.

— Но не мога да го оставя да се търкаля на открито, бих искал да е под ключ.

— О, толкова ли е ценен?

— Доста. Състои се от олово.

— Олово? По дявола, та това е добре. Оловото страшно се търси. И къде смятате да го помъкнете?

— Засега ще го оставя тук. Мислех да направя с вас една малка сделчица. Знам една оловна мина там горе в Сиера. И тъй като на първо време ще съм в положение да се нуждая от много пари, качих се и взех толкова, че да ми стигне.

— Ее, мисля, че няма да ми предложите прекалено висока цена. Но защо са ви необходими толкова много пари?

— Хайде отгатнете, де!

— Да отгатна? Хм, я по-добре ми кажете!

— От мен да мине. Ще се женя.

От удивление старият отскочи крачка назад.

— Ще се жените? Глупости!

— О, напротив — отговори Жерар.

— И кога пък?

— В най-скоро време.

— И за коя пък?

— За една сеньорита, която живее недалеч оттук.

— Мръднал ли сте или от много акъл ви скимна да се жените?

— Е, на човек все пак му се дощява някой ден да стане щастлив.

— Щастлив? Бесовете ви взели! Та може ли човек да се ощастливи чрез женитба? Той само губи свободата и независимостта си, неговата същност и чувство за чест се провалят вдън земи, а самият все повече и повече се превръща във вещ, с която жената прави каквото й е угодно. Съветвам ви да не го правите.

— Твърде късно е.

— Никак не е късно. Пратете я по дявола! Има ли тя всъщност родители?

— Само баща, който за съжаление не иска и да знае за мен.

— Значи при всички случаи вие двамата трябва да се махнете. Ами че с тая женитба вие никога няма да имате един тъст на място. За какво всъщност се жени човек? За да си има тъст, с когото добре да се погажда.

— Принуден съм да го призная. Но както казах, вече е твърде късно.

— Еех, тогава ви съжалявам от цялото си сърце.

— Ще можем ли да наместим товара в склада? — отклони темата Жерар.

— Да. Ще повикам моите хора. По дяволите, много сте предпазлив! Дори сте ги запечатал тия торби с олово.

— Сигурното си е сигурно! Наглеждайте да не ми повредят печатите и се погрижете после за една добра вечеря!

Жерар отиде в салона, Пирнеро свика хората си и побърза сетне към кухнята да даде на дъщеря си необходимите разпореждания.

— Къде е Резидиля? — попита той старата слугиня, която беше там сама.

— Не зная — обясни запитаната, — но я чух да се качва по стълбите.

— Значи си е плюла на петите — рече той. — Хм, хич не й се сърдя. Тоя тип все пак се оказа прекалено глупав!

— Защо? — запита старицата, на която рядко се случваше господарят й да проявява към нея общителност и начаса се възползва от отдалата се възможност.

— Защото се жени — поясни онзи.

— О, Мадона, нима наистина това е глупаво? Аз в никой случай не намирам за глупост да вземеш сеньорита Резидиля за жена. Първо тя е мила, второ чаровна, трето състоятелна, четвърто…

— Първо, второ, трето и четвърто си стисни муцуната — прекъсна я той свирепо. — Та Резидиля не е тази, за която оня иска да се жени.

— Не е ли? — пребледня слугинята.

— Не. И ако е вярвал той някога, че ще му дам моята Резидиля за жена, жестоко се е лъгал. И от главата до петите да беше обсипан със злато, пак нямаше да получи дъщеря ми. Другояче съм си представял зета и такъв ще имам. Не съм възпитавал аз така изискано дъщеря си, предавайки от баща на дъщеря, че да я задомя за някакъв си ловец. Тя ще има мъж, достоен за нея.

Приказките на Пирнеро го бяха увлекли до гняв, който от дума на дума все повече нарастваше. Обстоятелството, че Черния Жерар иска да се жени за друга, бе разбило надеждите му и го бе довело до бяс, какъвто от дълго време не бе чувствал. Сега си даваше вид, сякаш онзи никога не е бил обект на домогванията му и в заключение изръмжа:

— Радвам се, че Резидиля не иска и да знае за него. Тя е драснала. Нека я оставим, където си е. Той поръча наистина ядене, но ще получи онова, което ще му занесем, макар и не с нейния изкусен майсторлък.

Ето как съдържателят се зае с приготовлението на вечерята с помощта на старата. Междувременно неговите хора подслониха животните и товара на Жерар. А той пък от своя страна пое нагоре по стълбите. Та нали горе се намираше стаята на Резидиля. Почука тихо. Едно също така тихо „Влез!“ прозвуча отвътре и той се вмъкна. Резидиля стоеше до прозореца. Красивите й очи все още бяха влажни. Той приближи.

— Сърдите ли се на моята дързост, сеньорита?

— Не — прошушна тя.

— А, вие сте плакала?

— Малко — прошепна с полуусмивка.

— О, само да знаех защо сте плакала!

Тя не отговори. Ето защо той продължи:

— Вие сте била долу, когато дойдох?

— Да.

— И сте избягала по най-бързия начин. А и сега не отронвате нито дума за добре дошъл. Нима не знача нищо за вас?

Той го каза толкова печално, че девойката тутакси пристъпи към него и му протегна ръце със сърдечен израз на лицето.

— Добре дошъл, сеньор!

— Наистина ли? — попита ловецът, сграбчвайки отривисто ръцете й.

— Да. Сърдечно добре дошъл!

— И при все това избягахте? От мен, нали?

— Да — отвърна му колебливо.

— Защо?

Резидиля се изчерви чак до тила.

— Защото не биваше да ме видите веднага, защото… защото… о, моля ви, спестете ми отговора, сеньор!

Жерар я погледна изпитателно в очите.

— И все пак какво ли не бих дал, да можех да го чуя. Моля ви, моля, сеньорита! Няма ли да имате добрината да ми кажете?

Тя сведе главица и плахо обясни:

— Ами нали не бях сама.

— Не бяхте сама? Какво искате да кажете?

— Татко беше там.

Обхвана го радостно предчувствие.

— А защо не биваше да присъства баща ви, сеньорита Резидиля?

В този миг тя бързо издърпа ръце от неговите и обви врата му.

— Той не биваше да види колко те обичам и с каква тревога съм те очаквала!

За малко силният да се развика ликуващо от радост, но се овладя. Взе я в обятията си, притисна я към себе си и запита с тон, издаващ цялото щастие на сърцето му:

— Вярно ли е наистина?

— Да — пророни тя, облягайки глава на гърдите му, — повярвай ми.

— Резидиля моя! — Само тези две слова изрече, след което се сляха в сърдечна прегръдка, а устните им се намериха.

— Значи наистина ме обичаш и си се безпокоила за мен? — нашепна й.

— Много.

— За бедния, обикновен ловец? За непознатия, гибелен човек, който в родината си не е бил нищо друго, освен един…

— Недей говори за това! Никога вече! Бог ти е простил! Бог ще те направи щастлив!

— Чрез теб, единствено чрез теб! — увери я той тържествено. — О, какви тревоги брах по теб! Особено в последно време. Струваше ми се, че съм протегнал ръка към благо, което никога няма да получа.

— Ето имаш го! Нали съм твоя.

— Да, моя — ликуваше той, като отново и отново я целуваше. — Ами баща ти?

Закачлива усмивка се ширна по хубавичкото й личице.

— Ти се страхуваш от него?

— Да, почти!

Тя присви уста в забавно нацупване и възкликна, оглеждайки го с разширени очи:

— Ти, прочутият ловец? Ти се страхуваш от стария Пирнеро?

— Да — повтори усмихнат Жерар.

— Е, нейсе. Но ти не си сам. В мое лице ще намериш подкрепа. Впрочем нали знаеш какво мисли татко за теб. Той е буквално влюбен.

— Значи смяташ, че трябва да говоря с него?

— Да.

— Кога?

Тя се изчерви леко, после отвърна:

— Когато искаш.

Ловецът я притисна отново до себе си.

— Още днес?

— Още днес — кимна, дигайки лъчистите си очи към него.

— Благодаря ти! Преди малко вече подхвърлих на баща ти, че ще се женя. Той ме попита за коя. Отговорих му: за едно момиче, което живее недалеч оттук. И той незабавно ме посъветва да се откажа.

Резидиля се разсмя, но викна после:

— О, горко! Той смята, че искаш да се жениш за някоя друга. Сега ще е в лошо настроение. Къде е?

— В кухнята. Поръчах ядене.

— Тая работа няма да отиде на добре. Къде ще се настаниш? Ще ти бъде ли приятно да си в предишната си стая?

— Онази, в която спах навремето, съсипан от умора?

— Да — засмя се тя. — В която проучих дали прикладът на пушката ти е от злато. Устройва ли те тази стая?

— За нея мислех да те помоля.

След известно време Резидиля отиде в кухнята, където баща й домакинстваше сред купи и чинии със старата прислужница. Забелязвайки дъщеря си, запита:

— Къде беше?

— Горе в моята стая — отвърна тя.

— Качвай се бързо пак горе! Нямаме нужда от теб.

— Ама нали трябва да приготвя яденето.

— Глупости! Ние вече го приготвихме. Тоя Черен Жерар да не си точи зъбите за някакви големи вкусотии.

Резидиля знаеше на какво се дължи злостното му настроение. Тя прикри усмивката си и рече:

— Според мен, доста държиш на него, а?

— Дрън-дрън та пляс! Тия времена отминаха.

— Че защо?

— Това хич не те интересува! Къде е тоя тип?

— В неговата стая.

— Всъщност може да спи при вакуеросите на сеното. Не един мизерен джулеп е поискал да му се даде. Ето ястие, което ще му дойде добре дошло. Вместо масло, сложих лой, вместо пипер — захар, вместо оцет — мляко и наместо някое хубаво парче месо — един стар говежди дроб. Всичко това ще стои на огъня, додето загори, пък нека сетне оня си троши зъбите и се наслаждава на вкусното ядене.

— Но, татко! Какво смяташ…

— Млък, нито дума — прекъсна я той. — Който е толкова гламав да му щукне да се жени, за него и един прегорял и подлютен в повече волски дроб е деликатес, какъвто изобщо не заслужава.

Пирнеро хвана Резидиля и я избута през вратата. Тя остави това да се случи с тайна усмивка и се отправи да предупреди любимия за прелестния говежди дроб. Сетне се шмугна в салона на кръчмата до прозореца си.

След известно време влезе слугинята и започна да подрежда масата. Пирнеро надзираваше действията й, след което я прати горе да повика госта на трапезата. После се настани до прозореца, но така, че масата да му е под око. Предвкусваше физиономията, която щеше да има възможността да види.

Жерар влезе и зае мястото със сериозна физиономия. Посегна към вилицата и набоде дроба. При това се наложи да употреби доста усилия.

— Отлично — похвали, подсмихвайки се и мляскайки с език. — Какво сочно и нежно печено! Какво е всъщност, сеньор Пирнеро?

— Печен телешки дроб — отговори тоя.

— Мм, любимото ми ястие. Но студено то е десет пъти по-хубаво. Нека се вдигне за по-късна вечеря. В кобура на седлото си имам още едно парче печено бизонско филе. Поддържате ли огъня, сеньор Пирнеро?

— Не — отвърна онзи разочарован, че очакваното удовлетворение не се получи.

Жерар обаче не се остави да бъде заблуден. Отвори кухненската врата и надникна вътре.

— Та той все още буйно гори. Отивам да донеса филето. Сеньорита Резидиля, ще бъдете ли така добра да го вземете под свой надзор?

Старият стрелна дъщеря си с повелителен поглед. Заставяше я да отговори отрицателно на въпроса, но вместо това тя се надигна от стола и отвърна:

— Наистина не мога да ви откажа, сеньор макар и жалко за хубавия дроб.

— Да — рече Пирнеро. — Да яде телешкия дроб студен! Никога не съм чувал подобно нещо — ни тук, ни там в Пирна, където най-добре знаят кое как е вкусно.

Но той нищо не можеше да промени. Жерар донесе печеното, връчи го на Резидиля и тя изчезна с него в кухнята. Настъпи тишина, която никой не искаше да прекъсва. Жерар знаеше, че така старият дълго няма да издържи. Беше му известна неговата чудатост. И не сгреши, защото след пет минути Пирнеро се размърда насам-натам на стола си, след което каза, хвърляйки поглед през прозореца:

— Калпаво време!

Жерар не отговори. Ето и причината Пирнеро да повтори след минута-две:

— Мизерно време!

Когато и тоя път остана тихо, той се полуизвърна и викна:

— Е?

— Та какво? — запита усмихнат Жерар.

— Скапано време. Тая жега!

— Не е чак толкова лошо!

— Не е ли? По дяволите! Да не искате да е още по-лоша сушата?

— Преживявал съм къде по-лоша. Оттатък в Ляно Естакадо например.

— Да, ама по тия места тя хич не удисва. Видяхте ли реката? Рибите изнемогват и с хората е кажи-речи същото. Проклета страна! Но аз вече реших. Дигам си парцалите.

Изявлението дойде изненадващо на Жерар.

— Гледай ти! Наистина ли? Накъде ще тръгнете?

— Хм! Знаете ли откъде съм родом? От Пирна в Саксония. Натам заминавам.

— Каква е причината?

— Вчера получих едно писмо, от Пирна именно. Там имам един приятел от училище, който полека-лека стигнал до таен щатгерихтзамтсвахтмайстерсоберхелфер. Та тоя старши помощник има син, който бил на служба първо в железниците, после в марината и накрая при главния прокурор. Сега той е фактическият таен оберландесшпортелайнцалунгскасенпрюфунгсфелдфебел и в писмото иска ръката на моята Резидиля.

— Хмм! Че той познава ли я?

— Щур въпрос. Такива знатни хора се женят винаги само от разстояние.

— Вие отговорихте ли?

— Да. Приех предложението за женитба и дадох благословията си.

— Доста бързичко е станало.

— И защо не? Този зет произхожда от една от най-знатните фамилии на страната. Службата му си я бива. А тук иначе кого ще вземе Резидиля? Най-много някой заклет голтак от траперите и ловците, комуто ще е приятно да си плюска сито при мен.

— Може би имате право. Моите благопожелания!

— Благодаря — изрече старият с изключително милостиво и благосклонно кимване с глава.

— Но — продължи Жерар, — щом смятате да заминавате, какво ще предприемете с имуществото си.

— Ще го продам. Предприятие като моето ще си намери човека. А и от няколкото имота, които ми принадлежат, скоро ще се освободя.

— В такъв случай сигурно вече имате купувач?

— Да.

Старият изобщо не възнамеряваше да заминава някъде, ала ядът го караше да подразни Жерар. Тоя направи най-невинната физиономия на света и каза:

— Жалко. Всъщност аз дойдох тъкмо, за да ви питам дали нямате желание да продавате.

Старият рязко се обърна към него.

— Вие?… Вие? И как пък ви хрумна подобен въпрос?

— Защото зная един купувач, комуто много добре биха дошли дюкяна и имотите ви.

— Тъй ли? Кой пък ще е той?

— Можете да го узнаете, макар и сега без всякаква полза, тъй като вече си имате купувач.

— Това далеч не е причина да премълчите информацията. Има ли човек двама купувачи вместо един, ще може да избере онзи, който предлага повече. Та кой е той?

— Аз самият.

— Вие самият? Нима смятате да се явите като купувач? Ами че вие само съдовете ми не бихте могъл да купите. Вярно, прикладът на пушката ви е от злато, възможно е също да знаете къде още се търкаля някое и друго нъгит. Имате, разбира се, със себе си няколко торби олово, но всичко това все пак е нищо пред сумата, която бих поискал.

— Хм. Може пък и да съм в състояние да платя. Колко искате?

— Шейсет и пет хиляди долара. Наброите ли ги, получавате всичко, що се намира тук, включително и складовите запаси.

Жерар поклати замислено глава.

— Хмм. Действително нямаше да е лошо! Но за съжаление не разполагам с тази сума.

— Така си и мислех! Колко всъщност бихте събрал?

— Дванайсет хиляди долара.

— Това е нищо, това не чини нищо. Само бедняци има тук. Друг момък е моят таен изпълнител. С покупката значи нищо няма да излезе, дори и да получите още няколко хилядарки за оловото, което ще откупя.

— Уви за жалост! Но кажете, как го плащате оловото?

— Според качеството.

— Тогава ми се ще да зная колко ли ще дадете за моето.

— Нека го видим!

Без дума да обели, Жерар се отдалечи. След малко донесе една от кожените торби, които бе докарал с мулетата.

— Защо тук? — попита Пирнеро. — Та тая работа можем да я свършим и оттатък в дюкяна.

— Тук или оттатък е все едно — отвърна ловецът. — И бездруго няма да купите оловото.

— Защо да не го купя? — попита този.

— Защото не бихте могъл да го платите.

— Аз и да не мога го платя! Дотолкова пари старият Пирнеро все ще има!

— Да видим! Отваряйте! — Жерар измъкна ножа си и го подаде на Пирнеро.

Старият изчегърка печата с острието, направи един напречен срез и дръпна кожата. Откри се втори, че и трети слой нещавена кожа, които Пирнеро отстрани. Сетне се наведе да огледа метала, ала тутакси отскочи като попарен.

— Та това е злато, чисто, самородно злато! Нъгитс с големина на лешник!

— Ascuas! — изруга ухилен Жерар. — Ама какви съм ги свършил! Вместо оловото май съм грабнал и опаковал моите нъгитс!

Пирнеро се бе вцепенил от изумление. Държеше пълните с нъгитс шепи пред очите си, вторачен отсъстващо в златото. Резидиля не бе изпуснала от кухнята нито дума от разговора. Сега бе дошла и стоеше удивено също като баща си.

— Взел погрешка! — извика този най-сетне. — Ради Бога! Колко тежи всъщност тая торба?

— Шейсет фунта — отбеляза ловецът.

— И всяко от мулетата ви мъкне две такива торби?

— Да.

— И кому принадлежи всичко?

— На мен.

— Човече, ами че вие сте баснословно богат! Много, много по-богат от мен!

— Напълно възможно.

— Ама кажете, откъде пък го имате това злато?

— От планините. Там горе впрочем има много повече.

— Много повече? И го казвате с такова душевно спокойствие, сякаш се касае за дръжка от глухарче!

— Pshaw! Златото не прави човека щастлив. Аз отидох да си взема малко, понеже ми е нужно, за да се оженя, както вече ви казах.

— Жалко, жалко. Не ми се сърдете, сеньор, но в случая си погаждате най-лошия номер в живота! На вас се полагаше съвсем друга жена, някоя, която барем един свестен тъст да ви доведе.

— Което е нещо ценно наистина — засмя се Жерар. — Първоначално аз действително си бях набелязал една девойка, която щеше да ми доведе тъст, ала стигнах твърде късно. Баща й я беше обещал на друг.

— Нима не ви познаваше?

— Напротив, много добре.

— Значи е някой ужасен тъпанар! Който ви познава, знае цената ви.

— Толкова ценен, колкото другия, дето ще получи момичето, все пак не съм.

— Хайде бе! Наистина ли? Че чак толкова важна птица ли е оня?

— Много важна — заяви сериозно Жерар. — Той е фактическият таен оберландесшпортелайнцалунгскасенпрюфунгсфелдфебел.

Пирнеро се отдръпна и дълго време се взира в ловеца.

— Как го рекохте? Какво искате да кажете с това?

— Какво представлява другият исках да кажа.

— Гръм и мълния! Да нямате предвид онзи от Пирна?

— Да.

— Нима сте бил хвърлил око на Резидиля?

— Да, двете дори!

Тогава старият избухна гневно:

— А годеницата ви?

— О, сеньор! Аз ви казах само, че искам да се оженя за едно момиче, което живее наблизо. Не живее ли вашата дъщеря от близо, по-близо?

— Значи шега? — изтъкна Пирнеро. — С такива вицове някой честен човек като нищо може да изпадне в крайно неприятно положение! Впрочем Резидиля изобщо не ви иска!

— Със сигурност ли го знаете?

— Да. Тя се измъкна от вас!

— Това нищо не означава. Аз я последвах и се осведомих дали е избягала от мен от омраза, или от любов.

— Глупости! От любов никоя не бяга.

— И все пак е било така. Резидиля ми каза, че ме обича и е готова да стане моя жена.

Пирнеро удари юмрук по дланта си.

— Ами всичко това минава всякаква граница! Бяга му, пък иска да се омъжи за него! Значи вие се обичате?

Лицето му внезапно бе станало друго. То сияеше от доволство.

— Да — отговориха двамата.

— Еех, ами че вземете се тогава в името Божие!

Пирнеро понечи да улови ръцете им, ала Жерар отклони:

— Благодаря, сеньор! С тая работа нищо няма да излезе! Та нали трябва да удържите думата си пред вашия таен изпълнител!

— Глупости! Такъв изобщо няма!

— Но вие все пак го казахте!

Пирнеро се намери в неловко положение, но ето че му дойде спасителна мисъл.

— Да, казах го, но само за да ви накажа, сеньор Жерар. Да не мислите, че съм такъв загубеняк и не съм ви прозрял? Аз отдавна знаех как стоят нещата между вас и Резидиля и не съм и мислил, че имате друга годеница. И понеже се занасяхте с мен, съчиних за наказание фабулата за оня тайния. А сега като си признахте, нека ви издам, че за мен сте зет, най-добре дошъл. Искате ли наистина да имате моето девойче?

— С цялото си сърце!

— А ти, момиченце, толкова ли си влюбена в мъжагата, че искаш да се омъжиш за него?

— Да — засмя се през сълзи Резидиля.

— Елате тогава до сърцето ми, деца! Най-сетне, най-сетне си имам зет! И то какъв!

Той притисна здраво двамата към себе си и после ги тикна един-друг в обятията им.

Когато щастливците седяха заедно на вечеря, на Пирнеро ненадейно хрумна идеята за сватбено пътешествие. И тогава предложи да посетят неговия шурей Педро Арбелец. При него сигурно щяха да имат и възможността отново да видят Стернау и спътниците му.

Жерар от сърце прегърна идеята. Единствената мъчнотия се състоеше, че за самия Пирнеро бе трудно да се откъсне от работата си. Но той смееше да се надява, че може да разчита на своите хора.

— Деца! — каза. — Спохождала ли ви е някога такава величава идея? Какви очи ще облещят Педро и Ема Арбелец, когато ги посетя и при това… със зет!