Карл Май
Смъртта на императора (4)

4. Едно ужасно преживяване

Когато Курт Унгер с Лешоядовия клюн и капитан Вагнер с матроса Петерс пристигнаха на гарата на Веракрус, забелязаха един френски войник. Ръката му бе бинтована и току-що бе изпълнил службата си на стрелочник.

Курт пристъпи към него и запита на френски:

— Тук ли работите, камарад?

С обучения си поглед войникът разпозна, че има пред себе си офицер в цивилно облекло.

— Да, мосю — отговори учтиво. — Бях ранен и чакам кораба, за да отпътувам за родината. Дотогава гледам да си бъда полезен, като изкарам няколко сантима за тютюн.

Курт бръкна в джоба и му подаде една петфранкова монета.

— Вземете, камарад, да пушите! Колко време как сте зает днес тук?

Човекът прибра парите и докосна кепето си в знак на благодарност.

— Благодаря, мосю. Обслужих три влака.

— Кога замина последният?

— Преди може би един час, за Ломалто. По-нататък не върви.

— Цивилни пътуваха ли с него??

Войникът направи лукава физиономия и присви хитро очи.

— Официално не.

— Затова пък неофициално?

— Не бива да издавам. Аз съм стрелочник, а тоя, който трябваше да ги вземе ми е началник.

— Добре, значи не ги е взел. Колко човека бяха?

— О, само трима. Щяха да се чувстват чудесно в купето на началник-влака.

Сега Курт определено знаеше, че са пътували в служебното помещение. Той продължи да пита:

— Как изглеждаха?

Войникът ги описа. Когато приключи, капитан Вагнер се обади:

— Те са били, те са били! Но кой е бил третият, не мога да кажа. При мен на борда не беше с тях.

— Все ще узнаем — забеляза Курт. — Кога заминава следващият влак?

— Чак след три часа. Машината трябва да се върне от Ломалто. Ще докара няколко вагона пълни с бойни другари.

— Някой товарен влак да тръгва по-рано?

— Не.

— Благодаря, камарад.

Курт се обърна и се отдалечи с тримата си спътници.

— Значи ни се измъкнаха! — скръцна зъби капитанът. — И за това съм виновен единствено аз. Какво да правим сега?

— Трябва само да запазим търпение, скъпи приятелю — успокои Курт. — Те най-вероятно са на път за Мексико сити. Ще замина след тях със следващия влак. За съжаление тук губя цели три часа. Все пак се надявам в столичния град да ги заловя.

— А аз пък трябва да пратя един човек до столицата и после евентуално до хасиендата дел Ерина, за да предаде доклада ми относно плаването — рече Вагнер. — Бихте ли му позволил да се присъедини към вас, хер оберлейтенант?

— С удоволствие, при условие, че няма да ми пречи.

— В това отношение съм спокоен. Моят Петерс подходящ ли ще е?

— Дори ще ми е приятно. Той навярно също познава двамата бегълци?

— Много по-добре от мен. Приемаш ли, Петерс? — обърна се Вагнер към своя моряк.

Запитаният разтегли радостно физиономия.

— Хм, с най-голямо желание, кептън.

— Нали знаеш малко испански?

— Ее, колкото да се оправя.

— И някоя друга дума френски?

— Достатъчно, за да мога да кажа, че съм страшно добре на него.

— Тогава ела с мен на борда! Искам да приведа нещата в ред и да ти дам указания. Къде да се срещнем пак, хер оберлейтенант?

— Най-добре в гостилницата на гарата.

— Тогава ще помоля временно да ме освободите.

— Вървете, разбира се! За онова, което имаме още да обсъждаме и после ще има време!

Капитанът закрачи с Петерс към пристанището. Курт пък се обърна и с Лешоядовия клюн до себе си пое обратно към гарата. Без да се бави, влезе в служебната стая на началник-гарата, който го посрещна с любопитен поглед.

— Мога ли да попитам, кога тръгва следващият влак за Ломалто? — поинтересува се Курт, макар вече да бе получил информация от войника.

Служителят погледна часовника.

— След два часа и половина — отвърна. — Вероятно искате да пътувате с него? Съжалявам, за граждани и чужденци изключено.

— Позволете да се представя!

Курт извади един документ от джоба си и го подаде на служителя. Едва бе прочел онзи малкото редове и се поклони.

— Ваш слуга, хер оберлейтенант. Колко места са ви необходими?

— Три.

— Ще получите едно купе първа класа.

— Благодаря! Влакът има ли връзка с дилижанса?

— Предишният, този не. Впрочем това е истински сандък за изтезания, на когото никога не бих изпитал желание да се поверя. Ако имате намерение да стигнете час по-скоро в столицата, препоръчвам ви да яздите.

— Нямаме коне.

— О, тук всеки има. Колкото и малък да е престоят ви в страната, пак ще бъдете принуден да си купите.

— Възнамерявам да го сторя в столицата.

— Защо там, където са много по-скъпи и при това не добри?

— Тук съществува ли такава възможност?

— Дори отлична. Аз самият имам под ръка няколко великолепни животни. Това бяха личните коне на офицери, които се върнаха в родината. Искате ли да ги видите?

— Покажете ни ги, мосю!

— Елате! Ако се споразумеем, няма да е необходимо да чакате в Ломалто дилижанса, а дотам аз ще ги натоваря безплатно.

Сделката бе сключена. За половин час Курт се намери в притежание на три коня, които явно имаха всички обещани от началника качества.

— Слава Богу! — рече Лешоядовия клюн. — Най-после ще мога да провеся краката си от кон. Ако не беше станало това скоро, от чисто отчаяние щях да опитам да възседна собствения си нос и да го препусна в галоп.

До тръгването на влака оставаше още един час, когато се появи капитан Вагнер с Петерс.

— Момко, умееш ли да яздиш? — викна Лешоядовия клюн на моряка. — Купихме коне. От Ломалто до Мексико сити ще яздим. Знаеш ли какво е седло?

— Седлото е вещ, от която никой не може да ме смъкне. Да не мислите, че в морските походи няма коне? Аз още като хлапак седях на най-необуздания жребец.

— Цяло щастие за теб. Няма да имаме време на всеки пет минути по шест пъти да те вдигаме.

Седнаха заедно и Вагнер описа накратко срещата си с дон Фернандо и пътуването до Южните морета. От разказа на Лешоядовия клюн тези неща бяха известни на Курт. Той от своя страна уведоми капитана какво се е случило от слизането на пасажерите му в Гуаймас. Вагнер слушаше с напрежение. В заключение възкликна поразен:

— Значи те отново са изчезнали?

— За съжаление, да. Но се надявам, че ще ми се удаде да открия следите им. И после горко на тези, с които имам да уреждам сметки!

— Може би вече имаме дирите им — утеши Лешоядовия клюн. — На мен ми се въртят някои мисли. Накъде ще тръгнат тоя Ландола и тоя Кортейо? Най-вероятно натам, където са другите.

— Сигурно е така. При всички случаи трябва да открием двамата негодници. Тогава ще узнаем също каква цел имат.

— Но това може да продължи доста време — отбеляза Вагнер. — Не бива да излагам толкова дълго храбрите си момчета на изпълнения с треска въздух на Веракрус.

— Тогава потърсете някое близко, по-здравословно пристанище.

— Добре, ще чакам в залива Бермеха.

Почтеният капитан бе така нажален от съдбата на своите приятели, че бе трудно да го успокоят. Той се бе впуснал в най-силни изрази срещу главните мошеници заедно с всичките им съучастници. Но скоро на това бе сложен край, тъй като прозвуча сигналът за качване. Курт се убеди, че трите коня са добре настанени, след което влезе с Петерс и Лешоядовия клюн в отреденото му купе. Сбогуването с Вагнер беше кратко, но сърдечно. А когато влакът се раздвижи, той размаха шапка и извика:

— Добър път, хер оберлейтенант! Доведете ни всички приятели здрави и читави и смажете на пихтия мерзавците!

След два часа стигнаха Ломалто. Там началник-влака лично притича да отвори услужливо купето. Курт забеляза, че е същият, който бе дошъл оттук във Веракрус. Вероятно тъкмо за него бе загатнал войникът-стрелочник. Ето защо го запита, опипвайки почвата:

— С предишния влак от Веракрус насам сте пътувал с трима цивилни?

Човекът не посмя да отрече.

— Да, мосю — отвърна несигурно.

— Не се опасявайте от неприятности! — успокои го Курт. — Искам само да знам накъде се отправиха чужденците.

— Към Мексико сити. Пътуваха в моето купе и се осведомиха за състоянието на пътя за столицата. Видях и тримата да се качват на пощенската кола, която спира тук до гарата.

— Благодаря.

Курт му даде пари за почерпка. От радост, че се е отървал така благополучно, човекът направи дълбок поклон и побърза собственоръчно да разтовари конете. След като закупиха съвестни провизии, тримата мъже възседнаха и се отдалечиха в тръс. Запознат с местността, Лешоядовия клюн се нае със службата на водач.

Когато след дълга и уморителна езда видяха столицата пред себе си, Петерс се бе доказал като добър ездач. Но поради лошия път все пак не им се бе удало да настигнат дилижанса, теглен от осем издържливи, при това многократно подменяни коне. Знаеха, че колата е стигнала в града в предобедните часове, докато сега слънцето вече бе прекрачило връхната си точка.

— Къде да търсим сега нехранимайковците в такъв един град — подметна Лешоядовия клюн. — Да върви по дявола с неговите улици и сокаци! В девствената гора или прерията бая трудничко щеше да е на безделниците да ми се измъкнат!

— Зная два пътя да ги намерим — рече Курт. — Много бих се учудил, ако не опитат да раздобият сведения в палата де Родриганда.

— Гръм и мълния, това е вярно! Трябва да намерим тоя вигвам. А вторият път?

— Нали знаете, че ковчегът на дон Фернандо е празен?

— Знам, разбира се. Та нали видях „покойника“ жив.

— Кортейо и Ландола не може да не допуснат, че нашата офанзива ще бъде насочена към пустия гроб. Следователно най-първо ще се погрижат да запълнят празния ковчег с някакви тленни останки.

— Виж тая работа наистина може да се очаква от мошениците. Мастър оберлейтенант, вие наистина сте още млад, ама вече бая ви сече пипето! Трябва да ги изпреварим. Хайде напред, да се вмъкваме в това старо село!

Отседнаха в първата срещната страноприемница. След като си отпочина донякъде, Курт се осведоми за палата Родриганда и се отправи нататък. Този път управителят се намираше в канцеларията си. В антрето Курт предаде визитната си картичка и бе поканен учтиво от самия мосю администратор да влезе.

— С какво мога да ви услужа, мосю? — попита много любезно чиновникът.

— Трябва да ви помоля за извинение, че съм ръководен единствено от целта да предявя към вас молба за едно дребно частно сведение. Не сте ли имал днес визита от мъж, представил се за агент на граф Родриганда?

— Действително. Той беше тук преди обяд. Преследва ли осведомяването ви определена цел, мосю?

— Разбира се. И той поиска да се информира за вашето управление?

— О, искаше много повече. Искаше да го поеме в свои ръце.

— Помислих си го. Антонио Вериданте ли се нарече?

— Така е.

— Известно ли ви е местонахождението на този мъж?

— Не.

— Много бих дал да го науча. Този човек е рафиниран мошеник. Възможно е да се завърти пак насам. В такъв случай ще ви помоля най-настоятелно да наредите да го арестуват и уведомите пруския шарже д’афер хер фон Магнус.

— Да го арестувам? Ще мога ли да поема отговорността за тази постъпка?

— С чиста съвест! Този Вериданте всъщност се казва Гаспарино Кортейо, брат на онзи Пабло Кортейо, който навярно ви е известен.

— О, дори много добре! Достатъчно прословут е станал.

— А неговият така наречен секретар и придружител е един също небезизвестен Хенрико Ландола, познат по-рано под името Грандприз, капитан на пиратския кораб „Лион“. Двамата са гримирани и дегизирани, а паспортите им са фалшиви. Преследвам ги насам от Веракрус.

— Това ми е достатъчно. Веднага щом мярна този друг Кортейо, ще заповядам да го задържат.

Курт разясни на французина нещата, доколкото сметна за необходимо и се отправи към хер фон Магнус да предаде поверените му секретни документи. Беше приет много добре и в хода на разговора отвори дума за частната цел на тукашния си престой.

Дипломатът го изслуша внимателно и каза:

— Можете да разчитате на моята помощ, доколкото това е по силите ми. Значи преди всичко друго искате да насочите вниманието си към гробницата? Препоръчвам ви да бъдете предпазлив. Сигурно осъзнавате, че е желателно най-напред да бъде предприета една тайна проверка на ковчега, и то в присъствието на важен свидетел, чиято дума не може да се оспорва. Открито признавам, че на ваше място не бих се спрял нито на френски, нито на имперски чиновник. В случая бих предпочел някой исконен мексиканец. Какво ще кажете за алкалда, който е връчил на Кортейовата дъщеря заповедта да напусне града и страната?

С този съвет пруският шарже д’афер правеше намек, че ще дойде времето, когато нито на французите, нито на хората на императора ще се чува думата.

— Дали този служител ще изпълни молбата ми? — осведоми се Курт.

— Естествено. Той е мой познат. Ще ви връча да му предадете няколко реда, хер оберлейтенант.

 

 

Четвърт час по-късно Курт беше на път към алкалда с тези редове, който прие писмото, без да обърне кой знае какво внимание на приносителя. Но след като го прочете, сериозното му лице видимо се проясни. Подаде ръка на Курт:

— Сеньор фон Магнус ви препоръчва по много приятелски начин. Известява ме, че идвате при мен по някаква работа, в която вероятно е по възможностите ми да ви окажа услуга. Поставям се на ваше разположение. И макар за съжаление в настоящите условия служебната ми власт да е силно ограничена, все пак може би е по силите ми да ви бъда в помощ. Седнете, моля, и говорете.

Чиновникът седна в хамака си и като истински мексиканец запали цигара. Курт бе принуден да стори същото и след като се бе наместил на един стол, започна разказа си. Алкалдът го слушаше, без да го прекъсне и с една дума. Но когато Курт свърши, скочи от хамака и закрачи напред-назад из голямата канцелария. После спря пред немеца.

— Това, което току-що изложихте, е нещо наистина изключително. Ще отида с няколко мои служители до гробницата. Да се надявам, вие ще ме придружите?

— Тъкмо тази молба смятах да ви отправя.

— Добре. Ще пратя веднага човек до палата Родриганда да помоли за ключа от гробницата.

— О, сеньор, няма ли да е по-добре да го избегнем? Не намирам за уместно да се привличат прекалено много хора в тайната, толкова по-малко французите.

— Хм, може би имате право. За щастие в мое притежание се намират разни шперцове. Разбирате, че в качеството на служител на човек от време на време са му необходими такива неща. Да тръгваме ли?

— На вашите услуги!

Алкалдът се отдалечи за малко да даде разпорежданията си, след което се отправиха на път. За да не предизвиква сензации, алкалдът крачеше сам, Лешоядовия клюн и Петерс, които Курт бе уведомил набързо — също. На гробището се натъкнаха на неколцина алгуакилс^[1], чакащи тук по заповед на алкалда. Един от тях беше издирил гробницата и сега получи от Алкалда ключовете. Той се отдалечи да отвори незабелязано от посетителите вратата и след няколко минути доложи, че е успял. Отправиха се поединично към мавзолея и когато се събраха там в пълен състав, полицаите извадиха донесените фенери.

Слязоха долу и намериха ковчега. Отвориха го и… в него нямаше никакви тленни останки.

— Santa Madonna! — смая се алкалдът. — Наистина празен!

Курт прегледа вътрешността.

— Вижте възглавницата и тапицерията! Те са като нови.

— Да — потвърди служителят. — Вярно. В този ковчег никога не е настъпвал гниещ процес. Е, аз ще направя всичко възможно да открия извършителите. Ще наредя от този миг гробището и особено тази гробница да бъде под постоянен полицейски надзор.

— Дали е препоръчително? — попита Курт. — Престъпниците, които искаме да заловим, са умни и хитри. Няма да дойдат посред бял ден да пълнят ковчега с тленни останки.

— Тук безусловно имате право. За тая работа биха могли да се погрижат само през нощта. Но откъде ще вземат покойник?

— О-о, дори и нещо такова не е в състояние да затрудни един Ландола и Кортейо. На тях са нужни останките на мъж, положен в гроба горе-долу по време на мнимата смърт на дон Фернандо. Не смятам за належащо да се тревожим сега за тях и гробището. Но още щом се смрачи, трябва да сме нащрек.

— Ще заема входа на гробницата.

— И там да заловите обесниците? Аз бих предпочел да ги допусна тук долу. Тук най-добре ще бъдат спипани, защото измъкването ще е къде по-трудно.

— Прав сте. Сега да се разделим и да се срещнем тук отново след спускане на мрака!

Така и стана. Вечерта всички се промъкнаха пак тайно в гробището.

— А сега да вземем съответните мерки — каза алкалдът. — На първо място ще поставя двама души до входната порта.

— Това няма нищо да помогне — забеляза Лешоядовия клюн. — Измамниците биха били много глупави, ако се оставят да бъдат дочакани пред портата. Те сигурно ще дойдат през зида. Така е най-вероятно.

— Нещата се усложняват — умърлуши се служителят. — Ще трябва да повикам повече полицаи.

— Повече полицаи? О, мастър алкалд, смятам, че имаме достатъчно такива хора тук. Вие самият останете тук долу при ковчезите, а наблюдението на гробището предоставете не на полицаите, а на мен.

— На вас? — попита алкалдът. — Единствено на вас? Сеньор, няма как тая работа да сполучи.

— И защо, по дяволите? — наежи се Лешоядовия клюн, като се изплю подчертано.

— Един човек е твърде малко.

— Тук се лъжете. Много готвачи загарят кашата. Да ви кажа, ушите на някой стар ловец са по-подходящи за пазене на гробище, отколкото полицейските. Вашите хора сигурно не са навикнали да слушат през нощта как пълзят бръмбарите в тревата.

— Смятате, че ще забележите очакваните хора още с влизането им?

— Съвсем сигурно.

— Дори да се намирате далеч от мястото?

Лешоядовия клюн се бе вкиснал от обстойния разпит. Изплю се край главата на алкалда.

— Предполагам, на мен много повече и много по-добре можете да разчитате, отколкото на хората си. Това е достатъчно. А ако не ви се ще да ми повярвате, окупирайте с полицаи всички зидове като за отблъсване на щурм, при което следва да очаквате, че осквернителите на гробове ще ни усетят преди ние тях. А надушат ли напеченото, иди ги гони в тъмнината.

— Може би имате право. Значи всички ние оставаме долу, а вие горе ще вардите.

— Е, можете да оставите един от хората си до вратата, та да имам възможност да ви известя, без да се налага да слизам чак долу.

Лешоядовия клюн се отдалечи и един от полицаите го последва. Другите останаха долу при ковчезите. Бяха: алкалдът, Курт, Петерс и трима полицаи, значи шест души — достатъчно да заловят очакваните. Търпението им бе поставено на мъчително изпитание, защото наближаваше полунощ, без нещо да се е случило.

— Може би изобщо няма да дойдат — предрече алкалдът.

— Възможно е — отвърна Курт. — В този случай утре пак трябва да будуваме.

— Или вече са тук, а тоя ловец…

Чуха стъпки, които слизаха по стълбите. Беше поставеният горе полицай.

— Идват ли? — попита алкалдът зарадван.

— Да, сеньор. Трима мъже. Траперът нареди да ви помоля да затворите и приберете фенерите. Той отново тръгна на разузнаване. Двамина изчезнаха между гробовете, а третият пази пред портата.

Следствие на това известие сетивата на присъстващите бяха завладени от напрегнато очакване, което скоро получи ново подхранване, тъй като след известно време слезе самият Лешоядов клюн. Понеже долу бе тъмно, той назова името си, за да не бъде сметнат за някой от очакваните злодеи.

— Къде са? Какво правят? — прозвуча насреща му.

— Скоро ще ги спипаме — ухили се той. — Отидоха да домъкнат „граф Фернандо“. Но пред портата стои един на стража. Изпратете двама полицаи да се промъкнат до него и да го заловят, веднага щом съучастниците му слязат тук!

Лешоядовия клюн се отдалечи пак да подслушва, а двама алгуакилс се измъкнаха, за да заловят според указанието му мъжа при портата. Мина доста време, преди Лешоядовия клюн да се върне отново. Но този път бързаше много.

— Идват — извести той — и носят мощите.

— Тогава е време да се скрием. Бързо зад ковчезите!

При влизането на Лешоядовия клюн един от полицаите извади за кратко фенера си и го отвори. Когато другите се разбързаха да се притаят зад наличните ковчези, той поиска отново да го прибере, ала Лешоядовия клюн го спря.

— Чакай! — каза. — Не е толкова спешно. Първо има да се свърши и още нещо.

— Какво? — запита човекът.

— Снеми капака от ковчега! А каква е причината, веднага ще видиш, момчето ми.

Те вдигнаха капака и изуменият полицай видя как Лешоядовия клюн най-спокойно се опъна на мекото ложе от бяла коприна.

— Caramba — смая се той. — Това пък какво означава?

— Сложи отново капака, момчето ми! — отвърна Лешоядовия клюн, като се намести удобно.

— Ама недоумявам какво…

— Като не проумяваш, затваряй си човката! Нали виждаш носа ми, помисли какво ще му е на някой, който е очаквал да намери ковчега празен, а открие вътре призрак с такъв ей нос! Затваряй!

Човекът се колебаеше, а и Курт поиска да повдигне възражение, когато отгоре се долови шум.

— Затваряй, иначе ще ни заварят! — прошепна Лешоядовия клюн, като изпружи ръце край тялото и застина.

Не остана избор. Полицаят постави внимателно капака и на свой ред се скри. В гробницата сега витаеше само тишината на смъртта; горе обаче се чуваше стърженето на ключ. След известно време прозвучаха слизащи стъпки и в светлината на фенер изплуваха Кортейо и Ландола.

Курт се таеше до моряка Петерс.

— Те ли са? — прошепна му.

— Да — прошушна запитаният.

— Осветете наоколо! — нареди Ландола на спътника си.

Кортейо, който носеше фенера, последва подканата. Те скоро откриха търсения ковчег, тъй като носеше написаното със златни букви име на онзи, който беше лежал в него.

Полицаят не бе успял да намести капака в жлебовете, тъй като времето бе твърде късо. Ландола блъсна ковчега. Капакът отхвърча и се приземи с голяма тупурдия, а двамата мъже съгледаха в ковчега да лежи с онзи негов огромен нос Лешоядовия клюн и широко отворени, втренчени в тях очи. Двамата нададоха вик на ужас и се вцепениха от страх. С вдигналата фенера ръка, Кортейо замръзна като статуя. След няколко секунди говорът им се възвърна.

— О, Небеса! — изплака Кортейо. — Кой е това?

— Дявола! — писна Ландола.

Двамата негодяи, които бяха подхванали дела, на каквито е способен само човек, нямащ страх ни от Бога, ни от Дявола, бяха така обладани от ужас, че не можеха да помръднат.

— Дявола! — изстена повторно Ландола.

— Да, Сатаната! — изохка Кортейо.

— Пхтзихххххх — шприцна се от ковчега в лицата им струя тютюнев сироп.

— Да, Дявола, Сатаната, Велзевул ето кой съм! — викна Лешоядовия клюн, като изскочи от ковчега. — А вие ще яздите с мен към Преизподнята. Ето ви рицарския удар за посвещаване в Долното царство!

И замахвайки същевременно, нанесе на всеки по една такава оглушителна плесница, че двамата се сринаха на каменните плочи. А в следващия миг беше открил оръжията, които носеха, с онази бързина, присъща само на прерийния мъж; изтръгна ги и ги запрати в най-отдалечения ъгъл. При падането си Кортейо бе изтървал потайния фенер, ала в ковчега и светлината не бе угаснала. Лешоядовия клюн го взе в лявата ръка, изтегли с дясната ножа си и застана така, че да покрива с гръб входа и стълбите. Действията му възвърнаха разсъдливостта на двамата. Те бързо се окопитиха.

— Проклятие! — изруга Кортейо. — Това е човек!

Страхът внезапно изчезна и на негово място дойде гневът.

Двамата мошеници вече бяха разбрали, че си имат работа само с човек, който освен това по всичко личеше, че е съвсем сам в сводестото помещение и из един път станаха предишните.

— Какво правиш тук? — запита Ландола разлютен. — Изисквам отговор на въпросите си, иначе…

— Pshaw! Първият, дръзнал да ми посегне, така ще го светна с фенера по носа, та ще си помисли, че в него са напъхани хиляди слънца и луни. Забавата свърши и иде ред на сериозните неща — вие сте мои пленници!

Физиономията му бе толкова сурова, че дори Ландола се подготви за нещо лошо. Той се дръпна крачка назад и се огледа с угрижен поглед за оръжията си.

— Ти си чалдисан! Как можем да бъдем твои пленници!

— Съмняваш ли се? Е, тогава се огледай!

Лешоядовия клюн посочи към дъното. Спокойно държали се до този момент, скритите зад ковчезите хора се надигнаха и отвориха фенерите. В сводестото помещение стана дваж по-светло и двамата нехранимайковци осъзнаха какво ги очаква.

— Пъкъл и Сатана! Мен няма да получите! — изрева Ландола.

— Нито мен — изкряска Кортейо.

Двамата се втурнаха към Лешоядовия клюн. Но той бе подготвен. Без да се възползва от ножа си, цапардоса Ландола, когото сметна за по-опасния, с фенера в лицето, от което стъклото се пръсна и удареният отстъпи заслепен. В същото време посрещна Кортейо с ритник и го свали на земята. В следващия миг останалите се нахвърлиха върху тях и след напразна отбрана бяха обезвредени с помощта на донесените ремъци. На Кортейо стана ясно, че всяка съпротива е безполезна и се отказа. Ландола обаче се противеше на връзването и се пенеше от ярост. Нищо не му помогна.

— Ето че са в ръцете ни — рече алкалдът. — Искате ли още тук да почнем с предварителния разпит, хер оберлейтенант?

— Мястото не е подходящо — отговори Курт. — Трябва преди всичко друго да потърсим тленните останки, които тези хора сигурно са оставили горе и да заловим поста пред портата.

— Него моите хора вече са пипнали.

Тук алкалдът се лъжеше. Грандприз бе опитен ловец. Той се беше облегнал до портата и очакваше завръщането на спътниците си. По едно време долови зад себе си лек шум. Неговите обучени уши различиха стъпките на двама мъже, промъкващи се към него. Залегна светкавично на земята и пропълзя встрани и после назад, за да ги наблюдава. Стигна зад един розов храст, пред който бяха спрели двамата.

— Не го виждам — обади се единият.

— И аз — потвърди вторият.

— Кой знае какво е видял мъжът с дългия нос. Може и изобщо да не е имало пост.

— Да потърсим!

Те се прокраднаха напред и Грандприз разпозна сега, че си има работа с полицаи.

— The deuce^[2] — промърмори той, — какво става? Търсят мен? Искат да ме арестуват? Трябва да предупредя онези двамата.

Промъкна се по посоката, в която се бяха отдалечили Кортейо и Ландола, ала не ги намери.

Продължи да търси, като внимаваше да не се натъкне на някой съгледвач. По едно време видя през храсталаците да прозира някаква светлина. Тръгна нататък и стигна до гробницата, където се чуваха високи гласове.

— Ето къде лежи — чу той да се казва.

— Аха, тленни останки! Щели са да ги положат в ковчега на графа. Двамата трябва да кажат от коя гробница са ги задигнали.

— Те са заловени — помисли Грандприз. — Неприятно. Те не са сторили нищо лошо, ама тези господа французи, дето са тук на власт, много-много няма да им се церемонят. И къде тогава остава намерението ми да спипам Ландола? Трябва да видя дали не мога да освободя тези хорица.

Той се стаи зад един паметник, който го прикриваше добре и докъдето можеше да наблюдава сцената. Междувременно Кортейо и Ландола бяха измъкнати навън и изправени пред лежащите горе мощи.

— Откъде домъкнахте покойника? — запита алкалдът.

Никой не отговори.

— Оставете — намеси се Курт. — Не е рядък обичай престъпникът да мълчи, когато е изгубил всичко. Утре на дневна светлина ще видим от коя гробница е извършена кражбата на покойника.

— Това е вярно — рече алкалдът. — Дотогава всичко нека си остане, както си е. Ще наредя на хората си да имат грижата тук нищо да не се промени. А ние останалите сме достатъчно да отведем двамата осквернители на гробове в затвора.

Малко по-късно Кортейо и Ландола бяха поведени от Алкалда, Курт, Лешоядовия клюн и матроса Петерс. Четиримата не забелязаха, че отдалеч ги следи една човешка фигура, за да види накъде ще бъдат отведени арестантите. В сградата на затвора още веднъж бе предприет опит за разпит, който завърши също така безрезултатно като първия. Тъй като имаше в наличност едно-единствено празно помещение, двамата бяха приютени в него.

Сега Курт се обърна към пълномощника:

— Сеньор Гаспарино Кортейо, не си мислете, че ще преуспеете с мълчание повече, отколкото с откровени признания. Аз съм в течение на всичко и не се нуждая от признанията ви.

Тук най-сетне Кортейо произнесе първите думи. Той изгледа младия мъж презрително.

— Какво ли ще знаете вие! Кой сте всъщност?

— Казвам се Курт Унгер, син на кормчията Унгер, когото Ландола бе отвел с другите на острова. Безнаказаност двамата не очаквайте, но в случай че изоставите упорството някакво смекчаване би било възможно.

— Тъй. И какво толкова искате да знаете от нас?

— Всичко. Вашата игра свърши!