Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Горската роза (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Der sterbende Kaiser, –1884 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,8 (× 20 гласа)

Информация

Корекция
panko (2007)
Сканиране и разпознаване
?
Допълнителна корекция
trooper (2013 г.)

Издание:

Карл Май. Смъртта на императора

Немска. Първо издание

Редактор: Е. Христов

Художник: Б. Ждребев

Техн. редактор: Н. Златков

Коректор: К. Иванова

Формат: 84/108/32

Дадена за набор: м. ноември 1992 г.

Излязла от печат: м. януари 1993 г.

Компютърен набор: „Коник — НЗ“

„Полиграф-юг“ — ООД — Хасково

„Калем — 90“

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция от trooper

10. Спасяване от затвора

Хиларио се наслаждаваше на убеждението, че неговият престъпен замисъл е успял. Той не подозираше, че има зад себе си опасен преследвач и слезе, доволен от резултата на далечната езда, пред портите на Манастира, когато се спускаше вечерният мрак. А че бе отвлякъл чужд кон, това не му създаваше никаква грижа. Тъй като бе отсъствал няколко дни повече, отколкото бе определил, бе очакван от племенника с голямо нетърпение.

— Най-сетне! — провикна се онзи, като го видя да влиза в стаята. — Хайде разправяй, за Бога, къде се забави толкова!

— Хм, не можех да знам, че ще трябва да дебна три нощи край хасиендата, преди да постигна нещо.

— И как мина?

Хиларио разказа какво бе сторил. Племенникът бе навикнал на убийства, ала все пак потръпна.

— Брр! — изрази чувствата си. — Това е ужасно!

— Защо? — подметна равнодушно старият. — Всекиму е писано да умре! Тези хора бяха сполетени от най-красивата смърт, която може да съществува. Те са се опънали кротко и са заспали безболезнено.

— Сигурен ли си също, че вече не остава никой?

— От фамилията никой!

— А другите, които знаят тайната, пък държим долу.

— Неколцина все още не. Но и те ще ни паднат. В Мексико сити все ще ми се удаде възможност.

— Кога заминаваш?

— Веднага, само да похапна.

По лицето на племенника се изписа удивление.

— Веднага? Че не си ли уморен?

— Страшно. Но изгубих цели три дни. Трябва да тръгвам. Да яздя няма да мога. От преумора направо бих рухнал от коня.

— При това положение навярно ще вземеш стария манастирски файтон?

— Да. Приготви го и запрегни пред задната порта! Не е нужно всеки да знае, че едва дошъл и пак заминавам.

Хиларио се нахрани, преоблече се и даде на племенника необходимите инструкции. Така че все пак минаха още няколко часа, преди да отпътува тайно. Племенникът остана заслушан след колата, докато скрибуцането на колелата престана да се чува. Сетне се упъти обратно към стаята на чичо си да вземе ключовете, тъй като трябваше да обслужи държаните в тайна затворници. На път за работния кабинет на стария се налагаше да прекоси предния двор. Портата все още бе отворена. Тъкмо в този момент влизаше някакъв мъж, който се насочи към него. Беше ниският, тантурест съзаклятник, промъкващ се насам с коварна усмивка.

— Доктор Хиларио вкъщи ли е? — попита.

— Не. Ах, сеньор Арастро, вие ли сте?

— Да, Манфредо. Значи чичо ти замина? Кога?

— Току-що.

— Caramba! Защо толкова късно?

— Не можеше по-рано, но все пак смята да пристигне навреме — отвърна успокоително довереникът на Хиларио.

— Дано е така. Имаш ли достъп до стаята му?

— Да, нали живея там, когато пътува.

— Да идем в нея, но без да ни забележи някой! Имам да говоря с теб за нещо важно.

 

 

Междувременно Черния Жерар бе стигнал с двамата вакуероси града и се бе осведомил за най-добрата вента. Беше му посочена. Слезе там от коня и попита съдържателя дали може да получи помещение за нощувка. Бе му отговорено положително и той се настани в указаната стая. Хапна няколко залъка и се изправи с намерение да поразпита за Манастира. Угаси лоената свещ и отвори вратата. В нея се блъсна някакъв човек, който тъкмо минаваше отвън в тъмнината.

— The devil! — изохка удареният.

— Нямам вина — отвърна лаконично Жерар. — Внимавайте!

— Каквоо? Аз да внимавам? The deuce! Ето ти тогава!

При тези думи Жерар получи такава плесница, че искри изскочиха от очите му.

— Hell and damnation![1] — извика той. — Негоднико, как посмя?

Исполински сложеният ловец докопа другия с лявата ръка и му нанесе с дясната една плесница, която най-малкото беше толкова силна, колкото получената. Скоро двамата се вкопчиха здравата. Никой не бе в състояние да надвие другия или да се освободи от него. От друга страна пък никой не можеше поради мрака да се добере до десницата на противника си. И двамата бяха твърде горди да повикат помощ и се носеха само възгласите „На!… Ето!… Така!… Още една!… Ето ти!…“, придружавани от плющене в най-жив такт отсам и отсреща.

По този начин се вдигаше невъобразим шум. Някаква врата се отвори в близост и от нея излезе млад мъж, облечен в мексиканска носия, със свещ в ръка.

— Какво става тук? — попита учуден, забелязвайки двамата мъже.

— О — поясни другият, — искам само да лепна новия шамар на тоя лунгур!

— А аз на тоя дангалак неговия дванайсти! — присмя се Жерар.

— Ама за какво е тая работа, Лешоядов клюн? — продължи да разпитва изумен младият мъж.

Неговата свещ не пръскаше достатъчно светлина, така че двамата налагащи се петли не бяха се познали веднага. Но сега Жерар тутакси освободи другия.

— Лешоядовия клюн? Какво? Наистина ли?

А Лешоядовия клюн обърна противника към свещта и възкликна:

— Деветдесет и девет дявола! Ето че се случват знамения и чудеса! Нима е възможно да пердаша теб?

— А аз да налагам теб!

— Откъде идваш всъщност?

— От хасиендата дел Ерина. А ти?

— От столицата.

Сега младият мъж се намеси в разговора.

— Как? Господата се познават? — разсмя се той. — В такъв случай сигурно мога да попитам кой е този сеньор и как стана тъй двамата да се поздравявате по такъв начин.

— Работата е много проста! — изхили се Лешоядовия клюн. — Той искаше да излезе от стаята си, тъкмо когато минавах край нея. Ето как запрати вратата право в носа ми. Аз му зашлевих една и той ми отвърна. Сетне започнахме да си разменяме шамари и се забавлявахме, додето вашата свещ не се намеси в нещата, мистър Курт. А кой е, ще ви кажем вътре. Ела старо!

Лешоядовия клюн улови Жерар и го тикна в стаята, от която бе излязъл Курт. След като заключи вратата, запозна набързо Унгер и Жерар. Скоро тримата мъже се бяха осведомили какво ги води в Сантяго. При това го сториха по начин, без да губят време в излишни приказки.

— Къде са Грандприз и морякът? — попита Жерар.

— Взеха си помещение долу — отговори Курт.

— Странно. Аз съм нацелил тоя доктор Хиларио и вие също. Познат ли ви е Манастира?

— Не, но Грандприз е бил в него.

— Аз тъкмо се канех да отида и поразузная.

— Аз също. Тогава ти връхлетя ласкаво с вратата по носа ми — ухили се Лешоядовия клюн.

В този момент на вратата се почука и бе пуснат Грандприз. Той идваше да подбере Лешоядовия клюн за рекогносцировката, която бяха смятали да предприемат съвместно и остана немалко учуден, когато видя тук Черния Жерар. След като го въведоха в най-необходимото, той рече:

— Каква щастлива среща. Един способен трапер е много по-ценен от други десетина и бих се учудил, ако Кортейо и Ландола ни се измъкнат повторно.

— Бил ли сте в жилището на доктор Хиларио?

— На няколко пъти. В стаята му има само една софа, три-четири стола, маса, писалище и няколко етажерки за книги. По стените висят картини и множество ключове.

— Тия пък ключове за какво са?

— Знае ли ти някой?

— Хмм! Може би в Манастира има скрити помещения и ходници. Що за форма имат ключовете?

— Някаква старинна.

— В такъв случай съм почти убеден, че под Манастира ще намерим онова, което търсим.

— Имате предвид нашите безследно изчезнали приятели? — вметна Курт.

— Да, стига да не са ги пречукали. А може да намерим също така Кортейо и Ландола.

— Боже мой, тогава не бива да губим време. И защо се е замесил тоя Хиларио в работите на Родриганда, също ще се разбере. Кой обитава Манастира?

Грандприз можеше да даде информация.

— Там има няколко лекари, към които спада и старият. Една от постройките е пригодена за телесно-, а друга за душевноболни. Останалите служат за домакински помещения. Няколко слуги, освен пациентите, съставляват цялото население.

— Значи изобщо няма от какво да се страхуваме. Ще хвърлим едно око дали доктор Хиларио си е вкъщи. Един от нас трябва да отиде при него.

— Правилно — обади се Жерар. — Но аз не мога да го сторя. Той е бил тайно в хасиендата и е напълно възможно да ме е мярнал там.

— И аз няма как да отида — отбеляза Грандприз, — защото той ме познава.

— Също толкова малко и аз — добави Лешоядовия клюн. — Моят нос е доста известен.

— Тогава нека е Петерс — реши Грандприз.

— Защо Петерс? — попита Курт. — Толкова важна работа не мога да му поверя. Аз самият ще отида. Грандприз, как се стига до стаята на стария?

— Преминава се през портата, пресича се двора и после по стълбите нагоре — вратата е право насреща. Всички стаи на Манастира са номерирани. Тя е номер 25.

— Накъде гледат прозорците?

— Два към един страничен двор, но един навън към фронтона. Ние останалите ще чакаме вестите под него.

— Така ще сме сигурни, че на сеньор Унгер няма да се случи нещо.

— Остава само да се изненада дъртия. В двора не бива да се разпитва за него. Сеньор Унгер ще влезе при него без предизвестие. Останалото зависи от обстоятелствата. Ние ще стоим под прозореца. Появи ли се някаква опасност, необходимо е само да ни повика. Хайде да тръгваме!

Те напуснаха вентата и се заизкачваха по планината към Манастира. Пристигнали горе, чуха трополенето на някаква кола, която завиваше зад ъгъла на манастирския зид. Нямаха представа, че в нея седи онзи, когото търсеха — Хиларио. Сетне Грандприз показа на другите прозореца от стаята на стария. Портата беше отворена и Курт влезе. Въпросният прозорец бе осветен и тримата ловци впериха погледи в него, готови да действат при най-малкия знак. Малко по-късно доловиха приближаващи крачки. Отстъпиха назад и се снишиха. Покрай тях мина някаква фигура и се промъкна към портата. Беше ниският, шишкав съзаклятник Арастро, който се натъкна в предния двор на Манфредо и се отправи с него към стаята на Хиларио.

Но Курт още преди това бе прекосил двора и изкачил стълбището, без някой да го забележи. Видя на вратата срещу него номер двадесет и пет и влезе, без да чука. Вътре гореше лампа, но нямаше никой. Втора врата водеше към спалнята на стария. Курт предположи, че онзи е там и отвори. Тук също нямаше никой. Тъкмо се канеше да се върне в предната стая, когато отвън прозвучаха стъпките на двама души. Ръководен повече от внезапен импулс, отколкото от някаква преднамереност, той се дръпна в спалнята и притвори вратата. През пролуката видя да излиза едно охранено човече и след него по-млад мъж с вид на служител. Според описанието, което му бе дадено за Хиларио, онзи не можеше да бъде тук. Дебелият се намести тромаво на един стол и запита:

— Значи чичо ти едва преди малко пое пътя си? Не знаеш ли какво го е задържало толкова дълго?

— Не.

Малкият метна един светкавичен, пронизващ поглед на племенника и продължи:

— Ти беше май единственият сродник на Хиларио, а?

— Да, единственият.

— Хм! Човек би рекъл при това положение, че все пак ти има доверие.

— Та той си го има.

— Че защо тогава не ти е казал какво толкова го е задържало да не изпълни час по-скоро заповедта ми?

— Защото не съм го питал.

— А причината чичо ти да замине за столицата знаеш ли?

— Задачата му там е да действа императорът да не се изтегли заедно с французите и така да бъде даден под съд от Хуарес и осъден.

— Добре. След което пък Хуарес ще минава за убиец и ще изгуби цялото си влияние. По този начин ние ще се освободим и от императора, и от президента и цялата власт ще се окаже в ръцете ни. Чичо ти си има съответните инструкции, обаче няма да срещне Макс в Мексико сити, а в Керетаро. До момента всичко върви гладко. Но знае ли се на дявола какво може да му скимне. Каква да е случайност може да накара императора да напусне незабавно страната. Здравомислещи приятели биха могли да му обяснят, че вече няма никаква опора, подкрепа и привърженици. Ето защо е необходимо да се накара да повярва, че масите все още държат на него.

— Няма да е леко.

— Леко или трудно, както го възприеме човек. Аз съм се погрижил императорът да узнае, че негови привърженици са се надигнали в тила на Хуарес — най-върлият му враг, за да поведат имперското знаме към победата. Чуе ли го Макс, със сигурност ще остане в страната и също така сигурно е изгубен. Утре в няколко селища ще възникнат размирици, но най-големи — тук в Сантяго.

— Тук ли? — изненада се племенникът. — Как тъй? Та тук има кажи-речи само привърженици на Хуарес.

— Ба! Остави тая работа на мен! — произнесе самоуверено Арастро. — Ние сме вербували отряд от двеста храбреци, които ще пристигнат тази нощ в Сантяго да развеят имперското знаме.

— И които населението ще прогони.

— Няма да му се удаде. Манастирът е строен в онези времена, когато всяка къща е трябвало същевременно да бъде и крепост. Той има здрави, високи зидове и наподобява форт. Нашите хора ще се загнездят тук. Какво биха могли да сторят при това положение гражданите?

— Така начинанието действително има шансове за успех — изрече Манфредо замислено.

— И тъкмо обстоятелството, че въстанието е избухнало тук, ще е най-добрата препоръка на чичо ти пред императора.

— Чичо знае ли за тая работа?

— Не. Аз самият още нищо не знаех, когато разговарях с него последния път. А днес нямаше как да му кажа, тъй като вече бе заминал. Но когато го чуе в Керетаро, ще има и инструкциите ми и ще знае как да действа.

— Войници ли са онези, които идват?

— Хм! Човек би могъл и така да ги нарече. Това са въоръжени типове, на които е безразлично кому служат.

— Кога можем да ги очакваме?

— Тая нощ в четири часа ще излязат долу на манастирския път, откъдето ти ще ги поведеш към Манастира, но така, че в града никой нищо да не усети.

А когато се разсъмне, имперското знаме ще се вее над стените, пък гражданите нека си роптаят.

— Предводителят ще ме последва ли?

— Да. Ти ще му кажеш паролата „Мирамаре“, с което той ще разбере, че ти си определеният човек.

— Вие няма ли да присъствате?

— Не. Тази нощ ми предстои продължителна езда по една подобна работа. Окажеш ли се верен като чичо си, възнаграждението няма да се забави! А сега ще вървя. Ето указанията за предводителя на отряда! Предай му ги още щом се срещнете. Лека нощ!

— Ще ви придружа до долу — рече племенникът, като пъхна в джоба получените листа. — Може междувременно да са заключили портата.

Едва бяха напуснали стаята и Курт влезе. Той побърза да отиде до прозореца, отвори го и запита надолу полугласно:

— Тук ли сте?

— Да отговори Жерар. — Какво има?

— Старият е отпътувал. Всичко върви добре. Дръжте се спокойно, докато ме видите пак! Но сега се отдръпнете! Край вас ще мине някакъв мъж.

Той затвори прозореца и се шмугна отново в спалнята. След няколко минути Манфредо се върна в кабинета и закрачи замислено из стаята. Курт вече възнамеряваше да изскочи от вратата и спипа младия мъж, за да го принуди да направи признания, когато видя, че онзи взе няколко ключа и това го наведе на друга мисъл. Манфредо пъхна ключовете в джоба, запали един потаен фенер и напусна стаята, като само притвори вратата. Курт незабавно влезе, измъкна от светилника една свещ, тикна я в джоба и извади ножа си. Сетне отвори възможно най-тихо вратата и видя Манфредо да слиза по едно друго стълбище. Бутна вратата и го последва.

Светлината на потайния фенер падаше само напред, поради което Курт вървеше в сянка. По тази причина лесно можеше да се спъне в нещо и да предизвика издайнически шум. Ето защо спря за миг да събуе ботушите си, чиито шпори вече бе обезшумил с тикнати в колелцата дръвчета. После отново продължи. Тъй като бе обвит в мрак, трябваше да се придържа достатъчно близо до предния, за да не го изгуби из очи. Но от друга страна пък мексиканецът можеше да се обърне и Курт бе готов всеки момент да се хвърли на земята. Ето как преминаха през няколко врати, които Манфредо отваряше и прекосиха разни влажни ходници, без на оня да хрумне да се обърне. Галерията, в която в момента се намираха, имаше пет-шест врати.

Мексиканецът спря пред една от тях. Избута две здрави, железни резета и отключи катинара. После влезе. Нов ходник ли почваше зад вратата, или се криеше там някаква тайна? Това се запита Курт. В първия случай трябваше незабавно да се вмъкне, а във втория да остане. Той се ослуша. А, ето че чу да се говори! Вратата следователно водеше към някакъв затвор. Промъкна се тихо по-напред. Никой не го чу. Тогава се осмели да протегне леко шия и съгледа правоъгълна килия, към чиито стени бяха приковани няколко души. Манфредо стоеше в средата на помещението, фенера бе оставил в един ъгъл. Той не осветяваше достатъчно килията, така че да се различат чертите на затворниците бе невъзможно.

— Има един път към спасението ви — чу Курт гласа на Манфредо.

— Какъв? — попита някой от заден план.

— Известно ли ви е, че този Мариано тук е вашият истински племенник, а сегашният граф Алфонсо е просто синът на Гаспарино Кортейо?

— Да.

— Е, тогава поставям две условия. Изпълните ли ги, всички сте свободни.

— Нека ги чуем.

Старият граф Фернандо бе онзи, който говореше. Манфредо продължи:

— На първо място обявявате тоя Алфонсо за измамник и искате да накажат него и близките му.

— На това съм готов.

— Но сетне трябва да се отречете от Мариано и признаете мен за момчето, което е било отвлечено и разменено.

Последва мълчание на удивление.

— Е-е, отговорът! — повели мексиканецът.

— Я гледай ти — възкликна дон Фернандо, — значи искате да станете граф Родриганда?

— Да — отвърна запитаният с безсрамна откровеност.

— С подобно условие никога не бих се съгласил.

— В такъв случай си оставате затворник до кончината. Давам ви половин час за размисъл, додето отида да ви донеса хляб и вода. Не кажете ли после „Да“, няма да има вече ни вода, ни храна и ви очаква окаяна смърт!

— Бог ще ни спаси!

— Зарежете го тоя мерзавец, дон Фернандо! — прозвуча отстрани дълбокият бас на Стернау.

— Каквоо? — извика Манфредо. — Мерзавец ли ме наричаш? Ето ти наградата!

Той пристъпи към окования и замахна за удар, ала не се стигна дотам — вдигнатата ръка бе сграбчена изотзад. Обърна се стреснат и видя чифт святкащи очи и дулото на насочен към него револвер. Смъртна бледност покри лицето му.

— Кой сте вие? Какво търсите тук? — попита, заекващ от страх.

— Веднага ще разбереш! — отвърна Курт. — На колене! — смъкна го той на земята. — Така, мошенико, сега да те обезопасим!

При тези думи сне ласото от кръста си и го омота около тялото и ръцете на надзирателя. Онзи не бе снабден с оръжие и примиращ от ужас се остави да бъде вързан без да окаже съпротива. Курт вече не можеше да се сдържа. Пое дълбоко дъх и възкликна ликуващо:

— Слава Богу! Провървя ми най-сетне! Вие сте свободни!

— Свободни? — извикаха наоколо. — Кой сте вие, сеньор?

— И това ще узнаете. Само да се измъкнем от тая смрад! Това е най-належащото. Ще можете ли да вървите?

— Да — отговори Стернау.

Курт съумя да се наложи временно над себе си и сърцето да стори онова, което му нареждаше разумът.

— Как се отварят веригите ви?

— С един малък ключ, който този човек носи в джоба си.

Курт пребърка джобовете на Манфредо и намери ключето.

Тръгна бързо от човек на човек да отключва веригите, които падаха с дрънчене. Всички поискаха да се втурнат към него, ала той отклони желанието им, макар от очите му да се стичаха радостни сълзи.

— Още не! По-напред неотложното. Всички ли сте тук, или има и някъде другаде събратя по неволя?

— Тук сме всички — потвърди Стернау, който притежаваше необходимата сила да запази хладнокръвие.

— Но и Кортейо и Ландола трябва да са тук!

— Тук са. Двамата Кортейо, Ландола и Хосефа Кортейо.

— Слаба Богу! Това за мен наистина е загадка, но всичко ще се изясни. Последвайте ме на малко по-друг въздух!

Курт отне всички ключове на вързания Манфредо, тикна го в ъгъла и взе фенера. Измъкна се в ходника и другите го последваха. Сетне заключи и зарези вратата и закрачи в посоката, от която беше дошъл. Само че бе принуден да върви много бавно. Неколцина от спасените бяха толкова слаби, че едва съумяваха да се държат на краката си. Въздухът с всяка крачка ставаше все по-добър и в най-първата килия Курт най-сетне спря. Запали донесената свещ, закрепи я на една греда и сега стана достатъчно светло двете страни да различат чертите си. Тогава Стернау сграбчи ръката му и помоли:

— Сеньор, тук можем да си поемем дъх. И сега трябва да ни кажете също кой сте.

— Да, ще научите — отвърна Курт, почти хлипайки от вълнение. — Но има един, комуто съм длъжен да го съобщя по-напред от всички останали!

Той започна да притегля един след друг брадатите мъже към светлинния кръг и да ги оглежда. Когато в ръцете му се озоваха тези на капитан Унгер, запита:

— Достатъчно силен ли сте да чуете всичко?

— Да — отговори този.

Тогава Курт обви ръце около него и извика хлипащо:

— Татко! Мили мой, скъпи татко!

Притисна го към себе си и го зацелува по устата, челото и страните. Не осъзна, че бе говорил преди това на испански, а последните думи извика на немски.

Морякът стоеше като онемял. Беше се отпуснал едва ли не в безсъзнание в обятията на сина си. Другите също не продумаха. Стернау пръв се окопити.

— Курт? Вярно ли? Ти си Курт Унгер? — попита развълнувано.

— Да, да, чичо Стернау, аз съм — отвърна Курт, като бавно и внимателно плъзна баща си на земята и се втурна с разтворени обятия към Стернау.

— Боже мой, какво щастие, каква милост! — викна този. — Сега няма да питам как си ни открил и как ти се е удало да ни спасиш. Само едно искам да знам. Как са в Райнсвалден?

— Добре! Всички са живи и здрави.

Могъщият, силен мъж, запазил се най-здрав и силен, се свлече на колене, сключи ръце и започна да се моли:

— Господи Исусе в небесата, ти за втори път ни спасяваш! Забравя ли го някога, пропъди ме, когато покойната ми ръка почука за влизане на дверите на твоето небесно царство!

В този миг Курт отново се почувства обгърнат от две ръце.

— Ах, ти ли си, чичо Гърмяща стрела? — възкликна ликуващо.

От тези ръце младият мъж попадна в други. Всеки искаше да го прегърне.

— Не е възможно сам да си дошъл насам — прекъсна излиянията Стернау.

— В Манастира съм сам, ала отвън стоят Черния Жерар, Лешоядовия клюн и ловецът Грандприз. Елате, господа, да вървим горе! Все още не сме в пълна безопасност. Знае ли се дали тоя сатана Хиларио няма съучастници. Нека вдигаме по възможност по-малко шум.

Взел с десницата баща си под ръка, Курт вдигна фенера с лявата и закрачи напред. Останалите го последваха бавно. Стернау заемаше ариергарда със свещта. Както винаги мислещ за всичко, той бе взел ключовете със себе си и заключваше всяка от вратите, през които минаваха. Стигнаха до жилището на стария. Беше станало късно. Хората на Манастира бяха отишли да си легнат, а дежурните болногледачи се намираха в другите постройки, така че спасените достигнаха помещението, без някой да ги види. Тук една лампа пръскаше ярка светлина и имаха възможност ясно да се огледат. Поздравленията и въпросите се подновиха.

— По-късно, по-късно — отклони Курт. — Чичо Стернау ще ми даде право, че най-напред трябва да помислим за нашата сигурност.

— Пълно право — потвърди исполинът. — Къде се намират тримата ловци?

— Ще ги извикам.

При тези думи Курт пристъпи към прозореца и го отвори.

— Жерар! — повика полугласно. — Нещо да се е случило долу?

— Не. Но горе как стоят нещата?

— Добре. Подхвърлете ми ласото си! Тримата трябва да се изкатерите по него. Другите пътища сигурно са затворени.

Жерар хвърли ласото и Курт го улови. Когато бе надеждно закрепено, тримата се вмъкнаха един след друг през прозореца. Бяха немалко учудени да заварят тук една такава многобройна компания.

— Heigh-day! — провикна се Лешоядовия клюн и зейна широко уста. — Та това са те!

— Да, ние сме — отзова се Стернау, изпълнен с радост. — Дължим ви безкрайна благодарност, дето сте се заели с нашето спасение.

— Глупости. Ама как пък, по дявола, се е оправил тоя млад човек?

— Ще чуете по-късно — рече Курт. — Сега останете тук да се погрижите за сигурността на тези господа, които все още не са въоръжени. Чичо Стернау, мислиш ли, че другите обитатели на манастира се намират в тайни връзки с Хиларио?

— Освен племенника, навярно никой.

— В това веднага ще се уверим.

С тези думи Курт се отправи бързо към вратата, като не се остави да го спрат уплашените възгласи на другите. Слезе по стълбите в двора, чиято предна врата бе заключена. На светлината на фенера видя втора врата, която водеше в друг двор. Упъти се нататък и забеляза пред себе си една постройка с осветен в партера прозорец. На вратата на стаята прочете „Регистратура“. Влезе и седящият вътре пазач го зяпна слисано.

— Кой сте вие? Какво искате? Как попаднахте тук? — подскочи онзи.

— Не се стряскайте! — успокои го Курт. — Идвам с най-миролюбиви намерения. Отседнал съм при Манфредо, племенникът на доктор Хиларио. Кой се грижи за болните в негово отсъствие?

— Другите двама лекари.

— Кой от тях е дежурен тази нощ?

— Сеньор доктор Менусио.

— Събудете го незабавно!

— Наложително ли е? Иначе не бива да го правя.

— Извънредно необходимо. Доложете за непознат офицер!

Човекът тръгна и едва след време се върна да отведе Курт при лекаря. Онзи бе по пижама и не го прие с радушна физиономия.

— Толкова ли е неотложна работата, че да смущавате съня ми? — изръмжа той.

— Да, дори опасна, особено за вас.

— За мен? Сеньор, не съм предразположен за шеги!

— Аз още по-малко. Дойдох да ви поканя при един значителен брой пациенти.

— В това обаче не съзирам никаква опасност за себе си.

— И все пак е така. Я кажете, известни ли ви са мистериозните и престъпни кроежи на сеньор Хиларио!

— Сеньор, кой сте, че се осмелявате да говорите за престъпления?

— В правата съм си. Слушайте!

Съвсем пестеливо Курт го осведоми за освобождаването на затворниците. Лекарят бе толкова изумен, че само поклати глава.

— Сеньор, ще дойда с вас да се уверя.

Менусио се облече набързо и последва Курт. Изумлението му нарасна още повече, когато съгледа многобройното събрание, при което бе въведен.

— Ето един от лекарите — извести Курт. — Ние се нуждаем от голяма стая и силна храна и напитки.

Медикът все още се намираше като в сън. Но когато погледът му се спря на дон Фернандо, който лежеше на софата изтощен до смърт, започна да вярва на действителността. Присъстващите самите не бяха узнали в подробности събитията около спасението си, така че и лекарят бе принуден да се задоволи с беглите сведения. Но и те стигаха да го убедят, че е негов дълг да вземе радикални мерки. Компанията бе настанена в една уютна стая, където скоро всеки получи каквото бе необходимо — баня, свежо бельо, чисти дрехи, подсилващо вино и храна, каквато навярно рядко се консумираше в помещенията на болницата. Спасените обаче малко мислеха за физическата си слабост. Те искаха преди всичко да знаят какво се бе случило навън. Всеки имаше многобройни въпроси, така че мина доста време, докато възцари пълна яснота. Тогава Стернау се надигна от стола:

— Приятели мои, не можем все още да се отпуснем, чака ни доста работа. Тъй като аз съм най-силният, ще ви изоставим с Курт за кратко.

Другарите по нещастие подозираха какво е наумил Стернау, ала бяха омаломощени от изтърпените мъки и настоящето вълнение. Бизоновото чело и Мечешко сърце поискаха да отидат с тях. Стернау ги помоли да останат. Двама обаче не се оставиха да бъдат уговорени — Грандприз и Лешоядовия клюн. След като се снабдиха с оръжия и свещи, четиримата се отправиха отново долу към подземните галерии да подирят Манфредо. Той бе така здраво опакован, че не бе могъл да мръдне от ъгъла си. По природа си беше роден страхливец. Понеже виждаше, че играта е изгубена, направи опит да се оправдае.

— Аз не съм виновен, сеньор, ама хич — изхленчи той. — Нали трябваше да се подчинявам на чичо.

— Това не те оневинява! — обърна се рязко към него Стерунау — Но ми се иска да видя ще направиш ли откровени признания. Защо ни заловихте?

— За да стана граф Родриганда.

— Ама че безумие! Къде са нещата, които ни отмъкнахте?

— Под ръка са ми. Само конете прогонихме.

— Ще ни върнеш всичко. Знаеш ли къде са тикнати семейство Кортейо и Ландола?

— Да. Заедно с другите ключове този сеньор ми взе и онзи от тяхната килия.

— Те са у нас и ти ще ни покажеш тези четири персони. Познати ли ти са всички подземни ходници и тюрми на Манастира?

— Всички. Чичо държи в писалището си един план на подземията.

— Ще ни го предадеш. Има ли тайни изходи?

— Искате да кажете на открито? Има само един такъв.

— Къде излиза?

— В една каменна кариера, източно от града.

— Ще ни заведеш дотам. Чичо ти къде е?

— Замина при императора.

— Какво смята да прави там?

— Иска… да го задържи да не напусне Мексико.

— Причината вече зная. Кой е дебелият с когото говори тази вечер?

Манфредо отново се изплаши. Значи и това бе известно.

— Казва се сеньор Арастро — продума той. — Идва от време на време при чичо да му предаде някоя заповед.

— От кого?

— От тайното правителство.

— От що за хора се състои то?

— Не зная.

— Къде се намира седалището им?

— Също не ми е известно.

— Хм! Чичо ти получава ли секретни документи?

Манфредо се поколеба с отговора.

— Ако не говориш — заплаши Стернау, — ще наредя да те налагат, докато ти се развърже езика. Питам, получава ли секретни документи?

— Да.

— Съхранява ли ги?

— Да. В една скрита килия.

— Ще ни заведеш и там. Ставай да ни покажеш къде сте напъхали ония Кортейо!

Стернау разхлаби вървите на краката на пленника дотолкова, че да може да върви бавно.

— По-напред ще взема указанията, които послушният племенник получи днес от дебелия — рече Курт.

Той измъкна инструкциите от джоба на Манфредо и ги пъхна в своя. После напуснаха килията и онзи ги отведе до вратата, зад която се намираха враговете им. Курт отвори. Светлината проникна в тъмното помещение, в което се различиха четири сгушени фигури.

— Идваш да ни изведеш ли най-сетне, мошенико? — ревна охрипнял глас. Беше Гаспарино Кортейо, който си мислеше, че е дошъл Манфредо.

— Да те изведа? Теб, мерзавецо? — извика Грандприз, като взе фенера от ръката на Стернау и влезе.

Гаспарино Кортейо се втренчи в него.

— Грандприз! — изпъшка.

— Да, Грандприз и най-сетне те спипах, теб и моя верен брат! О, този път няма да се оставя да бъда измамен, този път няма да ви се удаде да офейкате.

— Как се озовахте насам? — осведоми се Гаспарино. — Дъртият да не ви е направил тъмничар на мястото на Манфредо? Пуснете ни да избягаме и аз ще ви възнаградя с един милион долара.

— Един милион долара? Избий си го от главата! Ти и един цент имущество нямаш. Ще ти бъде отнето всичко, дори жалкия живот.

— Защо? Аз нищо не съм сторил.

— Нищо ли, мерзавецо? Попитай този тук!

Грандприз остави светлината на фенера да падне върху Стернау, който бе влязъл зад него. Кортейо го позна.

— Стернау! — скръцна зъби той.

Тогава се размърдаха и брат му и племенницата. Извърнаха се и съгледаха Стернау.

— Той е свободен! — изкряка Хосефа.

— Значи Сатаната ни подведе! — изсъска Ландола и добави едно ужасно проклятие.

— Да, подведе ви — викна Стернау — и Бог започна своя съд! Ще напуснете тоя зандан, само за да бъдете разпитани и наказани.

— Ба! — присмя се Ландола. — Кой ще ни принуди да признаем?

— Ние не се нуждаем от признанията ви. Вината ви е доказана. Но все пак има средства да ви се развържат езиците.

Стернау напусна с Грандприз килията и отново заключи.

— А сега ще ни покажеш най-напред плана на тези подземия и ходници — каза после на Манфредо и се отправиха обратно към стаята на Хиларио, в чието писалище намериха плана.

Онзи, който го държеше в ръка, не се нуждаеше от водач. Толкова обърканите отделни части също се съединяваха една с друга. Стернау сега поиска да види секретните книжа на стария. Той бе отведен от безволевия Манфредо в килията, в която сеньорита Емилия бе направила своите преписи. Исполинът прехвърли отгоре-отгоре наличните документи, след което прегледа куфарите и сандъците. Ето как откри накитите и скъпоценните съсъди, на които вече се бе дивила Емилия. Гледайки искрящите скъпоценности, попита:

— Кому принадлежи всичко това?

— На чичо! — пророни треперещ Манфредо.

— Хайде бе! На него? И откъде го има?

— Манастирът престана да съществува и нещата останаха без господар.

— Тъй, тъй! Те ще си намерят истинския. А сега да видим галерията, която води на открито.

Манфредо отново бе принуден да се подчини. След десетина минути стояха пред тайния изход, който бе препречен от сякаш случайно попаднали тук каменни отломъци. Беше достатъчно да се отърколят три-четири блока, за да се открие достатъчно голям отвор за удобното преминаване на един човек.

— Всичко се нарежда чудесно! — рече Курт на Стернау, разбира се, на немски, за да не бъде разбран от Манфредо.

— Кое? — попита докторът.

— Този таен изход и двестата войника, които трябва да дойдат точно в четири часа.

— Къде трябваше да ги срещне Манфредо?

— Долу, където започва манастирският път. Замислена е привидна размирица, само за да се подведе императора да не напусне Мексико. Длъжни сме да я предотвратим, както заради него, така и заради Хуарес.

— А и заради жителите на това градче, защото така наречените войници при всички случаи ще са насъбрани с барабан разбойници и грабители.

— Това следва и да се очаква. Но как да я свършим тая работа? Да посветим гражданите в тайната? Тогава бихме се подхвърлили на опасността да бъдем издадени.

— За жалост е така. Трябва да опитаме да се справим сами. Съгласен ли си да посрещнеш нехранимайковците вместо Манфредо?

— Разбира се! — кимна Курт.

— Хубаво! Но те ще очакват да бъдат въведени в Манастира през портата.

— Ще им кажа, че явно е изтекла известна информация за плана и Хуарес и изпратил малък отряд да заеме Манастира.

— Добре! По тоя начин ще им стане ясно, че без бой няма как да се вмъкнат през портата.

— И че ще е къде по-умно да ме последват през тайния вход, при което лесно ще изненадат гарнизона.

— Убеден съм, че ще те последват. Само че как ще успеем да ги надвием?

— Да ги заключим — предложи Курт.

— Ами, те са въоръжени. С изстрели ще строшат вратите. Трябва по някакъв начин да им отнемем оръжията.

— Със сила няма да стане. Но тук се сещам как този Хиларио е разоръжил пленниците си.

— Имаш предвид онази подобна на барут смес, с която ни отне съзнанието? При толкова народ надали ще може да се употреби.

— Защо не, чичо? Главното е да се снабдим с такъв прах. Представям си случая така: Влизаме в някоя галерия, която се затваря от две врати и има достатъчна дължина да побере двеста крачещи един зад друг мъже. По земята ще е поръсена ивица от тоя барут. Аз вървя отпред, ти отзад, а помежду нас хората. Когато достигна предната врата, ти ще си минал през втората. Навеждаме се и палим праха. Пламъците за миг ще се съберат. Ти отскачаш от твоята врата, аз през моята. Тикаме резетата и безделниците изпадат в безсъзнание.

— Хмм — продума замислено Стернау. — Изпълнението на тоя план е възможно. Но имаме ли барута? — И обръщайки се към Манфредо, подпита: — Кой приготви праха, с чиято помощ ни направихте неспособни за отбрана?

— Чичо.

— Знаеш ли състава му?

— Не.

— Влагата поврежда ли го?

— Не. Влажен гори също така добре, както сух. Държим го в едно избено помещение и той е абсорбирал много влага, но нито веднъж не е отказал.

— Значи гори лесно като възпламенителен барут?

— Още по-лесно.

— Имате ли запас?

— В едно малко буренце.

— Покажи ни го!

Тръгнаха обратно. Докато крачеха по един от ходниците, Стернау рече на Курт:

— Тази галерия е май с подходяща дължина.

— Ще побере двеста души. Когато стигна вратата отпред, ще трябва да изчакам с някой знак да ми дадеш да разбера, че си влязъл и си готов.

— Просто ще се престоря, че трябва да ти кажа нещо и ще извикам високо името ти, по-точно това на Манфредо, тъй като нали ще си се представил за племенника на стария.

— А с конете им какво ще стане? Защото при всички случаи ще дойдат ездачи.

— Те ще оставят животните под надзора на неколцина свои другари, а за тези хора сигурно ще сме достатъчно.

— Правилно! Значи уговорено! А сега да пробваме барута!

Манфредо ги отведе до малък, нисък зимник, в който имаше едно буренце с около петнадесет литра вместимост. То бе наполовина пълно с дребнозърнест, безмирисен прах с тъмнокафяв цвят.

— Да опитаме! — рече Стернау, взе щипка от него и се върна на известно разстояние, където го пусна на едно влажно място на земята. Изчисти свещта и остави малко нагар да падне там. В миг лумна жълто-син пламък и тутакси се разпространи миризма, която ги принуди незабавно да побягнат.

— Ужасен е тоя барут и проектът ни ще успее — заяви Курт. — Тук долу вече свършихме. Да се връщаме при приятелите!

Манфредо бе отведен обратно в килията и заключен. Четиримата мъже тръгнаха нагоре. Стернау се обърна горе към Лешоядовия клюн:

— Както чух, идвате от столицата? Къде е Главната квартира на Хуарес?

— В Сакатекас. Всички селища северно от този град са заети от неговите войски.

— Кое е най-близкото селище, в което има войници на президента?

— Гранидера. Един добър ездач би стигнал дотам за четири часа.

— Ще съумеете ли да намерите пътя през нощта?

— Heigh-day! Лешоядовия клюн и да не може да намери някакъв си път! Та то ще е толкова лошо, както да не мога да намеря дъвката в устата си.

— Имате ли желание да се наемете с ездата?

— Да. А-а, сигурно заради двестата безделници, които ще бъдат опушени там долу?

— Така е. Ще кажете на коменданта на селището каквото знаете и ще го помолите да отдели достатъчен брой войници, на които да можем да предадем пленниците.

— Хубаво! Утре преди обяд ще сме тук.

— Но дали ще ви повярват?

— Със сигурност! Та нали минах с мастър Курт през селището и посетихме коменданта. Той ме познава персонално. Беше при Хуарес, когато този се натъкна на лорд Дридън при Рио Гранде дел Норте. По онова време беше само лейтенант, сега е майор. В тази благословена страна човек бързо прескача от един чин на друг. Още сега тръгвам за вентата да си взема коня. След десетина минути ще съм на път.

Лешоядовия клюн се отдалечи с бързи крачки. Стернау отиде да уведоми другите какво е видял и открил под Манастира. Когато спомена, че има намерение да залови цяла чета гвериляси, почти всеки поиска да присъства. Той отклони предложенията със забележката, че ще бие на очи, ако се появят толкова много хора. Забележително бе, че с изключение на дон Фернандо, който лежеше в леглото, останалите се чувстваха сравнително добре. Радостта от спасението сякаш беше отстранила всички последици от затворничеството.

Хората бяха весели, бодри, донейде дори в лека еуфория, което се дължеше в немалка степен на оказваното им от болничния персонал внимание. На последния бе почти невъзможно да повярва на случилото се. Служителите знаеха, че едно строго съдебно разследване ще си има своите последици и се надпреварваха да докажат колко са били далеч от деянията на престъпния лекар.

Така преминаваше нощта и наближи четири часът. Стернау се отправи към подземната галерия. Оставаше му достатъчно време да посипе барута. Половин час по-късно Курт потегли. Промъкна се през отворената манастирска врата и заслиза по пътя. Стигнал долу, му се стори, че долавя леко подрънкване на оръжие. Спря и се вслуша в мрака. В същия миг се викна толкова близо до него, че той почти подскочи стреснато.

— Стой! Кой е там?

— Добър приятел — отговори той.

— Паролата?

— Мирамаре!

— Добре. Ти си истинският. Ела!

Курт бе уловен за ръката и отведен встрани от пътя на едно значително разстояние. Въпреки тъмнината там видя голям брой мъже и коне. Приближи една фигура и запита:

— Тук ли е?

— Да — отвърна човекът, който бе довел Курт.

— Кой си? — поиска да знае предводителят, който си бе присвоил чина полковник.

— Името ми е Манфредо, племенник на доктор Хиларио.

— Отговаря. Портата горе отворена ли е?

— Не. Зле бих си изпатил, ако бях пожелал да я отворя!

— От кого?

— От коменданта.

— Че комендант ли има там горе? Нищо не ми е споменавано по тоя въпрос!

— Може да се помисли. Та типовете са горе едва от полунощ.

— Какви типове?

— Ее, хората на Хуарес. Петдесет човека. Дали не са надушили нещо? Защото предводителят им ме запита подигравателно дали случайно не очакваме тая нощ гости.

— Виж ти! Значи таят някакво подозрение. Ама на оня скъпо ще му струва подигравката. Ще препуснем нагоре и на бърза ръка ще се разправим с типовете.

— Де да станеше, сеньор. Можете ли да прехвръкнете през зидовете и да минете през залостените порти?

— Не. Но да разбием портите можем.

— И да бъдете преди туй изпозастреляни от ония, дето стоят там.

— Ба! Те са само петдесет души!

— Но зад стени тия петдесет са по-опасни, отколкото десетократно по-голям брой в открито поле.

— Това е вярно. Поврага! Имам заповед на всяка цена да завладея Манастира.

— Моята заповед е пък на всяка цена да ви вкарам. Ония умници републиканците са забравили, че Манастира има тайни, подземни галерии. Ще се вмъкнете във вътрешността, без жива душа да ви види. Републиканците лагеруват в двора и градината.

Предводителят се изсмя късо и доволно.

— Ама че сюрприз ще е като се разсъмне и ни видят господари на мястото, което е трябвало да бранят! Къде е тайният вход?

— Съвсем наблизко, там отсреща вляво.

— Фенери ще ни трябват ли?

— Не повече от два и те са налице.

— Тогава ни води! А с конете какво ще правим?

— Оставете няколко души при тях! След като ви вмъкна, ще дойда да ги отведа на сигурно място.

Предводителят не хранеше и най-малко недоверие. Той действаше според предложенията на Курт. Когато дългата върволица гвериляси стигна каменоломната, насреща им прозвуча едно „Стой!“

— Добър приятел — отговори Курт.

— Паролата?

— Мирамаре.

— Всичко е наред!

— Кой е този? — прошепна предводителят.

— Мой камарад. За да ви водим все пак трябва да сме поне двама.

— Хм. Къде е входът?

— Тук — поясни Стернау, като влезе и отвори потайния фенер да падне светлината наоколо. Втори фенер подаде на Курт.

— Кой ще върви отпред? — попита офицерът.

— Аз — заяви Курт.

— А тоя тук отзад?

— Да.

— В такъв случай светлината е прекалено малко. Но твърде късно е нещата да се променят. Напред!

Курт застана начело и навлезе в ходника. Предводителят тръгна непосредствено след него. С бавни крачки шествието се придвижваше от един ходник към следващия. Не мина много и бе достигнат онзи, в който бе посипан прахът. Курт вече го бе прекосил и застана до вратата, която Стернау бе оставил отворена. Само още една крачка и ходникът щеше да е зад него и нямаше да има възможност да подпали барута. Със Стернау се бяха уговорили, че ще е поръсен от дясната страна на галерията. Вървящ зад колоната, онзи още не бе стигнал до галерията. За да спечели време, Курт затули отвора за приток на въздух във фенера и той тутакси угасна.

— Caramba! Какви ги вършиш там? — изсумтя офицерът.

— Никакви. Не съм виновен аз — оправда се Курт. — От вратата стана някакво течение.

— Пали го тогава!

Курт клекна, сякаш така му бе по-удобно да запали фенера и щракна клечка кибрит. На затрептелия пламък ясно различи посипаната от Стернау пътечка възпламенителен прах.

— Манфредо — за щастие се викна в този миг отзад.

— Да — обади се Курт.

Същевременно поднесе клечката към барута. По една синьо-жълта светкавица се стрелна от двата края към средата на галерията. Курт изскочи от вратата, тръшна я и тикна резетата. Сетне запали отново фенера и се ослуша. Зад вратата се чуха безредни викове, последваха стенания, които скоро замлъкнаха и настана тишина. Газът бе извършил своето.

Курт побърза да се качи да доведе помощ. Грандприз, Жерар, Андре, индианските вождове, всички, освен дон Фернандо, който бе твърде слаб, скоро го следваха. Когато пристигнаха на мястото, трябваше да останат на предпазливо разстояние, за да не бъдат засегнати от газа, когато Курт отвори вратата. Но след известно време лекият дим се разкара и можеше без риск да се влезе при пленниците.

— Курт — провикна се Стернау от другия край, виждайки фенерите.

— Да — прозвуча обратно.

— При теб наред ли е?

— Да.

— Тогава разоръжавайте бързо и заключвай пак!

Започнаха да действат с трескава бързина, докато Стернау от своя страна се зае да прикрие отново входа при кариерата. Когато отиде при другите, те бяха готови.

— Това се казва номер — обади се Малкия Андре, — който тия безделници никога няма да забравят.

— Все още не сме приключили — напомни Стернау. — Къде оставиха конете?

— Долу, недалеч от пътя — поясни Курт. — Ще сляза при пазачите да им кажа, че сме се вмъкнали благополучно в Манастира и надвили републиканците.

— Мислиш, че ще те последват с конете и сами ще ни се наврат в ръцете? Не е изключено да са толкова глупави. А мексиканските коне са послушни. Опитай!

Не след дълго Курт напусна Манастира през портата и закрачи надолу по пътя, подсвирквайки си високо. Когато стигна долу, свърна към мястото, където знаеше, че са конете.

— Е, ето ме най-сетне — изрече самоуверено.

— Ей, какво ти хрумна — отвърна един от хората — да свириш толкова високо?

— Че защо не? Републиканците няма да чуят свиренето ми. Всички са натикани в подземието. Те не подозираха нищо и бяха обезоръжени, преди да им е дошло на ума да окажат съпротива.

— Ура, това е добре. Чувате ли?

Останалите приближиха и заликуваха заедно с него, като чуха радостната новина. Някой запита:

— Какво правят всъщност сега нашите хора горе?

— О-о, развличат се. Насядали са в залата и пируват, други пък са се курдисали при големите бурета в зимника.

— Тия негодяи! А за нас какво?

— Трябва да останете тук при конете.

— Кой го каза? Да не би полковникът?

— Не, той е заседнал при лекаря и лочи. — Някакъв друг го каза.

— Какво казват другите, не ме интересува. Щом те ядат и пият и ние искаме. Манастирският двор голям ли е? Ще побере ли такъв брой коне?

— Много повече.

— Тогава да яздим нагоре. Мятай се на първия попаднал ти кон и ни посочвай пътя!

— Тъй да е! Но си умивам ръцете, ако не бъдете посрещнати така, както си мислите.

— Не дрънкай, а се подчинявай!

Курт яхна едно животно и пое начело. Конете ги следваха сами. Горе даде сигналът. Портата се разтвори и те навлязоха в двора, където гореше един-единствен фенер. Дверите се хлопнаха зад тях. Когато хората видяха двора толкова тъмен и безлюден, един запита:

— Е, къде са всъщност другарите ни?

— Само елате във втория двор! — извика Курт.

Те слязоха и го последваха. Другият двор бе по-добре осветен, ала едва стъпили в него, бяха обградени и разоръжени, преди някой да е съумял да изтегли ножа си или даде изстрел. Едва сега можеше да се каже, че замисълът е напълно сполучил. След като пленниците бяха настанени на сигурно място, бе събуден и доведен алкалдът. Той трябваше да протоколира всичко и на драго сърце даде разрешение двамата Кортейо, Хосефа и Ландола да останат в килията си, докато Хуарес даде някакво друго разпореждане.

Сетне обсъдиха какво следва да се прави оттук нататък. Беше ясно, че първият акт по процеса Родриганда трябва да се състои тук в Мексико. Но това не можеше да стане, преди да са се уредили отношенията в страната. Французите си бяха заминали, а императорският трон толкова се клатеше, че всеки миг би могъл да се сгромоляса. Едва сетне щеше да се разчита на ефикасната помощ на президента.

Ето защо след продължително обсъждане бе решено Курт, Стернау, Лешоядовия клюн, Бизоновото чело, Мечешко сърце, Гърмящата стрела и Малкия Андре да се отправят към Хуарес. Жерар, Мариано и другите трябваше да останат тук и да имат грижата да не избяга някой от четиримата толкова важни затворници. Двамата вакуероси бяха доведени от вентата и след като узнаха всичко, препуснаха обратно към хасиендата да предадат радостната вест, че всички са спасени.

Предобедът още не бе минал, когато Лешоядовия клюн довтаса в галоп и извести, че майорът лично е поел насам с двеста улани и го следва по петите. Малко по-късно отрядът пристигна. Стернау веднага си спомни, че беше видял офицера при Хуарес край Рио Гранде дел Норте. Онзи остана немалко удивен, когато узна какво се е случило и по какъв начин са били надвити неприятелите.

Той разпореди пленниците да останат тук и разположи сто души гарнизон. Като чу, че Стернау отива със спътниците си при Хуарес, написа един доклад до генерал Ескобедо и помоли Стернау да му го предаде. Ескобедо командваше разположените в северната част на Мексико войски, докато Порфирио Диас настъпваше бавно към столицата от юг. Хуарес бе установил седалището си в Сакатекас, където понастоящем бе Главната квартира на Ескобедо. Дойде ред и на разчистването. Намерените в подземните помещения документи и скъпоценности бяха грижливо опаковани. И изобщо всичко, което би могло да представлява ценност за Хуарес бе взето.

Бележки

[1] Hell and damnation (англ.) — Пъкъл и проклятие! (Б.пр.)