Карл Май
Смъртта на императора (5)

5. Траперски номер

Междувременно ловецът Грандприз обикаляше постройката, оглеждайки зидовете. За своя досада констатира, че оттук за освобождение не може да се мисли. По едно време забеляза да светва един прозорец, защитен със здрава желязна решетка.

— Аха — изръмжа, — това е килията, в която ги настаняват. Сега поне това знам. Или пък ще тикнат единия някъде другаде?

Той изчака още доста време да види дали няма да светне и втори прозорец. И понеже случаят не бе такъв, промърмори:

— Добре, изглежда са заедно. Сега остава да разбера кога ще си тръгнат онези, които ги заловиха.

Грандприз се отправи отново към входа, където остана да дебне. Не мина много, портата се отвори и четиримата излязоха.

— Те са. Сега си заминават. Какво да предприема? — прошепна. — Трябва да се действа бързо. Утре може би ще е твърде късно.

Той закрачи замислено по протежение на улицата. Ето че чу стъпки с подрънкващи шпори. Един френски офицер, който толкова късно можеше да се връща само от някоя тертулия или забава, се размина с него.

— Хм, каква идея! Това вече е нещо! — промърмори. — Тоя човек май притежава горе-долу моята фигура. Напред, няма време за размисляне, иначе случаят ще си замине!

Грандприз побърза след офицера.

— Мосю, мосю! — повика полугласно.

— Какво има? — запита човекът, спирайки.

— Не познавате ли случайно капитан Мангар дьо Вотие?

Грандприз бе задал въпроса, само за да се приближи до офицера. Оня отвърна:

— Не. Не познавам офицер с такова име.

— Е, аз също — ухили се ловецът.

По време на тези думи улови французина с лявата ръка за гърлото, стисна го като в менгеме и с един удар по сляпото око с приклада на револвера си го повали в безсъзнание.

— Така, проснахме го! А сега да го отнесем на някое по-сигурно място!

Грандприз вдигна офицера, метна го на рамо и го пренесе в чупката на един уединен зид. Съблече униформата му, върза го, тикна му една носна кърпа в устата и преоблече собствения си костюм с униформата. Сетне траперът напъха своите оръжия по себе си и сега на свой ред, подрънквайки с шпори, се отправи да позвъни на вратата на затвора.

— Кой е там? — попита стоящият отвътре пост.

— Ординарец на губернатора! Отворете! — отвърна той.

Ключът се превъртя в ключалката. Грандприз бе пропуснат. Постът пристъпи към него и разпознал униформата на светлината на един мъждиво горящ фенер, поздрави уставно.

— Инспекторът на затвора буден ли е още? — осведоми се ловецът.

— Не, мосю капитан — отвърна постът. — Беше дигнат от сън, когато преди немного време доведоха двама арестанти, но пак отиде да си легне.

— Кой го замества?

— Един ключар.

— В приземието?

— Да. Освен това всеки фронт си има своите постове.

Грандприз закрачи през двора и дръпна звънеца на вратата на същинския затвор. Отвори ключарят. Понастоящем все още французите бяха действителните стопани на страната, чиято воля в много отношения намираше сервилно подчинение. При това траперът си придаде вид на човек, който не е свикнал да се пазарят с него и се осведоми властно:

— Буден ли е инспекторът?

— Не. Да го събудя ли? — отзова се ключарят.

— Не е необходимо. Колко души има в караулното?

— Осем.

— Ординарец на губернатора съм. Можете ли да се лишите за кратко време от двама души във връзка с експедирането на един затворник?

— Да.

— Доведете ги бързо! Нямам много време.

Докато надзирателят се отдалечаваше, подчинявайки се на строгата заповед, дръзкият ловец огледа помещението, в което се намираше. Там имаше едно табло, на което бяха отбелязани имената на всички „квартиранти“ на затвора. На него прочете: „Номер 32: така нареченият адвокат Антонио Вериданте заедно със секретарио.“ Следователно научи номера на килията, в която се намираха търсените. На едно писалище се виждаха различни бланки, сред които и разписки за отвеждане на затворници. Това също бе добре дошло за него. Той бързо взе перото, попълни една от тях и постави отдолу добре известното му име на губернатора, ала на късмет, без да познава почерка на висшия чиновник. Подсуши написаното, сгъна листа и го пъхна в джоба си. Едва бе свършил, надзирателят се върна с двама войници, носещи заредени пушки.

— Ето хората, мосю капитан — доложи той.

— Добре. Има ли главен ключ, който отваря всички килии?

— Да. Нося го с мен.

— Следвайте ме! Напред!

Видял отвън осветения прозорец, Грандприз знаеше, че въпросната килия е разположена на първия етаж. И тъй, изкачи стълбището, следван от ключаря и войниците и закрачи по коридора до номер 32.

— Отворете! — заповяда.

Тъмничарят се подчини. Стоящият пред вратата пост се отдръпна и вратата бе отворена. На светлината на носения от ключаря фенер, двамата затворници разпознаха един френски офицер, който влезе при тях.

— Вие сте адвокатът Антонио Вериданте? — попита Грандприз дегизирания нотариус.

— Да — поясни испанецът.

— А този човек е вашият секретар?

— Да.

— Дайте!

Последните думи се отнасяха за ключаря, комуто Грандприз взе фенера от ръката. Престори се, сякаш иска да освети лицата на затворниците, ала задържа фенера така, че и те да имат възможност да разпознаят неговото. Те веднага се ориентираха в нещата.

— Да, те са — каза той. — Губернаторът бе събуден с новината за тяхното арестуване. Иска да ги види веднага, тъй като знае, че са подозирани в контакти с Хуарес.

И обръщайки се към тъмничаря, извади разписката и каза с тон, който не допускаше възражение:

— Ето потвърждението на губернатора, че сте ми предал двамата затворника. Приблизително след час ще ги доведа отново. Подгответе дотогава вашата разписка, та да не се налага да чакам! Напред!

Грандприз блъсна затворниците към вратата и даде знак на войниците да ги вземат под конвой. Надзирателят прочете разписката при светлината на фенера и не се осмели да протестира нито с дума. Спуснаха се по стълбите, прекосиха двора и постът им отвори портата. Вън войниците сами поеха по посоката, водеща към губернатора. Беше от тъмно по-тъмно, улични фенери липсваха и за да се подсигурят войниците хванаха затворниците под ръка. Бяха минали значително разстояние, когато Грандприз измъкна острия си нож. Беше видял, че онези са вързани само с ремъци и запита войниците:

— Държите ли здраво хората си?

— Да, мосю капитан — отвърна единият. — Нали ги водим подръка.

— А ремъците?

— Изглеждат здрави.

— Да проверим. Те обикновено поддават.

Грандприз даде вид, че опипва здравината на връзките, ала извърши тъкмо обратното — сряза ги. Затворниците почувстваха, че са свободни, но не го показаха с никакво движение.

— Добре са — извести той. — Сега според мен сме сигурни. Хайде напред!

Пътят продължи, но на следващия ъгъл единият войник нададе крясък и рухна на земята.

— Какво има? — запита Грандприз.

— Morbleu! — изруга човекът. — Моят затворник се отскубна и ме събори на земята. Май бяга нататък!

— След него!

С пушка в ръка войникът хукна. Да стреля — не можеше, тъй като тъмата не му позволяваше нищо да различи.

— Ти гледай да не изтървеш твоя! — предупреди Грандприз другия. — Ама че проклетия ще е, ако не успеем да спипаме пак оня!

— Нямайте грижа, мосю капитан! — успокои човекът, пълен с увереност. — На тоя няма да се удаде да ме… ау, оох! Nom d’un chien!

— Какво става? — осведоми се Грандприз.

Търкалящ се на земята като своя камарад, войникът се приповдигна и викна:

— И моят ме повали!

— Sacre!^[1] Ама що за слабаци сте? Да се оставите едни обесници да ви катурнат на земята! Къде е той всъщност?

— Избяга — отвърна човекът, загубил фасона си. — Ей там напред май търчи!

— Тичай, иначе ще ти строша краката! — изкомандва преоблеченият трапер грубо. — Не го ли доставиш, теб ще отнесе дяволът!

Войникът се понесе изпълнен със страх. Стъпките му още не бяха заглъхнали и ловецът се обърна рязко и тръгна обратно по пътя, по който бяха дошли.

— Дяволски умно го свършиха двамата — изръмжа той от доволство. — Тия французи нищо не видяха, ала аз ясно забелязах. Много ще се учудя, ако не се натъкна на тях нейде тук.

Правилно бе предположил Грандприз, защото едва му бе минала тая мисъл и два силуета се промъкнаха към него.

— Пристигнах, „капитане“! — захили се единият полугласно.

— И аз — рече ухилен и другият.

Бяха Ландола и Кортейо.

— Къде са войниците? — запита пиратът.

— Далеч оттук! — извести ликуващо траперът.

— Ама че главанаци! Да помислят, че бягаме напред! Аз просто се сниших!

— Аз също — обади се Кортейо. — Но я обяснете, сеньор, как се добрахте до тая униформа?

— Много просто — засмя се ловецът. — Цапардосах един офицер и му смъкнах униформата.

— Caramba! Какво рисковано дело! А офицерът, който сте проснал?

— Сигурно си лежи още там. Пъхнал съм в устата му една кърпа, та и гък да не може да каже. Сега ще отида да го потърся и да му върна униформата.

Закрачиха към мястото, където Грандприз беше зарязал офицера.

 

 

Междувременно Курт и Петерс, след като се разделиха с алкалда, се върнаха в страноприемницата да поспят. Лешоядовия клюн обаче се отказа от почивка. Той не можеше да преодолее никакво смътно безпокойство. Бяха ли затворниците сигурно настанени? Достатъчен ли бе надзорът, под който се намираха в затвора? Е, когато човек заловеше някой в откритата прерия или девствената гора, охраняваше си го сам и много добре знаеше какво може да очаква и на какво да се надява. Ала тук трябваше да повери пленниците си на властите, а госпожа Власт в Мексико беше доста своеобразна и твърде малко надеждна персона, особено по това време.

Ето защо Лешоядовия клюн реши да се поогледа малко край затвора дали всичко е наред. Взе със себе си револверите и ножа и се запромъква нататък. Почти бе стигнал района на затвора, когато тръгна по една уличка, оградена от два зида. Единият по-нататък образуваше чупка — тесен ъгъл, в който тъмницата бе по-голяма и от тази в уличката. Докато крачеше нататък по маниера на човек от саваната, стори му се, че долавя някакво движение. То привлече вниманието му и той приближи. Неговите остри, адаптирани към мрака очи, различиха една лежаща на земята маса, която мъчително опитваше да се раздвижи насам-натам. Наведе се с ръка върху дръжката на ножа. О-о! Ръката му скоро се плъзна от ножа, тъй като мъжът, който лежеше тук, бе полугол, вързан и със запушена уста, а край него се търкаляше вързоп дрехи. От предпазливост траперът на първо време махна само кърпата от устата му, връзките остави. Искаше най-напред да разбере що за човек има пред себе си.

— Хей, добри приятелю, кой сте всъщност? — изръмжа той.

— Mon dieu! — простена запитаният. — Какво щастие, че мога отново да дишам!

— Какво ми влиза на мен в работата вашето дишане? Кой сте, искам да знам!

— Аа, френски офицер съм. Името ми е капитан Дюран.

— Да вярва, който ще! Един френски офицер толкова лесно ли се оставя да бъде нападнат и вързан?

— Получих неочаквано удар по главата, който ми отне разсъдъка.

— Да, така е то, когато човек има разсъдък само в главата, а в юмруците не. Дори са ви съблекли. С каква цел?

— Не зная. Освободете ме от вървите, моля ви!

— Само полечка! Най-първом трябва да си изясня ситуацията. Тук се мотаят някакви дрехи!

— Моите са — обясни Дюран.

— Гледай ти! И защо един френски капитан не ходи с униформа?

— Та аз си бях в униформа!

— А тук се въргалят дълги, груби ботуши, ленени панталони, стара жилетка, памучна кърпа за врат, стар кожен колан и една шапка, която човек в тоя мрак би взел за миеща мечка или черен котарак.

— Nom d’une pipe! Тогава това не са моите дрехи. Те принадлежат на оня, който ме нападна. Той носеше такава една тъмна шапка с широка периферия.

— Тъй! Значи ви е разсъблякъл и нахлузил вашата униформа? Я ми разкажете, как стана тая работа с нападението!

— Прибирах се от една тертулия. По едно време срещнах някакъв човек, който ме попита дали съм капитан еди-кой си. Името забравих. Казах му, че капитан с такова име не познавам, а той отвърна: „Аз също!“. Същевременно ми нанесе удар по главата, под който веднага се строполих и загубих съзнание.

— Хмм! Така удряме ние прерийните ловци. И парцалите, дето се въргалят тук и не могат да се видят, на пипане са прерийна материя — дебела и твърда, така приятно пращяща от боклук и мръсотия. Дали не е бил някой мъж от саваната?

— Не мога да кажа — изрази съжаление французинът. — Само ме развържете!

В Лешоядовия клюн започна да мержелее определено подозрение.

— Къде стана нападението? Да не би в близост до затвора?

— Да, съвсем недалеч оттам.

— Ето ти на! А онзи, който стоеше отвън на стража, не успяхме да заловим. И кой е най-подходящ за пост? Човек от прерията!

— Не разбирам какво искате да кажете! — оплака се вързаният.

— Хич и не е необходимо. Достатъчно е аз дето се разбирам колко ме е яд. Останете да си лежите тихо и кротичко! Аз веднага ще се върна.

При тези думи ловецът бързо се отдалечи. Дюран викна след него:

— Но, за Бога, поне не ме оставяйте безпомощен!

Лешоядовия клюн не му обърна никакво внимание. Той крачеше така бързо, сякаш се касаеше за състезание. Пристигнал при затвора, дръпна звънеца. Постът запита:

— Кой е?

— Лешоядовия клюн!

— Не ви познавам.

— И не е нужно. Само отвори!

— Нямам право. Единствено служители имат достъп нощем.

— А когато доведохме арестантите преди малко, все пак го имах.

— Е, да, ама тогава присъстваше алкалдът.

— Мътните да го вземат! И при това човек няма как ни веднъж да се изплюе през дувара, иначе бих му пратил аз една благина! Двамата затворника тук ли са си още?

— Не.

— Demonio! Ето ти нещастието! Че къде са се дянали?

— При губернатора. Един френски капитан дойде да ги подбере.

— И когото все пак пуснахте? Да, да, мошеници могат да се мъкнат в тая съборетина, а честни хора не. Човече, оня „капитан“ не е бил никакъв офицер, а безделник и шарлатанин. След като императорът ви има такива подбрани магарета, наистина не го виня, дето ви е пратил насам, защото хич иначе нямаше да знае къде да дява тоя добитък!

— Чакайте! — извика караулът, докато пъхаше ключа. — Чакайте, сега можете да влезете. Заповядайте, драги приятелю!

— Много благодаря! Защото изрекох някоя и друга ругатня, мога да вляза, а? Но, разбира се, за да ме задържите? Не, чак дотам глупави като вас не сме, благодаря за удоволствието! Накарай да окошарят теб вместо мен, щом имате още празни места. Моите почитания, синко!

Когато постът отвори вратата и поиска да залови Лешоядовия клюн, онзи вече бе завил зад ъгъла и се връщаше при офицера.

— Идвате ли най-сетне? — проплака оня още отдалеч. — Помислих, че направо сте ме зарязал.

— Глупости. Исках само да видя дали не ме будалкате. Казал сте ми истината.

— Като е така, освободете ме най-после от вървите!

— С най-голямо удоволствие, ама не става, защото иначе няма как да заловим човека, който ви е нападнал. Той трябва да мисли, че продължавате да лежите тук така, както ви е оставил. Ударил ви е, само защото му е била необходима униформата ви. Веднага щом престане да се нуждае от нея, ще я донесе. Слушайте! Там идват двама души!

Лешоядовия клюн се вслуша напрегнато в шума.

— Не — поправи се той, — не са двама, а трима. Двамата стъпват по обичайния начин, ала третият има прерийна походка. Те са. Хайде бързо пак кърпата в устата! Само стойте така, сякаш сте все още в безсъзнание и не произнасяйте нито дума, иначе би могло и по-зле да ви потръгне!

Докато се усети, офицерът се видя отново с кърпа в устата, а ловецът се метна с един скок върху зида. Сетне се притисна плътно към него, така че в никой случай не можеше да бъде забелязан, но пък би трябвало да чува всяка дума. Крачките приближиха и замлъкнаха наблизо. Дочу се някакво шептене, след което един силует се отдели от тримата, пристъпи към офицера и се наведе.

— The deuce, май тоя път ударът ми е бил доста силен! — изговори мъжът полугласно, колкото да могат другите да го чуят. — Офицерът е все още в безсъзнание.

— Да не сте го пречукал?

— Не, жив си е. Сега ще съблека униформата му и ще я оставя тук.

— А вървите? И тях ли ще му оставите?

— Не, ще му ги снема. Когато дойде на себе си, нека си тръгне по живо по здраво.

— Тогава ние да вървим, тъй като имаме да свършим още една малка работа. Ще се срещнем пак в страноприемницата.

— Добре, в такъв случай аз ще видя как ще прекарам времето си дотогава.

Кортейо и Ландола се отдалечиха. Когато оставиха известно разстояние зад себе си, адвокатът попита:

— Защо го излъгахте, като казахте, че имаме да вършим още някаква малка работа?

— Не се ли досещате? За да се откачим от него.

— Но как? Нали ще дойде в страноприемницата.

— По онова време ние вече ще сме офейкали. Напускаме незабавно града.

— Не става. Та ние още до никъде не сме я докарали с нашата задача.

— Тя се провали и вече не може да бъде разрешена. Връщаме се в страноприемницата, вмъкваме се тихо и се измитаме само с най-необходимото. Като види моят заварен брат, че багажът ни е там, ще мисли, че ще се върнем и ще има да чака с дни.

— Но после все пак ще дойде в Сантяго и ще ни намери — възрази Кортейо.

— Няма, защото ние вече ще сме приключили там — заяви с твърдо убеждение Ландола.

— И как ще идем дотам? Не можем да търчим я.

— Ще яздим. Кой да е търговец на коне ще ни съдейства. Днес видях фирмената табела на един такъв недалеч от нашата страноприемница. Ще се обърнем към него.

— Тогава да побързаме, та като дойде брат ви, ние вече да сме изфирясали!

Когато Кортейо и Ландола се озоваха при страноприемницата, прехвърлиха дворната стена и стигнаха незабелязано стаята си. Взеха, както бе уговорено, само най-необходимото и по същия път се върнаха на улицата.

След неколкократно хлопане успяха да дигнат от сън търговеца. Казаха, че са дошли на коне под наем от Керетаро и тъй като се налага незабавно да тръгнат за Пуебла, принудени са още тая нощ да си закупят по най-бързия начин коне.

Човекът ги отведе в конюшнята и им показа животните. Набързо се спазариха.

 

 

Междувременно Грандприз беше отишъл до привидно лежащия още в безсъзнание офицер и след като се бе освободил от сабята и свалил униформата, навлече собствения си тоалет. Сетне измъкна кърпата от устата на французина, развърза го и се отдалечи. Сега дойде времето на Лешоядовия клюн. Той скочи от зида и тъй като вече нямаше защо да се безпокои за офицера, побърза след отдалечаващия се. Същевременно бе проявил благоразумието да си изуе ботушите, така че нямаше как стъпките му да бъдат чути. Проследи бавно движещия се пред него човек през няколко улици, докато онзи стигна страноприемницата си. Там Грандприз се застоя известно време и когато чакането му се стори, че продължи достатъчно дълго, се прехвърли през оградата в двора и влезе в своето помещение. Лешоядовия клюн повървя замислено още донякъде. Нощта вече преваляше и над хълмовете на изток започваше да се разширява блед светлик. В този момент недалеч от него се разтвори една порта и от нея се измъкнаха двама ездачи. На вратите застана един мъж.

— Адиос, сеньорес — поздрави той. — Щастлив път!

— Адиос — отвърна единият от двамата. — Търговията, която направихте, не може да се нарече лоша.

Те се отдалечиха яздешком, а мъжът изчезна зад портата. Лешоядовия клюн се заслуша след тях.

— За Бога — промърмори, — гласът на конника звучеше като на онзи, който говори със странния ловец при вързания офицер. Но трябва да е заблуда, тъй като тези ездачи тръгват на път, а Кортейо и Ландола са се върнали в страноприемницата си.

Той продължи да крачи вглъбено, ала след късо разстояние отново спря.

— Дяволът вярва на себе си и по-малко на другите! — изръмжа. — В тоя калпав свят, в който няма ни един добър човек, най-свестният ще бъде измамен от останалите. Най-сигурното все пак си остава най-доброто. Ще се осведомя дали в тая страноприемница няма все още будна някоя човешка душа.

Той тръгна обратно към гостоприемницата. Откак бяха дошли французите, всички тези къщи, в които по-рано строго се държеше на старите обичаи, се бяха нагодили според европейските порядки. Тук се шетаха келнери, келнерки, камериери и един дух от последния сорт се яви, когато Лешоядовия клюн за трети път дръпна шнура на камбанката. Имаше кисела сънена физиономия и избоботи явно:

— Кой пък звъни посред нощ!

— Аз — отговори Лешоядовия клюн невъзмутимо.

— Това забелязвам. И кой сте собствено?

— Един непознат.

— Това също виждам. И какво искате?

— Да говоря с вас.

— Дори това констатирам. Само че аз нямам време. Лека нощ!

Камериерът понечи да затвори и заключи вратата, ала Лешоядовия клюн бе достатъчно бърз да го превари. Сграби го за ръката и запита, макар онзи да изглеждаше къде по-възрастен, отколкото той самият:

— Почакай само миг, скъпи синко! Знаеш ли каква е стойността на един дуо или един долар?

— Пет пъти повече от един франк.

— Чуй, давам ти два долара, което прави десет франка, ако пожелаеш да си отвориш скъпоценната уста и отговориш на няколко малки въпроса.

На човека такива събития рядко се случваха. Той се вторачи в щедрия непознат:

— Вярно ли, сеньор? Тогава първом дайте парите!

— Не, не, синко. Най-напред трябва да кажеш дали имаш желание да отговаряш.

— Добре. Ще отговарям.

— Това ме радва. Ето ти десетте франка.

Лешоядовия клюн бръкна в джоба, извади кожения си портфейл и тикна в ръката на камериера една монета с посочената стойност.

— Сеньор — рече този, — благодаря ви. На нашего брата сънят много му е необходим, но за такъв един бакшиш съм готов да стана по всяко време. Питайте!

— Не е много онова, което имам да питам. Бая чужденци ли са отседнали днес при вас?

— Не кой знае колко. Десет-единайсет.

— Има ли трима, които да са от една компания?

— Не, поне според мен. Всички живеят поотделно, освен двамина, които наеха обща стая. Единият е сеньор Антонио Вериданте, а другият — неговият секретар.

— Няма ли и трети с тях?

— Те дойдоха трима, но онзи не живее при тях. Как се казва, не зная. Ходи доста скромно облечен, кажи-речи като някой беден вакуеро или ловец.

— Тия тримата излязоха ли вечерта заедно?

— Още с падането на нощта тръгнаха нанякъде.

— Но не са се връщали?

— Не съм забелязал.

— Бих желал да разменя няколко думи с тоя ловец или вакуеро. Дали е възможно?

— Ще поемете ли отговорността, когато го събудя, ако изобщо е в стаята си?

— Там си е. И ще отговарям. Има ли някое помещение, в което бихме могли да разговаряме, без да ни подслушват?

— Тъй като в стаята му има само един хамак за спане, може да ви приеме там, ако поиска. Някакво име ще трябва ли да му назова?

— Да. Кажете му, дон Веласко д’Алкантаро и Перфидо де Рианца и Халенди да Салвадо и Карана де Веста Виста Вуста желае да говори с него.

Лешоядовия клюн изрече името с аристократично високомерие, тъй че услужливият слуга не изпита никакво съмнение в достоверността му.

Камериерът тръгна. От двора едно дървено стълбище водеше горе до помещенията, удостоени тук с наименованието стаи за чужденци. Човекът почука тихо на една от вратите. Грандприз се бе прибрал едва преди няколко минути и още не спеше. Лежеше облечен в хамака.

— Кой е? — попита, зачуден на чукането.

— Камериерът. Мога ли да вляза?

— Да.

Вратата се отвори внимателно, та да не се разбуди някой друг слуга и човекът влезе.

— Какво има? — осведоми се ловецът угрижено.

— Сеньор, долу има някакъв непознат, който желае да говори с вас. Голям господар, от аристокрацията. Той е дон… дон… дон Алканто де Вареско и… и… и с едно много дълго име.

Ловецът поклати глава.

— Е, тогава съм любопитен. Нека дойде!

Когато камериерът се отдалечи, Грандприз запали свещта и погледна дали револвера е наред. В този момент непознатият влезе и дръпна вратата след себе си, като на всичкото отгоре тикна от предпазливост и резето й. Двамата мъже се вгледаха удивено един в друг. Никой от тях не бе го очаквал.

— Zounds! — викна единият. — Грандприз!

— Heigh-day! — другият. — Лешоядовия клюн, вие тук? Как се озовахте насам в Мексико сити? Та аз ви видях при Хуарес!

— И аз ви видях да яздите към Рио дел Норте. Знаете ли, че се ползвате с добро име, но има и нещо неприятно свързано с него? Един голям негодяй се казва също така.

— The deuce! Познавате ли го?

— Дори много добре — кимна Лешоядовия клюн. — Лично и по слухове.

— Възможно ли е? Чуйте, аз диря тоя мерзавец от много дълго време!

Лешоядовия клюн го изгледа в недоумение.

— Дирите го? Хм. Хмм. И още не сте го открил?

— За съжаление не.

— Тъй. Хм, хм. По моему, един ловец трябва да има очи, а?

— Аз, надявам се, ги имам!

— Е, да, но дали гледат обучено? Много се съмнявам!

Лицето на Грандприз се заоблачи.

— Трябва ли да приема, че искате да ме оскърбите?

— Не. Но седнете си в хамака, а на мен позволете да се обслужа с тоя стол! Сетне ще ви кажа нещо, което трябва да обсъдим обстойно.

— Седнете! Какво имате да ми кажете?

Лешоядовия клюн се намести на стола, изплю дъвката си с дебела струя сос през цялата стая и отхапа ново порядъчно парче тютюн. Едва когато то се намери на обичайното си място на бузата, той подхвана:

— С цялото си приятелство към вас искам да ви кажа, че сте или някой нечуван измамник или един достоен за съжаление слабоумник!

Тогава другият светкавично се плъзна от хамака, измъкна револвера и заставайки пред говорителя, заплаши:

— Пъкъл и Сатана! Знаете, как отговаря човек на такива думи!

Лешоядовия клюн кимна невъзмутимо.

— Сред ловци с нож или куршум, в случай че нещата не се докажат.

— Не мисля, че бихте могъл да го докажете, Лешоядов клюн!

— Pshaw! Приберете си пищова и ме изслушайте! Не съм ли прав, готов съм да си трошим вратовете.

Грандприз задържа револвера в ръка, но се плъзна обратно в хамака с мрачен поглед и отвърна:

— В такъв случай говорете! Но внимавайте! Една прекалена дума и куршумът ми ще се намести в главата ви!

— Или моят във вашата! — ухили се Лешоядовия клюн. — Вие твърдите, че ме познавате но все пак страшно се заблуждавате. Моят куршум днес на няколко пъти имаше възможността, а може би и задължението, да ви заседне в главата. Но това е страничен въпрос. Отговорете искрено! Бяхте ли във Веракрус?

— Да.

— Там сте се запознал с двама мъже — някой си сеньор Антонио Вериданте и неговия секретар? Дошъл сте вчера с тях в Мексико сити и стояхте на стража пред гробището, докато тези двама мъже оскверняваха останките на един покойник и осъществяваха една измама?

Грандприз го изгледа смаяно.

— Как ви хрумнаха тези въпроси? Да, бях на стража. Но в случая не може да става дума нито за осквернение, нито за измама.

— Убеден ли сте в това?

— Мога да се закълна! — врече се тържествено Грандприз.

— Е, ще ви повярвам. Така наистина доказвате, че не сте измамник, но затова пък изключителен слабоумник.

Другият поиска отново да избухне, ала Лешоядовия клюн бързо секна думите му:

— Стойте спокойно! Ще приведа доказателство. Вашите двама спътници бяха заловени. Тъй ли е?

— За жалост.

— За да ги освободите, обработихте един офицер и сетне отидохте да измъкнете типовете?

Грандприз се сепна.

— Bless my soul! — рече той. — Откъде го знаете? Това бе един славен траперски номер, с който мога да се гордея и се надявам, че като мой камарад няма да ме издадете!

— Аз не съм издайник. Но и в никой случай не ви завиждам за тоя траперски номер, който нарекохте славен. Я кажете все пак откъде познавате оня негодник Грандприз?

Запитаният изгледа изпитателно събеседника си в лицето, след което отвърна:

— Цял свят знае, че Лешоядовия клюн е честен и способен уестман, ето защо спокойно понасям да говорите така с мен, както някой друг не би дръзнал. Нека ви кажа, че морският разбойник Грандприз е моят най-върл враг и че го търся дълги години да разчистя най-сетне веднъж завинаги сметките си с него.

— Тъй, тъй — изхили се Лешоядовия клюн. — Доста забавно. Да търсите нехранимайкото, а той да е в ръцете ви. И след като бях хвърлил толкова усилия с другите да го издиря и заловя, вие отново го измъквате и оставяте да офейка!

И Лешоядовия клюн информира изчерпателно заблудения ловец за всичко онова, което знаеше за историята на граф Родриганда. Грандприз го слушаше с все по-нарастващо удивление, а когато разказвачът привърши, извика:

— Господи Исусе! А аз спасих и тоя Пабло Кортейо и дъщеря му!

— Вие? — изненада се Лешоядовия клюн.

— Да. Ох, сега всичко ми е ясно. Без мен щеше да е сляп и да загине, а дъщеря му да си остане затворничка.

— Трябва да ми разкажете!

— Ще го сторя, макар да започвам да проумявам, че съм постъпил глупаво.

Грандприз изложи всичко от мига, в който се бе натъкнал на Пабло Кортейо при Рио Гранде дел Норте до събитията от настоящия ден. Лешоядовия клюн го изслуша с най-голямо напрежение и после каза:

— Слушайте, радвам се дето ви потърсих, защото вече зная къде ще открием безследно изчезналите. А сега трябва да научите най-сетне кой е всъщност адвокатът Антонио Вериданте: никой друг, освен Гаспарино Кортейо!

— Невъзможно!

— Вярно е! Той търси брат си! Тази нощ искаше да сложи тленни останки в празния ковчег на все още живия граф Фернандо. Ние го спипахме, само че вие пак го освободихте.

— Отново повтарям: това е невъзможно!

— Pshaw! А искате ли да знаете кой беше секретарят на тоя Вериданте — Гаспарино Кортейо? Този достопочтен и честен секретар не бе някой друг, а онзи, когото напразно толкова сте дирил — Хенрико Ландола, пиратският капитан Грандприз.

Ловецът остана като гръмнат. Той още отпреди бе изскочил от хамака и сега с протегнатите ръце, зиналата уста и ококорените очи представляваше гледка, олицетворяваща смайване и въплътен ужас.

— Той…? — викна най-после. — Той… да е бил Хенрико Ландола?

— Да. Той ви излъга, измами и осмя, а вие му се доверихте, повярвахте на всичко дословно. И накрая, когато ние бяхме заловили тоя всъщност не човек, а дявол, вие заложихте свободата си, честта, та дори живота, за да го освободите, така че тая змия отново се скри и може да умъртвява както преди.

Грандприз пое дълбоко и угнетено дъх.

— Все пак щях да позная моя доведен брат.

— Охо! Че той на всичкото отгоре ви бил толкова близък роднина?

— Да. Това роднинство е проклятието на моя живот. Но аз продължавам да твърдя: не е бил той!

— Pshaw! Нима изобщо не забелязахте, че двамата са нацапотили лицата с някакви си мазила ли, какво ли и така са се променили, че наистина само много зорко око би могло да надникне зад тоя грим?

Най-сетне се смъкна булото от очите, на Грандприз.

— Боже мой — извика, — да, да, така трябва да е било. Колчем чуех гласа на тоя секретар, все ми се струваше познат. Той ме отблъскваше от него. Ох, и аз магаре на магаретата! Глупостта ми е била безгранична. Лешоядов клюн, вие се изразихте твърде деликатно, като ме нарекохте малоумник. Давам ви правото да употребите каквито си искате епитети.

— Е де, е де — ухили се добродушно траперът. — Щом някой признава грешките си, значи е почнал да се вразумява.

— Ами последиците! — въздъхна Грандприз. — Ами дето стоях на пост при тая гробарска история, дето посегнах на един офицер! Всъщност как се добрахте до всичко това?

Лешоядовия клюн разказа и добави:

— Комплицирана ситуация наистина. Но вие сте ловец като мен и иначе порядъчен мъж. Ние сме другари и в прерията си имаме своите правила и обичаи. Какво ни интересуват законите на другите? А и още повече от вас научихме мястото, където да търсим Кортейо и Ландола — Манастира дела Барбара край Сантяго.

— Заблуждавате се! — отбеляза Грандприз. — Те са ни много по-близо. Няма да повярвате колко лесно можем да ги спипаме.

Лешоядовия клюн остави да се види една почти съчувствена усмивка.

— Тук сте много прав, действително няма да повярвам! Мислите, че Ландола и Кортейо се намират в страноприемницата? Можете ли да отидете до стаята им?

— По всяка минута.

— Добре, да надникнем, а?

— Ще ги разбудим и после ще ми платят за всичко, което досега аз трябваше да плащам!

— Глупости! Никого няма да събудим, защото те изобщо не са тук.

— В такъв случай ще дойдат!

— Хмм! Имам едно предчувствие, което не вярвам да ме подведе. Елате, нека хвърлим едно око!

Мъжете взеха свещта и се промъкнаха тихомълком до въпросната стая. Влязоха безпрепятствено. Лешоядовия клюн имаше право. Търсените не бяха тук.

— Но така или иначе ще се върнат — настояваше Грандприз.

— Мислите ли? Тогава биха били от глупави по-глупави. С настъпване на деня из целия град ще се разчуе историята с фалшивия офицер и избягалите затворници. Сетне ще се почнат разследванията, а тия двамата са достатъчно умни да не се застоят толкова дълго, че накрая да ги пипнат. Те са офейкали.

— И да ме зарежат тук?

— Защо не? Да ви го докажа ли? Гледайте тук!

Лешоядовия клюн бе осветил със свещта пода и вдигна нещо, което поднесе на Грандприз:

— Какво е това?

— Улична кал!

— Пипнете я! Как я намирате?

— Още е влажна и мека.

— Шмекерите кога напуснаха стаята, за да отидат на гробището?

— Един час преди полунощ.

— Е, няма как мръсотията да е оттогава, защото вече щеше да е изсъхнала и втвърдена. Тази, която виждате тук, е паднала от нечий ботуш едва преди три четвърти час. Значи са идвали тук.

— Hang it all^[2]! Само че бягството им няма да сполучи! Те определено са се отправили към Сантяго и там ще ни паднат в ръцете.

— Тук ви давам право. Но изслушайте моя съвет! Полицията бързо ще издири, че бегълците са били отседнали тук. И ако вие сте все още в страноприемницата, ще ви сполети бедата.

— Прав сте! — съгласи се Грандприз. — Тръгвам. Но накъде?

— Заедно с мен. Камериерът чака долу. Уредете си сметката и сте готов. Моето присъствие е добър претекст да се оправдае заминаването ви.

Така стана. След десет минути двамата излязоха през портата. Когато минаваха край конепродавеца, той бе застанал на вратата си. Лешоядовия клюн се възползва от случая да се осведоми:

— Имате ли доста коне в конюшнята, сеньор?

— Днес само четири — гласеше отговорът.

— Да продавате един от тях?

— Един, да! От останалите сам се нуждая. Последните два излишни продадох тази нощ на двама непознати от Керетаро. Искаха да отидат до Пуебла.

Лешоядовия клюн поиска описание на непознатите и стигна до извода, че действително са били Кортейо и Ландола. След кратка търговия Грандприз се сдоби с последния продаваем кон. Сетне Лешоядовия клюн отиде с него до своята страноприемница и нареди да събудят Курт. Онзи остана немалко удивен, когато узна какво се бе случило по време на съня му. Веднага бе взето решение да се язди след бегълците.

Курт първо трябваше да говори с хер фон Магнус и алкалда. Следователно нямаше възможност да тръгне незабавно. От себе си се подразбира, че пред тези господа участието на Грандприз във вчерашните събития щеше да бъде премълчано. За собствената му сигурност той трябваше да потегли още сега. Лешоядовия клюн щеше да язди с него. Бе решено двамата да чакат в Тула, докато Курт и Петерс се присъединят към тях.

А че Кортейо и Ландола бяха оповестили пред човека, даващ коне под наем, че идват от Керетаро и възнамеряват да отидат в Пуебла, следователно в съвършено противоположна посока, това никого не можеше да заблуди. На сутринта вестта за събитието бързо обходи града. Полицията прояви трескава дейност и скоро откри, както бе предположил Лешоядовия клюн, къде са били отседнали бегълците. Подозрение падна също върху Грандприз и дори върху Лешоядовия клюн. Камериерът уведоми, че още през нощта дошъл някакъв непознат, богат дон и отвел ловеца или вакуерото. Хората се осведомиха как се казва и как изглежда и от този миг в черната книга на полицията може да се прочете, че се издирва някой си дон д’Аласко Велантарио, притежаващ чудовищно голям нос, който на всеки би могъл да послужи като разпознавателен белег.