Данте Алигиери
Божествена комедия — Ад (21)

ПЕСЕН ДВАЙСЕТ И ПЪРВА

СЪДЪРЖАНИЕ. В петия ров врят в кипяща смола ония. които продажно са раздавали правосъдие и са търгували с благоволението на князете, при които са служили. Дяволи, въоръжени с вили, ходят покрай брега и бият ония, които искат да се подадат извън смолата. Описва се изтезанието на един лукезин. Дяволите искат да напакостят на Виргилий. но той накарва началника им да му даде десет души, които да го съпроводят до следващия мост.

Доде тъй слушах вожда да говори,

на мост възлязохме несетно нов

и като се възкачихме най-горе,

 

погледнах аз в дълбокий долу ров:

видях там мрак, кой взора ужасява,

и вопъл глух, като печален зов,

 

тъмата чуйше се, че огласява.

Както в венецианский арсенал

ври зиме черната смола корава

 

и сърдечен труд е редом закипял:

един тук ладия една поправя,

там кораб, кой е. буря претърпял,

 

ребрата си подновени представя:

секат, претриват, тежък чук кънти,

един въжа, а друг платна наставя:

 

така видях, че ври в тез глъбини

смола, коя мощ Божа е стопила

и от която от двете страни

 

вид черен бе долината добила.

Отгоре видеше се в черний мрак

как се подуваше с голяма сила

 

и бавно спадаше надолу пак.

Додето бях наведен тъй: „Пази се“

високо ми извика вожда драг

 

и тутакси към мене приближи се;

аз отърчах напред и кат човек,

кому се ще да знае, а бои се,

 

назад възвих очи в своя бег;

зад нас внезапно с грозен страх в душата

видях чер дявол, кой от долни брег

 

с криле разкрити се възкачи на скалата;

преметнал беше грешник с дива злост

на рамо и го носеше в тъмата;

 

кога стигна накрай високий мост:

„Другари^[1] от старейте на Сан-Цита^[2]

извика с глас гръмлив, там тоя

 

Земете го в смолата там да рита;

назад се връщам пак, защото с лов

подобен е земята му набита.

 

Освен Бонтуро^[3] всеки е готов

да стори всичко — пари да получи.“

С тез думи го хвърли в дълбокий ров

 

И сам назад избяга, бръз кат куче,

което по разбойници търчи.

Нещастния в смолата се забучи:

 

дорде над него тя да се спои,

отгоре се подадоха плещите,

но щом видяха, че навън сто, и, [???]

 

стотина дяволи, които скрити

под моста бяха, отърчаха с вик,

кой надалече прогърмя в тъмите

 

„Ей, тук не кланят се на святий лик

не си на Серкио^[5] в водите мили,

на своя покори се ти ризик

 

ил ще изпиташ острите ни вили.“

Сто вили го промушиха в часът

и дяволите викаха: „Сети ли

 

как силно наште удари болът?

Стой скрит и ако мож, и тука тайно

търгувай, както горе на светът.“

 

Дорде там гледах, нажален безкрайно,

пристъпи и каза ми вожда мой:

„Не бива да те.видят тук ненайно,

 

там зад оная канара постой

една минута тук ще те оставя,

но ни за себе, ни за мен се бой:

 

и други път имал съм с тях разправа,

не могат мене да задават страх.“

При тия думи се отдалечава

 

и от местото, дето бях, видях,

че слезе на брегът по моста шести:

за него колко тук се убоях!

 

Тъй както върху просека злочести

се спущат кучета със бесен лай,

и той всред тях не смей да се помести,

 

тъй всички дяволи от тоя край

отдол от моста на брега скочиха,

щом там съзряха вожда, че се май,

 

и в него своите вили устремиха.

Но той извика, без да се смути:

„Назад, гад черна, и стани по-тиха!

 

Един от вази нека приближи

и чуе: после, ако вий угода,

бесът ви нек над мен се разрази.“

 

Тогава всички: „Иди, Малакода“,

казаха и дръпнаха се назад:

а сам един от тая зла порода

 

напред изстъпи и каза му с яд:

„Защо ме викаш?“ Вожда отговори?

„Смял ли бих да сляза в черний Ад

 

без воля да са дали мен отгоре?

Млъкнете и смирете своя бес,

кой всуе мен искал би зло да стори;

 

не си навличайте пак Божа мест,

защото воля негова е с мене

и друг през Ада да премине днес.“

 

Утихна бясното ожесточене

на дявола, кога чу тез слова;

на другите каза тогаз с смирене:

 

„Не викайте, без полза е това.“

Тогаз поета ме повика гласно:

„О, ти, кой скрит си там, дигни глава,

 

при мене мож да дойдеш безопасно.“

Затуй явих се и потеглих в път.

В мен дяволите гледаха ужасно:

 

внезапно аз видях, че се движат

и мен от страх подбиха се нозете,

че няма свойта дума да сдържат.

 

Тъй минваха, от грозен страх обзета,

в Капрона^[6] обсадените войни,

посред пълчищата на враговете.

 

До вожда доближих и отстрани

все в тях очи ми вторачени бяха.

„Да махна ли въз него?“ — Да, махна,

 

един на друг ги чуех; че мълвяха,

кат снемаха и дигаха в див бяс

в ръце си вилите, кои държаха.

 

Но грозний Малакода с громък глас

смъмра ги и да млъкнат ги накара,

а после се обърна пак към нас

 

„Не може тоя път да ви изкара

там. де желанье двама ви зове,

каза ни той, защо скалата стара

 

на шестий дол сломена е на две.

Но канара за следните долини

пред вази друга ще се озове:

 

по нея татък може да се мине.

Хилядо двеста и шейсет и шест,

на третий тъкмо вчера час, години

 

броихме ний. откак скалите тез

сломени са били посред средата.^[7]

От наште ей сега за ваша чест

 

ще тръгнат да разгледат из смолата

дали се не подават вън глави.

Път да покажат вам ще ги изпратя:

 

без страх подире им вървете вий.“

Повика той по име десетина^[8]

с един, кой начело им да върви,

 

и рече им: „Идете с тез двамина

и без повреда им кажете път,

оттук да минат в другата долина:

 

при туй разгледайте добре брегът.“

Кат слушах как ги викаше по име,

смутих се и изтръпнал от страхът,

 

що ме обзе, казах: „Учителю любими,

дойдохме без водачи ний дотук,

защо сами нататък не вървиме?

 

Те с зъби скърцат и един към друг

намигат нас с угроза.“ Но поета:

„Не бой се. Нека скърцат. Те напук

 

зъби тъй скърцат на тълпата клета,

коя в смолата ври и пъшка там.“

Щом дяволите чуха му ответа,

 

към вожда свой възвиха поглед ням

и всеки вън езика си извади

и почна да се плези гърбом нам,

 

но той на път да тръгнат знак им даде.

БЕЛЕЖКИ КЪМ ПЕСЕН ДВАЙСЕТ И ПЪРВА

[#4 Дяволът прави намек на лика на Спасителя, който се пази в църквата „Св. Мартин“ в Лука и който се почита много от жителите на града. Дяволът се подиграва с грешника предвид на положението, в което се представя, когато се подава от смолата, превит като човек, който се кланя.]