Данте Алигиери
Божествена комедия — Ад (30)

ПЕСЕН ТРИЙСЕТА

СЪДЪРЖАНИЕ. Данте среща в същия ров фалшификатори от друг вид. Един грешник захапва Капокьо, който дава на Данте някои сведения. После Данте среща грешници, които са се провинили в правене на лъжливи пари и които, наказани с водна болест, страдат от бясна жажда за вода. Между тях пред поета се явява мастор Адам от Бресшия. Най-сетне Данте, среща грешници, които са се провинили, като са изменили на истината чрез лъжа. Те страдат от люта треска, Песента свършва с комическа препирня между мастор Адама и гърка Синон.

Кога Юнона, зарад Семеле^[1],

цял род тавански люто е мразила

и неведнъж терзала го е зле,

 

на Атаманта^[2] лудост е пратила

кога жена си един ден срещнал,

коя два сина за ръка водила:

 

„Подайте скоро мрежа, рев падал,

с лъвчета лъвица иде срещу мене“,

и той сграбил Леарка там без жал,

 

в въздуха завъртял го с озлоблене

и го ударил о една скала;

а майката със другий син спасене

 

от жребий лют в вълните е нашла.

И пак кога, след дългата обсада,

постигна Троя горда участ зла,

 

ас царството и царский род пострада.

Хекуба^[3], не престала още да ридай

за Поликсена, мила щерка млада.

 

видяла Полидора в чужди край

убит без милост; от полуда бясна

тогаз кат куче зела тя да лай,

 

тъй подивяла майката нещастна.

Но нито в Тива, нито в Троя бяс

така свиреп и злоба тъй ужасна

 

не е видял бил никой в никой час,

било над зверове, било над люде,

каквито тука с трепет видях аз,

 

кога два духа бледни, същи луди,

спуснаха се да хапят кат свиня,

кога от кочина се вън прокуди.

 

Един стисна Капокьо, кат змия

за шията захапа го с зъбите

и го свали на твърдата земя.

 

А Грифолино, с бледен страх в очите,

каза ни: „Скики^[4] бесний е това,

лудей и мир не дава на душите.“

 

На грешника отвърнах с тез слова:

„От другата оназ душа лудешка

страх ако нямаш, за вина каква,

 

кажи ми, тя търпи тук казън тежка?“

А той: „Духът на Мира^[5] виждаш ти,

коя, против природата човешка.

 

с баща си в плътен грях стъпи,

и да извърши свойто злодеяне,

под други вид при него се яви.

 

Владетел на кобила за да стане,

стъкмил е другий пък под чужди вид,

без срам и страх лъжливо завещане.“

 

Когато бесните, с бяг страховит,

далек от мене в мрака отърчаха,

във други взрях се с поглед жаловит.

 

Очите ми неволно над един се спряха,

кой съща лаута изглеждал би,

йод него два крака да не стърчаха.

 

Хидропизия, що отвън личи

и прави, над корем подут, главата

като кратунка суха да стърчи,

 

държеше му отворени устата,

като на трескав, който цял гори

и все вода бълнува му душата.

 

Погледа и уста за реч разкри:

„О вий, кои без казън сте във Ада,

къде не влизат никога зари,

 

погледайте как мастор Адам^[6] страда.

Имал съм всичко горе. в мрачний Ад

за капчица не правят ми пощада.

 

Тез ручеи, които се струят

и спускат се към Арно, по полите

на Казентинский хълм, потънал в хлад,

 

стоят ми постоянно пред очите

и мъчат ме по-страшно с своя изглед мил

от болката, що суши ми гърдите.

 

Така с местата, де съм съгрешил,

си служи правдата неумолима

и с жалби люти мъчи дух унил.

 

Ромена там е. С дерзост непростима

фалшиви флорини там стъкмих

и туй на смърт всред пламъци прати ма.

 

Но сладкоструйний Бранда^[7] не дал бих,

да зърна тука Александра, Гвида

ил брат им, кой е грешен като них.

 

Един уж тука бил. Но как да вида,

че плаща вече своята вина?

Със тоя лош недъг къде да ида?

 

Да можех да направя стъпчица една

в сто годин, щях веднага да замина,

макар да има мили в дължина

 

до единайсе хиляди тази долина,

а нашир полвин миля е едва.

За тях съм тук всред таз пасмина:

 

по техни увещанья и слова

монети сякох с примес три карата,

и си изпати горко таз глава!“

 

Казах му: „Двама грешни, на земята,

до теб се гърчат страшно и димят

кат зиме, кога мокра е ръката.“

 

Отвърна той: „Найдох ги, че седят

от първий ден така все приковани,

и мисля, вечно тука ще лежат.

 

Единия е оназ^[8], коя, в желане

престъпно, отзив като не нашла,

е набедила Йосиф в злодеяне.

 

Синон^[9] е другий, кой измама зла

извърши в Троя. Имат треска жежка,

затуй димят им бледните тела.“

 

Единни дух, от яд за таз бележка,

че мастор Адам го позори тук,

цапна го по корема с ръка тежка;

 

като от тъпан чу се силен звук.

Адам отвърна тутакси с плесница

по образа, при всичкий си недъг.

 

„Не гледай, рече той, че в таз темница

нозете ми от болка зла не се движат,

обаче волно движа таз десница.“

 

„Както, кога лош сън ни се яви,

отвърна гръка, бръз не бе в ръцете;

а бързи бяха — пари да ковят.“

 

Адам каза: „Да, прави си, дух проклети,

но в Троя тъй не говори,

когато се кълнеше в боговете.“

 

„Я гледай, за какво ще ме кори! —

каза Синон. — А ти какво направи?

При туй и други грехове стори.“

 

Отвърна други: „Спомни, грък лукави,

за коня и коварний си разбой,

с кои в цял свят с безчестье се прослави.“

 

„От жажда да не найдеш ти покой

докрай, извика гръка с озлобление,

и плуй с корема тоз, подут от гной.“

 

„В хули бесът ти търси облекчение,

каза Адам; да, жаден съм, подут,

но туй за теб какво е утешение?

 

Недъгът твой по малко ли е лют?

Теб целий треска огнена гори та,

за капчица заскачал би кат луд.“

 

Вслушал се бях в таз свада ядовита,

кога учителя, кой бе мълчал,

обърна се към мене с реч сърдита:

 

„Но стига веч, за тебе ми е жал;

повярвай, мен самому чудно става,

че иощ от укор съм се въздържал,“

 

Кога така чух да ме порицава,

неволно на лице ми срам изби

и в паметта ми досега остава.

 

Както, кога лош сън ми се яви,

желаем, спящи в смутно възбуждене,

да бъде сън сънят, що ни грози,

 

така в страха ми ставаше и с мене.

Аз прошка исках, а не мислех пак,

че искам прошка, извинене.

 

Учителят каза ми с език благ:

„По-малък срам по-тежък грях изтрива;

в тъга не падай, но бъди по-як,

 

и чуйш ли нявга тълпа нечестива,

че кара се, за мене си спомни;

защото, който в препирни такива

 

наслада търси, себе си петни.“

БЕЛЕЖКИ КЪМ ПЕСЕН ТРИЙСЕТА