Джон Тренхейл
Правилата на кръвта (4)

Ден четвърти

23 юли 1984 година, следобед

планината Кармел, Израел

Изтощението връхлетя Селестин тъкмо в момента, когато най-силно се нуждаеше от свеж ум. Жената от Ел Ал^[1] на летището в Ларнака разнищи чантата й чак до вътрешната й обшивка, а когато наближи агентът на Шин Бет и я загледа агресивно, унизително, Селестин усети болката в гърдите си и се помоли: О, Господи, не сега! Но бе тъкмо сега. Беше на седемдесет и шест години и напълно износена. И когато заваляха въпросите — цел на пътуването, продължителност на престоя, роднини в Израел? — тя не можеше да стори нищо друго, освен да измърморва отговорите, които преди това бе съчинила с помощта на Азиза, и да се уповава на Аллах.

Паспортът й бе добър, беше най-добрият, но агентът на Шин Бет не го хареса. Огледа го внимателно от всички страни. Преобърна го наопаки и сигурно щеше да го разпарчедиса, ако не бе добре зашит. Преди десет години, когато гражданската война в Ливан бе вече неизбежна, а Селестин и Фейсал още си говореха, синът й бе уредил френски паспорти за цялото семейство. Тя не бе сигурна дали бяха истински или не, а тъкмо сега никак не бе времето, да се установи това.

Сърцето й сякаш спря за миг, преди да поднови отново лудешкото си тупкане. Нова пауза. Тя вдигна ръка към гърдите си, искаше й се да накара капризната помпа да се държи добре.

Офицерът я пусна да мине. След това съзнанието й бе пусто. Чак когато самолетът се издигна над Средиземно море, тя дойде на себе си, осъзна, че стюардесата й предлагаше питие. При други обстоятелства би приела. Но днес посръбваше само минерална вода, сърбаше я бавно от страх да не повърне.

Беше застанала на ръба на вечността и искаше да скочи в нея, защото там нямаше да се чувства толкова окаяна. Едно нещо обаче я караше да продължи: мисълта за Роби. Нищо, което тя преживяваше, не можеше да се сравни с онези страдания, на които би могъл да е подложен той.

Мина през имиграционния контрол на телавивското летище като насън и някак си успя да наеме кола с шофьор. Спа по време на пътуването на север, докато най-сетне не пристигнаха до Хайфа и връх Кармел, само на няколко мили от границата с Ливан, но на цели тринайсет часа път по въздуха от него. Шофьорът й, симпатичен възрастен мъж с побелял мустак, не искаше да я оставя. Каза й, че била прекалено болна, за да пътува сама, но тя му поднесе историята, която бе подхвърлила и на останалите си инквизитори: как щяла да посети един приятел, който направил хаджилък след смъртта на мъжа й, който пък й бе оставил достатъчно пари, за да прави каквото си поиска. Така шофьорът с нежелание я стовари пред една вила в Хадар, най-старият жилищен квартал с импозантна гледка към залива, в подножието на издигащата се зад него планина; сетне шофьорът най-милостиво подкара колата си, преди да е застанала пред вратата, защото тя очакваше да се изправи лице в лице с охраната и колко срамно щеше да бъде, ако я изхвърлят пред онзи мил възрастен мъж, който я бе докарал толкова далеч.

Вилата изглеждаше като построена от квадратни кутии, две прилепени една до друга, за да оформят първия етаж, а трета бе положена върху дясната основна, за да се получи втори полуетаж. На плоския покрив се издигаше телевизионна антена във формата на буквата Н; до нея забеляза по-къса радиоантена, която, бе уверена тя, означаваше работа, а не забава. Градината беше прашна и изсъхнала: избледняла трева, две портокалови дръвчета и няколко кипариса, чифт паянтови сгъваеми столове с метални рамки; брезентът на единия бе разкъсан отстрани; гребло, лейка. Тя закрачи по пътечката, забеляза отсъствието на кола на мястото за паркиране, помоли се той да бъде тук; и изведнъж, колко удивително, тя изобщо не се чувстваше болна, чувстваше се като младо момиче, тръгнало на първата си среща, ускореното туптене на сърцето й бе доказателство за неприлично добро здраве, а не за грохналост.

Вдигна ръка към звънеца, все още в очакване нечия ръка да се отпусне върху рамото й, ала не бе и напълно изненадана от липсата на охрана. Собственикът на вилата си бе такъв. Беше се пенсионирал преди две години с много шум и фанфари, с медали, речи и оркестри; Таим го бе попитал какво възнамерява да направи и той бе отвърнал: Ще отглеждам плодове на връх Кармел. Което й правеше сега. Вдовец, той живееше сам, телефонният му номер бе в указателя, като на всички останали обикновени хора. Тя се възхищаваше на това. Винаги се бе възхищавала на този мъж, тайничко, запазила емоциите само за себе си, още от деня, в който преди години бе убил съпруга й.

Надяваше се, че няма да е толкова западнал, както плодната си градина, защото времето й бе малко, но когато позвъни, той се появи веднага, мушнал ръка в лененото си сако — е, поне има пистолет, да, това бе нормално. В първия миг тя просто си остана неподвижна, наблюдаваше го, спомняше си. Бялата му брада бе къса, добре подстригана, но не можеше да прикрие изпъкналата брадичка. Очите, които я гледаха, бяха големи, сини, простодушни. Същите, както и преди.

Той попита:

— Коя сте вие?

Тя отвърна:

— Селестин Ханиф.

По лицето му не помръдна и мускулче, очите му не трепнаха, когато попита:

— Какво искате?

Тя извади полароидната снимка на Рафул Шарет и му я показа. Отвърна:

— Искам да убедя генерал Авшалом Газит, че този мъж е на борда на самолета по полет NQ 033 заедно с неколцина от хората си.

И тогава, най-неочаквано, изотзад я сграбчиха нечии ръце; отнесоха я в просто обзаведена всекидневна, тръшнаха я на диван, вторачена в пода; тя изчака някой да се обади по телефона, в кухнята друг мъж мъкнеше тежка апаратура, от която скоро се дочу мелодично изпиукване — значи ставаше дума за комуникационни средства. Трети глас тормозеше генерала и макар Селестин да не знаеше иврит, можеше да си преведе думите, сякаш бяха произнесени на неизвестен ней арабски диалект: Колко пъти съм ти казвал, казваше този трети мъж, че някой ден ще дойдат да те потърсят, защо не пожела някой от нас да е винаги тук, денонощно, тая вещица е само подставено лице, трябва да ни оставиш да се погрижим за теб, защо нямаш поне малко самоуважение?

Газит остави този мъж да продължи доста дълго, преди да му запуши устата, а тя се изплаши от тона му, защото бе жесток. Неговите думи не можа да преведе; но бяха свирепи. Третият мъж дълго след това не отвори уста.

— Как дойде тук? — попита я Газит на английски.

Каза му за френския си паспорт, макар те вече да го изследваха под настолната лампа. Вторият мъж, радистът, излезе от кухнята и излая нещо на иврит. След малко Газит накара и него да млъкне. Селестин вдигна глава толкоз, колкото да го види замислен да гризе нокътя на кутрето си, като продължаваше да я наблюдава с онези свои сини очи, които тя така добре помнеше. Един човек може да се промени; очите му обаче — никога.

— Дошла си да ми разкажеш една история — рече той най-сетне, изоставяйки нокътя си, сякаш искаше да се отърве от някакъв лош навик. — И така, разказвай.

— Искам да седна.

Той кимна небрежно. Тя спусна крака от дивана и внимателно се изправи. Главата й се въртеше, в един миг й се стори, че ще повърне; сетне светът зае мястото си, всичко бе наред, освен горящата болка в хълбока й.

— Може ли да получа чаша вода?

Последваха още приказки на иврит, придружени от удряне на юмруци върху длани и сочене на показалци в лицето на другите. Газит прекрати спора.

— Не — рече той. — Тя няма да измине всичкия този път, за да глътне ампула цианид, използвайки моята вода. Не и преди да сме разговаряли поне.

Той замълча, нарочно удължавайки паузата, знаеше колко е слаба, знаеше, че той държи положението в ръцете си.

— Ако искаш вода — рече най-сетне, — заслужи си я.

Повдигна й се. Лицето му се изкриви в гримаса, изразяваща гадене.

— Вода — рече горчиво.

Веднага щом сръбна от чашата, пристъпът й премина. Един поглед към лицето му й бе достатъчен да потвърди впечатлението й: той смяташе, че тя се преструва. Усети как я обзема старата омраза, но успя да я потисне.

— Разкажи ми историята си — нареди той с почти благ тон.

Тя говори четирийсет минути и през цялото това време той мръдна само веднъж — за да вземе фотокопията от паспорта на Шарет. Седеше на модерен прав стол, отпуснал ръце така, че дланите му да лежат в скута му. Не сваляше изобщо поглед от лицето й. Едва ли изобщо мигна. Чак накрая я попита:

— Как се справи с Хаким?

И когато тя му каза как Азиза го ударила с бутилка по главата, той се засмя, ведно с хората си, но и това не й даде да разбере дали й бе повярвал и намираше случилото се за забавно, или се присмиваше на лъжите й.

Накрая се изправи, отиде в съседна стая, върна се след малко с картичка в ръка. Подаде й я.

— Ганей Хамат — поясни лаконично. — В Тибериус. Чудесен хотел. Четири звезди, ще ти допадне. Това е пощенска картичка от Шарет; той е отседнал там. Виждаш ли марката? Виждаш ли подписа му? Шарет е един от най-старите ми приятели, това е неговият подпис, тук, долу на картичката. Твоята снимка е фалшификат, докато подписът му е истински. Картичката е изпратена преди три дни.

Главата на Селестин се въртеше и въртеше. Не знаеше дали Хаким я бе излъгал или не. Единственото, което знаеше, бе, че нямаше повече никакви други възможности.

— Той е написал картичката — чу се да казва, — но откъде сте сигурни, че той я е изпратил?

Веждите на Газит се вдигнаха, той изрече няколко думи на иврит към най-близкия до себе си мъж, който се намръщи и сви рамене. Някой донесе на Газит телефон. Той набра номер. Очите му не я изпускаха по време на последвалия разговор.

— Ало? Хотел Ганей Хамат! Искам да говоря с един от гостите ви, името му е Шарет…

Говореше на английски, за да може и тя да следи разговора.

— Ало, да… значи не отговаря в стаята си, разбирам. Но още е в хотела, нали? Да. Дайте ми управителя, моля. Името ми е Авшалом Газит.

Последва дълга пауза, докато намерят управителя. Болката в хълбока на Селестин се разпространяваше из цялото тяло, спусна се към стомаха.

— Да… да, аз съм тъкмо онзи Газит. Във вашия хотел е отседнал един стар мой приятел на име Рафул Шарет, можете ли да го потвърдите? — Нова пауза. — Той е на двудневно посещение край Галилейското море? Благодаря ви.

Тъкмо оставяше телефона, когато тя чу нечий глас, нейният собствен да казва:

— Нека го опише.

— Почакайте — прозвуча заповеднически Газит, — този въпрос може да се отнася до сигурността. Опишете ми Шарет.

От усмивката на Газит тя разбираше, че Газит се наслаждава на този свой малък триумф, че се радваше на молбата й за описание. Усмивката му бе активна, жива.

— Да? Да… около седемдесет и пет килограма… да… хм, хм… Добре.

Остави слушалката и изгледа Селестин с онези свои подигравателни очи. След което рече:

— Оплешивяващ, дебел, толкова висок, толкова тежък… Какво си мислеше, че ще рече, а? Преди — продължи Газит, — честно си признавам, те помислих за полудяла, за човек на края на дните си, за безвредна. Сега знам, че си част от един капан и мога да ти кажа, че възрастта и здравето ти няма да те спасят. Хайде, госпожо, разкажи ни всичко, кажи ни истината сега, инак ще те предам в ръцете на Шин Бет.

— Казах ви истината. Всяка дума е истина.

— Не, всяка дума е лъжа. Нека видим какво знаем. Права си, аз убих мъжа ти. Той финансираше ООП, беше най-големият им поддръжник, знаеше ли го?

— Да.

Отговорът й го слиса.

— Аз знаех какво прави той, но той не знаеше.

— Обясни.

— Той бе идеалист. Смяташе, че ционистите са откраднали земята от палестинците, които обичаше. Смяташе това за голямо зло. Вярваше на водачите на ООП. Не разбираше, че те използват парите му да си купуват коли, апартаменти в Париж и оръжия. Мислеше си, че с парите му ще купят къщи за хората си, че ще потърсят алтернативи, че ще работят за създаването на демократична държава, където арабите и евреите ще могат да живеят и работят заедно, рамо до рамо.

— Никой банкер не би повярвал в такава детска приказка.

— Точно така си си мислил и ти, когато го уби. Точно така мислех и аз. Дори го предупредих, че може някой ден да го убият. Той само се изсмя.

— Той се изсмя и преди да го убия.

Тя погледна Газит, ненавиждаше го вече и додаде горчиво:

— Той си е помислил, че сигурно си приятел. Смяташе всекиго за приятел.

— И затова ли ми отвори внучката му?

— На Лейла непрекъснато й бе втълпявано: никога не отваряй вратата и не пускай никого в къщата. Никого! Дори и да го познаваш, остави друг да реши дали да отвори вратата или не.

— Но тя не е послушала, защо?

— Господи, никога ли не си бил дете? Както и да е… тя не можа да го преживее.

— О, така ли? Съжалявам за нея, но няма съмнение, че тъкмо поради това тя взриви дъщерята на Шарет.

Селестин се ококори.

— Тя…

— Не знаеше ли? Изненадан съм, мислех си, че това е въпрос на гордост за семейството ви. Тя уби дъщерята, а съпругата на Шарет се самоуби. Тя, ако използвам фразата ти, не можа да го преживее.

— И Шарет също.

— Да.

— И затова е на борда на самолета, нали? За да си отмъсти.

По леко сбърченото му чело тя отгатна, че подобна мисъл не му бе хрумвала.

— Имате ли списъка на пътниците, генерале? Проверихте ли всички имена? Не сверихте ли имената с ваши фалшифицирани паспорти?

Той не знаеше. Лицето му бе непроницаемо, но не можеше да скрие това от нея: той не знаеше.

— Мога да разбера отмъщението — продължи бързешком тя. — Мислила съм за него с години. От толкова време исках да те убия. Но това отмина, отшумя, като зъбобол. Хем го има, хем го няма. Омразата е негативно чувство. Любовта — положително. Аз обичам Роби. И Колин — също. И ще ги спася.

Тя видя, че докато мълчеше, той мислеше: странно, че тази старица няма оръжие. Странно, как действаше телепатията.

— Нямаше да съм тук, ако все още ме водеше омразата. Щях да съм в някой бар, пияна, да те проклинам, да проклинам Израел, да пилея енергията си. Това прави с човек омразата, когато е стар и лесно се трогва. Но тук ме доведе обичта.

— Обичаше ли мъжа си?

Тя се усмихна, схванала простичката психология, и рече:

— О, да. Мислех си, че той е част от стария Ливан. От добрите стари времена, нали разбираш?

— И не беше ли?

Тя поклати глава:

— Сега, като се обърна назад, виждам празненствата, пиенето, плажовете. Ресторантите. Разговорите нощем за книги, за политика. Добър бизнес, пари. Коли. Безчет приятели. Ливан, Ливан…

Мълчанието на Селестин бе по-красноречиво от думите й.

— Старият Ливан никога не е съществувал — рече неочаквано тя. — Беше един мит. Всичко беше мит.

По лицето на Газит не трепна нито едно мускулче. Само очите му малко потъмняха и най-сетне той рече:

— Каза го тъй, сякаш имаше предвид Израел.

Тя го погледна открито в лицето и видя, че той споделяше чувствата й: бяха двама старци, служили на различни, но еднакво романтични лъжи, а сега бяха просто двама изморени старци.

— Когато човек постъпи правилно — продължи тя, — то често е в името на погрешна кауза. Още по-често, това е по причина, която никой не може да разбере. Вие дойдохте през седемдесет и осма, а после и през осемдесет и втора, натикахте ни в земята. Клахте и горихте. Стояхте настрани, когато фалангистите си проправяха път с огън и меч в лагерите за бежанци, а някои от нас ви приветстваха. Твърдяхте, че го правите в името на безопасността на Израел, казвахте, че е необходимо, но тъй се бяхте объркали и тъй се страхувахте, че доста лъгахте. Бомбардировки с хирургическа точност; как се смеехме на тези думи. Когато взривявахте някой жилищен блок, казвахте пред света, че била бомбардировка с хирургическа точност, колко жалко само, че лидерите на ООП се били измъкнали само минути преди това! Но сега ние знаем, че пилотите ви долитаха откъм морето със скорост, близка до скоростта на звука; с една ръка управляваха самолетите си, а с другата държаха фотография на блока, който им бе наредено да бомбардират. Опитвал ли си го? Колко забавно, казвах аз тогава, бих могла да постъпя така с Тел Авив, къде може човек да се запише в летателно училище?

— Ние направихме онова, което бе необходимо. — Тонът му бе студен. — За спасението на Израел.

— Така, както аз сега правя необходимото за спасението на Роби. Прекалено съм изтощена, за да мога да ти представя по-убедителна причина за идването си тук. Единствено обичта ми дава сила. Омразата не би могла. Ти каза, че Шарет ти е приятел. Обичаш го, виждам тревогата за него, изписана на лицето ти. Той не е в Тибериус. Защо не позвъниш на управителя на хотела и не го накараш да опише особените белези на приятеля си?

— Какви особени белези?

— Той е твой приятел за Бога, а не мой! Откъде да знам аз?

В стаята бе тихо, тишината бе бременна с най-различни възможности. Тя бе успяла да се дотътри дотук, направила бе необходимото и нека сега всичко е в ръцете на Бога. Отново й се догади, болката в кръста се усилваше, бе стигнала докъдето бе възможно и сега предстоеше краят.

Последва съвещание шепнешком. Мъжете се бяха поукротили, разговаряха, без да жестикулират силно, очевидно бяха изпаднали в съгласие за незнанието си. Когато Газит нареди да донесат телефона, никой не възрази.

Мина цяла вечност, докато установи отново връзка с управителя на хотела. Селестин се излегна на дивана. Гледаше ъгъла на тавана, където паяжините се преплитаха, питаше се кой ли се грижеше за Газит.

— Ало — чу го да казва най-сетне; ала сякаш бе в друга стая, а не на няколко инча от самата нея. — Вижте какво, тук имаме един проблем. Този мъж на име Шарет, ваш гост… колко пъти сте се срещали?… Хм, хм… а когато разговаря с вас, има ли… един нервен тик… Нищо, така ли, разбирам. Чакайте сега да обясня: виждали ли сте го да намига и да свива рамене, когато се засмее… да, трудно е да се обясни, знам, знам много добре!

Тя лежеше, вторачена в тавана и си мислеше, че ако самата тя бе на мястото на управителя, щеше да отговори каквото и да е, само да се отърве от този досадник.

Чу отново Газит:

— Я повторете моля? — Каза го съвсем тихо, сякаш се молеше, сякаш отправяше молитва към Бога.

Последва мълчание.

— Онзи не изпълнява Рафул — предположи друг глас, беше близо до дивана, на който лежеше тя, думите бяха изречени шепнешком.

Газит бавно се обърна, докато не погледна мъжа, който се бе обадил.

— Онзи — рече, — не се усмихва. Не се смее. Никога.

Газит изви глава, за да огледа всичките си мъже един по един и рече:

— Онзи… никога не се усмихвал.

Нова пауза. Сетне Газит щракна с пръстите на свободната си ръка, за да повика радиста; последва серия заповеди на иврит; слушалката се тръшна върху вилката; един мъж изтича към входната врата, върна се с вестник, който зачетоха всички прави, повтаряха разни имена.

Проверяваха списъка на пътниците, за да научат нещо познато, нещо подозрително и у Селестин се зароди надежда. В следващите два часа последваха радиосъобщения и телефонни обаждания, а тя лежеше кротко по гръб, забравена от всички, и гледаше паяците. Бяха три. Не помръдваха. Само от време на време едва потрепваха.

— Добре — Газит се бе изправил пред нея и тонът му бе настоятелен. — Добре, това е положението, а сега слушай. Онзи мъж в Тибериус, мъжът, който е изпратил картичката, не е Шарет. Изпратихме там човек със снимка от телефото и управителят на хотела е съвсем сигурен: това не е Шарет. Един от пътниците на борда на самолета се казва Рандолф Стоун. Фотокопираните страници, които донесе, са от паспорта на този Стоун. Нашите хора в Тел Авив потвърдиха, че преди време Шарет е получил фалшив паспорт на това име, който е бил използван от негов подчинен; по-късно агентът е починал при обстоятелства, при които не можем да очакваме да си върнем паспорта. А сега, госпожо, можеш да станеш и да се приготвиш, защото хората на Шин Бет са на път за насам и ще трябва да им разкажеш историята си отново, от самото начало.

— Дайте ми малко вода — изграка тя. — Моля…

Този път нямаше никакво колебание: можеше да поиска храма на Соломон и те щяха да потърсят веднага съответния посредник. Изправи се и седна. Направи огромно усилие. Но кинжалът на болката в хълбока й бе със съвсем истинско острие и тя припадна, преди да успее да поднесе водата до устните си.

Съвзе се на носилка, Газит я гледаше с изражение, което тя не разбираше. Някой вдигна носилката и стаята се разлюля.

— Къде ме отвеждате? — попита тя, изненадана сама от думите си.

— В болница.

— Не, отведете ме у дома.

Носилката в един миг увисна неподвижна; сетне Газит поклати глава и стаята отново се люшна, докато я оставяха на земята.

— Казах ви всичко. Не мога да кажа нищо повече. Пратете ме у дома. През границата. Можете да го направите. Знам това.

Той се поколеба.

— Пътят е неравен…

— Но искате да ме отпратите, да, знам това. Затова ме изпратете в Хариф. — Тя успя да се усмихне. — Знаеш пътя.

Усети как той взема ръката й, как й предава собствените си, страховити съмнения. Тя стисна пръстите му. Болката се притъпи, ала тя усети как потъва в небитието и не искаше това да стане тук.

— Дължиш ми го — рече тихо. И добави: — Спаси моя Роби. Живот за живот.

— Ще се опитам — рече сковано той. — Ти ме убеди. Да убедим другите може би няма да бъде толкова лесно.

Тя отново стисна ръката му, този път той отвърна на натиска й и тя разбра, че бе спечелила; затвори очи спокойна. Последната й мисъл преди да заспи бе за милия, мъртвия, глупавия Ибрахим: питаше се как ли бе успял да се погрижи за себе си в рая толкова години без нея.

След като прекара известно време в мрака, тя изпадна в странно състояние — нито спеше, нито бе будна, беше някакво междинно положение. Усещаше как линейката — или каквото и да бе нещото, с което я превозваха — се друса по калпавите пътища; навън бе горещо и климатикът на колата не можеше да се справи, ала тя почти не усещаше горещината. Израелските медици бяха добри. Сложиха й хубави инжекции. Бяха толкова добри, колкото изстрелите на Газит преди толкова години.

Отново заспа, събуди се в мрак. Пътят бе станал още по-лош. Усети, че бе сама, че бяха пресекли границата на Ливан; чувстваше се у дома. Е, всичко бе наред тогава.

Спеше и не спеше. Шумът на двигателя, досега толкова досаден, бе изчезнал. От колко време бе спрян двигателят? Не знаеше. В мъглата на безсъзнанието тя усети, че я носят, но сънуваше такъв прекрасен сън за Роби, че не поиска да го прекъсне. Нека я отнесат, където искат: ако ще и в ада. Всичките й приятели ще са там… чакай, чакай, това е твърде плашещо, за да е смешно…

Беше толкова спокойна, че сама се удивляваше. Очакваше всичко това да бъде тежко, а се оказа, че не се давеше, а само се носеше по повърхността. А сега — обратно към съня; Роби и Хариф, Лейла — също, само че тя е по-малка от Роби, момиченце е, колко странно…

Да, това бе Хариф. Нейната собствена спалня. Лежеше на леглото завита небрежно с одеяло, то не покриваше краката й, беше й студено. Сънят. Не, не бе сънят. Азиза стоеше до леглото. Селестин я гледаше, чудеше се какво прави тя в съня й, докато най-сетне не осъзна, че това бе реалността. Азиза плачеше. Селестин не я разбираше. Беше отишла в Израел, бе направила всичко, което бе по силите й, за да спаси Роби, да установи мир с Газит, сега вече нямаше нито един враг в целия свят. Защо плачеше тя?

Азиза пристъпи встрани. Не, бе изблъскана. Колко досадно! Фейсал застана на мястото й. Лицето му бе самата злоба.

— Доволна ли си, майко? — Гласът му стигна до нея, сякаш бе излязъл от дълбините на самия Хадес. — Постигна ли нашия провал?

В един миг тя го гледа мълчаливо. Искаше да заговори. Знаеше, че времето бе кратко. Но бе важно да се наслади на всеки изчезващ миг.

— Разбира се — рече най-сетне. Да, думите прокънтяха в тишината; не сънуваше. Можеше да говори. — А сега остави мама да поспи малко, а?

Опита се да се обърне, да не го вижда, но тялото й не искаше да я слуша. Проклета досада!

Болката се връщаше. Селестин се напрегна. Отново и отново идваше болката и бе по-силна от всичко онова, което бе изтърпяла досега: имаше чувството, че някой надува вътрешностите й като футболна топка, не можеше да го понесе…

Азиза пристъпи напред; Фейсал отново я отхвърли назад; тя размаха юмрук към него, но той я хвана за ръката и я зашлеви по лицето.

— Иза! — извика тя. — Иза, недей!

Но Азиза се бореше с Фейсал като дива котка: жестоко. Той изписка, когато ноктите й разкъсаха кожата на бузата му. Селестин видя сина си да седи до края на леглото, беше покрил с длан бузата си, а върху лицето му бе изписана изненада. Вратата се отвори с трясък.

Бодигардовете на Фейсал… Чу изстрел. Азиза залитна напред, хванала се за корема, ехото от гърма отново и отново профуча над Селестин, досущ като одеялото на болката, което Бог бавно вдигаше нагоре към лицето й; но не и преди да види, че щеше да има поне една стара приятелка, с която да си бъбри там, закъдето се бе запътила.

Тя прошепна:

— Благодаря ти.

И умря.

 

 

23 юли, привечер

Ал-Махра, Южен Йемен

— Тате, нищо не е толкова зле, колкото Бейрут.

— Да.

— Ти ни измъкна. Нищо не може да бъде по-зле, отколкото в Бейрут — нали винаги това казваше?

— Точно така.

Колин разбираше, че синът му реди фраза подир фраза, само за да го държи нащрек, ала думите помагаха. Издаде странен звук, нещо средно между смях и изръмжаване.

— В онези дни все още се опитвах да се отплатя на баща си.

— Да се отплатиш ли? Защо, какво е направил за теб?

Лицето на Колин се напрегна. Той поклати глава и рече:

— Може би скоро ще ни нахранят. Имам чувството, че…

— Никога не си ми разказвал за баща си. Защо? В крайна сметка той е бил мой дядо.

— Виж какво, сине, направи ми една услуга: не искам да говоря за това.

— Но…

— Разбра ли?

— Не, никак не разбрах — избухна Роби. — Господи, нима мислиш, че това е най-подходящото време да се мусиш?

— Да се муся ли? Ама, че приказки.

— Защо си искал да му се отплатиш! Какво е направил?

— Никога не съм казвал подобно нещо.

— Разкажи ми!

— Имах дълг към него, глупчо…

— Нямаше това предвид.

— Точно това имах предвид.

— Това каза, но нямаше това предвид. Добре: какъв дълг, що за дълг?

— Ако помълчиш за малко…

Колин спря по средата на изречението. Усети как отстрани на главата му се опира твърд, метален предмет. Обърна се съвсем бавно надясно. Фуад бе опрял дулото на пистолета си в тила на Колин, очите му бяха замислени, сякаш преценяваше коя от екзотичните техники на свое разположение да използва, за да разсее най-бързо тази ennui^[2].

— Ей, вие — рече той с тон, лишен от емоции. — Вдигате много шум.

Устата на Колин пресъхна. Той бе виновен. И каква ирония на съдбата: че ставаше дума за дълговете на синовете към бащите им…

— Извинете — изръмжа тихо. — Вината не беше на Роби.

Фуад го изгледа продължително. Сетне каза:

— Иска да те види. Не теб… — Роби вече почти се бе изправил, изражението му се промени от вина към ликуване, но. Фуад кимна към Колин: — Само него.

 

 

Лейла бе в пилотската кабина. Седеше неподвижна и безмълвна. Иранският вертолет приближаваше и се готвеше да кацне. Щеше да носи съобщения за нея. Не я интересуваха. Беше толкова уморена.

Гросмайсторите зад хоризонта, шампионите, които сами се бяха вписали в списъка на играчите в тази мисловна игра, се бяха отказали да се свържат с нея по радиото. Тя знаеше какво означава това. Преговорите бяха отписани от приоритетите им. Сега щяха да насочат вниманието си към подводните карти. Подводница, разбира се.

Тя знаеше какви бяха дълбочините зад шелфа на Аденския залив. А досега и те вече сигурно ги знаят. Ще намерят начин да заобиколят иранската фрегата. Екипът командоси ще дебаркира половин час след смрачаване. Най-вероятно тази вечер.

Тя не можеше да увеличи скоростта. Гадеше й се и бе жадна.

Погледна часовника си. Два часа до залез.

Преносимата й радиостанция изпука. Разпозна гласа на пилота на вертолета на фона на статичния шум. Той произнесе една дума. Залзала. Земетресение. Това бе паролата за деня. Да. Тя се наведе напред, за да вземе уоки-токито.

— Ел-Сииф — отвърна едва чуто. — Сабята.

— Имам съобщения за теб.

— Ще пратя някого да вземе чантата.

Няколко минути по-късно Селим дойде в кабината и донесе брезентова чанта. Тя въздъхна едва доловимо и той я отвори, след което я остави отново сама. В торбата имаше аварийни хранителни запаси, новите радиочестоти и пароли, плик, надписан с нейното име. Отвори плика.

„Рандолф Стоун — прочете тя, — петдесетгодишен. Американски паспорт, роден в Лос Анжелис, Калифорния, на 4 февруари 1934 г. Това е човекът, който едва не провали усилията ти. Не е известно нищо за него. Предлагам да го убиеш веднага, ако още не си го направила.“

Почеркът бе на Халиб. Тя се изправи, усети как част от умората й се стопява. Значи бе сбъркала, че е агент на Мосад. Странно. И още по-странно, далеч по-лошо: Халиб все още не й разрешаваше да замине с Роби. Колко още ще иска от нея? Седя така няколко минути, взряла се през прозорчето на кабината.

Преди това Селим й бе докладвал за засилващото се нетърпение сред част от пътниците. Бяха отслабени от недостига на храна и на вода, а и от страха, вече бяха съвсем близо до най-ниската точка на отчаянието. Тя и Халиб бяха подценили ефекта от изолирането на самолета от външния свят. Като избягнаха обичайната за едно отвличане обстановка, когато на летището се струпва пресата и всички от самолета я виждат непрекъснато, те бяха засилили у похитените усещането, че са пожертвани от останалия свят. Знаеха вече, че никой няма да дойде да ги спаси. И какво ако похитителите застрелят неколцина от тях? След като тъй и тъй ще умрат, то поне да умрат като герои, съпротивлявайки се.

Не бе необходимо всички да се чувстват така. Само неколцина, с неоспорими качества на лидери биха били достатъчни, за да започне въстанието. А тя не би могла да го потуши. Защото то можеше да унищожи Роби.

— Моят син — рече неочаквано тя на плексигласовото прозорче. — Господи, спаси сина ми.

Ще трябва да потуши революцията преди да е избухнала.

Лейла използва вътрешния телефон, за да извика Селим и да му даде указания. Няколко секунди по-късно Рафул бе доведен в първокласната кабина. В началото на краткия им разговор Лейла остана права.

— Имам нужда от теб. — Изражението на очите му би могло да бъде и забавно, ако тя бе в състояние да се забавлява. — Необходимо ми е да умреш.

Видя, че повишеният тон на второто й изречение само задълбочи липсата на разбиране у него.

— Дисциплината там, отзад, се влошава. Трябва да им дам пример.

Той не изпитваше страх; в случая не прикриваше никакъв страх. Тя знаеше добре разликата. Той наистина не се боеше от смъртта. Това я заинтригува. Може и да не е от Мосад, но…

— Ти знаеше за това отвличане — рече тя. — Нали?

Той не благоволи да отговори.

— Можеше да се обадиш на авиокомпанията. Можеше да ги предупредиш по телефона на летището. Има стотици начини, по които би могъл да ме спреш. — Изведнъж почувства, че ще падне. Облегна се на преградата. — Защо не го направи?

Той гледаше право пред себе си. В осанката му имаше нещо благородно. Тя изпита огромно желание да го размаже. Искаше й се той да се гърчи, да моли за живота си със сълзи на очи, така, както се гърчеха палестинските деца в Тал ал-Затаар, когато умираха от жажда, или както старците се молеха внучките им да не бъдат набивани на шиш в Шатила, докато израелските военни ги наблюдават с биноклите от вишките на по-малко от петдесет метра разстояние.

Ще бъде само загуба на време, рече си тя; а аз нямам време. Не, това бе лъжа. Всъщност тя се боеше да не изгуби в спора. Не защото се чувстваше уморена, не защото не бе приела никаква храна през по-голямата част от деня и от нощта, но защото се боеше, че можеше да има някаква справедливост на негова страна, която да я унищожи. Затова, след като той не отговори, тя рече:

— Ти загуби.

— Не. — Той съвсем бавно вдигна очи и я погледна. — Ти си тази, която загуби.

Тя зачака.

— Аз запазих човешкото у себе си до края. А ти се лиши от него.

Тя продължи да изчаква.

— Лондон. Деветстотин шейсет и девета. Вечерта на венчавката ти.

Лейла избърса с длан челото си. Венчалната й нощ…?

— Жена ми… жена ми Естер се самоуби, знаеш ли? С приспивателни таблетки. Боеше се, обаче, че лекарят може и да я е измамил с хапчетата, затова си бе наложила пластмасова торба на главата и я бе стегнала с ластик. Беше една сутрин, след като отидох на работа. Лекарят, който прави аутопсията, изчисли времената; трябва да е глътнала хапчетата, докато съм бил още на стълбите. Изобщо не подозирах. Мислех си, че бе преживяла най-лошото. Ала може би най-лошото е винаги у теб, след като си изгубил дете.

— Дете… — Думата има ефектът на детонатор, предизвика ехото, което тя не усети, както не се усети, че бе произнесла думата. — Детето ти е умряло…

— Сара бе убита.

— Сара… Сара Стоун?

— Сара Шарет.

Тя протегна ръка, търсеше опипом най-близкото кресло. Отпусна се тежко, подпря глава с ръката си, а с другата изтри сълзите. Колко непостоянно бе тялото! Колко слабо! Най-сетне си спомни този мъж. Рафул Шарет и Лейла Ханиф се бяха срещнали преди две години — за малко, само се зърнаха в залата, изпълнена с цигарен дим; ала в онзи миг тя го позна, имаше чувството, че никога не се бяха разделяли. И сега не бе изненадана да го намери тук.

— Сара Шарет — повтори глуповато тя.

Ала вътре в нея яростта се разгаряше. Яростта, че не си го бе спомнила преди. Яростта, че Халиб не го бе разкрил. Ярост, защото дълбоко в себе си тя вярваше, че брат й би трябвало да знае, че този агент на Мосад е на борда, но я бе излъгал.

— Сара Шарет — рече тя отново.

— Да — потвърди Шарет. — Аз съм Рафул Шарет, знаеш кого имам предвид, когато говоря за дъщеря си. Ти помниш всички имена. Всичките дванайсет.

— Тринайсет.

Тази единствена прошепната дума бе достатъчна, за да провери безпощадната му преценка. В един миг лицето му бе съвсем безизразно; сетне челото му се сбърчи.

— Какво?

Аз умрях.

— Каза… тринайсет. Защо? Бяха съобщени имената само на дванайсет жертви.

В онази нощ аз също умрях. Никой ли не може да разбере?

Тя свали ръката си и го погледна. Сега седяха един до друг, разделени само от прохода между седалките. Погледна го отново и рече:

— Ти си изгубил дете. Единственото си дете.

Той кимна рязко, само веднъж.

— Като изгубиш дете, всеки ден, когато се разбудиш, предполагайки, че си поспал няколко часа призори, усещаш гаденето в стомаха си и за няколко секунди Бог е милостив, не ти дава да си спомниш защо. Но сетне споменът се завръща и това не е днешният ден, а е онзи първи ден, отново и отново, нищо не е притъпено, нищо не е смекчено, нищо не е скрито.

Той я гледаше втренчено. Усещаше как главата му кима в съгласие, искаше да я спре, но не можеше.

— Ставаш. Не искаш да ядеш, да пиеш, да мислиш. Искаш да лежиш в леглото или да седиш във фотьойла, защото нямаш енергията и на един труп; можеш единствено да навлечеш дрехите си, макар и да не виждаш причина защо да го правиш. Може би трябва да излезеш. Защо? Защото си взел някакво решение да се надяваш детето ти да се върне по чудо — затова логиката изисква да вършиш други неща, като например да ядеш, да се миеш. Ще тръгнеш, ще вървиш, мислите ти може изобщо да не са заети с детето, може би това е една от паузите, но тогава ще зърнеш нещо, ще дочуеш или ще подушиш нещо и споменът ще се върне като приливна вълна, нали така? Само че ще е десет пъти по-зле, защото си имал малка почивка и съзнанието ти знае, че поради това си в състояние да поемеш повече, така мъката натрупана зад язовирната стена се удесеторява, не, става сто пъти по-силна. Избавил си се разбира се от дрехите на детето, от играчките, от всички онези малки предмети, които могат да те издебнат из засада, но не можеш да накараш хората да престанат да произвеждат и да продават от любимия му шоколад. Не можеш винаги да избегнеш включването на телевизора, точно когато започва излъчването на анимационни филмчета. Аз съм Попай, Моряка!, о, знаеш ли как се боя да чуя тази ужасна, ужасна мелодия? Аз съм Попай, Моряка, аз съм Попай, Моряка… Имаш ли чести главоболия, Рафул? Защото не можеш да се храниш или спиш нормално, но работиш по петнайсет, по шестнайсет, по седемнайсет часа в денонощие, седем дни в седмицата, дванайсет месеца в годината, затова имаш главоболия, нали?

Той отново кимна. Тя не го видя. Той не знаеше, че не го бе видяла. И двамата се намираха някъде другаде.

— Лекарите го наричат мигрена, затова те тъпчат с хапчета, но те са отрова и от тях се чувстваш още по-зле. И ето те, вървиш си и изведнъж — бам! Ето го момчето ти, така, както си го запомнил, викаш името му, не можеш да се сдържиш, но то не се обръща, а тогава се появява някой и виждаш, че синът ти, твоето момче, твоето дете държи ръката на някакъв възрастен, някакъв досаден извратен тип държи детето ти… и хукваш да бягаш… и тогава…

— Тя се обръща — прошепна Шарет. — И те поглежда. И ти съзнаваш маса неща, но едва с половината от съзнанието си: че си под угрозата да бъдеш арестуван в най-лошия случай, или да се превърнеш в най-големия глупак на света, в най-добрия; но нещата, които съзнаваш, нещото, което знаеш с цялото си съзнание, е, че това… не е… тя…

— … В крайна… сметка.

В първокласния салон се възцари тишина. Тишина и ярост.

 

 

Фуад блъсна Колин през завесата и видя, че Селим държеше под прицел с пистолета си човек, прегърбен в най-близкото кресло, мъж, извърнал лице. Сетне Лейла се надигна от мястото си до прохода и се обърна с лице към бившия си съпруг.

— Ще прекратя тази операция — рече тя. — Много хора трябва да загинат. Много, много, много. Но имам намерение да започна с двама.

Тя кимна към Селим. Той пристъпи напред и вдигна Рафул на крака, изблъска го към вратата и го задържа там с опряно в гърлото му дуло. Фуад отиде назад и закопча завесата зад себе си.

— Ще се наложи да умреш, Колин; да умреш, преди да си успял да унищожиш обичта на детето ми към мен — заговори бързешком Лейла. — А след това аз ще го утеша. Ще го утеша за загубата на многообичния му татко. И ще стана за него всичко, така, както бях всичко за него преди.

Колин я погледна в очите и потрепери.

Навън роторите на вертолета изкашляха и забоботиха. Беше време за вечерния полет, за транспортиране на поредния видеозапис. Лейла хвърли поглед през рамо към Селим. Каза му няколко думи и направи знак на телевизионния екип навън да почака малко; ала витлата на вертолета продължаваха да се въртят.

— Без никакво лицемерие — рече Лейла. — Няма да се преструвам, че съжалявам.

Влезе в кабината и заключи вратата.

В първия момент Колин не изпита нищо. Сетне истината изплува и той залитна, всичката сила в краката му се бе изцедила. Току-що бе осъден на смърт. Това бяха последните мигове на светлина, които ще види, последните звуци, които ще чуе, преброени бяха глътките въздух, които ще поеме. Винаги се бе опитвал да приеме, че краят на човешкия живот идва със смъртта, винаги се бе опитвал да бъде готов, по някакъв безпристрастен, интелектуален начин, но това вече бе истинско и то се случваше тъкмо сега.

Преди, когато се изправи на прохода между терориста и Роби, кръвта му бе кипнала, тогава живееше, само за да спаси сина си. Сега бе по-различно. Да го убият най-хладнокръвно…

— Не — изхърка сподавено той, — не…

Чу изшумоляването на завесата, но му се стори приглушено. Всяка негова фибра, всяко усещане се бе фокусирало върху крайна реалност. Смъртта. Краят.

— Татко — рече глас, но той не го чу.

Селим ще го убие пред сина му. Имаше още толкова много неща, които искаше да направи, места, които копнееше да види, а те ще го убият само след броени секунди; него и много, бе рекла тя, много, много други…

Селим отстъпи назад и вдигна пистолета си. Рафул бръкна в джоба си и извади нещо, което блесна на слънцето, запалка; вдигна ръка, за да прикрие устата и ноздрите си, затвори очи и всичко това за броени секунди, докато Селим отстъпи няколко крачки и зареди пистолета си; сетне Рафул завъртя колелцето на запалката, но пламък не се появи.

Най-странното в цялата тази работа бе, че Колин я разбра напълно. Тъй като бе на прага на смъртта и не искаше да умира, защото цялата съвкупност от нерви, мускули, сухожилия, кръв, целият му мозък се бяха посветили на самосъхранението, той разбираше онова, което става с удивителна яснота. Рафул атакуваше.

Когато той вдигна запалката, Колин се изправи на пръсти и се завъртя. Юмрукът му попадна в бузата на Фуад, главата му отхвръкна и се удари в пожарогасителя на стената. Фуад залитна, но не падна. Колин вече изваждаше пожарогасителя от скобите му. Хвана го отдолу, като някаква скъсена бейзболна бухалка, и го вдигна високо над главата си. Фуад вдигна ръка, замахна с другата да сграбчи ризата на Колин. Колин стовари пожарогасителя с все сила. Пусна го — беше червен, с цвета на кръвта, която изригна от строшения череп на Фуад.

В салона на самолета се понесе високият писък на свирка. Да, Рафул беше, беше сигнал разбира се. Колин грабна Роби за ръка и го блъсна напред. Възприе картината за частица от секундата: Селим лежеше на пода, върху лицето му бе надяната ужасяващата маска на мъчението, краката му още ритаха; Рафул изчезва по аварийната пързалка… Изстрели в салона отзад, шум от тичащи крака, все по-силен и по-силен. Колин все още стиска Роби за ръката, приведени се втурват към вратата; в следващата секунда и двамата се пързалят надолу по корем, опитват се да държат лицата си настрани от грубата гумена повърхност, приземяват се — купчина преплетени тела на пустинната земя.

Рафул тича към вертолета. Мъжете се разбягват пред него. Камерата, паднала на пясъка, продължава да снима. Колин се втурва подир Рафул, мисли само за изстрелите, които ще дойдат, трябва да дойдат изотзад.

— Тичай! — изкрещява той. Тегли Роби подире си като стара брезентова торба, която си нарамил, защото закъсняваш за влака; момчето плаче, но Колин няма време за това. Петдесет метра до ’коптера. Четирийсет.

Някой зад него… откосът — та-та-та — на автоматичната стрелба.

Шарет връхлетя върху най-близкия член на телевизионния екип и онзи отлетя настрани. Друг мъж тъкмо се изкатерваше в кабината на вертолета, когато агентът от Мосад стигна машината и го хвана за раменете. Двама долу, на земята, остава още един и пилотът…

Удар, издрънча на метал о метал. Куршуми, които намират целта си.

На няколко метра зад него, вече много близо. Роби плаче:

— Майко! — ето какво вика. — Не я оставяй, татко, не я оставяй, недей!

Двама араби лежат на земята, неподвижни, като натюрморт. Колин блъсва момчето към Шарет, той го хваща и го мята във вертолета. Двигателите вече са подгрели, витлата се въртят с пълна сила и Колин трябва да противостои на мощния въздушен поток. През отворената врата вижда двама мъже да тичат към тях, бягат на зигзаг, за да избегнат куршумите, които се леят откъм самолета.

Изведнъж стрелбата спира. Колин се досеща. Тя им е наредила да спрат, за да не улучат Роби.

Екипажът на вертолета не е въоръжен. Шарет крещи нещо на пилота. Колин успява някак си да се настани на седалка отзад. Двамата други бегълци стигат до вертолета и се качват, падат в скута му, изкарват му въздуха. Двигателят променя обороти. Издигат се неуверено от земята. Ето го самолета, под тях, вече не е част от тях.

Вертолетът бавно зави на северозапад и започна да се отдалечава на лъкатушещ курс от мястото на приземения самолет. Колин конвулсивно прегърна сина си. Беше се заклел в Бога, че ще го измъкне и го направи. Направи го!

— Майчице! — Момчето се дърпаше от баща си, бореше се, заблъска го с юмруци по гърдите. — Ти я остави — изпищя то. — Остави я да умре!

Колин се вгледа в изкривеното му от болка лице. Как да обясни, откъде да започне…?

Чу някъде над главата си силен метален трясък… Пилотът изкрещя нещо на Рафул, който му отвърна също с крясък, ала думите им не се чуха на фона на рева на двигателя. С ъгълчето на окото си Колин видя, че летяха над най-ниската редица хълмове, черни, отблъскващи, след тях се задаваше долина.

’Коптерът се спусна с петдесет метра по-ниско и всички на борда извикаха изплашени. Сетне се килна наляво, наклони се и изглежда попадна в стегната, водеща надолу спирала. Пилотът се бореше с лоста, ала ъгълът на спускането им се увеличаваше. Стомахът на Колин се сви. Побелялото лице на Роби се притискаше до неговото, тялото на момчето го притискаше със силата на земното притегляне. Вертолетът сякаш бе спрял да се движи. Сетне, отпървом бавно, но скоро все по-бързо и по-бързо, кабината започна да се върти.

Сега вече губеха бързо височина… Последната мисъл на Колин преди да се ударят в земята бе, че не бива да остави сина си да изгори жив.

 

 

Лейла стоеше на прага на отворената врата на левия борд на самолета с ръце на хълбоците, с безизразно лице. Наблюдаваше несигурния полет на вертолета към подножието на хълмовете, беше разбрала, че е улучен от заблуден куршум, питаше се дали ще успее да се издигне дори и само над това първо препятствие. Усещаше вътре в себе си единствено суха празнота. Сега вече й оставаше да изпълни само едно задължение. Трябваше да гледа докрай. Дължеше му го.

Беше затаила дъх. Не преглъщаше. Очите й не премигваха. Един последен дълг. След това можеше да сложи край на всичко.

Вертолетът падаше под ъгъл, изчезна зад купчина скали. Изобщо не успя да се издигне високо, но тя знаеше, че нямаше възможност да го спаси. Знаеше какво да очаква.

И то се случи. Над пустинята се понесе гръм, жълто-червени стълбове от пламъци се издигнаха в небето иззад първата редица хълмове, плътен, черен дим се понесе към морето зад нея. След известно време тя можа да го подуши. Изгорелият дар. Жертвоприношението.

В съзнанието й се появиха стихове… Изпепеляваща ветрове и кипящи води в сянката на черен като катран дим, който нито е хладен, нито освежителен… Описанието на Яханнам в Корана. Адът.

Тя виждаше събитията, които се развиваха далеч от нея, почти в пълна тишина. Виждаше зад стъклото стълба от дим, вече неподвижен, отглас на топлия вятър. Вятър, идващ право от ада.

Беше обещала на Халиб да продължи това отвличане, докато не бъдат изпълнени исканията й. Но сега вече нито едно от тях не можеше да бъде изпълнено. Никога.

Синът й бе мъртъв.

 

 

23 юли, вечерта

Бахрейн

Срещата с Фейсал Ханиф бе уговорена за двайсет и един часа в хотел Делмон. Господарите на Шехаби се колебаеха, едно подтикване тук, подбутване там, някоя и друга блага приказка и Нън можеше да сключи сделката, сигурен бе в това, но сега искаше единствено мир и спокойствие.

— Не ме свързвайте с никого — нареди той на телефонната централа в хотела, — освен със…

И продиктува списък от имена, в който не фигурираше името на жена му, тъй че когато вдигна слушалката и женски глас изрече Ан-Мари се обажда, До-до, как си?, той бе направо шокиран.

— Скъпа! Как по дяволите успя да се свържеш, бях им казал да…

Не бе ядосан, първото му и единствено усещане бе на чисто удоволствие.

— Никога не подценявай една жена на определена възраст, До-до.

— Няма. И на какво дължа удоволствието?

— Извинявай, ако съм улучила неподходящо време, но събрах две и две, вестниците, телевизията и тъй нататък. Мисля, че разбрах защо се намираш там и просто исках да ти кажа едно Здрасти, та затова се разровичках. А и исках да чуя гласа ти.

Известно време той не отвърна нищо. Беше трогнат до сълзи.

— До-до, слушай, тук се носят най-различни слухове и един от тях е, че детето на онова създание Лейла било на борда на самолета.

— Човек не бива да вярва на всичко, прочетено във вестниците — изрече предпазливо той.

— Да, знам, че така ще кажеш, но въпреки това: можеш ли да се опиташ и да разбереш какво преживява тя, ако това е вярно? Да знаеш, че всеки миг SAS или някой друг може да опита да нападне, да ги зачеше с автоматичен огън? Опитай се да я измъкнеш от това, До-до. И детето — също.

Удиви се от тази нейна загриженост за Лейла Ханиф, терористка, похитителка и крадла. Никой не бе предложил подобно нещо и никой не би го направил. Пътниците и самолетът — единствено те бяха от значение.

— До-до, чуваш ли ме? Мисля си, обаче, че ме смяташ за доста, доста смахната, нали така, но нали разбираш, непрекъснато се питам: Ами ако беше Майкъл? Добре, тя е чудовище, но не е могла да знае, когато е отвличала самолета, че синът й ще е на борда, помисли си как се чувства, колко е нещастна, защото какъвто и да е изходът, тя повече няма да го види, това ще й е за последно. — Ан-Мари замълча. — Това е последният път, когато ще види сина си, До-до. Опитай се да го запомниш. Ако всичко това за детето е вярно, разбира се.

Изглежда тя съвсем бе превъртяла. Когато й се обаждаше от Джак, тя обикновено поддържаше топката във въздуха с новинки, с местни клюки, с разговор за това-онова. Но не и тази вечер. Тази вечер каза онова, което желаеше да каже, и сега се нуждаеше от отговор. Не, нуждаеше се от спасение.

— Скъпа — започна нежно той. — Благодаря ти много. Не мога да намеря думи, за да ти кажа колко много ми помогна дори само това, че чух гласа ти.

— Радвам се. — Изрече думите си с едно придихание, сякаш бе на път да се разплаче. — Знам, че не можеш да ми кажеш какво всъщност става, но исках да узная и никога не бих си простила, ако…

— Знам.

— Затова се надявам, че нямаш нищо против.

— Нямам. — Той се поколеба, но щеше да е глупаво да се престори, че контролира речта си, затова изговори думите колкото можа по-ясно и сбито: — Обичам те страшно много, Ани, и съжалявам, че не ти го казвам по-често, в бъдеще ще го правя. Мила моя, съжалявам много, но някой чука на вратата…

— Да, да, отивай, отивай. — Тя вече се смееше. — Обичам те, До-до! И аз ще ти го казвам по-често, ако желаеш. Върви сега. Довиждане, мили…

По време на последните им реплики първоначалното учтиво почукване вече бе преминало в думкане по вратата. В коридора бе помощник-управителят на хотела.

— Извинете, сър, но от централата не можаха да се свържат, а човекът, който ви търси, казва, че е много спешно и името му фигурира в списъка ви.

Нън му благодари и се върна в стаята си. Спомни си, че бе изключил звънците на всички телефони и сега видя как купчина вестникарски изрезки ги бяха покрили; разбира се, когато махна вестниците, червената лампичка на апарата премигваше.

— Ало?

— Предупредих те — сопна му се мъжки глас. — Предупредих те да побързаш, Нън. А сега нека Аллах ти е на помощ!

Нямаше проблеми да идентифицира гласа.

— Скъпи мой Халиб — отвърна спокойно Нън, — с какво мога да ти услужа?

— На борда на самолета има израелски агент. Може би не е сам.

— Агент ли?

— Мосад!

Вниманието на Нън бе моментално приковано.

— Лейла знае ли?

— Аз не съм й казал, можеш да бъдеш сигурен в това. Но тя познава този мъж на име Шарет. Той е баща на една от жертвите, на нейния атентат от шейсет и девета. Тя е в състояние да взриви самолета с всички на борда, може да го направи. А аз не мога да се свържа с нея.

— Как така не можеш да се…

— Не отговаря на повикванията по радиото.

Изводите бяха толкова ужасяващи, че Андрю усети как коленете му поддават и той потърси опипом най-близкия стол.

— Възможно ли е вече да е взривила самолета?

— Възможно е. Нън, трябва да направиш нещо.

— Ако си прав, тогава защо израелците не са предприели нищо? Те не изоставят хората си.

— Може и да не знаят, че той е на борда.

— Как е възможно?

— Отмъщение. Какво ще кажеш, ако той е тръгнал подире й за отмъщение?

Логичната симетрия бе толкова елегантна, толкова страховита, че в един миг Нън само зяпна, изпълнен със страхопочитание. Лейла е неуправляема и отвлича самолет, за да си върне сина; Шарет, изгубил дъщеря си, я оставя да го направи, за да постигне отмъщението.

— Какво мога да сторя? — попита той.

— Накарай Шехаби да се съгласи на сделка. — Не грешеше, в тона на Халиб се прокрадваше паника. — Направи го тази вечер, веднага, ако си искаш самолета обратно. — Гласът му се сниши. — Ако искаш изобщо да видиш някои от онези хора там живи.

Като че ли ти самият даваш пет пари за тях, прииска му се да каже на Андрю, сякаш те интересува нещо друго, освен твоето възнаграждение. Ала вместо това той направи нещо, което никога, никога не бе правил през целия си професионален живот: затвори телефона, докато Халиб още говореше. Вдигна слушалката на директния телефон до щаба на Трюин и без обичайните предисловия рече:

— От този хотел не могат да ме свържат с Тел Авив, можеш ли да ме свържеш ти? Министерството на отбраната, сградата на щаба на Хакирия, аз ще ти кажа вътрешния номер.

Молбата му бе последвана от злокобно мълчание, а след това — от думите на Филип Трюин.

— Мога. Но защо?

— Извинявай, но обясненията — по-късно. И, майоре… ако някой попита, преди да сме се видели и разговаряли, този наш разговор изобщо не се е състоял и никога не е имало обаждане до Израел.

— Извинявай, но ми свършиха непопълнените чекове. Дай ми десет минути. Не излизай от стаята си.

 

 

23 юли, през нощта

Ал-Махра, Южен Йемен

Колин видя как земята се носи към него и Роби под остър ъгъл. Гърдите му се свиха, въздух сякаш нахлу в стомаха му, искаше му се да извика Не!, но не издаде и звук. След това вертолетът като по чудо се изправи за миг и намали скоростта на фаталното си въртене. Бяха на пет-шест метра, не повече, над пустинята. Шарет изскочи, хвърли се в нещо, подобно на салто. Колин не се замисли, просто го последва. Бутна Роби пред себе си, не искаше на момчето да се налага само да скача в тъмната дупка, скочи подире му, усети, че го последва още някой.

Светът се въртеше като полудял. Колин посрещна земята първо с рамо, изкрещя от болка, усетил, че нещо поддаде. Паниката го караше да продължи да се движи. Пропълзя на четири крака, почти изгубил съзнание, но жив. Трябваше да се отдалечи преди вертолетът да се разбие.

Рамото му бе излязло от ябълката, ръката му бе строшена, един Бог само знаеше на колко места. Не можеше да понесе цялата тази болка. Понеси я! Пълзи! Воят на витлата се бе издигнал до фантастична височина, сега бе точно над него, ето, малко се отмества, едва, едва… пада, пада…

Скочи на крака, хоризонтът се вълнуваше пред очите му, дясната му ръка висеше безполезна, болката туптеше в черепа му, сякаш някой великан забиваше гвоздей в него. Извика от шока, ала въпреки това продължи напред. С всяка стъпка ръката му заплашваше да се откъсне от рамото, не смееше да я погледне, ужасен да я види да виси само на няколко окървавени кръвоносни съда и сухожилия. Заклатушка се напред, едва не падна, знаеше, че ако падне, няма да може да се изправи отново. И всичко това се случи за не повече от десетина секунди, времето, необходимо на вертолетния двигател да предаде Богу дух.

Колин бе успял някак си да направи няколко крачки. И в следващия миг вече летеше във въздуха, носеше се в хоризонтално положение… ранената му ръка и рамо избухнаха в пламъци и той изпищя, навсякъде наоколо се виждаха пламъци, сетне през болката и желанието да повърне той осъзна: ризата му гореше, усещаше огъня съвсем реално, опита се да се претърколи, не можа, метал, стъкло, парчета човешка плът хвърчаха около него, докато той гореше, изгаряше…

Сетне нещо горещо и тежко го обгърна така, че вече не можеше да крещи, не можеше в един миг дори да поеме дъх, бори се с тази последна заплаха със сляпа настървеност, която изненада самия него, дори и в този огън, в тази агония. Сетне настъпи мрак, макар и болката да си остана.

Дойде на себе си в сянката на купчина скали, лежеше по корем. Въздухът, който дишаше, бе топъл, напоен с мириса на печено месо. Колин облиза устни. Сол! Повърна, изхвърли само храчка, иглите на болката отново се забиха в ръката му. Виждаше размазано, но постепенно погледът му се проясняваше, бавно, бавно, макар да не можеше да види нищо друго, освен дребния чакъл, върху който лежеше, както и неправилните форми на най-близката скала. Сетне пред главата му се появиха крака, усилието да фокусира погледа си върху тях, проясни още повече зрението му.

— Роби — рече той на краката. — Къде е… Роби?

— Жив е, добре е. — Беше гласът на Шарет. — Трябва да се изправиш.

— Не мога… да помръдна.

— Чуй ме. — Шарет приклекна до него. — Скоро ще мръкне съвсем. Ако Лейла ни последва, тя ще се насочи към мястото на катастрофата, не бива да ни намери тук.

— Колко… съм зле?

— Гърбът ти е обгорял. Не е чак толкова зле, изгасих те навреме. Имаш късмет.

Рамото…

Колин се опита да се изправи, като се набра на длани, но само изрева от болка. Имаше усещането, че някой бе потопил цялата му дясна ръка, от пръстите до рамото, във вряща мас. Строполи се отново на чакъла, удари брадичката си. Устата му се изпълни с още кръв, бе прехапал устните си.

— Не е счупено. — Шарет внимателно опипа ръката на Колин до рамото. — Не е изместено. Мисля, че си разтеглил сухожилие. — Повиши тон. — Роби!

В червеникавата мъгла на болката Колин дочу стъпки, чу глас, който познаваше и обичаше.

— Тате, о, Господи, какво си направил?

Колин подскочи, сякаш бе ръгнат с остен. Синът му бе жив! Усети още една ръка на врата си. Роби галеше косата му. Ръката трепереше.

— Добре съм, сине.

Изобщо не бе добре, но думите подействаха като магическо заклинание: след като каза, че бе добре, му стана добре. Трябваше да оцелее; да продължи; да избяга. Заради Роби.

Стисна ръката на момчето силно, преди да я целуне бързо.

— Роби — рече после, — искам да ми помогнеш. Но искам да слушаш и да направиш точно онова, което ти кажа, става ли?

— Става. — Гласът на Роби трепереше по-силно от ръката му.

— Тогава ще опитаме. Ще трябва да се отдалечим колкото е възможно по-надалеч. Нали така?

Докато говореше, самите думи сякаш му даваха сила, защото ги казваше на човек, когото обичаше. Събра силата, която му бе необходима, останалото бе за Роби. На борда на самолета той бе застанал между сина си и похитителя, който искаше да го убие. А това тук изобщо не можеше да се сравни с вече преживяното.

— Хвани ме отляво, Роби. Изправи ме на колене.

След знак от страна на Колин Шарет пристъпи отзад и го хвана за кръста. След като отпусна тежестта си върху момчето, то залитна, но устоя. След още едно грамадно усилие Колин се изправи.

— Някой друг успя ли да се измъкне? — попита, останал без сили.

— Един от телевизионния екип, плюс Даниел Нейман, мъжът, на когото синът ти предаде съобщението. Никой друг.

— Роби, какво съобщение? — След като Шарет замълча, Колин попита отново, този път по-настоятелно: — За какво, по дяволите, става дума, за какво съобщение?

— Той ми даде бележка, която да отнеса в задния салон, когато ме доведоха там — отвърна Роби.

— И ти го направи! Ти си се оставил този мъж да те използва по такъв начин? — Колин се взря в сина си. — Знаеш ли как щяха да постъпят с теб, ако те бяха заловили?

— Исках да помогна.

Тонът на Роби стана сърдит. Колин почувства нов пристъп на болка: яд и отчаяние да види човек, когото толкова обича, да постъпва тъй глупаво, без дори да го съзнава; типичната болка на бащинството. В един момент му се прииска да изкрещи, но здравият разум надделя и вместо това рече:

— Сигурен ли си, че си добре, синко?

Макар Роби да кимна, не искаше да срещне погледа на баща си. Колин изведнъж разбра какво се криеше зад това. Роби мислеше за майка си; как е изоставена в самолета. Ядът му за момент стихна, за да избухне с нова сила, досущ като приливна вълна: Роби не знаеше, че Лейла е инициаторката на отвличането. Той не знаеше за мотивите й повече, отколкото когато се бе видял за пръв път с нея, преди няколко часа.

Прегърна сина си и го целуна по челото. Обвиненията можеха да почакат; това, което сега имаше значение, бе само и единствено физическото оцеляване.

— Ще поемем на север, навътре в сушата. — Гласът на Шарет процепи тишината с такава заповедна интонация, че никой не можеше да я пренебрегне. — Намираме се на края на сухо дере. Ще го следваме нощем, защото има известна възможност да намерим вода, а ние трябва да намерим вода, инак скоро ще умрем.

Групичката се бе подредила несъзнателно в кръг. Роби и Нейман гледаха Шарет, сякаш очакваха чудеса от лидерската му роля; на Колин му се щеше да споделя тяхната увереност. Трудно бе да се разгадае изражението на човека от телевизионния екип. Шарет говореше на английски, навярно онзи не го разбра, но каквато и да бе причината, той не изглеждаше много ентусиазиран. Трябваше да го държат под око непрекъснато, след като единствената им надежда се коренеше в това да се доверяват един другиму и да действат като цяло. А един враг сред тях…

— Има ли някой храна у себе си? — Шарет наруши мрачните мисли на Колин. Всички поклатиха глави. — Нищо ли нямате в джобовете си — шоколад, ядки?

Още поклащания на глави.

— Тогава трябва да търсим храна на всяка крачка.

— В пустинята ли? — обади се операторът; всички го погледнаха.

— Как се казваш? — излая Шарет.

В един момент телевизионният оператор сякаш искаше да откаже да отговори. Но сетне каза:

— Махди. — Сякаш споделяше някаква срамна тайна.

— В пустинята има храна — рече Шарет с неочаквана благост. — За онези, които знаят как да я търсят.

Махди кимна унило.

— Онова, което има значение сега, е да увеличим разстоянието между нас и самолета. Знам, че всички пострадахме от катастрофата. Но по-добре да си пострадал, отколкото мъртъв. А сега да вървим. Аз ще водя. Роби, погрижи се за баща си, той е ранен най-лошо; вие двамата ще вървите след мен, след това Махди, Дани е последен.

Шарет пое по дерето, тук то бе само една плитка вдлъбнатина в земята, спомен от дъждовете през мусонния период. Остави лъчите на залязващото слънце вляво. Пред себе си Колин можеше да види как ниската верига от хълмове, които бе забелязал и от самолета, ставаше по-стръмна, заплашваше да препречи пътя им, ала не можеше да съзре нещо повече в намаляващата светлина. Никога не бе виждал по-враждебна среда, никога не си бе мислил, че човек може да оцелее в такава жега. А бе залез-слънце; какво ли щеше да е на пладне…?

Откри, че най-добре ще се справя, ако се тътри, подкрепяйки дясната си ръка с лявата длан. Навсякъде, където погледнеше до хоризонта, се виждаха само чакъл и скали, тук-там — по някое изсъхнало дърво, поразено от топлинния удар, преди да се вкамени, призрачните му клони-пръсти сочеха в най-различни посоки и все към ада. Дерето вече бе дълбоко до раменете им и бавно, но постоянно се стесняваше, макар още да бе широко около четвърт миля. Докато вървяха, се налагаше да внимават особено къде стъпват: дори и малките камъчета можеха да предизвикат болезнено навяхване на глезените; препречваха им се едри канари, които трябваше да изкатерват, а някои от тях бяха с остри като бръсначи ръбове.

Слънцето се бе скрило, бяха последните минути на полумрака, когато някъде зад тях се чу писък, изпълнен с такъв нечовешки ужас, че Роби и Махди извикаха едновременно. Шарет спря на място, изви се назад също тъй непохватно като първите двама. Колин забеляза изписания върху лицето му страх. Собственото му сърце биеше лудо и неритмично.

— Какво бе това? — изсъска Дани.

Сякаш в отговор на въпроса му писъкът се повтори отново, но този път по-приглушен, а сетне те чуха серия нечленоразделни звуци, които отекнаха със зловещ екот. Шарет пръв се досети за какво става дума.

— Сирена — рече дрезгаво той. — От високоговорител. Предполагам — от самолета.

— Не — рече Дани. — Не идва от тази посока. Намерили са разбития вертолет.

Потвърждението дойде бързо. Звуците, които чуха преди малко, се повториха, само че този път се оформиха като думи. Колин си представи мъжа с високоговорителя — как се обръща във всяка четвърт по компаса и сега се бе насочил на север, към тях.

— Знам, че можете да ме чуете.

Говореше на английски, беше мъжки глас с близкоизточен акцент. След малко на Колин му се стори, че позна гласа на единия от терористите. Не бе Фуад, Фуад бе мъртъв. Колин го бе убил. Иисусе Христе — помоли се той, — прости ми.

— Знам, че ме чувате — повтори бавно и решително далечният глас. — Чуйте ме. Намерих разбития вертолет. Открих следите ви. Върнете се при самолета.

— Блъфира — отсече Шарет. — Ако знаеше накъде сме тръгнали, нямаше да се върти във всички посоки.

Колин с неохота прие думите му за верни: с неохота, защото принадлежаха на Шарет, а той не харесваше Шарет повече, отколкото в Ню Йорк, където преди две години се бяха кръстосали пътищата им. Безплътният глас продължи:

— Върнете се при самолета ви казвам и няма да ви се случи нищо. Но ако не се върнете… утре призори ще взривим самолета с всички хора на борда. Обещанието ни не е блъф. Ако се съмнявате, гледайте небето утре сутрин и знайте, че вие ще носите бремето на този грях.

Вече бе толкова тъмно, че не виждаха лицата на съседите си. Колин изпитваше непреодолимото желание да научи най-лошото, да види какво мислеше всеки от тях. С изтичането на секундите растеше и отчаянието му. Усещаше думите на върха на езика си. Усещаше жлъчния им метален вкус, ала не можеше да намери сили да ги произнесе, да оправдае масовото убийство, като рече: Не можем да се върнем.

Махди го спаси.

— Връщаме се сега — изломоти той. — Да, връщаме се сега на самолета, тук няма за пиене, няма за ядене. В името на Аллаха Всесъстрадателния и Милостивия, помислете какво правите! Не можете да обречете толкова хора на смърт! Вие не сте богове, да ме прости Аллах за богохулството, не сте богове!

Последните думи на Махди се извиха в жалостив писък и Шарет, без да бърза го удари с опакото на ръката по устата, извъртя се и вложи цялата си маса в удара.

— А ти — рече спокойно той към тъжната купчинка в краката си, — беше Бог, когато заснимаше убийството на южноафриканеца, когато се правеше, че не виждаш как са задържани цял самолет хора, така ли? Хайде, Богоподобни, кажи ни това-онова. Кажи ни защо се разтревожи сега чак толкова за невинните и боголюбивите, след като преди не даваше и пет пари.

Вдигна крак и ритна Махди в корема. Роби извика и запуши с юмрук устата си.

— Не даваше пет пари и преди, не даваш и сега. — Тонът на Шарет бе замислен, нисък; като на съдия, който обмисля присъдата. — Така е, защото знаеш, че докато си с нас, онези негодници ще те търсят, за да те убият. Ето защо се боиш от утрото — защото тогава те ще предприемат преследването. Ще тръгнат подире ни. Тя… ще дойде.

В последвалата пауза Колин затаи дъх, молеше се Роби да не е чул, да не е разбрал. Но момчето попита:

— Тя ли? Коя е тя?

Мълчание.

— Коя е тя! — Пауза. — Коя е тя?

Шарет се колебаеше. Сетне започна:

— Училището започва по-рано този срок. Затова нека започнем с А, Б. Майка ти, Лейла Ханиф…

— Не! — викът на Колин отекна о стените на дерето. Всички подскочиха; всички, освен Роби, който обяви с тих, но ясен глас:

— Искам да го чуя.

— Майка ти — рече Шарет — е от петте най-търсени терористи на света. Тя планира и осъществи това отвличане, защото искаше едно, само едно нещо: теб. Ето защо сме тук. Ето защо Ван Тондер трябваше да умре, ето защо ще трябва да умрат и други. И ето защо тя ще дойде утре със зазоряването. Тя е готова да ни преследва до смърт, само да може да те върне. Затова ще дойде. Сигурен съм.

Лицето на Роби не се виждаше в мрака, но Колин знаеше, усещаше, че синът му се усмихва.

— Да — чу го да казва; а сетне, след пауза, дълга сякаш цял живот, додаде: — Знам го.

 

 

23 юли, през нощта

Бахрейн

Пътят от спалнята до мерцедеса им отне само двайсет и девет секунди; бяха петима, Нън и четирима бодигардове, двама отпред и двама отзад, вървяха толкова бързо, колкото тренирани мъже могат да вървят без да тичат, друго трио ги чакаше зад летящите врати, където ги очакваше служебният асансьор, портиерът бе мушнал ключа в ключалката, за да осигури безпрепятствено слизане до втория етаж; сетне се спуснаха по стълбите, минаха покрай фитнес центъра на хотела, към колата, паркирана в странична алея, далеч преди дългофокусните обективи и силно чувствителните микрофони за далечно действие, монтирани до предния вход, да могат да се фокусират; сирени, ескорт от мотоциклети, пилотна кола, която да проправя път сред тълпата: комични жестове от страна на групичка потни западни лица, натоварени с фотоапарати и видеокамери, с магнетофони — комични, защото бронираният мерцедес бе и звуконепроницаем.

Нън свали тъмните очила и се зае да преценява какво ще им каже, когато пристигне в британското посолство — погледна часовника си Картие — бяха минали четири минути и половина.

Още дишаше тежко от джогинга си през задния вход на Интерконтинентал, който с нищо не подобри настроението му. За пръв път през живота му мисълта да се оттегли го помами с цялата привлекателност на жеста на метр д’отелът на Савой, протегнал ръка да посрещне стар и уважаван клиент.

Изправен пред лабиринта на близкоизточната политика, той бе приложил всички познати техники по обичайния начин, минал бе по ръба на катастрофата, бе препускал в опасни завои с бясна скорост, без да остави топката да падне на земята. Първо се справи с Шехаби, сетне с Бахрейн, после с Кувейт, със саудитците, сетне — британците, немците, израелците, а после, уф!, отново към Кувейт, сетне пък, пак уф!, не оставяй саудитците да се раздразнят… и така нататък, и така нататък, отново и отново, докато най-сетне бе попаднал там, където искаше да бъде, вече не срещу един от многобройните герои, а срещу самия Главен магьосник, с очакващ на телефона държавен секретар (от Външното министерство), готов да приеме предложенията, и срещу самия Фейсал Ханиф, Голиат срещу Давид, излязъл из сенките, за да се включи в битката. До обаждането на Халиб следобедът бе разделен на точно определени времеви сегменти: Фейсал е на път към летището в Дамаск, излетял е, приземил се е, на път е за Делмон, намира се в апартамента си. Готов е. Не бе готов, но скоро щеше да бъде. След час.

Точно тогава Халиб се обади с новините за Шарет.

Мерцедесът зави през портите на британското посолство — край на шикалкавенията в офиса на Лойдс, работата вече бе сериозна. Войниците на пост в синьо-бели униформи взеха за почест, друг войник отвори вратата на колата, двама души пред него, двама зад него, вървяха толкова бързо, колкото бе възможно, без да се затичат, стълбище, заседателна зала в северозападното крило, с изглед към завяхнала градина, обичайният народ, без нови лица.

— Той замина — рече, докато се настаняваше на стола в челото на масата. Взе гарафата и си наля чаша изстудена вода, изпи я на едри глътки, докато чакаше бодигардовете да включат и тестват преносимия му факс, докато очакваше останалите да се нахвърлят върху му.

— Замина?

Тонът на Филип Трюин, безстрастен от умората, не съдържаше и нотка на критичност или гняв. Нън разбра, че бе очаквал да чуе тази новина, не, той вече я знаеше.

— Срещата бе назначена за двайсет часа; Фейсал я отложи за двайсет и един, не се появи; нищо, министърът няма да е доволен. Обадих се в апартамента на Ханиф — никакъв отговор; управителят на хотела трепери от страх, антуражът е напуснал двайсет минути по-рано.

Всички бяха толкова уморени, че не можеха да съставят граматично правилни изречения, вместо това се бяха отдали на някакъв телеграфен стил на общуване.

— Което означава какво?

Нън огледа напрегнатите, обърнати към него лица на хората около масата, и за енти път се запита какво, по дяволите, търсеше тук, какво искаха от него тези, който всъщност дърпаха конците; по-късно щеше да научи разбира се, може би години по-късно, чия бе тази игра: на Иран, на Ирак, на Сирия, на Йемен, ала тогава и без друго ще е вече забравил повечето подробности, с мъка би си спомнил и половината имена. Нямаше да напусне това място по-мъдър, отколкото бе дошъл, в това бе напълно сигурен.

Халиб не бе потвърдил категорично дали в Тел Авив вече знаеха, че техен агент е бил на борда на NQ 033. Може би израелците са знаели, а може би — не. Онова, което измъчваше Нън, бе дали бе постъпил правилно да им позвъни и да им каже. Но бе твърде късно да се безпокои, вече го бе направил.

— Да обобщим — предложи уморено. — Снощи ’коптерът докара онова момче с диабета, иранската фрегата го свали в Оман — жест на добра воля и тъй нататък, и тъй нататък. ’Коптерът се връща тази сутрин, повтаря полета следобед, повече за него не се знае нищо. NQ 033 е в радиомълчание, въпреки опитите на фрегатата да се свърже със самолета. Фейсал Ханиф неочаквано прекратява преговорите, напуска Бахрейн, не оставя нов адрес.

Какво търсеше той тук? Какво, по дяволите, трябваше да направи всеки от тях?

— Задънена улица — промърмори кисело.

Майор Трюин се взря в ръцете си и рече:

— Може би.

— Което означава?

— Информиран съм, че властите в Южен Йемен подлагат ситуацията на задълбочен диалектичен анализ.

— И?

— Може би ще се съгласят провинция Хадрамут да бъде използвана като предмостие за атака от страна на SAS.

— Условия?

— Един чудесен голям подкуп. Помощи. Кредити. Доставки. Москва ги натиска. Повечето от това, което ще дадем на Аден, ще се озове, разбира се, в джобовете на комисарите, но йеменците няма да го знаят.

Нън го гледаше вторачен.

— Защо Москва ще натиска Южен Йемен да прекрати отвличането?

— Защото е обезпокоена — намеси се човекът на MI6; Нън се опита да си спомни името му, но се сети, че той не го бе казал. — Източници там най-сетне потвърдиха, че това отвличане отклонява съветски ресурси извън предначертаните планове.

— Можеш ли да го преведеш на нормален език?

— Лейла Ханиф си лудува на своя глава. Халиб е прав.

Последва замислено мълчание, нарушавано само от тихото шумолене на мъжете, които се опитваха да наместят уморените си кокали в ново положение.

— Доколко може да се разчита на източниците ви? — попита след кратка пауза Трюин.

— Мисля, че достатъчно. Разбира се, може и да е фалшивка, но някой си е дал голям труд, за да ни убеди, че може да постигне съгласието на йеменците и нещата се развиват тъкмо в тази посока. Йеменците ще позволят спасителен екип да се съсредоточи на тяхна територия, стига да не участват израелците и янките да стоят настрани. И стига, разбира се, чекът да пристигне.

— Разбира се — кимна Нън. — Ще пристигне ли?

— Изгледите са добри. Херефорд е на стендбай; командосите са на деветдесетминутна готовност за отлитане.

— Извинете — намеси се Селман Шехаби, — но те нямат скорошен опит в пустинни действия.

— Никой няма опит от действия в Южен Йемен — сряза го сърдито Трюин.

Израел има, помисли си Нън; да, Израел…

— Немските GSG9 ще са по-приемливи — продължи Шехаби. — За нас.

— Моите уважения — почти изръмжа Трюин, — но вашата страна вече причини повече…

Андрю Нън обаче го прекъсна:

— Какво точно се знае за израелците на борда на самолета? — попита той. — Какво установихте в крайна сметка? Не искам подробности, дайте само резултатите.

— Открихме двамина с двойно гражданство — рече човекът от MI6. И след кратка пауза добави: — И половин дузина обувки. Извинете… фалшиви паспорти.

— Фалшиви ли? — Андрю не можа да скрие вълнението си, не се и опита. — Познати ли са ви някои от лицата?

— Ако изключим терористите, има едно-две познати имена. Току-що получих списъка от Лондон и нямах време да го анализирам все още, но…

— Да? — Андрю удари по масата, сърцето му бе свито докрай. — Хайде, не ни карайте да ви теглим думите с ченгел, кажете ни истината.

— Мосад е имал свои хора на борда.

Сега вече всички знаеха. Андрю сякаш чуваше пулса си. А стаята бе инак забележително тиха.

— Значи израелското разузнаване е качило свои хора при този полет? — рече той накрая. — Не, Селман, почакай… — Шехаби се готвеше да избухне. — Това ли искате да ни кажете?

— Не съвсем.

— О, за Бога…

— Очевидно Лейла Ханиф може би не е единственият непредвидим субект на борда на онзи самолет.

Значи Халиб се бе оказал прав за всичко, помисли си Андрю. Какво би трябвало да направя при така стеклите се обстоятелства? Разбира се — да се обадя в Тел Авив, разбира се — направих го. Опитай се да я измъкнеш, До-до. И детето — също. Ани, съжалявам, ужасно съжалявам…

— Какво ще предприеме Йерусалим за Шарет? — попита той, макар да знаеше отговора. — Да предположим, че са открили, че един от старшите им агенти е на борда, какво ще предприемат?

От начина, по който човекът на MI6 го погледна, Андрю разбра, че му бе направила впечатлението думичката старши. Никой в тази стая не бе казвал, че Шарет е от старшите офицери. Никой не бе споменавал и името му.

Човекът от MI6 тъкмо щеше да каже нещо, но почукване на вратата прекъсна рязко разговора. Младши лейтенант с емблемата на шотландските гвардейци донесе лист хартия и го постави пред Трюин.

— Има развитие — рече той, след като прегледа документа. — Разузнавателни данни от най-високо равнище сочат, че при здрачаване днес вертолетът се е разбил близо до самолета. Неясни следи показват, че е възможно да има оцелели.

Деветдесетминутната готовност в Херефорд нямаше да е достатъчна; още като отвори уста да заговори, Нън вече знаеше за безполезността на опита, но нямаше какво друго да направи, затова не се поколеба:

— Викайте SAS — обърна се той към Трюин. — Време на пристигане — вчера.