Джон Тренхейл
Правилата на кръвта (1)

Ден първи

Колин Рейли гледаше голямата ръка с благоговение: мургава, покрита с косми, ръка на възрастен, това бе и ръката на обичта. Ръката на баща му. Белите пръстчета на момчето бяха пъхнати в нея, спокойни, уверени.

Летяха. Кабината бе изпълнена със светлина. Някъде долу, вляво, бе Азия. Обърна се така, че да може да погледне през илюминатора на скаймастъра. Знаеше, че е скаймастър, но Роуз, стюардесата, му каза, че самолетът се наричал How Easy Angel по буквите на регистрационния му номер HEU. Когато си седемгодишен и все още се боиш да летиш е хубаво да знаеш такива неща.

Наблизо летеше и друг самолет. Не бе скаймастър, нито HEU. Бял, с голяма червена звезда, изрисувана отстрани и с червен нос. Колин се усмихна, помаха му със свободната си ръка.

Но другият самолет изчезна.

На Колин му се искаше да каже нещо на мъжа с голямата мургава ръка. Но преди да успее да заговори, се появи цветето. То разцъфна в борда на самолета, до краката на Колин. Първо бе един черен кръг, сетне листенцата му се разтвориха навън от сърцевината му. Бум! — избумтя цветето. До него, малко по-високо се появи второ цвете — Бум! Бум!

Шумът в кабината изведнъж се усили. Гласове. Един от тях крещеше: Мейдей! Мейдей!^[1] Губя височина! Двигателят гори! Някой викаше. Колин почувства как изведнъж се наклониха рязко напред, сякаш в неуправляем остър завой. Още цветя, цветя навсякъде, в тавана над него, до седалката му, огромни, злокобни цветя, които изпълваха кабината с остър мирис.

Нещо тъмно и тежко се надигна пред Колин и той отвори уста да изкрещи, но ужасното нещо го задави; чу пак Мейдей! Мейдей!, а с ъгълчето на окото си, преди светлината да изчезне напълно, видя огнените езици, обхванали крилото, вече почти вертикално, Падаме! Падаме в морето!

Когато тъмнината се стовари отгоре му, Колин изкрещя с все сила.

 

 

20 юли 1984 година, полунощ

Оксфорд

Трийсет години по-късно Колин Рейли скочи като ужилен в леглото. Сърцето му биеше до пръсване, в устата му горчеше; в банята, бързо!

Отпусна се над мивката, опита се да повърне, но не можа. Вода, много вода — наплиска лицето си, изплакна уста. Студена морска вода, Не! Не! Не!

Потърси опипом шнурчето, с което се палеше лампата над огледалото. О, Господи: очите му бяха кървясали, изпълнени с ужас, измършавели, хлътнали бузи; Господи, помогни ми, някой да ми помогне!

Бавно, съвсем бавно, сънят му избледня. Поемаше дълбоко дъх, пийна още вода, изми се. Студената светлина, усилена от блестящите плочки, не бе благосклонна към него, но поне му даваше възможността да разбере къде се намира. Не беше в самолета, високо над Азия. Не беше на седем години. Колин Рейли, преподавател по право, се взираше в собственото си изображение, гледаше как полека-лека то се превръща в нещо познато.

Върна се в спалнята и дръпна завесите, за да погледне в хубавата, обляна в лунна светлина юлска нощ. Някъде наблизо избръмча и млъкна мотоциклет и Ифли роуд потъна в гробовна тишина.

Колин премина на пръсти по коридора към втората спалня. Отпървом не можеше да види нищо, сетне очите му свикнаха с полумрака и от него се появи свитата, с неясни очертания фигурка с познатата му топлина.

Колин се промъкна до леглото и погали челото на Роби с кутре, което леко трепереше. Кожата на момчето бе влажна, дишането му — едва доловимо; бе все едно, че гледаше в дълбокия басейн на съня, на чието дъно спеше спокойно и мирно синът му.

Скоро светът ще нахлуе в този покой и ще разтури онова, което той, Колин, скромно се надяваше да построи. Миналата седмица, когато пра чаршафите, забеляза петно с неправилни очертания, по-бледо в средата, с по-тъмни краища; в първия миг не можа да повярва на очите си… а сетне се засмя високо. Роби бе четиринайсетгодишен, разбира се: може би дори бе позакъснял. На четиринайсет. Вече.

Въздишка се отрони от устните на Колин, той поклати глава, беше му забавно от безславния му опит да потърси ново начало чрез сина си. Търсене, присъщо на всеки родител, откак Адам е отхапал от ябълката.

Възнамеряваше да си легне отново, след като се увери, че синът му е добре, но ето че седеше на пода, без да съзнава как се бе озовал там, а кутрето му галеше челото на Роби. Момчето се закашля, изви гърба си, сетне крайниците му намериха естественото си място на леглото, без да напуска дълбокия сън, в който бе потънало.

Колин неочаквано изпадна под властта на неприятните спомени. Този едър, дългурест юноша някога беше бебе. И една вечер… бе ред на Колин да го къпе. Роби не спираше да плаче: лицето му червено, грозно; не отвръщаше на милувките, не щеше шишето си. Уморен до смърт, Колин опита всичко, което можа да измисли, за да утеши детето си. Нищо не помогна. И накрая разтресе грозната, червена кукла и закрещя: Престани! Престани веднага, чуваш ли ме! И куклата, изненадана, спря да плаче изведнъж…

Споменът се заби болезнено едновременно и в корема на Колин, и в съзнанието му. Захапа силно опакото на дланта си, искаше да си причини болка, кърваво изкупление, което всеки баща търси в завръщането си от онзи миг на насилие, причинено върху любимата му рожба. Онова, което всеки баща би трябвало да направи…

В онзи ден, когато бе разтресъл горката кукличка, се появи Лейла, разбра всичко от пръв поглед и започна да успокоява не Роби, а Колин — той се нуждаеше повече от утешение. Това бе, когато Роби имаше майка. В онези дни пък Колин още имаше съпруга, вместо невзрачните любовни връзки, с които да се държи на повърхността.

Изправи се до леглото на Роби, вдигна повече шум, отколкото му се щеше, но изведнъж почувства нужда да излезе, да остане сам, извън обсега на обърканите чувства, предизвикани от това пораснало момче, което вече цапаше чаршафите: синът му, обичният му син.

Дали да се обади вече по телефона? Не. Още е твърде рано.

Легна си и си припомни, че скоро щяха да полетят — предстоеше първият етап от дългата им одисея до Австралия. След няколко часа ще трябва да намери сили да изкачи стълбичката, да закопчее коланите и да зачака ужасът да започне. Можеше да го направи. Можеше да го направи заради Роби. Само заради него.

 

 

Около час след като Колин отново потъна в сън, един автобус на Зелената линия спря пред някакъв светофар в покрайнините на Стейнс. В автобуса имаше един пътник. Седеше до прохода между седалките, в средата, на левия ред. До него лежеше голяма брезентова торба, по която бяха изписани с шаблон думите Детски спасителен сал.

Автобусите на Зелената обслужваха линия между летищата Гетуик и Хийтроу. Тя действаше денонощно, но нощем броят на автобусите по нея намаляваше до един на кръгъл час. Тъй като бе наблюдавал тази линия от месец време, пътникът в автобуса Халиб Ханиф знаеше, че поне два от автобусите в един, в два, в три и четири след полунощ, щяха да бъдат гарантирано празни. Винаги бе така. Въпреки това линията се поддържаше; вероятно защото автобусът можеше да потрябва на другото летище, а и защото фирмата не искаше да я обвинят в неспазване на разписанието.

Пътят, по който се движеха автобусите, беше много интересен.

Вместо да обиколят поне три четвърти от периметъра на Хийтроу, на тях им позволяваха да пресичат охраняваната зона на летището, влизаха през товарните портали и напускаха зоната до Първи терминал. След като бъде построена проектираната магистрала М 25 всичко това ще се промени, но засега автобусът трябваше да пресича писти за рулиране, да се спусне в тунела под една от двете основни писти и накрая да си проправи път около паркираните на площадката пред Първи терминал самолети. В зависимост от шофьора това отнемаше между пет и пет и половина минути: времето между вдигащата се червено-бяла бариера в единия край, и спускащата се в другия край, когато автобусът вече навлизаше в зоната на свободен достъп на летището.

Никой не проверяваше тези автобуси, нито пътниците им. Едно помахване от страна на шофьора, бариерата се вдигаше и влизаха. Просто и ясно.

И така, единственото необходимо нещо беше да се намери подходящият шофьор. Което не бе трудно, защото те не бяха кой знае колко добре платени. Когато Халиб си избра човека и го заведе в един от онези клубове на Еджуер роуд, където за хиляда лири човек може да вземе бутилка скоч и да заеме маса до самата сцена с няколко курви за развлечение, тогава, в онзи миг, всичко стана съвсем лесно. Отегчително лесно.

Халиб отдавна се бореше с отегчението. Вече бе на четирийсет и две години, но когато бе по-млад и живееше в Бейрут (и все още можеше да използва истинското си име, това бяха дните, преди Халиб Ханиф да умре за свое удобство), той понякога продаваше ливанските си лири за американски долари, сетне организираше някое малко произшествие — кола-бомба например — достатъчно да прогони чуждестранните кореспонденти от бара на хотел Комодор в гонене на тъй любимата им тема Бум-бум, както я наричаха; сетне, на следващия ден, когато ливанската лира рухваше надолу в резултат на бум-бума, той продаваше доларите отново за лири; правеше всичко това, защото нямаше какво друго да прави и бе отегчен до смърт.

Алчността, поне алчността на другите, след време се превръщаше в адска скука. В алчността няма нюанси.

Трябваше да преодолее и още един проблем: необходимо бе да е сигурен, че неговият шофьор ще кара празен автобус, защото Халиб трябваше да е единственият пътник. Опитът обаче сочеше, че когато шофьорът вече е захапал въдицата, той ще намери по един или друг начин да се справи с това неудобство. Както и се оказа.

— Проста работа — бе рекъл шофьорът. — Ще гледам да ме определят за курса в един часа. Ако се появи друг пътник, ще повредя елинсталацията и ще изгася вътрешното осветление. Полицията забранява да се кара без вътрешно осветление, нали разбираш? Но диспечерът въпреки това ще ме прати до Хийтроу за ремонт, за да мога да поема курса в четири и половина до Гетуик. Ще те взема на миля по-надолу по пътя. Просто като фасул, приятел.

Не се появиха други пътници обаче. От мястото си Халиб гледаше приведения над волана шофьор, който изчакваше светофарът да светне зелено. Търсеше в неясните очертания на тялото му признаци на гризяща го съвест, на неохота, страх. Нищо. Възможно бе, разбира се, да изпее на полицията, но Халиб не намираше това за много вероятно.

Светна зелено. Изминаха още една миля и Халиб вече виждаше червено-бялата порта на охраняемата зона. Аха, ето вече се отваря, дори преди шофьорът да е помахал… Халиб гледаше през прозореца на автобуса с празни, уморени очи — подранил пътник или закъснял, зависи от гледната точка, но във всеки случай никой човек, тъй уморен, тъй очевидно потиснат, не би могъл да представлява някаква заплаха.

Далеч, на хоризонта, се простираше гирлянд от жълти светлинки, но тук бе пълна тъмнина. Шофьорът зави, следвайки знак, сочещ пътя му към тунела под пистата. Халиб погледна назад. Вече бяха извън обсега на видимост на охранителния пункт. Един поглед напред показваше завиващия наляво към входа на тунела път.

Изправи се и тръгна напред, помъкнал брезентова торба.

Почти бяха стигнали до входа на тунела.

Халиб сложи ръка на рамото на шофьора и леко го стисна.

— Сега — рече тихо.

Шофьорът натисна някакъв бутон, вратата се отвори. Натисна спирачките; движеха се вече с не повече от десет мили в час; Халиб вдигна торбата и я изхвърли. Застанал на стъпенката, той мярна фигура, която се появи под яркото осветление, видя, че се наведе; но в следващия миг автобусът вече бе погълнат от спускащия се към тунела път, вече не можеше да види нищо и знаеше, че нещата и в буквален смисъл, и метафорично, са вече извън неговите ръце.

— Добре се справи — рече тихо, без да погледне шофьора. — Продължавай.

Бръкна във вътрешния си джоб и извади дебел плик, както и нещо друго. Остави плика на таблото, там, където обикновено пътниците оставяха парите за билетите си. Шофьорът хвърли кос поглед, в присвитите му очи проблесна алчно пламъче; и тогава автобусът изведнъж рязко кривна, защото бе видял и другото нещо, което Халиб държеше.

— Имаме договор — продължи да говори сякаш на предното стъкло Халиб съвсем тихо, думите му едва достигаха до шофьора. — А договорът предполага права. — Дулото на пистолета му Макаров ПМ описа фина дъга. — Но и определени задължения.

Шофьорът дишаше учестено. Кимна. Пред тях се появи втората червено-бяла порта. Когато стигнаха до нея, Халиб отново си седеше в средата на автобуса и зяпаше през прозореца с празен поглед.

Екипът по наземната поддръжка щеше да се смени скоро. Един от техниците, брат-мюсюлманин — съкратеното название за човек, който може да бъде убеден да повярва в една кауза и да е готов да умре за нея, ще вземе торбата с надпис Детски спасителен сал и ще я сложи в чантата си, преди да излезе на площадката. Но тя няма да остане дълго у него.

Халиб погледна часовника си, пресметна времето. В Лондон беше малко преди два, значи в Бахрейн е четири… Лейла сигурно вече ще е будна. Беше рано, но познаваше навиците на сестра си тъй добре, както своите. Никога не спеше добре преди задача. А днес тя щеше да завземе самолет, в който ще е единственият й син, синът, когото не бе виждала повече от две години. И затова Лейла сигурно вече ще е будна.

 

 

20 юли, 01:45 часа

Лондон

Рафаел Шарет реди окуражителни думи в слушалката цяла вечност, отново и отново повтаряше онова, което знаеше, че слушателят му копнееше да чуе: Всичко ще е наред, планът ще успее, така е. Наистина. Имай ми доверие!

Трудно бе обаче да се намерят най-подходящите думи, защото не искаше другият човек в стаята да обърне прекалено внимание на разговора му. Изпита облекчение, когато най-сетне затвори слушалката и зае мястото си срещу Игал.

Бяха в простичко обзаведена хотелска стая, в която миришеше на старо ядене и на спрей за освежаване на мебели. Този хотел — евтин, чист и в тихия район на Блумсбъри — беше често посещаван от професори и учени, но не бе кой знае колко подходящ за работни срещи, а и във всеки случай Рафаел (или Рафул, както бе по-известен!) обичаше да се разпусне.

Отвори малка метална кутийка, лапна бяла таблетка и я остави да се разтвори под езика си.

— Киселини — рече и се потупа по стомаха. Думата му бе придружена от бързо повдигане на дясното рамо и едва забележимо намигване: типичните за Рафул Шарет маниери. Честно казано, не му бе необходимо да знае паролите за деня, за да се идентифицира; никой не изпълняваше Рафул така, както самият Рафул. Ето защо наричаха това — както старшите офицери в Мосад (а и палетата, които пък искаха да направят впечатление), — да изпълниш Рафул.

Мемунех^[2] бе бесен, никога не си виждал такава ярост.

И как се справи Бени?

О, просто изпълни един Рафул.

Таблетката бавно се разтваряше; беше отвратителна на вкус, но след като от години носеше язвата си, Рафул почти не й обърна внимание. Това, че взе лекарство, трябваше да отвлече вниманието на Игал от телефонния разговор преди малко, пък и вкусът й бе по-добър от острата болка, това го знаеше съвсем сигурно. Беше на петдесет и осем години в тази ясна лондонска лятна нощ и тъй както обичаше далеч по-малко неща, отколкото като бе двайсетгодишен, така и се безпокоеше дори за още по-малко. Коремът, по който се потупа, най-сетне бе започнал да изпъква под ризата му и не бе тъй корав, както някога; мустакът, който разсеяно поглади, бе по-скоро бял, отколкото прошарен; лицето му бе заприличало на географска карта със спуканите кръвоносни съдове и бръчките си; но това изобщо не го вълнуваше. Най-много само да изругае.

Обаче много го вълнуваше да не би мъжът, който седеше срещу него, наполовина по-млад, да разбере за язвата му. Рафул Шарет бе директор на Отдела за оперативно планиране на Мосад и имаше да свърши още нещо, преди да са го шитнали в пенсия. Затова се бе научил болката да не се изписва върху лицето му, хранеше се леко, тренираше всеки ден, а тъй като бе емоционален човек, направи усилие да се стегне, да потисне свиването на стомаха и болките в сърцето, които нямаха нищо общо с язвата му; тъй като отмъщението е блюдо, което е най-вкусно студено, а тъкмо това му предстоеше да направи, преди да са открили, че вече не става, че е болен и че трябва да го пенсионират: той трябваше да отмъсти.

— И така — подхвърли небрежно, — Мащехата. Бъди добро момче, Игал, и ми разкажи за нея.

По-младият мъж отвори картонена папка, но не погледна в нея.

— Лейла Ханиф, псевдоним Мащеха, най-скорошно фалшиво име Сюзана Дюклерк, последно известно местонахождение Бахрейн. Терористка с голям успех, притежаваща рядката комбинация от грижливо, методично планиране и дръзко изпълнение. Безстрашна, храбра. Тази жена ми харесва, Рафул.

— Аз я обичам, тази жена, Игал, тъй че продължавай.

— В момента е номер две в нашия списък Б, след Илич Рамирес Санчес; да бъде ликвидирана при откриване, без да се търси разрешение от висшестоящите. Аман докладва, че планира да отвлече самолет някъде над Персийския залив по молба на Иран, в опит да бъдат освободени граждани на тази страна, задържани в Ирак.

— Полет NQ 033. — Гласът на Рафул бе сънлив. — От Лондон до Манила, през Бахрейн и Куала Лумпур.

Мъжът на име Игал бутна папката към Рафул.

— Виждал съм я — отказа предложената папка Рафул. — Аз съм го започнал това досие.

— Добре, а ето нещо, което не си открил.

Игал посегна не към папката, а към вътрешния джоб на сакото си. Рафул си позволи да разшири очите си, да инсценира изненада, но знаеше какво бе това, какво би трябвало да бъде, нямаше да подпише, дори и за да достави удоволствие на сина на Авшалом Газит (Господ да го благослови и да го пази!), седнал срещу него.

— Какво е това, Игал? А?

— Разписка за онова, което си поискал.

— И какво съм поискал?

Игал не му отговори с толкова много думи. Вместо това извади от джоба си някакъв предмет, сви го в шепа за миг, да го разгледа и най-накрая го бутна по масата към мъжа срещу себе си.

Запалката бе златна и носеше емблемата на известна марка. Докато Рафул я разглеждаше, Игал отговори:

— Внимавай. — А сетне добави бързешком, сякаш да прикрие нервността си. — Защо ти е потребно това нещо?

Рафул се усмихна, не отвърна.

— Понякога — рече Игал — на човек му щукват чудати идеи. Работещият зад бюро си казва: О, навън е слънчево, я да се разходя малко. Което не е лошо само по себе си. Подпиши тук, моля те. Заради мен.

Но Шарет продължи да пренебрегва хартийката.

— Рафул…

Шарет стана. Отиде до нощното шкафче и отново вдигна телефона, отнесе го до импровизираната маса, молеше се наум кабелът да е достатъчно дълъг, за да не развали ефекта от пренасянето му.

— В Йерусалим — поде той, след като зае отново мястото си — е пет часът; не е чак толкова рано, наистина не е. Обади му се. Обади се на баща си. — Вдигна слушалката и я подаде на другия. — Обади се на Авшалом.

— Ох, Рафул… — Игал вдигна очи към тавана и въздъхна рязко.

— Обади му се.

— Знам как е било, когато сте били всички в Шай ли беше или в Хагана, не си спомням, да взривите Цар Давид и на следващия ден британците да ви обесят…

— Само едно позвъняване. Заради мен.

Говореха, без да се интересуват какво ще рече другият.

— Но в този свят, нали разбираш, това е, сериозно говоря, Рафул, сега сме в 1984-а, за Бога…

— И заради него. Заради баща си; не съсипвай кариерата си, Игал. Само едно малко обаждане.

— Сега вече съществуват правила, хайдушките времена свършиха, свършиха ти казвам.

— И след това ще ми кажеш, знам какво ще ми кажеш след това…

Бяха се изправили вече, думите изскачаха много тихи, но със съскане, със слюнки, не повече от няколко сантиметра деляха лицата им.

— Мемунех Хофи ти е вдигнал мерника, Рафул, взел те е на мушка…

— Ще ми кажеш, че след като в крайна сметка ще се наложи да преговаряме с Ясер Арафат, бихме могли да започнем още сега!

Юмрукът на Рафул се стовари върху масата, лицето му бе изкривено в гримаса, която, надяваше се, опонентът му ще възприеме като изблик на ярост, макар да бе причинена от болка. Последва тишина. Още миг-два двамината продължиха да се гледат втренчено. Бавно, бавно гневът се стопи от лицата им. Игал попита:

— Никой ли не знае, че си тук?

Рафул поклати глава.

— Което означава, че и никой няма да знае, че заминаваш?

— Логично заключение.

Игал кимна — досущ като пациент, комуто съобщават, че диагнозата му е рак.

— И ще бъде чудесно — рече, — ако никога повече не се завърнеш тук.

Рафул сведе поглед. Като каза това, младият мъж изискваше твърде висока цена, беше наясно, че Рафул няма друг изход, освен да я плати, а това подразни Рафул. Противно бе на схващанията му как трябва да се води един пазарлък.

— Виж — промърмори той. — Виж сега… Мащеха ще бъде елиминирана във въздуха, самолетът каца в Малайзия, аз слизам, изчезвам и се връщам в Тел Авив преди някой да е разбрал, че ме няма.

— Ами ако някой разбере?

Рафул леко намигна, повдигна дясно рамо; ала Игал не се засмя. Като изпълни Рафул Шарет искаше да му каже: Е, тежко е, трябва да тръгвам, нямам много време, нямам и никакви други житейски планове, които да заслужават това име, нека ако щат, да ми орежат пенсията, щом са толкова дребнави. Но Игал не възприе жеста му по този начин. Той го смяташе за безотговорен.

— Тръгвам — подкани го най-сетне Рафул. — Бъди спокоен, не се тревожи.

И се отпусни, добави наум, докато се изправяше, няма скоро да те пратят в Триполи да преговаряш с ООП.

Взе чантата си, огледа за последно стаята и се спря на прага.

Искаше му се да каже: Ти си сред най-добрите от най-добрите, Игал. Образован. Внимателен. Толерантен и цивилизован, ти си по-добър евреин, по-добър израелски евреин, отколкото бих могъл да бъда аз. Вярваш безпрекословно в скъпите за нас неща, а вашето поколение ще направи много повече да удържи линията, която ние установихме. Поздравявам те, Игал, и те обичам.

Но вместо това рече на прегърбения младеж:

— Каша ми лаасот?

Така стоят нещата, какво можем да направим?

Не пое по обичайния маршрут към Хийтроу. Отчасти това беше продиктувано от чувството за предпазливост, развивано с години, но повече се дължеше на факта, че знаеше: това щеше да е последното му идване в Лондон и искаше да се отдаде на малко поклонничество.

Зави по Чаринг крос роуд и паркира срещу подобната на църква фасада на училището по изкуства Сейнт Мартин; наслаждава й се безмълвно секунда-две. Нямаше коли, нито хора. След малко бръкна в джоба на сакото си и извади кожен портфейл. От него на свой ред измъкна снимка.

Беше дал да я запечатат в прозрачно найлоново пликче, защото искаше този скромен документ да го преживее каквото и да стане. Разглежда малко снимката — ненужно занимание за човек, който познаваше всяка точица от нея наизуст — преди да вдигне отново очи към отсрещния колеж. В този утринен час не се тълпяха студенти, никой не седеше на стълбите, на които бе седяла Сара, когато бе заснета фотографията преди толкова години: десният крак сгънат, левият опънат, вдигнала ръце да разстели косата от двете страни на тясното си личице. Сара, единственото дете на Рафул.

Още си спомняше (може ли някога да забрави!) деня, в който се дипломира — summa cum laude — в еврейското училище. Рафул стоеше до майка й, сълзи се стичаха по лицата и на двама им; сетне имаше вечеря, последвана от жестокия удар, който им бе нанесла при последните питиета в апартамента им в Бака: никаква държавна служба, нито един час в някой кибуц, никакви гаджета, никакъв живот в Израел… само в Лондон! Ще иде в Лондон да учи моден дизайн и ще прекара живота си да прави дрехи за богатите гоим.

Войната помежду им бе дълга: една от малкото войни, които Рафул изобщо бе губил.

Оглади няколко пъти снимката, преди да я прибере отново. Това бяха тленни спомени. Битката, докато жена му Естер стоеше нещастна отстрани; помирението; бавното му смирение с отстояваната от порасналата му дъщеря независимост: всички тези неща бяха довели, досущ като дългия, прав като струна път, свързващ Йерусалим със Западния бряг, до едно — до смъртта.

На Шарет му се бе налагало прекалено често да среща смъртта. В онези минали времена, да, наистина бе така, както каза Игал: взривяваха хора, британците ги търсеха да ги обесят… макар тогава да бе различно, защото взривяваха други хора, бесеха други хора. Ала сценарият се промени. От полезрението на Рафул започнаха да изчезват завинаги роднини и приятели. Един приятел на име Йехуд Шафетс, о, да, той бе мъртъв, с пръсната глава, докато пътуваше към бейрутското летище. Естер — казаха, че починала от отравяне с барбитурати, защото лекарите не посмяха да напишат в графата причина за смъртта Разбито сърце. Лекарите имат склонността да не признават онези болести, които не могат да лекуват.

Смъртният акт на Сара бе даже по-лаконичен. Масивна смъртоносна травма — винаги го бе поразявал странният начин на описание на причината за смъртта на едно разкъсано на парчета от бомбата тяло.

 

 

20 юли, 02:00 часът

Оксфорд

— Воала!^[3] — рече Роби. — Льо закуска кафе с мляко, за един.

Колин се престори, че се разбужда, потърка очи.

— Колко е часът?

— Дьо^[4] часът. Още рано.

Колин се изправи седнал. Синът му седна на леглото с поднос в ръце, широко ухилен.

— Льо кафе дю нес, от бурканче, купено от най-хубавия сюпермарше и отворено лично, пар моа. Льо яйца пържени. И льо… Не знам как е бекон, тате.

Сложи подноса върху скута на Колин. Препечен хляб, сок, бекон с яйца, кафе.

— И за какво е всичко това? — попита, изпълнен с подозрение Колин. — Какво целиш?

— Сякаш бих помолил стареещия си родител за нещо! Кой, моа^[5] ли? — Роби постави длан на гърдите си с вид на засегнат.

Колин изсумтя.

— Портфейлът е на раклата — изръмжа той. И добави: — Благодаря, синко. Ти яде ли?

— Да. Не можах да спя. Разбудих се от разговора ти по телефона; кой позвъни?

Колин разбърка кафето си.

— Никой не е звънил. Сигурно си сънувал. Казваш, че не си могъл да спиш, но изглеждаше другояче, когато надникнах. Както и да е, откъде се появи този неочакван франсе?

Роби поклати глава, все така дяволито усмихнат — усмивка на невинността, която разделяше лицето му на две.

— Просто съм възбуден, това е. Глупаво.

Изчерви се силно, беше притеснен и Колин, който много добре знаеше, че не биваше да хване ръката му, рече:

— И аз — също. Като че ме боцкат иглички по задника.

— И мен — Роби се наведе над леглото и си гребна с пръсти от бекона.

— Ей! — Колин го мушна с вилицата. — Това си е мое!

— Аз сега раста! — Тонът на Роби бе мазен. — И се нуждая да натрупам маса. А и не дебелея от това, както някои хора, които познавам.

— Уф! Разкарай се! — Колин сръбна кафе. — Ей, това наистина е вкусно. Благодаря.

Момчето отново се изчерви и сведе поглед.

— Как изглежда Куала Лумпур?

— О… шумен, малко мръсен град. Горещо и влажно. Но има някои много красиви здания, а и хората са симпатични. Ще ти хареса. Както и да е, аз би трябвало да попитам теб: цял месец не правиш нищо друго, освен да четеш пътеводители.

— Да, но предимно за Австралия. Нямам търпение за Мелбърн, тате.

Роби искаше да каже: за Селестин. За майката на майката на моята майка, която е заминала и повече не се е върнала. За корените ми, за миналото ми, за самия мен. След като Колин си формулира тези въпроси, се почуди какво ли щеше да каже на прабаба си момчето за Лейла, след като се срещнат. Сигурно си е приготвил нещо: нещо, с което да прогони гнева, който изпитваше към баща си, към майка си, към несправедливия свят, който позволяваше да се случват подобни неща.

Колин не знаеше как се бе справил Роби с напускането на Лейла. Не можа да намери начин да попита.

— Селестин много ще ти хареса — рече рязко. — Тя е красива, забавна, човек не може да не я обожава.

— Тогава ми се иска да не се мотаем из Куала Лумпур — Колин бе поканен да преподава в Сидни. От Оксфорд му дадоха академичен отпуск без колебание. Но и колеги от Куала Лумпур, решени да се отплатят за гостоприемството му, го бяха поканили да погостува при тях. Когато пристигна самолетният билет и видя, че бе за бизнес класа, това му се стори като поличба. Колин размени билета за два в туристическата класа и реши да вземе сина си на най-страхотната ваканция в живота му.

А и двамата се нуждаеха от ваканция. Не бяха почивали от две години, след като Лейла изчезна завинаги от живота им.

— А сега вече ставам — рече Колин и острият му тон стресна Роби. — Би ли взел подноса? Благодаря.

Изгледа как синът му изнася подноса от спалнята. Ръцете и нозете на сина му бяха прекалено големи за останалата част от тялото му, имаше нужда да понаедрее малко; природата, след като му бе давала всичко от себе си с години, сега изглежда бе спряла да си поеме дъх и го остави дългурест и слабоват. На своите четиринайсет години обаче той не даваше признаци, че достига онзи период на навъсеност, който щеше да дойде: емоционалното му развитие изглежда вървеше в крак с физическото, на тласъци и нови стартове. Зрелостта идваше със своето си темпо; през последните две години Колин се бе научил да не изнасилва събитията.

Спусна крака от леглото и педантичното му съзнание му напомни, че не бе излъгал сина си за телефона. Наистина никой не бе звънил.

 

 

Роби седна до баща си и зачете по картата.

— Четвъртият изход. Остават още два. Сетне излизаш от магистрала М4 и вече си в отбивката.

След като Колин не отвърна нищо, Роби се усети, че приказваше прекалено много. В един миг усети онова тежко, ядно чувство, досущ като началото на главоболие, но то премина. Днес беше прекалено хубав ден, за да си го разваля с нещо подобно.

Искаше да зададе въпросите, които бе формулирал наум, но те надигаха глави като бойни ракети. Ако ги изстреляше, някъде по средата на разстоянието между езика му и ушите на Колин бойните им глави щяха да се активират и щяха да притежават необуздаема разрушителна сила. А може би моментът бе подходящ, помисли си той. Татко му изглеждаше спокоен, закуската наистина му хареса. И в сравнение с всички останали татковци, той бе тъй невероятен. Досущ като човешко същество, можете ли да си представите? Винаги на линия, е, поне повечето време, наистина. Бедата бе в това, че днес щяха да летят, а поради кой знае каква причина баща му не обичаше да лети.

Ако Роби искаше да попита за Лейла, трябваше да избере момента много, много внимателно.

— Тате?

— Какво? Нали каза още две отбивки или…

— Две. Тате, досега не успях да ти благодаря като хората за това пътуване.

Колин се усмихна.

— Няма нужда. А и освен това вече ми благодари.

— Искам да кажа, че можеше просто да ме хвърлиш на Мюриъл, нали разбираш?

Мюриъл бе майката на Колин — истинска досадница.

— Жестоко и незаслужено наказание, старче; забранено е от конституцията.

Роби се засмя.

— Майките понякога могат да са много жестоки. — Пауза. — Нали?

Мълчание.

— Тате, аз…

— Пети изход, страхотно, следващият е нашият. Все още разполагаме с маса време.

Колин се взираше в огледалото за обратно виждане с необичайна напрегнатост, сякаш следващият ги камион се бе превърнал в динозавър.

Роби се взря в книгата с карти, разтворена на коленете му, търсеше алтернативен маршрут и не го намираше. Искаше да говорят за майка му. За Лейла. Когато тя изчезна, отпървом я намрази; що за чудовище е онова, което ще изостави семейството си? Освен това и плака, много плака. Вече не я мразеше, но имаше неща, които трябва да узнае. Например: защо мама и татко са се развели? Нима вината за това, че родителите му не са се разбирали, е негова?

Винаги, когато си помислеше за майка си, изпитваше по-скоро тъга, отколкото гняв. Но тъкмо тъгата го обезсилваше, гризеше го и му бе писнало от нея.

— Тате…

Думата излезе приглушена; усети се доловимо потрепване в тона му. Колин тъкмо завиваше от магистралата, насочил се към отбивката. Робин не искаше да нарушава съсредоточеността му, наистина не искаше, но…

— Тате, става дума за мама. Бих искал да…

— Извинявай, Роби, един момент: към кой изход трябва да се насочим? — Тонът на Колин бе почти панически. — Накъде трябва да хванем сега?

— Аз…

— Бързо! Трябва да взема решение…

— Но аз не…

— Ами виж билетите, за Бога! О, по дяволите, пропуснахме го!

Продължи да кара, придържайки се към вътрешната лента, докато Роби се боричкаше с ключалките на куфарчето.

— О, хайде, хайде!

— Намерих го, трябва да… чакай… — Роби отвори кориците на картонената папчица, в която туристическата агенция им бе пратила билетите. — Трети терминал!

Колин неочаквано се разсмя. Не силно, само сякаш въздъхна. Леко извърна глава, колкото да види страдалческото изражение на Роби и да му намигне. Роби се разсмя също тъй неуверено.

— Дами и господа — рече високо Колин, — това е третата ни обиколка с въртележката на Хийтроу. И сега, следвайки всеобщата молба, нека направим още едно кръгче.

И го сториха. Почти не виждаха нищо от смях, а той затвори онази пропаст, която заплашваше да развали първия великолепен ден от ваканцията им. Но закъсняха. Толкова закъсняха, че като стигнаха до бюрото на контролата, Роби вече не разполагаше с място, защото го бяха взели за неявил се пътник.

 

 

20 юли, 04:50 часът

Бахрейн

Паспортът бе френски, името, изписано на първата му страница, бе Сюзана Дюклерк — и двете бяха фалшиви. Поставен бе точно в края на обикновената дървена масичка; ако се съди по това как го е оставила собственичката му, досами диска Кибла, който сочи посоката към Мека, то той принадлежи на методична, спретната жена с чисти помисли. До него лежи самолетен билет първа класа от Бахрейн до Куала Лумпур, пътнически чекове на стойност две хиляди долара и черна чантичка от Етиен Айгнер. На масичката нямаше нищо друго.

Тя седеше неподвижна, взряна в посоката, откъдето лъчите светлина на зората щяха да очертаят отражението й в огледалото. Първо се появи линията на носа й и на лявата скула. Челото. Брадичката. Бавно, бавно тя изплуваше от нощта — на арабски се нарича лайла и това е истинското й име.

Гледаше без да трепне, стиснала с ръце облегалките на стола. След като през наполовина затворените завеси нахлу достатъчно светлина, тя се изправи да угаси двете крушки, осветяващи огледалото, след което отново зае предишното си положение. Притежаваше тази дарба да стои абсолютно неподвижна, така че ако в изложба на восъчни фигури налетите на нея, можете преспокойно да я вземете за някой експонат. Веднъж я бяха заключили в галерията Уфици, просто защото пазачите не я бяха забелязали да седи, потънала в съзерцание. Не принадлежеше съвсем на този свят, поне не през всичкото време.

Имаше великолепна фигура, тази жена на трийсет и шест години. Първото нещо, което се набиваше на очи, бе атлетичното й тяло, чиито форми бяха оцелели и след брака и бременността. Грижливо подбираше дрехите си, предпочиташе ги под и около бюста да бъдат малко по-теснички, за да загатват, че притежава голям, добре поддържан бюст, докато всъщност той бе по-малък, отколкото би желала да бъде. Държеше главата си изправена, с вирната брадичка, така, както я бяха научили гледачките в детството й, а когато погледнеше някого в очите — постоянният й навик — блестящото бяло така силно контрастираше с махагона на ирисите й, че погледнатият нерядко премигваше, имаше усещането, че е пронизан. Но като цяло изражението й бе незабележително: не правеше впечатление, често дори на тези, чиято работа бе да я открият и заловят. Някога бе хубавица; в онези години и тя, като всички млади момичета, копнееше да я забележат. Сега обаче не желаеше нищо друго, освен да бъде, както пишеше на различни езици в многобройните й паспорти — без особени белези, образът й да се стопява в съзнанието на виделия я толкоз бързо, както портрет, изрисуван със симпатично мастило.

Стана и отиде до прозореца на апартамента си на горните етажи на бахрейнския хотел Интерконтинентал; сивата зора над Персийския залив не я посрещна любезно. Ливанка по рождение, кожата й бе леко мургава, позволяваше й да минава за европейка в Бейрут и за арабка в Париж, което от двете се окаже по-изгодно; но тази сутрин лицето й бе лъснало от умората на дългото бдение. От високата си гледна точка едва виждаше морето — там, където водата се среща с пясъка. Зад пустотата на най-големия паркинг, който бе виждала някога, при това без нито една кола на него, се простираше търговският и финансов център, небостъргачите от стъкло оставаха незасегнати от гъстата утринна мъгла, обгърнала острова. Едно изострено парче земя, покрито с пясък, задушен от бетона, цялото обвито в мъгла; ако Бахрейн вече не съществуваше, то Господ сигурно не би изпитал нуждата да го създаде.

Остави тюлената завеса да се изплъзне от ръката й, устните й се свиха презрително, като си спомни шумните европейци, които бе видяла да се изсипват предишната вечер от бара. Е, имаше и правоверни, с червено-бели чалми, със саудитски акцент — толкоз котараци в търсене на отдушник за небогоугодните си жажда и похот. Измет… но доходна измет, много доходна даже, винаги готова да плати за смъртта и разрушенията, които Лейла въздаваше — поръчките на саудитците винаги носеха добри доходи.

Арабите в бара не бяха истински араби, досущ като онези псевдопринцеси, които често обсаждаха Хамра — търговският район на Бейрут от нейното детство — и се мъчеха безуспешно да подражават на европейската аристокрация.

Сребърната каничка за кафе бе студена. Позвъни на обслужването по стаите и направи поръчката си с минималния брой думи. Тъй като не бе говорила цял ден, гласът й се стори чужд и на самата нея.

Тези хора не бяха истински араби. Те дори не бяха истински хора.

Някога бе съществувала една къща, където живееха и се обичаха истински хора.

Ярзе, с изглед към крайбрежната улица на Бейрут, с недоразвитите му небостъргачи, с червените керемиди на покривите и белите стени на къщите, оцелели сред бетона. Триетажна къща с Г-образна форма, наричана Хариф. На арабски — есен; намираше се недалеч от официалната резиденция на американския посланик; завиваш от пътя и минаваш през винаги отворените порти от ковано желязо, изкачваш се по стръмната алея, която се вие спираловидно досами дъбовата входна врата. Вътре — хладина и покой. Покритият с изящна мозайка под те мами навътре, минаваш покрай много врати, всичките отворени, винаги отворени, за да стигнеш до френските прозорци в дъното, които гледат към градината.

Лейла се връща от училище, прекосява тичешком цялата къща, неспособна да види нищо друго, докато не изскочи отново на ослепителното слънце. Но това е нейното лично слънце — дядо й, седнал под дървото джакаранда в люлеещия се негов трон до мраморния басейн, задрямал е, не усеща как сенките от листата пробягват по лицето му; Дядо! — ще изписка тя, той ще се сепне тъй силно, сякаш по тялото му е минал електрически ток, ще остави книгата (винаги имаше книга) да падне от скута му, заедно с дебелия абаносов бастун със сребърна дръжка; ще се наведе да ги вземе, но Лейла винаги го изпреварва, избутва всичко настрани в стремежа си да се настани в скута на стареца, да обвие с ръце врата му и да зарови лице в сивата му брада, която ухае на латакия и на португалски парфюм.

Сетне ще дойде Азиза, скръстила ръце както винаги; слугинята Азиза, навярно някъде съществуваше документ, в някой регистър или министерство да речем, където професията й е записана като слугиня, защото не можеш да определиш службата й като обичана. Но може би не. Лейла се надява да не е така. Знаеше, че дядо сигурно бе проявил достатъчно такт, за да я впише като леля, защото такъв си беше той. Азиза ще го смъмри за молбата му за купа ягоди или парче от онзи чудесен млечен шоколад от Нестле, който само той знаеше откъде да купи; Чух, че днес била ужасна в училище — ще изроптае Азиза. — По английски има тройка, mais c’est affreux!^[6]

Тогава дядо ще склони патриаршеската си глава на една страна, само с пет градуса, ей така, и ще придобие изражение сякаш иска да заплаче, Азиза ще вдигне високо ръце в знак на отчаяние, преди да се оттегли и да донесе онова, което дядо е поръчал.

И докато ядат заедно — тримата, разбира се, Азиза — също, може да се върне Халиб и в един момент Лейла ще намери сили да остави дядо и да се втурне към брат си, който ще я вдигне и ще я завърти. Сетне той ще седне в краката на дядо, ще положи глава на коляното му, а дядо ще им разкаже някоя от историите си. За младостта си, когато бил пират в Малака. Или когато бил търговец в Африка и чернокожите искали да го изядат, но той избягал с помощта на красива робиня. Не толкова красива, колкото баба ви, но почти толкова, почти! А понякога ще чуят звънчето на входната врата, значи идваше гост; Стойте — ще рече Азиза — аз ще отворя! Старата жена ще забърза непохватно, нетърпелива да узнае кой е дошъл. И ще отвори вратата. Да. Азиза я отваряше, защото това бе правилото.

Чу се звънец; не в къщата в Ярзе, с изглед към синьото Средиземно море и финикийския златен град, а тук, в Бахрейн, в тази утрин на влажна мъгла и на спомени.

Раздвоена между два свята, Лейла остана известно време неподвижна; сетне отиде до масичката и взе чантата си. Отвори я да провери дали пистолета й Р7 е на мястото си, след което бавно отиде до вратата.

Мразеше да отваря врати и да пуска хора в живота си. Дори и когато — едно надникване през шпионката бе достатъчно, за да се увери, — дори когато бе сервитьорът, донесъл горещо кафе: единственият наркотик, който си позволяваше да приема като противоотрова срещу отровеното й минало.

 

 

20 юли, 04:30 часът

Летище Хийтроу

Служителката по проверката на билетите видя бащата и сина досущ като две стълбчета на една и съща диаграма: един до друг, единият по-висок от другия, но облечени еднакво (бяла риза, тъмни панталони), някак си абсолютно свързани един с друг.

— Съжалявам много — рече тя, — но понякога ни се случват тези дублажи. На билетите ви е записано да се явите навреме на летището, поне два часа преди полета.

Питаше се какво ли щяха да предприемат. Обучена бе да се справя с всякакви неприятности, изключая опит за убийство, предизвикано от злобни помисли, ласкаеше се, че знае как ще реагира всеки пътник, който поради алчността и безразличието на нейния работодател открие, че мястото му е дублирано. Затова се изненада, когато Колин Рейли рече:

— Попаднахме в задръстване, мис. Питам се дали не бихте направили нещо за нас…?

Защото той също поназнайваше доста за хората. Съзнаваше, че удовлетворението от писма до председателя на борда на директорите или дори от евентуално съдебно дело се криеше в далечното неясно бъдеще. Онова, което сега имаше значение, бе да получат и двамата места.

— Виждате ли — продължи той, — аз съм преподавател по право и съм поканен в Куала Лумпур от някои висши тамошни магистрати. Вижте…

Той извади писмо от приятелите си в К.Л., закри долната му част и не спря да бъбри, докато погледът на служителката се стрелкаше между него и листа.

— Това е синът ми, четиринайсетгодишен е и никога досега не е летял; ще ни чакат на летището, нещо като делегация впрочем… (привлекателна усмивка, неодобрителен жест). Ще бъде доста неудобно, ако британският консул и деканът на Юридическия факултет се явят на летището в К.Л., а аз не се появя.

— Но вие имате място, мистър Рейли.

— Да, но не бих могъл да пътувам без сина си. Къщата е вече запечатана и той няма къде да отиде; искам да кажа какво би могъл да направи — да иде на хотел и да прекара следващите осем седмици там ли?

— Може да се появи свободно място към края на седмицата.

— Съжалявам. Но или и двамата, или никой.

Тя прехапа устни. Колин продължи да й се усмихва по начин, който й допадаше. Тя знаеше, че той знае, че тя изобщо не е виновна за случилото се.

— Почакайте да разменя някоя дума с шефа си — избъбра тя и стана от столчето си.

Колин погледна сина си. Колин знаеше, че Роби знае, че сам е виновен за всичко.

— Не се безпокой — рече той и сложи ръка върху рамото на Роби. — Все ще измислят нещо.

Но какво? — изпищя някакъв глас в главата му. Роби отмести ръката му, отиде и се облегна на опустялото бюро, за да не може Колин да види лицето му.

— Мистър Рейли… — Служителката се върна и се наведе напред, за да го призове към поверителен разговор. — Ще ви бъда много благодарна, ако не споменавате за това — рече тя, — защото ще ви дадем място в бизнес класата.

Колин кимна сериозно, питаше се дали тя знаеше за тази ирония на съдбата: нали бе сменил своя билет в бизнес класата, за да може да пътува и Роби!

— Благодаря ви, мис. Помогнахте ни страшно много, бих ли могъл да узная името ви?

— Патси.

Но тя вече се бе разбързала много; за по-малко от минута обработи багажите им, след което плъзна по плота към тях две бордни карти с лицето надолу, като че бяха мръсни фотографии и искаше да се отърве от тях.

Вече в безмитния магазин Колин са засуети каква точно марка малцово уиски да вземе за Фадилахови — домакините им в Малайзия.

— Честно казано, не разбирам какво ти става, тате, с тези твои големи решения. Първо въртележката, сега пък уискито.

— Да, ужасно. Решението да те взема с мен бе далеч по-лесно, макар то да не бе чак толкова важно.

— О, ти си… — Роби вдигна юмрук и го стовари върху ръката на Колин. Сетне усети тона му и реши бързо да се възползва. — Ти и мама бяхте ли решили да ме имате или беше просто… нали разбираш?

— Мисля да се спра на Гленливет. Дали е било просто едно бързо чукане в тъмна нощ?

— Татко!

— Уф, извинявай, забравих. — Почти бяха стигнали изхода и Колин затърси бордната си карта. — Никога не ми е падал сгоден случай да ти разкажа за птичките и за пчеличките, нали?

И тогава се случи онова. Двама араби се пробиха път покрай тях, бутнаха Колин така, че залитна. Кракът му се подхлъзна по полирания под и той неловко падна. Бутилката се изплъзна от ръцете му и макар да бе в картонена кутия, по звука се разбра, че се бе строшила.

— Извинете — пренебрежително рече единият от арабите през рамо. — Бързаме за самолета.

— Да не би аз да не бързам? — изръмжа ядно Колин, докато се изправяше. — Господи, заслужавате да ви линчуват.

Арабите хвърлиха няколко едри банкноти на касиера и не му обърнаха никакво внимание; поне докато Колин не вдигна прогизналата вече кутия със строшената бутилка и рече:

— За здравето на генерал Ариел Шарон.

Арабинът, който го бе бутнал се обърна и Колин видя смъртта, изписана в очите му; другарят му обаче го хвана за ръката и му избъбра нещо на ухо, първият тогава се обърна и погледна Колин тъй, сякаш го пращаше в самия ад.

Колин отиде и взе нова бутилка.

— Това изобщо не бе типична за теб реакция. Малко… малко я преигра, нали?

— Малко. — Колин въздъхна дълбоко. — Точно тъй се запознах с майка ти — рече той. — Шегувайки се с арабите.

Роби изведнъж видя как долината се материализира пред очите му, пое дълбоко дъх, разпери криле и литна.

— Разкажи ми!

 

 

Юли 1969 година

Оксфорд

— Предрешен въпрос — отбеляза мрачно Марк Стамфорд. — Ще продължиш да вземеш бакалавърска степен, нали?

— Не съм решил още.

Годината, шейсет и девета, делничен юлски следобед, слънчев с пухести облачета. Двама млади мъже вървяха покрай реката до Оксфорд, към Марстън. Наоколо не се виждаше никой. Да се върви покрай брега тук беше трудно, бе обрасъл с високи тръстики и човек можеше да попадне на тресавище там, където земята му се струва най-твърда. Колин Рейли обаче знаеше пътя. Самотник по природа, той често бе търсил уединение в тази тиха част на речния бряг. Марк бе най-близо до онова, което можеше да се нарече негов приятел в Оксфорд, но дори и да бе така, за Колин бе необичайно да покани някого на самотните си разходки. Днес обаче той търсеше съвет.

— Не знам дали да продължа за бакалавърска степен — продължи Колин. — Обърках последния изпит, нали разбираш? Разбрал съм погрешно цял въпрос.

— О, хайде, хайде! Имаш отличен! Както очакваха всички.

Колин сви раздразнен рамене. Не бе домъкнал Марк тук да обсъждат онова, което всички знаеха.

— Както и да е — рече той, — отървах кожата, но проклет да съм, ако зная какво да предприема оттук нататък. — Откъсна една дълга тръстика и я метна настрани, сякаш му бе попречила и следваше някаква неизвестна библейска заповед да се разправи тъй с нея. — Ти как мислиш, какво трябва да направя?

— А, не ще и дума, че трябва да получиш по-високата степен. Дори и да получиш адвокатските си права по-късно, тя ще ти даде по-стабилно положение. Но ти няма да го направиш, нали, ти ще преподаваш.

— Господи! Онези, които могат, го правят, а онези, които не могат, преподават…

— Цяла нощ сме пили отлежал портвайн, без мисъл за утрото. Хайде да не избързваме прекалено с отхвърлянето на тази възможност, а?

— Да, но само си го представи — избухна Колин. — Да прекараш следващите четирийсет години в ровене и каканижене от учебниците.

— А какво мислят родителите ти? О, баща ти беше умрял, нали така ми каза веднъж?

Колин кимна. Почти не бе разговарял за родителите си, откак бе пристигнал в Оксфорд.

— Познаваш ли Андрю Смит? — попита той.

— Следва история, нали?

— Точно той. Бяхме съседи две години. И веднъж годишно споменаваше, че щял да ходи през уикенда на гости на роднини в Уинчестър; един ден разбрах, че имал предвид родителите си. Което долу-горе е същото и в моя случай.

— Майка ти е труден човек, така ли?

Колин само изсумтя.

— Поне не може да ми попречи да живея сам живота си — отвърна след малко, продължаваха да си пробиват път сред тръстиките. — Имам малко пари, благодарение на завещанието на баща ми и тъй нататък. Но не много. — Хвърли кос поглед на спътника си.

— И не се задава никаква богата съпруга.

Марк се засмя. Той самият наскоро се бе сгодил за момичето, в което се бе влюбил по време на първата си седмица в Магдален; баща й притежаваше казина, керамична фабрика и маса други неща. Скоро, помисли си Колин, щеше да притежава и Марк Стамфорд.

— Ти си безценен — додаде все още засмян Марк. — И ще намериш живота за далеч по-лесен, ако спреш да се мотаеш и си намериш подходящия човек.

— Ще послушам съвета ти. Наблизо има едно място, където можем да пием чай.

Когато Колин зави наляво и навлезе в ливадата, Марк го последва без да се замисли, доверяваше се на приятеля си, макар и тревата да бе висока до кръста. Отвъд горичката, която обрамчваше полето, се простираше обширен район — ако се съди по вида му, наполовина частна собственост, наполовина общинска: две препълнени кофи за смет подсказваха, че оксфордският градски съвет нямаше много-много думата какво става тук, единственият тесен изход към магистралата бе блокиран от два варела и два пръта, оформящи буквата X.

— Проблемът е в това, че нито едно момиче не е достатъчно добро за теб — подметна Марк, докато навлизаха в горичката.

— Едно може би става — уточни Колин.

Спря толкова рязко, че Марк се бутна в него, обърна се и сложи ръка на гърдите му.

— Не мърдай.

В първия момент Марк не разбра какво бе видял Колин. Стояха на около пет метра от просеката, никой не можеше да ги види. Едно момиче навлезе в полезрението му. Обърна глава и видя бял форд, паркиран на пътчето, очевидно момичето бе вдигнало бариерата да мине, след което я бе възстановило; не се виждаше никакъв друг вход.

— За Бога… — думите изскочиха сами от устата на Марк. — Познаваш ли я?

Колин леко придърпа Марк обратно в горичката.

— Не — прошепна, — но бих искал да се запозная.

Обектът на вниманието им не показа никакви признаци, че ги е забелязала. Беше облечена в чифт прилепнали бели панталони и тъмносиня, спусната свободна над тях блуза. Крачеше напред-назад с мушнати дълбоко в джобовете ръце и платът се бе изпънал на дупето й така, че наподоби на Колин на праскова. Когато се обърна, той зърна лицето й, вече познато му от множество предишни тайни наблюдения: кожата й бе светла, но би познал, че не е англичанка, дори и да не бе успял да научи името й чрез една нейна състудентка в Сейнт Ан. Момичето с прасковеното дупе се наричаше Ханиф. Лейла Ханиф.

На арабски Лейла означаваше тъма, а Ханиф — правоверен. Поне така твърдеше познатата му, твърдеше, че е получила информацията от устата на самата кобилка. Колин можеше да повярва на това. Това момиче, което бе зърнал и през дървената решетка от съседния щанд на книжарницата в Блакуел или да се вози с плоскодънна лодка в противоположна на неговата посока (винаги в противоположната), бе започнало да смущава съня му.

Беше красива, но не само защото, както бе очевидно, се грижеше за външния си вид. Носеше чупливата си черна коса, черна с онази лъскавина, която притежава една току-що проявена фотография, дълга до раменете, стегната с диадема, а понякога вдигаше слънчевите очила с бели рамки нагоре, за да попречат на дългите кичури да паднат пред очите й; съвсем различна бе от типичните момичета от началните курсове с невчесаните им опашчици, които се спускаха до кръста. Разполагаше освен това и със солиден гардероб, не уважаваше униформата от избелели дънки и торбести пуловери, вместо това обичаше стилни панталони, каквито носеше и сега, и блузи по поръчка: дори и блузата, която носеше в онзи летен следобед, носеше емблемата на Мери Куант.

Скулите на Лейла Ханиф бяха високи и съвсем леко хлътнали, за да се постигне онзи секси контраст с възпълните й устни. Колин не знаеше какви бяха очите й; никога не бе успявал да бъде толкова близо, че да установи цвета им. Знаеше само, че когато се засмееше — а тя притежаваше удивително секси смях — че очите й се присвиваха, почти се затваряха напълно, а в ъгълчетата им се образуваха леки бръчици. Една щастлива жена.

— Тя е ливанка — прошепна Колин.

— Източно от Суец, а? Какъв късмет, че се натъкнахме на нея. Но между другото, защо се крием в гората?

След като Колин не отговори, Марк го погледна навреме, за да види, че приятелят му се бе изчервил силно.

— Аха, значи не е въпрос на късмет.

— Тя идва тук понякога — изръмжа нацупено Колин. — Това е паркингът на чайната.

— Чудесна възможност: наоколо няма никой, просто изтопуркваш до нея и…

— Някои могат да го направят — просъска Колин. — Нищо не би им струвало. — Скръцна със зъби и въздъхна. — Освен това, тя идва тук с приятели.

— Ти си я наблюдавал, нали така?

Колин се опита да хвърли на Марк предизвикателен поглед, но се провали.

— Чакай, чакай, чакай. Но чичо Марк ще се притече на помощ. Само гледай.

И преди Колин да успее да му попречи, той закрачи напред, стигна почти до края на горичката, когато изведнъж спря на място.

— Ох, мамицата му!

До Х-образната бариера безшумно бе пристигнала още една кола — черен мерцедес-бенц — и от него слезе някой да разчисти пътя й. Беше арабин, на вид над трийсетте, с четвъртита глава и гъста, чуплива, черна коса; нещо в начина, по който му стоеше костюмът, подсказваше, че не се чувства удобно в него. Махна дърветата и даде с ръка знак на шофьора да мине, след което се зае да възстанови бариерата. Когато се изправи, дясната му ръка се плъзна към кръста и в един миг двамината младежи, които го наблюдаваха иззад дърветата, забелязаха нещо, което не искаха да изрекат гласно, за да не изпаднат в неловко положение: арабинът мушна в колана си пистолет.

Без да сваля очи от разкрилата се пред тях гледка, Колин сложи ръка на гърдите на Марк и го избута в прикритието на сянката, която дърветата хвърляха. По начина, по който Марк се подчини на жеста му, Колин отсъди, че и той се бе изплашил.

Шофьорът на мерцедеса слезе, оправи сакото на костюма си, който изглеждаше съвсем същия като на спътника му — и като кройка, и като материя. Той обаче беше по-строен екземпляр; може би и по-богат, защото злато проблесна по катарамите на черните му обувки, на няколко от пръстите му, дори и в усмивката, с която посрещна Лейла Ханиф; целуна я по двете бузи, задържа я на една ръка разстояние, имаше вида на отсъствал безкрайно дълго разточителен баща.

Вторият арабин не поздрави момичето. Наложи си тъмни очила и започна да оглежда селския парк. Колин и Марк се оттеглиха още няколко стъпки назад, макар да знаеха, че не можеха да ги забележат от просеката. Вторият продължи да оправя реверите на сакото си, мърдайки при това с рамене. Нервен, чувствайки се неудобно, въоръжен: това нееднозначно впечатление атакува Колин почти физически, сърцето му се разтуптя.

Шофьорът и момичето говореха тихо. Отначало мъжът продължи да държи Лейла, сякаш бе близък неин приятел. Но сетне се опита да я привлече към себе си, а тя се възпротиви; не силно, не и отчаяно, но напрежението си пролича по изправените й рамене. Изведнъж ръцете й отскочиха нагоре и той повече не я държеше. Мъжът отстъпи назад, огледа я без златната усмивка да слезе от лицето му. Изрече няколко думи; ако се съдеше по изражението на лицето му, това бяха думи на голяма нежност и обич.

Зашлеви я по бузата. Веднъж.

Тя залитна, възстанови равновесието си; в първия момент само държеше ръка върху ударената си буза, сякаш зашеметена и неспособна да повярва на очите си. Сетне вдигна ръка да отвърне. Но мъжът бе по-бърз, стъпи встрани и хвана и двете й ръце. Изкрещя й още няколко думи, докато държеше лицето й близо до своето. Сетне хвана двете й китки с една ръка и Колин разбра, че го направи, защото възнамеряваше да я удари отново.

— А аз си мислех, че ще стигна до бой с шефа на изпитната комисия — рече високо той.

Когато вцепененият Марк Стамфорд го погледна удивен, той хвана приятеля си за ръка и го задърпа напред, почти крещейки.

— Та ти казвах, че не можах да видя как… Лейла! За Бога — Лейла Ханиф!

Сега вече всички гледаха към него, всеки се бореше със своя страх: Лейла — от очаквания удар; двамата араби — разбрали, че са ги заловили на местопрестъплението, но още не осъзнали слабостта на противостоящите им сили; Марк, който знаеше дълбоко в себе си онова, което и Колин знаеше: че предметът, който вторият мъж бе мушнал в колана си бе наистина пистолет. Но Колин владееше инициативата. От него зависеше как да бъде разиграна сцената.

— Лейла, тъкмо стана дума за теб тази сутрин.

Колин като насън позна гласа на изреклия тези думи — беше Марк; разбра, че приятелят му се бе освестил по-бързо от противостоящата им страна и духът му се повдигна.

— Здравейте, момчета. — Усмивката на Лейла, ведра и естествена, би могла да събере повече кораби с войска, отколкото Елена в Троянската война. — Отдавна не сме се виждали. Мислех си да не сте заминали вече или нещо такова.

Контраалтът й предизвика силен спазъм в стомаха на Колин, но не можеше да му обърне внимание сега, след като ходът им и избраният момент щяха да продиктуват изхода от тази сцена. Той бе едновременно режисьорът, звездата и сценаристът, той командваше снимките и ако сбърка…

— Не, не — рече уверено той. — Аз оставам и през ваканцията. Марк заминава следващата седмица. Твои приятели ли са? Здрасти… Аз съм Колин Рейли.

Обърна се към арабина, който бе ударил Лейла, и му подаде ръка. Мъжът се вторачи в нея, сетне хвърли поглед на спътника си. След пауза, която им се видя безкрайна, онзи рече нещо като:

— Ха…

— А това е приятелят ми Марк Стамфорд. Той е бил във вашата част на света. Нали, Марк?

Ръката на арабина едва докосна ръката на Колин, след което той я отдръпна, сякаш ужилен.

— О, да, разбира се — кимна Марк. — Табриз. Знаете го, нали? Всъщност е в Персия.

— Лейла, би ли ни направила една голяма услуга? — Колин я погледна в очите, усмихна се, даваше указания на другата звезда в шоуто по единствения начин, който му идваше на ума. — Марк и аз имаме записан час за среща с ректора, а ужасно закъсняваме и…

— Разбира се, ще ви откарам до града. — Хвърли яростен поглед на двамата араби, чиито смъртнобледи лица бяха досущ като нейното. — Ключовете са в контакта. Колин, защо не караш ти?

— Марк…

Колин кимна с глава към бариерата, която препречваше пътя им към главното шосе и Марк забърза да я махне. Колин хвана Лейла за ръката — учудващо мускулеста за женска — и я отведе до колата. Не знаеше какво правят двамината араби зад гърба му.

Вървяха безкрайно дълго, най-дългата разходка, която бе предприемал. Недей се нахвърля да отваряш вратата, рече си той, не изглеждай слаб. Ала въпреки това пръстите му стиснаха дръжката толкова силно, че би могъл да се пореже.

Двигателят запали от първия път; Колин въздъхна тихичко. Лейла седеше на предната седалка до него. Видя Марк да стои до дърветата, изходът бе чист. Колин включи на скорост.

И веднага разбра, че нямаше да успеят.

Мерцедесът бе паркиран току до изхода, може би четвърт от дължината на мерцедеса блокираше изхода. Колин се взря през предното стъкло и видя Марк да вдига и двете си ръце в знак на безпомощност. На лицето му бе изписана напрегнатост… О, Господи, и на моето — също, успокой се!

Мозъкът му не работеше. Беше пръв сред завършилите право, а не би могъл дори да изрече името си, дори от това да зависеше животът му. Лейла го гледаше. Очакваше да намери решение. Решение нямаше.

Ръцете му стиснаха здраво волана. Тресяха се. Удари отчаян волана, а сетне много бавно свали прозорчето.

— Извинете — събра цялата си воля да се обърне към арабина със златото. Сам се учуди колко уверено прозвуча думата му с аристократичния си акцент в топлия юлски ден. — Бихте ли ми направили услугата да преместите малко колата си? Един метър стига.

И веднага вдигна прозорчето. Не чакай отговор! Очаквай да ти се подчинят безпрекословно. Изключи от скорост и се помоли.

В първия момент нито един от двамата араби не помръдна. Сетне шофьорът, оня със златото, изрече няколко думи със стиснати устни. Другият искаше да възрази, но първият го спря с рязък, отсечен жест. Двамата влязоха в мерцедеса. Шофьорът запали двигателя.

Мерцедесът не помръдваше — стоеше неподвижен и застрашителен. Секундите течаха една подир друга. Защо, по дяволите, не тръгват? Отговорът на въпроса дойде ведно с чувството, че му се повдига. Арабите възнамеряваха да блъснат колата на Лейла.

Изстена едва чуто. Чу Лейла да преглъща с мъка; в следващия момент сложи ръка върху неговата и я стисна, а Колин, обзет от най-противоречиви чувства, едва не припадна. Гледаше вторачен ръката й. Чу изведнъж изхрущяването на дребния чакъл, камъчетата полетяха към форда на Лейла и в следващия миг паркингът бе вече пуст.

Колин се отпусна на седалката си.

— Слава Богу — повтаряше той отново и отново, — слава Богу, слава Богу…

Видя как Марк залитайки се надига от земята и се изтърсва. Защо го правеше…? В първия миг не поиска да повярва, но сетне истината просветна в съзнанието му: шофьорът на мерцедеса бе поел право към Марк, без да се интересува дали ще успее да се отдръпне навреме.

Колин се обърна към Лейла.

— Би ли ми казала какво означава всичко това?

Марк дойде при тях, отпусна се на задната седалка. Лицето му имаше цвета на мухлясал сладкиш.

— Те… те твърдяха, че са приятели на баща ми. — Гласът й бе удивително спокоен. Отдавна бе отдръпнала ръката си от неговата; интимността на този миг можеше и изобщо да не бе съществувала. — Вярно е, че съм виждала преди време единия у дома ни, в Бейрут.

Колин я изчака да продължи. Но след като не го направи, й подсказа:

— Ние стояхме там, сред дърветата, гледахме ви. Той те удари. Видяхме.

— Те…

Тя замлъкна, вторачена в арматурното табло на колата, и той усети, че се стараеше да измисли някаква история, която да го удовлетвори. Това усещане го разгневи.

— Искаха да тръгна с тях — завърши най-сетне тя.

— Защо?

— Не поискаха да кажат. И аз, разбира се, отказах. Тогава онзи ме удари.

— Разбирам.

Очевидно нямаше да има други обяснения, затова Колин включи на скорост и подкара.

През първата част от пътуването обратно до Оксфорд той се съсредоточи върху шофирането, като същевременно се опитваше да овладее раздразнението си, което знаеше, че бе безсмислено. Ако Лейла бе решила да не се довери, не можеше да се противопостави на решението й, дори и да бе спасил живота й. О, какви детинщини, какви детинщини, изруга се той. Спасил й бил живота, глупости на търкалета!

След време обаче гневът избледня, за да отстъпи място на далеч по-интересен букет от чувства.

Постепенно осъзна, че се намираше в присъствието на човек, с когото искаше да се сближи от месеци. Веднага след като можеше да си позволи да отклони поглед от пътя, започна да попоглежда към нея. Белите й панталони бяха така опънати на бедрата, че страшно му се искаше да я погали. Кожата й, доколкото можеше да я види, бе обляна в пот; помисли си колко ли щеше да е приятно да я изближе — бавно, наслаждавайки се на всяко движение. Но онова, което го заплени най-много, бе мирисът й.

Тя излъчваше някакъв аромат, но същевременно и определена телесна миризма, която задушаваше аромата на изкуствения парфюм: а в комбинация с него се получаваше някакво великолепно ухание. Опита се да намери думи да го опише, но не успя. Имаше тръпчивостта на цитруси, мирис и на някакви билки, мускус… Колин не знаеше как ухае мускусът, но усещаше, че би трябвало да е мускус; разбираше го по начина, по който дълбоко вдишваше, за да попие Лейла чрез мириса й. И по начина, по който дънките изведнъж започнаха да му стягат в слабините.

Тя също го гледаше; не направо, дори не и често, но достатъчно, за да разбере той, че бе заинтригувана. Би трябвало Колин да се чувства щастлив. Но не бе. Никога не бе знаел какво да направи в подобни ситуации, а и без това не бяха му се случвали често. Нима тя чакаше той да предприеме първата стъпка? Но как, след като Марк седеше мълчалив на задната седалка?

Кажи нещо.

Какво?

Каквото и да е.

— Къде да те оставя? — заекна той. — Исках да кажа… о, Господи, каква глупост, след като карам твоята кола.

Тя се засмя, смях без всякакви задръжки, и той потрепери.

— Бих искала да ида в Рандолф.

— Хотелът ли?

— Да. Брат ми пристига днес и трябва да узнае какво се случи този следобед.

— Ще съобщиш и в полицията, нали?

— Брат ми ще реши всичко.

Изпита разочарование от нея. Да позволява на един мъж да взема решения вместо нея…, е… е…, добре, де — стига ти да си този мъж.

Разговорът секна. Той погледна часовника си. При тази скорост пътят до Рандолф нямаше да отнеме повече от петнайсет минути. И след това — довиждане.

Усещаше се необичайно. Крайниците му бяха някак олекнали. Зрението — удивително ясно, можеше да чуе всяко незначително изшумоляване на дрехите й, като променяше положението си. Сега вече бе наложила строгото си изражение; изражение, което предполагаше самообладание, трудолюбие, съответната доза самочувствие. У него със заплашителна сила започна да се оформя мнението, че това момиче бе онова. Момичето, което бе чакал цял живот. Онова момиче.

Най-много го изненада яснотата на възприятията. Нямаше никакви неясноти. Никакво но не зацапваше повърхността на онова, което най-неочаквано бе определил като възторжената си любов към Лейла Ханиф.

По-късно щеше да разказва на хората: След като светофарът светна зелено и завих от Корнмаркет, се влюбих за първи път.

След като светофарът светна зелено и той излезе от Корнмаркет, избухна в гръмък смях; но когато Лейла го попита какво му бе смешно, той поклати глава и отговори:

— Нищо.

Смееше се, защото се бе влюбил в една миризма.

Марк Стамфорд ги изостави на хотелския паркинг, смотолеви, че се нуждаел от едно яко питие. Но тогава Марк не разполагаше с изцелителната сила на любовта. Колин и Лейла стояха безмълвни до колата. Той усети, че се усмихва; но то се дължеше на това, че тя се бе усмихнала първа.

Протегна му ръка и я раздруса.

— Не съм ти благодарила както трябва — рече му.

Но сериозният й тон контрастираше на ръкостискането й; друсаше ръката му нагоре-надолу, сякаш бяха дечица по време на някоя пиеска. Взря се в очите й. Бяха кафяви, тъмнокафяви, но блестящи, сякаш току-що лакирани, а преждевременно появилите се бръчици около тях се впиваха дълбоко в лицето й.

— Би трябвало да благодариш и на Марк — измънка той, като си спомни, че Марк вече го нямаше.

— Не — отвърна тя. — Не би трябвало. — И преди Колин да попита защо, Лейла продължи: — Ела да те запозная с брат си. Ще ти хареса.

Отведоха ги до един апартамент. Вратата се отвори и се показа висок мъж в тъмнокафяво сако и светли панталони. Държеше телефонната слушалка до ухото си, а с другата ръка носеше и апарата. Като ги чу да влизат, той се обърна. Погледът му първо се спря на Лейла и лицето му се озари; но сетне видя, че не бе сама и злобното изражение, с което изгледа Колин, бе достатъчно да предизвика у младия мъж тръпки.

— Брат ми Халиб.

Халиб излая няколко заключителни думи на арабски, съедини двете части на апарата и го пусна от високо на близката масичка.

— Халиб, искам да бъдете приятели с Колин Рейли. Той ми помогна днес следобед. Искам да кажа наистина ми помогна.

В първия момент изражението на Халиб не се смекчи. Сетне изведнъж лицето му засия, пристъпи към Колин, прегърна го и го целуна по двете бузи.

— Мой скъпи, скъпи приятелю, не намирам думи да се изразя. Ако си помогнал на сестра ми, значи си помогнал на мен, а когато си помогнал на мен, си помогнал на семейство Ханиф, което ти е много задължено. Седни и ми разкажи всичко.

Нямаше много за казване. Колин се притесни. Халиб говореше английски с лек акцент, с тон, който при цялата му мекота и почти поетична напевност го безпокоеше. Може би беше прекалено мек, прекалено съскащ; гласът на увила се около дърво змия.

— Разхождах се с един приятел, когато…

Халиб се тръшна на дивана до Лейла, кръстоса крака и заговори бързо на арабски. Колин замълча, зяпнал в очакване. Но изглежда неговото участие в това парти бе приключило, защото брат и сестра бяха погълнати от оживен разговор, който той не можеше да следи.

Колин огледа всекидневната на апартамента. Както личеше, Халиб бе заможен. Дрехите му, кожената му пътна чанта, която се виждаше през открехнатата врата на спалнята, и чантата за костюми от същата кожа, просната на леглото… всички тези неща дискретно говореха за богатство. Но предметът, който привлече най-силно вниманието му, бе дипломатическото куфарче на Халиб Ханиф.

То лежеше на масичка до прозореца: от червено-кафява телешка кожа, с позлатени ъгли. От дръжката му висеше златист етикет на Америкън експрес. Колин едва ли не го подушваше. Един ден и той ще притежава такова куфарче, си обеща. Какво ли имаше вътре? Книжа, милиони долари в ценни книги, наркотици…?

Защо Халиб го караше да си помисли за незаконни сделки? Смешно! Куфарчето си бе абсолютно нормален атрибут за един преуспяващ бизнесмен.

— Скъпи Колин!

Той се сепна, почувства се гузен, осъзна, че Халиб сигурно бе проследил погледа му.

— Скъпи Колин, сега, след като Лейла ми разказа всичко, мога да кажа най-искрено, че сме ти повече от задължени.

Стана от дивана и отиде да стисне ръката на Колин. Раздруса я няколко пъти, преди да се върне на мястото си. Нещо в този странно официален ритуал трогна Колин. Заизпитва далеч по-добри чувства към Халиб.

— Не мога да ти предложа цялостно обяснение на случилото се, защото сам не знам всичко. Но имаш правото да участваш в… нашите предположения.

Натърти на последната дума с чувство за хумор и Колин усети как се размеква още повече. Халиб имаше същите дълбоки очи на сестра си, над тях бяха надвиснали месести вежди; когато бяха широко отворени, като в момента, а устните му бяха разтеглени в усмивка, можеше дори да се говори за известна физическа привлекателност. Между двамата имаше определена прилика, но неговата кожа бе много по-тъмна, отколкото на Лейла.

— Семейството ни е доста омешано, Колин. В жилите ни тече европейска и арабска кръв. Установили сме се в Бейрут преди три поколения. Нашият дядо беше банкер, като баща ни, като мен. Лейла учи тук, в Оксфорд, но когато се завърне у дома, ще се включи в семейния бизнес. Положението в страната ни е сложно. Ползваме се с репутация в бизнеса и политиката. Смятаме, че мъжете, които си видял, може би са искали да отвлекат Лейла.

— Да я отвлекат ли?

— И да поискат откуп. Нещо, което не е необичайно за Ливан.

— Ще съобщите ли в полицията?

— Не. — Халиб се наведе напред. — Виж сега, Колин, разбирам, че това ще ти се стори странно. Но усложненията могат да са ужасяващи. — Видя, че Колин се готви да възрази и вдигна ръка. — Моля те. Да, знам, че тук е Англия. Но нали разбираш, че един ден Лейла ще се върне в Бейрут, ще се омъжи за обичния си годеник Юсуф и, повярвай ми, животът за нея ще бъде много по-лесен, ако просто забравим за случилото се днес. Да го сметем под килима, а? Ще ми обещаеш ли, че няма да отидеш в полицията? Ще обещаеш ли?

Устата му бе пълна с ослепително бели зъби. Усмивка на едно тигърско лице? Колин не бе много сигурен. Единственото, което знаеше, бе, че Лейла имала годеник на име Юсуф, че е сгодена и че се е забавлявала с него. Е, защо не? Всяка кралица се нуждае от шут. Възненавидя я, не, не я мразеше. Ненавиждаше себе си.

Погледна Лейла. Тя му се усмихна, кимна леко, свила устни. И тя също искаше нещата да не стигат до полицията. Добре тогава.

— Хм… След като няма пострадали, предпола…

— Добре, хубаво, чудесно, страхотно.

Халиб се надигна; Колин инстинктивно го последва. И в следващия миг темпераментният Халиб вече го отвеждаше към вратата. Лейла му се притече на помощ, хвана го за ръката, стисна я силно.

— Не му обръщай внимание — прошепна тя. — След като човек го опознае, той е възхитителен.

Той я погледна, опитваше се да вложи презрение в погледа си, но все не успяваше. Просто излизай оттук, рече си отегчен. Давай накратко. Върви! Изминал бе почти половината коридор, когато нещо му подсказа да подхвърли през рамо:

— Лейла, аз живея в Хай — стая 62, първия етаж.

Благодариха му още веднъж и вратата вече се затваряше; зърна за последно Халиб, вдигнал ръка за довиждане; бяха го освободили.

Точно така, мислеше си той, докато скиташе край Търл. Аз съм един слуга. Извърших добро дело, господарят ми благодари и ето ме пак под звездите, където ми е мястото.

Върна се в стаята си в Хай, с изгледа й към градината отзад, излъчваща с пълна сила романтичния си летен чар, и си пусна дългосвиреща плоча. Пучини, Мадам Бътерфлай. След малко — беше глупаво от негова страна, но не можа да се сдържи, — усети бузите си мокри. Изруга и избърса сълзите. Започна да реди всички мръсни думи в най-усукани клетви, опитваше се да състави заклинание, проклятие връз тази жена, която го бе превърнала в такъв слабак. В такова лайно.

Няколко минути след началото на второ действие на вратата леко се почука. Колин не обърна внимание. Но сетне гостът отново почука и заговори. Женски глас:

— Колин?

Само една дума, това е. Но каква дума! Какъв глас!

С разтуптяно сърце Колин отиде да вдигне игличката на грамофона. Ръката му така трепереше, че издраска плочата — при това бе любимата му, но не даваше и пет пари. Изключи грамофона. Пое дълбоко дъх. Извика:

— Влез, Лейла.

 

 

20 юли 1984 година, 05:00 часът

Лондон

Халиб не допусна никакви рискове с резервацията. Изпратил бе телекс до хотел Пента още през май, посочил бе стаята, която иска, и бе платил с разплащателна карта от Дайнърс клъб. От обезшумения прозорец се разкриваше панорамна гледка към Трети терминал на летище Хийтроу. Дори на слабата утринна светлина с помощта на бинокъла можеше да различи изписаната върху опашката емблема на паркирания на място Джулиет-едно-четири самолет Локхийд — Трайстар.

Свали бинокъла колкото да погледне часовника си. Оставаше по-малко от час. Щяха да зареждат гориво, храна и напитки, да проверяват индивидуалните багажи по списъка на издадените бордни карти. Чистачите вече трябва да са приключили, оставяйки на екипа стюарди грижата да се подготви за работа по време на полета. Вторият пилот сигурно вече обхожда самолета да огледа за видими течове на масло, преди да провери дали гумите са достатъчно напомпани с азот, за да поемат тежестта на напълно натоварения самолет при евентуално аварийно кацане. Подранилите пътници вече ще се събират в чакалнята. Безмитният алкохол и цигари ще са готови за складиране в самолета. Командирът ще се е запознал с метеосводката, ще е изчислил височини и скорости, ще е сверил списъка с радиочестотите, ще е проверил за последните известия до въздухоплавателите. И може би, може би някой умник от екипажа ще се сети да провери спасителните салове, в случай, че се наложи приводняване.

Халиб масажира леко основата на носа си с палец и показалец. Погледна отново часовника си и вдигна пак бинокъла. Трийсет и шест минути до излитане.

 

 

Шкафовете за личен багаж над седалките бяха отворени, когато старшият стюард Алекс Пъркинс започна рутинната проверка на пътническата кабина. Започна отзад, оглеждаше внимателно всяка кухина, преди да затвори вратичката. Една от отговорностите му бе да проверява евентуалните места за криене на оръжия и експлозиви; и макар никога да не бе намирал нищо съмнително, той си вършеше работата сериозно. Негов приятел бе загинал през 1982-ра, когато Абу Ибрахим и организацията Петнайсети юли взривиха самолет на Пан Ам при кацането му в Хонолулу.

Придвижваше се напред, от туристическата класа, към бизнес класата, докато най-сетне стигна до първа класа. Прекоси предното кухненско помещение и тръгна през прохода откъм левия борд. В последния шкаф, най-отзад бе познатата сива брезентова торба с надпис Детски спасителен сал. Протегна се и го избута до преградата, за да предотврати евентуално шумното (и затова плашещо) му плъзгане назад при излитането. Торбата му се видя тежичка за спасителен сал. Тъкмо се канеше да я вдигне и да я провери, когато звънна най-близкият телефон от вътрешната връзка. От пилотската кабина. Алекс вдигна слушалката.

— Пъркинс.

— Три кафета, ако имаш възможност.

Алекс нямаше нищо против капитан Торникрофт, мрачен, дребен мъж, който винаги изглеждаше така, сякаш всеки момент ще избухне, макар да не го бе правил никога, поне доколкото Алекс знаеше. Но при цялата си коректност (ако имаш възможност) той излъчваше такава властност, за каквато мечтае всеки командир, малцина я заслужават, а я притежават съвсем ограничен кръг пилоти.

— Три кафета — рече Алекс. — Идват.

Последното му действие преди да се придвижи напред бе да затвори вратичката на шкафчето над седалките.

 

 

Колин и Роби седяха в единия ъгъл на чакалнята. След като баща му разказа историята как се запознал с Лейла, Роби дълго време гледа мълчаливо през витрината. В единия край се виждаше очакващият ги самолет; зад него — широко затревено поле и бетон, далечна сграда, бледо, ранно утринно небе. Някъде зад всичко това майка му бродеше по света. Не знаеше къде е и защо бе заминала, липсваше му прегръдката й, когато лицето му се изкривяваше от болка, за да задуши сълзите, липсваха му приказките, които му четеше преди да му пожелае лека нощ; копнееше за нея така, както болният копнее за изгубеното си здраве, което е имал като даденост, преди да го повали болестта.

През последните две години бе уверен, че вината за неочакваното заминаване на майка му бе негова. Би трябвало да бъде. Сигурно бе казал или направил нещо. Но какво? Не бе останала да му каже. Не бе му дала втора възможност.

— И на теб ти липсва — рече неочаквано. — Нали?

Обърна се към баща си, искаше му се да получи честен отговор. В първия момент лицето на Колин бе като изваяно от мрамор, очите му — също. Отвори уста и понечи да отговори, но преди да успее, се намеси друг глас.

— Никой не седи тук.

Не бе въпрос, а констатация; и наистина, ако някой седеше до Колин, думите сигурно щяха да прозвучат като заповед. Колин вдигна глава и видя мъж на средна възраст, средно висок, с очила, да го гледа сърдито, с предизвикателно презрение.

— Доколкото знам, не — отвърна кратко той.

— Бъдете така добър да ми пазите чантата.

Колин се канеше да откаже да поеме отговорността за нечий багаж, но мъжът се обърна и се отдалечи без да го погледне, оставяйки куфара си на съседната седалка; Колин можеше само да прочете етикета му — никакво първо име или поне инициали, а само ядно надраскано с червени главни букви: ВАН ТОНДЕР.

— Какъв простак!

— Роби!

— Ами… да ти говори по такъв начин.

— Внимавай какъв език използваш, синко. Такива думи няма да се харесат в К.Л., а пък Селестин направо ще те убие.

Роби се начумери. Промърмори нещо, но тихо, да не го чуе баща му, но Колин знаеше, че бе нещо от сорта Всички приказват така. И като разумен баща, той не му обърна внимание.

— Странен акцент — рече Роби, излизайки от мрачното си настроение тъй бързо и тъй непредвидимо, както и бе изпаднал в него.

— Южен ефрикан — ухили се Колин. — Не и чак толкоз странен, след като може да се намери някой и друг английски ученик, който да му скрие топката по отношение грубия език.

— О, я върви… да се поразходиш.

И двамата се засмяха.

— Внимавай — рече Колин, — връща се.

Ван Тондер зае отново мястото си, носеше брой на Херълд трибюн. Седна, без да промълви и дума на благодарност към Колин, че му пази багажа, и отвори вестника. След няколко секунди засумтя и запръхтя. Сгъна вестника в скута си, бръкна в джоба си, извади инхалатор и го пъхна първо в едната, а после и в другата ноздра. Двамата Рейли го гледаха с виновно изражение на лицата. В следващия миг кръглите очички на мъжа ги изгледаха яростно.

— Да? С какво мога да ви бъда полезен?

— Извинете — промърмори Колин.

— Може би сте от онези, които намират чуждото страдание за забавно. Ако е така, съжалявам ви много. След като прекарах десет дни тук, съжалявам и за патетичната ви малка държавица, и за всички вас.

Прибра инхалатора в джоба си, взе вестника и скоро потъна в страниците за международни новини и само от време на време издаваше носови звуци, колкото да смути тишината.

Колин сви рамене. Извади монета от джоба си.

— Да видим кой от двамата ще пътува в бизнес класата до Бахрейн.

— Добре.

— Ти избирай — ези или тура?

— Ези.

Колин завъртя.

— Тура.

— Мамка му!

— Не е чак толкова зле. Между Бахрейн и Куала Лумпур ще летим повечето време през нощта, тъй че ще спиш по-добре отпред.

— Сигурно.

Пътниците започнаха да се качват в самолета. Получи се обичайното струпване на входа; двамата завиха вдясно от вратата, минаха през кухничката и малкия първокласен салон към бизнес салона, където се разделиха.

Мястото на Колин бе до илюминатор на десния борд на самолета. Още с настаняването си бе обзет от детинско вълнение. Между седалките имаше солидно разстояние, а до него имаше още само една седалка, докато в по-задния салон седалките бяха по три в редица. Някой му предложи гореща кърпа. Друг му предлагаше поднос, върху който имаше високи чаши с портокалов сок, бира и нещо пенливо с бледожълт цвят; да не би…

— Шампанско, сър? Или ще предпочетете…

— Шампанското ще е направо чудесно.

Всъщност всичко беше чудесно — стереослушалките, достатъчното разстояние между седалките, торбичката с мъжка козметика от Крабтрий & Евелин — всичко, до момента, когато започна препирнята.

— Трябва да мина. Извинете!

Невъзможно бе да се сбърка шумният и заядлив глас на Ван Тондер. Устните на Колин потрепнаха, но не позволи на южноафриканеца да отвлече вниманието му от списанието, което бе разтворил. Чак когато чу отговора, подскочи и Тайм изпадна от ръцете му.

— Виж какво, приятел — рече другият глас. — Всички трябва да минем. И бихте ли…

Вторият мъж очевидно усети погледа на Колин, защото изведнъж спря да говори и се огледа. Южноафриканецът се възползва от момента, мина покрай опонента с ядно свити рамене и се отпусна на седалката до Колин.

— Какво търсите тук?

Тонът на Колин се получи тих и донякъде кух. Болеше го гърлото. Напрежението, подсилено и от шампанското, бе стегнало като с турникет челото му.

— Това е моето място — отвърна сърдито Ван Тондер.

— Не, приятелю, не е. — Другият мъж, същият който се бе сдърпал с Ван Тондер, се бе надвесил над него. — Мястото е мое. Първо ме избута, а сега ми зае и мястото. Хайде, премести се, моля.

— Какво търсите тук? — намеси се отново Колин с монотонния си глас.

— Летя за Малайзия — отвърна силно Ван Тондер. — Да не би това да е престъпление или какво?

— Това място — рече мъжът, застанал в прохода между седалките — е мое. Ето бордната ми карта. Погледни.

Последва дълго мълчание, Ван Тондер сравняваше своята бордна карта с картата, която му бе пъхната под носа. Най-сетне изръмжа, стана, без да има и най-малкото намерение да се извини.

Шарет се настани на мястото до Колин и сви рамене, но без изобщо да опитва да изиграе Рафул. Беше раздразнен от спречкването си с Ван Тондер.

— Е — рече Колин, — бая време мина. Ню Йорк, доколкото си спомням?

— Доколкото и аз си спомням — усмихна се Рафул. — Благодаря, че ми пази мястото. Изглеждаш добре.

Колин изсумтя.

— Съжалявам, ако съм те събудил тази сутрин — рече той след кратка пауза, почти шепнешком. — Имах чувството, че…

— Знам.

Устните на Рафул се разтеглиха в усмивка, вдигна и двата си показалеца пред свитите си устни. И двамата потънаха в мълчание.

Колин отново вдигна списанието. Рафул се отпусна в креслото и се опита да проясни мислите си, ала в съзнанието му заплуваха обезпокоителни видения и не можеше да се съсредоточи. Спомни си, че Колин на два пъти попита Ван Тондер какво търси там.

Същият въпрос му бе зададен преди години с подобен, предизвикателен тон и нежеланият спомен застърга мозъка му, досущ както солените фъстъци, поднесени от стюардите, щяха да раздразнят язвата му.

 

 

1974 година

Йерусалим

Седемдесет и трета беше лоша година за Мосад Битачон Леуми — Израелската служба за държавна сигурност, по-добре известна само като Мосад: първо бе инцидентът в норвежкия град Лилехамер, където убиха не онзи арабин, когото трябваше, после дойде серията от разузнавателни доклади на най-високо равнище — надути, превзети — че новото съсредоточаване на сирийски войски било рутинна операция. За нещастие обаче, се оказа далеч не рутинна, а се оказа първата фаза на войната Йом Кипур.

След като мъглата се поразсея, дойде времето важните клечки да седнат и да решат какво да предприемат, кого да нарочат. Елиаху Зейра, шеф на Аман, израелското военно разузнаване, разбира се трябваше да си върви; Мемунех Замир бе също жертвен агнец. За нов шеф на разузнаването бе определен генерал-майор Ицхак Хофи, командвал Северния фронт по време на войната през седемдесет и трета, национален герой. И тъй започна въртележката, подобна на играта музикални столове. Рафул Шарет, следващ в килватер половин дузина по-големи играчи, се придвижи бързо от отдел Политически действия и свръзки до управление Събиране и анализ на информация, като междувременно бе повишен в звание алуф мишне, сиреч полковник. Когато през лятото на седемдесет и четвърта музиката най-сетне спря — а след различните провали през седемдесет и трета тя свири достатъчно дълго — той се озова на поста директор на Управлението по оперативно планиране, тъкмо него желаеше да заеме от мига, в който пет години преди това бяха взривили дъщеря му в Лондон.

Авшалом Газит, бащата на младия Игал, бе съзрял мотивите му. Той бе единственият, който би могъл да го направи.

— Защо си тук? — бе попитал той в онзи знаменит ден на седемдесет и четвърта… — Какво търсиш тук?

— Тук се премести службата през шейсет и седма — бе отвърнал неискрено Рафул. — Онази година в Йерусалим; тръгваш по магистралата от Тел Авив, завиваш наляво при…

Авшалом се отпусна на стола срещу него и потропа леко по бюрото, настояваше за тишина. Рафул се подчини; това само по себе си бе доказателство за авторитета на събеседника му.

— Можеше да останеш в Тел Авив.

Вярно бе. Министерството на отбраната остана в Хакирия, избягвайки всеобщото преместване в Йерусалим, а Аман бе под юрисдикцията на Министерството на отбраната. След като Авшалом стана вторият човек в Аман, той покани Рафул в екипа си, с предложение за повишение в алуф след няколко години; но макар на Рафул да му се нравеше перспективата да стане генерал-майор, той отказа.

— Трябваше да останеш в Тел Авив — добави Авшалом.

Това не бе тъй ясно, бе по-скоро спорно. На Аман му липсваше оперативна ръка извън Израел. А Рафул имаше нужда от известни средства — добра, неутрална дума — средства, извън онези, с които разполага военното разузнаване. Средства, като отвличане, мъчения, всякакви видове неочаквана и нежелана смърт; това щяха да бъдат инструментите на занаята му. И затова в крайна сметка той бе доволен, че не бе останал в Тел Авив.

— Значи си тук. Все още. — Дългата, многозначителна пауза на Авшалом бе последвана от въпрос, пронизан от ирония. — Чудя се защо ли?

Рафул знаеше, че най-старият му приятел не се бе лишил от половината си съботен ден, за да дойде в Йерусалим само да си бъбрят празни приказки. Авшалом бе от онези редки мъже, сякаш родени за библейски патриарси, само да не носеше бялата си брада толкова къса и чисто подстригана. Брадичката му бе издадена напред и понеже винаги ходеше с изправена глава, тя стърчеше едва ли не предизвикателно. Очите му бяха големи и сини, по-добри детектори на лъжата от онези микровълнови монитори на дишането. Ала това уморено, изпъстрено с бръчки лице не бе способно да скрие нищо: неприятна особеност за професионален шпионин и това бе може би една от причините защо Авшалом Газит никога не се домогваше до по-висок пост от този да бъде нечий заместник.

— Исках да бъда там, където е действието — отвърна Рафул. — Най-сериозният дивеч в града се премести тук; и ти го знаеш, и аз го знам.

Авшалом кимна бавно, целият му торс се раздвижи, а не само главата.

— И все пак — настоя той, — мисля, че това е само половината истина.

Като помръднеше леко встрани, Рафул можеше да зърне от прозореца си Западната стена. Тя блещукаше с онзи много особен блясък на изнурителната жега, която можеше да бъде породена единствено от съботните следобеди през септември. Усещаше се изморен, може би малко болнав, но нямаше при кого да се завърне у дома, а тук, в главната квартира на Мосад, можеше поне да изпита подобие на комфорт, в присъствието на стенографки, свързочници и дежурни офицери. Беше потънал в своя храм на истината, слушаше как старият му приятел размишлява за полуистините и в един миг на Рафул му се прииска да умре, защото не можеше да измисли нищо, за което да си заслужава да живее.

Сетне Авшалом вдигна дипломатическото си куфарче, сложи го на писалището и го отвори по такъв начин, че Рафул да не може да види съдържанието му.

— Мисля — измърмори под носа си Авшалом иззад вдигнатия капак на куфарчето, — че ми казваш само половината от истината, а това може би е другата й част.

Подаде му тъмножълт плик, запечатан на три места с червен восък, свързани бяха с канап. Последваха няколко секунди тишина, изпразнени мигове, в които старият град и всичко в него сякаш престана да съществува. Сетне бавно, много бавно, сякаш да не прогони искрицата надежда, която пламна у него, Рафул се наведе да вземе плика.

Върху него някой бе изписал една-единствена дума: тази дума означаваше на иврит Кръвният отмъстител: онзи, който по древния еврейски обичай има правото да отмъсти за убийството на някой от рода, преди да се оттегли в изгнание в определения за това град, където ще се чувства в безопасност. Рафул прочете думата и потрепери.

— Какво е това? — попита тихо, макар вече да знаеше.

— Онова, за което ме помоли. Съжалявам, че се забавих толкова. Но координирането на секретните материали е работа, подходяща само за дявола.

През седмицата, последвала погребението на Сара, Рафул помоли Авшалом да стори онова, което Рафул не бе в състояние да направи: помоли го, умоляваше го е по-точната дума, да използва приятелските си връзки с политиците, да преодолее междуведомствените бариери и да се опита да открие убийците на Сара Шарет.

Молбата не бе безпочвена. Мосад, разбира се, разполагаше със собствени досиета по тероризма, но имаше и други разузнавателни сведения, които офицерите от Мосад не можеха дори да се надяват да зърнат: сведения, съхранявани от Аман, от Решуд, от Шин Бет и Шабак — до една мрачни и загадъчни организации. Авшалом Газит — бич за британските окупационни войски, герой от войната — можеше да види всичко; и ако те се опитваха да му кажат, че дадени сведения не съществуват, то той бе в състояние да разбере, че лъжат.

— Покажи ми стаята, Рафул. Светилището.

Ръцете на Шарет се разтрепериха. Вместо да разкъса печатите от червен восък и канапа, той остави плика с надпис Гоел на писалището.

— Светилището ли?

Авшалом обаче стана, надвеси се над Рафул, докато той не се почувства като в сянка. Изправи се. Мушна плика под мишница. С пръстите на дясната си ръка проследи верижката, която водеше от колана до джоба на панталоните и извади ключовете. Излязоха от обширния кабинет и поеха по северния коридор. В края му имаше врата с номер. Мушна ключа в бравата, пантите изскърцаха. Очевидно помещението не се ползваше често, защото подметките на двамината оставиха следи в праха по пода.

Рафул наблюдаваше лицето му, търсеше да види реакцията му. Каквато и да е: укор, презрение, мъка, съжаление. Но нищо не промени каменното изражение на Авшалом. Огледа се бавно, като добър офицер от разузнаването (какъвто си и беше), поглъщаше с поглед белосаните стени, писалището, масата, високия колкото човешки бой сейф.

Мястото едва стигаше да ги побере в помещението с размерите на килер с единствено прозорче. Авшалом приближи масата, може би забелязал колко внимателно бяха подредени плюшеното мече, комплектът гребени и четки за коса, ученическият бележник и зрелостното свидетелство. И снимката.

Може би пет минути нито един от двамата мъже не проговори. На пръв поглед — съвсем кратко време; когато искаме да определим един къс интервал, казваме О, само пет минути, ала триста секунди могат да бъдат и много, много дълъг период.

— Някой хора смятат… — Авшалом взе фотографията на Сара, бе заснета при завършването й, и се вгледа в нея. Обърна се към Рафул, сякаш и нему бе необходимо да открие реакция, каквато и да е реакция. — Някои хора смятат, че държиш тук жена, Рафул. — Опитът му за шега бе ужасен провал. — Някои казват, че имали нужда от още работни помещения, че директорът нямал право да ги държи заключени и само той да притежава ключа.

— А други твърдят, че оттук осъществявам нощните си радиовръзки с Багдад и Дамаск.

— Да, но ние проверихме. Не го правиш.

Рафул бе шокиран от новината, че наистина го бяха проверявали. Шокиран и засегнат. Каква непрофесионална реакция. Ала в същото време да държиш тази стая в самия мозъчен център на Мосад бе по само себе си непрофесионално и навярно недомлъвките относно нея го бяха подминали.

— Защо не държиш всичко това у дома, Рафул?

Защото бе опитал и се бе оказало прекалено болезнено да държи личните й неща, докато се храни, докато спи или се опитва да спи, а не можеше да намери сили да ги изхвърли. Може би Авшалом се досети поне за част от отговора по измъченото изражение на Рафул, защото рече:

— Не можеш да го преживяваш до безкрай. Трябва да дойде времето, когато…

— Никога.

— Времето да изоставиш това, Рафул. Не да простиш, но…

— Тя бе разкъсана на парчета, Авшалом. — Рафул преглътна. Усети бузите си мокри и се възненавидя за слабостта си, но суровостта на другия мъж, неговата студенина някак си го съвзе. — Нищо не бе останало. Нищо, което да можеш да идентифицираш. — Гласът му се изви почти до вой, сетне замлъкна. Опита отново: — Тя бе на двайсет и две години, беше хубава… — Взе снимката от Авшалом, вгледа се в нея, клатеше глава насам-натам, като че по този начин можеше да спре сълзите, които вече се стичаха необезпокоявани по бузите му. — А те разкъсаха лицето, стомаха, краката й с метални шрапнели… — Вдигна очи към Авшалом, досущ като дете, което иска да го оставят на мира. — Те я разкъсаха. Беше отишла на празненство по случай годежа на приятелка, а онези я взривиха. Не бе живяла почти никак. За нея това бе началото. Авшалом, Авшалом… какво би сторил, ако го бяха направили с твоя Игал?

Авшалом Газит се извърна и известно време не каза нищо. Най-сетне изпусна дълбока въздишка и рече:

— Отвори плика. Отвори го.

Шарет седна до малкото, ученическо писалище. Наложи се няколко пъти да избърсва очите си. Най-накрая разтроши червените печати.

Пликът съдържаше около петдесет гъсто изписани на машина листи. Прегледа ги и разбра, че докладът се състоеше от две части. В плика имаше и няколко черно-бели фотографии, но той ги бутна встрани, инстинктивно усетил, че така си оставя най-хубавото за десерт.

Зачете се. Първата и по-дългата част съдържаше подробности за мерките, взети да се установи самоличността на терористите, свързани с убийството на дъщеря му; познаваше част от материалите, някои бяха нови за него; някои го караха да изпадне в ярост, защото осъзна, че някои са знаели, при това от доста време, но изобщо не бяха усетили нуждата му да научи и той.

По някое време, когато следобедните сенки омекнаха и се сляха една с друга в краткия здрач, Авшалом Газит си тръгна. Рафул не забеляза.

Той се зае с фотографиите чак когато свърши с четенето на първата част от доклада. Всяка имаше в долния си край цветно етикетче. Най-много време гледа снимката анфас на една жена и когато светлината се стопи, чертите на Лейла Ханиф се бяха запечатали в съзнанието му тъй силно, както и чертите на собствената му дъщеря.

Преди да започне втората част на доклада, Рафул стана и запали единствената крушка в стаята, която висеше от тавана на дълга няколко инча жица.

Някой — в доклада не се казваше кой, но Рафул бе сигурен, че бе Авшалом Газит — бе предложил да се прати екип на Божия гняв да убие Лейла Ханиф. Причината да реши, че предложението би трябвало да е излязло от Газит, бе, че обикновено директорът Шарет бе информиран за дейността на Божия гняв, а не знаеше нищо за този случай и само Газит би могъл да го лиши от тази информация. Защо би го направил? Дали това не бе начин да неутрализира отровата, която прояждаше душата на Шарет, както киселината прояждаше стените на стомаха му? Газит предполагаше, че Рафул ще настоява да придружи екипа от Божия гняв; и правилно предполагаше. Рафул би умрял от срам, ако някой друг успееше да убие Лейла Ханиф.

Предложението на Газит бе отхвърлено по непонятни оперативни причини. Странно, помисли си Рафул, но сега в съзнанието му старият приятел изведнъж се бе превърнал в Газит. Вече не бе Авшалом, а само Газит.

Но той, Рафул, ще ги накара да преразгледат решението. Ще го направи.

Имаше още снимки. Съпругът й — Колин. И синът, Роби. Рафул седя под бледожълтата светлина достатъчно дълго, за да запечата в паметта си чертите на останалите двама от семейство Рейли — сега всички те бяха легитимни мишени за него и за страховитите сили под командването му.

Какво правиш тук? — бе попитал Газит. Рафул най-сетне знаеше.

 

 

20 юли 1984 година, 06:00 часът

Летище Хийтроу

— Репитри на датчиците на турбините и реверса?

— Проверени.

Капитан Саймън Торникрофт драсна чайка срещу редчето в списъка за предполетна проверка.

— Репитри на часовник, двигатели и навигационна апаратура?

— Проверени.

Торникрофт вдигна слушалката на вътрешния телефон и набра Алън Пъркинс.

— Всичко е готово — рече. — При вас как е?

— Всички се качиха, капитане. Готови сме за демонстрацията на мерките за безопасност.

Командирът кимна към втория пилот.

— Поискайте разрешение.

Вторият пилот включи радиостанцията.

— Кула Лондон, Новембър Квебек нула три три, на стоянка Джулиет четиринайсет — за запуск и рулиране.

Съскането в говорителя се промени. Последва:

— Новембър Квебек 033, запуск и рулиране разрешени. Преминете на честота едно-две-едно, точка девет за разрешение за излитане.

 

 

Отпървом Халиб не бе сигурен дали опашното кормило на самолета наистина помръдна или бе плод на въображението му. Притисна окулярите на бинокъла толкова силно към очите си, че го засмъдя. Няколко секунди по-късно вече не се съмняваше: NQ 033 се бе насочил към пистата за рулиране.

Взе телефона, постави го на масичката до прозореца и започна да набира номера, без да сваля бинокъла, за да гледа числата, нямаше нужда.

 

 

По време на рулирането трябваше да бъдат извършени още трийсет предполетни проверки на самолета. Накрая самолетът вече бе в края на пистата и чакаше да поеме в небето. Толкова рано сутринта движението бе слабо; пътниците и екипажът не чакаха дълго да чуят Екипажът в салоните да заеме местата си за излитане.

В пилотската кабина Торникрофт вдигна вежда към втория пилот; той кимна.

— Е, господа, да вървим към Бахрейн. Три, две, едно, сега!

Премести ръчките на газта напред.

— Двайсет мили в час… петдесет… осемдесет… приближаваме скорост на излитане.

Торникрофт вече усещаше самолета олекнал в ръцете си; чувстваше боязливото му желание да се издигне.

— Сто мили.

— Мощност — проверена.

— Скорост V-1^[7].

Торникрофт дръпна с длани щурвала към себе си, жив порив на вятъра приветства връщането на самолета там, където му бе мястото, и той леко компенсира; в следващия миг машината вече се бе издигнала.

 

 

Когато свързаха Халиб с апартамента на Сюзана Дюклерк, той изчака първо да чуе гласа на сестра си, преди да отговори.

— Исках само да ви кажа — рече той почти безцеремонно, — че товарът ви отпътува безопасно.

NQ 033 все още се виждаше като точица в бинокъла му. Докато чакаше отговора й, ръката му изобщо не трепна; държеше самолета в полезрението си.

— Благодаря ви.

Остави слушалката леко намръщен, дори не бе сигурен дали наистина бе доловил тези прошепнати думи. Халиб се гордееше с владеенето на английския в нюансите му: стори му се, че гласът на Лейла прозвуча не толкова далечен, колкото разсеян.

 

 

Светлината вече се бе променила. Беше по-силна, макар и не така нежна, както преди. Лейла седеше пред огледалото, а тази нова, враждебна светлина й идваше отляво. Изглеждаше необичайно бледа. Очите, които я гледаха от огледалото, никак не бяха неподвижни, дори и когато се взираше в тях. Не можеше да овладее премигването на собствените си очи и този провал — незначителен сам по себе си, — я безпокоеше.

Нямаше представа колко часа бяха минали от последното обаждане на Халиб със съобщението, че NQ 033 бе излетял. Днес не бе хапнала нищо, но не изпитваше глад. На два пъти й носиха каничка с кафе, това го знаеше, тъй като пристигането на сервитьора изискваше действие от нейна страна, а тя винаги запаметяваше действията.

Дясното й ходило се бе схванало. Размърда палци, леко потрепна, когато те отново оживяха. Скоро трябваше да тръгва. Скоро ще погледне часовника си, но още не. Вътрешното й аз ще й даде да разбере до минутката кога да погледне часовника, знаейки предварително какво ще й покаже той. Беше програмирана още от дете да съотнася времето към точно определен момент и оттогава насетне се въртеше все около него, като жироскоп, без изобщо да сгреши. Толкова много години, месеци, дни, часове от тогава.

Лейла гледаше в огледалото, но не се виждаше. Виждаше мъж без лице, просто един черен овал над раменете, където би трябвало да бъде лицето. Това бе нейният стар приятел. Почти любовник. Не можеше да живее без този мъж. Той придаваше на съществуванието й онзи смисъл, който бе успяла да запази оттогава насам.

Великолепната стара къща, наричана Хариф, разположена в хълмовете над Бейрут. По някаква причина кой знае защо от онзи ден си спомняше синьото море и белите вълни; от тамошната гледна точка не можеше да се види плажът, Средиземно море се виждаше в далечината, отвъд пристанището, там слънцето почти го обезцветяваше. Но синьото море и вълните с бели гребени бяха част от спомена. Част от тогава.

Дядо й разказваше приказката за Бабар, царят на слоновете. Вече деветгодишна, тя бе твърде голяма за Бабар, но толкова много го обичаше! А още повече — неговата царица, Целеста, защото името й напомняше за баба Селестин; Лейла имаше чувството, че никога, никога няма да порасне достатъчно за тези приказки. Дядо държеше книгата в скута си; и сега тя можеше да я види, след толкова години, о, толкова ясно я виждаше. До него, на плетената масичка имаше купа ягоди, смесени с малини, още мокри, след като Азиза ги бе измила. Лейла бе особено игрива онзи ден; след контролното по математика бе станала първа в класа и искаше всички да узнаят това.

Дядо й се престори, че това било невъзможно (само ако бе й повярвал, а не я бе дразнил…). Тя донякъде се досещаше, че се шегува; но сетне, след като насмешката му стигна твърде далеч (само да не бе стигал толкова далеч, дядо, само ако…), самоувереността й се изпари, отначало се възмути, после се нацупи, накрая изтича в къщата, сподирена от смях, с намерението да вземе тетрадката си от стаята си. Доказателството й. (О, дядо, защо ти е доказателство от мен, от твоята обожавана малка Лейла!).

Стигна едва до коридора, когато иззвъня звънецът на входната врата — веднъж, дваж. Не агресивно, не предизвестяваше трагедия, не — само две позвънявания. Гости! Аз ще отворя — извика тя, радостна, че идват гости, радостна да бъде от полза, да помогне. Забравила бе правилото на дома: само Азиза можеше да отваря входната врата. Като си спомняше после, чуха се гласове на протест и тук следваше първата от мистериозните празноти: знаеше, че гласовете я предупреждаваха да не отваря вратата, но думите бяха изтрити от паметта й, никога не можа да ги възстанови точно.

Отвори вратата и го видя там — нейният любовник, нейната жажда. Беше облечен с кремава риза, разкопчана на шията, триъгълникът, който се разкриваше на гърдите му, бе огненочервен от загара: носеше евтини сини вълнени панталони и високи черни обувки. Да. Нима можеш да забравиш първия си път? Да забравиш някоя подробност?

Носеше и сако. Странно за такъв топъл ден. Тъмносиньо сако, което не си отиваше с панталоните, а единият от джобовете му бе издут от нещо тежко. А, не: бъди точна. Десният джоб на сакото му бе издут и обезформен.

Само лицето му й се губеше: празен, черен овал.

Той клекна и рече: Здравей момиченце. Говореше френски, език, който тя обожаваше, макар и акцентът му да бе грубоват. Работник. Дядо ти у дома ли е?

О, да. Влезте — посочи с ръка тя. — Ето там, в градината е.

След като упъти госта, Лейла се понесе, обгърната от магичен облак на гордост, веселие и суета относно собствената си важност, нагоре по стълбите към стаята си, където щеше да намери червената тетрадка за работа в клас, с изписан в черно етикет — с празно място за името, училище и класа й. Тъкмо я вадеше от чантата си, когато чу двата трясъка в градината — много близо един след друг. Не изпита нищо. Е, може би изненада. Тъй като стаята й бе в задната част на къщата, само с три крачки стигна до прозореца, който гледаше към градината. Главата на дядо й бе паднала в купата с ягодите — това си помисли първо; цялата червена, покрита с ален ягодов сок, колко смешно! И тя се засмя. Това също го помнеше добре, защото после не се засмя цяла година.

Тогава започнаха писъците. Азиза, със закрито от ръцете й лице. Халиб, изтичал отнякъде, се спря рязко, вкаменен. Нямаше и следа от нейния възлюблен, от онзи, когото жаждаеше — мъжът в синьо с издутия джоб; непостоянен и жесток, той я бе изоставил.

Сърцето й биеше до спукване. Нещо не бе както трябва. И тя разбра какво точно не бе наред.

Промъкна се долу. Беше се появил и баща й, Фейсал. Бе се надвесил над дядо, който продължаваше да лежи, наполовина смъкнал се от стола. Лейла видя купата с ягодите на масата до него. Недокосната. Сърчицето й биеше до спукване. Усещаше главата си натежала, сякаш ще се пръсне от масата на таящата се в нея тайна.

Фейсал вдигна глава и погледна над дядо към Халиб. Рече:

— Кой го пусна?

Не бе чувала досега гласа му такъв: ужасен до немай-къде, сякаш от някакво немислимо богохулство, което не може да бъде простено.

Халиб не отвърна нищо. Прегърна Лейла през раменете. Тя трепереше. Притегли я към себе си, даде й да почувства солидарността му, бяха едно неделимо цяло; макар и само за миг той й обеща тази си солидарност за цял живот. Сетне я поведе към къщата, към стаята й. Седнаха заедно на леглото, държаха се за ръце, а той продължаваше да я притиска към себе си. След малко започна да я люлее напред-назад, а тя все така трепереше, като дете в последния пристъп на смъртоносна треска; бавно-бавно светлината на Ливан се стопи…

Светлината навън отново се промени. В Бахрейн пладнето донесе задушаваща, влажна жега и потънал в омара хоризонт. Морето бе прозрачно; традиционните лодки доу плаваха сякаш върху нищото. Диаманти проблясваха по стъклата на сградите от другата страна на паркинга. Лейла най-сетне погледна часовника си. Дванайсет и петнайсет. Време да събере багажа си и да върви.

Колата, бял мерцедес 500 SEL, беше пред входа, когато тя напусна хотела. Изчака докато не поеха покрай Корниш, тогава бръкна в чантата си и подаде пистолета си на шофьора. Мислите й изобщо не бяха заети с пътуването до ал-Мухабарак и летището; плуваше, както винаги, в утробната течност на паметта — неин затворник и рожба.

Не бе виждала Роби от две години. Колин — също.

Белосаните къщи се плъзгаха вляво. Домове за бежанци, за хора като Колин Рейли, който всеки петък ще се напива в бара на Интерконтинентал или Рамада, или Делмон. Къщи с видеокасетофони в една страна с едва два киносалона, в които се прожектират само филми на арабски. Къщи с празни спални, чисти и проветрени, готови за децата, когато се върнат в началото на ваканцията.

Сега ще е четиринайсетгодишен. Вече мъж в собствените си очи, но за нея — все още момченцето й. Всичко бе за него. Не съществуваше никаква мисъл за друго, освен за Роби, както и за Халиб, но за него — само от време на време. Обичаше Халиб, защото й бе брат и неведнъж я бе спасявал от рухване; Роби обаче бе излязъл от самата нея, от утробата й и й принадлежеше.

Кроеше планове да го вземе още от инцидента в Ню Йорк, но Халиб я сдържаше. Той не искаше да разреши отвличане в Англия, защото смяташе, че Роби там е добре охраняван. Каза й, че трябва да изчакат възможността да бъде подмамен извън страната. И тя зачака. Преди шест месеца Халиб сключи договор с Иран за освобождаването на някакви пленници, държани в Ирак. Политическо отвличане — ето какво бяха пожелали иранците, — и Халиб се съгласи да го осъществи. Лейла щеше да го направи. Тя нямаше скрупули по този въпрос. Беше добра в занаята и обичаше да работи за брат си, защото му вярваше, че няма да я изостави после, когато задачата бъде изпълнена. Множество работодатели използваха терористи, а след това се отърваваха от тях; но не и скъпият Халиб. Не и обичният й брат, който разреши да бъде отвлечен самолетът, с който щеше да пътува синът й, и така да си го върне.

С какво ли ще е облечен Роби, запита се тя. Как ли се е променил? Дали ще я познае? Да. Ще я познае, когато дойде мигът. И тя скоро ще узнае какво му се е случило през тези две празни, пропилени години. Ще го прегърне и ще разговарят, ще споделят тайните си. Обичам те — ще рече тя. — Обичам те повече от всичко на света, повече от собствения си живот. Повече от душата си — прости ми, Аллах! — повече от надеждата ми за рая. Синко, сине мой…

Не се замисли какво ще отвърне той. Вместо това мислите й се втурнаха към новия екипаж, в чиито ръце на професионалисти възнамеряваше да остави собствения си живот и живота на сина си. Ще се помоли за летците.

Колата спря плавно пред пътническия терминал и тълпа носачи се втурна към нея. Лейла стъпи на тротоара, твърдо решена да следва волята на Аллах, Милостивия и Състрадателния, който няма да я лиши от сина й след това лишено от смисъл време, което бе прекарала без него. Екипажът ще е чудесен. Ще бъде перфектен: елитен.

Докато следваше куфара си към залата, тя си повтори наум басмалата: Аллах, ал рахман, ал рахим.

Върни ми сина.

 

 

20 юли, по обяд

Във въздуха

Роби огледа подноса на съседа си с интерес.

— Добре изглежда. Във всеки случай е по-добро от моето.

— Защото съм диабетик. Но мисля, че е все същата гадост, като твоето.

Роби заемаше мястото до илюминатора, а до него седеше бледо, луничаво момче на неговата възраст на име Тим Кампбъл. Бащата на Тим работел в банка в Куала Лумпур и Тим пътувал за там да прекара ваканцията с родителите си.

— Това означава ли, че трябва да си слагаш инжекции?

— Да.

— А какво ще стане, ако забравиш?

— Ще изпадна в кома и ще умра. Но не ми напомняй: трябваше да се заредя преди тръгване, а забравих. Господи, това нещо е отвратително! Какво е?

— Мисля, че е броколи. — Роби взе с два пръста от зеленото вещество в края на огнеупорния поднос на Тим и рече: — В името на силата на огъня, изгори, изпепели се, разпадни се!

Момчетата гледаха зеленото нещо.

— Тези огнени заклинания никога не се изпълняват — отбеляза мрачно Роби. — Бих пийнал бира. А ти?

Тим поклати глава.

— Не, не бива.

— Жалко. Ей, мис… Защо никога не поглеждат към теб, когато ти потрябват?

— Защото са заети да бъбрят с богати важни клечки, затова. — Тим повдигна очилата на носа си. — Два пъти годишно пътувам по тази линия. Трябва да умираш от глад, за да ти сервират. Между другото, това момиче не изглежда никак зле.

— Направо е зашеметяваща. Мис А-у-у-у!

 

 

Ван Тондер получи място до прозореца в дъното на бизнес класата, откъм десния борд. Когато капитан Торникрофт мина през завесата, отделяща първокласния салон от бизнес класата, южноафриканецът се бе развихрил напълно и тормозеше една от стюардесите. Като видя Торникрофт, се сепна, изгледа го свирепо и се обърна пак към момичето.

— Ти си късметлия момиче — изръмжа й сразяващо той. — А сега ще си получа манджата. Благодаря.

— Какъв е проблемът? — Торникрофт зададе въпроса си на момичето, а не на пътника.

— На този господин, мистър Ван Тондер, в Лондон му сгрешили мястото и…

— И, капитане, когато кацнем, ще направя официално оплакване относно мерките за безопасност, които предприема авиокомпанията. Знаете ли какво открих под седалката си? — Той замълча, за да постигне максималния ефект, след което извади наполовина изпушена цигара. — Ето това! И при това запалена, трябва да ви кажа! Запалена!

Лицето на Торникрофт не издаде нищо, но той изруга наум. Пътниците — ето кое бе истинският му проблем. Съседът на Ван Тондер бе заровил глава във вестника си, а в кабината цареше гробовна тишина. Оплакванията за нелюбезно обслужване бяха едно нещо. Но за безопасността — съвсем друго.

— Извинете, но вие грешите.

Торникрофт отклони погледа си и видя, че пътникът, който седеше до прозорчето точно пред Ван Тондер се бе обърнал; очевидно думите бяха негови, защото продължи:

— Ходих до задния салон, за да видя сина си и като се връщах, този господин тъкмо вдигаше цигарата. Беше както я виждате — не гореше.

— Как смеете да се намесвате? — запени се Ван Тондер и почти се надигна от мястото си. — Нима искате да ме обвините в лъжа?

— Казах, че грешите. — Колин вдигна очи към командира на самолета. — Казвам се Колин Рейли. Бях свидетел на инцидента и с най-голямо удоволствие ще ви дам адреса си, ако този инцидент има продължение. Бих искал да добавя, капитане, че вашият екипаж се справя безупречно с този напълно непоносим човек и заслужава дори да бъде награден с медали. Господ ми е свидетел — ние, останалите — също.

Торникрофт се усмихна и кимна.

— Добре — рече той и се обърна към южноафриканеца. — Съжалявам за тази угарка, която сте открили, но нямаме пълен контрол върху служителите на компанията по почистването. Ако продължавате да държите на твърдението си, че цигарата е горяла, направете оплакване. Но ще последва разследване, а както излиза, моята компания разполага със свидетел в своя полза.

— Нямате никакво право…

— Съгласно международното право, мистър Ван Тондер, имам правото да ви окова в белезници докато трае полетът и ако продължавате да предизвиквате останалите пътници, ще постъпя точно така.

В последвалата тишина Колин за пръв път долови шума на двигателите и се зачуди как бе пропуснал да го усети преди.

Торникрофт му намигна и кимна в знак на благодарност, преди да се запъти обратно към кабината. Намесата му изглежда най-сетне озапти Ван Тондер, поне за момента, защото когато Колин стана да отиде до тоалетната, видя, че южноафриканецът спеше дълбоко, с изкривено от смръщване лице. Очилата му се бяха свлекли от носа и лежаха в скута му. Хъркаше: противен за спътниците си, дори и заспал; но като го погледна, Колин го бодна ирационално съчувствие. Нещо бе превърнало Ван Тондер в такъв какъвто бе; едва ли той сам го бе избрал.

Остатъкът от полета до Бахрейн премина без особени случки. Следобедното слънце осветяваше хълмистия червено-кафяв пейзаж, който се простираше докъдето стига погледът ти. Шумът на двигателите се промени, изпукването в ушите на Колин му подсказа, че промяната на налягането се дължи на снижаването на самолета. Видя в далечината горящите над пясъците факли на нефтодобивните кули; арабите наистина имаха толкова пари, че да си ги горят. Гледаше очарован, докато тези пръснати из пустинята факли не го накараха отново да се замисли за сина си. Роби бе вече четиринайсетгодишен. Скоро щяха да се появят момичетата. В любовта, както изобщо в живота, на Роби ще му се наложи да намира пътя си сред пустинните факли и да избягва някак си всички онези Лейли Ханиф, които съществуват на този свят.

Отпървом тази мисъл му се видя забавна, след малко стана обезпокоителна и той се запъти към задния салон, за да види какво прави предметът на мислите му.

 

 

— Заповядайте. — Стюардесата подаде на Роби пластмасова чаша и миниатюрна бутилка Джони Уокър. — Наистина ли сте на осемнайсет години?

— Честна мускетарска и скаутска.

Тим Кампбъл едва сподави смеха си и Роби го ръгна в ребрата.

— Простете приятеля ми, не е свикнал с живота на хайлайфа. Майтап, бе, Уили!

Момичето се засмя. Би могъл и да е на осемнайсет…

— До края ли летите?

— Да, ако и вие сте до края.

Пак последва сподавен смях от Тим Кампбъл, но погледът на Роби не потрепна.

— До Манила, глупчо!

Осемнайсетгодишен, що не каза двайсет и осем!

— До К.Л. — рече Роби. — А после до Австралия. Татко ще преподава там. Ще се срещна с прабаба си. По всичко личи, че ще е много древна. На седемдесет и отгоре. — Започна да брои на пръсти. — Така, Селестин, прабаба ми, следва синът й Фейсал, той е на петдесет и шест, сетне — Роби се изчерви, заекна, — сетне е мама, тя е на трийсет и шест, сетне идвам аз. Не помня точно на колко години са всички, но знам, че ако ги съберем, ще се получи сбор от сто осемдесет и две.

— Майка ти и баща ти с теб ли пътуват?

По бузите на Роби избиха две червени петна, които пулсираха ведно с ударите на сърцето му.

— Не — рече той, сякаш на седалката пред себе си. — Татко е в бизнес класата, а мама… те са разведени.

— И моите също — рече стюардесата след кратка пауза. — Отначало е много гадно, нали?

Роби кимна.

— Откога са разделени?

— От две години.

— Също като моите.

Той я погледна и сега в изражението му нямаше и нотка на нахалство.

— Как се чувстваше? — попита той съвсем тихо и на момичето изобщо не му мина през ума, че този негов тон съдържаше далеч повече сексуалност от предишното му поведение.

Направи гримаса.

— Не чак толкова зле всъщност. Поне се разширихме в къщата. А ти?

Роби сведе поглед. Как да отговори разумно на този въпрос? Да й каже за онзи ден, когато наряза с нож възглавничките на дивана? Не. За сълзите? Това ще й е известно. За яда тогава: да й каже ли каква ярост изпита от това, че майка му бе изчезнала, без да рече и думица…?

— Нормално — рече твърдо той. — Човек свиква доста бързо. Наистина.

Опита се да измисли някоя остроумна забележка, която да угаси огъня на обърканите чувства, който пламтеше в душата му. Вдигна успокоен очи към нея, искаше му се да разбере, че я харесва, ала първо съзря баща си, застанал на няколко метра зад нея в прохода, с неразгадаемо изражение.

— Охо — промърмори той. И додаде: — Командирът на този самолет да не се казва Спок^[8]?

— Не.

Роби въздъхна дълбоко.

— Тогава съм я загазил здравата.

 

 

Вторият пилот включи на честота 119,5 — на Бахрейн-подход — и поиска метеосводката.

— Вятър 286, скорост тринайсет мили в час, шест километра, прашна мъгла, температура 30, влажност 26. — Пауза. — Командир, имайте предвид, че апаратурата ни за прогонване на птици е извън строя и имаме проблеми с чайките. Водете усилено наблюдение при подхождането и имайте готовност да се откажете от кацането.

— Роджър^[9], Бахрейн.

— Честотата на Бахрейн-кула е едно, едно, осем, точка пет. Приятен ден.

— Птици — измърмори Торникрофт. — И какво й е станало на апаратурата? Мислех си, че по тези краища използват за целта соколи.

— В известията се споменава, че е засегната от гръмотевична буря. — Бордовият механик бе разлистил книжата си. — Някой глупак е забравил да я изключи.

Торникрофт изсумтя.

— Някой от вас да е претърпявал удар от птица?

И на двамата им се бе случвало, но без сериозни последици.

— Преживяването може да се окаже ужасно. Спомняте ли си онзи вайкаунт^[10], който се удари в лебед? Мисля, че бе в Мериленд. Лебедът се заклещи в елероните, самолетът пикира рязко и не можаха да го оправят. Всички загинаха.

— Ти май самият си попадал в тежка ситуация, а?

— Така е. В Лутън, през седемдесет и девета. Една чайка разби предното стъкло, точно когато вторият даде знак за излитане. Едвам я спряхме машината. Джон, когато правиш съобщението за кацане, най-добре предупреди пътниците, че може да има турбуленция и друсане. — Торникрофт поклати глава. — Птици — повтори с кисел глас той.

 

 

Далеч преди Колин да достигне до седалката на Робин, бе осъзнал, че няма причини да се тревожи, но въпреки това бе обезпокоен до смърт.

На прохода стоеше стюардеса; нещо в стойката й му подсказваше, че стои там от доста време и че това й е приятно. Озадачи се. Сетне, докато приближаваше и ъгълът на полезрението му се разширяваше, просто за миг зърна момчето през нейните очи. В тази секунда, преди да се включи в действие бащинският механизъм на самозащита, онова, което зърна, бе висок, здрав юноша, прекрачил отдавна пубертета, на вид далеч по-голям от четиринайсетте си години, с безупречно работещи механизми. Синът ти скоро ще си замине — стори му се, че нашепва нечий глас. — Ще намери възгледите ти за остарели, теб — за отегчителен, и ще открие далеч по-приятни неща за правене. Ще открие нея, например…

В последния миг, преди да усетят присъствието му, забеляза пластмасовата чашка на подноса и се досети, че портокаловият сок нямаше такъв цвят. Роби бе убедил момичето да му донесе скоч.

Тъй като в този момент завиждаше на сина си и страдаше от това, което бе осъзнал — че губи — Колин сигурно щеше да каже нещо съвсем неподходящо. Затова съобщението за предстоящото кацане дойде по вътрешната уредба тъкмо навреме — само секунди след като Роби съзря баща си и се изчерви. Колин вдигна ръка, усмихна се и се оттегли, преди на лицето му да се е изписала странната смесица от болка и гордост.

Зае мястото си тъкмо навреме — преди подхождането към пистата на бахрейнското летище. Погледна навън, зърна необятната белота, прорязана от черните ленти на пътищата, носени от вятъра пясъчни вълни отчасти закриваха пистата. В следващия миг самолетът вече се носеше над летището; в един бездиханен миг му се стори, че се реят в безтегловност; после задните колелета докоснаха земята и вече бяха кацнали.

 

 

Лейла Ханиф не отиде в чакалнята Дилмун, макар първокласният й билет да й даваше това право. Вместо това се изкачи по стъпалата към кафенето на мецанина, откъдето можеше да наблюдава отвисоко тълпата купувачи в безмитните магазини. Облегна се на перилата и се вторачи в изход номер пет.

Мислеше си, че бе привикнала на напрежението. Но когато трайстарът изрулира и спря с потреперване, сърцето й потрепери ведно с него, душата й се изпълни с трепетно вълнение. Той бе там, на броени метри от нея.

Роби. Синът й.

Облечена бе в поразителен тъмночервен ансамбъл: дълга пола, сако, закопчано догоре, копринена кърпа в същия нюанс, закриваше голяма част от лицето й и й придаваше вида на целомъдрено облечена според законите на исляма жена. Така не само се предпазваше от досадната похот на мъжете, но и бе надеждно предрешена; затова когато пътниците започнаха да преминават през пети изход, тя не се отдръпна.

Роби бе сред последните. Взе зеления транзитен пропуск, усмихна се на момичето, което му го подаде, и ако не бе тази усмивка, Лейла сигурно нямаше да го познае, толкова се бе променил. Краката й изведнъж се разтрепериха. Дори поемането на всяка глътка въздух се превърна за нея в непосилна битка. Гърлото й бе почти напълно пресъхнало, езикът й сякаш се бе удебелил двойно.

Толкова е пораснал — това бе първата й съзнателна мисъл. Вече почти мъж; а тя не бе успяла да сложи своя отпечатък върху този мъж, какъв ужас! Какъв покрусяващ…

Изглежда Колин не бе напуснал самолета. Доверяваше се на Роби да го остави сам. Устните на Лейла се разтеглиха в едва забележима усмивка. Само ако знаеше…

Усети се, че несъзнателно бе поела надолу по стълбите да се смеси с тълпата и застина на място. За пръв път през този ден изпита чувство на несигурност. Какво си мислеше, че прави? После обаче продължи, реши, че бе разумно да го направи, така по-малко щеше да привлече внимание, отколкото ако се бе върнала назад. Особено пък след като Фуад я бе забелязал.

Млад арабин в хубав сив костюм, червена връзка и кърпичка се бе облегнал на плота на гишето за транзитни пътници, опитвайки се едновременно да привлече вниманието на заетия служител и да наблюдава тълпата. Изражението му изобщо не се промени, но Лейла знаеше, че Фуад я бе забелязал на стълбището, а навярно бе усетил и колебанието й. Не биваше да го тревожи. Фуад бе любимецът на Халиб, ала Лейла досега не го бе виждала в екстремна ситуация.

Селим сигурно бе някъде наоколо. Селим бе най-невидимото човешко същество, което Лейла някога бе виждала, ако виждала е точната дума за тъй незабележим човек. Никой никога не беше успявал да даде що-годе прилично описание на Селим. Някога той бе убил един посланик по начин, който предизвика възхищението дори на самата Лейла.

В онзи ден той стоеше малко по-назад от тълпата, държеше на раменете си дете, сякаш го бе вдигнал, за да вижда то по-добре. Полицаите го взеха за баща на детето и му помогнаха да мине по-напред. А когато кавалкадата от коли бе само на няколко метра разстояние, Селим пусна детето, извади револвера си и заби четири куршума в сърцето на жертвата. Всички бяха прекалено заети да успокояват пищящото момченце, за да си спомнят лицето на мъжа, който го бе изоставил. Никой, дори и полицаите, които бяха сторили път на любвеобвилния баща, не можаха да си спомнят нищо за Селим — нито тогава, нито по-късно.

Другите трима терористи под командата на Лейла бяха вече на борда на самолета, бяха се качили в Лондон. Имаха заповед да не слизат по време на престоя.

Лейла стигна до последното стъпало на витото стълбище. Нарочно пое в обратната посока на онази, в която бе тръгнал Роби — едно простичко действие, което изисква повече усилие на волята, отколкото бе очаквала. Лейла се насочи към дамската тоалетна. Бе време да глътне първия от амфетамините, които щяха да я поддържат във форма колкото време е необходимо. А освен това щеше да има малко възможности да отиде до тоалетната след излитането.

 

 

Рафул знаеше, че нямаше да е разумно да слиза на летище в страна в близост до Персийския залив, затова изчака чистачите да свършат работата си, преди да се разтъпче. Пое бавно към туристическата класа, усмихваше се и кимаше на някои пътници, разменяше по някоя дума с тях, сякаш бяха просто непознати, с които трябва да лети заедно. Не всички от тях обаче бяха непознати.

Рафул със задоволство забеляза, че Дани Нейман бе успял да вземе място 24Н, в средата на туристическия салон. Бяха решили предварително, че това бе най-удобното място, най-чисто за стрелба — макар никой от израелския екип да не бе въоръжен в традиционния смисъл на думата. Място 24Н бе от стратегическа важност и доколкото това зависеше от Рафул, трябваше да го заеме именно Дани, негов любимец след инцидента в Ню Йорк.

Погледна часовника си. Петдесет минути от кацането. Зареждането с гориво би трябвало да е завършило, скоро пътниците отново ще се качват. Трябва да заеме мястото си; Лейла Ханиф нямаше да го забележи в бизнес класата. Ала вместо това Рафул се справи с изкушението по най-изпитания с времето начин: като му се отдаде. Отиде към носа на самолета и зае позиция зад преградата, където можеше да вижда вратата, без да пречи на качването.

— Не слиза ли?

Колин Рейли дойде и застана до него с ръце в джобовете. По дяволите!

— Не, само поогледах спътниците ни — отвърна добродушно Рафул. — Къде отиват и защо, ей такива работи.

Обърна се, за да се облегне на преградата, така Колин застана с гръб към вратата.

— Чудя се къде отиваш ти и защо? — рече Колин.

Рафул обаче не отговори, защото в края на ръкава, водещ от терминала до самолета, там, където имаше чупка, се появи фигура. Някоя, която очакваше, но не можеше да бъде съвсем сигурен, макар да бе обсипал пътя й с примамки: фигурата на една жена. В първия миг бе толкова погълнат от новодошлата, че не забеляза Роби, който влизаше през вратата на самолета преди нея.

Колин се полуобърна, когато момчето го докосна по ръката, и в този миг Рафул се напрегна; как бе възможно да не забележи Лейла?

— Новият ти спътник — рече Колин. — Това е синът ми Роби.

Рафул кимна, но погледът му си оставаше фиксиран върху жената, която бавно крачеше в ръкава. Отдръпна се леко, не искаше тя да го види. Имаше възможност, макар и незначителна, Лейла да разпознае Рафул Шарет, въпреки че преди го бе виждала само веднъж и то съвсем за кратко.

Чуваше като в просъница как Колин обяснява на сина си, че са познати с Шарет отпреди, не е ли това изумително съвпадение… идиот! Отдръпни момчето преди да я е видяло…

Заговори празни приказки на Роби, искаше да отвлече вниманието му от Лейла, ала когато тя бе на не повече от пет-шест метра от вратата, той усети как в салона нахлу горещ пустинен въздух, но от друго място и погледна над рамото на Роби. Да! Някой се бе изкачил по външната стълба от пистата и бе влязъл от вратата до пилотската кабина: работник в сив комбинезон, със значка на служител в летището на Бахрейн. Кимна на войника на пост, който очевидно го позна, защото се усмихна. Новодошлият тръгна по пътечката в ръкава към терминала. Към Лейла Ханиф…

Рафул съвсем забрави Роби. Лицето му се бе превърнало в маска на съсредоточаването. Други пътници отчасти му пречеха да вижда добре, но той знаеше какво предстоеше да се случи. Видя как летищният служител бръкна в комбинезона си, видя как Лейла отвори чантата си, вече с издърпан цип, готова да поеме онова, което мъжът пусна в нея; забеляза също колко сръчно тя издърпа ципа.

По-рано същия ден, преди да пристигне на летището, тя е дала пистолета си на някой с право на достъп до пистата; така можеше да мине безпрепятствено през контролните пунктове. Сега оръжието й отново бе у нея.

— Къде се запознахте? — чу да го пита Роби, знаеше какво означава за него този въпрос. — Къде по-точно в Ню Йорк?

— О, това ли било? — Рафул направи върховно усилие, знаеше колко много зависи всичко от отговора му. — Къде беше, Колин?… Вижте, мисля, че искат да си заемем местата, вече е късно…

Трябваше да я ликвидира там. В цивилизована държава, в Бахрейн: изцяло под британско влияние, не и изцяло индиферентна към определени аспекти на израелската позиция… Трябваше да го направи. Рафул изведнъж осъзна, бе убеден в страховитата неизбежност, че трябваше да го направи. Сега му предстоеше да рискува живота на над двеста невинни пътници в едно отмъщение, което си бе почти изцяло лично. Може и да бе гоел, кръвният отмъстител за дъщеря си, но не бе животно, не можеше да се сравнява с жената, която бе търсил толкова дълго. Усети как кожата на челото му се изпъва, усети и потта, която се стичаше по врата му.

Бързият поглед през рамо му показа, за голямо негово облекчение, че Колин и Роби бяха заели местата си; бяха вече далеч назад в търбуха на трайстара. Отдръпна се още назад в потъналия в сенки район около тоалетните, достатъчно, за да е сигурен, че тя няма да го види, докато изискано прекрачва борда, представя бордната си карта, сякаш е покана за кралски прием с усмивка, която се вижда само по леките бръчици около очите й. Изискано облечена, с изпълнена с достойнство стойка, която принизява всички останали. Но след час тази жена щеше да е мъртва, досущ като кохортата трупове, които бе оставила подир царствения си шлейф. Мъртва като дъщеря му Сара; мъртва, както бяха мъртви Естер, жена му и Йехуд, приятелят му. Рафул избърса потта от челото си, изпита дивашко успокоение от спомена.

Един стюард затваряше вратата, заключваше я за излитането. По пътя си към бизнес салона Рафул не можа да устои на изкушението да хвърли последен поглед на жената, която седеше в първа класа, на втория ред.

Беше извадила от пътната си чанта брой на Гълф нюз и изглеждаше погълната от новините. Какво си мислеше, попита се той, като разчиташе на това отвличане? Нима последните подробности са скрити зад тази твоя спокойна маска? Или си толкова спокойна, въпреки предстоящия ужас, та можеш да си четеш така безстрастно малките обяви?

Лейла запази спокойното си изражение, но усети вътре в себе си неспокойствие. След като взе обратно пистолета си от шофьора, преобразен за случая като товарач на багаж на летището, тя вдигна очи да види Роби, но вместо това съзря единствено гърба на Колин. Той определено не я бе забелязал, а това единствено имаше значение, но бе ядосана от факта, че само като го зърна, се почувства обезпокоена. Лейла гледаше обявите за филипински прислужници, без изобщо да ги вижда.

Трябва да се съсредоточи. Беше се заклела на Халиб, че ще осъществи отвличането на самолета, без да мисли първо за спасяването на сина си. Дотук за нея отвличането бе просто и ясно; но за Халиб, който бе намерил тази възможност, то трябваше да бъде единствено политически мотивирано. Първо трябва да върне иранските пленници и чак тогава ще бъде свободна да продължи с истинската цел на занятието. И така — отвличането.

Бившият й съпруг изглеждаше много по-малко измъчен, отколкото го помнеше.

Мисли за отвличането!

Колин бе остарял с няколко години и отново й напомняше за мъжа, с когото се бе запознала в Оксфорд преди доста време. Вестникът бавно се свлече в скута й. Колин бе престанал окончателно да съществува за нея. Окончателно!

 

 

1969 година

Оксфорд

Халиб изчака Колин да стигне до асансьора, чак тогава затвори вратата на апартамента си и се нахвърли върху Лейла.

— Каква глупачка си! — изръмжа той. — Да го въвлечеш, да го доведеш тук… как можеш да си толкова глупава?

— Нима трябваше да си умра съвсем кротко? — Тя се втурна към най-близкия диван, тръшна се на него и сърдито погледна брат си. — Как можеш ти да си толкова глупав да пращаш момчетата подире ми? А?

— Татко ги изпрати. И имай малко уважение, момчетата са също от семейството.

— И затова ли ме пляскаха? Моите собствени братовчеди, велики Боже, ти и татко да не сте полудели? Посред бял ден, в обществен парк? Уважение…!

— Татко сметна, че ако някой, когото обичаш, не се вслушва в гласа на разума, трябва да предприемеш стъпки.

— Не и в Англия, тук — не. А и между другото, така ли ще си общуваме вече — чрез посредници?

— Аз не знаех. Татко ме извика в Париж, нямах и представа, че е помолил Рафик да те посвие. Ако знаех, разбира се щях да го спра. — Той седна до Лейла и я прегърна през раменете. — Сериозно, ангелче, щом не отговаряш на татковите писма…

— Ядосан ли е? — Допреди малко непокорен, сега тонът на Лейла бе като на изплашена ученичка.

Халиб кимна и стисна рамото й.

— Не се безпокой, той те обича, всички ние те обичаме. Виж сега, ще трябва да възстановя мира у дома. Рафик ругаеше на възбог по телефона, ужасен е от Фейсал, ти и твоите приятели сте объркали всичко. Кажи ми какво те безпокои.

— Ами…

Лейла сви рамене нарочно театрално и предизвика усмивката на Халиб. Той притежаваше тази много специална, хубава усмивка, която преобразуваше лицето му в концентрични кръгове; виждала бе тази усмивка и тези типично арабски черти върху съвсем малко лица и я намираше за неотразима. Ако Халиб не й бе брат, би бил най-добрият съпруг…

— Татко започна да се заяжда — продължи тя, избягвайки погледа му. — В писмата си непрекъснато повтаря, че искал да му обещая да се върна у дома и да остана там.

— Е, и? Нали си взе изпитите, какво те задържа повече?

— Мога да остана. И да защитя докторат.

— А какво ще рече за това Юсуф? Годеникът ти изгаря от желание да стане твой съпруг. А и как би могла да защитиш докторат, след като си получила втора степен?

— Не тук. В Бристъл. Или в Единбург.

Той се взря с неразбиращ поглед в нея.

— Че какво му е лошото на Сейнт Джоузеф? Или на Американския университет в Бейрут?

— Те са там, в Бейрут. Колко мило, нали?

— О, хайде, хайде, кукло. — Той се засмя и отново я прегърна. — По думите ти там е същински ад.

— Ами, така е — избухна тя. — Татко иска да вляза в бизнеса. И не ме наричай кукла!

— Банковият е чудесен бизнес.

— О, хайде, Халиб! Знаеш не по-зле от мен какъв е бизнесът ни. Рафик го изрече: ние сме мюсюлмани шиити, ние сме едно от трийсетте семейства, които контролират цялата реколта хашиш, в Бейрут се борим за самото си оцеляване, а сме и затънали до гуша с ООП. Ние сме заим — водачи! Мафия!

Той я пусна, отдръпна се — от една страна, за да я погледне по-добре, а от друга, сякаш да не се зарази от някаква болест. Но Лейла, обсебена от онова, което отдавна искаше да изрече, не можеше да се спре дотук.

— Обичам Европа, Англия. Тук нямам нужда от бодигард или от бронирана кола. Искам да живея нормален живот, Халиб! Животът на една обикновена жена, с добър съпруг и едно-две деца.

— Рейли например?

— Разбира се, че не. Той просто се случи там… — Нещо заседна в гърлото й и тя се изчерви; приливът на кръв бе не толкова горещ, колкото болезнен. — Ще оставиш ли Колин на мира и ще чуеш ли онова, което ти казвам?

— Но това е мечта, Лейла.

— Не, не е.

— Непостижима мечта. Онова, което казваш, е, че искаш да заживееш един неутрален живот. А там, откъдето идваме, няма неутрални. Има маронити, мюсюлмани, филистимци^[11] и израилтяни.

Той вложи отвратен оттенък в последната дума, придавайки й някакво нежелано, зловещо съскане: Из-ра-и-и–ил-тяни.

— Не можете да ме накарате да се бия против волята ми.

Халиб стана, отиде до раклата, взе пакет черни руски цигари, запали една, нарочно издуха дима към нея, сякаш й пращаше проклятие.

— Мога да те накарам да направиш всичко, Лейла. Единственото, което е нужно, е да ти напомня за един определен ден, когато ти допусна в дома ни из-ра-и-и-ил-тянски агент.

Тя се вторачи в него, неспособна да възприеме факта, че би могъл да използва такова нечестно оръжие срещу нея. Сетне, като видя, че се готвеше да продължи, вдигна ръце да запуши уши, като клатеше силно глава наляво-надясно.

— Един агент на Мосад. Сега вече генерал. Той дойде с пистолет и застреля добрия стар дядо Ибрахим, уби го, бам-бам, само защото едно момиченце с мозък, колкото на една стоножка…

— Престани!

— … бе решило, че ще е забавно то да отвори вратата на когото и да е.

— Толкова си несправедлив! Аз бях просто едно дете. Никой не ми е казвал. Ако искахте да бъда по-предпазлива, би трябвало…

Тя вече крещеше през сълзи, думите излизаха изопачени, а и Халиб така и така не я слушаше.

— Кой го пусна? — това искаше да узнае Фейсал. Но аз те отведох и се борих за теб, Лейла, борих се цял ден и цяла нощ, докато татко най-сетне се отказа да те обеси за твоите хубави… малки… палци.

Той размаха черната си цигара към сестра си, сякаш се гласеше да изтупа пепелта в скута й.

— Ти… ти го пусна. Из–ра–и–и–ил–тянина. Убиеца. Ти.

Лейла се килна на дивана и зарида. Риданията й бяха беззвучни, не издаваше и звук.

— Ние приехме свещена клетва — да отмъстим. И всяка година, в деня на смъртта на шейх Ибрахим, ние подновяваме клетвата.

— Не и Селестин. — Лейла се изправи, оправи косата си с пръсти, чувството за вина отстъпваше място на гнева. — Баба никога не прие клетвата. Каза, че клетвата противоречи на духа на Свещения Коран.

— Тя бе слаба. Но ти се закле.

— Бях само на десет години. Едно дете, само едно дете.

— Но клетвата си е клетва, нали? Не, Лейла, — той замълча, огледа се, сякаш търсеше вдъхновение. — Виж сега…

Отиде до куфарчето от телешка кожа, на което Колин Рейли се бе възхитил половин час по-рано, и го отнесе при нея.

— Това, разбира се, не е истинско — отвори капака. — Но ето как ще изглежда един ден.

Тя се взря в плетеницата от жици, сиво, подобно на маджун вещество, обвито в тиксо, в превключвателя, в цялата тази съвременна машина за смърт и изведнъж се почувства сломена. Искаше да избяга, да намери някаква дупка в земята, да пропълзи в нея и да не излезе никога.

— Не говориш сериозно. — Думите изскочиха от устата й с такъв равен, безизразен тон, че тя ги намери за неадекватни и повтори: — Не говориш сериозно.

— Ако татко иска да се върнеш у дома — рече Халиб, — най-добре е да го направиш. Това е.

— Няма да…

— Ние сме във война, Лейла.

— Не ние, а клиентите ни са във война!

— Все едно и също е. Тяхната кауза е и наша кауза. Засега.

Тя се взря в брат си, усетила нещо ново в поведението му.

— На теб ти харесва — рече бавно тя, — нали?

Той кимна.

— Да, добре е човек да има важна, интересна работа. Няма нужда да ти проповядвам относно филистимската катастрофа.

— Палестинска. Английската дума е не филистимянска, а палестинска.

— Е, и? Ти губиш корените си, съзнаваш ли го? Враговете ни откраднаха една страна от благородните, почтени селяни и я превърнаха в крепост срещу цяла Арабия, срещу целия свят. Те убиха най-хладнокръвно дядо ни, защото той финансираше филистимската съпротива.

— Те твърдяха, че го е правил. Това е лъжа.

Халиб се разсмя.

— Разбира се, че не бе лъжа.

Тя ахна.

— Как смееш да твърдиш подобно нещо?

— Защото е вярно! Ибрахим вярваше, при това страстно, че Палестина е ислямска, от реката до морето. Затова кредитираше ООП с милиони лири.

Лицето на Лейла бе побеляло изцяло, с изключение на двете нездравословни петна върху бузите й. Дишаше тежко. Халиб забеляза в какво състояние се намираше и омекна.

— Кукло, ангелче, чуй ме, аз те обичам! Брат ми и аз сме срещу братовчед ни, братовчед ми и аз сме против непознатия. Ето, това е.

— Не и всичко. — Тя се изправи. — Ако ще цитираш, цитирай и първата част: Аз съм против брат си. Ето как започва всичко. Аз съм против брат си; брат ми и аз сме против…

— Разбирам. — Тонът на Халиб стана остър. — И ти го казваш на собствения си брат.

— Ако обвиняваш дядо, че е сътрудничел на тези… на тези палестински касапи, то тогава не си мой брат. Не знам какъв си станал, но не си ми брат.

— Той ги подкрепяше, само защото бе наивен! Не можеш ли да видиш по-далеч от носа си: той не съзнаваше, че всеки негов цент отиваше за мерцедеси и катюши.

— Никога не е правил това. Никога, никога, никога!

Халиб сви юмруци, също като нея; свързани и разделени от кръвта и наследството на омразата, те стигнаха до ръба да изрекат непростими думи. В последвалата тишина Лейла осъзна словата, които бе изрекла без да се замисли: Ти не си мой брат. Избълва ги, защото бе готова да му рече всичко, за да се бори с него. Но сега осъзна, че този мъж, когото бе обичала до забрава през целия си живот, наистина бе един фалшив кумир.

Ако бе помислила още секунда повече, щеше да се сблъска с реалността. Затова направи единственото възможно нещо в дадената ситуация. Избяга.

По-късно нямаше изобщо да помни как стигна до улица Бомонт. Осъзна се едва на ъгъла на Хай и Корнмаркет, чу камбаната на часовника да отброява пет часа. Огледа се, видя успокояващо здравата на вид стена на някаква банка и отиде да се облегне на нея. След малко краката й отказаха да я слушат; свлече се по стената и седна на тротоара, преминаващите покрай нея хора я гледаха — кой със съчувствие, кой строго.

Мина време. Часовникът пак удари. Лейла вдигна глава. Не можеше да седи тук, на тротоара пред Наш Уест^[12] до безкрай. Изправи се, усети, болезнено почувства погледите на хората върху себе си. Тръгна бавно по Хай. Нямаше към кого да се обърне, нямаше къде да иде. Значи това бе самотата. Външният мрак. Адът.

Уличните номера се блъскаха и търсеха вниманието й. След като вървя дълго, останаха само две от най-скорошен спомен: шейсет и две. Към тях трябваше да се добави и числото едно. Номер 62 на Хай, първият етаж. Жилището на Колин.

Може би щеше да е възможно да поговори с Колин за това как животът й току-що бе свършил.

Дълго стоя на тротоара на кръстовище с улица Лонгуол, взряна в отсрещните фасади. Къщата с тясна тераса не бе нищо особено. Прозорците й очевидно не бяха мити цяла вечност. Нима наистина искаше да влезе в нея?

В родината й старите жени имаха обичая да клатят мъдро глави и да мърморят: Нямай вяра на мъж и жена, останали насаме по-дълго, отколкото е необходимо да изтече водата от една кана.

Е, добре. Изкачи стъпалата. Почука на нечия врата. Нямаше никой. Опита пак и вратата се отвори, Колин стоеше на прага, тъй висок и открит. Лицето му изглеждаше честно. Не скриваше нищо.

Влезе. Прие чая. Слуша музиката, която носеше утеха.

Лежеше на коленете му на дивана, а той галеше косите й, синкавата светлина на оксфордската вечер се превърна в тишина и покой.

 

 

20 юли 1984 година, 15:30 часът

Бахрейн

По време на едночасовия престой за зареждане с гориво Саймън Торникрофт предаде управлението на NQ 033 на своя приемник — Роджър Морган. Новият командир поръча осемдесет тона гориво за полета до Куала Лумпур, така стартовото тегло на самолета щеше да е общо двеста и петнайсет тона; солидна маса за достигане на скоростта на излитане при тази жега в Залива. Нагласи елероните на десет градуса и реши да използва цялата дължина на писта трийсет. Изминаха две трети от пистата, преди да достигнат критичната скорост V-1, след която вече излитането не можеше да бъде преустановено. Вторият пилот Ейдриън Рос докладва скорост V-R и Морган притегли щурвала към себе си, огромно ято чайки се вдигна сякаш отникъде, направи кръг и се понесе право към самолета под ъгъл 20 градуса.

Морган изруга. Вторият пилот и бордовият инженер затаиха дъх. Тъмните тела се блъскаха в прозорчетата, екипажът се наведе, сви се пред лицето на възможната катастрофа, която не бе в състояние да предотврати. И точно когато си мислеха, че са се отървали, левият двигател, номер едно, закашля и зави по-високо.

— Скорост?

— Сто и деветдесет, вдига се… Господи!

Първи двигател изведнъж изгуби мощност и самолетът се наклони рязко. Морган завъртя щурвала, изправи го, отчаяно се стремеше само към едно: да увеличи скоростта дотам, че загубата на левия двигател да не причини разбиването им.

— Питър, какво имаме?

Бордовият инженер Питър Хъдсън сведе поглед към циферблатите пред себе си.

— Мощността на първи се вдига, надминава седемдесет процента; втори и трети са на сто процента.

— Обади се на кулата и докладвай; ще се изкачваме, докато решим какво ще правим; поискай разрешение да кръжим в изчакване.

Докато вторият пилот Ейдриън Рос изпълняваше нареждането, Морган остави трайстара да му говори чрез щурвала. Знаеше какви зловещи последици можеше да предизвика ударът на птица. Едно-единствено животно, засмукано от някой от големите реактивни двигатели, можеше да строши неизвестно колко лопатки на турбовентилатора, преди да бъде накълцано в кървава маса от пера, месо и кости. Не всички поражения се проявяваха веднага. Съществуваше реалната възможност да се изкачат до определената за полета височина, преди критичен брой лопатки да поддадат и да причинят спирането на двигателя. Тогава ще бъде принуден или да продължи с две трети от мощността, или да потърси аварийно кацане. Но ако се върне в Бахрейн, само за да се установи, че повредите са минимални и самолетът може да лети, това ще струва на компанията хиляди лири изразходвано гориво, време и доверието на пътниците. Работата се свеждаше до комерсиално решение, единствено подвластно на командира.

— Какви са данните? — попита.

— Трите двигателя работят със сто процента от мощността си.

— Продължаваме. Съобщи на Бахрейн и поискай потвърждение на първоначалния план на полета.

Отзад, в пътническия салон, имаше няколко побелели лица, когато самолетът рязко се наклони, докато бе още на неколкостотин метра над пистата, но след като нищо друго не се случи, инцидентът скоро бе забравен. Лейла разкопча колана, веднага щом изгасна надписът Пушенето забранено. Сетне изгасна и надписът за пристягане на коланите, тя вече бе на крака и се запъти към тоалетната на първа класа на левия борд. Заключи се, сложи чантата си на чинията и извади пистолета, който й бе пъхнал шофьорът: Хеклер & Кох P7, бе го избрала заради удобната ръкохватка и лекия спусък.

Безшумно дръпна резето, пулсът й бе нормален. Чувстваше се лека, бърза. Единствената физиологична промяна усещаше в ръцете си: бяха леко изтръпнали, като че току-що ги бе потопила в ледена вода.

Излезе от тоалетната, скрила пистолета в дланта си, зави надясно към кухненското помещение, след което веднага наляво. И вече бе до вратата към пилотската кабина. Две стюардеси трескаво товареха подноси и не й обърнаха внимание. Вдигна телефонната слушалка над седалката за обслужващия персонал и набра 31, вътрешния номер на кабината.

Отговори вторият пилот:

— Да?

— Кафето идва.

Обърна копчето на таблото към Съоб., сиреч на режим на предаване на съобщения в салоните, и произнесе една-единствена дума: Медина. Можеше да я чуе целият самолет.

Остави слушалката и се обърна рязко — двете стюардеси я гледаха слисани. Едната понечи да каже нещо, но видя пистолета и замълча. В същия момент вратата на пилотската кабина се отвори, отключена отвътре от бордовия инженер.

 

 

Рафул и екипът му бяха забелязали десетина отделни промени, които подсказваха за предстоящо завземане на NQ 033, но не можеха да узнаят предварително кой точно метод ще избере Мащеха. Действията им можеха да бъдат в най-ограничени граници. Проблемът бе в живата сила. Тъй като Рафул Шарет знаеше, че началниците му никога нямаше да разрешат убийството на Лейла Ханиф на борда на пътнически самолет, можеше да си позволи само ограничен брой проявили лоялността си помощници. А такъв малък екип трябваше постоянно да е с един ход напред в играта.

Веднага щом изгасна надписът за коланите, Рафул се придвижи напред, мина през завесата, която отделяше бизнес класата от първа. Придържаше се към десния борд. Мястото на Мащеха бе празно; сигурно бе отишла до тоалетната, навярно за да вземе оръжие. Зае такава позиция, че да може да покрива района на кухничката и пилотската кабина. Държеше запалката, която Игал му бе дал, но за момента я стискаше в джоба си. Едната от стюардесите го погледна неспокойно.

— Мога ли да ви услужи с нещо, сър?

— Не, благодаря. Чакам за тоалетната.

Тя хвърли поглед към надписите. Думите Тоалетната е заета си оставаха неосветени.

— Не би трябвало да е заето — рече тя; но Шарет изпълни Рафул, негодникът му с негодник, и момичето не можа да се сдържи и се усмихна.

Рафул чу отварянето на вратата на тоалетната и тръгна да прекоси кухничката. Но преди да стигне до нея Лейла вече бе произнесла паролата за начало на акцията: Медина. И сега се обръщаше с пистолет в ръка. Рафул бе чакал дълго този миг. Усмихваше се заради Естер и Сара, а и за Йехуд Шафетс също; но най-вече се усмихваше заради Сара.

 

 

По това време самолетът бе вече навлязъл дълбоко над Залива, достигнал бе височина хиляда и двеста метра и се издигаше под ъгъл двайсет градуса със скорост двеста и осемдесет мили в час, която също се увеличаваше. Роджър Морган прибра елероните на внимателно изчислени стъпки, всеки път повдигаше леко носа, за да компенсира. Включи стабилизатора на новото положение, усети познатата, окуражителна лекота в управлението и си рече, че първи двигател ще издържи. Пет минути след излитането наземната кула в Бахрейн го предаде на Дубай-контрол, на оманския рог на полуострова.

— Новембър Квебек нула три три, имате добро за пет хиляди метра. Изчакайте нареждането му да оставите курс нула деветдесет и две за десен завой към вектор един-един-осем градуса.

— Тук Новембър Квебек нула три три, чакам разпореждането ви.

Вътрешният телефон звънна, вторият пилот Рос вдигна слушалката.

— Да?

— Кафето идва.

Бордовият инженер се пресегна да отключи вратата на кабината. Веднага щом го направи, нещо избухна в лявото ухо на Роджър Морган. Погледът му веднага бе прикован от червената лампичка, която мигаше на пулта му.

— Изпищял компресор! Масивна загуба на компресия.

Самолетът рязко зави наляво и се понесе надолу като в някаква въздушна яма.

— Първи двигател извън строя!

Рос стисна по-здраво щурвала, опитвайки се да овладее машината, докато Морган отсечено докладва на Дубай, че е останал без един двигател. Самолетът навлезе в стръмно спускане, завивайки остро около края на лявото си крило.

Бордовият инженер се бе залепил за уредите си, опитваше се да открие какво се бе случило и почти не усети бъркотията извън кабината: викове, строшена стъклария, вик. Паника, помисли си той; по дяволите!

Пръстите на Морган машинално намериха бутоните за стартиране в основата на главния пулт. Чу как компресорите вкараха сгъстения въздух в замлъкналия двигател и усети мигновено облекчение. Рос вече бе овладял завоя, лявото крило се изправяше, след като намали мощността на десния двигател и стабилизира самолета на новия му курс.

Левият двигател изви, млъкна, сетне запали.

— Десет процента мощност, увеличава се — докладва Хъдсън. — Петнайсет процента, повишава се устойчиво.

Сетне един глас каза:

— Аз завладях самолета, командир. Не докосвайте радиото. Пригответе се да поемете нов курс.

Гласът бе женски. Докато се обръщаше, Морган осъзна, объркан, че гласът не бе съвсем английски, но не и съвсем чуждестранен, но бе твърд, свикнал да командва и да му се подчиняват. Видя пистолета, опрян във врата на бордовия инженер, видя и лицето над пистолета и веднага разбра, че бе изправен пред проблем, извън възможностите на психолозите и техните учебникарски решения.

Лявата му ръка се плъзна под дръжката на седалката, където имаше черен бутон, потънал в дръжката без да се подава. Натисна го бързо, знаеше, че и най-малкото закъснение можеше да бъде фатално. Бутонът активираше автоматичен транспондер. Оттук нататък той ще изпраща съобщението 77 до земята и изображението на NQ 033 ще премигва на екраните на радарите. Светът ще узнае, че този самолет е отвлечен.

— Аз владея самолета — повтори тя. Гледаше лявата му ръка и на лицето й се появи лека усмивка; Морган осъзна, че тя знаеше за транспондера. И бе поискала той да го задейства.

На прага на кабината се появи някакъв мъж. Държеше в ръка нещо, което на пръв поглед приличаше на такаламит за гресиране; всъщност бе американски картечен пистолет М3А1. Погледът на Морган се отклони от жената към оръжието. Винаги се бе надявал тайничко това да не му се случи никога, никога на самолет под неговата команда.

Обърна се към Ейдриън Рос.

— Поддържай сегашния курс, височина и скорост. Инженер, продължавай да докладваш данните за работата на двигателите.

— Разбрано.

Двамата членове на екипажа заговориха едновременно с равни, лишени от емоция гласове, така както се изисква в наръчниците Поведение в отвлечени самолети, като нарочно игнорираха присъствието на терористите зад гърба си.

Лейла Ханиф пристъпи напред в пилотската кабина. Оттам, през прозорчетата можеше да види безпрепятствено Залива под самолета, като същевременно покриваше и командира, и втория пилот.

— Изгубили сте единия си двигател — рече спокойно тя. — Какво стана?

Морган й каза, без да я щади като неспециалистка. Тя обаче изглежда разбираше от техническия жаргон, защото след като свърши, го запита за статичната мощност на двигателя тип RB211. Морган не знаеше и се наложи бордовият инженер Хъдсън да отговори.

Лейла изслуша внимателно обясненията му и попита:

— Реверсът му няма да е засегнат, нали?

— Двигателят си е двигател. Ако работи напред, ще работи и назад.

— Много добре. Дайте ми топографските си карти за голяма и за малка височина. Ти! — вторият пилот. — Движи се бавно, така, че да виждам ръцете ти. Ако сте замислили някакви номера, на онзи там — и тя кимна към Селим, който охраняваше входа — му е наредено да стреля в прозорчетата. Всички ще ни изсмуче, самолетът ще се разбие. Имате избор: или да убиете двеста пътници, или да ми се подчините. Тази заповед остава в сила, докато не кацнем.

Говореше внимателно, без вълнение или видим страх. Тримата от екипажа се спогледаха, търсеха кураж един от друг, но не го намериха. Рос вдигна ръце и бавно се надигна. Мина покрай Лейла, отиде толкова близо до Селим, че можеше да усети острата му миризма, поразредена с някакъв сладникав одеколон, и взе картите от шкафа.

— Кои точно?

— Тактическа пилотска карта ТРС J-7D. Южен Йемен.

Капитан Морган разбра, че самолетът бе в ръцете на експерт и всяка мисъл за възвръщането му се изпари от главата му.

— Точката, която ви интересува, е XU3110.

Тя хвърли картата на Морган, който бързо я сгъна така, че можеше да се виждат само най-долните й части.

— Искате да кацна тук?

— Да.

Опита се да разбере какъв бе теренът. Точката, която му бе дала, се намираше северно от Ал-Гайда в залива Ал-Камар. На картата пишеше: Равна скала, на морското равнище.

— Какво има там? — попита остро той.

— Няма нищо.

— Каква е повърхността?

— Вулканична скала; равна, но има пръснат дребен чакъл. Сега ще видим дали си истински пилот или си просто едно допълнение към компютрите.

— А двигателите? — запита тихо Морган, опитвайки се по такъв начин да й внуши известен разум, макар и да знаеше, че бе безнадеждно. — Знаете ли какво ще стане, ако в двигателите попадне нещо по-едро от речно камъче?

— Лопатките на турбините ще се изкривят и ще се строшат; двигателите ще откажат. Това не е проблем. Пистата ви е дълга повече от три мили, а и няма да напуснете Йемен на собствен ход. Свържете се с Дубай-контрол и им съобщете новия курс, който ще ви дам. Ще слушам, командир Морган. Не молете за нищо; просто им съобщете изискванията си.

Лицето на Морган бе тебеширено бяло. Пот се стичаше по челото му, очите го засмъдяха.

— Чуйте ме — рече той. — Моля ви да ме чуете.

Лейла махна ядно към Селим. Той мина напред, вдигна автомата на равнището на прозорчетата и изщрака със затвора му.

— Спрете! — Морган стисна щурвала, отчаяно се опитваше да измисли начин да ги спре, да спаси пътниците и екипажа си. — Аз… аз ще го направя. Само… само се успокойте.

— Аз съм съвсем спокойна, командир Морган. Радиото. Веднага.

 

 

Зад тях пътническият салон бе почти напълно тих. Почти: някакво бебе плачеше безспир, а от време на време едно девойче в дъното на туристическия салон изхленчваше, преди да захапе отново ръката си. Никой друг не издаваше и звук.

Наблюдаваха новата власт.

Като всички хора, сто и осемдесет и четирите пътници на борда на NQ 033 несъзнателно бяха разбрали, че животът им сега бе в ръцете на други. На държавни чиновници, полицаи, съдии, политици, на онези, които ръководят големите индустриални конгломерати: те бяха силите, които в едно и също време заговорничеха, за да ги лишат от свобода на действие, и ги убеждаваха, че никога не са били по-свободни. Свободна воля, свободен избор: това бяха големи илюзии, но те обичаха илюзиите. Сега обаче пътниците бяха изправени пред съвсем различна реалност.

След като чуха думата Медина по вътрешната радиоуредба, петима мъже станаха едновременно от местата си. Четирима други ги последваха толкова бързо, че изглеждаха като да са по-скоро от един и същи екип, отколкото противници. Въпреки численото неравенство, шансовете бяха на страната на израелците, защото знаеха какво могат да очакват, докато противниците им не знаеха. Ако левият двигател не се бе повредил, победата на израелците не би била под съмнение. Но когато самолетът се наклони и пропадна с неколкостотин метра, шансовете се разплескаха върху пода на машината, заедно с деветимата мъже, в чийто ръце бе съдбата на пътниците. Арабите бяха с частица от секундата по-бързи и това бе всичко.

Пътниците от първа класа бяха изпратени в туристическия салон, заедно с екипа на стюардите. Един въоръжен терорист охраняваше бизнес класата, двама други стояха до тоалетните в дъното на самолета, откъдето можеха да държат под прицел целия туристически салон. Фуад се зае с четиримата израелци, които се бяха издали като се изправиха да предотвратят отвличането. Не откри оръжие, а колекция от странни вещи: аерозолни флакони, които изглежда не работеха, ножчета за писма със странно оцветени лезвия, запалки, които не искаха да се отворят. Прибра всичко това, преди да накара израелците да легнат на пода, с ръце на врата, докато Селим не се върна и не му помогна да ги завърже здраво.

Всички, освен Дани Нейман, на място 24Н. Дани не се надигна с другарите си: беше се подчинил на заповедта и остана на мястото си; първоначалното намерение на Рафул бе да го държи в резерв. Сега той гледаше с каменно изражение напред и се чудеше дали фалшивият му кувейтски паспорт щеше да издържи проверката, припомняше наум арабския си, молеше се с цялата си страст Рафул да бе още жив.

Роби също желаеше Шарет да оживее. Терористите бяха надвили израелеца и го бяха захвърлили на празното място до момчето, където той лежеше като безформен чувал брашно, а и лицето му имаше същия цвят. По бузите му се стичаше кръв и цветът й подсилваше бледността му. Роби искаше да говори с някого, необходимо му бе утешението на баща му, но разполагаше единствено с този изпаднал в безсъзнание непознат, който бе отпуснал обляната си с кръв глава на гърдите си в драматичната поза на строшена кукла.

Чантата на Роби лежеше на пода, между краката му. Изчака охранителят на салона им да погледне настрани, бръкна в нея и извади химикалка и бележник.

Драга Селестин — написа той. — Няма да успеем да дойдем. Може би някой ще успее да намери това.

Преглътна. Не му идваше наум какво да напише. Единственото, което знаеше сега, бе, че трябваше да остави някакво свидетелство за случващото се, да сложи чертата под сметката на краткия си живот. Химикалката му пробяга по хартията. Знам, че ще умра…

Не само той се чувстваше така: и други пътници молеха напълно непознати на съседните седалки да предадат на обичните им последните им слова, ако успеят да оцелеят. С изтичането на минутите към вечността хората в самолета откриха за себе си неща, които не бяха и подозирали. Научиха как екстремалният страх излива толкова адреналин в преумореното тяло, че предизвиква нетърпима болка в гърба. Пикочните им мехури се подуха до размери, за които не подозираха, че можеха да издържат. Студът ги връхлетя като невидима снежна пелена, краката им изстинаха толкова, че почти не ги чувстваха. Отдавна забравени молитви си проправяха път в станалите неочаквано податливи техни мозъци. Господ се разкри на мнозина и чу обещания за по-добро поведение, стига да получат нова възможност. Ала след като първоначалният шок отслабна, повечето пътници се съсредоточиха върху това как да спечелят благоразположението на онези, от които зависеха.

 

 

Когато NQ 033 полетя над Южен Йемен, светлината вече бе започнала да се топи. Морган се учуди, че не ги прехванаха никакви изтребители.

— Какво да правя, ако ме атакуват? — попита той.

— Няма да те атакуват.

Повярва й. Усещаше мириса на пот и на оръжейна смазка, но тези миризми не идеха от жената. Тя миришеше така, както изглеждаше: като излязла от Хиляда и една нощ. Беше планирала всичко до последната подробност и щом не се боеше от въздушно нападение, то нямаше причини да се страхува и той.

Имаше маса други неща, за които да се безпокои.

— Там ли?

Морган гледаше надолу и гласът му бе приглушен. Рос подсвирна тихичко през зъби.

— Там — потвърди жената. — Можете, ако искате, да се свържете с моите хора на земята. Честотата е осемдесет и девет, точка, две. Ще ви дадат подробности за вятъра и видимостта.

От мястото си на левия борд Морган виждаше тъмносиньото небе, което лежеше неподвижно, осветено от късното следобедното слънце. Зад него имаше бряг, покрит с бял пясък, обграден от високи скали на запад. Държеше компасен курс север; далеч напред червеният Джабал ал-Фатк се простираше по курса му като зачервено небце. Земята под него бе равна, без всякакви особености. Според картите му, там имаше малко летище, с мека, землена писта, ала в бледоморавия спускащ се здрач не можеше да види никакъв ориентир, а и радиостанцията му мълчеше. След като съобщи новите обстоятелства и курса си на Дубай-контрол, никой не се бе опитвал да се свърже с него.

Липсата на военно присъствие едновременно го и окуражаваше, и го безпокоеше. Знаеше за много случаи, когато изтребители бяха летели бавно пред отвлечени пътнически самолети, принуждавайки ги да губят скорост и съответно — височина. Понякога пилотът на изтребителя сбъркваше и причиняваше разбиването на пътническата машина. Но защо никой досега не се бе заинтересувал от съдбата им?

Сякаш прочела мислите му, Лейла рече:

— Южен Йемен е комунистическа държава, една от най-бедните в света. Сега навлизаме в най-източната й провинция, Шеста област — Ал-Махра. Пътища почти няма, пръснатите из нея племена не знаят арабски, самото правителство не смее да твърди, че владее положението в района; такова място няма почти никъде в света, тъкмо затова съм го и избрала.

— Има ли на земята противопожарни средства?

— Никакви.

Морган стисна по-здраво щурвала.

— Ще трябва да прелетя на височина около триста метра — рече накрая той. — И ще трябва да изхвърля горивото. До възможния минимум.

— Както искаш. Знаеш, че без гориво климатичната инсталация на самолета скоро ще спре. Времето тук е горещо и влажно; не мога да кажа кога ще приключат страданията ви.

— А аз не мога да рискувам да кацна с всичкото гориво на борда.

— Изборът е твой. Ако източиш горивото до минимума, пак ще ти останат десет или единайсет тона. Обади се на земята, моля.

Досега не бе използвала думата моля. Морган си го записа като една малка победа. Не го възприе изобщо като нейната първа стъпка по пътя към пълното му подчиняване.

Рос се свърза на честотата, която му бе дала, записа данните за видимостта, скоростта на вятъра и посоката му. Мъжът на земята говореше ясен английски, макар да бе съвсем ясно, че не бе матерният му език.

— На каква височина над морското равнище се намирате? — попита Рос.

Отвърнаха му, че са на самото морско равнище и вторият пилот машинално нагласи висотомера, без изобщо да се замисли, че на онзи отсреща сигурно не му бе за първи път. Морган обаче разбра това и отново усети вече познатите тръпки по врата си. Когато гласът в говорителя подаде курса на последния подход, впечатлението му се засили. Тези хора бяха перфектни в техническо отношение.

Направи кръг обратно на часовниковата стрелка, защото така самолетът се накланяше наляво и той имаше по-добра гледна точка към земята; в това време постепенно намаляваше височината. Повърхността изглеждаше гладка като ледена пързалка. От хиляда метра височина не можеше да види камъчетата, но в съзнанието си бе възприел казаното от жената и знаеше, че там, долу, има разхвърлян дребен чакъл.

Не искаше да разчита само на паметта си, затова поиска да му дадат бордовия дневник. Самолетът му далеч не бе нов, но бе летял само тринайсет часа след последния си преглед Б, при който би трябвало да бъдат проверени всички системи — те или минават теста или се подменят. Не бе същото като едномесечния цялостен преглед и ремонт, но бе най-внимателната проверка, която можеше да мине един самолет. На теория машината би трябвало да е в такова състояние, както и при получаването на допуска си за летене. И, Боже мой, помисли си Морган, дано да бъде така!

Остави дневника и погледна надолу. Някой бе запалил огън. Не! Повече от един… четири колони гъст черен дим се издигаха към небето, сякаш леко се носеха отляво надясно, към морето. Четирите точки очертаваха границите на удължен правоъгълник. Пистата.

Морган погледна към Рос.

— Какво мислиш?

Рос сви устни и избарабани по страничната част на щурвала. Морган разбра. Вторият пилот сякаш му казваше: Ако е гладко и е посред бял ден, можеш да кацнеш с този самолет навсякъде. Което си бе и вярно.

Морган погледна към Лейла.

— Ще поема на изток, към морето, ще летя ниско. Ако отговорът е Да, ще завия и ще предприема подход за кацане. Ако е Не…

— Ще бъде Да.

— А ако преценя, че не мога да кацна, тогава какво?

Лейла отвърна със свиване на рамене.

— Тогава ще поемем по различни пътища, ние — към рая, вие — към ада.

Морган се взря в лъскавата чернота на очите й, видя огънчето, което светеше в тях и се помисли: Тя говори напълно сериозно. Снижи трайстара до триста метра височина и предаде управлението на Рос, докато той самият се взираше в лявото прозорче. В един миг пушекът закри гледката; преминаха през дима и в следващия момент вече се издигаха на безопасна височина.

Рос го погледна въпросително. Морган усети, че гърбът му бе мокър, но не му обърна внимание, опита се да проясни мислите си.

— Добре — рече най-сетне, — кацаме.

Лейла не се отпусна ни на йота. Всъщност съсредоточеността й изглежда бе в съзвучие с тази на Морган, докато той нареждаше положение на елероните, височини, курсове. През цялото време двамата пилоти усещаха, че тя ги слуша, че следи обсъжданията им по-внимателно, отколкото някой проверяващ инспектор от компанията, готова да усети и най-малкия знак на измама.

— Аз ще поема управлението при кацането — обяви Морган. — Никой друг не носи и най-малката отговорност. Ясно ли е?

Рос отвърна утвърдително.

— Питър?

Моментно колебание; сетне бордният инженер кимна.

— Добре. Поемам щурвала. Намаляване на скоростта… три, две, едно, сега.

Самолетът потрепери и видимо намали скорост. Завиваха към пистата, срещу вятъра, все още далеч над Арабско море, а слънцето светеше в очите на Морган. Наклони носа на самолета, поддържаше скоростта непроменена и започна серията от последователни проверки преди кацане, сякаш им предстоеше да кацнат през деня на Хийтроу: наличност на гориво, висотомери, елерони.

Настроението на Рос се повдигна. Ръцете му вече не стискаха щурвала така, сякаш той бе единственото, което го делеше от бездната. Това бе неговият свят, единственият, който познаваше добре, за който бе обучен, а след като можеше да се оттегли в него, да действа секунда подир секунда, вече не се боеше от никого и от нищо.

Пресметнаха схемата на положение на ръчките за газта, в случай че се наложи да изоставят кацането, макар и двамата да знаеха, че щяха да имат само една възможност. Виждаха през прозорчетата четирите буйни огъня да се носят към тях, неумолими, досущ като на екраните на тренажора, само че в този случай всичко бе реално и ако не успееха да подходят точно, по интеркома нямаше да прозвучи приятелски глас: Уф! Защо не опитате отново, Родж?

— Скорост: 230 мили в час.

— Елерони — осемнайсет.

Елероните се задвижиха и самолетът отново потрепери и започна да се снижава. Огньовете сега се виеха нагоре като огромни кули и блокираха видимостта.

— Двеста и двайсет мили.

— Намали.

Сякаш някъде избуча.

— Намали още.

Скоростта падаше рязко. Морган насочи самолета във финалния му подход, върна малко ръчките за газта, за да не му липсва скорост за завоя.

— Сто и деветдесет мили.

— Елерони — двайсет.

— Сто и осемдесет… елерони докрай, четирийсет и две.

На височина сто и седемдесет метра пистата бе на миля и половина разстояние от тях. Точно навреме Рос се сети да включи сигнала за затягане на коланите и направи бързо съобщение по вътрешната уредба. Сега пътниците бяха по-шумни. Мнозина плачеха или се молеха на глас.

— Дева Марийо — викаше някакъв мъж, — Дева Марийо, Дева Марийо…

Терористите се пристегнаха с коланите на обърнатите с гръб към носа седалки за екипажа, насочили оръжие към салоните.

Рафул Шарет лежеше отпуснат на мястото си. Лейла го бе цапардосала в мига, когато бе отказал двигателят. Кръвта бе изпъстрила лицето му, парче кожа бе откъснато от черепа му, виждаше се бялата кост. С всяко потрепване на самолета потрепваше и тялото му, досущ като отпусната, безпомощна кукла. Изстена, облиза устни, отвори очи. Къде се намираше…?

Роби сгъна писмото си и го мушна под капака на джоба на предната седалка. Обхвана коленете си и се опита да не мисли за онова, което знаеше, че ще се случи в следващия момент. Тате — рече тих гласец в главата му, — обичам те. И в следващия миг, без да знае защо: Съжалявам, че не бях по-добър син… толкова съжалявам, тате… мамо. При думата мамо по бузата му се търкулна сълза, той я изтри, но не можеше да заглуши гласеца, дори и когато той изведнъж избухна: Защо, защо, защо трябваше да заминеш?

В пилотската кабина Лейла се настани на седалката, предназначена за наблюдаващ инспектор, и закопча колана.

— Сто и трийсет метра — докладва Рос. — Още трийсет… сто метра, височина за вземане на решение!

Морган му отговори тъй спокойно, сякаш обявяваше цвета си в партия бридж.

— Продължаваме. Допир до пистата със скорост сто и петдесет мили…

— Прекалено е висока! — Рос едва не извика.

— Необходима ми е, за да слуша машината на тази повърхност. А сега млъкни и лети!

Един от терористите покриваше бизнес салона. Погледът на Рафул се фокусира болезнено върху него, седеше изправен на седалката за екипажа. Поглеждаше ту наляво, ту надясно. Дясната ръка на Рафул се плъзна в джоба му, напипа твърд предмет…

Междувременно Морган мина между първите два огъня, беше твърде високо, викът на Рос го бе разконцентрирал, по дяволите, носът надолу, ляво кормило, само едно докосване, съвсем леко.

Дръпна ръчките на газта.

Самолетът потрепери; Рафул Шарет забеляза как бдителните очи на терориста се присвиха от предчувствието. Сега или никога… Той се наведе напред, приближи главата си колкото бе възможно до предната седалка и се закашля силно.

— Ей, ти! Облегни се назад, иначе ще стрелям!

Рафул чу изщракването на закопчалката на колана, но смъртоносната запалка, пълна с цианидов газ вече не бе в джоба му, лежеше дълбоко в еластичната торбичка, пришита към гърба на предната седалка. Отпусна се назад, изтощен, но триумфиращ. Терористът седна на мястото си, без да изпуска Рафул от погледа си. В това време самолетът вече се тресеше като животно в предсмъртни гърчове.

— Трийсет метра над земята — докладва Рос. — Двайсет… петнайсет… десет…

Дясната ръка на Морган се отпусна върху ръчките на газта. През ума му пробяга и веднага изчезна видение: жена му седи на шезлонг на моравата пред къщата им в Уейбридж.

— Седем метра… пет…

Морган върна докрай ръчките на газта. Повдигна носа на машината, насочи я към вятъра… бутна щурвала напред, сетне го върна малко назад…

Главните колесници изстъргаха повърхността. Морган бутна щурвала напред за не повече от половин секунда, отново го върна, после пак напред. Усети как колесниците поемат тежестта на самолета.

И в следващия миг сякаш настана Страшният съд.

Все едно бе краят на света: стотици картечници откриха огън едновременно, обстрелвайки корема на машината. Чакъл! Прекрати! Не, твърде късно, твърде късно, овладей машината, просто я принуди да кацне без да се разпадне!

Дръпна ръчките на газта на реверс. Повърхността изобщо не бе гладка, бе цялата нащърбена, покрита с камъчета. Чуваше писъците в салоните зад себе си, но те нямаха никакво значение за него, бе натиснал ръчките на газта с все сила, а самолетът се тресеше, сякаш всеки миг ще се разпадне, скоро щяха да цъфнат занитените шевове, в двигателите ще попаднат камъчета, ще последва експлозия. Господи, не мисли за това…

Спойлерите се вдигнаха, угасиха подемната сила на крилете. Наведе носа на машината някак си, един Господ само знае как, Морган не знаеше. Движеше се със сто и трийсет мили в час. Не виждаше нищо пред себе си — само една белота. Самолетът така се друсаше и тресеше, че на Морган му се струваше, че мозъкът му ще изскочи от черепа. Натисна спирачките. Нищо. Отново. Този път усети известна реакция с ходилата си, но барабаненето продължаваше — най-противният преграден артилерийски огън на света; усещаше барабанния огън с ходила, с крака, с тяло, с врата си… гръмна гума! Самолетът се наклони на една страна, лявото крило се килна. Опита с кормилата, натисна обаче прекалено силно, после някак си успя да извади машината от смъртоносния край.

Сто мили в час. Деветдесет. Сякаш се намираха в ковачница или по-скоро в някаква работилница, където инженерите демонстрираха всеки възможен звук, издаван от оръдие: леки потропвания, избухващи снаряди, бам, бам! БАМ! Осемдесет мили в час.

Още малко натиск върху кормилото, трябва да задържиш това крило по-високо!

Дяснобордовият двигател изви и изгасна изведнъж, Морган натисна рязко педала на кормилата с левия си крак. Отново спирачка.

Едва ли не чуваше мислите си.

Четирийсет мили в час. Натисна кормилото на носовия колесник и то отговори.

— Елерони — прибрани.

Рос гледаше как бяла като тебешир ръка се протяга към бутоните и чак тогава осъзна, че бе неговата собствена.

Бавно, бавно, нечовешкият, непоносимият шум стихна. Самолетът се наклони наляво, зави и спря в мъртвешка тишина.

На Морган двигателите повече не му трябваха. Изгаси ги. И след като го направи, си позволи да си го помисли за първи път: бяха кацнали. Бяха живи.

Дочу странен шум. Дълго време не можа да го идентифицира. Сетне му светна. Ръкопляскания. Салонът гърмеше от ръкопляскания, примесени със сълзи и смях.

Рос му казваше нещо неадекватно, беше стиснал ръката му с две ръце и я друсаше така, сякаш искаше да я откъсне. Друга ръка се отпусна върху рамото на Морган, той се обърна и слисан видя, че зад него стоеше жената. Лицето й бе мокро от сълзи.

— Да — каза тя, поклати глава и стисна рамото му. — Да, ти си истински пилот.

 

 

Селим свали слушалката от скобата й в помещението за стюардесите до първокласната кабина — там, където Лейла бе започнала отвличането.

— Дами и господа — рече той, — кацнахме в Южен Йемен, където ще бъдете задържани като заложници за освобождаването на неколцина герои от войната, сега пленници. Нямаме никакво желание да ви навредим и няма да го направим, освен ако не се случат две неща. Първо, ако условията ни бъдат отхвърлени; и второ, ако се опитате да избягате. Ако едно от тези две неща се случи, нещата ще се променят. — Замълча, за да засили впечатлението от думите си. — Нещата определено ще се променят.

Досущ като останалите пътници, Колин слушаше така, сякаш животът му зависеше от това да улови всяка дума. След като Селим завърши съобщението си, в салона настана тишина. Еуфорията от сполучливото кацане изчезна. Колин чу как някой зад гърба му повърна. Ако се изключи този шум, тишината, възцарила се в салона след изпукването на интеркома, бе пълна.

— Господи, Боже мой — чу той тих глас до себе си, обърна се бързо, осъзнал, че до него седеше човек в далеч по-голяма нужда. Седеше до момче, приблизително на възрастта на сина му. Лицето му бе като варосано, поръсено с грозни, безформени, алени петна. Положило бе ръце в скута си и ги извиваше напред-назад. Тресяха се. От време на време подскачаше от спазмите.

Между двамата имаше свободна седалка. Колин вдигна дръжката й и се премести до момчето. Положи ръка върху неговата.

— Всичко ще се оправи — рече твърдо. — Дръж се.

— Не мога… не мога.

Колин стисна ръката му по-силно.

— Можеш.

— Диабетик съм — прошепна момчето. — А ми бе останала само една инжекция.

Колин погледна онова, което Тим държеше в ръка, забеляза, че бе малка прозрачна торбичка, видя, че ампулата в нея се бе строшила.

— Счупи се — рече Тим. — По време на кацането.

— Ей, ти!

Нещо твърдо ръгна Колин в рамото. Не бе удар, не бе агресивно; само яко потупване. Обърна се и видя, че един от терористите бе застанал на прохода срещу седалката му. Дулото на картечния пистолет бе на няколко инча от лицето на Колин.

— Повече не се мести.

Колин се взря в очите на мъжа. Бяха умни. Ако се съди по бръчиците около тях, бяха в състояние да се засмеят. Носеше скъп сив костюм в райе, косата му бе грижливо вчесана, не приличаше ни най-малко на убиец. Би могъл да е посланик на една от страните край Залива. Ако не броим оръжието.

Колин преглътна.

— Добре, няма.

Наруга се мислено, че бе капитулирал толкова лесно и тъй рано, ала дори това, че успя да каже нещо, бе малка победа.

Мъжът бавно закрачи по прохода. Колин затвори очи. Искаше да помисли без да се разсейва.

Не биваше изобщо да предприема този полет с Роби. Никога! Селестин го бе предупредила, но той въпреки това подложи сина си на безогледен риск. Не мисли за това, рече си, безсмислено е. Мисли за бъдещето.

В най-близко време някой щеше да спаси пътниците. Трябва да е готов за тогава. Трябва да се подготви. Защото ще се измъкне от всичко това цял и невредим. Роби също.

Единственото, което стоеше между тях и оцеляването, бе собствената му съвест.

Можеше да се наложи да убие, за да оцелее. Или за да спаси сина си. Повечето пътници нямаше да мислят по такъв начин. Щяха да сметнат, че могат да направят всичко необходимо, за да избягат, но когато времето дойде, няма да са в състояние да отхвърлят онези основни хуманни ценности, които родителите им са им внушили.

Колин вече бе запечатал един от терористите в паметта си. Когато моментът дойде, не бива да има никакви грешки. Убиваш или те убиват. Беше в състояние да направи онова, което бе необходимо, за да спаси Роби. Убеден бе в това.

Беше го правил и преди.

 

 

20 юли, 16:00 часът

Графство Съсекс, Англия

Селестин Ханиф лежеше по гръб с вдигнати под четирийсет и пет градуса крака и се питаше кому принадлежеше идеята да превърне Грейвтай Манър в хотел.

— … Деветдесет и седем, деветдесет и осем, деветдесет и девет…

Ако зависеше от нея, би боядисала тавана в друг цвят. Но леглото с четирите колони на балдахина си бе много изискано.

— … Сто и дванайсет, сто и тринайсет…

Човек трябва да е експерт по таваните, ако е на седемдесет и шест години и е решен да поддържа добра форма. Ако си на двайсет и шест и привлекателна, също ще познаваш добре таваните (и леглата с четири колони в четирите им края); но това бе друга работа.

— … Сто четирийсет и пет, сто четирийсет и шест…

Бузите й бяха издути и зачервени, всичко я болеше, артритът, който не искаше да признае, че има, й отмъщаваше жестоко. И сърцето не бе съвсем наред. Въпреки всичко очакваше измършавялото й, старо тяло да бъде послушно и то се оплакваше, но се подчиняваше.

Селестин спусна краката си върху килима със сила. Трябваше да ги свали както подобава на една дама, но извика само едно Merde^[13].

Беше долетяла от Ню Йорк преди няколко часа, малко по-рано, отколкото бе запланувала, но въпреки това твърде късно, за да изненада Роби и Колин, преди да са напуснали Оксфорд. Няма значение; ще ги срещне в Мелбърн, както се бяха разбрали предварително. Летенето не я безпокоеше: седем часа от Източния бряг, предстояха й още двайсет и пет часа, но всичко това влизаше в играта. Сега се наслаждаваше на почивката между двата полета в любимия си хотел в старинната сграда, а и лекарят й бе препоръчал една добра, изтощителна тренировка.

Чу почукването на външната врата и се изправи. Това й отне известно време, във всеки случай — повече, отколкото като беше на двайсетина години, свикнала с предизвикващите неудобство почуквания на вратите след съвкупление, но сега нещата не бяха тъй спешни, а последиците от това, че нямаше да се втурне към най-близкия гардероб — далеч по-поносими. Докато излизаше от банята, зърна отражението си в огледалото и не се разочарова: косата й бе може би малко поразбъркана, а сбръчканата кожа на гушата, е…, но розовото трико продължаваше да има интересен ефект за Селестин, защото бедрата й още се издигаха стройни до la derrier^[14]; о, как би искала да е по-висока…

— Влез, скъпа.

Отдръпна се на една страна в жест и стойка от кралски двор от осемнайсети век, докато Марджори остави подноса на масата до прозореца, който гледаше към великолепната градина. Селестин много обичаше Марджори, една от нейните ужким внучки. Имаше почетни семейства в цял свят, но в Англия й беше само Марджори. Поради някаква незнайна причина с тази страна бе така — един хотел, един ресторант, един приятел, една внучка.

Марджори бе заместник-управителка на хотела и знаеше какво харесва Селестин. Обичаше мед, препечен пшеничен хляб, джинджифилова торта, сервирана с Ърл Грей в четири следобед. Очакваше да види върху подноса да има от всичко по две порции, защото настояваше Марджори да остане, да хапне хубаво и да пийне чай, но преди всичко — да побъбрят. Хотелът можеше да пожертва Марджори за целта. Хотелите често вършеха необичайни услуги за Селестин, след което се налагаше с часове да се обясняват със счетоводителите защо изобщо бяха ги направили. Тя бе посветила целия си живот на това да спечелва другите; би могла да постигне известен успех от някоя странична работица, като например да управлява някой клон на Дженеръл мотърс или някоя от по-малките съветски републики, но предпочиташе вместо това да се забавлява.

— Наливай — изкомандва тя. — Пресъхнала съм като котето на кенгурка след менопауза.

Марджори разля чая.

— О, моля те, не започвай пак — рече тя, потискайки кикота си.

— Но този израз е в разговорника! — възрази Селестин. — Щом е допустим за Държавната туристическа организация — почука по бюфета, — значи е допустим и за мен. Обожавам австралийския английски. Той е толкова… — замълча, търсеше най-подходящата дума — друговерски.

Селестин изчезна в спалнята, за да се върне след секунда с парфюма си. Стъкленицата бе кристална, с дълга тръбичка и гумена топка накрая. Тръбичката и топката бяха обвити в коприна, а в добавка топката имаше и златен пискюл. Стъкленицата съдържаше парфюма на Елизабет Арден Синя трева. Никой от интимния й кръг приятели не би повярвал. Всички биха се надпреварвали да я накарат да признае, че свежият полъх, който предшестваше появяването й, е предизвикан от Калеш или Шанел 5; но за Селестин това бяха миризми със смехотворно надути цени. Синя трева притежаваше характер — един любовник, комуто бе останала вярна с годините.

— Чакай да те пръсна — предложи приятелски тя, преди да доближи Марджори, сякаш тя бе някаква нещастна муха и й предстоеше да я умъртви с мухозол.

— Обичам този парфюм — промълви Марджори. — Като твой подпис е. Пръскаш със Синя трева и завесите, нали?

— Разбира се — отвърна Селестин и й намигна. — Това е моят способ да разбера колко често ги перете. И да ми напомня, че това е моята стая. Както и да е, какво става в твоя свят? Онзи възхитителен австрийски готвач, с когото излизаше…?

— Отиде на гости на майка си в Инсбрук и оттогава никой не е чувал за него.

— Какъв глупак. Но пък майките… е, добре, добре.

Марджори сви рамене.

— Животът си продължава. Увеличиха ми заплатата, правителството вдигна данъците, това е. Би могло да се каже — спокойно е. Всички говорят само за онова отвличане на самолета.

Селестин намаза препечена филийка с масло и я поля солидно с мед.

— Отвличане ли?

— Току-що съобщиха по телевизията — за отвличането в Бахрейн. Някакви араби днес чопнали един трайстар и го накарали да кацне в Южен Йемен.

Селестин бързо остави чинията си.

— Бахрейн… закъде е летял този самолет.

— За Малайзия. К.Л.

Спомена името на авиокомпанията и Селестин подскочи.

— Боже мой, кой е номерът на полета? NQ 033, да не е NQ 033!

— Мога да проверя. Но чакайте, мисис Ханиф, изглежда ви прилоша, мога ли да ви…

— Кажи ми само едно нещо. — Гласът на Селестин изведнъж продрезгавя. — Има ли жертви?

— Не знаят още, но самолетът кацнал благополучно.

Селестин се отпусна на стола си.

— Кога е станало това?

— Само преди час. Ще включа радиото, всеки момент трябва да дадат новини.

— Да, включи го, моля те.

Дишаше учестено, неравно. Харесваше Колин, но Роби направо обожаваше; ако нещо се случи с правнука й…

Докато чакаше да започнат новините, Селестин запали ментолова цигара. Позволяваше си по пет на ден в точно определени часове, а тази не се вписваше в графика й, но някакъв инстинкт й подсказа, че от този момент нататък щеше да пуши много повече и затова не се обезпокои.

— Предупредих го — рече неочаквано тя. — Казах му да не шуми.

— Моля?

— Зет ми, мъжът на внучката — Колин, казах му, че се вдига много шум за пътуването му до Австралия. Заминаването на един преподавател в друга страна не е никаква новина. А аз прочетох на два пъти, че ще пътува. Предупредих го. Аз…

Сигналът за точно време тури край на обвиненията й. Водещата новина по Би Би Си бе за отвличането. Съобщиха подробности за полета, споменаха в общи линии от каква националност били пътниците. Похвалиха пилота за забележителното му постижение. Никой не знаел кои са терористите, но съобщиха, че поискали да бъде изпратен с вертолет екип на иранската телевизия, който да отрази събитието, както и исканията си да бъдат освободени някакви ирански военнопленници: всичко това се смяташе за нишка, водеща към идентифицирането на нападателите. Новините от страната: министър-председателят каза днес в Камарата на общините…

Селестин изключи радиото и се обърна към Марджори.

— Трябва да позвъня по телефона — рече тя със стегнат, делови тон. — Ти остани тук, мила, може всеки момент да ми потрябва помощта ти.

Вдигна слушалката и набра някакъв много дълъг номер, знаеше го явно наизуст. Отсреща веднага вдигнаха слушалката.

— Фейсал. Майка ти. — Говореше на арабски.

Пауза. Самата пауза вече й изясни много неща.

— Колко се радвам да чуя гласа ти, майко.

— Отвличането.

Втора пауза — още по-информативна от първата.

— Значи си чула.

— Кой е отговорен за него?

— О…, знае ли човек в тези времена, майко?

— Кой?

— Хизбула. — Тонът му стана сърдит. — Но кой, по дяволите, го интересува това!

Хизбула, партията на Бога, действаща от името на Иран… Абу Нидал? Не, не е той.

— Колко ти платиха, скъпи? — попита Селестин. — Добра ли е… сделката, имам предвид?

Единственият отговор бе уморена въздишка.

— Тя е — рече троснато Селестин. — Лейла.

Доста време се чуваше единствено някакъв кух резонанс, също като шума на морето, слушан от дълбините на пещера. Последваха няколко изщраквания и сигнал, че линията бе прекъсната.

Селестин тръшна слушалката, вдигна рамене толкова високо, че едва не докоснаха ушите й и отново ги отпусна.

— Трябва да замина — рече тя. — Зет ми и синът му са летели с онзи самолет. Марджори, бъди добра, намери ми билет до Ларнака. Няма значение на коя авиокомпания, стига да излита днес.

— Ще го уредя. И… мисис Ханиф, ужасно съжалявам.

— Аз също, скъпа, аз също.

Съжалявам, че съм се родила: думите отекнаха в мислите й, докато Марджори затваряше вратата на апартамента. Съжалявам, че съм родила тези изчадия. Не, не мисли повече за това. Събери багажа си. Направи го бързо, веднага.

Докато сгъваше дрехите си, Селестин обмисляше случилото се. Всичко зависеше от Колин, този добър човек. Роби не би разбрал, но Колин ще разбере. Той бе уязвим. Беше беззащитен.

Телефонът иззвъня.

— Бритиш еъруейз до Ларнака — рече Марджори. — Осем и петдесет, пристига в три и десет сутринта, местно време. Това е най-доброто, което можах да направя.

— Най-доброто е. Марджори, само още едно нещо: позвъни на Кантас и отмени утрешната ми резервация за Австралия.

Докато затваряше и последния куфар, Селестин си помисли, че би дала всичко, което притежава, включително и живота си — с радост, без да се замисли, — само за да узнае в замяна, че Колин още държи пистолета, който му бе дала.

 

 

Юни 1974 година

Бейрут

Беше само преди десет години — през юни седемдесет и четвърта, когато даде на Колин пистолета.

След обяда времето захладня, злобният порив на вятъра откъм морето заплашваше да докара дъжд. Селестин крачеше напред-назад из градината на Хариф — домът й в Ярзе, пушеше непрестанно ментолови цигари, по онова време не се самоограничаваше, и се питаше дали мъжът ще доведе правнука й.

Вилата с колонадата бе великолепен пример за архитектурния стил, към който принадлежеше: стара левантийска къща с резбовани еркерни прозорци, с тънки каменни колони, украсяващи балконите й. След като овдовя и бе заточена тук от сина си, който не искаше да губи част от деня си в изслушване на благотворните й съвети, къщата изглеждаше понякога празна. Не самотна — Селестин не знаеше какво е това да бъдеш самотен, — но вилата сякаш плачеше за празненства, както в добрите стари времена: сутрин — на ски на връх Санин, след това — рибена чорба в Лукул на авеню Франсез, с блестящото море, което се вижда от големите витрини на ресторанта, обрамчени с палмови листа, сетне — плуване в Хаман Норманди, докато не стане време да се преобличат за Казино Ливан или да послушат Фаруз в някой нощен бар край Хамра… това бе Бейрут. Истинската мечта, както обичаше да го нарича: le vrai reve. Тогава къщата бе жива, жужеше като добре смазана и обичана машина — може би като ролс-ройс — по двайсет и четири часа в денонощие. А сега западаше. Нуждаеше се от пронизителни, млади, увлечени в играта гласове, за да възкръсне отново.

Селестин спря да пипне един малък портокал, почти бе узрял, но реши да не го къса. Толкова бе немирна тази къща някога. Млади момичета идваха за уикенда и си заминаваха, изгубили съществена част от детството си. Прелюбодеяния разцъфваха по алеите край лехите с тъмночервените цветове на пачия крак, променяйки завинаги живота; млади хора откриваха изненадващи истини за сексуалните си предпочитания; влюбваха се. Потупа портокала, сетне изведнъж го хласна с юмрук, усмихната, но съвсем не радостна. Да, онези дни бяха отминали.

Една от особеностите на тази къща бе акустиката й. Понякога неочаквано се дочуваше бръмчене на кола — съвсем наблизо, може би до каменната кариера, сетне бързо стихваше. Тъкмо това стана и сега. Селестин вдигна глава. Характерното бръмчене на ситроена: Азиза скоро щеше да се прибере.

Селестин влезе в къщата, спря се на път през кабинета, за да угаси цигарата си в як бронзов пепелник, вече пълен с половината й дажба за деня. Отвори входната врата навреме, за да види небесносиния ситроен Диан да спира рязко на алеята, сякаш Азиза бе забравила да натисне амбреажа. Зад нея спря зелен фиат. В първия момент Селестин не усети нищо, освен мириса на бензин и потракването на метал. Сетне оттатъшната задна врата на фиата се отвори. Странно, но не се появи никой. Вратата се затвори. Секунди по-късно иззад задницата на колата се появи малка фигурка. Като видя Селестин, фигурката спря. Сетне, очевидно окуражена, тръгна отново. Селестин чу отварянето и затварянето и на други врати, усети и присъствието на двама възрастни, но не им обърна внимание. Много бавно, тя клекна.

Момченце, облечено с бели къси панталонки с черен колан със златна тока и с избеляла червена тениска.

Пясъчножълтата му коса, изсветляла още от слънцето, но имаше и по-тъмни кичури, бе подстригана късо отгоре и оставена по-дълга отзад, с кичури, които се спускаха над яката му; абсурдно, но първата й мисъл, като видя правнука си, бе, че от тази подстрижка му бе топло — колко неразумно от страна на Лейла…

— Здравей — поздрави тихо. — Здравей, Роби.

Той пристъпи неуверено към нея, страховита гримаса мръщеше лицето му, вдигна стиснато юмруче към челото си. Изтри с кокалчета капките пот, разкривайки пълничка ръка, чиито мускули още не бяха се оформили, зачервената му бяла кожа бе обсипана с лунички. Лицето му бе закръглено като ръката и то сякаш се нуждаеше от известно подпълване; слънцето очевидно му създаваше проблеми, защото очите му бяха силно присвити срещу светлината. Какви алени устни има, рече си удивена тя. Какви чудесни малки ръчици.

— Здрасти.

Отпусна юмручета, но не и смръщеното си лице. Сетне, сякаш информацията, обработена чрез невидими антени, се бе оказала задоволителна, той протегна ръка да се ръкува. Дланта му бе топла, малко влажна, бе толкова малка, толкова малка, та той бе само на четири години; ала спонтанният му жест някак си вдъхна у Селестин такова силно доверие, сякаш бе спасителна глътка кислород.

— Ти ли си прабаба ми? — попита момчето с приятно напевен тон, нисък, далеч по-нисък, отколкото бе очаквала.

— Да.

— Наистина ли?

Тя положи длани върху миниатюрните раменца.

— Защо си толкова изненадан, приятелче?

— Майката… на бащата… на майка ми?

— Да.

Устните му оформиха едно голямо О, разкриха малки, снежнобели остри зъби. Без да се опитва да се освободи от нежната й прегръдка, той се отдръпна назад, сякаш за да може да вижда по-добре.

— Сигурно си много, много стара — рече бавно, съобщавайки резултата от известно вътрешно колебание.

— Много. Аз съм истински динозавър.

Дълго се гледаха мълчаливи и неподвижни, усмивките вече бяха приготвени зад кулисите, но още не им бе времето да се появят. Сетне тя го грабна в прегръдката си със смях, към който се присъединиха и други гласове.

— Ти си Колин Рейли — рече тя на мъжа, който мина пред колата и застана на няколко стъпки.

— Да. Радвам се да се запозная с вас, след като чух толкова много неща.

Селестин се разсмя.

— Обзалагам се, че е така.

Понрави й се тъй разрошен — косата му още стърчеше, издухана от течението на отвореното прозорче на колата, кичури се спускаха по зачервеното му от слънцето лице и омекотяваха чертите. Тя усети, че понякога бе куражлия, а понякога криеше страховете си зад крехка черупка, но да, често бе просто корав. Но нима бе — помисли си тя и стисна крачетата на Роби без да ще, — нима бе груб с момчето? Лейла можеше да се погрижи за себе си, ала Роби… Селестин щеше да е безмилостна към всички, които си изкарваха яда на момчето.

По време на тази кратка среща тя бе успяла да метне някак си Роби на рамо. Той бе обвил с ръце врата й, отметнал глава така, сякаш не можеше да повярва на видяното, като я гледаше. Влажните, черешови устни обаче се усмихваха, отпусна се в нея, напълно доверявайки й се. Това бе една от онези магически връзки, които се формират за секунди, а за да узреят, са необходими два живота. И двамата, по свой си, съвсем различен начин изглежда разбираха това.

— Искаш ли да идеш при татко си? — попита го тя.

Но той поклати глава, усмихна се предизвикателно на баща си, преди да зарови глава в косата й зад ухото, откъдето можеше да надникне, за да се увери, че Колин, макар и не съвсем желан, все пак бе тук.

— Каква чудесна къща — възкликна Колин, когато тя ги въведе вътре.

— Добра е — съгласи се Селестин. — Но се нуждае от оживяване. Радвам се, че дойдохте.

— Заинтригувах се.

— Може би си се поизплашил?

Преведе ги през къщата към градината и намери удобно място за себе си и Роби на покрития с възглавници диван-люлка до облицования с мрамор басейн. Колин стоеше с ръце в джобовете и ги гледаше. Усмивката му се напрегна, като чу думите й.

— Азиза… не я очаквах.

— Къде ви намери? В Массер ли?

— Да.

Селестин цопна Роби върху една сплескана възглавница и го попита:

— Харесаха ли ти кедрите?

— Кедри ли? — Той присви очи. — Да нямаш предвид онези големи стари дървета?

— Да.

Той поклати глава и сви устни.

— Много са стари. На повече от хиляда години са, досущ като мен. И като всички стари неща, могат да са и досадни. Отегчи ли се?

— Да. Исках да идем на плажа. Но мама бе заета.

При тези му думи Селестин и Колин се спогледаха развеселени. Тя се надяваше, че няма да има нищо против, задето бе пратила Азиза да ги проследи, защото без тази стратегема никога не би пробила отбраната на Фейсал и не би докарала правнука си тук. Дали Колин се досещаше, питаше се тя, колко силно копнееше да види и Лейла? Защо не бе дошла, защо бе заета?

А, да, разбира се: Лейла и Колин сигурно са се скарали. И с отговора на по-раншния й въпрос се породи ново съмнение: дали те двамата щяха да мелят заедно? Като погледна Колин, Селестин откри, че й бе невъзможно да отгатне.

— Изненада ли се, когато Азиза се представи? — попита тя.

— О, да.

— Но й се довери… След около седмица, прекарана с Фейсал, съм много учудена.

— Тя бе по-различна.

— Седни, моля те.

Колин се отпусна на люлеещ се стол, разположен под ъгъл спрямо дивана люлка, и така Селестин можеше да го вижда единствено в профил.

— Различна в какъв смисъл? — попита.

— Писмото ти. А и Азиза, тя… тя гледа човек в очите, като говори.

— А Фейсал не го прави. Нито Халиб. Не се изненадвай, знам какво става в онази къща. Както и да е, благодаря ти, че й се довери.

— Тя е много настоятелна.

— Тя знаеше какво искам, нали разбираш? А да ми достави онова, което искам, означава много за нея. Каза ли, че е моя икономка? Тя е най-старата ми приятелка: приятелка, която по стечение на обстоятелства върти и къщата.

Той се обърна и я погледна.

— Щяхме да дойдем, дори Азиза да се бе оказала дракон.

— Защото си искал да се увериш дали съм толкова ужасна, колкото ме описват ли?

Той се засмя и тя почувства, че го харесва още повече.

— Е, по-ужасна съм — рече.

— Сам виждам.

Сега бе неин ред да се разсмее. Роби я пощипна по ръката.

— Искаш ли да видиш някоя рисунка?

— Твоя ли?

Той кимна важно.

— Много бих се зарадвала.

— Но първо трябва да я нарисувам.

Азиза се въртеше около вратата. Селестин я повика.

— На Роби му трябва хартия и цветни моливи. Мислиш ли, че имаме някъде?

Азиза изобщо не спомена за пълния асортимент от бои, играчки, игри, пъзели и книжки, които двете трупаха от деня, когато дочуха за идването на семейство Рейли. Даже се направи на замислена.

— Така ми се струва — рече след дълга пауза, по време на която Роби я гледаше отчаян. — Да идем да видим.

Селестин побутна леко момчето и то изтича до Азиза; тя го взе за ръка и го въведе вътре. Малко по-късно тя се появи отново, понесла две чаши и изпотена зелена бутилка.

— Много се зарадва — рече Азиза. — Оставих го на пода в лейлината стая, там има много свободно пространство.

— Добре. Благодаря ти, Иза. Познаваш ли това вино, Колин? Нарича се Ксара.

Той взе чашата си и я вдигна в тост за Селестин и Азиза, преди да отпие.

— Да, знам го. Чудесно вино, трябва да си вземем малко, като си тръгнем.

— Тръгва ли ти се вече?

Колебанието му бе някак си впечатляващо.

— Добре се грижат за нас — отвърна дипломатично. — Добре ни пазят.

— Колин, надявам се, че разбираш Бейрут. Тук е като на едно огромно празненство. Прави каквото щеш, харчи колкото можеш, говори какъвто език пожелаеш, тук говорим всички езици. Единствената цена, която плащаме, е да сме през цялото време в състояние на война.

— Доста висока цена.

— О, в момента няма много убиване. Почти сме се обединили срещу вънкашните, нали разбираш? — Селестин направи великолепна гримаса. — Палестинците.

— Доколкото разбирам, не ги обичате?

— Съжаляваме ги. И как да не го правим? Но аз не ги желая тук. Не си плащат телефоните, тока — знаеше ли го?

Колин сръбна от виното си, не отвърна нищо.

— Ако останат, ще предизвикат истинска война. С Израел. Тогава с нас е свършено. — Изчака реакцията му. — Не си ли съгласен?

Той очевидно търсеше най-подходящите думи. Намери ги, но не бяха онези, които тя бе очаквала.

— Всъщност не съм съгласен с никого: нито с палестинците, нито с евреите.

— Израелците.

Той я зяпна.

— Каза евреите, а имаше предвид израелците. Продължи.

— Съжалявам. — Тя обаче видя, че не бе започнал да схваща. — Както и да е… попрочел съм това-онова за политиката. Доста е сложно.

— Не, просто е. Но зависи на коя страна си — тогава положението се променя коренно.

— Това не те ли тревожи? Имам предвид противопоставянето.

Тя сви рамене.

— Ние, нашето семейство, сме номинално мюсюлмани-шиити. Казвам номинално, защото в картите ни за самоличност пише, че сме шиити, значи сме такива. И да, да предваря въпроса ти — разбира се, че негодуваме срещу начина, по който маронитите ни управляват. Противопоставянето, както го нарече. Но има начини човек да се справи.

— Като?

— Като например да си получаваме нашите два процента от всяка сделка, която християните сключат. И да се поддържа жив левантийският дух. — Селестин угаси цигарата си и сключи ръце в скута си. — Колин, ние имаме своите приятели, хора, с които смятаме, че можем да вършим работа и те са все същите: християни, евреи, маронити, друзи — какво значение има? Политиците твърдят, че имало значение. — Последва още едно от капризните й повдигания на раменете. — Хулигани, убийци, хора, които не могат да си намерят работа, освен ако не ги принудят… Не е ли същото и в Англия? Вие нима се вслушвате в политиците? Добре, стига толкова: не съм те поканила тук, за да те отегчавам по въпроса за политическите възгледи на жена ти.

Той не усети веднага бодването в последните й думи. Когато му светна, лицето му придоби още по-червен цвят.

— Мислиш, че повтарям папагалски думите на Лейла ли?

Ала преди тя успее да му отговори, Роби изтича от къщата, влачеше подире си лист хартия и викаше:

— Татко… Селестин…

— Какво има, сладурче? — попита тя. — Ела и покажи на кралицата на Ярзе какво си направил.

Роби се изкатери на дивана люлка и изглади хартията с длани.

— Страхотно…

Възклицанието се изтръгна от Селестин, не можа толкова бързо да намери по-умерена дума. С едри краски се бе опитал да пресъздаде весела дама в кафтан, приличен на онзи, с който бе облечена този ден. Бузите й кой знае защо бяха станали сини, питаше се дали изобщо някога ръцете й биха придобили този бледоморав цвят, но удивителното нещо в портрета бе начинът, по който се сливаха линиите, за да оформят добре различимо лице — въпреки типичния детски почерк, това определено бе тя.

— Мога ли да задържа картината? — попита тихо. — Моля.

Той се изгърби напред, с лакти върху коленете, подпрял брадичка с длани.

Тя сгъна листа на четири, мушна го между една от възглавниците и страницата на дивана. По-късно рисунката щеше да се озове в чантата й, щеше да обикаля света с нея, докато, години по-късно, не се разпадна, скъса се на сгъвките, след безбройните пъти, когато Селестин я разгръщаше, почувствала необходимостта да се убеди, че онези сини бузи и морави ръце и тъй нататък бяха поне за един човек на този свят истински.

Азиза донесе чай и сладки за детето. Докато то дъвчеше, Селестин продължи да го наблюдава, от време на време се вглеждаше проницателно в баща му.

— Над носа прилича на теб, надолу — на Лейла.

— Всички така казват. Аз самият не го забелязвам.

— Тогава на кого ти прилича? На някой от рода ти?

Колин поклати глава. Не му се щеше да отговори. Най-сетне, тъй тихо, че Роби да не го чуе, отвърна:

— Мисля, че виждам у него нещо от Халиб.

Селестин прехапа долната си устна.

— Ох!

— Виж сега, не споделям политическите възгледи на жена си. По-скоро…

— Тя изговаря думите, но изворът им е другаде.

— У Халиб.

— И у баща им, Колин. Знам това. — Вдигна ръка от скута си и я размаха срещу него. — Внимавай.

— Мислиш ли, че са опасни?

— Сигурна съм. Не забравяй, Бейрут гъмжи от опасности! Фейсал се движи по най-горещия ръб, а Халиб го боготвори. Как се отнасят с теб?

— Нормално.

Колин не я погледна. Очите му следваха Роби, момчето пое да изследва някакви цветни лехи, повлякъл подире си Азиза. Селестин забеляза мъката в очите му и стомахът й се сви.

— Безпокоиш се за момчето, нали?

— Не точно се безпокоя, колкото…

— Колкото какво?

— Ами… Яростта на Фейсал. Когато изгуби самообладание… в един миг се усмихва, а в следващия… виж, не би трябвало изобщо да ти говоря такива неща. — Успя да се усмихне. — Извинявай.

— Защото съм негова майка ли? Забрави. Заплашвал ли те е?

— Не.

Той се изправи, обърна се гърбом към нея, потърси детето. Селестин се бе взряла в ръцете си, сега сключени в скута й, отчаяно си мислеше как да излезе от ситуацията. Чу повишени гласове, погледна и видя Колин до китката смокинови дървета, хванал Роби за ръката под неодобрителния поглед на Азиза.

— Не искам да си ходим у дома — изплака Роби.

Селестин се надигна и приближи безшумно до тях — така, както само тя умееше.

— Мама е у дома — рече Колин. Тонът му бе нисък, но строг; тя забеляза, че бе съсредоточил цялото си внимание върху момчето, решен на всяка цена да избегне най-британското от всички заболявания: притеснението.

— Не искам при мама, искам при Селестин.

Не прибързвай, рече си тя; това не ти влиза в работата.

— Не можем да останем тук до безкрай, Роби. — За пръв път в тона на Колин се прокрадна сприхавост. — Бъди разумен.

— Моля те, тате… — Роби разтърка очи. — Не ме карай да се връщам. Мама може да дойде тук.

— Не може.

— Може, може, може!

Роби изпадна в пристъп на ридания. Селестин сви юмруци до бедрата си, изскърца със зъби, но остана безмълвна. Колин се наведе до момчето, стисна раменете му.

— Няма нищо, скъпи. Не плачи. Ето, татко има кърпа.

Избърса очите на Роби, след което го прегърна силно. Селестин усети как част от напрежението напуска тялото й. В крайна сметка той се оказа добър баща.

— Няма да ме оставяш с онзи ужасен мъж повече. Обещай!

— Какъв ужасен мъж? — Селестин нямаше намерение да се намесва, но след като думите изскочиха сами, тя не съжали за тях. — Роби, кой се е държал ужасно с теб? — Взе момчето в прегръдките си. — Кажи ми.

— Халиб.

След като изразходва толкова емоционална енергия, той изпадна в сънливо състояние; когато потърка отново очите си, този път не бе да изтрие сълзите, а да ги държи отворени. Облегна се на рамото й и прошепна:

— Не го обичам.

— Защо, миличък?

— Щеше да ме удари, ако мама не бе там. Или татко.

— Чакай, чакай, съкровище. Никой няма да те удари.

Тя се извъртя леко, за да види Колин, даде му с поглед знак да я изчака в къщата. Когато след малко се присъедини към него, тя го хвана под ръка и го поведе, едва ли не го повлече към кабинета си. Отиде до писалището, което някога бе принадлежало на съпруга й, заглавичка се с едно от чекмеджетата, ключалката му най-сетне изщрака и се разкри скрита вдлъбнатина.

— Ето — рече тя, безцеремонно настоятелна. — Вземи го. Хайде, вземи го.

Колин я бе зяпнал изумен. Сякаш на забавен каданс ръката му се вдигна, сетне се отпусна.

— Това е пистолет — рече, а тя усети колко глупаво се чувстваше той, след като изрече нещо толкова очевидно.

— Да. Зареден е. Предпазителят е спуснат.

Той поклати глава.

— Това не е по моята част.

Тя хвана ръката му и пъхна пистолета в нея.

— Ако не заради теб, то заради Роби. Не им казвай къде сте били днес, гледай момчето да не изпусне нещо. Обещай ми, обещай ми. И вземи пистолета.

— Не мога. — Опита се да го върне силом на Селестин, но тя се възпротиви с по-голяма сила, отколкото бе очаквал от нея. — Искам да кажа… ако го намерят, полицията…

— Не бъди глупак, всеки в Бейрут има пистолет, всеки! Не разбираш ли къде се намираш сега?

Вратата се отвори, за да разкрие на преден план Роби, с неспокойно щуращата се зад него Азиза.

— Тате, какво правите вие със Селестин?

Колин бе гърбом към вратата и момчето не можеше да види пистолета. Селестин се възползва от ситуацията да набута ръката му с оръжието в джоба на сакото.

— Обяснявах му най-краткия път до града — рече лукаво тя. — Ако човек не го знае, трудно ще се ориентира.

— Аха — кимна момчето и влезе в стаята. — Наистина ли трябва да си вървим?

Гласът му бе жалостив.

— Да, скъпи. Но ще дойдете и друг път.

Вдигна го на ръце. Вече си бяха изградили навик: той се настаняваше на извивката на рамото й, сякаш го бе правил от години, а не от минути. Селестин го отнесе до фиата, настани го на задната седалка, където би бил в по-голяма безопасност в случай на катастрофа — самата мисъл за това я караше да потрепери от ярост и вълнение, — след което се обърна към Колин.

— Вземи се в ръце, осъзнай се — едва ли не му се сопна тя. — Пази се, пази живота си.

— Добре. Ще го направя. Ние ще го направим.

— Предай обичта ми на Лейла. Не забравяй какво ти казах.

Колин седна на мястото си, запали двигателя.

— Благодаря ти — рече неловко. — Искам да кажа — за всичко.

— Разбирам какво имаш предвид. Върни се някой ден. Върнете се двамата.

Докато се обръщаше да влезе в къщата, някакво страховито предчувствие подсказа на Селестин, че Колин щеше да се нуждае от оръжието. При това — скоро.