Джон Тренхейл
Правилата на кръвта (2)

Ден втори

21 юли 1984 година, призори

Ал-Махра, Южен Йемен

Лейла нареди да отворят две от вратите. Седеше сама в първокласния салон и се наслаждаваше на хладния порив, които нахлуваше в самолета. На пътниците зад нея бе разрешено да използват тоалетните, след като бяха прекарали нощта, пристегнати с коланите на местата си; те също щяха да се зарадват на проветряването. Морган я бе информирал за климатичната инсталация — нямаше да издържи дълго. Съгласи се с него: по-добре да я изключват нощем, за да се пести гориво за горещините през деня. Не че нощите бяха кой знае колко хладни. В три часа след полунощ температурата извън самолета бе около трийсет градуса.

Морган си го биваше. Беше започнал, макар и колебливо, да разговаря с нея. Тя знаеше, че такива бяха и инструкциите за действия при отвличане на самолета, но не даваше и пет пари; той бе интересна личност. Споменал бе за душите, за които отговаря, и след като го попита, разбра, че всички хора на борда, екипаж плюс пътници, ги смяташе за души. Бе добър пилот и достоен мъж, защото разбираше, че хората имат души. Нямаше да й достави никакво удоволствие да го убият, макар да беше, трябваше да бъде, на първо място в списъка й на смъртници. Фуад можеше да го направи, когато е необходимо.

Спомни си първия път, когато бе отнела живот. Преди това никога не бе и помисляла подобно нещо. Беше като секса: като момиче мисълта да я мачка някакъв мъж бе направо отвратителна. Сетне, полека-лека, ти хрумва идеята, че един ден можеш да заобичаш някой мъж достатъчно силно, за да се омъжиш за него и да му позволиш да те докосне. А още по-късно любовта става в уравнението по-решаваща величина от брака, затова би могла да се сдобиеш с любовник и без да се омъжваш за него. А най-накрая лягаш с някого и след това вече идва наклонената плоскост. Същото е и с убийството: грехът става разбираем, сетне поносим, най-накрая — обичаен. И почти не му обръщаш внимание. А ако го направиш, то се обръщаш към младостта си, към онази личност, изразила някога отвращението си към онова, което сега е всекидневна практика, и се разсмиваш, засрамена, че някога си била толкова наивна.

След като знаеш, че убийството е средство за постигане на целта, на една кауза, за която си готов да умреш, просто свикваш с него.

Хората зад нея бяха потънали в очакване. Пътници, екипаж, дори и участниците в екипа по отвличането: всички очакваха. Чувстваше нетърпението им като смъртоносна вълна, която е надвиснала над раменете й, готова да се разпука и да се разбие връз нея. Там отзад имаше заредени оръжия, гранати с издърпани шнурове, експлозиви, свързани с люкове и врати. Тези неща й се виждаха по-безопасни от непостоянството на човешкия характер, което засега контролираше оръжията. Тя можеше да накара пистолета да изпълни волята й, но не всички бяха като нея.

Нейните хора контролираха пътниците, а нейната работа бе да властва над екипа си. Не можеше да го направи със странични средства. Онова, което й бе необходимо, беше скрито в самата нея, а корените му бяха проникнали дълбоко в миналото.

Седеше на място 3В, до прохода, където поривът отвън бе най-осезаем. Слънцето вече се бе издигнало над хоризонта. В салона бе светло. Гледаше паспорта в ръцете си, често-често преобръщаше синята книжка, от време на време я отваряше да прегледа някоя и друга страница, след което я отпускаше отново в скута си.

Роби бе пътувал малко след 1982-ра, след Ню Йорк: годината и мястото, където Лейла бе видяла детето си за последен път. Беше го държала в обятията си, целунала го бе над ухото, ето, там…, колко ли пъти бе изживявала отново и отново тези мигове? Още можеше да си спомни уханието на ябълка от косите му, приведения му гръбнак под натиска на ръцете й, гладката му кожа, която се отрива о нейната: видения-заложници на паметта, непокътнати, безупречни.

Лейла скочи и се обърна, погледът й се закова върху завесата, която отделяше първокласния салон от бизнес класата. Той седеше току зад нея. На място 13К. Ако дръпне завесата, щеше първо да види неговото лице. Тя пристъпи неволно крачка напред, хвана се импулсивно за облегалката на най-близката седалка, досущ като жена, която се опитва да се спаси да не я отнесе кървавата вълна. Той беше там!

Ноктите й се забиха в плата, пръстите й побеляха. Не, сега не му бе времето. Можеше да мине през завесата и да провали всичко, а можеше и да изчака. Затова ще седне. Ще се възползва от почивката, от която тъй се нуждаеше.

Отново се зае да изучава паспорта на Роби. Пътувал бе до Русия. От училище, знаеше за това и тогава бе поискала да си го върне, но Халиб отказа, защото не можел да предприеме нищо в Русия. Гърция, Югославия, в една и съща година… пътуване с кола? Халиб не й бе споменал нищо за това. Може би не е знаел. Толкова щеше да й е лесно да си върне Роби в Гърция…

Роби би могъл да пътува и много повече, но по онова време не бе лесно да научат за това. Не и като сега. Това пътуване до Малайзия и Австралия по някакъв мистериозен начин бе огласено във вестниците. Защо? Преподавателите по право ходят непрекъснато зад граница, без за това да се съобщава в пресата.

В тази операция имаше нещо, която я караше да бъде неспокойна. Някакъв мъж се бе опитал да й попречи да влезе в пилотската кабина: може би някакъв бодигард от авиокомпанията. Но у него имаше нещо много познато, нещо, което още не можеше да определи. Навярно го бе виждала и преди, а не можеше да си спомни къде. Ще предаде подробности от паспорта му на Халиб. Халиб ще разбере.

Погледна часовника си, доволна, че мислите й бяха поели в нова посока, че Халиб се бе настанил трайно в тях. Ако не бе той, какво ли щеше да я сполети? Смърт, лудост?

Би могла да бъде и щастлива, ако го нямаше. Не, не мисли така…

Аллах, нека брат й бъде жив и здрав в този ден… Имаше неща, които двамата трябваше да свършат. През нощта той й се обади дважди по радиото; първия път, за да й съобщи, че, както и се очакваше, иракчаните не признаваха съществуването на никакви шест военнопленници, а втория път — само да разбере как се справя и да й каже, че я обича.

Втория път тя се държа рязко, защото всяка секунда радиообмен увеличаваше възможностите на подслушвателните служби да разкрият шифъра им. Ала прости на брат си. Той знаеше, че онова, което вършеше, беше рисковано, но бе и напълно наясно със съотношението на силите — до петото число след десетичната точка. А освен това такъв бе начинът му да й съобщи, че двамата следваха курса си без да се съобразяват с всякакви съотношения.

Лейла се изправи, стиснала паспорта на Роби в ръцете си, и отиде до вратата. Взря се в далечината над покритата с чакъл равнина към хълмовете на хоризонта, които в момента се превръщаха от черни в морави с бързото издигане на слънцето; запита се кой първи ще наруши онези правила, които бе наложила на външния свят и как щеше да го направи.

Наредила бе да долети един вертолет. И един телевизионен екип, който да дойде от иранската фрегата, намираща се в близост до остров Сокотра. Никакви други самолети, никакви кораби в морето. Но властите, всичките онези гросмайстори, които винаги работеха срещу терористите, невидими и без да носят отговорност, щяха да потърсят начин да не й се подчинят. Ще изглежда естествено разумно — продиктувано от хуманитарна гледна точка, безопасно. Несанкционирана стъпка, на която светът ще съчувства. Ако покажеше състрадание, ако простеше грешката им, това щеше да е проява на слабост и гросмайсторите щяха само да се усмихнат, преди да продължат отново. Но ако наложеше наказание, тогава терористите щяха да изгубят съчувствие към собствената си кауза.

Е, добре. Това нямаше никакво значение и в двата случая, защото те грешаха относно каузата; мислеха си, че е предприела всичко това в името на половин дузина побъркани иранци, докато тя на практика не даваше и пет пари дали са живи или мъртви.

Трябваше да направи онова, което й бе казал Халиб. Първо, да приключи с отвличането, да осигури освобождаването на пленниците. А сетне — Роби. Сетне — Роби.

Лейла застана на вратата, гледаше, слушаше. Думите от Свещения Коран нахлуха в мислите й. Бяха от сурата, известна като Имран: Аллах е най-великият заговорник.

Тя знаеше какво щяха да предприемат гросмайсторите.

 

 

21 юли, по обяд

Бейрут, Ливан

Селестин видя Бейрут за последен път през осемдесет и втора година — от илюминатора на Боинг 747 на Мидъл Ийст еърлайнз на път за Кайро; тогава бе стигнала вече до предела.

Оправяше се със сирийците, което никак не бе зле, защото след осемдесета те бяха разположили танковете си по пътя към къщата й в Ярзе и се държаха като собственици. Но със сирийците човек поне можеше да се чувства сигурен. Знаеше се, че ако улична престрелка избухне в източната част на християнския анклав и заплашва да се приближи опасно, можеш да пратиш Азиза до командния пункт с чифт печени пилета и кутия кафе с надпис от магазина Хародс^[1] и майорът командир щеше да се погрижи за нещата. Основавайки се на това, тя си живееше малко или много удобно, докато градът бавно се разрушаваше чрез кръвопролитията, дело на отделните фракции.

Към края на есента на осемдесет и втора обаче палестинците, живеещи в Ливан, се превърнаха в трън в петата на израелците; тогава всички вече знаеха, че Израел ще нахлуе в южната част на страната, при това скоро. Липсваше единствено последната провокация — капката, която да прелее. Селестин уреди Азиза да се премести при сестра си в северната част на Ливан и събра багажа си; малко след като избяга в Кайро, Шломо Аргов, бивш посланик на Израел във Великобритания, бе прострелян смъртоносно от терористи на една лондонска улица. Тогава вече Тел Авив си намери оправдание. За броени дни елитната Голанска бригада вече се бе установила на лагер под президентския дворец в Баабда, откъдето артилерията можеше да държи града под обстрел. Ливан вече не бе независима държава, а окупирана територия.

Селестин заживя наистина по номадски; неспокойна, тя отказваше да се установи някъде за дълго. Седмица подир седмица наблюдаваше сгромолясването на родината си чрез изпращаните по въздушна поща броеве на L’Orient Le Jour, които хроникираха такива разнообразни събития, като убийството на Башир Джемайел^[2], състоянието на снежната покривка на Монтеверде, клането на палестинските бежанци в лагерите им и галапредставлението в дискотеката Джет сет в Източен Бейрут.

Селестин четеше всичко, слушаше всички радиостанции наоколо й, понякога се срещаше с приятели от по-добрите времена: пиеха кафе на Вия Венето^[3], обядваха в мадридския Риц; изгнаниците общо взето живееха предишния си живот, само от време на време се процеждаше някоя ужасна лична история, колкото да хвърли светлина върху масовата съсипия на Ливан — досущ както капе спукана тръба.

Вярата й, че нещата в крайна сметка ще се оправят, надживя израелското нападение над Сидон, разрушаването на американското посолство и взривяването на главната квартира на американските морски пехотинци на крайбрежния булевард; издържа досами битката за Шуф, след което окончателно се срути.

В началото на осемдесет и четвърта, хората на президента Амин Джемайел се сблъскаха с шиитите от Западен Бейрут в опит да им попречат да помогнат на друзите, които владееха стратегическите височини в планината Шуф. Към края на февруари обаче, далеч не разгромени, друзите и шиитската милиция Амал всъщност бяха изтласкали Джемайел от Западен Бейрут. Много от тези шиити принадлежаха на новосформираната, екстремистка и проиранска организация, известна като Хизбула, или Партията на Бога. По онова време те вече бяха приключили с изтарашването на баровете и предишните вертепи, а от модната улица Хамра с нейните скъпи магазини, където Селестин обичаше да прекарва времето си, бе останало съвсем малко. След това външните хора — палестинци, сирийци, дори и израелци, — бяха изтласкани настрани, а ливанците се заеха с истинската си, скрита дотогава цел: да се избиват един друг.

Селестин, макар и номинално шиитка, тогава разбра, че с родината й е свършено, и част от съзнанието й просто блокира. Прие например, че вижда за последен път дома си в Ярзе. Но ето, че сега бе осемдесет и четвърта, а тя отново бе тук, пред портите му.

Или по-скоро — пред портата. Лявото крило на вратата от ковано желязо лежеше килнато, скъсано от пантите си, но все пак забележимо, въпреки буренака, който го покриваше. Другото крило бе наред, ако изключим покрилата го ръжда. Селестин изправи рамене и мина през отворената порта.

Радостна бе, че се върна отново в къщата, където бе по-малко вероятно да се изложи на любопитни погледи. Беше обяд и силната светлина не й спести нищо. Запазила бе ключовете си, но нямаше нужда от тях; прозорците бяха до един строшени, вратите — изкъртени. Огромни сиви петна изпъстряха голяма част от задната стена, където водата се бе стичала от пробита цистерна на покрива. Диванът люлка бе килнат на една страна, тук-там пружините му се подаваха над гъстата трева. Всичко говореше за разруха, за западналост. Сърцето на Селестин щеше да се пръсне от мъка. Пусна куфара си, втурна се слепешката към всекидневната и излезе отново, защото й се догади от миризмата. Някой бе използвал помещението като тоалетна.

Чу шум зад гърба си, обърна се и видя на прага на кухнята мършаво куче. То стоеше там, дишаше тежко, но не пристъпваше към нея. Селестин се боеше от кучета. А това изглеждаше прегладняло. До него приближи и друго. Двата звяра я гледаха умолително. Тя пристъпи към тях и те отстъпиха, подвили опашки.

Селестин събра целия си кураж.

— Хайде, махайте се! — кресна тя. Вдигна заплашително ръка и кучетата се измъкнаха крадешком от задната врата към градината. Чу ги, че завиха, но повече не се появиха.

Въпреки кучетата, кухнята изглеждаше по-чиста от всекидневната. Намери някакъв стол, отпусна се на него и изрида. Вместо да се почувства по-добре, от това само се зачервиха очите й, засмъдяха като ходилата й. Днес бе извървяла дълъг път. Ако не бе онази селянка, която се връщаше от пазар, сигурно щеше да върви през целия път от Джуние, където три часа по-рано бе слязла от кипърския ферибот. Както изглежда, фермерската съпруга се смили над на вид старата селянка, която се трепеше под тежестта на опърпания си куфар, и я взе с пикапа си.

Селестин бе положила големи усилия да изглежда незабележимо. Никакви розови трика; това не бе страна, в която можеш да носиш подобни неща и да ти се размине. Предишната вечер на летище Хийтроу тя се облегна на стената на телефонната кабина, с виснала от долната й устна цигара, ровеше из чантата си за дребни монети, докато най-сетне уреди всичко за пристигането си: тайна квартира в Ларнака, пари в брой, транспорт, документи и разбира се — стари дрехи. Селестин познаваше Ливан, знаеше изискванията му.

Докато пътуваше в кабината на фермерската жена, преминаха през две бариери. Селестин тогава изпита истински страх. Макар в личната й карта да пишеше (както си и беше), че е мюсюлманка-шиитка (най-добре в момента в Ливан бе да си шиит), не повярва на късмета си, когато младите мъже със зелени униформи и черно-бели кърпи кефия едва-едва я погледнаха.

Те не се интересуват от хора като нас, рече й фермерската жена, сякаш прочела мислите й. Търсят мъже, мъже, като самите тях — които могат да се бият. Една жена може да премине навсякъде, стига главата й да е покрита и очите — сведени.

На Селестин й бе неприятно да напусне безопасната кабина, да се лиши от макар и повърхностния човешки контакт. Жените — помисли си с огорчение тя, — биха могли да спасят Бейрут, ако не бяха осъдени да прекарат времето си в обсъждане на цената на рибата…

Излезе като ужилена от унеса си, като разбра, че в стаята над нея имаше някой.

Вдигна глава, сякаш очакваше таванът да стане прозрачен. Изскърца дъска на пода, някой бе стъпил върху нея. Селестин стана бавно, все още вперила поглед в тавана. Нямаше къде да се скрие. Който и да бе там, горе, навярно я бе видял да идва; тогава вече бе толкова изтощена, че не се интересуваше дали ще я видят. Колко ли бяха? Един, двамина…?

Кухнята бе мрачна и тясна. Нишите и ъглите й бяха изпъстрени със сенки, контрастиращи на светлината отвън. Долови нов шум, този път по-далечен, но не по-малко зловещ: някой бе на стълбите. Стълбището се намираше в предната част на къщата, а кухнята — в задната, разполагаше с известно време.

Селестин отиде на пръсти до бюфета до мивката. Там държаха ножовете. Вдигна ръка, хвана дръжката и дръпна. Чекмеджето се бе изметнало и шумът от отварянето на бюфета бе ужасяващ. Селестин изстена отчаяна.

Тъй като не намери сили да се извърне от вратата към коридора, не виждаше какво прави. Ръката й се плъзна по средната лавица, следвайки спомена, че ще намери на нея нещо остро. Но вместо това пръстите й срещнаха нещо лепкаво, нещо, което се движеше. Дръпна рязко ръка с нов стон, тръпки пробягаха по тялото й, опитваше се да избърше ръка о роклята с панически пошляпвания.

Селестин се обърна, облегна се на мивката, хвана се за ръба й, за да намери опора. Някой вървеше по коридора към задната част на къщата; все още не бе наясно колцина бяха там. През прозореца се процеждаха хилави снопове светлина, можеше да вижда едва до прага на вратата, не и по-далеч. Сърцето й се разтуптя, сякаш бе готово да изскочи от гърдите й. Беше прочела за толкова много зверства… Например можеха да я завържат, да я облеят с бензин и да оставят на пода запалена свещ — така, че да може да я вижда…

Улови се, че разговаря с Бога, когото бе пренебрегвала толкова години. Аллах, молеше се тя, нека стане бързо, с един куршум.

Изглежда молитвата й получи отговор, защото отблясъкът от процепа на вратата изведнъж изригна в експлозия от светлина, която я заслепи; знаеше, че куршумът ще долети от светлината, по-бърз от нея, човек никога не чува изстрела, който го убива.

— Сайда!

Пръстите на Селестин стиснаха силно ръба на мивката. Сега, след като чу този глас, тя усети как силата сякаш се изсмуква от тях, как коленете й омекват. В следващия миг вече седеше на земята, тилът я болеше, напомняйки, че го бе ударила върху мивката, докато падаше.

— Азиза — прошепна тя, — Иза…

Азиза изтича напред, хвърли фенерчето, с чиято светлина така бе ужасила господарката си, и коленичи до Селестин.

— Сайда, сайда — продължи да шепне тя. — Наистина ли си ти? Може ли да си ти?

Селестин протегна ръка и я потупа по дланта.

— Аз съм — рече с почти обичайния си делови тон, — тук няма призраци, Иза.

Азиза й помогна да се настани отново на стола, преди да вземе отново голямото фенерче. Като видя изражението на Селестин, рече с яростен тон:

— Този фенер е достатъчно тежък да строшиш нечия глава!

Азиза намери друг стол и го придърпа към Селестин. В един миг двете жени останаха безмълвни, потвърждавайки чрез сплетените си ръце, че всичко това бе истина, а не сън. Сетне заговориха едновременно.

— Толкова време мина…

— Още не мога да повярвам…

— Не си се променила, все същата си си…

— Глупости! Толкова съм стара, че би трябвало да ме натъпчат със слама и да ме турят в музея.

Селестин стисна за последно ръката на Азиза.

— Добре, добре, чакай сега да се вразумим. Първо — аз. Пътувах. Живях кротко — получаваше ли писмата ми?

— Почти всички. Тъй като ги номерираше, знам кога не съм получила някое от тях. Благодаря ти, сайда.

— Стига с това сайда, моля те. Бях си Селестин и такава ще си остана. Върнах се, заради самолета, който Лейла и Халиб са отвлекли. Чу ли?

— Чух.

— Ще говорим за това после, първо искам да науча твоите новини. И искам да запуша.

— Не, първо ще хапнеш, ще пийнеш. След това ще си разказваме историите.

— Но…

— Не ми пробутвай разни но, Селестин. Ще те оставя за малко. Ще се оправиш ли?

— Аз… мисля, че да.

Сякаш прочела мислите й, Азиза рече:

— Никой не е идвал тук, откак си заминаха марибатуните…

— Мари… Но те нали са сунити-насъристи! Да не искаш да кажеш, че това е дело на мюсюлмани! Това, което са направили с нашата къща!

Смехът на Азиза прозвуча кухо.

— Има много за казване — рече сухо тя. — Не се безпокой. Скоро ще се върна.

След като Азиза замина, Селестин вече не се страхуваше. В Кипър бе оставила при приятели по-голямата част от багажа си и сега бе само с ръчна чанта и един куфар — подбрани заради опърпаността им. Отвори куфара и намери спрея с парфюма си, нещо, което никога не оставяше. След няколко пръсвания по лицето и шията си се почувства достатъчно добре да обиколи стаите на първия етаж, като напръска всяка със Синя трева. Сякаш отново се почувства пълноценен човек. Въпреки това обаче изпита голямо облекчение, като видя Азиза да се връща, подтичвайки с кошница в ръка.

— Не е кой знае какво — рече задъхана, докато оставяше кошницата на масата.

— Някой видя ли те? — попита смутена Селестин.

— Нали ти казах, че тук вече не идва никой. Най-близката населена къща е на половин километър разстояние. — Разтвори капаците на кошницата. — Там работя.

— Работиш наблизо? — Селестин бе изумена. — Но нали те пратих у дома ти, в Триполи.

— Има малко табулех. Малко вино и минерална вода. Яхния, макар и студена.

— Азиза!

— Любимата ти — Юсуф ефенди. — Гордо бутна напред две мандарини, та господарката й да ги види.

— Азиза, седни. И ми кажи, за Бога, какво става?

Старата слугиня седна срещу Селестин, отпусна ръка върху облегалката на стола.

— Искам първо да те видя, че ядеш.

Беше сипала пълна чиния с истинска табулех — чудесната ливанска салата. Селестин си взе с пръсти стрък мента, помириса го. Острата миризма отвори синусите й, стимулира апетита й. Бавно го сложи в уста и задъвка. Хиляди летни нощи се явиха в паметта й: масата, сложена под дървото, Ибрахим, мъртвият й съпруг, седнал начело в единия й край, с пъхната в яката кърпа, децата и внуците, смях, детски сълзи…

Нахвърли се лакомо върху храната, докато Азиза говореше.

— За мен нямаше какво да правя в Триполи. Разбира се разполагах с парите, които ми пращаше всеки месец, но нямах какво да върша. Сестра ми и мъжът й се отнесоха добре към мен, но разбрах, че съм нежелана.

— Сестра ти Ясмин?

— Да. В това време тя и Кемал имаха вече шест деца. Четири момчета и две момичета. Най-големият, Наджиб, бе на петнайсет години и се бе забъркал в политиката — искаше да се бие за палестинците. Кемал обаче се кълнеше, че момчето просто не искало да работи, затова прекарвало повечето от време си в лагерите за заложници. Атмосферата в къщата бе много тягостна.

— Много съжалявам.

Азиза вдигна рамене.

— И те са сунити, разбира се. Както и повечето палестинци. Както и аз.

Селестин, бидейки шиитка, кимна и продължи да яде салатата си. По-надолу, под пътя, сунити и шиити, всички вярващи в един Бог, всички деца на неговия Пророк, се бяха хванали за гушите. Но винаги е било така. Истинските жители на Бейрут доскоро не даваха и пет пари с каква сутрешна молитва се събужда съседът им и в каква църква ходи, ако изобщо ходи.

— В Триполи по онова време имаше хиляди палестинци. Сирийците ги защищаваха. Сунитите — също, за известно време. Аз останах повече от година. Дойде зимата. Сетне сирийците промениха мнението си, решиха в крайна сметка да изгонят филистимците от Триполи. Баасистите се присъединиха към тях. Не знам, не ги разбирам тези неща.

— Да, баасистите. И, разбира се, сунитите също мразеха палестинците, нали?

— Някои — да, не всички. Наджиб не ги мразеше. Момчето боготвореше ПЛО. Една нощ изчезна. Както се оказа по-късно, отишъл в бежанския лагер в Бадауи. Чакахме, чакахме, но Наджиб повече не се върна у дома. Една нощ, втора нощ. На третия ден Кемал и Ясмин слязоха в града да се опитат да го намерят. Оставиха две от децата при мен, а останалите взеха. Накарах една съседка да наглежда децата и отидох в Ислямската болница. Там имаха маса трупове, в найлонови чували. Дебели, сиви пластмасови чували. Бяха пуснали в двора електрически генератор, та да може човек да види и опознае труповете. Не исках да гледам. Влязох в болницата. Но след като никой там не знаеше нищо за семейството ми, тогава, нали разбираш, трябваше да се върна на двора.

Гласът й потрепери и секна. Селестин наля вино в единствената чаша, която Азиза бе донесла, и я бутна към нея без да рече нищо.

— Всички до един бяха там. Бащата, майката, четири деца. Лежаха един до друг в торбите, във всяка торба — едно и също. — Тонът на Азиза вече се бе превърнал в монотонен. — Всички бяха застреляни. Всички, освен Наджиб: на него му бяха отрязали главата. — Тя замълча. — Никой не ме предупреди. Като отворих торбата, и главата му се изтърколи.

Азиза преглътна тежко. Селестин — също.

— Сетне един мъж видя какво правя. Дойде при мен. Попита: Ваши ли са? Рече го тъй, нали разбираш, като че бяха кучета. — Гласът й стана свиреп. — След като отвърнах утвърдително, той въздъхна: Аз видях всичко. Бях там, когато убиха момчето. Не можа да произнесе правилно думата домат. Погледнах го. Не разбирах нищо. Той продължи: Някакви типове бяха блокирали пътя. Баасисти. Проверяваха всички, които наближаваха филистимския лагер. Трябваше да им кажеш домат по арабски.

— Бандуран — отрони едва доловимо Селестин.

— Така го произнасяме ние — съгласи се Азиза. — Но филистимците му викат по-различно. Те не казват бандуран, а бандура. А Наджиб, след като бе прекарал толкова време с тях, го произнесе така. Сигурно се е объркал от страх. — Тя замълча, а сетне додаде: — Беше само петнайсетгодишен. — Изплака. — Но въпреки това му отрязали главата.

Селестин гледаше безпомощно, докато Азиза зарови из джобовете си и извади снимка. Когато я бутна към Селестин, тя очакваше да бъде семейна фотография. Ала на черно-бялата снимка бе хубаво младо момиче, усмихващо се свенливо към камерата, скулите му се бяха повдигнали от блестящата усмивка, а очите бяха присвити почти докрай поради силното слънце.

— Намерих я в ризата на Наджиб — прошепна Азиза. — До сърцето му.

Обля се в сълзи. Селестин седеше там на догарящата светлина от свещта и си мислеше: Роби сега е на четиринайсет. Дали ще доживее до петнайсетата си годишнина? Дали ще носи снимка на някое момиче до сърцето си, когато умира?

— Какво се е случило с другите? — попита тихо тя.

Азиза преглътна сълзите си, изчака миг да се успокои.

— Кемал, Ясмин и останалите ли? Те пътували с автобус към болницата. Сирийците открили по него автоматична стрелба. Това е.

— Знаели ли са какво се е случило с Наджиб?

Азиза поклати глава.

— Слава на Аллаха, Милостивия и Състрадателния.

Двете жени потънаха за дълго в мълчание.

— Ти защо дойде днес в къщата? — попита Селестин най-накрая.

— О… — Азиза избърса очите си — първо дясното, а сетне и лявото. — Идвам тук понякога след работа. Да си спомня…

— По-добрите времена.

Тя кимна.

— Каза, че работиш недалеч оттук.

— Да. След… след онази нощ доведох двете си племенници, оцелелите, в Бейрут. Парите, които ми пращаше, свършиха добра работа, благодаря ти.

— Макар и да не пристигаха винаги.

— О, след като се върнах на юг, пристигаха редовно.

Сигурно удивлението на Селестин се бе изписало на лицето й, защото Азиза се усмихна.

— Нали помниш Шафик Хаким? — попита тя.

— Има си хас! Банкерът ми, какъв мошеник…

— Работя за него. Нали разбираш, парите, които пращаше, минаваха през неговата банка. Първия ден, когато се върнах в града, отидох да му съобщя, че съм се върнала от Триполи, и той ме прие. Попита, разбира се, за теб. И така тръгнаха нещата.

— Спомням си, че жена му, докато бе жива, непрекъснато се мъчеше да те придума да отидеш да работиш у тях. Плаща ли ти добре?

— Достатъчно. И винаги ми предаваше твоите преводи, независимо от обстоятелствата. Той има дванайсет лични карти, дванайсет Виждала съм ги подредени на раклата му, всяка с обявена различна религия, някои от тях и на друго име, можеш ли да повярваш?

Селестин си помисли за собствените си три паспорта, единият от които й бе помогнал да влезе същия този ден в Ливан, и се усмихна.

— Продължавай — рече.

— Старият Шафик си е все същият. Жени, вино и хашиш.

— И пари. Банкерът Хаким винаги е имал пари.

— Е, не е закъсал.

— И все още ли е добър приятел на сина ми?

Азиза изсумтя и се засмя.

— О, те са най-близки дружки. — Лицето й помрачил. — Тъкмо поради това научих за самолета. Разговаряха за него.

Селестин енергично се наведе напред.

— И какво казаха?

— Съжалявам, но не знам. Само дочух Хаким да казва няколко думи по телефона. Фейсал, закълни ми се, че в Йерусалим няма да узнаят, каза. После стана дума нещо за Йемен и за самолета, та така разбрах какво се е случило, когато няколко часа по-късно съобщиха по новините.

— Значи този разговор е бил преди новините?

— Да. Хаким знаеше какво ще стане, преди то да се случи.

— И си сигурна, че спомена Йерусалим?

— Сигурна съм. Струва ми се, че спомена как израелците щели да гледат видеозаписите и от тях да разберат…

— Видеозаписи ли? Чакай малко, какви записи?

— Има един вертолет, който циркулира между самолета и ирански кораб. Очаква се утре заран да се получи първият филм.

Селестин бе изтощена до такава степен, че й се искаше да говорят, ала не й идваше на ума какво да каже.

— Иза — въздъхна най-сетне тя, — има ли тук някъде място, където мога да поспя? Нещо, което да не е осквернено?

— Ще ти намеря, не се безпокой.

— Трябва да поспя тогава. А по-късно — да говоря с Хаким. Да видим колко ли мисли скъпият Хаким, че ми дължи…

— По-малко, отколкото ти си мислиш — рече мрачно Азиза.

Селестин се надигна, протегна се.

— Какво искаш да кажеш? — каза, прозявайки се.

— Фейсал се ожени за една от племенниците на Хаким, година след като първата му жена умря. Шафик вече е роднина.

— Какво? — Селестин замръзна наполовина на протягането си, обърна се с ужасено лице към Азиза. — Кажи ми, че се шегуваш!

Вместо това обаче Азиза сви устни, сякаш не знаеше как да продължи. И додаде:

— Сигурна съм, че той е замесен в това отвличане — рече тихо тя. — А след като той е вътре, ти си аут. Затова бъди внимателна, Селестин.

 

 

21 юли, пладне

Бахрейн

— Дай ми подробностите, Селман; фактите. — Андрю Нън влезе под душа и повиши глас да надвика шума на водата. — И ми отвори една бира, моля те.

Селман Шехаби зарови в хладилника, извади една бира хайнекен за англичанина и ябълков сок за себе си. Бяха отседнали в същия хотел, който бе ощастливила преди броени часове и Лейла Ханиф. Шехаби пристигна пръв, но това едва ли бе изненадващо, след като пътуването му се състоеше само в това да прескочи Залива от Багдад. Андрю Нън го измъкнаха от Джакарта, качиха го на частен самолет и след десетчасов полет с едно спиране за дозареждане го изтърсиха на международното летища в Бахрейн. Беше уморен, мръсен от пътуването, не бе в най-доброто си настроение.

Нън се изкъпа и спря водата.

— Защо съм тук? — извика той през вратата, докато се бършеше. — Защо ме доведохте тук?

Това бяха думите на човек, попаднал в ръцете на тайната полиция — той така се и чувстваше.

— На кого другиго да се обадим?

Мекият мелодичен тон на Шехаби, висок, почти женски, изразяваше истинската му природа. Той бе високо ценен от ужасния режим, на когото служеше, за многогодишния си опит в надхитрянето на чужденци, особено западняци; следвал бе в Сорбоната, говореше четири европейски езика, бе успял дори да завърши курс за щабни офицери в Сандхърст^[4]. Заемаше висок пост в Арабската социалистическа партия БААС^[5], имаше чин майор от Републиканската гвардия, втори в командването на Седми басренски полк, дислоциран във Фао, на река Шат-ал-Араб. Поне такава бе легендата му, но Нън нямаше време да се занимава с нея. Шехаби се бе сродил чрез брака си с външния министър и разполагаше с неоспорима власт. Именно като такъв и фигурираше в малкото черно тефтерче на Нън с определено искрено уважение от негова страна.

Нън се върна във всекидневната, препасан само с хавлиена кърпа. Взе чашата с бира, ухили се на Шехаби, седна във фотьойла с протегнати напред крака и промърмори сякаш на себе си:

— Какво ли е този път?

Но майор Шехаби не се усмихна. Нън от десет години се бе опитвал да накара тези гумени на вид устни да се разтеглят в миг на забава. Беше си обещал за награда един нов Бърбъри, ако успее да накара Шехаби да се усмихне, но ако скоро не се случеше нещо, щеше да му се наложи да изхвърли сегашния си шлифер и да ходи мокър под дъжда.

Това, което го дразнеше, бе, че майорът се усмихваше на други хора, някои от тях — европейци. Това бе унизително. Нън не можеше да се сети къде бърка.

— Наздраве — рече и вдигна чашата си. — Надявам се няма да те притесня, ако си сложа някоя и друга дреха, стари приятелю.

Докато отиваше, криволичейки около мебелите, към съседната спалня, спирайки да порови из куфара си или застанал до огледалото да приглади два посребрени кичура коса върху темето си, той се чудеше какво ли си мислеше иракчанинът за него. Панталоните на Селман Шехаби бяха възтесни на корема и с няколко инча по-къси от нормалното; как ли възприемаше той Андрю Джон Бул Нън?

Нън седна пред огледалото, започна да обува чорапите си, като същевременно пресмяташе наум със съжаление, че събеседникът му знаеше дяволски много за него.

— Един самолет е отвлечен — обади се той през вратата. — Има основания да се смята, че: а) това е дело на Лейла Ханиф, срещу пълно възнаграждение, дванайсетмесечна гаранция плюс разпространението на брошура с ограничен тираж; б) Ханиф или който и да е там, знаят всичко необходимо за авиацията; и в) правителството на Южен Йемен е хванато в крачка. Как се справям?

— Безупречно. Продължавай.

— Безупречно… как ли не! — Нън скръцна със зъби, вгледа се отблизо в предмета, който държеше. — Защо вече никой не кърпи чорапи? — измърмори. Сетне добави по-весело: — И какво общо има това с мен!

— Ти си най-добрият оценител на загуби в света. Мога да се подпиша под това.

— Е, благодаря ти, Селман, хубаво е човек да знае, че фенклубът му си е непокътнат.

Няколко години Нън ръководи свой синдикат в Лойда; и се справяше доста добре. Сетне се заприказва с онзи свой приятел в Аскот и от дума на дума в следващия момент се озова в бизнес, който винаги го бе омайвал. Всъщност, стана нещо като частно ченге. Тъй като по онова време познаваше кажи-речи всички, а и имаше известен късмет, той регистрира няколко ефектни удара през първите си осемнайсет месеца в новата си роля. И оттогава насам сякаш постоянно се возеше на увеселително влакче с главоломните му изкачвания и спускания. През последната финансова година клиентите му платиха повече от осем милиона долара; година по-рано обаче — само мижавите двеста седемдесет и пет хиляди. Всичко това сигурно отдавна фигурираше в досиетата на Шехаби, много преди Нън да спаси гаранцията на иракското правителство след експлозия на една от нефтодобивните му платформи. Застрахователните синдикати бяха пледирали военен риск, докато той доказа, че е било нещастен случай; е, всъщност не доказа нищо, просто използва старите си познания, подшушна няколко добре подбрани думи на най-необходимите уши, след като бе добре с всички араби, особено с онези, които държаха качествено малцово уиски в касите на посолствата си.

Шехаби знаеше всичко за тези искове по простата причина, че бе преговарял с Нън в ролята на принципал. Навярно знаеше, че Нън разполагаше с имение в Глостър от времето на кралица Ана, имаше къща в града, която гледаше към Риджънтс парк, два състезателни коня, порше 944 и бентли турбо, французойка за жена, на която много-много не държеше и чиято недискретност великодушно толерираше по време на вече редките си завръщания в Англия. Беше време, когато обичаше двете къщи и влагаше цялата си свободна енергия в тях, но след като синът му Майкъл порасна и се измести, къщите изгубиха за него предишното си очарование. На майор Шехаби му плащаха да знае и такива неща за него.

Мислите за дома за момент разсеяха Нън. Ан-Мари, жена му, щеше да празнува рождения си ден през следващата седмица, а дотогава той щеше отново да е на сигурно място в Джакарта или Джак, както предпочиташе да я нарича. Трябва да се обади на онази галерия на улица Дувър и да поръча малката рисунка от Хокни, която тя толкова харесваше…

Подаръците обаче можеха да почакат, горещата тема сега бе до каква степен точно е информиран Шехаби. Знаеше ли например — дали наистина знаеше, — колко остър мозък се криеше зад мудната, флегматична фасада на англичанина? Това бе въпросът, който занимаваше Нън, докато стягаше червените си тиранти върху приятната стара риза от Търнбул & Асър; после избра тъмна, ръчно плетена връзка от купа, който се бе проточил от куфара му като кълбо спящи змии. Защото ако знаеше всичко това, то щеше да избухне бая неприятен скандал и то по доста зрелищен начин…

— Слабото място в твоята теория за оценителя на загубите — рече той, докато обличаше двуредното си сако — е, че никой досега не е потърсил услугите ми.

— Ще ги потърсят. Авиокомпанията ще го стори.

И аз така мисля, стари приятелю, рече Нън на отражението си в огледалото; нали получих телекс от тях малко преди да напусна Джак. А ти не си. И въпреки това знаеш; не блъфираш, а наистина си знаел.

Най-добре е да играе на чисто.

— Честно казано, преди да тръгна, получих нещо от сорта на неофициално запитване.

— Сигурен съм, че е било така, Андрю, стари приятелю.

Шехаби изтърси последните две думи от изречението си с маниер, от който не стана ясно дали опитваше да вложи ирония, далеч не естествена за него, или нарочно се опитваше да ухапе. Нън, който с тревога отбеляза намалялото количество от одеколона му Грей фланъл, се отказа да размишлява кое от двете бе.

— Но истинската причина да дойда — рече, — е защото…

Защото знаеш, че съм си имал толкова работа със семейство Ханиф, колкото малцина външни хора са имали — рече тихият му вътрешен глас, на когото бе свикнал да се доверява от години; ала Шехаби никога не би си признал това, а дискретността задължаваше Андрю да довърши така:

— Защото ти ме покани.

Влезе във всекидневната, разпери ръце и направи чупка в кръста.

— Саид Селман Шехаби, аз съм на вашите услуги.

— Тогава да вървим.

Докато слизаха надолу, двамата изобщо не разговаряха. Шехаби въобще не можеше да бъде характеризиран като приказлив по природа, докато Нън бе склонен да проклина съдбата си мълчаливо. През последните шест години той уреждаше многонационална сделка, която трябваше да приключи като една от най-големите измами в историята на морското застраховане. Един танкер изчезва; дали е потънал или е потопен? Брат на министър-председател бе собственик на компанията, притежателка на танкера; друго правителство (не на споменатия министър-председател) притежава товара; а трето правителство, този път действайки чрез агенти, които изобщо не са агенти, а самото правителство, но под прикритие, е получател на стоката. Въвлечени са генерали; на изток от Суец това е обичайна практика. Нън изпипваше тази интересна ситуацийка толкова време, че сега му бе неприятно, дето го откъснаха от нея. Притежаваше документация по сделката в различните си офиси, дискети, които вървяха с преносимия му компютър Тошиба навсякъде, където отиваше, информация, складирана в главата му, която би объркала и най-изкусния шахматист на света. Сделката го бе обсебила поради една солидна причина: след като мастилото от подписите на всички изсъхне върху документите, съставени от него (вече в своя деветдесет и осми вариант), той и съдружниците му трябваше да бъдат възнаградени с десет милиона швейцарски франка. Платени в Цюрих. В брой.

— Не мога да ти опиша — рече той, когато излязоха на слънце, ослепителната му светлина малко замазана от праха — колко се радвам, че съм отново тук, Селман.

Колкото и да е странно, това ласкателно изявление съдържаше и малка доза истина. Един известен с добрите си връзки иракски посредник бе отишъл на дъното на океана до северния бряг на Борнео, заедно с гореспоменатия танкер и това бе причинило немалко неприятности с Багдад. По причина, твърде сложна, за да бъде обяснена инак, освен в голяма публикация в списание, Нън прие, че няма да е лошо да понатисне своите иракски връзки, ако искаше да види десетте си милиона франка, а не муцуната на някой следовател. Иракчаните му трябваха. Затова когато Шехаби му позвъни и поиска спешно да отиде в Бахрейн, молбата му носеше повече тежест, отколкото тази на авиокомпанията, чиято скъпа собственост се обезценяваше с всяка минута някъде в йеменската пустош.

— Ние се радваме дори повече, Андрю. Ела. — Шехаби му сочеше огромен, черен кадилак. Пиколото на хотела вече бе отворил задните врати; Нън можеше да усети климатика на колата от десет крачки.

— Не, благодаря, ще повървя — рече приветливо. — Ще дойдеш ли с мен?

Шехаби сви рамене.

— Прав си, с тази еднопосочна система на движение…

Нън знаеше, че необичайната организация на автомобилното движение в Бахрейн можеше лесно да превърне петминутно пътуване в половинчасово обикаляне — за това време една врана може да обиколи целия остров. Не обичаше Бахрейн. Как изглежда? — питаха го понякога хората в клуба или на игрището за голф. А той отговаряше: Като презерватив в опаковката си: обградена от ръбчета падина; бременна, ако позволите каламбура, с възбуда, но ужасно рядко задоволяваща възбудата.

Всъщност, трябваше само да пресекат огромния паркинг, който се виждаше от апартамента на Лейла Ханиф, да вземат надясно, за да стигнат до портите на двуетажна, с кафеникава релефна мазилка сграда. До входа й бяха окачени две големи метални табели: Асоциация Лойдс пишеше на първата, Агенция Лойдс — на втората.

— Колко разумно от твоя страна — рече тихо Нън, докато Шехаби влизаше в сградата. — Не бих искал посолството да се набърква в тая работа.

Влязоха в просторна стая на партера, прозорците й бяха отворени към двора, който отделяше сградата от улицата. В дъното, точно под вентилатора на тавана, бюрата и шкафовете за документи бяха разместени настрани, за да се отдели място за заседателната маса. Като ги видяха да идват, неколцина мъже се надигнаха от местата си. Шехаби ги запредставя. Няма представител на бахрейнското правителство, отбеляза наум Андрю, докато заемаше мястото си; това добра новина ли е или лоша…? Но ако оставим това настрани, то той видя около масата повечето от лицата, които бе очаквал да намери тук: резидентът на MI6, военният аташе, представителят на авиокомпанията. Нямаше араби. Къде са арабите?

— Авиокомпанията е получила телекс — рече военният: майор от шотландските гвардейци на име Трюин. На Нън физиономията му се понрави, хареса му начинът, по който с лекота пое ръководството на заседанието. — В замяна на пътниците и екипажа трябва да бъдат освободени шестима ирански военнопленници. Мистър Шехаби?

— Моето правителство няма сведения за съществуването на споменатите в телекса имена. Моята страна воюва дълго с Иран и взе много пленници, но не държим точно тези иранци.

Задънена улица, помисли си Нън. По дяволите! Разбира се майор Трюин просто следваше обичайната процедура, за да разбере позицията на иракчаните.

— Мога ли да видя телекса? — попита Андрю.

Трюин извади лист хартия от куфарчето си и му го подаде през масата.

— Изпратен е до главния офис на компанията в Лондон — потвърди той в отговор на тихо зададения въпрос на Нън.

— От?

— А, ето тук е особеният момент. От иранска фрегата тип Воспър, пети модел, в района на остров Сокотра. Знаете го, нали?

Нън поклати глава. Трюин стана и отиде до картата на региона, окачена на стената.

— Ето — посочи той. — Този голям остров, който можете да забележите югоизточно от Ал-Мукалла.

— На кого принадлежи Сокотра?

— На Южен Йемен.

— Тогава защо не сме вече в Южен Йемен? — попита Нън. — Както сочи опитът ми, господа, екипът, който води преговори около дадено отвличане, прилича най-много на гнездо на оси. Събира се, излита и кръжи в очакване ситуацията да изкристализира; сетне се спуска към най-близката крепост и влиза в нея. Самолетът е в Южен Йемен; исканията идват от борда на кораб, намиращ се досами територията на Южен Йемен; тогава защо и ние не сме там!

Преди Трюин да успее да отговори, друг мъж, седнал в дъното на масата, се прокашля многозначително. Получи се странен звук: нещо средно между изръмжаване и будистки напев.

— А, да — Трюин никак не се зарадва на намесата му. — Доктор Милнър е нашият тукашен арабист, може би човекът, който най-добре ще…

— Хм, били ли сте в Южен Йемен, мистър Нън?

— Не.

— Това е най-бедната арабска страна. Няма петрол, няма нищо, буквално нищо. Само два процента от земята е обработваема. Политическата ситуация е ужасяваща. Една партия, комунистическа система. Националният фронт за освобождение приветства съветското нахлуване в Афганистан. Не се поддава на разумни доводи. Знам го много добре, прекарах там шест години.

— Разбирам. — Нън се опита да запази успокояващ тон. — Какво по ваше мнение биха предприели те в тази ситуация, доктор Милнър?

— Ами, те подкрепяха ООП и даваха убежище на арабски терористи от всякакъв вид. В миналото на практика възнаграждаваха терористите, отвлекли самолети, затова бих предположил, че ще се отнесат със симпатия и към сегашните.

Нън се взря в мъртвешки бледото лице на Милнър, опитваше се да открие причината за сприхавостта му. Шестте години, прекарани в Йемен, си бяха казали своето; беше очевидно, че никак не искаше да го пратят отново там.

— Те вече направиха ли изявление?

— Официално — не. Неофициално посланикът ни в Аден съобщи на колегата си тук, че йеменците ще си заровят главите в пясъка като щрауси и ще се правят, че не се е случило нищо. Между другото, те не разполагат с необходимите сили да освободят самолета.

— Биха могли поне да го обградят. Да предложат храна…

— Ако допуснем, че се отнесат със съчувствие, което, както казах, е малко вероятно, биха могли да го обградят, но какво от това? Там няма нищо, ако изключим някой и друг селянин и бедуински племена, които са извън всякакъв контрол. А що се отнася до храната, те имат достатъчно грижи да изхранят собственото си население година подир година. Само да се добере човек до самолета, ще изисква повече ресурси, отколкото те могат да изровят.

— Хм. Какъв е теренът там?

— Безводен. Понякога вали; най-вече между юли и септември, тъй че има известна възможност това да стане. Наричат го хариф — сезонът на мусоните.

— Температури?

— По време на харифа ли? Минимални температури нощем двайсет и седем градуса, максималните през деня могат да достигнат четирийсет. Постоянна голяма влажност. Топлите ветрове издухват фин пясък от крайбрежието към вътрешността. Това е една от най-негостоприемните местности на този Божи свят.

— Колко време ще потрябва, за да се вземат визи?

— Може да отиде цяла вечност. Дори и за акредитирани дипломати, като мен.

Нън направи гримаса.

— Не ни нарисувахте най-привлекателната картина, доктор Милнър.

— Така е — подчерта Милнър. — Йеменците обичат да казват (превеждам съвсем грубо): Когато старият пес почне да сере бисквити, тогава в Йемен може да се промени нещо. Извинете изящния ми слог — добави той със скучна ирония.

— Какво бихте казали да пренесем магазинчето си в Оман, че е на един хвърлей разстояние?

— Не бих ви посъветвал, мистър Нън.

— Защо?

— Защото Южен Йемен подкрепяше партизанските действия срещу правителството на Оман през шейсетте години. То бе ликвидирано, но сега няма да намерите и един оманец, който да иска да помогне на йеменците, нито пък да действа против тях.

Нън изведнъж осъзна истинския смисъл в думите на доктор Милнър: Не разваляй работата — сякаш искаше да каже той, — не ми клати лодката…

— Какви са условията на борда на самолета? — попита. — Знае ли някой?

Отговори му Трюин.

— Малко преди излитането си от Бахрейн са натоварили храна и вода, но няма да им стигне задълго, разбира се. Всеки пътнически самолет носи на борда си аварийни запаси за всеки случай, плюс допълнителни количества за екипажа, но дали ще бъдат използвани зависи от желанието на терористите да им дадат достъп до тях. Ако са решени да форсират събитията, могат да забранят на екипажа да ги използва.

— Има ли естествени водоизточници в района?

— Дерета — рече Трюин, преди доктор Милнър да успее да се намеси. — Но по това време на годината са сухи, освен ако имат късмет и не завали.

— Климатичната инсталация?

— Зависи колко гориво е изхвърлил пилотът преди да кацне. Не му позволяват да ни съобщи, разбира се; но той едва ли е разчитал да излети отново, а и сигурно се е опасявал от пожар, затова предполагам, че е изхвърлил повечето от горивото си.

— Значи няма климатик, поне няма да действа дълго… Разбирам.

Нън замълча, остави на другите да обмислят нещата, които останаха недоизказани. Тоалетните, запушени от хартии и екскременти. Глад. Жажда. Караници, избухващи между пътниците. Топлинни удари. Отегчение, умора, стресове от всякакъв вид. Деца реват безспир за храна и за вода, за млякото, което никога няма да пристигне.

— Установен ли е някакъв контакт със самолета? — попита Нън.

— Получи се искане да бъде изпратен вертолет с телевизионен екип, който да заснеме събитието. Още няма никакви заплахи и крайни срокове.

Нън се наведе напред и скръсти ръце на масата; следващите му тихи думи бяха адресирани до всички:

— Има ли на борда пътници с израелски паспорти?

— Проверяваме.

— Аз… разбирам.

Значи освен всички останали неизвестни, за които трябваше да мисли, бе и възможността на борда да се е намирал боен израелски екип, който да опита спасителна операция без да я съгласува с останалите заинтересовани страни; това щеше да увеличи опасността с коефициент поне сто милиона. Не знам какво търся тук, рече си той, нямам и най-бегла представа в какво се замесвам. Ще си изиграя ролята и ще си отлетя обратно към Джакарта, все така в безметежно неведение какво точно искат от мен, освен страничката с буква X в бележника ми с адреси и телефони.

— Замесена ли е Лейла Ханиф — попита на глас той — или е работа на бойните им групи?

— Бих предположил, че тя стои зад отвличането — отвърна Трюин.

Нън бе склонен да се съгласи. Разполагаше с обемисто досие за Ханиф, както и за всички останали важни терористи. Тя бе на косъм от убийството на израелския посланик в Щатите; това бе първата й крачка към славата, но оттогава последваха и доста други неща. Беше истински генерал в занаята си.

— Доколкото разбирам, отвличането е наемническа работа. За Иран?

— Така мислим и ние. Присъствието на иранската фрегата е доста красноречиво, не мислиш ли?

— Ще узнаем повече, когато разгадаем шифъра им — рече човекът от MI6.

Нън рязко извърна глава.

— Какъв шифър?

Човекът от MI6 направи гримаса.

— Не са ти казали много, така ли? От самолета разговарят по радиото с фрегатата, кодирано. Няма голям радиообмен. Част от разговорите са на прав текст — например искането за вертолета — само един ’коптер, подчертаха го ясно — това бе излъчено на прав текст.

— Какво бихте искали да направя? — попита Нън.

— Питахме се дали имаш някаква идея? — рече Трюин и в досега учтивия му тон се прокрадна остра нотка.

Значи така, стигаме до същността, помисли си Нън; те знаят, че съм си имал работа със семейство Ханиф и искат да използват информацията ми, но не виждат как. Сега разбирам. Всичко, което ми е ясно, е, че не мога да си позволя да седя и да не правя нищо. Сега в северното полукълбо правителствата заседават с представители на военните в опит да намерят военно решение. Стари дългове се изкарват наяве, уреждат се стари сметки, всички работят на тъмно и всички теглят в различни посоки. Затова не стой просто така, направи нещо.

Защо не проведеш някой и друг телефонен разговор?

С Фейсал Ханиф би могъл да се свърже лесно; с Халиб, официално смятан за мъртъв, щеше да е малко по-трудно. Как се казваше онази странна, чудесна, стара женица, майката на Фейсал, на която бе налетял в Ница — Сали, Сели…, нещо от сорта…

И така, няколко телефонни разговора — да, преди да се е появило нещо друго. Терористите искаха освобождаването на шестима ирански пленници, които, според Шехаби, не съществували. Нън трябваше да разбере дали тези пленници не са някакви кукли на сенките: оживели само зад непрозрачния екран, специално подготвени за публиката, но не съществуващи никъде другаде.

Изведнъж закопня да си е в Джакарта, където знаеше всички пътеки. Никога нямаше да се оправи в тукашната бъркотия, тъй както не можеше да се оправи и в еднопосочното движение на Бахрейн.

— Извинете ме — рече и се изправи, — но както личи по всичко, имаме да обсъдим някои неща със Селман.

 

 

21 юли, вечерта

Ал-Махра, Южен Йемен

Ръцете на Тим Кампбъл се тресяха. Главата му бучеше. Паническият страх му вредеше повече, отколкото химическият дисбаланс, предизвикан от недостига на инсулин. Всички на борда на самолета бяха жадни, но острата жажда бе един от симптомите на изострящия се диабет и Тим страдаше ужасно. Не можеше да помоли за по-голяма дажба. Вече бяха избухнали враждебни крамоли между различни групи пътници. А тъй като Тим бе единственият диабетик сред тях, не принадлежеше към никаква група, нямаше подкрепа.

Беше отпуснал докрай седалката назад. Двата му крака се бяха схванали, чувстваше болка в основата на гръбнака от продължителната неподвижност. Понякога му се струваше, че ако не му позволят да стане и да се протегне, ще умре. Но освен когато ги пускаха до тоалетните, придружени от въоръжените бандити, всички пътници трябваше да си останат закопчани с коланите на местата, досущ като вързани кокошки.

Когато ги водеха до тоалетната, пред нея заставаше втори терорист с гранати в ръце. Държеше ги така, че докато влизаш във вонящата кабинка, да можеш да видиш, че предпазителите им са издърпани и само ако ги отпусне…

Тим усещаше глад. Последно ги бяха водили до тоалетната по обяд, когато жегата бе най-силна, вонята — също; когато излизаха от тоалетната, пазачът им посочваше да си вземат по един поднос от купчината в кухненското помещение. На един от стюардите бе наредено да притопли храната. Повечето пътници, смазани от вонята, отказваха да си вземат. Тим си наложи да вземе подноса, защото знаеше, че без храна шансовете му да оцелее намаляваха наполовина. Остави обаче повечето от храната недокосната.

Главният салон миришеше смазващо на пот, а там, където седеше Тим, се носеше и друга миризма, която сякаш се пропиваше в стомаха му с всяко вдишване. Някой бе повърнал в торбичка. Тим го чу, беше вляво зад него; чу шума от повръщането, сетне леко потупване, сякаш някой се опитваше да успокои човека, комуто бе прилошало.

Това бе преди доста време. В два и половина. В единайсет сутринта командирът на самолета включи климатичната инсталация. Затвориха вратите и огромна вълна на облекчение заля пътниците, когато една обща мисъл завладя умовете им — Отлитаме! — само за да бъде отхвърлена миг по-късно: вторият пилот Рос обясни ситуацията по интеркома. Сега светлината намаляваше, климатикът бе изключен и вонята от повърнатото тровеше въздуха.

Понякога някой ще кихне или ще се закашля. Понякога Тим ще долови хленч или шепот. Но онова, което наистина го изумяваше, което най-много го плашеше, бе тишината. Това щеше да си спомни по-късно, докато изпадаше за пореден път в кома: тази огромна, злокобна и безкрайна, гробовна тишина.

Мъжът на място 20С на неговия ред до прохода се наричаше Колин. Бяха разменили преди време по няколко думи. Тим завиждаше на Колин, защото можеше да спи. Изведнъж дишането на Колин се учести. Тим се извърна и видя дори през приспуснатите му клепки, че бе обелил очи. Клепките му мигаха бързо и това означаваше, че сънува. Устата му бе отворена, слюнка се стичаше от нея, а той стенеше нещо неразбираемо. Не бе хубав сънят му…

 

 

Колин погледна ръката си, гушнала се като доволно птиче в по-голямата и загоряла ръка. Беше хубаво да пътува с татко. Обичаше татко си много, много, много. Татко беше мил. Знаеше, че татко му не искаше да лети направо до Хонконг, когато започна ваканцията. Но Колин бе долетял сам-самичък до Сингапур, където татко го чакаше. Името на татко му бе Малкълм и той бе директор на нещо голямо и важно, наричано търговска банка.

Прекараха заедно една седмица в Сингапур. Хотелът им се наричаше Рафълс и изглеждаше адски величествен. През първата част на деня Малкълм оставяше Колин на грижите на Мери, мила дама-англичанка, която работеше в хотела, а той отиваше да прегледа нещо, което наричаше телеграми. Мери беше супер; водеше го да плува и бе винаги засмяна. Сетне, след като татко се върнеше, обядваха заедно, а следобед ходеха да разглеждат забележителностите. Сингапур бе адски зноен, но спираха често за сладолед и напитки, тъй че жегата нямаше значение, поне не голямо. Колин много обичаше да пътуват из джунглата или да посещават наколните жилища. Наричаха ги кампонги.

И ето че сега бяха на път за Хонконг, където щеше да ги чака мама. Когато мисълта нахлу в съзнанието му, той усети как потреперва — същото, като да докоснеш болно куче. Не че не обичаше мама, напротив, разбира се, че я обичаше. Но тя невинаги намираше достатъчно време за Колин. Понякога, когато ще поиска да я заговори, тя ще му се сопне. А друг път пък ще се оплаче: Ти изобщо не разговаряш със собствената си майка! А той никога не знаеше кое от двете щеше да последва.

Взираше се в голямата кафява ръка на баща си, който дремеше на мястото си до него, и изпитваше ужасен страх, че може би някой ден татко няма да го има и ще остане само мама. Заля го огромна, необяснима вълна на обич и той се облегна на баща си, положи глава на рамото на задрямалия мъж, опитвайки се да намери думи, за да обясни чувството си на радост, че татко е до него. Почти успя, почти намери думите, които търсеше. Точно тогава удариха първите куршуми. Те пробиха дупки в корпуса на самолета DC-4 широка почти половин метър. Бум! Бум! — продължаваха те. — Бум! Бум!

Отпървом нямаше представа какво става. Всички крещяха. Баща му се стресна и се събуди. Колин чу глас откъм носа на самолета, който крещеше: Мейдей! Мейдей! Губя височина, единият двигател гори! Роуз, миловидната стюардеса, плачеше. Той се наведе напред, сякаш се засилваше на люлка, и видя, че самолетът пикираше, досущ като някой бомбардировач от картинките на онези комикси със заглавие Орелът. Забеляза още и още големи черни дупки: бяха навсякъде, в тавана над тях, до седалката му…

Шумът от пикирането им премина от рев към вой, към писък, който заглуши всички останали звуци. С ъгълчето на окото си видя пламъците, обхванали крилото. Самолетът вече падаше почти вертикално, гмуркаше се към морето. Колин разбра, че ще се запали. Извика.

Ще умре. Определено ще умре. Нищо не можеше да възпрепятства това. В един миг му хрумна, че трябва да се помоли Богу; ала в същия момент заговори баща му:

— Когато паднем, ще последва страхотен шум. — Гласът му бе спокоен; само лекото потреперване издаваше някаква емоция. — Дръж се за мен, Колин, и не се пускай.

Сякаш отново бяха в зоологическата градина. Всичко ще е наред. Сетне обаче нещо тъмно и тежко се надигна и преди Колин да успее да отвори уста и да извика, това нещо го задуши.

— Мейдей! Мейдей! — чу той отново гласа да надвиква шума от потъването им. — Потъваме! Потъваме! Потъваме!

Когато тъмната и тежка сянка се стовари върху него и го залепи на седалката му, Колин пое за последно дъх и изпищя с все сила. Опита се да отвори очи, но те го засмъдяха. Течност, някаква течност го бе обляла…

Самолетът се плъзга по повърхността на морето може би в разстояние от половин миля. Чу се оглушителен трясък, когато дясното крило се откъсна при удара; сетне носът се заби в огромна вълна и това бе краят. Илюминаторът до Колин се строши и водата нахлу, изми ужасната течност, с която бе облян, изтласка и ужасната тъмна сянка. Колин се усети олекнал на мястото си. До него и над него бе светло. Опита се да стигне светлината. Нещо остро задържаше краката му. Ритна. Глезенът му бе заклещен. Зарита отново и този път успя да освободи крака си. Сетне се надигна към ужасяващата светлина и за пръв път усети, че бе студено, че му бе адски студено още от мига, в който започнаха да се спускат.

Главата му излезе на повърхността на водата. Морето бе развълнувано; вятърът, примесен с болезнено топли и солени пръски, блъскаше в лицето му. Зацапа с ръце.

— Помощ! — изкрещя.

Думата излезе като жалостив вой, погълнат от вятъра и вълните, сам едва го чу. Но измяука жалостно отново:

— Помощ!

Сетне някакви ръце го хванаха за яката, вдигнаха го от морето и го хвърлиха на нещо твърдо; над него небето приличаше на филмов екран, след като лентата се е скъсала, обърна глава настрани и видя бяла черпалка за изгребване на водата, въже, нечии крака…

 

 

— Събудете се! Моля ви, събудете се.

Колин Рейли се разбуди. Отвори очи и видя Тим да го гледа развълнуван.

— Моля ви, събудете се — умоляваше го момчето. — Те вече ви чуха!

Колин се взря в бледата ръка върху своята, изненадан да открие тъкмо тази гледка по време на преминаването му от преди в сега. Изтри брадата си от слюнката, разтърси глава, за да се изчисти бъркотията в нея.

Мъчителното изражение на Тим задълбочи ужаса му. Колин го забеляза и рязко извърна глава. Един от терористите стоеше на прохода през няколко реда седалки от тях, с почти вдигнат автомат. Лицето му бе лишено от емоции, дори и от любопитство. Но Колин знаеше, че бе извикал този мъж от дълбините на кошмара си, че бе отговорен за новия, още по-дебел слой тишина, която владееше над тази част от самолета. Всички наоколо бяха затаили дъх.

— Извинявайте — рече той, по-високо, отколкото бе необходимо. — Сънувах лош сън. Сега съм буден, всичко е наред.

Мъжът го гледаше втренчено. Колин се опита да се изправи.

— Кошмар — рече той.

Никаква реакция от автоматчика. Колин усещаше как напрежението около него се сгъстява. Почувства необичайна тежест в корема си, тя сякаш го прилепяше към седалката. Когато Тим преглътна, Колин го чу. Всички го чуха.

Терористът гледа още миг Колин. Сетне бавно, много бавно той отпусна автомата, докато дулото му отново не сочеше към пода. Обърна се. Отиде към опашката на самолета. Атмосферата около Колин отново се поразведри, хората поеха дъх. Именно непредвидимостта на смъртта ги побъркваше: не можеха да разберат как ще реагират терористите в следващата секунда. Но инцидентът вече бе забравен. Всеки пътник можеше да си го проиграе в съзнанието, досущ като видеокасета, взета от най-близката видеотека, доволен от оцеляването на героя: самият той.

— Извинявай — рече Колин на Тим. — Този сън… понякога ме връхлетява.

— И преди ли си го сънувал?

— Често.

Тим се нуждаеше от някакво разсейване, каквото и да е.

— Разкажи ми за него.

При други обстоятелства Колин би намерил начин да откаже. Но сега му се стори, че ще е грубо да го направи.

— Някога пътувах със самолет, който бе свален. От Китайските военновъздушни сили. В близост до остров Хайнан, в Южнокитайско море.

— Да не искаш да кажеш… наистина ли… наистина ли бе свален! — очите на Тим бяха широко отворени, ужасени.

Колин изсумтя.

— Наистина.

— Но си жив.

— Да. Пилотът бе един проклетник-герой. Мъж на име Филип Блоун. Не можа да спаси всички, но мен ме спаси. Паднахме в морето. Аз излязох. Някои от екипажа бяха оцелели, успяха да стъкмят надуваем сал. Прибраха ме. Спаси ни хидроплан. Разбира се тогава не схващах много неща, бях само седемгодишен. Сега разбирам, че всички възрастни са си мислели, че китайците ще се върнат и ще ни довършат. Но не го направиха. Изглежда са ни взели за хора на Чан Каиши или за някой от генералите му. Нещо подобно. Баща ми почина при катастрофата.

— Съжалявам.

— Да. — Колин неочаквано се засмя тихо. — Този мъж Блоун… пилотът… изпрати швейцарския си часовник обратно на производителите с оплакването, че спрял, а трябвало да бъде водонепропусклив… и знаеш ли какво? Пратиха му нов. Наистина. Направиха го, мамка му стара!

Избърса крадешком сълзите от лицето си, но знаеше, че Тим сигурно ги бе видял. А той наистина не знаеше за кого или защо плаче.

— На борда на самолета имаше и други деца — успя да рече най-накрая. — И всички загинаха. Всички, освен мен.

Тим мълча известно време. Сетне рече:

— Защо смяташ, че само ти си се спасил?

— Моля?

— Мнозина са загинали при онази катастрофа, но ти си оцелял. Защо мислиш, че е станало, нима Господ е имал някакви по-специални планове за теб?

Колин се усмихна пресилено.

— Не знам. Но има една определена причина да се спася; нали разбираш…

Не можа обаче да довърши изречението си. Шум. Извън самолета. Двигатели, форсирани двигатели.

— Това е… това е самолет — рече шепнешком Колин.

— Не — гласът на Тим потрепери. — Вертолети. Повече от един при това.

 

 

Лейла стоеше до предната врата и наблюдаваше кацането на вертолета на около петдесет метра вляво от самолета. Не можеше да види нищо зад стъклата на балоноподобния купол, но знаеше какви бяха мъжете в него. Те не я интересуваха, интересуваше я вторият вертолет, който вместо да кацне, зависна на безопасна височина.

Виждаше го ясно, застанала малко навътре от входния люк; той висеше така, че тя да го види. Някой бе изрисувал грубо на борда му червено-бяло-зелено-черния палестински флаг. Палестинците, разбира се, не разполагаха с ’коптери.

Те — гросмайсторите от онзи свят, навярно не разчитаха тя сериозно да приеме това като знак на братска солидарност от страна на палестинците. Бяха се отегчили от очакване нещо да се случи — това бе истината, затова бяха измислили този гросмайсторски ход, приличен на това да бръкнеш с пръчка в дупката и да видиш какво е това дето съска вътре в нея.

Тя знаеше, че екипажът на втория, неканения вертолет трескаво прави снимки от всякакъв характер — черно-бели с висока разделителна способност, цветни, с телеобектив, широкоъгълни, инфрачервени. Сигурно вземаха данни за външната температура, за атмосферното налягане и осветлението. Навярно снемаха карта на терена, пресмятаха къде ще са най-удобните точки за прицелване, търсеха прикритие за ударния отряд. Би трябвало да използват всмукващи помпи да съберат проби от въздуха, а ако имаха акъл в главата си, сигурно щяха да са покрили долната част на вертолета с леко лепило, за да полепне по него прах, вдигнат от грунда от витлата на машината; проби, които да се изследват в Джеда или в Бахрейн — там, откъдето сигурно бе дошъл вторият вертолет.

Чудеше се откъде ли бе дошъл. Правителството на Южен Йемен се отнасяше добронамерено към терористите. И саудитците, и оманците оспорваха границата недалеч оттук; от тяхна страна щеше да е пълна глупост да навлязат в йеменското въздушно пространство без покана, която Аден никога нямаше да им отправи. Може би израелците имаха вече наблизо, в Арабско море, вдигнат по тревога кораб. Дано да бе така. Да играеш срещу израелците бе най-добрата игра в този район.

Питаше се дали вторият вертолет би могъл да е израелски и в този момент й хрумна мисълта дали мъжът, който я бе нападнал в последния миг, преди да завземе самолета, бе израелец. Нямаше доказателства, поне засега. Но скоро фотографията на нападателя й, заснета от Селим с фотоапарат, откраднат от някакъв пътник, щеше да отлети към Халиб, заедно с паспорта на мъжа; и не след дълго тя щеше да има доказателствата. Очакваше го с нетърпение. Знаеше, че някъде се бе срещала с израелеца и преди. Безпокоеше я това, че не помнеше къде.

Видя как вторият вертолет направи бавно кръг и излезе от полезрението й. Съобщението й към отвъдния свят бе ясно и категорично: трябваше да долети един вертолет, само един.

Лейла вдигна слушалката на вътрешната връзка. Отговори Селим.

— Първият — рече тя. — Сега.

 

 

Селим остави слушалката и тръгна из самолета; премина през туристическата класа в бизнес класата, използвайки дясната пътечка. Мястото вдясно, току до завесата, бе заето от Ян Ван Тондер. Селим внимателно дръпна завесата, застопори я, така че пътниците от туристическия салон да могат да виждат какво ще стане.

Южноафриканецът вдигна очи от списанието, което прелистваше, забеляза Селим до себе си и се усмихна. После отново се зае с четенето си.

— Ти — рече тихо Селим, — ставай.

Ван Тондер сигурно бе разбрал, че се отнасяше за него. Всички останали в салона го разбраха. Когато Селим влезе, Роби Рейли тъкмо оправяше грубата превръзка от носна кърпа върху челото на Шарет. Сега се спря и се обърна да погледне.

— Казах да ставаш.

Селим бе строен, елегантен; блейзерът му Дънхил и сивите фланелени панталони от Хюго Бос изглеждаха все още добре след една нощ и почти цял ден и биха предизвикали уважението на който и да е хотелски пиколо. Те обаче нямаха видим ефект върху Ван Тондер, който продължаваше да прелиства списанието в скута си, сякаш бе сам в салона. Чак когато Селим го ръгна с дулото на съвсем неелегантния си картечен пистолет М3А1, той реагира, но не и по начина, който Роби бе очаквал.

— Абе, хора — рече Ван Тондер и изгледа презрително и изкосо Селим, — вие нямате акъл колкото една кокошка. — След като Селим не отвърна нищо, той продължи: — Не чувате ли този шум отвън? Знаете ли какъв е?

Той спокойно затвори списанието и го мушна в еластичния джоб на гърба на предната седалка, след което се облегна назад, положил ръце върху дръжките на креслото като мирови съдия, на когото светът му е крив.

Селим пак не каза нищо.

— Този шум е началото на края — за теб и за другарите ти отзад. Вертолети. Противникът е налице, приятелю. Сега става онова, което наричаме издебване. Те чакат. В крайна сметка — не днес може би, не и утре — вие ще се уморите. Ще свалите гарда. И тогава те ще дойдат.

Този път той се усмихна на Селим.

— По-лесно ще е да се предадете сега. Всички знаем за сделките, на които се съгласяват хора като вас. Сигурен съм, че ще намерите убежище някъде. В Тунис да речем, в Алжир.

Селим отвърна на усмивката му.

За Роби, който седеше на предната седалка и бе извърнал глава назад, изражението на Селим бе точно такова, каквото си бе представял, че трябва да е изражението на един ангел: то изразяваше добро настроение, търпение, състрадание. Преди всичко — съчувствие. Лицето на Селим бе лице на светец. Докато го гледаше, Роби имаше чувството, че е в присъствието на човек, достигнал повратна точка в съдбата си, но не можеше да отгатне защо.

— Ти си южноафриканец — рече Селим и макар това да не бе въпрос, Ван Тондер го прие като такъв.

— Да, такъв съм и се гордея с това.

Селим бръкна в джоба на сакото си и извади паспорт.

— Този е твой — рече тихо.

И отново, макар да не бе задал въпрос, Ван Тондер му отговори:

— Да.

— Вземи го.

За пръв път в разговора високомерието на южноафриканеца се поразклати леко. Той продължи да стиска дръжките на креслото и да гледа пред себе си, но не се владееше чак толкова добре, за да предотврати бързото потрепване на главата си — знак, че бе чул.

— Вземи го.

Лявата ръка на Ван Тондер като че сама се вдигна от облегалката. Нерешително увисна във въздуха; сетне пръстите му се свиха около паспорта и Роби с удивление забеляза, че бяха съвсем побелели.

— Свободен си.

При думите на Селим главата на Ван Тондер бавно се извърна, сякаш цвете, завъртяло се в усилие да улови слънцето. От гърлото му излезе странен звук: нещо средно между стон и неразбираемо клокочене.

Роби затвори очи и се обърна напред. Беше дяволски несправедливо! Искаше му се да заплаче, но гневът бе по-силен. Ако някой трябваше да бъде освободен, то това бе той, Роби — той бе още дете, бе невинен… но този… тъкмо този идиот да бъде освободен първи…

Премигна да прогони сълзите и се взря през илюминатора навън — към пепелявосивата пустиня. Тъй дяволски несправедливо! И все пак… все пак… Поне пускаха някого да си отиде. Това бе все някаква победа, нали така? Никой не бе убит, никой не бе ранен, дори и татковият приятел Рафул, съседът му, чиято глава се оправяше бързо. А и щом пускат един, навярно скоро ще пуснат и останалите? Това е обнадеждаващ знак, по дяволите! Някакво развитие. Затова бъди мъж и приеми нещата. Татко би искал да постъпиш така; направи го, за да се гордее с теб…

Ван Тондер залитна, докато се надигаше, краката му бяха отслабнали от дългото бездействие. Хвана се за облегалката на креслото на Рафул, дишаше тежко. Когато Селим му подаде дясната си ръка, за да го подкрепи, той я прие, едва не се отпусна изцяло на нея в неочаквания си изблик на благодарност.

— Куфарът ми… — Тонът му вече не бе така категоричен, по-скоро вряскаше. — Моля, помогнете ми, не мога…

Селим, все още с превъзходната си усмивка на лице, свали със свободната си ръка куфара от шкафа над седалките.

— Благодаря, благодаря ви.

Като долови патетичните нотки в гласа му, Роби усети как го обзема презрение към този мъж, макар да се опита да му се противопостави; да, Ван Тондер в тези последни минути бе преминал на страната на врага, но какво значение имаше това — а и кой можеше да бъде сигурен, че сам няма да постъпи по същия начин? Вдигна глава, докато двамата минаваха покрай него към носа на самолета и видя стичащите се по бузите на Ван Тондер сълзи. Неочаквано, без да знае защо, момчето извика:

— Всичко хубаво!

Ван Тондер му се усмихна неопределено, сякаш още бе в шок. Промърмори нещо, може би бе благодаря, но Роби не можа да чуе добре.

Селим и Ван Тондер стигнаха завесата, която отделяше салона на първа класа и минаха през нея. Този път Селим не закопча завесата. Първокласният салон бе празен. Посочи на Ван Тондер изходната врата откъм левия борд, там аварийната пързалка бе спусната към пустинята; самият Селим застана малко встрани от вратата.

— Трябва да вземеш това — рече той; Ван Тондер се обърна и видя, че Селим му подава голям жълт плик със знаците на въздушна поща по краищата; такива използваха авиокомпаниите за манифестите на полетите.

— Какво е това?

— Послание до света.

След кратко колебание Ван Тондер взе плика. Напипа в дъното му издутина, разбра, че освен книжа, пликът съдържаше нещо малко и твърдо: може би ролка с фотолента. Пликът бе запечатан и завързан с канап. Започна да отвива канапа, но Селим го изкомандва да спре и той се подчини. Дори и Ван Тондер разбра, че тук, на крачка от свободата, нямаше смисъл да започва нов скандал. Пъхна плика в куфара си и се обърна отново към вратата. Докато правеше това, зърна нещо вдясно — стори му се, че видя някаква фигура в сянката зад вратата на пилотската кабина. Жена… Сетне за последен път погледна Селим и глуповато, с налудничавост, за която щеше да съжалява до края на живота си, рече тихо:

— Довиждане.

 

 

Командирът Морган и вторият пилот Рос бяха заели места в бизнес класата, на левия борд, но не им бе разрешено да седят един до друг. Рос заемаше място

10А, а Морган — 11А, точно зад него. Можеха да виждат добре от местата си кацналия вертолет, а от време на време — и втората машина, която кръжеше над тях.

От кацналия вертолет излязоха трима мъже и монтираха видеокамера на триножник. Единият от тях гледаше през визьора й, докато друг проверяваше осветлението. Морган отсъди по поведението им, че нещо предстоеше да се случи и тези мъже знаеха какво да очакват.

Когато самолетът се заклати, съвсем леко, отначало нито той, нито Рос можаха да се сетят какво става. Чак когато Ван Тондер се появи на земята и пое към вертолета, те разбраха истината.

И двамата я осъзнаха тъй едновременно, че възклицанията им — О, Господи, не! и Мили Боже!, — прозвучаха в един глас. Рос почти стана от мястото си, но Морган му нареди да седне, тъй като един от екипа терористи вече вървеше по прохода към тях.

Морган го изчака да заеме мястото си; сетне се обърна към него с толкова спокоен тон, колкото можеше да постигне:

— Моля предложете на шефа си да ми позволи да направя съобщение, за да успокоя пътниците.

— Не е необходимо никакво съобщение.

Мъжът вдигна глава, за да погледне през прозорчето. Морган видя как очите му се разшириха и потрепна.

Откосът от автомата на Селим изтрещя в ушите на Морган — приличаше на запалване на двутактов двигател; стихна за секунди, но ушите му пищяха. Намери сили да погледне през илюминатора. Ван Тондер лежеше проснат на чакъла, куфарът му бе отлетял на няколко метра от тялото. От гърдите му изтичаше дълъг и мокър поток, едва забележим върху сивата повърхност на пустинята.

Морган наблюдаваше как техникът, който преди това проверяваше осветлението, се придвижи напред, за да вдигне куфара на Ван Тондер. Взе от него някакъв жълт плик, който се стори на Морган познат: беше от същия тип, каквито самият той използваше за фактурите и манифестите си. Мъжът отвори плика. Извади някакви книжа, нещо, което би могло да бъде паспорт, както и някакъв дребен предмет — последните две неща прибра в джоба си. След като прегледа за няколко секунди книжата, той приближи към оператора, вдигна ръка, сетне спря и приближи към обектива лист хартия.

Появи се трудност обаче, тъй като кръвта на Ван Тондер бе изпръскала лещите. Затова трябваше да изчакат, докато операторът изтича до вертолета за кърпа. Когато най-сетне свърши с почистването на обектива, той вдигна глава нагоре, където кръжеше вторият вертолет и размаха кърпата с такъв пресилен жест, сякаш някоя дама от викторианската епоха се сбогуваше със своя обожател. Пилотът сигурно го бе разбрал, защото се издигна рязко, потърси прикритието на ниските облаци и пое курс на югоизток.

Шумът от автоматичния откос тъй се бе размил, докато стигне до задната част на пътническия салон, че повечето от пътниците в туристическата класа изобщо нямаха представа какво можеше да означава. Но някои от седящите в лявата част извикаха ужасени, други се надвесиха да видят и в момента, в който терористите влязоха в салона, той жужеше от слухове и полуистини.

Те убиха един мъж — това бе същността на неочакваната реалност, която ги озари със скоростта на интуицията. Някаква психологическа бариера се бе сгромолясала и пътниците и терористите се гледаха едни други над руините й. Първият, който трябваше да умре… умря.

Някои се изправиха, може би за да атакуват пазачите си или да опитат безуспешно да избягат; каквито и да бяха намеренията им, терористите брутално ги натикаха по местата им. Други — не само жени, но и мъже, ридаеха. Във въздуха витаеше истерия — остра, като миризмата от цигарен дим на сутринта след пиянско парти. Ала когато един мъж се изправи, размаха ръце и се разкрещя, не терористите го сграбчиха, а съседите му. Когато Селим се появи, те вече го бяха вързали с ръкавите на сакото му. Предадоха го като ловни кучета, които дават плячката си на ловците в очакване да ги похвалят, а той го прие в същия дух, с усмивка — отчасти презрителна, но отчасти — животинска и изпълнена с гордост.

— Успокой се — каза той на изпадналия в истерия мъж на пода. — Не можеш нищо да направиш. Просто приеми нещата. — Повиши тон, обръщайки се към всички в салона: — Мислите си, че хората навън се опитват да ви помогнат. Може би е така. Но когато си играят игрички с нас, не ни оставят никаква друга възможност, освен да отмъстим чрез единствените възможни жертви: вие, невинните.

Селим тръгна към бизнес класата, оставил зад гърба си примирено, изплашено стадо от хора, чиито разбирания за лоялност се бяха променили в опасна посока.

Роби се взря в преминаващия през салона Селим; още не бе доловил неуловимата промяна, която бе настъпила у самия него, също както и у останалите. Просто усещаше по някакъв първичен начин, че никой извън този самолет не би могъл да разбере какъв ад преживяват хората в него. Тези хора в съзнанието му бяха като едно цяло — пътници и терористи, приятели и врагове. Ние и те.

— Роби?

Момчето извърна глава. Шарет се бе събудил и го гледаше. В един момент Роби се почуди откъде знаеше името му; сетне се сети, че Колин ги бе запознал по време на престоя в Бахрейн.

— Роби, коя дата е?

— Двадесет и първи юли.

— А часът?

Странно, помисли си Роби, не съм поглеждал часовника си от маса време.

— Шест без двайсет.

— Скоро ще мръкне…

— Добре ли си?

Шарет кимна.

— Спомням си… помня, че ми превърза главата.

— Беше отдавна. Снощи. След като ти направиха снимка.

— Каква снимка?

— Един от тях дойде с фотоапарат и засне лицето ти.

— Ох, не мога да си спомня.

Известно време след това Рафул гледаше момчето без да говори. Изглеждаше като мъж, чиято гордост едновременно го и задължаваше, и му пречеше да направи някоя голяма отстъпка.

— Пораснал си — рече накрая.

Роби сви рамене и се изчерви.

— Нали чу… чу какво стана навън?

— Да.

Гласът на Роби бе едва доловим. Може и да е пораснал, помисли си Рафул, но в душата си е още само едно ужасено момче.

— Не се плаши — рече той. — Ти си в безопасност. Никой няма да те нарани. Може да изгладнееш… това да. Но няма да те наранят, не.

Устните на Роби потрепериха. На Шарет му заприлича на какаду, хипнотизирано от змия. Птицата е абсолютно неподвижна, ако изключим поклащането на главата й като махало: понякога настрани, понякога надолу-нагоре, сякаш бе навита с невидима за зрителите пружина. Роби изглеждаше точно така.

— Откъде знаеш, че съм в безопасност?

— Ти си дете. Хора като тези търсят публичност, при това добра публичност. Нямат нужда от убити жени и деца.

Селим избра точно този момент да се появи иззад завесата. Отиде до предната част на салона, вдигна слушалката на вътрешния телефон и изрече тихо няколко думи в нея. Секунди по-късно той отново изчезна зад завесата, която ги отделяше от първокласния салон. Сякаш бе поискал разрешение да се придвижи към носа на самолета.

Рафул забеляза това, трябваше да го запомни за в бъдеще. Чувстваше се доста добре след дългия, макар и на пресекулки сън. Започна да си води бележки наум. Всичко го интересуваше — от разстоянието между седалката му и завесите отпред и отзад, до изражението на лицата на пътниците най-близо до него. Никаква, дори и най-дребната подробност не убягна от погледа му.

Един от екипа терористи охраняваше салона от удобна позиция до предното кухненско помещение. Беше с разкопчана на яката риза, кожата му бе мазна, не беше се мил и бръснал от доста, доста време. На Рафул тази гледка му хареса веднага.

— Виждаш ли онзи там? — прошепна на Роби и му направи знак с глава в необходимата посока.

Роби кимна.

— Той е изтощен. Което означава — да, означава, че е опасен, но означава също, че това не може да продължава безкрайно. Най-сетне ще трябва да дремне малко.

— Но той не е сам — рече тихо Роби, без да успее да прикрие отчаянието си. — Няма всички да спят по едно и също време.

— Но ще бъдат уморени по едно и също време, в това можеш да бъдеш сигурен. — Рафул му кимна окуражително. — А тогава… тогава ще видим…

Язвата го болеше. Трудно му бе да се преструва на весел, но бе необходимо. Разбра, че Лейла бе избрала да се сниши и действията й — по-скоро липсата им, — трябваше да бъдат свързани с юношата, който седеше до него. Всичко, което щеше да се случи на борда на самолета, в крайна сметка щеше да рефлектира върху сина й. Тогава защо не предприемаше никакъв ход?

Защото очакваше развитие на нещата извън самолета. Само това можеше да бъде обяснението.

Какво развитие?

— Роби… — Рафул сложи ръка пред устата си и заговори тихо. — Терористите казаха ли какво искат?

— Нещо за пленници. Иранци, пленени в Ирак. Няма да ни освободят, докато не освободят тях.

Истинско отвличане! Не просто опит да си върне сина, а истински, политически мотивиран терористичен акт… На Рафул му трябваше време, за да осмисли произтичащите от това изводи, а засега единственото, с което разполагаше, бе именно време. Иначе казано, Лейла няма да отиде никъде; ще да остане тук, докато вървят преговорите за освобождаването на пленниците. А в Близкия изток преговорите могат да се точат до безкрай.

Какво ще стори Роби, когато картите бъдат свалени и Лейла се разкрие? Как би могъл той, Рафул, да заздрави лоялността на момчето към страната на светлината?

Рафул просто трябваше да му се довери. Нямаше друга алтернатива.

Внимателно, много внимателно, за да не привлече вниманието на терористите до предното кухненско помещение, Рафул протегна ръка към еластичната мрежа на гърба на предната седалка. Там бе скрил запалката преди да кацнат, но засега тя не го интересуваше. Искаше да вземе хартиената салфетка, която бе втъкната там; до нея, наполовина скрита от вестник, видя картонена чаша с емблемата на авиокомпанията. Нечии ядки…

Взе и салфетката, и чашата, сръчно ги пусна в скута си, а сетне ги плъзна покрай седалката си.

Пазачът им продължаваше да наблюдава кабината. Ако бе забелязал серията дискретни движения на Рафул, то не даде знак, че го е направил. Рафул нарочно извърна глава, сякаш да погледне през илюминатора към падащия здрач, и цели пет минути не предприе нищо.

Въоръженият арабин се оттласна от стената и бавно закрачи в салона. Рафул отгатна намерението му — да стигне до туристическата класа, сетне да се върне по деснобордовия проход между седалките, — и се напрегна. Нямаше много време… когато терористът изчезна от периферното му зрение, бръкна в джоба си да потърси писалка.

Нямаше. Бяха му взели всичко, освен запалката, която не бяха открили. Някъде в дълбините на съзнанието му се таеше чудовище; бяха взели всичко, включително и паспорта му, не мисли за това, ще се възправиш срещу чудовището друг път, засега се съсредоточи върху онова, което трябва да бъде направено. Намери нещо, с което да пишеш.

— Роби — прошепна той, — имаш ли химикалка, молив, каквото и да е?

Момчето нервно погледна през рамо към завесата, зад която терористът тъкмо се скриваше, след което бръкна в чантата между краката си.

— Ето…

Рафул сграбчи химикалката, извади скритата преди малко салфетка, подложи си картонената чаша и написа десетина думи. Сетне хвърли хартията на Роби.

— Ако се върнеш там… — кимна с глава към туристическата класа, — опитай се да я предадеш на мъжа на място 24Н. Ще направя още едно копие за себе си, в случай че решат да ме върнат там. Но внимавай: никакви рискове.

Роби погледна хартията, не понечи да я вземе.

— Кой си ти? — рече шепнешком. — Защо ми се доверяваш?

Рафул отвърна:

— Защото няма никой друг, млади приятелю.

Но преди да успее да изрече първата дума, друг глас заглуши неговия.

— Ей, ти. Твърде много говориш на момчето.

Рафул стисна юмрук и скри салфетката в него. Вдигна глава, изви я вляво, опита се да си придаде най-невинно изражение, проигра в главата си събитията от последните няколко секунди. Как той и Роби гледаха терориста — толкова тихо стъпваше, — който дойде от туристическия салон. Какво точно си казаха? Дали ръцете им бяха близо една до друга? Дали се докосваха? Ами главите им…?

Очите на арабина бяха като концентрични кръгове в бяло и червено — външните по-тънки, вътрешните матовочерни. Онова, което бе взел, за да се поддържа във форма, вече проявяваше вторичния си ефект.

— Ти — рече той. — Ставай.

Рафул се поколеба. Можеше да се подчини или да се бие. Ако се бие, ще последва смърт и разрушения. Но ако се подчини…

— Добре — рече той. — Добре, добре.

Вдигна ръце, свил вече и двата си юмрука, и ги разтърси леко, сякаш да рече Ето, виж, regardez^[6], никакви номера… Бе вперил поглед в очите на арабина, хипнотизираше го, за да не забележи той как бавно сваля ръце, сякаш да се подпре при ставането си, да не забележи как отваря десния си юмрук, как Роби бързо премества лявата си ръка, за да покрие хартийката.

— Добре — рече спокойно Рафул. Вече се бе изправил, с отворени ръце, вдигнати на височината на раменете, не представляваше заплаха никому. — О’кей, о’кей, о’кей. Къде искаш да седна?

Арабинът отклони дулото на картечния си пистолет наляво. Рафул излезе на прохода, все още без да откъсва очи от терориста, отстъпи заднешком, докато не застана до празното място в средата на блок три.

— Тук ли?

Терористът кимна. Рафул седна. Докато се закопчаваше, непрекъснато си повтаряше въпроса на Роби: Кой си ти? Защо ми се доверяваш?

Сега се намираше точно зад първокласния салон. На сантиметри от Мащеха. От целта си.

Лейла не си спомни последната им среща в Ню Йорк, това бе очевидно. И едва ли бе удивително, като се замисли човек: тогава тя само зърна лицето му. Но сега паспортът му бе у нея. Добър фалшификат, дело на изкусен майстор. Но не и достатъчно добър. На Халиб нямаше да му потрябва много време, за да установи това.

Защо ми се доверяваш, Рафул? Добър въпрос, Роби. Но трябваше да ме попиташ: Защо именно на мен от всички хора на света?

 

 

Юни 1974 година

Бейрут

През лятото на 1974 година за един яхуд като Шарет да влезе в Ливан бе най-лесно да се насочи на север през Кирият Шемона, на картата се намира вдясно, сетне, след като пресече границата, да се насочи на запад към брега под Сидон. В Метула, мястото на пресичане на границата яхудът си бе още такъв — евреин; но когато наближи Хабуш, западно от Шамис, този образ вече се бе поразмил. Колата му, покрита с прах, чукната тук и там, с поръждясали брони — беше с германски номера и подсказваше на малцината селяни, които срещна, за арабин-египтянин. Когато спираше да обядва или да пренощува, разпалено разказваше историята си на бутилка-две червено вино от Мусар и холандска пура: как изживял по-голямата част от живота си в Египет и в Чикаго, как преуспял и сега се връщал у дома да види как са нещата тук и да реши дали да доведе и семейството си. Беше чаровен и щедър; фактът, че слушателите му едва ли разбираха повече от една дума на двайсет изречени, едва ли имаше значение. Те запомняха Шарет именно с онези черти, които не бяха негови.

Досущ като всички останали, които са виждали тази страна, и той се влюби в нея. Години по-късно израелската армия вкара танковете Меркава, за да изравни заоблените, гънещи се хълмове на Ливан и крепостите от пясъчник, бомбардирайки ги съобразно плановете, начертани на полевите карти. Той сваляше старите си очила и се взираше в близката далечина. Спомняше си тогава за грубия хляб маркук, за хълмовете, покрити с лен, пачи гнезда и макове, богородички и циклами; клисури, поръбени със зелен дъб, полета, засети с ечемик, спомняше си пържени с билката бабина душица яйца. Спомняше си за ябълковия мармалад. Беше станал рано и бе шофирал два часа с едно вряло, горчиво кафе в стомаха си. В обляната в топла светлина утрин бе минал през селца с белосани къщи, покрити с оранжеви керемиди, морето се простираше кротко вляво, спокойно и тъмносиньо като воденичарски яз. Караше бавно, стиснал със зъби остатъка от снощната пура, напяваше си тихичко, защото му бе хубаво. Вдясно от себе си виждаше връх Санин, заснежената му кула го мамеше, както бе мамила всички стари евреи. Премина през горички от дървета, натежали от банани, портокали, лимони, фурми, премина с колата по множество каменни мостове, които пренасяха пътя над безброй ледени потоци; вдишваше аромата на детелина и на диви рози, толкова силен, че потискаше острата миризма на пропития със слюнка тютюн.

Когато в движението автомобилите започнаха да превишават по брой магарешките каручки и ножовете в стомаха му бяха започнали злобната си всекидневна работа, той отби от крайбрежния път и се заизкачва към вътрешността, докато не стигна първото село; там намери едно малко кафене, което тъкмо отваряше с прозявка и с поскърцване на пантите жалузите си.

Седна до паянтовата масичка под акомпанимента на сутрешните камбани, които напяваха високо зад гърба му; тук хапна закуска, която щеше да запомни за цял живот: хляб и кафе, купа с грозде, фурми, кайсии и череши. И ябълков мармалад.

Съпругата на собственика бе мургава, циганка на вид, която се опита да заговори Рафул първо на френски, сетне на гръцки и най-накрая, с неохота — на английски. Стоеше с ръце на хълбоците и се взираше в морето от терасата, а от устата й се лееше безспирен поток от думи; най-забележителното у нея, поне така му се стори, бе, че не изрече и дума на оплакване от някого.

Сигурно й се понрави начинът, по който се смееше на шегите й, а може и да бе открила у него сходен дух на оптимизъм, а в крайна сметка пък може би това бе един добър ден за него. Кой знае каква бе причината, но тя изведнъж се скри в кафенето и се появи отново, понесла глинена делва, затворена с тензух, привързан с канап. В другата си ръка държеше черен хляб. Остави хляба върху чинията с люспи от грозде и костилки от череши и в следващия миг вече вадеше с лъжица от делвата нещо белезникаво, жълто-зелено, и го размаза на хляба. Бе гъсто, но не толкова гъсто, че да не потече от хляба върху чинията, съдържаше мънички парченца ябълка, някои бяха запазили още коричките си. Още преди да опита, нещо му подсказа, че този момент няма да се повтори никога и никога няма да бъде забравен.

Още при първата хапка всичко сякаш се смеси в едно великолепие: слънцето, умерено и благо, красивата циганка с ръце на хълбоците, която продължаваше да говори като най-умния професор на света, топлият хляб, сладката тръпчивост на мармалада: всички тези неща се свързаха в душата на Рафул в един спомен. Ливан.

Когато най-сетне се надигна и бръкна да потърси пари, той си помисли, че от много, много дълго време не бе изпитвал такова щастие. Мигът обаче вече бе отминал и бързо се превръщаше в избелял спомен. Влезе в колата, запали двигателя. И тъй както бързо бе разцъфнал, тъй бързо и отмина този миг.

Като всички преуспели ливанци, върнали се на поклонение в Бейрут, той отседна в известния с двете си големи кули хотел Финикия с огромен ескалатор и панорамен изглед към морето. Регистрира се, освежи се и в единайсет и половина вече бе готов.

Намери кафенето Куин в квартал Рас, точно срещу американския университет. Докато чакаше кафето си, чете вестници, слуша с половин ухо разговорите на съседните маси: разговори за нощни барове на булевард Хамра, за водни ски на плажа под Гълъбовите скали, за политика, политика, политика, секс, пари, политика. И понякога за нещо, което наричаха Йорданизация.

— Какво означава Йорданизация? — попита най-невинно той, когато свръзката му дойде, точен до секундата.

— Онова, което хората тук желаят — въоръжен конфликт с ООП от типа на онзи, който Хюсеин завърза. Не, благодаря, няма да взема нищо. Ще вървим ли?

Рафул не бе срещал този мъж преди, но репутацията му — леле-мале! — Йехуд Шафетс оглавяваше един от двата екипа на Божия гняв, които Мосад успешно бе внедрил в Ливан. Той бе ръководил пряко много ефикасната и получила голяма гласност операция по неутрализирането на трима палестински лидери миналата пролет. Беше на трийсет и две години, почти изцяло плешив, с оскъдна брадичка: изобщо не приличаше на типичния корав агент. С разтворената на гърдите си риза и панталоните от дебел плат, пристегнати с толкова стар колан, че кожата му бе изгубила цвета си, той по-скоро приличаше на бейрутски автобусен шофьор в почивния му ден. И точно така би трябвало да изглежда, рече си одобрително Рафул.

— Ще стане ли това? — рече замислено той, докато чакаха такси. — Ливанците ще успеят ли да прогонят палестинците?

Шафетс сви рамене.

— Ако имат време. И ако получат известна помощ. Йорданизацията тук се ползва с голяма популярност.

Той отведе Рафул в скромна триетажна жилищна кооперация от петдесетте години на булевард Емил Еде, недалеч от хотел Комодор. Докато се разплащаше с таксиметровия шофьор, Рафул стоеше на улицата и гледаше фасадата, като мислено я сравняваше с апартамента на Йехуд от снимката, която бе видял преди да тръгне от Тел Авив. Всеки прозорец бе с отделни, някога лакирани чамови жалузи. Прозорците на Йехуд бяха наполовина отворени и Рафул отново одобри това. Един потаен човек трябва да пази тайните си, но ще се набие на очи; докато този, който няма какво да крие, ще мине незабелязан.

Нямаше асансьор. Йехуд поведе по стълбите нагоре. Когато стигнаха най-горната площадка, той вече бе извадил ключа си — само един ключ, една ключалка, тук живее човек, който няма какво да крие, нали така? — а по начина, по който го въведе безшумно в апартамента, Рафул отсъди, че това бе рутинно действие, на пръв поглед незабележимо, но всъщност отработено до блясък.

— Безопасно ли е да идвам тук? — попита тихо той, докато Йехуд обикаляше и търсеше белези на нечие влизане в апартамента.

— Да. Имам доста посетители. Околните го приемат, харесва им нещата да текат по обичайния си начин.

Даде знак на Рафул да седне до ниската масичка в средата на всекидневната, обзаведена оскъдно в неопределен стил. На масата имаше голямо радио, настроено на арабска станция, излъчваща музика. Сетне обиколи стаята и нагласи всичко, според привичките си: прозорците на три четвърти затворени, но с отворени жалузи, вратите — плътно затворени, електрическият вентилатор — включен. След като остана доволен, отиде до металното писалище до прозореца и го отключи. Извади от него карта на Голям Бейрут и малка платнена торбичка, в която потракваше нещо, и ги отнесе до масичката.

Седна близо до Рафул на дивана, разстели картата така, че и двамата да могат да я виждат, сетне отвори торбичката. В нея имаше бронзови шахматни фигури.

— Шест — рече лаконично. — Изключая мен. — Постави два офицера един до друг върху картата. — Ето — посочи той фигурите, — на колелото край кувейтското посолство… гледат към Шатила от запад. Там има жилищен блок на ливанската армия. Можем да го използваме, няма проблеми.

Йехуд извади от торбичката два царя и ги постави на друго кръстовище.

— Булевард Ямал… лагерът в Шатила остава вляво. — Почука по картата. — Това е много важно, Рафул. На запад е Хасан, на юг — Халде и летището. Магистрала, права като конец, идеална, ако трябва да хващаш самолет. Деветдесет на сто от хората, които пътуват към летището, избират този път.

— А другите десет процента?

— А, за другите ще се погрижим ето тук. — Още два офицера, малко по на юг. — Този път покрай лагера Бурж ал-Баражина… и този под него също. — Два топа се присъединиха към останалите фигури на картата, станаха всичко шест. — Но това е дълъг и бавен път, а Фейсал Ханиф обича преките пътища, защото има повече врагове, отколкото цялата държава Израел. Казвам ти, всичко ще се случи на ей това голямо кръстовище.

Рафул изучава известно време картата.

— Какъв е теренът?

— Близо до летището — пясъчни дюни, шубраци, някой и друг бор. И палестинските бежански лагери, разбира се. Виждал ли си ги?

Рафул поклати глава.

— Истинска бъркотия. Изпълнени с врява бараки, алеи, ръждясали огради; сам си нарисувай картината. Ако на моите момчета им се наложи да бягат, ще отидат тъкмо там.

— Сериозно ли говориш?

— Нито едно куче не може да подуши нещо в онази воня.

Рафул помълча известно време. Сетне рече:

— На кръстовището Ямал… там ли ще я атакувате?

— Залагам половината си пенсия на това.

Тъкмо тази дума — половината, убеди Рафул.

— Добре — рече. — Тъкмо там искам да бъда.

Йехуд смете шахматните фигури от картата и я сгъна. Нещо в начина, по който го направи, подсказа на Рафул, че мълчанието му не бива да бъде възприето като съгласие; имаше нещо недоизказано.

— Казаха ми, че си искал да бъдеш само наблюдател — рече Йехуд.

— Би трябвало да ти кажат, че съм си заслужил този статус.

— Така е. — Йехуд стана, закрачи неспокойно напред-назад, ту без да поглежда Рафул, ту се взираше яростно в него. — Без твоите разузнавателни данни никога нямаше да я открием.

Без намесата на Авшалом, помисли си Рафул, никой не би я открил. Бог да те благослови, Аве! (Сега, след като забраната за тази операция бе отменена, Газит отново бе станал за Рафул Аве.)

— Чуй ме, Рафул. — Йехуд дойде и застана съвсем близо. — Тук аз съм господарят на дома. Никой не ми нарежда какво да правя, как да го направя. В моя екип няма място за… наблюдатели.

Рафул го погледна в очите.

— Разбирам — рече тихо. — Тогаз ще е най-добре да ми намериш оръжие, нали?

Ако трябваше да бъде напълно честен пред себе си, то тогава би трябвало да изпита известни опасения. Не защото имаше задни мисли за Лейла Ханиф, а защото уважаваше твърде много Йехуд Шафетс и не искаше да го подложи на опасност. Два дни по-късно, обаче, докато седеше на предната седалка на електриковосин мерцедес, паркиран на подхода към булевард Ямал, съмненията му се бяха разсеяли. Може би това имаше нещо общо с деветмилиметровия узи, който лежеше в скута му, тъй като топлата му дървена ръкохватка му действаше успокояващо. Йехуд му бе предложил да избира между варианти с пълнител от трийсет и два и четиридесет патрона и той бе избрал втория без изобщо да се замисли.

Двата офицера се намираха в жилищния блок на ливанската армия с изглед към Шатила от запад. Южно от булевард Ямал други два офицера наблюдаваха от пътчето, водещо към лагера Бурж ал-Баражина, докато под тях чифт топове седяха нащрек до последното кръстовище преди летището. Бяха покрили всичко, бяха предвидили всяка възможност, всяко квадратче на шахматната дъска.

Шафетс и Шарет бяха царете.

Радиото изпиука. Йехуд вдигна слушалката.

— Да?

Последва детско бръщолевене. Кодирано съобщение.

— Тръгват — рече лаконично Йехуд. — Две коли. Черни беемвета. Семейството е в първата.

— Кога ще стигнат тук?

Йехуд погледна часовника си. Дванайсет и четирийсет и четири.

— След половин час, може би по-малко. Движението по обяд се засилва.

Рафул се зазяпа през предното стъкло. Бяха паркирали на отбивка до подхода към магистралата до летището. Пред тях се простираше магистралата, двете й ленти бяха разделени с тясна бетонна преграда и храсти, които блестяха на обедната жега. Ако мръднеше леко глава наляво, можеше да види боровите гори, посадени на червеникава песъчлива почва, тук-там се белееха вили, разнообразяваха бледомораво зелените склонове на Шуф. Вдясно, Хай ал-Селум, едно безразборно скупчване на съборетини, закриваше гледката към морето. Всичко бе покрито, никакъв проблем.

Радиото отново изпиука. Още едно кодирано съобщение. Йехуд рече:

— Идват към нас. — Избърса носа си с опакото на ръката, без да погледне към Рафул, без да му рече Аз нали ти казвах!

Рафул се усмихна на себе си и нагласи узито на автоматична стрелба.

Колите, с които бяха днес, бяха доставени като част от голяма, тъмна далавера с Катаиб — фалангистите. Всяка от двойките разполагаше с резервен автомобил, паркиран на петдесетина метра от основния, тъй че където и да станеше нападението, да разполагат подръка с кола за измъкване. До безкрай бяха обмисляли евентуалните промени; ако офицерите ударят и успеят, царете ще се придвижат така, че да се срещнат с топовете тук… всичко, бяха премислили всяка подробност, всичко бе покрито, вляво, вдясно, в средата, напред.

Фалшиви паспорти — в ред. Нови регистрационни номера на колите — в ред. Нови дрехи — в ред. Пътищата до границата с Израел — проверени час по-рано. Резервен вариант: пътят към Дамаск — чист, проверен.

Дванайсет и петдесет и три. Ръкохватката на узито бе мокра, леко лепнеше. Разтърка я с ръка; сетне, недоволен още, я изтри със салфетка. Всичко беше наред, само дето не можеше да държи оръжието си, изчисти го отново.

Дванайсет и петдесет и пет. Рафул усети първото бодване на съмнението във врата си. Колите не идваха.

— Търпение.

Значи Йехуд бе прочел мислите му? Или рече търпение, за да успокои собствените си нерви, да се увери сам, че ще дойдат, че идват, че нищо не бяха пропуснали?

Бяха пропуснали нещо. Нещо толкова очевидно, че Рафул едва ли не го очакваше всеки миг да изскочи от жабката и да го халоса по муцуната.

Над главите им изрева насочил се за кацане на писта едно-осем джъмбо-джет. На фона на този шум изпиукването на радиото можеше да мине и незабелязано, но Йехуд го чу. Изпукване, кодираните реплики на иврит — спешни, нерадостни. Йехуд изруга.

— Какво има? — изкрещя Рафул. А сетне добави по-спокойно: — Кажи ми.

— Изпуснали са конвоя.

— Как?

— Какво значение има? — изплю Йехуд. Юмруците му забарабаниха по волана. Сетне отново хвана слушалката и този път Рафул нямаше нужда да му се декодират съобщенията, значението им бе ясно: събудете се, внимавайте, този път няма да има предупреждение за приближаването им, не ги оставяйте да минат покрай вас.

Всичко бе покрито. Всичко, съвсем всичко, освен някое шибано…

— Какво ще правим, тук ли ще стоим или…

— Чакай. — Тонът на Йехуд бе отново спокоен. — Ще слушаме и ще гледаме.

Един и пет точно.

— Те трябва да стигнат до летището. — Йехуд говореше задъхано. — Самолетът им излита в три и трийсет и пет, знаем, че са напуснали апартамента си, че са на път.

Да, помисли си Рафул; но едно нещо не спомена, Йехуд: не знаем къде се намират.

Отново преглътна. Дъхът в устата му бе като от сушена риба. През предния прозорец можеше да види само редица проскубани храсти, които разделяха двете платна на магистралата, белите къщи по хълма, коли, безкраен поток от автомобили по пътя, свързващ града с летището, само случаен слънчев отблясък от брони и стъкла променяше за миг еднообразния поток.

Изведнъж, без каквато и да е причина, той си спомни ябълковия мармалад. Видя себе си, седнал до паянтовата масичка, пред него се простираше гледката на обляния в слънце залив, усети как вкусът на мармалада се наслагва върху мириса на сушена риба, с който бе обложен езикът му, всичко бе толкова красиво, така добре подредено, покрито, че му се прииска да повърне.

Радиото:

— Бип, бип, бип.

Йехуд грабна слушалката. Друг глас, премерен, студен; този път никакви кодирания:

— Идват откъм Барж ал-Баражина, северния път.

Още преди да завърши, Йехуд вече фучеше по магистралата на юг, преследвайки един боинг 707, който са снижаваше срещу вятъра. Рафул свали прозорчето на вратата си и стисна дръжката, готов да изскочи веднага. Бяха минали броени секунди. Йехуд изпревари един автобус отдясно, изрева клаксон. Деветдесет мили в час, намаляват дистанцията, всичко отново е покрито, приближават, приближават…

Рафул има време да забележи, че сърцето му работеше като електромотор, че съзнанието му властваше над тялото, че устата му бе пълна със слюнка и вече нямаше онзи дъх на сушена риба. Йехуд профуча пред един камион, принуди го да свие вдясно, мармаладът, онзи магичен мармалад отново се процеди върху небцето му и той се засмя на глас.

И сега точно пред себе си виждаха как започват събитията. Две черни беемвета пътуваха в лявата лента, близко едно до друго, бързо, между тях и преследвачите им имаше няколко коли. Видяха се светофари, светеха зелено. Вляво, отвъд преградата между двете ленти, се виждаха бордеи с ръждясали ламаринени покриви. Отвори се дупка; Йехуд се промъкна, натиснал силно клаксона, гумите изсвистяха и оставиха черна следа по пътя; светофарът още светеше зелено.

Йехуд приближи мерцедеса до задното беемве и натисна спирачките. Рафул вече можеше да види ръка, обгърнала задната седалка на колата пред тях. Някакъв мъж се обърна да види кой ги следва; втори мъж, също на задната седалка, обърна се в профил, забеляза…

За щастие Йехуд осъзна това в същия миг, изфорсира колата и вкара мерцедеса между двете беемвета. Докато опитваше да запази равновесието си, Рафул мярна някакво движение в колата пред тях: бледо лице, лице на момченце, но тогава бе твърде зает със своя узи, за да помисли за това, във всяка война има трагични жертви: наведе се през прозорчето с лице към беемвето на бодигардовете, огън!… Три откоса, прикрий се, още пет откоса… Йехуд изруга, опитваше се да вземе с една ръка своя узи от пода…

Куршумите пръснаха задното им стъкло. Рафул залегна, докато Йехуд някак си успя да удържи колата със седемдесет мили в час, нямаше поражения, всичко е покрито, давай… извън прозорчето, но залегнал ниско, натисни, огън!… този път бе възнаграден да види как задното беемве се отклони рязко наляво, сетне надясно, наляво, надясно, докато най-накрая не излезе от лентата, изкатери преградата, обърна се настрани и продължи да се плъзга по пътя, за да се тресне в неправилно паркиран десеттонен камион и да замре завинаги.

Сега оставаше само едно беемве и всичко наистина бе покрито. Най-сетне.

Почти бяха стигнали до кръстовището, където ги очакваха двата израелски офицера. Светофарът светеше червено, но беемвето пред тях продължи да се движи с натиснат непрекъснато клаксон, със светнати фарове, Рафул провери пълнителя си, увери се, че предпазителят е вдигнат, почти бе стигнал до целта си, триумфалният му марш бе на път да започне, когато бежовият ягуар излезе от страничния път, както бе планирано, всичко бе както е планирано, всичко е покрито, и този ягуар блъсна беемвето, изхвърли го напреки на пътя, багажникът му се отвори, разхвърчаха се куфари, колата едвам спря пред бронята на някакъв автобус, който идваше в насрещното платно.

Викове. Писъци. Хора тичаха насам-натам, досущ като безброй пилета с откъснати глави, някаква жена пищеше силно.

— Огън, огън, Господи, огън!

Четирима мъже, силни, могъщи, се бяха съсредоточили върху катастрофиралото беемве. Четири автомата узи, никой обаче не ги видя, чак по-късно щяха да си спомнят; в момента, разбира се, всички виждаха един квартет от спасители. Далечната предна врата на беемвето се отвори, показа се ръка, това бе точно в мига, когато първият от четиримата стигна до колата и изстреля откос в главата на шофьора. Просто за да е сигурен, че тази отпусната ръка не бе някакъв номер; как се възхити Рафул на тези мъже!

Отвътре се чу изпукване, сякаш някой гръмна с детско пищовче: бодигардът на предната седалка, храбър боец до самия край, още един автоматичен откос, тишина.

Хора, други хора, невинни, десетина, може би двайсет, бяха приближили до най-близкия куфар от разпилелите се след катастрофата. Не знаеха какво става, виждаха само катастрофиралата кола. Чак тогава забелязаха автоматите. Чак тогава се осъзнаха и се стопиха, досущ както снегът се стопява при първия порив на пролетта. Това бе Ливан, това бе Бейрут, това бе палестинският лагер Бурж ал-Баражина. Това бе война.

Дълбока, злокобна тишина бе обвила обляното в слънце място на катастрофата; Рафул отново бе влязъл в своя филм. Отново в ролята на звезда. Виждаше се сякаш отстрани как върви към потрошеното беемве, Йехуд е на няколко крачки пред него. Държат узитата вдигнати, малко встрани от себе си, с пръсти на спусъците. Всичко е покрито, както никога досега. След няколко секунди ще последва отмъщението. Око за око, зъб за зъб! Ия, Сара и Естер, наистина, Господи, на всичко му идва времето, винаги има време за всяко намерение под слънцето.

На филма му липсваше звук и бе на забавен каданс, кадър по кадър. В края на кадъра Рафул вижда как от десеттонния камион, в който се бе забило другото беемве се изсипват хора. Малки, зелени човечета; не, хора в зелени дрехи. Всичките — в еднакви зелени дрехи. Всички носят нещо, още са твърде далеч, за да го безпокоят, но…

Йехуд е пет крачки напред, вдига узито си в хоризонтално положение. Двамата израелски офицери вече са се запътили към ягуара, стигат до него, а сега (звуковата картина във филма на Рафул бе съставена само от изпуквания), се опитват да запалят двигателя. Успяват; няма нужда от резервния автомобил. А ето сега Рафул си казва, че са готови да избягат в мига, когато Божата цел бъде постигната.

Йехуд отваря задната врата на беемвето. Йехуд се навежда, за да има чист прицел. Йехуд се завърта назад, узито изхвърчава от ръцете му, нещо сиво и червено се разхвърчава на всички посоки. Рафул гледа глупаво панталона си, целия измокрен от нещо топло, сякаш се е изпуснал в гащите, тъмночервена урина. Бум — куршум профучава покрай главата му, още куршуми, изведнъж вече нищо не е покрито…

Мозъкът му включи, докато бягаше. Колко просто наистина. Задното беемве, в което бяха бодигардовете на Ханифови, се бе блъснало в камион, натоварен с фалангистки войници; вече бяха толкова близо, че можеше да различи емблемите на зелените им униформи — триъгълни, с кедрово дърво, с изписано около него Катаиб Любнания, фалангистите идват да ликвидират израелците, които са започнали всичко това.

Но не войниците убиха Йехуд. Някой вътре в беемвето бе пръснал главата му.

Рафул хвърли узито на задната седалка на ягуара, преметна се подире му и в този момент шофьорът вече бе натиснал до дупка педала на газта. Първите фалангисти вече се бяха прицелили и ламарините на ягуара зазвънтяха от ударите на олово в по-мек метал. По някакво чудо не улучиха резервоара. Стигнаха шейсет мили скорост още преди шофьорът да превключи на втора. Пищенето на куршумите стихна. Рафул се надигна от пода на колата. Беше си ударил коляното, имаше сътресение на мозъка. Панталоните му бяха мокри от кръвта на Йехуд Шафетс. Йехуд Шафетс бе мъртъв.

Лейла Ханиф — не.

 

 

21 юли 1984, вечерта

Бейрут, Ливан

— Шафик! Добър вечер, скъпи Шафик…

Той не се изправи веднага и това изплаши Селестин. Докато прекосяваше безценния бухарски килим на Хаким с размерите на малък домашен басейн, умът й бе зает с всякакви пресмятания, но те бяха засенчени от факта, че той не се изправи и не обиколи, поклащайки се, писалището си, за да я посрещне. Когато измина половината път, той вече бе поправил пропуска си — срещнаха се по средата на плувния басейн с целувки, които не достигаха с десетина сантиметра целта си — тогава вече тя знаеше, че е в беда.

— Скъпа, прескъпа госпожо… et comment vas-tu^[7]?

— Са va, merci. Shu haida, cheri^[8]?

Арабски, френски, английски — всичките заедно и никой от тях: това бе техният начин на общуване. Каква страна, мислеше си тя, докато той я настаняваше внимателно на прекалено мекия фотьойл; нищо чудно, че не можем да се разберем и за най-дребното нещо…

Той вече се бе върнал на трона си зад писалището и можеше да си позволи да й се усмихне.

— Бизнесът ли? Чудесно. Върви страхотно.

— Разбрах, че си се оженил, след като се видяхме за последен път? Поздравления.

— А, благодаря, благодаря много.

И още нещо, помисли си тя. Той би трябвало да е изненадан да ме види, а не е.

— Очевидно събитията не са ти донесли неприятности, Шафик.

Огледа обзаведената в отомански стил стая, от която той ръководеше империята си, като през цялото време наблюдаваше реакцията му на използваната от нея дума ал-хауадес — събитията. Истинските чада на Ливан никога не говореха за война, само за събития.

— Прекалените битки — рече благо той — не са на добре. Малко бой тук и там…

Той поклати глава и сви устни; тъй като бе дребен на ръст и закръглен като топка и имаше тънък мустак, който растеше на кичурчета, ефектът от жеста му придаде вид на клоун. Някой би трябвало да го дръпне настрани и да му каже, че най-добре за него ще е винаги да бъде сериозен. Когато Шафик Хаким бе сериозен, на очите му, обградени от бръчици под всякакъв ъгъл, им липсваха меките извивки, които да смекчат приликата им с лезвия на скалпел. Тогава изглеждаше непреклонен, неприятен, опасен; но не и глупав, не.

Тя си спомни, че никога не го бе харесвала, изпитваше само силна неприязън и недоверие, чиито корени бяха твърде, твърде далеч в миналото, дори и преди онези вечери, когато галеше сънливия Халиб в скута си, преструваше се, че му чете приказка, докато меките му ръце опипваха слабините на момчето. Сега обаче й се налагаше да започне отнякъде и банкерът Хаким бе най-близо. Та така.

— И какво води Селестин в Бейрут тъкмо сега? — Запали цигара без да й предложи — това бе все пак простимо; знаеше, че тя не обича турски тютюн; след това се облегна и я погледна през дима, досущ като воайор, потърсил илюзорната защита на завесата; сакото му бе закопчано на търбуха и оформяше едно тясно X.

— Минавам оттук — рече тя; и двамата се засмяха. — Трябва да поговорим за инвестициите ми.

Тя потърка палеца о показалеца и средния си пръст.

— Разбирам. Частни дела.

Тонът му малко се поразмаза и й напомни, че за него бизнесът бе единственият истински наркотик.

— И след като това е семеен въпрос, към кого другиго да се обърна, ако не към теб.

Усмивката й би трябвало да бъде обезоръжаваща, но сърцето й биеше обезпокоително бързо. Макар да бе състоятелна жена, днес бе дошла като молителка, облечена в обикновена черна рокля, кой знае от къде я бе изнамерила Азиза, обута бе в скромни обувки, които никога не напускаха куфара й. И тук, в тази висока стая с двата й безценни полилея и сума грозни мебели, с френските й прозорци, гледащи към Източен Бейрут, тя усети, че битката бе неравностойна. А той не се бе изправил да я поздрави, когато слугата я въведе.

— Семеен въпрос… може би синът ти…?

— О, нека го оставим да си брои милиардите — рече безгрижно тя. — Знаеш, че човек не бива да го безпокои, освен ако не става дума да се купи някой швейцарски кантон.

Той отблъсна малко стола си назад и кръстоса дебелите си крачка, сложи ръка в скута си така, че пушекът от цигарата му сякаш извираше от слабините му. Идеята пишкалото му да се е подпалило развесели Селестин, дори и в тази опасна ситуация.

— Значи става дума за купуване?

— Да. Онзи самолет, който внучка ми е взела назаем за пътуването си до Йемен.

Той бе вдигнал ръка да поднесе цигарата към устните си, но се спря. Селестин разбра, че бе изгубил равновесие. Не, не само това. Шафик се бе изплашил.

— Искаш да купиш… онзи самолет? — Той се засмя притеснено.

— Разбира се, че не. Искам да купя свободата на двама от пътниците му.

Като погледна лицето му, тя разбра, че най-правилно щеше да бъде да спре дотук. Да остави този току-що изплашен мъж да продължи. Каменна стена: бъди типичен клиент от Ливан, не давай нищо, говори колкото се може по-малко.

Ала онова, което тя направи, бе да се наведе напред, да сложи ръце върху писалището му и да заговори прекалено бързо.

— Виж, Шафик, ние с теб сме приятели още откак Господ е създал Арарат, затова ще говоря направо. Става ли?

Той размърда пръстите на дясната си ръка, без да я дига от кожената поставка за писане върху бюрото.

— Тя е отвлякла правнука ми Роби. И Колин, баща му. Искам да ги измъкна.

— И мислиш, че мога да помогна ли? Скъпа моя госпожо, макар да намирам за ласкателен фактът, че…

— Шафик, Шафик! — Тя потропа с кокалчета по бюрото. — Извини ме, но, здравей, аз съм, Селестин. Не само мисля, че можеш да помогнеш, аз знам, че можеш. Ти си опора на властта от огромно значение в този регион.

Ласкателствата й трябваше да разсеят малко страха му. Гледаше го как пуфти и сумти и си помисли — мъже… какво ли бихме правили без тях? Как може да се уреди нещо без мъжете?

— Познаваш и кътните зъби на тези хора, Шафик. Те ще разговарят с теб, дори да не искат да преговарят с никого. Сега, тези иранци, които иракчаните държат… можем ли да ги откупим? Провери дали нещата могат да се уредят с пари и, ако — да, колко ще трябват, защото ще платя в брой в рамките на един час.

Той я накара да изчака дълго отговора му. Тя усещаше главата си лека, някаква изненадваща спазма на повдигане се зароди в основата на корема й. Би помолила за чаша вода, но за днес бе молила достатъчно; а освен това знаеше, че само вода не би излекувала онова, което чувстваше вътрешно. Човешкото сърце — колко е крехко то! По колко много начини само проявяваше слабостта си…

— Това е… ами, нека да кажа само това: според мен не е напълно невъзможно.

И отново — двойственият жест на размърдване на пръстите му, все още без да вдигне ръка от писалището. Да, уплашен бе, но друг фактор започна да действа зад страха му. Шафик подушваше далаверата.

— Виж какво — рече неочаквано той, изведнъж вече се бе превърнал до мозъка на костите си в конфиденциалния банкер: със скръстени ръце, с наведено напред тяло, с леко склонена глава. Какъв талант за афери, помисли си тя. — Виж. Това отвличане, наистина ли не е нещо повече от подкрепяно от Иран поразмърдване на пластовете, а?

Тя кимна с готовност. Би кимнала по същия начин, ако бе поискал да вдигне полите си и да му покаже задника си.

— Тъй че от кого се нуждае Иран, когато картите са свалени? — Лицето му помрачня. — Разбира се, може да има и други… съображения.

— Като какви?

— Ние не знаем онова, което Лейла знае, нали? Но трябва да приемем, че е открила, че Роби и баща му са на борда. Искам да кажа, че операцията е в ход вече два дни.

— Операцията ли?

— Да.

— Имаш предвид отвличането?

— Да.

Не, помисли си тя. Не!

— Смяташ, че няма да освободи Роби?

— Мисля, скъпа моя, че можем само да попитаме, нали така? — Той потупа с длани по бюрото и се изправи. — Не, не, стой си, моля те!

Когато той изчезна зад гърба й, тя бе прекалено заета с неприятни мисли, за да обмисли какви са намеренията му. Главната й тревога бе доколко Хаким бе информиран за това отвличане. Азиза бе подочула нещо от негов телефонен разговор, който можеше да означава нещо, но можеше да не означава и нищо. Но ако той бе активно въвлечен…

Страховете й за Роби бяха временно засенчени от напрежението, съпровождащо сключването на сделка с Хаким. Сега, обаче, когато отново бе останала сама, кошмарите й за съдбата на момчето се върнаха десеторно по-силни. В самолета сигурно бе истинска пещ и макар да се носеха слухове, че били позволени доставки на хранителни припаси, засега те си оставаха само слухове. Недостиг на храна, недостиг — мили Боже, — недостиг на вода…

— А сега, скъпа моя Селестин… — сърдитият глас на Хаким долетя от вратата. Тя се обърна на стола си, но високата му облегалка й попречи да го забележи веднага. — … Сега можем да попитаме един информиран човек, който да ни обясни положението.

Беше толкова доволен от себе си, че на нея дори не й хрумна, че би могъл да предаде стар приятел и клиент; тя живееше в един свят, където подобни неща се случваха, но предимно на другите. Затова когато се изправи и видя сина си Фейсал на няколко крачки от себе си, това й подейства като удар в слънчевия сплит.

Трябваше да послуша Азиза. Хаким и синът й никога не бяха близки в миналото, но сега банкерът бе прегърнал през рамо Фейсал, доказващ верността си, досущ като средновековен рицар, който демонстрира лоялност пред дамата, чийто фаворит е. Той вече не се усмихваше.

— Отдавна си извън обращение — рече той. Гласът му още бе весел, макар тя напразно да очакваше да долови в него нотка на извинение. — А сега имам някои по-неотложни работи.

Фейсал не рече нищо, дори когато четири горили изтичаха през двойната врата и обградиха собствената му майка.

 

 

21 юли, през нощта

Бахрейн

Всеки път, когато Андрю Нън оставяше слушалката, телефонът веднага иззвъняваше отново: той едва успяваше да запише някои бележки, преди да му се наложи моментално да поеме в съвсем друга посока от току-що държаната. Това продължи докъм единайсет и трийсет, когато телефонът най-сетне замлъкна и той се почуди дали апаратът не се бе повредил от силното напрежение. Поръча да му донесат вечеря в стаята, по-скоро за да провери телефона, отколкото от глад. Вечерята дойде, а телефонът продължаваше да си стои безмълвен; затова и той просто се нахрани в мълчание, доволен от тази почивка от непрестанните прекъсвания и уморен от собствения си глас.

Утре ще е по-зле, помисли си той, защото щяха да поставят още телефони. Щеше да се нуждае от помощници, но следващите двайсет и четири часа щяха да бъдат живо самоубийство.

Веднага след като свърши да се храни, той се съблече, защото оттук нататък сънят щеше да бъде рядък дар. Но и когато легна и се готвеше да угаси нощната лампа, той пак се спря и нерешително погледна към телефона.

Този следобед му доставиха копие от списъка на пътниците на самолета. Когато той бе излетял от Бахрейн, бившият мъж на Лейла Ханиф и синът й са се намирали на борда на NQ 033. Въпросът, който сега измъчваше Нън, бе следният: дали тя е знаела, че ще са сред пътниците, когато е завзела самолета?

Дали не го бе отвлякла именно поради това?

Смехотворна идея, но тя решително не желаеше да напусне съзнанието му.

Без да разбере защо и как, той се улови, че набира номера на къщата си в Сейнт Джонс Ууд. Поколеба се при последното число. Ако я нямаше у дома, ако бе задъхана, какво би предположил, как би се почувствал, как би го приел. О, майната му! Показалецът му рязко натисна последния бутон.

Ан-Мари отвърна много бързо.

— Скъпа — рече той, — как е работата, а?

— До-до, ти ли си?

След кратка пауза тя се разсмя и нещо потрепна в стомаха на Нън. След като живееше повечето време в Джак, не чуваше често женски смях. Поне не и ако не си платеше.

— Искам да река, До-до, къде се намираш?

Каза й.

— Бахрейн ли? Добри Боже, и защо?

Успя да се измъкне от този й въпрос доста ловко.

— Е, гледай да не те нахапят пясъчни мухи. — Тя пак се засмя, пак последва пауза. — Колко жалко, че си толкова близо и същевременно толкова далеч. Предполагам, че нямаш възможност да прескочиш до Лондон?

Дявол да го вземе, рече си той; но възможно бе да е оставила стария си любовник и още да не бе намерила нов.

— Не, в обозримото бъдеще — не.

— Жалко. — Пак пауза. — Липсваш ми, До-до.

Това го слиса. Ан-Мари не бе произнасяла такива думи цяла вечност. Нито пък той, ако трябва да бъде честен. Един мъж просто не ги казва, така е. И все пак.

— На мен също ми липсваш — рече притеснено той; защото един мъж не бива да обезсърчава жена си, когато тя се опитва да възстанови стария, хубав мост. Което обаче не обясняваше факта защо най-неочаквано реши да продължи: — Всъщност страшно много ми липсваш. Ужасно много. Чуй ме, мила, искам да те попитам нещо.

— Давай.

— Как е Майкъл? — Майкъл бе синът им.

— Добре. Чудесно. Да му предам ли поздравите ти?

— Разбира се. Всъщност, донякъде се обаждам заради него.

— Не разбирам.

— Ако Майкъл… ако синът ни попадне в някаква беда, да речем го отвлекат или изчезне, или нещо от сорта…

— Какво, по дяволите? До-до, ти ли си насреща?

— Да, виж сега, да предположим, че на Майкъл му се случи нещо от сорта… докъде би стигнала, за да го отървеш?

Дълга пауза. Сетне тя рече:

— И ми звъниш да ме попиташ това?

— Отчасти.

— Жалко за парите за разговора.

— А? Защо?

— Ами, отговорът е толкова ясен. Ще измина целия път до ада, за да презаредя с гориво и ще продължа нататък. До-до, наистина ли нищо ти няма?

Той се изсмя.

— Както винаги, Ани.

Мълчание. Нън не можеше да измисли как да приключи този разговор. Той го бе започнал, той трябваше да го приключи, ала му липсваха думи да обясни какво му бе на сърцето, затова рече простичко:

— Пази се, старо, трябва вече да вървя.

— Ти — също, До-до.

Тя не искаше той да затваря. Той се поколеба. И двамата се колебаеха. Накрая тя прекрати връзката. Нън остави слушалката на вилката. Направи го с непозната за него неохота.

Телефонът иззвъня.

— Да?

Сега звуците в слушалката бяха странни; обаждане от свръхголямо разстояние, лоша спътникова връзка. Много тих глас смотолеви нещо, сетне рече:

— Крол и сие.

Нън скочи и седна в леглото, цялата му умора изведнъж се стопи.

— Свържете ме.

— Андрю?

— Джери! Откри ли?

— Някои неща. Имаш ли писалка?

— Давай.

Мъжът от другата страна на тази връзка от свръхголямо разстояние издиктува първо телефонен номер, сетне списък от дати, часове и места. Като свърши, Андрю Нън вече знаеше подробностите относно движението на Халиб Ханиф през последните седем дни, чиято кулминация бе отлитането му за Аден дванайсет часа по-рано.

— Записа ли всичко, Анди?

— Всяка безценна думица. — Нън прегледа отново списъка, вдигна вежди: мъртвецът Халиб изглеждаше дяволски чевръст. — Провери ли бейрутския му номер, този, който току-що ми даде? — попита той.

— Да, но никой не отговаря.

— Така и би трябвало да е. А старата жена, майката на Фейсал?

— Селестин Ханиф… разполагаме с някои нейни телефонни номера, но нито един от тях не отговаря. Според официалните данни — технически повреди. Искаш ли да продължа по нея?

— Не. Твърде е стара, за да е в играта, не може да помогне. А Фейсал?

— Засега няма информация. Все още работим по него.

— Джери, благодаря ти от все сърце.

Отекна уморено изсумтяване от другата страна на линията.

— Остави това. Лека.

Нън остави слушалката, чувстваше се въодушевен. Бе направил една услуга и бе възнаграден стократно. Когато заемаш пари, колкото повече се бавиш да ги върнеш, толкова расте лихвата, но с услугите често не е така: извършените услуги се забравят бързо.

Нън бе направил нещо за Джери Рейбън преди десет години, когато американецът бе нископоставен агент за борба с наркотиците във ФБР. В резултат на информацията, която Нън му даде тогава, той стана не чак толкова нископоставен агент, поел по пътя към върха. Не успя обаче никога да го достигне, защото най-прочутата агенция в света го изклати; оттогава насам Андрю Нън изчакваше подходящия момент да бръкне безплатно в досиетата му.

Прегледа бележките си относно движението на Халиб Ханиф, когато проклетият телефон отново звънна, вдигна слушалката и чу един глас да казва:

— Андрю, как си?

Халиб Ханиф се обажда.

В първия миг Нън се слиса. Но само за миг; сетне рече:

— Скъпи приятелю, излиза, че съобщенията за смъртта ти са били малко преувеличени.

Халиб се засмя.

— Трябва да се срещнем; боя се, че трябва да е тази нощ. На задния вход, откъм кухнята, след пет минути ще те чака кола.

— Тогава се надявам шофьорът ти да няма нищо против да почака, скъпи приятелю, защото ми трябват поне десет минути, за да се облека.

На практика той се забави петнайсет минути, нарочно се забави, за да може да помисли по-добре.

Доволен бе, че нещата потръгват; още по-доволен бе, че толкова бързо установи контакт с Халиб, защото изглеждаше очевидно, че ако Лейла ръководи отвличането, то брат й неминуемо щеше да е човекът, който да води преговорите. И все пак, все пак… Халиб не му бе забранил изрично да не споделя с другиго, ала Андрю знаеше, че ако се появи на срещата с антураж, то тя щеше да се разтвори в пространството като прословутите пустинни миражи. Значи трябва да отиде сам. Ако нещата приемат неприятно развитие, това щеше да е погребението му, в метафоричен, ако не и в буквален смисъл.

Колата го чакаше там, където бе посочил Халиб. Уличното осветление постепенно намаля, виждаха се по-малко сгради; сетне вече минаха през широка порта и той не виждаше нищо в тъмнината. Най-накрая шофьорът спря колата, погледна през рамо и безмълвно даде на Нън да разбере, че трябва да слезе.

Вдясно от себе си видя палмова горичка; вляво — каменни стъпала, които водеха до басейн, чиято вода блестеше на лунната светлина.

— Басейнът на девицата — рече глас иззад палмите. Нън бавно се завъртя на пета. — Подходящо име за такава свежа вода, нали?

Халиб Ханиф приближаваше към него с широко разперени ръце, зъбите му светеха на неестествената, приказна светлина на полумесеца. Целунаха се по бузите, отдръпнаха се и се вгледаха един в друг, като продължаваха да се държат за лактите.

— Толкова се радвам, че са избрали теб — рече тихо Халиб.

— Много време мина, саид, мислех си, че са те взривили в Дамаск.

Изобщо не бе повярвал в това, но искаше да проследи реакцията на Халиб.

— Трябваше да изляза за известно време от обращение, това е. Както виждаш, съм добре, слава на Аллаха!

— Милостивия, Състрадателния, да бъде благословено името му и името на неговия Пророк.

Халиб се засмя.

— Бях забравил колко е приятно да бъде човек с теб. Баща ми ти праща поздрави.

Андрю се бе срещал с Халиб и преди, но с Фейсал — никога. Имаше преди години една история със застраховането на товар сребро, изпратен по въздуха до Манила; добра сделка, последвана от известно палуване на борда на една яхта, както си спомняше, с невероятното име Бордела.

— Предай му и ти моите. И на достойната си сестра.

— Охо… — Халиб пусна ръката на Андрю, изразявайки разочарованието си. — Веднага към работата, така ли?

— Е, това го изисква времето.

Халиб вдигна рамене.

— Вярно. Дай да се поразходим. Тихо е, можем да виждаме звездите.

Тръгнаха покрай ръба на басейна.

— Трябва да ти кажа — започна Андрю, — че аз също се радвам, че си ти. Би могло да бъде и Ахмад Джабрил, а аз се боя дори да бъда в една стая с тоя човек.

— Както и аз от Хавари. Знам, ужасно е. Всички дребни хулигани вече се набутаха в този бизнес.

Вярно бе, помисли си Нън; единствено сирийците се придържаха към крехката връзка с древната идеология на убийците, всички останали бяха платени наемници.

— Твърде много свободни възможности има — обясни Халиб. — Прекалено много страстни млади хора искат да се бият за нещо. Горките филистимци…

— Такава катастрофа — додаде услужливо Нън.

— Но виж сега, Андрю: знаеш ли какво искаме ние?

— Половин дузина пленници за Иран — така ми казаха.

— Аха, слава Богу. — Халиб изглеждаше искрено облекчен. — Боях се, че някои от колегите ти биха могли да изтълкуват превратно някои нюанси.

— За…?

— За Лейла. Знаеш, разбира се, че синът й е на борда, нали?

— Да.

— Но не е онова, което си мислиш.

— И какво си мисля, скъпи ми саид?

— Че става дума за удоволствие, а не за работа; а всъщност си е бизнес, просто и ясно. Баща ми и аз сключихме сделка с Техеран. Лейла, тя, ами… тя има и страничен интерес. Иска да си върне детето, затова ние казахме Добре. Вземи го. Но… — Той спря, обърна се към Нън и сложи длани върху реверите му. — Но нека първо свършим работата. Точно затова исках да се срещнем тук, лице в лице, за да си изясним положението.

Нън замълча за известно време, обмисляше току-що чутото, търсеше в думите на Халиб истинската им същност.

— Тя съгласи ли се? — попита най-накрая.

— Разбира се.

— Съгласи ли се? — повтори Нън.

— Ах, приятелю — Халиб пусна реверите на англичанина. — Казах на баща ми… рекох му: Щом мистър Нън се е заел със случая, няма да имаме проблеми. Как съм сгрешил! Андрю вижда нещата до дъното им, като през рентген.

Нън изчака безмълвно да премине това бурно излияние.

— Истината е — рече Халиб и продължи отново да върви по края на басейна, — че Лейла стана малко… хм, каква беше думата… по-темпераментна. Да. След Ню Йорк. Знаеш за Ню Йорк, нали?

— Помня, че чух нещо за това как се опитала… имаше някакъв посланик на едно определено място и някои хора поискаха това място да се оваканти.

— Но желанието им не се изпълни. Да. Оттогава тя е по-нестабилна отпреди.

— По-нестабилна… Да не би да се боиш това отвличане да се провали?

— Не и ако нещата не се задвижат бързо.

Непредвидима терористка, помисли си Андрю; Господ да пази горките пътници…

— Не исках да намеквам, че…

— Не съм се засегнал, уверявам те. Тя ще търси бърза развръзка на отвличането. А аз се боях, че ти, Шехаби и останалите може и да не дооцените позицията й. Затова поисках тази среща.

Той е изплашен, помисли си Нън. Не държи нещата изцяло в ръцете си и това го плаши. Утре тя може да взриви самолета — това е съобщението му. Или просто да изчезне със сина си и да остави Халиб да оглави бюро Жалби, когато Техеран се обади и поиска да узнае какво не е наред. Превелики Боже, каква бъркотия!

Но Халиб не е само изплашен, той крие нещо.

— Благодаря ти — рече най-накрая. — Има ли още нещо, което трябва да обсъдим на сегашния етап?

— Мисля, че не. Но им обясни положението, Андрю, обясни им го добре, нека разберат, че работата е спешна.

Сигурно е така, помисли си Нън, за да дойде Халиб тук по средата на кризата. Какво не казва, какво иска да скрие, защо иска да го скрие?

— Ще го направя, да — кимна той. — Но ти разбираш, че аз не съм упълномощен да представям главните действащи лица.

— Каква глупост! Не, извини ме, бе грубо от моя страна, но наистина! Разбира се, че си упълномощен.

— Мога да те уверя, че…

— Аз също мога да те уверя, скъпи ми Андрю, че не съм те довлякъл тук само за удоволствието да чуя гласа ти. — Тонът на Ханиф бе остър. — Това е тактика на преговаряне, която и аз познавам твърде добре, тези глупости за липсата на пълномощия. Получи тогава пълномощия. Получи ги!

Андрю преброи до десет. Брои бавно. Сетне рече със същия мек тон, който бе използвал и досега:

— Как мога да се свържа с теб?

— Няма да е нужно. — Халиб Ханиф направи опит да възвърне спокойния си тон. — Баща ми ще се заеме с последните етапи на преговорите, той ще се свърже с вас. Виж сега, извини ме, но наистина трябва да вървя.

И вярно, той вече не можеше да скрие нетърпението си да си тръгне. Нън бе готов да се обзаложи, че бахрейнците дори не знаеха, че е влязъл в страната; с достатъчно бърз катер би могъл да го направи всеки от Саудитска Арабия, Катар, та дори и от Иран. Реши да не го притиска за телефонния номер за контакт с баща му, знаеше, че Джери Рейбън щеше в крайна сметка да му го намери.

— Разбира се — рече. — Много съм ти благодарен, че ми отдели толкова време.

Лейла Ханиф. Ню Йорк… подробностите започнаха да изплуват в паметта му. Докато гледаше как Халиб едва ли не се затича към колата си, той си спомни как израелският посланик бе отишъл на едно празненство, чийто гост бе и Лейла Ханиф…

— Довиждане — извика и вдигна ръка.

Халиб стигна до колата и скочи в нея. Фаровете присветнаха веднъж; в следващия миг него вече го нямаше.

След поражението в Ню Йорк за Халиб Ханиф се знаеше, че отново бе влязъл в обществото; но сестра му Лейла бе изчезнала, беше минала в нелегалност. От време на време името й изплуваше на повърхността; забелязана била в лагер за обучение на терористи в долината Бекаа, нападнала израелски кораб, развела се задочно… Що за живот бе водила тази жена през последните две години?

Шумът от колата на Халиб Ханиф заглъхна, настана тишина. Нън разтърка с длан челото си, бе лепкаво от пот.

Какво би направила за Майкъл? — бе попитал той жена си час по-рано. Докъде би стигнала?

Ще измина целия път до ада, ще дозаредя с гориво и ще продължа.

Сега той вече знаеше, че трябва да прекрати това отвличане, да го прекрати веднага.