Джон Тренхейл
Правилата на кръвта (3)

Ден трети

22 юли, сутринта

Ал-Махра, Южен Йемен

От мястото си в средата на редицата седалки Рафул не можеше да види вертолета, но го чу как долиташе и отлиташе, без да следва някакъв определен ред. След последното му идване, стюардите разнесоха храна и вода. Може би и сега предстоеше нещо подобно — вертолетът току-що бе кацнал.

Какво пречеше на Лейла Ханиф да замине с Роби с този вертолет; защо изчакваше! Инстинктът диктуваше на Рафул, че решението бе просто: тя стоеше, защото бе сключила сделка с хората, поръчали отвличането. Условието в тази сделка бе тя да остане, докато не бъдат изпълнени всички искания, чак тогава можеше да отведе детето със себе си. Не се искаше кой знае каква гениалност, за да си представи човек какво биха направили иранските й работодатели с нея — и с детето също, — ако не устои на думата си и впоследствие я хванат.

Това обясняваше също защо досега не се бе разкрила пред момчето — знаеше, че след като то види отново майка си, истината ще излезе наяве и тогава ще й се наложи да го отведе колкото е възможно по-бързо.

Каквито и да са причините, помисли си Рафул, времето все още бе на неговата страна… освен ако не го разпознае от Ню Йорк. Още не го бе познала, инак нямаше да е жив сега, но паметта й може да прещрака. Уф, няма смисъл да мислиш за това сега; съсредоточи се върху Роби. Ако отведат момчето в туристическия салон при баща му, би могло някак си да предаде бележката, която Рафул бе написал върху салфетката…

Къде се намираха сега?

Роби му бе казал, че са в Йемен; но Рафул страшно искаше да узнае повече за точното им местоположение. Тъй като бе почти в безсъзнание, когато кацаха, той не знаеше какво се простира извън самолета. Може би още хълмове, като онези, които се виждаха изкривени през плексигласовия илюминатор? Гладка пустиня? Морето?

Опит за спасителна операция откъм морето… Израел би я предприел, въпреки минималните шансове на каквато и да е операция. На половин миля разстояние от самолета няма никакво прикритие; няма сгради, няма електричество, няма припаси, а най-важното от всичко — няма начин да се открие огън в самолета. Една операция за освобождаване ще е най-лошото решение от всички възможни, дори и поради това, че Лейла Ханиф би могла да оцелее.

Погледът му се плъзна към предната седалка. Нищо не издаваше присъствието на смъртоносната запалка, но Рафул бе сигурен, че ако някой се вгледа в джоба й, ще забележи издутината. Дали да се опита да я вземе сега или по-късно? Дали терористите ще претърсят самолета? Но защо да го правят?

Трудно му бе да мисли добре. Беше изтощен. Пътниците, терористите също бяха изтощени. Самолетът бе една воняща помийна яма, готова да се пръсне и да разлее заразата си. Колко още време оставаше, преди да избухне насилието?

Беше твърде зает с размишленията си и отпървом не осъзна важността на гласовете зад себе си, от шума, който ги съпровождаше. Чак когато един от терористите поведе Роби от бизнес салона към първокласния, Рафул разбра, че трябва да е в готовност номер едно.

 

 

Време за машрик: беше изгрев-слънце. Тя обаче изчака с молитвата си, докато разтоварят вертолета и той отлети обратно, не искаше да се моли пред външни хора. Слезе по въжената стълба на земята, изчака няколко мига, за да се ориентира, премигваше срещу яркото слънце. Беше захвърлила дългата пола, с която бе облечена в Бахрейн, и сега носеше дънки. Лош избор: при тази убийствена влажност на Южен Йемен те й жулеха. Разгневеният бряг — ето как го наричаха, спомни си тя, защото всичката злоба на света сякаш висеше над тази безжизнена земя от шисти и камъни.

Остана под корпуса на самолета, където никой не можеше да я види, прегледа търбуха му. Морган се бе оказал първокласен пилот. Тя видя огромните разкъсвания на метала под левия двигател, при колесниците, където липсваха цели листове от обшивката. Видя, че колесниците не бяха се строшили напълно; може би дори бяха поправяеми; в следващия миг тя вече не се чувстваше сама.

Погледна към корпуса на самолета, внезапно надмогната от плашещото собственическо чувство: така майката гледа детето си, което играе на площадката, докато говори с някой приятел, но само с половин ухо дочува разговора. Това бе сега нейният самолет, тя бе командирът му. За всичко, което щеше да се случи вътре или извън него, бе отговорна тя — Лейла Ханиф. Ето защо ще потърси наставленията Божии.

Трябваше да отгатне в каква посока се намираше Мека. Молеше се като мъж: изправена, коленичила, просната за първата от петте всекидневни молитви, наричани още салах. Ла Ила ил-а Аллах уа Мохамед расул Аллах! Няма друг Бог, освен Аллах и Мохамед е неговият вестител!

Сега думите се лееха с лекота, но невинаги е било така. През по-голямата част от живота си бе живяла в някакъв мъгляв агностицизъм. Чак когато Колин открадна сина й, тя откри Бога зад хоризонта на непосилната си самота.

Изправи се и усети с бузите си топлия вятър, обърна се на пета, бавно, бавно огледа хоризонта във всяка посока. Тук нямаше нищо. Никакъв живот; никакви растения; никаква мекота. Една територия само за мъже.

Още не бе получила информация от Халиб, още нямаше разрешение да продължи със следващата фаза. Може би той имаше проблеми с проверката на онзи мъж, който я бе нападнал. Може би бе трудно да се установи връзката на онзи мъж с втория, нежелан вертолет с палестинските знаци. Да. Мъжът, който се бе опитал да попречи на отвличането, бе израелски агент, сигурна бе в това — можеше да подуши ръката на Мосад, вонеше така, както един траулер вони на риба. Споменът за изненадващото му нападение я обезпокои. Нещо в нея й подсказваше неприятната истина, че Колин и Роби бяха предприели това пътуване твърде лековато. Тя трябва да измъкне сина си, веднага!

Не бе целувала момчето си повече от две години, от последния ден в Ню Йорк. Тъй че Халиб да върви по дяволите. Би трябвало да разбере, че е майка; време й бе да се срещне отново със сина си.

Докато се изкачваше по въжената стълба, спусната до надуваемата пързалка за аварийно напускане на самолета, стомахът й се сви — отчасти от болка, отчасти от радост. Задъха се, но не само от усилията по изкачването, нито пък това се дължеше на решението й да се отклони от плана на Халиб.

Какво ли бе казал Колин на Роби след осемдесет и втора?

Тъй като познаваше отлично бившия си съпруг, би трябвало да е стопроцентово сигурна, че е решил да запази мълчание и да предпази момчето от информацията за престъпленията на майка му. Когато тя изчезна, в печата не се шумя; всички заинтересовани страни имаха основания да искат да не се шуми. Ами ако грешеше за всичко това, ако той се бе разприказвал…

Ако продължаваше да се двоуми, съмненията можеха да вземат власт над нея. Затова вдигна слушалката на интеркома и с глас, толкова тих, че Селим едва я чу, му нареди да доведе Роби в първокласния салон.

Седна на втория ред, седалка А, до илюминатора и остави на сина си мястото до прохода. Чу изпращяването на велкро лентата и разбра, че Селим бе дръпнал завесата, но не извърна глава; не я извърна, дори когато се чуха тихите стъпки по килима, нищо не предприе, докато Селим не се оттегли и в предния салон останаха само двамата.

Тогава го погледна.

Колко хубав бе станал; от всичките сложни възприятия, които се бореха за вниманието й, това бе първото, което се оформи като мисъл: Роби бе красив, мъжествен, макар и още да не бе мъж. Беше леко загорял, лицето му бе някак чисто, светеше, сякаш бе картина под стъкло. Беше изправен, фигурата му бе плътна, силен бе и във форма. Беше красив. Просто тъй — красив.

Очите му се присвиха, сетне се разшириха. Устните му се разтвориха в удивено О. Тя го изчака той да заговори пръв, знаеше какво ще рече, дори и Колин да му беше казал най-лошото.

— Мамо?

Гласът му бе боязлив, пресипнал, изобщо не бе мъжествен; но това не я интересуваше. Не чу нищо, което да не иска да чуе. Той бе изрекъл единствената дума, която тя копнееше да чуе през всичките изминали седемстотин осемдесет и един дни, но не бе така, както си го бе представяла. Представяла си бе, че ще е невъобразимо чудесно, но никога не бе смятала, че ще е преживяване sans pareil^[1].

В един миг се усети как се надига от мястото си и как витае над прага на свещеното мъченичество. Това чувство бързо отлетя, но тя щеше да го запомни завинаги. Това бе синът й, единственото й дете и тя го обичаше.

Прошепна:

— Роби…

Той леко се залюля. Лейла бе заслепена, направи безплоден опит да изтрие сълзите си, но те продължиха да се стичат по бузите й. Вдигна ръце. Разтвори ги широко. Той извика и потъна в обятията й и тя усети как сълзите й се смесват с неговите, докато го люлееше напред-назад като малко бебе. В един момент, в няколко секунди само, тя потъна в страната, наричана Тогава, забравила за решимостта на Роби да остане, здраво пуснал корени в една друга страна, наричана Сега.

Изгуби представа колко време стояха прегърнати, протегнали се неудобно през седалките. Роби пръв се раздвижи. Издърпа се от нея за малко, колкото да може да погледне лицето й и рече:

— Не мога да повярвам. Не мога да повярвам. Не мога. Не мога. Не мога!

Потупа я по гърба, съвсем леко, и веднага се хвърли отново в прегръдката й.

— О, мамо — чу го тя да изплаква, гласът му вече не бе боязлив, а дълбок, с пресипналостта на израсналия юноша. — Не си отивай, не си отивай, недей…

— Няма.

Устните й изрекоха думата, но съвсем безшумно, досущ както се изричат някои молитви. Той не знаеше истината; в един миг тя благослови бившия си мъж.

— Защо си тук? Искам да кажа, Господи, какво съвпадение!

Странно, тя не разбираше реакцията му, но й се искаше да му каже: Не богохулствай, не можем да излъжем Господ. Но не можа. Той бе мъж. Беше синът й. Нямаше право да го отблъсне.

— Случайно пътувах с този полет. Тъй като говоря арабски и съм мюсюлманка, те се държаха добре с мен. Взеха всички паспорти.

— Спомних си! Значи са видели имената ни и са разбрали, че сме роднини.

— Да.

Дали няма да му се стори странно, помисли си тя, нали след развода повече нямаше право да има паспорт с фамилно име Рейли! Нима бе наистина странно? Лейла не знаеше. Но и Роби, като майка си, не желаеше да чуе нещо, което не искаше да чува.

— Помислили са, че сме роднини — продължи тя, — затова ме попитаха, показаха ми паспорта ти и тогава аз, естествено, разбрах.

Той я гледаше със същия обожаващ поглед, който толкова добре си спомняше: с очи, изпълнени с вяра, с обич, с копнеж. С очите на баща си.

— Попитах ги дали мога да те видя — рече бързешком тя. — Те казаха да, може би. И ето те изведнъж при мен. О, Роби… но ти си загорял много!

— Обичам слънцето. Винаги си ми казвала колко е зле за мен…

— Кожата ти беше бледа, боях се да не изгориш.

— Затова ли не ме пусна повече да се върна в Бейрут? — В тона му се прокрадна обвинителна нотка. — Защото толкова обичах да ходя на плажа?

Не можеше да му каже истината: ако се върнеха в Близкия изток след седемдесет и четвърта, всички щяха да бъдат убити. След като не отвърна нищо, той се сгуши отново в прегръдката й и замълча. Лейла го погали по косата. Не бе правила този простичък жест цели две години. След известно време ритмичното движение на ръката й стана като хипнотично. Започна да се отдалечава от него. Толкова много й липсваше, толкова много. Защо бе избрала да се отдели от него?

Ръката й застина. Естествено не тя бе решила да извърши нещо такова, това бе волята на Аллах. И все пак… не бе ли и тя отговорна до известна степен?

Тогава, стимулирана от присъствието на сина й, се появи страховитата представа за това какво зло изглеждаше в очите на другите. В очите на останалия свят тя отвлича, измъчва, убива по свой избор; проклета извън мяра; синът й обаче не бива да узнае нищо такова, защото ако го узнае, ще я отхвърли с погнуса.

— Мамо, какво има?

Беше вдигнал глава и я гледаше; тя усети как мускулите около устните й се стегнаха. Бавно се отпусна, за да може отново да се усмихне.

— Нищо. Аз… О, толкова е несправедливо! Защо трябваше да си в този самолет, защо баща ти избра тъкмо този ден да летите?

— Не се бой. Не бива. Ще дойдат да ни спасят. Ще видиш. — Той сниши тона си. — А ние трябва да сме готови. Тези терористи не могат да останат будни до безкрай. Нещо сигурно ще се случи. Повярвай ми!

Тя му се усмихна през сълзи, радостна, че нямаше и представа колко дни и часове бяха посветили на планирането на операцията, нямаше представа за вниманието към всяка подробност, за сухите тренировки, за резервните планове — втори и трети; нека запази надеждата си.

— Татко е в задния салон, нали знаеш?

— Да, те… те ми казаха. — Поколеба се. — Как е той?

— Добре. Но не ме пускат да го видя и това ме безпокои. Те… убиха един мъж. Нали знаеш?

— Знам.

— А аз… тъй ми се иска да съм при татко, да съм сигурен, че е добре.

— Сигурна съм, че е така.

— О, мамо! Не бъди такава.

— Каква?

— Толкова… студена. Само защото споменах за татко.

— Не съм студена. Не желая лошото на баща ти.

— Тогава защо ни напусна?

Тя се вторачи в него, сякаш изведнъж бе изчезнал пред очите й и се бе превърнал в следващия миг в напълно непознат.

— Какво? — попита глуповато тя.

— Избяга от нас, напусна ни. — Гласът му варираше между мъжката властност и детската доверчивост, понякога тези нотки се смесваха, ала сега тембърът му бе висок, обвинителен. — Така е, мамо, ти ни напусна и аз искам да узная защо. — Той изтри една сълза от бузата си, намръщи се, принуждавайки я да види слабостта му. — Имаш ли представа как съм се чувствал? Ами татко? Аз исках да си при мен, имах нужда от теб. Татко е добър, обичам го, но… но…

Той неочаквано се тръшна на седалката до нея и заплака силно. В първия миг тя само го гледа удивена. Той се тресеше като откъснат лист, притиснал очите си с юмруци, а воят му излизаше от дън душа. Опита се да го прегърне, но той я отблъсна, а когато се опита повторно, със сила, той размаха ръце, заудря я, задраска, докато не се отказа.

Седеше с лице, изкривено от мъка, ръцете й конвулсивно се сплитаха една в друга в скута й; точно такава я завари Селим.

— Искаш ли да туря край на това? — попита той с безизразен тон на арабски.

Лейла го погледна и сигурно очите й издадоха ужаса й, защото той й се усмихна окуражително. Тогава той хвана Роби за врата, силно, с цяла ръка, вдигна го от мястото му и когато Роби се опита да го удари, арабинът бързо запуши устата му с носна кърпа.

— Чуй ме — рече той, този път на английски. — Майка ти иска да млъкнеш. Ако заплачеш отново, ще пребия баща ти до смърт. Чуваш ли ме?

Очите на Роби бяха опулени, бузите му — червени от обзелата го ярост. Но в крайна сметка кимна; чак тогава Селим отпусна хватката си. Роби се стовари върху седалката и изплю кърпата. А когато малко по-късно Лейла взе ръката му в своите ръце, той отначало просто я остави така. Сетне бавно, нежно отвърна на натиска й. Селим ги наблюдава, докато най-сетне не се убеди, че Роби ще се държи добре; чак тогава се оттегли в дъното на първокласния салон.

— Майко.

— Да, мили мой.

— Майко, можеш ли да говориш с тези… свини? Разбират ли те?

Тонът му бе по-мек, ала тя долови познати нотки в него. Нотките на надеждата.

— Да. Те изглежда… доста ме харесват.

— Не са те наранили, нали? Или… нали разбираш?

В гърлото й заседна буца. Той се безпокоеше за честта й. Той я обича.

— Не. Нищо не са ми направили.

— Можеш ли да ги помолиш нещо? Заради мен?

— Какво?

— Приятелят ми. Тим. Той е момчето, до което седях, като летяхме до Бахрейн. Диабетик е. Той вече е зле, а се бои много, защото няма достатъчно инсулин. А е толкова симпатичен! Можеш ли да ги помолиш… дали ще допуснат с вертолета да му донесат малко лекарство?

Известно време тя мълча. Сетне попита:

— Това момче… то ти е приятел, така ли?

— Да.

— Съученик ли?

— Не, запознахме се в самолета.

Лейла се намръщи.

— Не разбирам. Какво означава той за теб?

Той изви глава така, че да може да я вижда и тя забеляза изненадата в изражението му.

— Той е симпатичен. Болен е. И не заслужава да умре.

Тя го погледна, но не рече нищо. Бавно извърна глава да погледне през илюминатора. След малко обаче се сви, отдръпна се от него и вдигна ръка към лицето си. Чак когато майка му се разтрепери, Роби разбра, че бе заплакала.

— Мамо — рече тихо той. — Какво има? — А после, когато треперенето й се засили, добави: — Какво има, мамо, о, моля те, не плачи, моля те, моля те.

— Няма нищо. Ще ми мине.

— Те са ти направили нещо, нали? Господи, ще ги убия!

— Роби. — Гневът й избухна изведнъж, подхранван и от други, неназовани емоции, които временно бяха взели връх над нея. — Престани да употребяваш името на твоя Създател по този начин. Грешно е, богохулство е и това ме разстройва.

Изненадата му бе очевидна, но все пак се извини.

— Не бива поради това, че баща ти не те е възпитал в религиозна вяра, да…

— Тук грешиш. — В очите, с които я погледна, блестеше неподправена искреност. — Аз вярвам в Бог. И съм приел първото причастие.

— Ти… какво означава това първо…

— Че съм приел християнската вяра.

— Християнската!

— О, да. — Той замълча; на Лейла й се стори, че изчака, за да постигне допълнителен ефект, след като изрече очевидното: — Ти не си християнка, нали, мамо?

Колин бе направил това.

Той бе направил момчето християнин. Не правоверен; а просто неверник, както пише в Свещената книга, ал ал-китаб. Тази мисъл я вбеси. Изпълни я с онзи ужас, който би изпитал всеки цивилизован човек, когато прочете за отвличането: отвращение от неизчислимите вреди и безпричинна или дори злобна жестокост спрямо невинните.

Нееднократно си бе мислила, че няма да се наложи да се среща с Колин по време на отвличането, че ще е по-добре да остави на мира измъчената им връзка. Казваше си го, ала през цялото време бе знаела, че няма да има друг избор и че ще трябва да го срещне. Главата й диктуваше, но сърцето знаеше.

— Мисля — рече тихо тя, — че ще е добре да видиш скоро баща си.

— Ох! — Той прехапа устна, бузите му поруменяха; тя забеляза колко бе раздвоен и това я трогна. — Но аз не искам да изоставям теб!

Тя направи гримаса.

— Няма да ходя никъде, Роби.

— Но след като си отида, кой знае дали ще ни разрешат отново да се видим?

— Трябва да се уповаваме на Бога. — Напрегната усмивчица изкриви лицето й. — Ти вече вярваш в Бога, нали?

И преди той да отговори нещо, тя се извърна и повика с жест Селим. Заговори му на арабски, стремеше се тонът й да бъде такъв, сякаш искаше услуга, докато в същото време му даде нарежданията си. Той я слушаше внимателно, леко склонил глава, а когато свърши, заговори рязко, така, както му бе наредила. Двамата заспориха, докато Роби ги гледаше умоляващо. Най-сетне Лейла се обърна към него и рече:

— Те ще ти позволят да поседиш с баща си известно време, но само ако обещаеш да се държиш добре. Обещаваш ли?

— Да.

Тя погледна Селим, той кимна. Хвана Роби и го измъкна от мястото му. Момчето стисна ръката на майка си за последен път; сетне мина през завесата и тя трябваше да преодолее желанието си да хукне подире му, да се хвърли върху гърба му, да падне на колене и да помоли: Прости ми, о, моля те, прости ми…

 

 

Селим преведе Роби бързо през бизнес салона до кухненското помещение зад него, дръпна подире си завесата, за да не види някой от пътниците какво щеше да се случи.

— Иди сега до тоалетната — рече той; и Роби се намери във вонящата клетка, преди още да осъзнае, че това бе заповед, а не предложение.

Облекчи се, без да поглежда надолу, главата му се замая от зловонието, с което би се гордял самият съдържател на ада. Нарочно не бързаше, необходимо му бе да възстанови равновесието си.

Беше се видял отново с майка си — не бе очаквал повече да я види. Последно бяха заедно преди две години, в Ню Йорк; това бе сутринта, а вечерта нея вече я нямаше. А сега се бе върнала. Дойде ти твърде много, рече той на изображението си в огледалото. Прекалено много, човече…

Имаше толкова много неща, които би искал да й каже; бедата бе в това, че те бяха оплетени с други неща, които не искаше тя да узнае. Например за онзи ден, когато избяга; баща му не разбра, само защото той промени решението си в последния момент, докато чакаше на оксфордската гара влака за Лондон. Или как лекарят му даде приспивателно, след като наряза онези възглавници с нож. Или по-скоро би искал тя да научи за това, защото нейна е шибаната вина, човече! Но…

Селим ще го отведе при баща му. Какво да му каже? Откъде да започне да изяснява бъркотията, как да формулира компромиса, който да събере отново двамата?

По време на полета до Бахрейн Роби бе открил, че иска да е по-голям, защото тогава би могъл да си уреди среща със стюардесата. И сега отново искаше да е по-голям. Не, да е по-малък. На четиринайсет години вече не си момче, но не си и мъж. На четиринайсет просто за нищо не ставаш.

Знаеше, че трябва да се стегне, да се вземе в ръце. Трябваше да си състави план.

В джоба си носеше бележка за пътника на място 24Н. Трябва да намери начин да му я предаде. Дали да я покаже на баща си преди това? Дали той имаше доверие в Рафул? Коя бе най-добрата възможност всички да се измъкнат живи от тая бъркотия и да се съберат отново като семейство и… Селим потропа на вратата.

— Побързай!

Роби натисна металната дръжка, която би трябвало да служи за пускане на вода. Не капна дори и една капка. Той се подпря на мивката и се вгледа за последен път в огледалото. Господи, какъв скапаняк!

Докато излизаше, се опита да си припомни разположението на креслата в салона. Между Лондон и Бахрейн бе заемал място 20С, което бе до лявобордовия проход. Място 24Н също бе до проход, но до другия. Как би могъл да предаде бележката. Нямаше как. Извинявай, Рафул…

Селим го хвана за врата и го поведе по лявобордовия проход. Пътниците обърнаха глави, тревожни лица го гледаха: ето идва някой, който носи новини, може би някой, който знаеше какво става, пратеник. Всичките тези умоляващи очи бяха изплашени. Той вече не бе един от стадото. Беше изведен, а сетне се бе върнал; по-добре да не се бе връщал.

Тръгнаха по прохода, Роби напред, Селим на половин крачка зад него. Роби се озърна нервно наляво, над средната редица от седалки, потърси място 24Н, не можа да го открие.

— Спри.

Роби се подчини и се огледа да види каква бе причината. Няколко реда по-напред една жена бе станала от мястото си, а един от терористите бе наблизо до нея. Тя държеше бебе. Бебето бе със зачервено лице, плачеше. Терористът извика нещо на жената, тя му отвърна с поток сълзи, отчасти умоляваща, отчасти разгневена.

— Хайде — Селим дръпна Роби за ръкава. Върнаха се до кухненското помещение, преминаха към другия проход и тръгнаха по него. Жената молеше — настояваше е по-точната дума — да й позволят да отиде с детето до тоалетната. Беше невероятно храбра. Държеше на своето. Когато терористът й се разкрещя, тя му отвърна със същото.

Вниманието на Селим бе раздвоено между Роби и скандала в другата част на самолета. Роби погледна вляво. Деветнайсети ред… двайсети. Мушна ръце в джобовете си, опита се жестът му да излезе небрежен. Салфетката бе в десния му джоб. А място 24Н бе вляво. Жената подаваше бебето си на терориста. Някакъв мъж се обади в опит да подкрепи молбата й и Роби едва ли не усети как вниманието на Селим се отклонява от гърба му. Извади дясната си ръка от джоба и се престори, че се изсеква в салфетката.

Ред двайсет и две… двайсет и три. Мъж. Мъж, който го гледаше, очите му изведнъж се разтвориха в очакване, челото му се набръчка… лявата му ръка се отпусна на облегалката.

Роби прехвърли салфетката в лявата си ръка. Препъна се, изписка от болка.

— Глезенът ми… о, Боже!

Протегна лявата си ръка да се улови за най-близката облегалка, а Селим, без да гледа къде върви, се блъсна в него, изгуби равновесие и залитна напред, опитвайки се да държи пистолета си насочен. Роби усети пръсти върху своите, разтвори ги и, стенейки, остави салфетката да падне на пода.

Селим — по-скоро нервиран, отколкото ядосан, му изкрещя:

— Ставай! Ставай, чуваш ли ме?

Роби се извърна на една страна, разтърка глезена си.

— Съжалявам… Май го навехнах.

— Ставай! Веднага!

Момчето бавно се подчини. Изправи се, тръгна отново напред. Този път свирепите погледи, отправени към него, бяха пълни с неприкрита омраза. С препъването си бе изложил на риск всички. Дори и майката с бебето на другия проход го гледаше тревожно, почти забравила за детето. Роби забърза напред с пламнали бузи.

В края на салона зави и тръгна по другия проход, очакваше да намери там Колин. Ускори крачка. Татко му поне ще се зарадва, че се е върнал; татко му няма да го вини за нищо, няма да го отблъсне. Роби, зажаднял за обич, почти се затича, но когато стигна до място 20С, то бе празно.

 

 

— Можем да сключим сделка — рече Лейла. Не вдигна поглед от списанието, което разлистваше, ала ръцете й се движеха прекалено бързо и Колин схвана, че изобщо не гледаше текста.

— Това ли е всичко, което имаш да кажеш? — попита той след кратка пауза. — След две години убийства ти искаш да сключиш сделка.

Не бе очаквала враждебност от негова страна; това никога не е било част от отношенията им. От бившите им взаимоотношения, поправи се тя. Сега го изгледа с упрек в очите и рече:

— Седни.

— Не, ще остана прав.

— Не, в този случай ще седнеш. — Тя махна безгрижно на терориста, който бе ескортирал Колин напред, докато Роби бе в тоалетната и в следващия миг бившият й съпруг безцеремонно бе блъснат на седалката до нея.

— Винаги си го правил този номер — рече тя сякаш на списанието. — Винаги си отбягвал да ме гледаш в очите, когато имам нещо важно да кажа, винаги си стоял прав, когато аз седя, и седнал, когато аз съм права. Днес обаче ще седиш седнал. — Затвори списанието и го хвърли на пода. — Защото аз казвам така. След като иракчаните освободят пленниците, вертолетът ще отведе моята група. Независимо обаче дали иракчаните ще се съгласят на сделка или не, Роби тръгва с мен; дори ако се наложи да прекратя операцията, дори ако трябва да изоставя хората си. — Тя хвърли поглед към пазача на Колин, чието лице през цялото време си оставаше непроницаемо. — Както виждаш, той не знае английски; не се и опитвай да му влияеш. Просто приеми факта — Роби ще напусне този самолет с мен. Ако се подчиниш и ни сътрудничиш, няма да пострадаш. Но ако заиграеш двойна игра, ще ти се прииска никога да не си напускал Оксфорд, приятелю, никога да не си стъпвал на борда на NQ 033.

— Да сътруднича ли?

— Да накараш Роби да приеме, че това е единственото решение.

— И защо да го правя?

— Защото тогава ще ти остане поне утешението, че той е жив и щастлив, някъде на този свят. Ако не ми сътрудничиш, ако го настроиш още повече срещу мен, с теб е свършено. И в двата случая обаче Роби тръгва с мен.

— Среща ли се вече с него?

— Да. Той още ме обича. Аз съм му майка и той ме обича.

— Обича майка си или е принуден да обича терористка, която се представя за майка му? Предполагам не си му обяснила защо всички сме тук — че това е твоя, как го рече… операция.

— Още не. Ще му трябва време, за да го приеме. Може и никога да не узнае за миналото ми; очевидно ти не си намерил за нужно да му разкажеш.

— Значи имаш планове да се промениш, така ли? Зовът на добродетелта?

Бузите й пламнаха в топла усмивка, перспективата очевидно й допадна.

— Може би — промълви тихо тя, вниманието й вече не бе изцяло съсредоточено върху него. — Както и да е, искам да не ми пречиш.

— Странно, никога досега не съм смятал, че даваш и пет пари за това, което аз правя — изсумтя той. — Сега се чувствам далеч по-добре.

— Защото днес за първи път имаш влияние върху мен — това ли искаш да кажеш?

Тя погледна настрани, знаеше, както винаги го бе знаела, докато бяха женени, че е умен; не знаеше, както никога не бе знаела, докато бяха заедно, как точно го постигаше.

— О, хайде да не се лъжем. Единствените хора, които някога са имали влияние върху теб, скъпа, са Халиб и Фейсал.

До този момент тя владееше враждебността си, но това скъпа се оказа фатално. Изви ръка и го зашлеви по лявото око, разкърви го с ноктите си. Той опипа с пръсти удареното, погледна окървавената си ръка. В първия миг тя очакваше да й отвърне със същото и може би от това сърцето й заби по-силно. Искаше да стане така. Искаше да се сборичка с него на пода, да се претърколят, да драска, да хапе, да забива юмруци в шията, в гърдите, в стомаха му, да зашлевява лицето му отново и отново…

Някъде дълбоко в нея бушуваше вулкан на самоомерзение, лавата му заля съзнанието й и тя едва не извика от досада.

— Чуй ме — рече тя, тонът й бе почти приятелски, — не ме наричай никога скъпа, разбра ли? Не съм ти никаква скъпа. Знам, че никога всъщност не съм ти била скъпа. А както виждаш, аз държа този самолет. Аз го командвам. Дали хората ще живеят или ще умрат, зависи от моето решение. Не ме ядосвай, Колин. Не би искал това да тежи на съвестта ти, когато свърша. А един от начините да ме ядосаш, е да ме наричаш скъпа. Разбра ли?

— Да.

Настроението на Лейла бе непостоянно, променливо; в един миг преминаваше от гняв към забава. Снизходителната, премерена реакция на Колин й напомни за вечерите у дома преди много време; за нещата в отегчителния брак, които тя искаше тогава да промени, но сега вече не я интересуваха.

— Тази операция за мен е работа, Колин. Не го правя от идеализъм, а за пари, поне светът така ще помисли. Но аз наистина възнамерявам да си взема своето. Решена съм да си върна сина.

— Нашият син.

Тя се поколеба.

— Да, нашия син. Ти прекара две хубави години. Открадна душата му. Превърнал си го в християнин. Това не мога да толерирам, нито да простя.

— Не съм го превръщал в нищо. Това си е негов избор. Аз само…

— Лъжеш, лъжеш, лъжеш! Ти си го насърчил. Тайно! Като змия, ловко, с неуловими слова, за да го настроиш срещу мен, майка му.

— Не бях особено доволен. Аз самият съм толкова християнин, колкото и мюсюлманин. Нима наистина вярваш, че…

— Да! Да, наистина вярвам. — И двамата вече крещяха. — Нищо ли не разбираш? Аз съм истинска вярваща, истинска правоверна! А тези, които не вярват, ще се пържат в ада за вечни времена, но нашият син няма да е сред тях.

Когато Селим надникна иззад завесата, терористът, чиято задача бе да охранява Колин, го погледна с безмълвна молба, но Лейла изкрещя:

— Излезте; и двамата — вън!

Дишаше ускорено, сърцето й биеше до спукване; призляваше й от усилията да не изгуби самообладание. За Колин тя бе истински живо напомняне защо се бе влюбил в нея.

Тази мисъл го потресе с такава сила, че той ахна гласно.

— Какво? — Тонът й бе жлъчен.

Той поклати глава, не искаше да я погледне.

— Попитах какво има?

Хвана го за брадичката и обърна главата му към себе си, за да може да го погледне в очите. Той не се възпротиви. Гледаха се дълго и двамата съзнаваха, че след само още един оборот натягане и двамата щяха да избухнат. Затова не завъртяха този последен оборот. Извърнаха се един от друг и в този миг изпитаха общ и за двама им момент на най-дълбока, изключителна мъка.

— Научих се да обичам отчаянието…

Колин бавно се обърна да погледне Лейла, не можеше да повярва, че е проговорила. Беше невероятно. Не би могло да се случи. И все пак…

— Шильонският затворник — прошепна той.

— Да.

— Значи… значи още си спомняш.

— Да. — Тежка въздишка. — Да.

Колин се облакъти на дясната дръжка на креслото, склони глава върху дланта си.

— Как стигнахме дотук? — попита тихо.

В един момент си помисли, че тя няма да му отговори. Но тя рече:

— Не знам.

След това се възцари тишина.

 

 

Юли 1969 година

Гърция

Лейла гледаше камъчетата между пръстите си. Вдигна глава, отначало колкото да види приятните вълнички, които ближеха брега, а сетне погледна към чистия, блед аквамарин, който се простираше до облачния покров над далечния хоризонт. Извърна се надясно — виждаше се единствено плажът: извито заливче със златист пясък и чакъл, което завършваше с купчина черни, вулканични на вид скали. Обърна се наляво и там бе Колин, чисто гол, с ръце под тила, със затворени очи, върху гърдите му като палатка лежеше разтворено опърпано томче стихове от Байрон. Бяха сами на плажа. Гледа известно време Колин. След това съвсем бавно и целенасочено хвана бедрото си с палец и показалец и се ощипа силно.

Беше шейсет и девета, юли, на островче от Цикладите, името й бе Лейла Ханиф, бе на двайсет и една години и бе влюбена. Фамилното й име бе Ханиф, но тя мислеше за себе си като за Лейла Рейли, защото й звучеше хубаво, защото бе влюбена в мъжа, който притежаваше това име, притежаваше и нея: тялото, ума и душата й.

Лейла се облакъти на лявата си ръка, така можеше да не сваля поглед от красивия герой, който бе нахлул в живота й, прегазвайки бариера подир бариера, за да я спаси от досадата. Имаше вече достатъчно спомени, за да й стигнат за цял живот.

Бяха вечеряли заедно, за да отпразнуват решението му да остане в университета и да получи по-висока степен. След кафето и коняка разговорът се насочи към идващото лято. Каза й, че щял да наеме кола и да попътува из Европа. И тогава се случи онова: сребърният куршум, който прониза сърцето й и възпламени душата й.

— Защо не дойдеш с мен?

Тя се засмя, протегна ръка и стисна неговата, но не си направи труда да му отговори, защото отговорът на въпроса му бе прекалено очевиден.

— Не, сериозно говоря, защо не дойдеш? Ела.

Тя поклати глава, засмяна.

— Но защо?

— Защото добре възпитаните ливански момичета не го правят.

— Защо?

— Ами те… — тя сви рамене, — … просто не го правят, това е.

— Защо?

— О, престани с това Защо. Знаеш защо.

— Не знам.

Сега бе времето да му каже за годеника си Юсуф. Беше на върха на езика й, чудесно извинение да се измъкне от разговора, който ставаше неудобен. Отвори уста, но тогава той рече:

— Ние сме любовници в крайна сметка. Колко нощи си прекарала с мен?

Тя се разсмя, защото думите му извикаха в паметта й картината на единичното му легло, разположено така, че лунните лъчи, процеждащи се през прозореца да падат върху него, да посребряват влажните им тела, докато те лениво се извиваха в своего рода жив паметник на изкуството. И тъй като се разсмя, Юсуф изчезна от съзнанието й, махна се от върха на езика й, с който само часове по-рано бе изследвала кожата на Колин.

— Това е по-различно — възрази тя. — Всички добре възпитани ливански момичета го правят.

Ала усмивката й се стопи преди неговата. Знаеше, че е загазила здравата. Официално те — семейството й, — очакваха да бъде девствена за първата брачна нощ. Инак, неофициално, се приемаше, че би могла да прекара някоя нощ с точно определен вид момче, стига да не се носят клюки за това; определен вид означаваше неженен мъж, роден някъде между Казабланка на запад и Техеран на изток. А Колин не се вписваше в тази география.

— Е, добре, помисли си за това — рече Колин. — Можем да прекараме следващите два месеца, съвкупявайки се тук, при краен дискомфорт, а можем и да съберем малко слънце и да се чукаме така, както Господ повелява. Аз във всеки случай ще взема няколко седмици отпуск.

— Без мен? — Тя го зяпна слисана.

— За известно време. Имам нужда от почивка.

— Почивка от мен? — Ужасът й нарастваше с всяка секунда.

— Не, разбира се, че не. Но ако не дойдеш, тогава… — Той сви рамене. — Още коняк?

Искаше да откаже, но сама не разбра как прие. Покер. Може би той блъфираше за почивката си в Европа, а може би държеше в ръка каре аса. Тя бе наясно с едно: тъй както имаше нужда от храна, от вода, от достатъчно сън, за да може да се презареди за любенето им, тъй се нуждаеше и от мъжа, с когото правеше тази любов. Ако откажеше на Колин, тя виждаше как лятото й се простира пред нея като безкрайна пустош; как трябва да сервира на мъжете, докато те бистрят политиката до ранни зори, да пазарува в Уест енд, сетне пак да пазарува, колкото да поразсее скуката на деня.

Искаше да отиде в Европа, трябва да отиде. Но милият Халиб ще я убие, ако разбере, а той несъмнено ще разбере.

Първо семейството й, сега Колин: всички, които обичаше, искаха да обсебят живота й, да я подчинят на целите си. Пътуването в Европа ще е лудост, жива лудост, едно диво, грандиозно подпалване на цели флоти, армади кораби. Накратко казано, бе невъзможно.

— Кога заминаваме? — изтърва тя и отново я обзе вълна от хълцане.

И сега, като гледаше жилавото му тяло, загоряло равномерно навсякъде, покрито с малки косъмчета, изрусели от слънцето, все още всичко това й се струваше лудост, но лудост от най-превъзходен вид. Наведе се малко, за да го вижда по-добре. Миришеше на сол и на чист живот. Тялото му бе добре оформено върху стройна костна система. Когато лежеше по гръб, както сега, коремът му хлътваше и ребрата щръкваха над падината. Имаше примамливи хребетчета и падини, най-добре изучени на лунна светлина и с връхчето на езика; навсякъде й бе вкусно, дори там, където човек не би трябвало да близва. Толкова бе чист. Дори потта му бе чиста. И сега имаше капчици пот, по шията. Гледаше омаяна как капчиците се стичат под брадата му. Порите му се бяха разтворили от жегата; имаше чувството, че ще може да ги преброи, ако разполага с време. Тази перспектива я зарадва неимоверно, макар да бе глупаво…

След малко играта й омръзна и тя оброни глава на гърдите му. Когато дясната му ръка загали косите й, тя изстена доволна, досущ като куче, което се настанява на килимчето си. С ъгълчето на окото си забеляза, че нещо се пораздвижи под пухкавото окосмено хълмче над мястото, където краката му се събираха. Ръката му се плъзна към презрамката на горната част от бикините й. Развързваше я…

— Престани. — Плесна го леко, сетне го целуна силно по бузата. — Лягай. Заспивай.

Той се усмихна, но не отвори очи, не рече нищо. Ръката му продължи да изследва бикините й, сега се премести отпред тъй лениво, че направо я подлудяваше. Плесна го отново, ощипа го по гърдите бая силничко.

— Ти се интересуваше от правото — рече сънливо той, — нали така?

— Разбира се. — Тя се настани по-удобно върху хлътнатината на корема му. — Нали това е твоята специалност?

— В правото имаме един термин — Изнасилване поради съучастническа небрежност.

— Какво?

— Ами това е когато жената казва… не… а има предвид… да!

При последната си дума той сгъна тялото си на две, досущ като затварящо се джобно ножче, хвана главата й между бедрата си и с две ръце дръпна долната част на бикините й. Тя се бореше, но той я държеше здраво за китките и тя не знаеше как ще издържи на всичкия този смях, сълзи, притеснение, страх да не би да се появи някой, увеличаващата се паника и чистата възбуда като видя ерекцията му.

Най-сетне се строполиха в преплетена купчина от ръце и крака, изгубили дъха си. След малко тя се изправи, хвърли кърпа върху пениса му и огледа изплашена плажа.

— Дръж се прилично — рече задъхана. — Ще ни депортират от страната.

Но й се искаше да я вземе, да я прикове към плажа, тъй че докато се любят да усеща с гърба си пясъка, а вълничките да галят глезените й. Предишната нощ се бяха любили в морето, извиващите им се тела фосфоресцираха, мислеше си, че ще умре от любов към този, който правеше възможно всичко това. Към чародееца.

Той сигурно забеляза желанието в очите й, в отпуснатите й устни и рече:

— Хайде да се връщаме.

Бе още само три часът, но тя скочи на крака, преди още той да се е изправил седнал. Харесваше й простотата на секса с Колин. И ако той в най-близко време не нахлуеше в нея, щеше да се побърка.

 

 

Нямаха намерение да остават толкова дълго. В Атина бяха решили да прескачат от остров на остров, един ден тук, три дни там… но на Йос бяха вече две седмици и не възнамеряваха да мърдат. Имаше само едно хотелче с няколко изградени от камък бунгала, чиито стени вечер приятно овлажняваха, един бар на терасата, проста храна — скара, която сервираха с козе сирене, маслини, салата, хляб и вино. Освен тях тук бяха отседнали половин дузина хора, повечето двойки, имаше още туристи, пръснати в частни квартири из града. Тук туризмът не бе още развит, имаше само ентусиазирани младежи, добре запасили се с хашиш и LSD. Всеки да прави каквото ще — това бе максимата им; местните хора се преструваха на ужасени, но им харесваше.

Колин и Лейла обсъждаха безспир как биха могли да се заселят да живеят тук: биха могли да отворят хотел, да купят бар, да продават предмети на изкуството. Безсмислени приказки — и двамата го знаеха, но това бе основата на мечтите им и жизнена част от процеса на сближаването им.

Но не всички мечти и сънища бяха хубави.

Знаеше, че Колин има понякога кошмари, защото се мяташе на леглото, скърцаше със зъби; но тя никога не му го бе споменавала на другия ден. Виждаше й се глупаво на дневна светлина; освен това се ужасяваше да не я сметне за суеверна, така би могъл да се изтълкува интересът й към сънищата му. Но знаеше същевременно, че не можеше да игнорира демоните му до безкрай.

Те я връхлетяха най-сетне в нощта след боричкането им на плажа.

Към четири часа времето се развали, появи се тежък облачен покров и наметна острова като с плащеница. Йос бе спокойно място, но сега определено изглеждаше плашещ; досущ като тишината в съда, когато се очаква да бъде произнесена присъдата. Далеч-далеч морето бе придобило цвета на току-що изваден блок гранит, стрелите на мълниите сочеха безгрижно другите острови в близост, сякаш не знаеха къде да стоварят гнева си. Лейла и Колин, близо до собствената си кулминация, потънали във влажните чаршафи, не забелязаха нищо от ставащото навън. Чак когато първият гръм изтрещя като предвестник на съдбата, те изведнъж усетиха промяната във времето.

Опитаха се с половин сърце да се заемат отново с онова, което бяха изоставили, но твърде много бяха погълнати от очакването на нов гръм, затова след известно време вече лежаха по гръб, озадачени, разстроени. Сексът обикновено не ги изморяваше, обратно — вдъхваше им сили. Онази вечер бе по-различно.

Колин рече:

— Господи, чувствам се изцеден.

Тя сякаш почувства намесата на вампира, когато той произнесе последните си думи, и потрепери.

— Лейла, добре ли си?

Тя разбра, че използваше загрижеността си, за да прикрие срама, че не бе успял да довърши секса, и изпита нова вълна на нежност. Съвършеният любовник от първата целувка до последното нежно почистване на тялото й с топла кърпа; тъкмо той бе човекът, когото бе чакала, за когото бе копняла. Обичаше го.

— Обичам те — рече тя и бе възнаградена от ослепителната му усмивка, която осветяваше стаята по-добре от газовата лампа.

— Аз също те обичам — рече тихо той. — Добре ли си? Потрепери…

— Не се тревожи, сигурно е било случайно.

Ала не само чувствеността бе изчезнала. Тя се почувства глупаво, седнала гола на ръба на паянтовото легло. Преди това чувстваше тялото си сякаш изпълнено със слънце, но сега усещаше единствено изгорялата кожа, допира на чаршафите о краката й. Стана бързо и отиде да вземе душ в малката, мъждиво осветена кабинка в дъното на стаята, потърси убежище под водата — хладка от престоя си в изложените на слънцето тръби, които водеха от резервоара на хълма.

Душът не я освежи. Докато се бършеше, забеляза високо на стената едно гущерче. Ако всичко бе наред, щеше да му заговори — едно здраво младо животно разговаря с друго. Днес немигащото му око я гледаше сякаш зловещо, своего рода предзнаменование на злото.

Колин стоя дълго под душа: толкова дълго, че семената на опасенията й поникнаха и се развиха в истински страх. Нещо се бе случило, атмосферата се бе променила. Искаше й се този следобед с освежителната, опасна сексуалност и топлина да се върне.

На вечеря разговаряха малко, но пиха твърде много, опитвайки се да прогонят мрачната аура с изкуствена веселост. Стрелите на мълниите продължаваха да раздират небето от време на време, но вече не гърмеше. Атмосферата над острова се сгъстяваше бавно, досущ като супа, оставена да изври. Като се връщаха в стаята си, няколко капки топъл дъжд намериха голи части от кожата им. Отново взеха душ, този път заедно. Колин обгърна Лейла под душа, люлееше я напред-назад, а блудкавата вода се стичаше по телата им. Изведнъж се почувстваха страшно уморени. Уморени и потиснати.

В стаята имаше две малки легла. Той я целуна за лека нощ, но не пожела да легне в нейното легло и макар това да бе първият път, когато не поиска да се любят, тя бе донякъде доволна.

Какво става? — отправи безмълвно въпроса си към тавана тя. — Какво става с нас? Нима се дължи само на времето? Какво друго може да бъде? Той ме обича.

— Обичам те — рече тя в тъмното.

Не последва никакъв отговор.

Времето течеше бавно. Тя не изгуби представа за стаята, с напечените й, блестящи от белота стени и капещата мивка. Но по някое време сигурно бе заспала, защото когато Колин изкрещя, тя скочи от леглото, а сърцето й бе близо до пръсване.

Той се въртеше и крещеше като луд. Лейла потърси опипом фенерчето, събори го от нощното шкафче. Успя някак си да го открие с треперещи пръсти и да го запали. Колин седеше на леглото и гледаше право пред себе си. Очите му сякаш щяха да изскочат от орбитите си. По брадата му се стичаше капка кръв. Всяко мускулче, всяко сухожилие на тялото му се очертаваше ясно. Когато тя погали лицето му, той изохка, очите му си върнаха обичайния вид, леко помръдна глава. Тя изтри кръвта със салфетка. Той облиза устни, измърмори нещо.

— Какво?

— Вода, вода.

Тя му наля и подкрепи ръката му с чашата, докато пиеше. Зъбите му тракаха върху стъклото. Взе чашата и я остави, сетне избърса устните му с друга салфетка, която се обагри в розово.

— Колин — рече тя. — Аз съм, Лейла. Добре ли си? — След като той не отговори, тя отново го попита, този път по-високо: — Добре ли си?

Той кимна.

— Лош…

— Какво?

— Лош… сън. Извинявай.

Изглеждаше притеснен. Лейла седна на леглото и го прегърна през раменете. Беше мокър. Опипа с ръка — чаршафите и възглавниците също бяха измокрени.

— Ела в моето легло — прошепна тя. — Хайде.

Тя го облегна на възглавницата си, сгуши се в него и започна да масажира гърдите му с бавни, кръгови движения.

— Успокой се — рече. — Разкажи ми.

Той издаде някакъв странен звук. Тя не можа да разбере дали се засмя или бе нещо друго. Сега осъзна, че не знаеше нищо за него; споделяше тази подобна на пещера стая с напълно непознат човек.

— Понякога сънувам този сън — рече с усилие той. — Той е от детството ми. Тогава ми се случи нещо.

Тя изчака.

— Не искаш ли… не искаш ли да ми разкажеш за това?

— Добре.

На светлината на свещта едва виждаше лицето му, очните ябълки — две тъмни дупчици, оживени от бели проблясвания.

— Баща ми почина, когато бях седемгодишен — започна изведнъж той. — Пътувахме заедно със самолет. В Далечния изток. Самолетът бе свален.

— Искаш да кажеш, че… баща ти е бил пилот?

— Не. Тогава живеехме в Хонконг. Той беше банкер там. Връщахме се у дома заедно. Китайските изтребители ни сбъркали с някакъв друг самолет и ни свалиха. Татко умря. А аз — не.

— И в този сън…

— Го преживявам отново, да. Има ли нещо за пиене? Истинско питие, а не вода?

— Има водка. Искаш ли да я смеся с портокалов сок?

— Не. Чиста.

Тя наля и на двама им и се върна в леглото. Този път и тя остана полуизправена, облегна се на стената и взе свободната му ръка в своите.

— Кога започнаха тези кошмари?

— След като се върнах в Хонконг. Спасиха ни в морето. Майка ми ме чакаше в тълпата на летището. Беше ужасно: светкавици, репортери. Родителите ми държаха един противен апартамент в Мидлевълс. Тъмен, влажен. Когато започнеха тайфуните, се криех под леглото. Мислех си, че ще избият прозорците.

— Какъв ужас!

— Проблемът всъщност беше майка ми. — Той отпи голяма глътка. — Сега вече почти не разговарям с нея.

— И за нея.

— Да.

През целия разговор той гледаше чаршафа, изобщо не я погледна. В съзнанието на Лейла се роди видение: ето един мъж, изненадан от враговете си докато спи, и сега охранява лагера си с оръжие в ръка, на пост, да не би да се върнат отново.

— Майка ми не можа да преживее смъртта на баща ми. Винеше ме за нея.

— Винила е теб?

— Аз се отървах, нали разбираш, а той — не. Не бяхме близки с нея и преди да умре той. Но след това тя стана съвсем студена. И тогава започнаха кошмарите. — Върху лицето му се изписа гримаса. — И нощното напикаване, ако искаш да узнаеш всички ужасии наведнъж.

Тя си спомни за мокрите му чаршафи. Пот. Определено бяха мокри от пот.

— Спомняш ли си как е в детството, Лейла? Все едно наблюдаваш през ключалката целия този различен свят, обитаван от възрастните. Просто една малка дупчица. Поглеждаш през нея и си мислиш, че ето, това е да си възрастен. Но не е така. Ала не можеш да го разбереш, когато си малък. Дочувах разни разговори. Майка ми говореше с приятелите си по телефона с часове. И, разбира се, имаше адвокати, документи да се подписват.

Парата му бе на привършване, но все така не искаше да я погледне.

— Какви разговори си дочувал? — подсказа му внимателно тя.

— О, това ли… — въздъхна той. — Къде ще е най-добре да уча, къде да живее тя, къде да живея аз. И, нали разбираш, имах чувството, при това го изпитах невероятно скоро, че тя иска да ме отпрати, да ме разкара от пътя си. Нямаше истинско погребение; нямаше труп, нали разбираш. Но имаше траурна служба. Аз плаках и тя плака. След това тълпи мъже ни наобиколиха, за да кажат разни неща с нисък тон, аз се държах за ръкава й, криех се зад нея. Чух я да казва: Колин ще трябва да постъпи в Англия в училище с пансион. Имам роднини в Бъкингамшър, те могат да го вземат през ваканциите. Нали разбираш, просто ей така — ще вземат Колин, като че е някакъв колет. Не мога да си позволя самолетни билети — рече тя, — не и с тази пенсия, която ми остави Малкълм. Господи, как се връщат думите. Сигурно си мислиш, че фантазирам, нали, че си измислям. Но мога да се закълна в Бога, Лейла, че си спомням всяка нейна думица от онзи ден. И ще ти кажа нещо: когато се върнах в училище, изпитах облекчение. О, разбира се, че плаках на летището, и майка ми плака. Но не бе истинско. Аз не бях изгубил един родител, бях изгубил и двамата; ето защо плаках.

Лейла се опита да си представи как ли се бе чувствал по време на самотния си, дълъг обратен полет до Англия, какво е изпитал в първия си ден след завръщане в училище. Хвана китката му и я стисна толкова здраво, че той най-сетне се принуди да се обърне и да я погледне.

— Дядо ми — рече изненадващо тя — беше застрелян. Тогава бях деветгодишна. Беше през петдесет и седма. Ливан бе на ръба на гражданската война. Убиецът дойде у дома. Застреля Ибрахим, дядо ми, застреля го под дървото, където той седеше. Видях това. Знам какво е. — Стисна китката му още по-силно. — Аз знам какво е — рече сподавено.

Ръцете му я обгърнаха, наболата му брада я одраска по бузата, а тя се отпусна върху него. Заплака тихо за дядо си, но така, както никога досега: тя го жалееше, да, но без самоомерзението, което бе отровило мъката й в детските и юношеските й години.

Колин зарови глава във врата й. Първо ръцете му, а сетне и устните се озоваха върху гърдите й. Нейните пръсти загалиха гърба му, сетне се спуснаха по-надолу, докато накрая и двамата се възбудиха и всичката болка и тъга на младостта им бе надмогната.

По-късно, докато лежаха слети като един, а първата светлина на ярката зора се процеди през спуснатите щори, тя прошепна:

— Има едно нещо.

Той още бе полузаспал, но надигна глава да я погледне в очите и се усмихна:

— Кажи ми.

— Майка ти… защо те винеше за смъртта на баща ти?

Погледът му се отклони от нейния и в следващия миг ловецът отново бе нащрек и обикаляше границите на лагера си — Колин срещу останалия свят. Сетне той се отпусна на леглото, но преди да заспи рече тихо и на нея й се стори, че изрече следните думи:

— Ще ти кажа през първата брачна нощ.

Отначало й се прииска да се засмее, сетне да заплаче, защото бе толкова красиво, а после пък не знаеше какво иска да направи, защото макар че щеше да бъде фантастично да го накара да потвърди, че наистина е произнесъл онези вълшебни думи; ами ако всъщност не бе…?

Тя прекара останалата част от ваканцията в размишления върху спомена за нощта, която започна с летен гръм и завърши с предложение за женитба.

Мисълта, която постоянно я преследваше, докато пресичаха Пелопонес, а после през Австрия и Германия пътуваха към Белгия, бе, че (разбира се) семейството й нямаше никога да се съгласи. Трагедия, защото толкова много го желаеше. Обожаваше Колин, Оксфорд и Англия — и то в този ред: като се ожени за него, щеше да притежава и трите. Ново начало, далеч от Бейрут, далеч от спомените за горкия, мъртвия дядо Ибрахим, далеч от Юсуф.

Най-накрая дойде време да се качват на ферибота за Дувър и тя повече не можеше да издържа.

Веселото ваканционно настроение бързо се стопяваше, въпреки всичките им усилия да го запазят. Беше хладен, сив ден в края на септември, а слънцето, тъй различно от гръцкото, вече не дразнеше очите им. Гъсти облаци се подреждаха на слоеве и бързо летяха в небето. Белите скали се мержелееха все по-близо през тънката пелена на дъжда. Колин и Лейла се бяха сгушили на една пейка на носа, държаха се мълчаливо за ръце.

— Е — рече внезапно той. Вдигна ръката й и я стовари леко върху коляното си. — Отново у дома. Виждаш ли онези облаци?

Тя проследи накъде сочеше пръста му и сви рамене.

— Не ти ли приличат на двойка, която се чука? Тя е по корем, а той я обладава изотзад.

— Ти само за това ли мислиш? — изписка тя, но тихичко, не искаше да я чуят околните.

— Извинявай. Виж сега, съжалявам много, чу ли? Опитах се просто да развеселя и двама ни. Просто… просто ми е гадно, защото свършва. Връщаме се у дома.

Тя извърна лице, нямаше си вяра да заговори.

— Само че, предполагам, ти не мислиш за Англия като за свой дом. — Изчака за отговора й, но той не последва. — Искам да кажа мисълта, да живееш постоянно в Англия няма да ти се понрави, нали? — Нова пауза. — Нали?

Тя погледна ръката си върху коляното му и си помисли: Защо всички умни мъже са толкова глупави?

— Мислех си, че като се върнеш в Бейрут, много ще ми липсваш.

— Още няма да се връщам.

— Но ще се върнеш някой ден, нали? И то скоро.

— Може би не. В Англия ми харесва.

Той не можеше да вземе решение; видя признаците за това и бе потисната до ръба на отчаянието. Той се суетеше, избягваше същността, наближаваше да изрече най-важното, но свенливо се отдръпваше. Може би бе сбъркала, че се бе влюбила в него. Ако цял живот ще е така…

— Лейла. Лейла, ще се омъжиш ли за мен!

— О, да, разбира се!

Думите й се изляха още преди да е напълно сигурна, че имаше намерението да завърши изречението с мен; може би просто бе поискал да я попита дали би се омъжила за някого някога — в неопределено бъдеще. Ала когато я задуши в прегръдката си тъй силно, че не можеше да си поеме дъх, тя разбра, че той наистина й бе направил предложение; тогава потърси устните му със своите, това бе най-добрият начин да бетонират годежа си, защото докато бяха тъй вплетени един в друг, той не би могъл да й рече, че е променил решението си.

Колин я отдръпна от себе си на една ръка разстояние. Очите му грееха весели.

— Кога за първи път разбра, че ме обичаш? — попита.

Как да му отговори, зачуди се тя, когато изобщо не бе разбрала кога бе станало? Разбира се любовта й започваше от онзи миг на паркинга, когато решимостта му я бе спасила от горилите на Фейсал; тогава се бе родила любовта й, но той нямаше това предвид.

— В Йос — отвърна тя.

— Но кога точно?

— Онази нощ, когато имаше кошмар, спомняш ли си?

Той се плесна по бедрото и се разсмя с глас.

— Знаех си!

Тя също се смееше.

— Но защо? Как?

— О, защото тогава ме видя слаб, безпомощен и въпреки това изпитваше същото към мен, а аз го разбрах.

Нелоша преценка, помисли си тя, за един мъж. Би могъл да добави нещо и за изплувалите на повърхността майчински инстинкти, но тя не би имала нищо против и това. Ала сетне първичната емоция, която се бе зародила и се разрастваше у нея още от Йос, скъса бента и тя си позволи да се отдаде на съзерцание на радостта.

Желаеше определени неща, толкова много неща и ето че те всичките бяха паднали в скута й. Оброни глава на гърдите му, искаше и се това да е жест на отдаване, на обожание, но както се държеше за него, като че търсеше спасение, изведнъж избухна в сълзите на пълна изнемога.

— Обичам те — заповтаря тя отново и отново. — О, мили Боже, Колин, толкова много те обичам, толкова те обичам…

Затупка го с юмрук по гърдите, леко, леко, сякаш искаше да я допусне в живота си и намери там убежище.

Съвсем обаче не се чувстваше у дома, когато се появи два дни по-късно в апартамента на покрива на Ланкастър Гейт с много превъзнасяния му изглед към Хайд парк. Халиб имаше такъв ефект върху нея. В негово присъствие, което и да е място извън Ливан, по-точно Бейрут, можеше да изглежда като определено долнокачествено жилище.

 

 

Едно от момичетата му отвори на Лейла вратата на апартамента. Друго седеше със свити крака на дивана и разлистваше списание Венити феър. Лейла прецени изражението й като продукт на такова отегчение, което те докарва до отчаяние. Трето момиче бе в банята с черни и бели плочки и бе заето с козметична маска на Халиб.

Трите жени бяха едва надхвърлили двайсетте, имаха дълги руси коси, облечени бяха в прилепнали дрехи, а роклята на козметичката бе от алена кожа. Халиб никога не се отклоняваше от идеала си за женска красота. Той водеше тези постоянно сменящи се момичета по партита така, както другите мъже носеха пръстени по ръцете си.

— Нали не говориш сериозно — Лейла чу масажистката да гука, — че миеш със сапун тази хубава своя кожа?

— Здрасти — рече Лейла. — Надявам се, че не съм прекъснала нещо важно.

Тя пристъпи да го целуне по бузата, но Халиб, предвидил жеста й, завъртя стола си така, че да застане гърбом и рече:

— Само течен сапун, Роксан; а резултатите ги виждаш. Сестра ми и аз имаме да обсъдим доста неща, можеш да си отиваш.

Роксан избърса лицето му с кърпа и излезе, токчетата й потракваха някак си злокобно по мраморния под. Докато минаваше покрай Лейла едва доловимо сви рамене. Лейла се облегна на стената и рече:

— Тази е нова.

Потрябва й цялата й смелост да го направи. Знаеше, че е загазила, че никога нямаше да й простят, че бе заминала с Колин, че бе донесла позор и мъка на семейството си. Едва ли бе връх на тактичността да повдига въпроса за последното завоевание на Халиб. Лейла не съзнаваше защо пое риска. Може би се дължеше донякъде на възпитанието й, което я бе научило, че нападението е най-добрата форма на защита.

Халиб се завъртя със стола си. Фланелката му подчертаваше хубавите му черти до съвършенство. Един миг я гледа безизразно, сякаш се опитваше да си спомни коя, по дяволите, бе тя. Сетне мустаците му се повдигнаха, лицето му се набразди от онези великолепни секси бръчици на усмивката му и за нейна изненада тя разбра, че той се радваше да я види.

— Добре дошла — рече той, пристъпи напред да я прегърне. — Добре дошла у дома, ангелче. Изглеждаш фантастично. — Целуна я по двете бузи: символичният жест на международната дипломация, но по-топъл, завладяващ: — В Гърция бе хубаво, нали? Обзалагам се. Хайде, разкажи ми…

Сякаш насън, тя се остави да я отведе в спалнята си, неговото непристъпно светилище, където той се настани в едно кресло до прозореца. Седнал до дългите до пода прозрачни завеси, които леко се люлееха от вятъра, той изглеждаше на сто процента източен принц: жизнерадостен, очарователен, богат като Крез.

Чак когато седна срещу него, осъзна какво всъщност й бе казал.

— Ти… знаел си, че ще ходя в Гърция?

Той разтвори ръце и се усмихна.

— Разбира се. Така, както знам, че горкият Юсуф отлетя да се утешава в Тайланд.

Лейла сведе поглед към ръцете си, които нервно ту се сплитаха, ту се разплитаха. Знаеше, че името на Юсуф ще се появи в дневния ред, но не бе очаквала това да стане толкова скоро. Странно обаче: тонът на Халиб, когато заговори за Юсуф, бе почти подигравателен.

— Писах му — рече тихо тя. — Беше ми много трудно.

— Да, но не бива да се безпокоиш за това. Татко е доволен.

Тя вдигна глава в опит да разбере защо така жестоко си играеше с нея.

— Юсуф отлетя за Тайланд и какво мислиш, ангелче? Марти Шафун си пиел питието в онзи хотел в Банкок и на кого мислиш налетял във фоайето: на Юсуф с едно момченце, за което Марти се кълне, че не било и с ден по-голямо от дванайсет години. Затова Марти похарчил малко пари и какво открил: че тези момчета, а те били доста на брой, прекарвали всяка нощ в апартамента на Юсуф. Извади късмет, че се измъкна, кукло. Толкова се радвам, татко също се радва, ние не знаехме нищо за това.

Тя не бе много сигурна дали да повярва на чутото. Годежът й с Юсуф бе малко или много подреден, уговорен, тя не го познаваше добре нито преди, нито след церемонията, макар, разбира се, да бяха прекарали известно време заедно. Една от най-привлекателните му черти, бе признанието му колко ценял девствеността преди брака; никога не й предложи нещо повече от целувка. Но дори и да бе така…

— Нямах и представа — прошепна тя.

Халиб разпери ръце още по-широко.

— Безкрайни са човешките потайности. Да поръчам ли на момичетата да донесат кафе?

Тя прие не защото й се пиеше, а защото й трябваше време да помисли. В отношенията си с Халиб Лейла често се чувстваше като шахматна фигура — не бе в състояние да предприеме собствен ход; и сега това усещане бе по-силно от всякога. Прекарала бе лятото с един чужд човек при обстоятелства, които съсипваха всякакви нейни претенции да има добра репутация. Много бащи-араби биха я нашибали с камшик, след което ще я изгонят — дори и сега, през бурните шейсет години. В Бейрут до голяма степен не бе така, но Фейсал бе такъв тип, а Халиб никога не правеше нещо, което би ядосало баща му или би застрашило положението му на най-големия син, на предполагаемия наследник.

Роксан донесе кафето и Халиб й обърна по-малко внимание, отколкото би обърнал на някоя сервитьорка в Риц, макар да изчака докато тя не затвори вратата, преди да заговори.

— А сега, ангелче — рече той с тона си Дай да бъдем разумни, който пазеше за семейните въпроси, — трябва да поговорим за някои неща, а? Знам, че си прекарала чудесно в Европа. От гледна точка на семейството, нека си говорим откровено — не съвсем чудесно, но — той сви рамене, — такъв е светът днес. И за късмет на Колин ние нямаме нищо против него, може би е спасил живота ти веднъж, кой знае? А ти го обичаш, разбира се, и искаш да се омъжиш за него, нали?

След като тя не отвърна нищо, лицето му помрачня.

— Лейла, аз искрено се надявам, че искаш да се омъжиш за този мъж, че той иска да се ожени за теб. Една сгодена двойка се отдава на веселба, какво лошо има? Но ако не сте сгодени…

Гласът му се снишаваше още и още и тя едва го чуваше. Той бе най-опасен, когато бе напълно мълчалив. Беше неподвижен, стиснал с ръце облегалките на креслото и тя съзнаваше, че я преценява. Притежаваше властта да го направи. Можеше също да произнесе и присъдата й.

— Бих искала да получа разрешение — рече тя, — да се сгодя официално за Колин Рейли и да се омъжа за него… — Беше готова да каже Колкото е възможно по-скоро, но надделя мъдростта, не биваше да смятат, че е забременяла. — … След известно време, за да сме сигурни, че всички ще го опознаем по-добре, отколкото познавахме горкия Юсуф.

— Добре казано, кукло. Аз, разбира се, не мога да говоря от името на татко, но след като се запознах с този англичанин и той ми хареса, мисля, че ще мога да пледирам успешно за вас.

— Трябва ли да се върна у дома и да говоря сама с татко?

— Не е необходимо, освен ако не те извика. Това означава ли, че няма да продължиш образованието си?

— Аз… — Тя изведнъж осъзна, че изобщо не бе мислила за това; страхът й от сблъсъка с Халиб бе тъй подавляващ, че не бе помислила за нищо друго.

— И къде възнамерявате да живеете? Да намерим ли някаква работа на Колин в Бейрут?

— Не.

— И аз така си мислех. Та защо, в края на краищата, някой от двама ви ще пожелае да живее в Бейрут? Нещата ще се влошат, ангелче, много ще се влошат; по-добре е човек да се установи на по-безопасно място. В Англия, така ли?

— Англия ми харесва — рече отбранително тя.

— На мен — също; ще се виждаме често. — Той определено изглеждаше доволен от тази перспектива. — Колин може би ще иска да се заеме с преподавателска работа?

Тя се вторачи в него. Вярно бе, че Колин възнамеряваше да се отдаде на академична кариера. Но го бе решил едва предишната вечер. Откъде би могъл Халиб да знае?

Информацията му можеше да произхожда само от внимателен анализ на миналото на Колин и на характера му. Което пък поставяше нов въпрос: откъде знаеше той за произхода на Колин?

Значи го бе шпионирал.

Тя знаеше, че вече бе шахматна фигура в ендшпила и спалнята изведнъж й се стори студена.

— Мисля — продължи внимателно той, — че трябва да се ожениш съвсем скоро, кукло. Инак хората у дома ще почнат да говорят.

Тя почти го мразеше, че я нарича кукла, но този път преглътна яда си и рече:

— Колко скоро?

Той дори не се престори, че се замисля.

— Следващия месец.

Тя се взря в лицето, което изведнъж бе станало каменно, и попита:

— Защо?

— Защото аз казвам така.

Баща и син правеха едно Ние. Царското Ние.

— И аз нямам право на глас относно собствената си венчавка?

— Нямаш. — Той се изправи. — Трябва да разбереш няколко неща, Лейла. Ти ни донесе срам, да не говорим за самата теб. Но ние няма да те прогоним, няма да спрем издръжката ти или да унищожим мъжа, който те съсипа.

Ако очакваше тя да му благодари, значи очакваше напразно.

— Ти, разбира се, трябва да се омъжиш за този англичанин — вече разпореждаше той, — ако искаш да запазиш известно уважение поне от просяците на улицата. Но ще трябва да дадеш нещо в замяна.

— Какво?

— Помощ.

— Каква помощ?

— Ще ти се съобщи, когато е необходимо да узнаеш.

— А ако откажа?

И така тя предприе последния си ход, предизвикан единствено от куража й; не се оставяй негодниците да те поставят на колене, това бе казвал Колин винаги. Но то не промени нищо.

— Ако откажеш, ще те зазидаме в Бейрут до края на живота ти. И ако по някакъв начин успееш да се измъкнеш, мога да те уверя в следното: никога няма да намериш годеника си, дори и да обикаляш света хиляда години.

Шах и мат!

 

 

22 юли 1984 година, следобед

Дамур, Ливан

Селестин прекара нощта на двадесет и първи юли някъде в Западен Бейрут със завързани очи, вслушана в избухването на снарядите, чудейки се кой ли бе отговорен за тази последна бомбардировка. Малко след изгрев-слънце двама от хората на Фейсал я натикаха в кола и отпътуваха с висока скорост. Тя усети, че излизат от града; после някаква груба ръка махна превръзката от очите й и тя разбра, че пътуваха на юг по крайбрежния път.

— Къде отиваме? — попита, макар дълбоко в себе си да знаеше отговора; а когато Хасан се обърна назад и рече В Дамур, то това само потвърди очакванията й.

Преди отвратителният Хасан да й измърмори накъде се бяха запътили, Селестин почти бе забравила за крайбрежната вила в Дамур, само на няколко мили южно от Бейрут, но след това спомените нахлуха като огромна вълна: среднощни къпания, бързоходният катер, танците на терасата, празненствата, о, Господи!, колко добре си спомняше тези празненства… Ливан, Ливан, помисли си тя; отидоха си дните на моята младост, а и на твоята — също.

Някои от най-щастливите й дни в Дамур обаче бе прекарала тихо и кротко, само с Ибрахим и с няколко книги за компания, дори радиото бе забранено да се слуша, освен в края на седмицата. Фейсал бе заченат в Дамур. Когато Селестин се събуди на другия ден, нямаше ясен спомен от самото събитие, макар да бе сигурна, че е бременна и дори махмурлукът не можеше да разсее тази й увереност. Толкова хубаво бе всичко това тогава. Нямаше как да знае, че ще дойде ден, когато ще се бои от сина си, а той ще я мрази.

— Мислех си, че израелската армия е изгорила къщата ни — рече тя, обърната към прозорчето, в тона й се прокрадна разочарование. — При оттеглянето си.

— Нямаме проблеми с израелците — рече самодоволно Хасан.

Голямото волво препускаше по тесния път между банановите плантации и морето, зад него облаци прах се кълбяха към небето. Селестин си спомни как тя и Ибрахим дойдоха да посетят това място, малко след като се ожениха: беше просто парче земя, обрасло с висока трева, ръждивите останки от трактор и една колиба. Банановата плантация, която заемаше по-голямата част от хинтерланда, бе притежание на стар съученик на Ибрахим, изпаднал в затруднение. Ибрахим не се интересуваше от производството на банани, но му харесваше изгледът, който се разкриваше от порутената колиба. Не му хрумна обаче да купи колибата (която желаеше) без плодните дръвчета (които не искаше); купуваше от приятел, който не можеше да се унижи от подаяния, а тъй като стойността на земята зависи от продуктивността й, въпросът бе или всичко, или нищо.

Всъщност бананите носеха добри пари; както и доматите, авокадото, портокалите и лимоните, Ибрахим бе разнообразил производството по обичайния си объркан начин. Цял живот купуваше, воден от импулса, и комай бе единственият сред ливанските бизнесмени, чиято импулсивност го бе направила богат.

Докато приближаваха вилата, Селестин се запита дали всъщност покойният й съпруг не бе далеч по-организиран, отколкото изглеждаше на пръв поглед. Но сега не й се мислеше за това, защото то означаваше, че е знаел какво прави, когато финансира палестинците, предизвиквайки по такъв начин смъртта, която й го отне, ведно със смисъла на живота й.

Хасан влезе във вилата, остави шофьорът да донесе чантите им. Докато изкачваше стъпалата към терасата, Селестин откри, че твърде малко неща се бяха променили: изгледът към заливчето, пясъкът — на неравни купчини в краищата на плажа, чадърът с дупка в брезента, подпрян до стената. Вилата бе проста, едноетажна сграда, построена от сгуробетонни блокчета и дърво; беше обаче голяма. Тя бе поставила условието да бъде голяма, още докато я проектираха, защото знаеше, че ще бъде най-ефектното място за нейните празненства. Затова имаше доста спални; докато обхождаше къщата сега обаче, забеляза следи от влага и от разруха навсякъде, където погледнеше и я заболя. Денят бе облачен и влажен; депресията се носеше като черните буреносни облаци над Средиземно море в някоя знойна октомврийска вечер.

— Колко време ще останем тук? — попита тя Хасан. — Можеш да налееш и на мен едно.

Хасан, с обичайната си безогледност, си наливаше уиски, което бе извадил от бюфета; по нейно време той се заключваше. И сега, като надникна над рамото му, тя видя, че този слуга, този червей, притежаваше ключа. Селестин никога не можа да разбере какво намираше синът й в този неприятен дребосък. Беше напълно в стила на Фейсал да определи тъкмо Хасан за неин тъмничар.

— Ще останем — рече той и се изправи с по една чаша във всяка ръка, — докато се разреши онази неприятна история в Йемен. Има радио.

Хасан избърса праха от стария апарат, включи го, от него загърмя поп музика. Селестин му каза да го изключи, но Хасан се кривеше с идиотска усмивка и щракаше с пръсти. Тя се втурна към радиоприемника. Той я изпревари. Ръката, която стисна китката й, бе като стоманена гривна. Тя се съпротивляваше, но той само се усмихна още по-широко.

Тя се тръшна на прашния диван и усети, че сълзите й бяха съвсем близо. Не плачеше за себе си. Всяка секунда, която щеше да прекара затворена тук, означаваше секунда по-близо до смъртта на Роби и Колин. Копнееше да е навън, да предприеме нещо, каквото и да е… какво разочарование! Тя бръкна в чантата си за салфетка.

Ръката й напипа шишенцето с парфюм, разсеяно го поглади. Запасът й от Синя трева намаляваше; най-добре да го пести.

Някъде далеч, отвъд плантацията, се чу шум на кола. Селестин бе възрастна, но слухът й си оставаше остър; във всеки случай по-остър от хасановия, защото той не даде знак, че бе чул нещо, а продължи да танцува из стаята и да надига уискито. Тя разбра, че всичко това му харесва. Хасан винаги я бе мразил, още отпреди години, когато тя се опълчи срещу Фейсал, неговия господар, и така си спечели постоянно изгнание в Ярзе. Тя твърде често се бе карала със сина си, без да си разчисти сметките с него, тъй като на убежденията й им липсваше куража, а в това общество единственото наказание, което влизаше в сметките, бе добра, силна доза смърт.

Странно, но след Фейсал тя не можа да роди друго дете; имаше само серия от спонтанни аборти. В това имаше нещо сатанинско. Това дяволско изчадие си бе пробило път към света и сега не искаше да допусне никаква конкуренция. Трябваше да го удуши още след раждането му, далеч преди да има възможността да стане баща на Халиб и Лейла. Не, как би могла да стори такова нещо? Фейсал бе толкова мило дете, толкова хубаво…

Селестин стана и закрачи из стаята. Шумът на колата бе отдавна стихнал, но не излизаше от ума й. Беше й се сторил толкова… толкова познат. Някъде дълбоко в себе си тя го позна, макар да не можеше да го свърже с някакво име.

Чу как Хасан изскърца със зъби зад гърба й, обърна се и го видя как неодобрително клати глава.

— Мислиш си да избягаш ли?

Селестин несъзнателно бе стигнала до входната врата.

— Моля те, недей. — Усмивката на Хасан разкри уста, пълна със стари, метални коронки. — Емил ще се събуди и тогава… кой знае? А?

Емил, сети се тя, бе шофьорът. Не го познаваше отпреди, но изглеждаше брутален: злобен и неинтелигентен. Кой знае, наистина.

— Дали има още вода? — сопна се тя.

След като Хасан само сви рамене, тя влезе в банята без да иска разрешение. Намери под мивката пластмасова кофа, пълна с мътна вода. Нямаше кърпа, сапун. Завесата на душа бе плесенясала и вонеше. Голи охлюви и паяци бяха заели всички пукнатини. Селестин вдигна капака на тоалетната и мигновено го спусна отново, но не и достатъчно бързо, за да затвори всичките мухи, които живееха там, нито пък вонята, от която живееха.

Квадратното прозорче над тоалетната бе твърде малко, за да се промъкне през него възрастен човек. Погледна го със свито сърце. По дяволите!

Някой бе оставил половин бутилка почистващ препарат до ваната. Селестин довлече кофата до тоалетната, разплисквайки навсякъде водата. Тъкмо събираше куража да отвори капака и да изплакне тоалетната със смес от вода и почистваща течност, когато чу нещо.

Вдигна глава. Шумът идваше отвън. Не бе Хасан: чуваше го как още подскача на онази музика. Сигурно Емил бе отишъл зад къщата да се изпикае.

Но шумът не приличаше да е предизвикан от мъж. Приглушен, сякаш съчки изпукваха съвсем леко под нечии стъпки. Може би някакво животно?

Селестин се покачи на тоалетната и предпазливо надникна навън. Стъклото бе толкова мръсно, че не можа да види нищо друго, освен зеленината на дърветата. Опита с райбера и отвори рязко прозореца.

При отварянето си той се удари в нещо; Селестин чу сподавен вик, надвеси се и видя под себе си Азиза, притиснала ръка към слепоочието си. Усетила, че има някой над нея, тя вдигна глава и в един миг двете старици се гледаха безмълвно.

— О, Иза! — съвзе се първа Селестин. Заговори с висок шепот, молеше се Хасан да си остане оглушен от онази глупава музика. — Как дойде тук? О, да, разбира се! Онази кола, която чух!

— Да.

— Но как разбра, че съм тук.

— Сетих се. Знаех, че не може да те държи затворена в дома си, има твърде много посетители, а жилищният блок в града не е безопасен. Той обаче те държа там снощи. Не можех да направя нищо, докато бе там, беше пълно с тая негова измет. — Азиза се огледа нервно наляво и надясно. — Можеш ли да се промушиш през това прозорче?

— В никакъв случай — просъска Селестин.

— А няма и задна врата. — Азиза се замисли. — Колцина са вътре?

— Само Хасан е.

Като чу името му, Азиза направи гримаса.

— И само един в колата?

— Да.

— Той хърка, не се тревожи за него.

— Ами Хасан…

— Не знам… Трябва да намериш начин да го надвиеш.

— Как? — Тонът на Селестин бе смесица от негодувание и гняв. — Да не очакваш една стара дама да размаха бухалка?

— Винаги носеше пистолет в чантата си.

Селестин понечи да й каже, че от години не носи вече пистолет, но при споменаването на чантата й хрумна нещо.

— Виж какво — рече след кратка пауза. — Имам една идея…

Няколко секунди по-късно Хасан бе сепнат от силно изпискване, толкова силно, че можа да надвика острия звук на Радио Ливан.

— Окото ми… — Селестин влезе клатушкайки се в стаята, притиснала чантата към гърдите си. — В името на Бога, Хасан, погледни окото ми, виж какво има…

Той се държеше на разстояние, докато я преглеждаше — подозираше капан.

— Какво ти има на окото?

— Влязло е нещо в него. От водата, о, mon Dieu^[2], но то кърви — извика тя. Радиото едва ли би могло да я конкурира, макар Хасан да го угаси с рязък жест, след което тръгна към Селестин.

— Седни — изръмжа той и я бутна на дивана. — И мълчи!

Ала думите му я накараха да се развика още по-силно. Хасан чу стъпки на верандата, обърна се раздразнен и видя Емил да влиза, да провери за какво е целият този шум.

— Ела тук — рече Хасан. — Дръж я да погледна.

Емил заобиколи дивана и хвана Селестин за раменете, а Хасан се наведе, за да се взре в окото й. Нито един от двамата не видя какво правеха ръцете й. Селестин тихо измъкна шишенцето с парфюма от чантата си. Вдигна го и усети как Емил я стисна по-силно, когато видя — но твърде късно, — какво възнамеряваше да стори тя.

Тя пръсна разтвора от почистващата течност право в очите на Хасан.

Той залитна назад и изрева. Селестин се понадигна, опита се да се извърти и да насочи спрея към лицето на Емил, но рефлексите й не бяха достатъчно бързи, той пусна дясното й рамо и посегна към китката й. Гумената топка поддаде под натиска, шишенцето избълва малко облаче спрей и двамата извърнаха глави, без да прекратяват борбата. Селестин инстинктивно се наведе напред, опитваше се да свали ръцете на Емил и да го неутрализира; но той премести дясната си ръка, натисна я по челото и отметна главата й назад. Не бе достатъчно силна, за да се бори дълго с него. Другата му ръка се уви около китката й и вече държеше шишенцето за гърлото.

Точно тогава Азиза изтича през вратата. Спря се пред Хасан, който още се олюляваше, стиснал с ръце очите си; тя пое дълбоко дъх и с все сила го блъсна в гърдите. Той залитна назад към радиото и се стовари върху острия му горен ръб. Азиза се хвърли върху гърба на Емил и се залепи там, досущ като Морския старец от приказката, като едновременно го налагаше по темето с юмрук.

Емил пусна Селестин. Усетил, че новият нападател бе жена, при това лека категория, той замисли да се претърколи напред, да я хвърли от рамото си на пода и ако има късмет, да й строши врата. Но преди да успее да направи нещо, Селестин се изправи, насочи спрея си и отбеляза точно попадение върху лицето му. Той затвори очи и с рязко движение се опита да се освободи и от двете. Азиза бе отхвърлена към стената. Сигурен, че я бе извадил от строя поне за момента, той насочи вниманието си към Селестин. Нанесе с все сила удар с опакото на ръката си, но тъй като посмя да отвори очи само за частица от секундата, не можа да се прицели точно; ударът му дойде с половин метър встрани и бе причина да изгуби равновесие. Падна на коляно и в този момент Азиза връхлетя върху него, размахала бутилката с уиски. Стовари я точно върху темето му. Бутилката не се строши, както става на кино, затова тя го удари пак, сетне за трети път, докато тъмночервеният фонтан, който избликна из косата му, й подсказа, че бе спечелила. Емил падна по очи на пода, тялото му тежко изтопурка и Селестин изскърца със зъби.

Азиза се държеше за сърцето. Хриптеше, лицето й бе бяло като платно и в този момент Селестин си помисли, че ще припадне.

— Навън! — извика тя. — Бързо навън!

Ала Хасан им препречваше пътя към вратата. Държеше в ръката си пистолет. Размахваше го безцелно, опитвайки се да намери опипом предпазителя. Селестин зърна очите му и ахна: двете кухини бяха пълни със слуз, не се виждаха изобщо зеници; да, тя бе извършила това, бе ослепила един човек; краката й се разтрепериха, посегна да се подпре на нещо… но когато той стреля и куршумът проби тавана, се сепна. Грабна Азиза за ръката и се понесе право към Хасан, дясната й ръка бе свита в юмрук и протегната напред като таран. Улучи го в адамовата ябълка. Той се свлече, изхриптявайки, което я накара да се сети за разлагащите се в киселината очи и тя изкрещя, но изкрещя вече свободна. Почувства с кожата си топлия, солен въздух, чу шума на вълните в далечината, беше навън, тичаше. Азиза бе скрила стария си ситроен Диан зад китка бананови дръвчета, недалеч от вилата — същият стар, небесносин ситроен, Боже мой, тази кола е десетгодишна, беше ръждясала, бе по-скоро смачкана, отколкото очукана. Азиза вкара контактния ключ, запали на четвъртия път, включи на скорост и пое спокойно; и ето ги, две дърти госпожи в една таратайка, тръгнали да се повозят. Незаслужаващи ничие внимание. Безинтересни както за шиитските снайперисти, така и за фалангистките милиции. Свободни.

 

 

Фейсал Ханиф пристигна час по-късно.

Возеше се на задната седалка на сребристия си дълъг мерцедес със зеленовати тъмни стъкла, а когато един бодигард отвори задната врата, лицето му бе жестоко. Бе опитал да се свърже с Хасан по късовълновата радиостанция, с която не се разделяше никога; неуспехът не предвещаваше нищо добро за онези, чиято работа бе да изпълняват заповедите му.

Въпреки жегата и влажността в този облачен ден, той носеше светлосив, строго скроен, двуреден костюм; и най-злостният моден критик не би намерил някакъв недостатък във възела на вратовръзката му или в съвършено изгладената му риза. Беше около петдесет и пет годишен, но имаше тяло на трийсетгодишен: висок, изправен, строен, с добре тренирана мускулатура. Кожата му бе изключително фина: много тъмна, с цвета на разкошен коледен пудинг и също тъй влажна. Той оставяше тялото и простото, но изискано облекло, което носеше, да говорят сами за себе си: никакви златни копчета за ръкавели, никакви диамантени игли за вратовръзка или бутикови слънчеви очила.

Хората, които се срещаха за пръв път с него — особено жените, — можеха веднага да се закълнат, че този мъж е продал душата си на дявола, защото нямаше друг начин да се съчетаят здраве, външен вид, богатство и чар. Никой обаче не отдаваше това съчетание у него на Бог и на ангелите. Имаше неимоверно присъствие: дори когато не говореше, човек се чувстваше донякъде задушен, донякъде оглушен.

Фейсал прекрачи изпадналия в безсъзнание Емил, огледа пораженията в стаята, съставяше си картина на станалото. Хасан седеше на терасата, подпрян на стената, още стенеше, вече по-тихо, а двамата бодигарда на Фейсал стояха със скръстени ръце — знаеха, че така му харесваха. Най-сетне той се обърна към единия от тях и рече:

— Фахим, би ли прекратил този шум?

Мъжът на име Фахим застана мирно, след което излезе от къщата. Фейсал чу шум от кратко боричкане, последвано от тишина. Тишината продължи доста време, но Фейсал продължи да стои там с леко наклонена глава, сякаш още се вслушваше, докато два приглушени изстрела не сложиха край на замислеността му.

— Мислиш ли, че ще можеш да го събудиш? — измърмори той.

Вторият бодигард разтърси Емил. След няколко минути успя да докара шофьора в състояние, наподобяващо нормалното, а когато Фахим се върна във вилата, вече се водеше почти адекватен разговор.

— Къде отидоха? — попита Фейсал, когато Фахим влизаше. — В каква посока поеха?

Емил поклати глава.

— Не знам. Съжалявам.

Фейсал бе приклекнал до него; бавно се изправи и остана замислен още миг-два. Двамата бодигардове не сваляха поглед от него. В следващия миг той щеше да им каже какво трябва да се направи и те щяха до го сторят. Нещата винаги следваха този ред.

— Две жени — рече най-сетне той. — Две възрастни, невъоръжени жени срещу теб и Хасан. — Фейсал изпусна дълга въздишка. — Намирам доста комични елементи в това, Емил, но фактът си остава факт: когато майка ми ме засегна и, повярвай им, това бе за последен път, ти си я изпуснал.

Шофьорът не смееше да погледне Фейсал. Устните му затрепериха в тик.

— Освободен си от служба при мен, Емил. Ще ти вземат картата за самоличност и ще те оставят на пътя за летището. Ако успееш да се добереш до дома си в Мусейтбе, ще бъдеш в безопасност.

Никога една смъртна присъда не е била произнасяна толкова величествено.

 

 

22 юли, пладне

Бахрейн

Андрю Нън завари всички наобиколили телевизора в задната стая на офиса на агенцията на Лойдс, опитваха се да накарат видеокасетофона да заработи. Звънеше телефон. Никой не вдигаше слушалката. След време звънът премина в затихващо дрънчене и накрая спря. Андрю прекоси на пръсти стаята, изключи този телефон и включи на мястото му своя преносим телефакс.

Машината бе японски прототип, още не се продаваше масово, но бе доказала качествата си тъй убедително, че Нън не се разделяше с нея при пътуванията си. Макар и усетил, че Селман Шехаби го наблюдаваше критично, той игнорира иракчанина и довърши с инсталацията. Чак когато свърши работата си, вдигна глава и попита:

— Нещо ново при теб?

— На борда няма израелци. Поне няма израелски паспорти.

Андрю веднага схвана разликата. На този етап не възнамеряваше да тревожи Шехаби със слуховете, че ударни групи от Тел Авив бяха започнали да циркулират из международната застрахователна общност. Нън бе дочул това от своя връзка в разузнавателния отдел на Алигзандър & Алигзандър в Ню Йорк, информацията бе потвърдена от асоциацията на презастрахователите на военен риск: достатъчно надеждни източници при нормални обстоятелства. Но нямаше нужда Шехаби да научава слухове. Той бе напълно в състояние сам да ги създава.

— Открихме как са били натоварени оръжията на борда — продължи иракчанинът. — Използвали са шофьор на автобус с допуск до пистата. Той е идентифицирал Халиб Ханиф, братът на Лейла, като човека, който го е вербувал. Човек от фирмата по почистване на самолетите е поел оръжията, след като са били пренесени в охранявания периметър на летището. Той обаче е избягал.

— Какво ново за самолета?

— Багдад следи предаванията от Техеран — отвърна Шехаби и кимна към телевизора. — Оттам са и видеозаписите.

Нън погледна телевизионния екран, на който се виждаха само черги и учтиво премълча.

— Носиш факса си, очакваш ли някакво развитие?

Ами, всъщност нещата се ускоряват в Джак, онези десет милиона швейцарски франка са близо до курса си към джоба ми, стига само да държа внимателно щурвала. А след като никога няма да узная, никога няма да ми бъде дадена възможност да разбера ролята си в цялата тази глупотевина с отвличането, не виждам защо да не оставя вниманието си да поотслабне малко.

— Развитие — рече дипломатично, — може да се случи всеки миг.

Вече бе говорил дълго с Трюин по телефона, докладва му за срещата си с Халиб Ханиф предишната нощ и обсъдиха доколко да информира за това Шехаби. Нън и Трюин постигнаха съгласие относно важността на казаното от Халиб; и двамата искаха бързо и чисто приключване на отвличането, бяха готови да предложат отстъпки в интерес на бързината. А Селман Шехаби нямаше да погледне на нещата по такъв начин.

Накрая Трюин се съгласи Нън да реши сам колко да каже на иракчанина и колко да спести. В този момент Нън още не бе сигурен как да постъпи.

Телевизионният екран се изчисти. Появи се изображението на убития южноафриканец, проснат на чакъла, речта бе на арабски. Единият от мъжете до телевизора започна да превежда симултантно; Нън долови сумтенето му и позна гласа на доктор Милнър.

— … Неподчинението ще доведе до нови наказателни мерки… — ъ-ъ-ъ… сега този… водещият ли?… Господ знае как да го наричам, цитира имената на иранските военнопленници и иска… какво иска? Иска да бъдат освободени веднага, иначе още пътници ще бъдат… не, това е твърде силно казано… — навярно ще пострадат…

Изображението се разля в цветни линии, за да бъде заменено най-накрая от картина на часовник.

— Това бе вчера — коментира Трюин. — А ето тазсутрешният епизод. Малко след зазоряване; трябва да призная, че връзките им са дяволски добри.

Водещият бе същият. Записът започна с близък план на самолета. На вратата му се виждаше човек с качулка. Стоеше там без да помръдне, с вдигнато на равнището на кръста си оръжие.

Майор Трюин даде на стопкадър и рече:

— Работим по него. Обсъждаха се пет имена за човека в кадъра, засега преобладава мнението, че се нарича Фуад Нусейбех. Преди три години е действал от долината Бекаа като член на групата на Арафат, наричана Хауари, но повечето от целите му са били в европейските градове. Роден в Яфа, през 1947-а, преселил се в Ливан, обичайното досие. Нашите хора биха били доволни, ако е Нусейбех, защото е свързан с Ханифови; част е от тяхната банда.

— Как се е качил на самолета? — попита Нън.

— Фуад, ако е той, се е качил в Бахрейн, заедно с още един заподозрян. Почти сигурни сме, че трима други от терористите са били в самолета, когато е излетял от Лондон: всички са дошли от безопасни летища — Манчестър, Глазгоу, Амстердам, — със свързващи полети, което означава, че не са минали сериозна проверка на Хийтроу.

— Някакви данни за Лейла Ханиф? — попита Нън.

— Идентифицирана е от летищния персонал в Бахрейн. И… — Трюин започна да пуска записа кадър по кадър. — Гледайте вратата, зад рамото на мъжа… ето! Видяхте ли? Някакво движение, нещо бяло, просто за миг.

— Върни го пак, моля те.

Трюин изпълни молбата. Нън се наведе на сантиметри от екрана, но проклет да бе, ако видя нещо.

— Нашите техничари се занимават със записа, откакто е пристигнал, и се кълнат, че онова, което се вижда, е човешка фигура, облечена в някаква дълга рокля; склонни са да твърдят, че е жена.

— Склонни ли… какво означава това?

— Означава, че страшно им се иска да е жена и затова се ловят и за сламката — рече спокойно Трюин. — Други въпроси?

Нън се изправи, но продължи да се взира в екрана. Тази жена Лейла Ханиф вече бе завладяла въображението му. Непрекъснато си припомняше снощния си разговор с Ан-Мари. Ще измина целия път до ада, за да презаредя с гориво и ще продължа… Ан-Мари разбираше Лейла по свой начин, непостижим за него; тогава доколко той самият разбираше Ан-Мари?

Докъде би стигнал Андрю Нън, за да защити детето си?

— Какво ще кажете за другия вертолет? — попита замислен той. — Онзи, който докара белята?

— Съюзнически — отвърна Трюин.

В устата му човек преспокойно можеше да държи краве масло, дори и след като е изтекъл срокът на годността му.

Нън кимна, но наближаваше времето, когато той щеше да повдигне отново въпроса пред Трюин. Знаеше, че американските военноморски сили неофициално бяха разрешили на израелското военновъздушно разузнаване да отлетят с втория ’коптер, онзи, който бе предизвикал смъртта на Ван Тондер, от американски разрушител, който кръстосваше Арабско море. И други вече се досещаха за това и задачата на Нън се усложняваше десетократно. Засега обаче той само ругаеше появата на вертолета и всичко свързано с него, преди да попита:

— И какво могат да докладват съюзническите източници?

— Сума чисто технически данни за терена и прочее.

— Какъв е шансът за атака?

— Абсолютна нула. Не са летели дълго, но достатъчно, за да засекат наличието на взривни вещества на борда.

— Как, по дяволите, могат да го правят?

Трюин сви рамене.

— Един Господ знае. Камери с рентгеново лъчение може би; дългофокусни обективи, не казват.

— Атака ли? — Шехаби вече бе проявил признаци на нетърпение и се намеси. — Какво означава това, моля?

— На нашия жаргон — опит за нападение срещу самолета. — Трюин се обърна към Милнър. — Кажете ми, докторе… как, по ваше мнение, биха реагирали йеменците на евентуално предложение да бъде изпратен екип от SAS, който да спаси пътниците?

— Вероятно ще го приемат като обявяване на война. Те са марксисти-хардлайнери, нереформирани марксисти.

— Какво ще кажете за района, където е кацнал самолетът? — попита Трюин. — Каква е обстановката там?

— Ал-Махра е рядко населен район; тук-там някои и други бедуини и това е всичко. Няма асфалтирани пътища, дори и в Ал-Гайда, столицата на провинцията. Това е най-неразвитата част на страната. Никой, ама съвсем никой не може да получи разрешение да я посети. — Милнър размаха показалец, за да подчертае казаното. — Нямате си представа колко мрачно, колко пустинно място е този район.

Нън разбра, че разговорът не водеше наникъде.

— Какво ново за шестте ирански пленници? — намеси се той, — онези, които се държат… — погледна към Шехаби, — за които се твърди, че се държат в Багдад.

— Високопоставени военни, пленени по време на войната. — Отговори Трюин. — Плюс един генерал от военновъздушните сили. Необичайно поведение. В момента върви война. Ако някои от хората ти попаднат в плен, не блъфираш с отвличане на пътнически самолет, просто чакаш да свършат военните действия или викаш на помощ Червения кръст, Червения полумесец и прочее. Или преговаряш за размяна на пленници.

Нън винаги усещаше намека, когато се появи. Трюин го подканваше да вземе решение относно Халиб. Най-добре е да действа чисто… ала когато понечи да заговори, усети как стомахът му се надига — същото усещане, когато се возиш на увеселително влакче с главоломните му изкачвания и спускания.

Докато си припомняше снощната среща с Халиб, той си позволи да огледа стаята, да види реакциите на присъстващите. Шехаби приемаше нещата забележително добре. Когато Андрю свърши, обаче, той пръв подскочи.

— Защо чака досега, за да ни кажеш това?

Това, разбира се, бе въпрос точно в целта и Андрю едва ли можеше да каже: Тъй като не ти вярвам ни на йота, приятелче, има си граници доколко цялата абстрактна истина би била ефикасна. Затова, вместо това той даде на иракчанина разумно, ако не и убедително обяснение.

— Ханиф е терорист, просто и ясно, въпреки бизнесменското си прикритие. Нямах намерение да губя време и ресурси, без първо да направя някои собствени проучвания, особено след като усетих, че той диша във врата ми.

— Знаем със сигурност, че синът на Лейла Ханиф е на борда на самолета. Какви други проучвания би могъл да направиш?

— За душевното й състояние, за последиците за пътниците. Говорих с психолог, използвах независими източници, за да проследя със сигурност движението й през последните няколко години.

Това бе вярно: работил бе здравата цяла сутрин, но последното нещо, на което Нън би се съгласил, бе да разкрие източниците си. Шехаби изглеждаше разочарован. За щастие човекът от MI6, който днес още не си бе отворил устата, изглеждаше склонен да се намеси.

— Аз бих обяснил маса неща — рече бавно той. — Цялата тая работа ми се видя странна още от началото. Имам предвид: защо именно в пустинята на Южен Йемен? Защо не на някое летище, с маса репортери и телевизии? Едно отвличане няма смисъл, ако му липсва публичност. При всичкото ми уважение към доктор Милнър тук, защо правителството на Южен Йемен изобщо не се намесва; с голяма радост би действало отговорно, за да увеличи чуждестранната помощ. Но всичко започва да придобива смисъл, ако се вземе предвид задната мисъл на Лейла Ханиф. — Той се развълнуваше все повече и повече. — Бих рекъл, че Халиб Ханиф с право е обезпокоен. И би трябвало да бъде.

Нън се улови, че мислите му се отклоняваха в необичайни посоки. Беше се влюбил страстно в Ан-Мари и й бе предложил брак, малко след като се запознаха по време на ваканцията си в Ница. Синът им бе плод на любовта. Тя бе рекла, че ще стигне и до ада, но нима би се отдала на насилие заради Майкъл? Нима би отвлякла самолет, само за да бъде с него? Не, това бе абсурдно. И все пак, една жена бе готова да открадне, за да нахрани гладуващите си деца, би убила, за да ги защити…

Заговори Трюин.

— Не съм убеден. Ако е искала да си върне момчето, би могла да организира отвличането му в Англия през последните две години.

— След случая в Ню Йорк двамата Рейли бяха под наблюдение — информира човекът на MI6. — Проверих. Халиб сигурно го е разбрал.

Трюин тръсна глава.

— Е, тогава може би… Кажи ни, Андрю, имаше ли късмет тази сутрин?

Нън си наложи да върне мислите си върху главната тема.

— Е, засега това е положението на нещата. Хората, с които разговарях, са до един на мнение, че това е търговска сделка, организирана от Ханифови. Навярно някъде по веригата съществува и връзка с Хизбула. Казаха ми и аз съм на това мнение, че след срещата ни Халиб се е качил на борда на иранската фрегата, от която излита вертолетът. Задънена улица; освен ако нашият приятел тук — той махна с ръка към Шехаби — не извади като фокусник от ръкава си иранските пленници.

В последния момент реши да не съобщава на Шехаби последните данни, получени от Джери Рейбън: че Фейсал Ханиф се намираше в Кайро и бе направил резервации за всички възможни полети до Бахрейн през следващите седемдесет и два часа.

Шехаби се облегна на най-близкото писалище и скръсти ръце. Гледаше към пода. Нън го загледа с отново засилен интерес. Беше очаквал обичайното разгорещено отричане за съществуването на пленниците. Сдържаността му бе неочаквана. Може би в крайна сметка бе повлияна от информацията му за срещата с Халиб. Но преди Шехаби или да задоволи, или да осуети очакванията, телефаксът изпиука и индикаторът му Приема започна да мига.

Андрю поглъщаше съобщението ред по ред, така че когато гилотината откъсна листа, той вече знаеше най-лошото.

— О, Господи — рече тихо той. — О, Господи, Господи!

— Доколкото разбирам — рече Трюин, — на никого тук това съобщение няма да се хареса, но бихме ли могли все пак да го чуем?

— Източник от Иран… току-що е бил доставен последният видеозапис.

Тонът му бе равен, спокоен, не искаше да го разпитват как получаваше информацията си преди Трюин или човека на MI6.

— Мисля, че сега вече знам какво не каза Халиб. Източникът ми твърди, че в последния запис терористите са предявили искания, поставили са краен срок и са отправили заплаха. По едно от всичко. Първо искането. Шестте ирански военнопленници трябва да отлетят от Багдад за Кайро, където да бъдат предадени на Червения полумесец. Това трябва да стане преди полунощ египетско време утре вечер, двадесет и трети, а това е крайният срок. — Погледна часовника си. — Египет е един час след нас, нали?

— Точно така — кимна Трюин. — И колко ни остава? Горе-долу трийсет и шест часа. Каква е заплахата?

— Заплахата е, че ако не бъдат изпълнени исканията им, шейсет минути след като изтече крайният срок те ще взривят самолета с всички на борда.

 

 

22 юли, вечерта

Ал-Махра, Южен Йемен

Дани Нейман, агентът на Мосад, който заемаше място 24Н, изчака доста време, преди да погледне хартиената салфетка, която Роби бе пъхнал в ръката му. Беше въпрос на изчакване вниманието на терористите да бъде насочено другаде. Това само по себе би било просто. Само петима бандити трябваше да покриват почти двеста пътници. Петима души не можеха да следят всички едновременно; нямаха очи и на тила си.

Не, Дани не се боеше, че терористите ще го засекат; боеше се от предателството на спътниците си.

Той знаеше доста неща за отвличанията, как се развиват събитията. Гледал бе видеозаписи и бе чел специализирана литература по въпроса. След като мине известно време, пътниците започват да мислят, че светът ги е забравил. Тъй като са непрекъснато изплашени, постоянно изпитват нужда от окуражаване. Сетне започват да се идентифицират с онези, които са ги пленили. Терористите едва ли са симпатични фигури, но те представляват единствената осезаема сила в играта. И са по-добри от онези отвън, онези, които Лейла мислено наричаше шахматистите, защото терористите от време на време се усмихват, пускат те да отидеш до тоалета, разрешават ти да изпиеш чаша вода.

Но могат и да те застрелят. Затова пътниците на борда на отвлечен самолет проявяват склонността да бъдат подозрителни към всичко, което би могло да подразни виновниците за тежкото им положение. Инатчиите, които се възпротивяват, след известно време стават подозрителни за спътниците си. А от подозрителността до враждебността има само една крачка.

Слава Богу, никой не бе забелязал как Роби му даде бележката. Ако някой пътник види израелеца да я чете, би могъл да го издаде на терористите. Това е начин да спечелиш благоразположението на силния — а така можеш да получиш допълнителна порция храна, място, по-близо до вратата, за да подишаш чист въздух.

Така може и да не изберат теб, когато им е необходимо да заснемат поредния труп.

Дани Нейман изчака докато най-близкият му съсед заспа и чак тогава разгъна хартиената салфетка. Съобщението не бе подписано, но той позна почерка на Рафул. Заповедите му бяха да изчака, докато някой от екипа им не бъде нарочен за убиване и тогава да действа по плана. Дани разбра. Това бе най-лошият вариант, но знаеше какво да прави, когато му дойде времето.

Нещо трябваше да поддаде. И това щеше да стане скоро.

Преглътна; опита се да изпомпи малко слюнка от пресъхналите си жлези; беше минало много време, откак им бяха дали поредната порция вода. Трудно му бе да държи главата си изправена, краката му бяха отекли. На борда на самолета ситуацията се бе влошила, беше стигнала критична точка. Терористите отпускаха по малко храна и вода, но свършиха такива неща като пелени, лекарства и дамски превръзки. Телцата на бебетата не можеха да се справят с изнурителната атмосфера. Жените кървяха на седалките си и това ги смазваше повече психически, отколкото физически. Скоро пътниците на борда на NQ 033 нямаше повече да могат да се справят с омазаните в собственото си ако бебета, с постоянната жажда, с причиняващите обриви дрехи, с локвите повърнато, с раните, с изсъхналите устни… да, на самия дявол би му се понравил интериорът на този самолет и може би единствен Йеронимус Босх би могъл да го пресъздаде.

Още едно-единствено грамче на везните и равновесието ще рухне. Още една смърт — това бе грамчето, реши Дани; а в другия салон на самолета някой умираше. Преди няколко часа терористите попитаха дали на борда има лекар. Един мъж се представи, отиде напред и установи диабет; сега той се бе надвесил над пациента си, юноша, отпуснат на ред 20-и към левия борд. Да. Когато това момче предаде Богу дух, ще прехвърчи искрата. Това ще е знакът.

 

 

22 юли, през нощта

Ярзе, Ливан

Отпървом Селестин и Азиза не можеха да решат къде ще е най-безопасно да се скрият. В крайна сметка поеха по обиколен път обратно към къщата в Ярзе, прецениха, че Фейсал няма да губи хора, за да държи Хариф под постоянно наблюдение. Дори и да открие бягството им от Дамур, защо да слага под охрана разнебитената къща? Така поне се надяваха.

Слава на Аллаха, добраха се успешно до Хариф. Там след кратко съвещание бързо стигнаха до решението, че Азиза трябва да се върне в дома на Шафик Хаким. Беше измолила да я пусне за малко, но някой трябваше да разбере какво става, а Хаким сигурно знаеше. Освен това се нуждаеха от храна.

Останала отново сама, Селестин се тръшна на един стол, най-сетне принудена да признае колко зле се чувстваше. Преди го отдаваше на отровното съчетание от безпокойство за Роби и на физическото напрежение, което би измъчило и тийнейджър, камо ли жена, надхвърлила седемдесетте. Сега обаче, докато седеше в мрака и броеше неравните удари на сърцето си, тя осъзна, че единственото нещо, което й пречеше да рухне, бе силата на волята, а тя не бе безкрайна.

Извади снимката на Роби от чантата си. Беше заснет в ресторанта на покрива на Световния търговски център в Ню Йорк. Дванайсетгодишният Роби гледаше сериозно в обектива, ризата му бе ослепително бяла. Това бе последният път, когато го видя: мили Боже, помоли се тя, нека да не е последният.

— Роби — прошепна, — дръж се, мили. Селестин те обича, Роби. Тя ще ти се притече на помощ. Тя ще дойде.

Сълзите я изненадаха изневиделица. Опита се да се пребори с тях. Но колкото повече се съпротивляваше, толкова се задълбочаваше злочестината й, докато най-сетне тя изля всичко в тирада, изпълнена с ужас и болка.

— Аз съм само една бедна вдовица… безполезна… ненужна никому…, о, Господи… никому ненужна. И не мога да направя нищо. Не мога да го спася. О, Господи, Аллах, помогни му, помогни на бедничкия ми, на моя прекрасен Роби…

На свечеряване Азиза се върна и завари Селестин да се люлее напред-назад на стола си.

— Иза — изплака тя, — какво да направя, какво да правя!

Старата слугиня изтича до масата, хвана двете ръце на Селестин в своите.

— Успокой се — рече тя, тонът й бе по-скоро остър, отколкото утешителен. — Престани да плачеш и ме чуй. Трябва да ми помогнеш, Селестин!

Селестин избърса сълзите си и пое дълбоко дъх.

— Ето, сега…

— Става дума за Хаким — рече Азиза и се зае да пали свещи. — Държи се странно.

— Какво имаш предвид?

— Променен е. В мига, в който се появих на вратата и той тръгна към мен, си помислих: Ох, сега ще ме измъчва, докато не те изпея. Ала не стана така. Той е изплашен.

— Хаким изплашен?

Това бе нещо ново, истинска новина: хайде, хайде, старо момиче, съвземи си, внимавай.

Азиза духна кибритената клечка, с която палеше свещите.

— Каза, че са го измамили и че трябвало ти да научиш нещо.

— И ти му повярва? — Селестин не можа да прикрие упрека в тона си.

— Разбира се, че не, не и преди да спомене за парите.

— Какви пари?

— Той бил привлечен да финансира тая работа с отвличането. Бизнес, като всеки друг; това бяха думите му, представи си! Вложил пари за обучението на хората, за оръжията, за билети, за хотели, за всичко! Но изглежда и ще загуби всичко.

— Какво точно каза?

— Рече, че ще го каже само на теб. Но аз не се улових, престорих се, че не съм те виждала, откак идва в къщата му предишния ден. Той не ми повярва, разбира се, но ми каза да ти предам нещо и като го чух, започнах да му вярвам.

— Какво да ми предадеш?

— Че израелците са в играта от самото начало.

В коридора се чу мъжки глас. И двете изпискаха. Селестин скочи, с едната си ръка се хвана за гърлото, а с другата стисна ръката на Азиза за смелост. Потрябваха й десетина секунди, за да осъзнае, че гласът й е познат, че бе гласът на Хаким.

Значи той бе проследил икономката си до Хариф.

— О, Иза — прошепна тя, но в тона й вече нямаше упрек.

Изщрака бутона на фенерче. Хаким го обърна към себе си, за да могат да видят разтревоженото му лице.

— Не се страхувайте — рече с възбуден тон и издърпа един стол до масата. — Ох, каква нощ!

— Шафик — рече Селестин, влагайки цялата си настойчивост в тази единствена дума. — Направи поне едно нещо полезно в живота си и ми помогни да спася Роби.

— Да, да. Чакай да си взема дъх. Донесох кафе, малко вино…

Лъчът на фенерчето му освети бутилка, манерка, няколко кифлички.

— Фейсал знае ли, че си тук? — излая Селестин. — Той ли те праща?

— Отговорът и на двата въпроса е не. — Хаким извади втъкнатата наполовина тапа на винената бутилка със зъби.

— Дали не те е проследил тогава? Ти си проследил Иза, той — теб…

От изражението му тя заключи, че изобщо не бе помислял за това. И което бе по-интересно, мисълта го изплаши. Последва кратко мълчание. Селестин нарочно не го наруши. Нека онзи се поизпоти малко!

— Фейсал я закъса — рече накрая той, преди да отпие голяма глътка вино.

— Отвличането се проваля?

— Лошо. Искаш ли кафе?

Отвори манерката, свежият аромат на кафе се разнесе из стаята. Селестин си наложи да откаже:

— После.

— Някой се е опитал да попречи на Лейла — рече Шафик, — малко преди да завземе самолета. Някой, който е знаел, че тя ще бъде там. Когато Халиб узнал това, той го проверил. Мъжът, който е нападнал Лейла, се нарича Рафаел Шарет. Човек на Мосад. С много висок ранг: директор.

Селестин се намръщи.

— И какво?

— Ами, някой ден всичко това ще свърши, нали така? И пресата ще научи историята, а ако Шарет е още жив, той ще съобщи на своите хора.

— Естествено.

— Селестин. — Шафик се наведе над масата, скръстил ръце на гърдите си. Тя забеляза, че челото му е плувнало в пот. — Не мога да си позволя в Йерусалим да се разядосат. Когато се въвлякох в това, казах ясно на Фейсал: Виж какво — рекох му, — никаква ционистка връзка, ясно ли е? Той каза, че е ясно и аз влязох със своя дял. Но ако те дори само заподозрат, че…

Значи банкерът Хаким е въртял бизнес с Тел Авив, а? Селестин си помисли, че това сигурно бе много опасна игра. Ако казваше истината, можеше да разбере страха му. Ако.

— Но те са разбрали, така ли? — отбеляза благо тя. — И са качили на самолета антитерористична група, тъй че досега вече знаят всичко, което им е необходимо. Не разбирам логиката ти, Шафик. Ако си мъртъв, значи вече си мъртъв… — Тя направи пауза, искаше да избере най-точния момент. — … Вече.

Хаким дишаше тежко. Изведнъж стовари юмрук върху масата, шишето и манерката подскочиха.

— Може би в Мосад не знаят, че Шарет е на борда — рече той.

— Значи са качили този мъж на борда на самолета да предотврати отвличането… и не знаят, че той… трябва да ми помогнеш, нищо не разбирам.

Селестин мярна сянка до лакътя на Хаким. Чу шум и макар банкерът да не забеляза, Селестин знаеше, че Азиза бе взела манерката. Добре. Малко от това кафе би й дошло добре.

— Следвай мисълта ми — продължи той. — Първо. Във вестниците, по радиото и телевизията не се съобщава нищо, което да загатне, че някой знае за присъствието на високопоставен човек от Мосад на борда.

— Но те биха държали това нарочно в тайна, не е ли така? За да запазят елемента изненада…

— Мосад — да. Но останалите биха разпространили новината с удоволствие. Сирийците, иракчаните — тяхната преса ще вдигне вой до небесата.

— Може би Мосад е успял да опази тайната си.

— Не разбираш: ако Тел Авив знаеше, че Шарет е на борда, щяха да атакуват самолета и да измъкнат своя човек. И щяха да го направят досега.

— Но какво означава всичко това? — запита бавно тя. — Шарет е бил на борда, за да предотврати отвличането. Защо няма да каже на своите хора какво е възнамерявал да направи?

— Може би е знаел, че ще му забранят.

— Искаш да кажеш, че е… че действа на своя глава?

— Да.

— Дори след като работи за организация, чиято задача е да възпира хора като моята внучка и моя внук? Дори след като това му е службата? О, хайде, хайде, Шафик — говориш със задника си.

— Виж сега. Ние знаем, че този мъж е на борда на самолета, знаем, че неговите хора не са се заинтересували…

— Докажи ми, че този мъж е на борда на самолета и че е тъкмо онзи, който твърдиш, че е.

Когато ръката му се плъзна към вътрешния джоб, първата й мисъл бе: Аллах! Той има пистолет!; видя, обаче, че измъкна парче картон. Взе го предпазливо, обърна го под ъгъл към една от свещите: снимка на мъж, отпуснат върху нещо, приличащо на самолетно кресло, лицето му бе изпъстрено с кръв.

— Това е Шарет — рече Хаким. — Снимката е направена веднага след кацането на самолета в Йемен, изпратена е в Техеран на следващия ден. Пристигна при Фейсал с искането мъжът да бъде идентифициран, защото е нападнал Лейла, когато тръгнала да завзема пилотската кабина. Изпратили са и фотокопие от паспорта му, фалшив разбира се. Ето…

Подаде й няколко сгънати страници. Тя ги разгледа.

— Това може да е фалшификация — промърмори.

— Не е.

— Снимката може да е направена преди отвличането… — Вгледа се внимателно в нея. — Откъде взе всичко това? Фейсал ли ти го даде?

— Да не си луда? Той ще ми пререже гърлото, ако научи, че имам тези неща.

— Откраднал си ги значи? — попита остро Селестин.

— Имам един добър приятел сред хората на Фейсал. — Сега вече Хаким се бе ококорил; мислеше какво ще стане с него, ако Фейсал го е усетил. — Приятелят ми ги е заел от него.

— Ще се наложи да ги покажеш на Мосад, ако изобщо искаш да ти повярват.

— Забрави това! — Той грабна снимката от нея.

Селестин видя отново сянката до рамото на Хаким.

Не бе виждала Иза известно време. Дали не бе ходила някъде? Или бе стояла там и бе слушала през цялото време?

— Защо ми казваш всичко това? — сопна му се тя.

— Всичко това ще бъде разкрито, ционистите ще научат, че съм замесен, и ще ме довършат.

Едва не избухна в плач.

— А аз как мога да те спася?

— Накарай израелците да повярват, че Шарет е в самолета. Мога да ти помогна да стигнеш до Тел Авив, имам… имам си начини.

Тя се вторачи в него, прекалено изненадана, за да рече нещо.

— Те ще изпратят екип, който да спаси всички, Роби, всички. — Хаким, толкова ентусиазиран досега, изведнъж запелтечи. — Но ако не знаят, че някой от техните големци е на борда, няма да предприемат нищо.

Азиза бавно вдигна манерката и завъртя показалец над капачката й, поклащайки едновременно и глава. Сетне потъна в мрака.

— Някои от най-добрите ти приятели — рече Хаким с изпълнен с ирония тон, — са израелци.

— Да, така е — съгласи се Селестин след кратка пауза. — Познавам един-двама.

В последвалата тишина тя се опита да реши как най-добре да постъпи. Азиза я предупреждаваше, че в кафето има някакъв наркотик; един Бог само знае откъде бе разбрала, може би го бе виждала да постъпва така и преди с някое момиче. Или по-скоро с момче. И че цялата тази работа бе нагласена.

Защо?

Ако наистина бе човек на Фейсал, то достатъчно бе да проследи Азиза от разстояние и да докладва веднага, щом тя влезе в къщата. Ала ако бе съобщил на Фейсал преди да донесе виното и кафето с наркотика, защо Фейсал още не се бе появил да я прибере?

В едно нещо тя наистина повярва: ако й бе казал истината за този мъж на име Шарет, то след като израелците научеха, щяха да преобърнат света, за да спасят агента си. Щяха да атакуват самолета. Да убият терористите. Да убият собствената й внучка; може би — и Роби. Но и ако никой не предприеме нищо, тя никога няма да види Роби отново, защото майка му ще го отвлече.

Хрумна й ужасна мисъл.

— Шафик — рече сподавено тя, — Лейла знае ли кой е този Шарет?

— Не знам.

Какво ще предприеме тя, ако знае? Какво ще направи?

— Ще ми трябва снимката — рече Селестин с решителен тон на човек, който е поел отговорността да взема решения. — И копие от паспорта на Шарет.

— Невъзможно. Те трябва да бъдат върнати в кабинета на Фейсал тази вечер.

Хаким бе ужасен. Възможно бе да й казва само малка част от истината. Ако тази история бе вярна и тя успее да убеди израелците, че е така, би могла да го спаси, защото жизненоважната информация бе дошла именно от него.

Ако. Би могла. Може би. Навярно.

Трябваше да вземе снимката и копието от паспорта. Без тях нямаше никакъв шанс. Но той никога не би й ги дал доброволно.

— Шафик — рече уморено тя. — Главата ми се върти, върти. Мога ли да пийна от това кафе, моля?

 

 

22 юли, вечерта

Ал-Махра, Южен Йемен

Доктор Делахей се облегна назад и поклати глава:

— Състоянието му се влошава — рече тихо той. — Знаете ли кога за последен път си е инжектирал инсулин?

— Съжалявам, но не. — Колин седеше на мястото до илюминатора; Роби заемаше другото, до прохода. Тим Кампбъл лежеше между двама им, дишаше учестено, на пресекулки, със затворени очи. Колин бе взел главата му на гърдите си.

— Ще умре ли? — попита тихо той.

Лекарят кимна.

— Освен ако скоро не постъпи в болница и не го сложат на система с калий. При нормални условия не бих се тревожил много за толкова младо момче, но жаждата е много по-голям проблем за него, отколкото за всички нас, а и изглежда е с много чувствителна психика. Вече е в доста тежко състояние… Вижте само това учестено дишане.

Доктор Делахей нямаше какво повече да направи за Тим, затова се върна на мястото си, няколко реда по-назад. Колин внимателно подпря главата на Тим на облегалката и се изправи. Селим го видя. Даде му знак с ръка да седне на мястото си.

— Искам да говоря с вас — рече високо Колин.

Селим се напрегна, но приближи. Колин го погледна в очите.

— Нима искате да понесете отговорността за смъртта на едно невинно дете? — попита тихо.

След като Селим не отговори, Колин продължи със същия равен, дори монотонен тон:

— На това ли ви учи Коранът? Моля ви, кажете ми, искам да знам. Ще има ли за вас място в рая за такива постъпки? Искам да вникна във вашата религия, за да мога да я уважавам и да се поуча от нея.

Селим се наведе над Роби и Тим Кампбъл.

— Не осквернявай нещо, което никога няма да разбереш — изрече задъхано. — Какво искаш?

Колин посегна и сложи ръка върху отпуснатата китка на Тим Кампбъл.

— Това момче е диабетик. — Не повиши тон, нито прояви раболепие, нито пък промени на йота поведението си. — Това момче е свършило инсулина си преди време. Сега е в кома, от която няма да излезе, ако не получи веднага медицинска помощ. Ще умре. Светът ще научи, че е умряло и защо е умряло. Хората може и да не познават Корана, може да са глухи за думите на Аллах, но поне това ще успеят да разберат.

Роби не спираше да бърше потта от побледнялото чело на Тим. Вдигна глава, погледна Селим и рече:

— Искам да се видя с майка си. Моля ви.

— Замълчи.

— Знам, че понякога правите онова, което тя поиска. Поговорете с нея или ми дайте възможност аз да го направя.

Докато погледът на Селим се стрелкаше между тримата, Колин отново се върна към пресмятанията си, проверявайки всяка възможна връзка, опитваше се да се пребори със страха. Можеше да спаси Тим Кампбъл. Не се искаше много, ала бе и доста опасно.

Ще отиде при Лейла и ще й каже, че ако не позволи болното момче да бъде прехвърлено с вертолета, ще разкаже на Роби за истинската роля на майка му. Трябваше някак си да намери начин да предаде заплахата си на Лейла, а сетне да й попречи тайничко да го убие, преди да успее да осъществи плана си. Колин вярваше, че няма да посмее да го убие, поради това, че рискът Роби да узнае кой дава заповедите бе прекалено голям. Ала тя определено щеше да ги раздели. Досега им позволяваше да останат заедно, беше решила, че съществува поне минимална възможност Колин да убеди Роби да замине тихо и мирно с майка си. Ако обаче заплаши да каже на Роби истината, тя ще разбере, че тактиката й се е провалила и ще премести момчето. Тогава Колин няма да може да говори със сина си. И може повече да не го види.

И така, как би могъл да притисне Лейла, без да пререже сам гърлото си?

Ами ако реши, че това е блъф и той е бил принуден да каже на Роби, че майка му е терористка? Ами ако Роби каже, че това не го интересува, че тя му е майка и че я обича? Защо, о, защо, за Бога, не бе казал на момчето истината по-рано, когато го нямаше всичкото това напрежение?

Колин сви юмруци. Селим стоеше там, изглеждаше нерешителен. Това бе нехарактерно за него. Пробив в поведението му. Добре.

— Чуй сина ни — изрече сподавено. — В първа класа има една дама. Посъветвай се с нея.

Селим се изправи. Обърна се към дъното на салона, където стоеше на пост друг от петимата терористи, изрече няколко думи на арабски. Онзи кимна.

— Чакайте тук — рече тихо Селим. — Дадох заповед вие двамата да бъдете внимателно наблюдавани. Можете да причините много смърт тук. Помислете добре. — Обърна се към Колин. — Ти лично си в безопасност, засега. Знаеш защо: трябва да свършиш точно определена работа. — Погледът му се плъзна встрани, към Роби. — Да предадеш един урок. А и никак не ти допада мисълта да загиват невинни.

Тръгна си. Колин забеляза, че раменете му изглеждаха отпуснати. Нима се лъжеше или това се дължеше на умората? Не. Селим отпадаше.

Колин се извърна към илюминатора. Почти бе мръкнало. Пустинята се простираше до тъмните подножия на хълмовете, безплодна, празна. Нищо не помръдваше. Познаваше всеки камък, всяка песъчинка, всеки връх в далечината, до далечния, тъмен хоризонт. Сигурно пейзажът на Марс бе подобен. Слънцето залязваше, слава Богу! През деня свирепата му светлина се смекчаваше донякъде от плексигласовите илюминатори, специално проектирани за полети на голяма височина, където ултравиолетовото излъчване инак би изгорило и унищожило всяка жива тъкан; нищо обаче не можеше да предпази пътниците от онази пещ, която кротко жареше навън. Дори и идването на нощта носеше малко облекчение. Колин се опита да стои абсолютно неподвижен и да контролира дишането си, опита се да забрави за жаждата, която свиваше гърлото му.

Когато главата на Тим се люшна към рамото му, неговата първа мисъл бе, че това бе поредният симптом на задълбочаващата се болест, затова съсредоточи вниманието си изцяло върху момчето. След като видя, че бледото му лице бе неподвижно, вдигна глава и с ужас осъзна, че Роби се бе изправил. Съзнанието на Колин действаше бавно. Разбра, че синът му бе решил да стане и затова бе избутал Тим към баща си… Защо Роби бе на прохода, след като Селим му бе наредил да кротува?

— Седни! — извика той; ала Роби вече тичаше.

Терористът в дъното на салона изкрещя. Пътниците запищяха. Роби извика нещо, думите му се изгубиха в ропота. Когато терористът изстреля един куршум в тавана, ехото отекна, като гръмотевица преди Страшния съд, а писъците се извисиха в истеричен вой; надигнаха се и други пътници, убедени, че това бе началото на касапницата и всеки трябваше да спасява кожата. Някаква жена скочи и се изпречи на пътя на Роби, но момчето я блъсна настрани, втурнал се към завесата в предната част на салона, зад която, както знаеше, бе майка му.

Колин също се изправи. Не го вълнуваше изобщо мелето, което се развиваше пред очите му. Сам сред ужасените пътници, той се обърна към задната част на самолета. Терористът там бе клекнал на коляно и се прицелваше в прохода. Но между него и Роби вече имаше толкова много хора, че шансът му да улучи бе минимален. Няма значение. Колин знаеше, че онзи ще стреля.

Той се хвана за облегалката на креслото и се хвърли върху безжизненото тяло на Тим.

— Сядайте! — изкрещя той. — За Бога… сядайте!

Никой не му обърна внимание. Колин се намери на прохода, очи в очи с дулото на картечния пистолет М3А1 на разстояние по-малко от седем метра. Пристъпи напред. Дулото подскочи. Сега той бе на мушката.

Сякаш времето спря. Той се наслаждаваше на последните си мигове на белия свят. Дали ще го заболи, почуди се. А сетне — дано онзи да се прицели точно, не искам да лежа тук ранен, дано не ме улучи в корема, така човек умира бавно и в агония, която не се поддава на описание…

Изрече последните си думи:

— Застреляй мен!

Терористът не можеше да го чуе. Устните му се разшириха в нещо като усмивка или израз на съсредоточаване, а Колин се стегна. И в този момент в самолета настана тишина; тишина тъй неочаквана, тъй пълна, че бе едва ли не осезаема.

Колин чу отново собствените си думи:

— Застреляй мен!

Хората го гледаха, сякаш бе полудял. Бавно, бавно, един по един те насядаха. Главата на Колин бучеше от ужасяваща болка, сякаш някой усукваше и връзваше на възли всичките кръвоносни съдове и мускули, които се намираха зад очите му. Още виждаше терориста, не виждаше никого другиго, само него, в дъното на салона, но не усещаше краката и ръцете си, не усещаше изобщо тялото си, изключая сърцето, което заплашваше с пълен бойкот. Очите му пробягаха по салона, чувстваше, че бе жив, а не би трябвало да бъде.

— Стреляй!

Беше наясно. Господи, Вседържателю, нека аз да заема мястото на Исаак. Застреляй мен, а не сина ми. Стреляй в мен.

Главата му започна да се прояснява. Тръгна, клатушкайки се, към носа на самолета. Проходът бе свободен. Нищо, никой вече не го разделяше от Роби, който стоеше обърнат към него на границата между туристическата и бизнес класата. Зад стената. Колин мярна Селим. Но не той привлече вниманието му. Зад Роби, положила ръка върху рамото му, стоеше Лейла.

Майка и син се бяха вторачили в Колин. Изражението в очите и на двамата бе едно и също: любопитство и удивление. Синът му и бившата му жена разбираха този момент. Те го бяха изживявали с него хипотетично, безброй пъти. Какво ще направиш — това винаги бяха искали да узнаят; как ще реагираш, ако е твой ред да избереш него или себе си?

А сега те знаеха. Роби се усмихваше, ухилен бе, а същевременно плачеше. Лейла също се усмихваше, макар усмивката й да бе горчива, което бе признак, че не бе наред със себе си. Усмивката на губещия.

В самолета се бе възцарило пълно мълчание. Всички се взираха в жената, положила ръка върху рамото на момчето, не разбираха на какво са свидетели. Но изглежда разбираха, че ако изчакат, истината ще излезе наяве. Секундите течаха безмилостно, преминаха в минута, във втора.

— Тя е майка ми! — възкликна неочаквано Роби; ръката й стисна рамото му, кокалчетата й побеляха. — Това е майка ми. — Той преглътна трудно, едва сдържайки сълзите си. — Тя ще ги помоли приятелят ми Тим да си иде у дома… защото, както виждате, той е много болен.

Последните си думи произнесе съвсем тихо, сякаш осъзнал, че бе казал или прекалено много, или недостатъчно. Опита се да се извие и да погледне Лейла, но тя стисна по-силно рамото му и той се принуди да насочи поглед към ръката й. Усмивката му се стопи. Колин видя как увереността на Роби също се стопява с онази рязкост, с която последната песъчинка се изсипва от пясъчния часовник.

Лейла заговори на арабски на терориста в дъното на салона и Колин разбра, че го хокаше, гдето се бе паникьосал и бе насочил оръжието си към Роби. Той се обърна. Бодигардът й стоеше с безизразно лице. Нито едно помръдване на мускулче не издаде истинските му взаимоотношения с тази жена. Колин знаеше, че тя бе подбрала най-внимателно думите си, така, че ако някой от пътниците знаеше арабски, то не би могъл да разбере истината.

Лейла се обърна към Селим и лицето й разцъфна в доволна усмивка. Заговори му с тих глас, ласкателно, обещаващо, с разбиране. След известно време той кимна, може би малко прибързано: изражението му подсказваше, че бе готов да се съгласи с всичко, стига това да сложи край на тези приказки. Изрече няколко къси изречения, Лейла преведе.

— Той казва, че болното момче може да замине при следващото идване на вертолета. Но само то и никой друг.

Гробовното мълчание продължи още известно време. Сетне, напълно внезапно пътниците започнаха да ръкопляскат. Колин никога не бе чувал подобно нещо: не можеш да отделиш онзи чифт ръце, който започна, всички аплодираха едновременно. Някои пляскаха с ръце над главите си, сякаш пред тях се бе появила някоя оперна звезда. И през цялото време Лейла стоеше там с ръка върху рамото на Роби, леко изчервена, с притеснена усмивка на лице, докато сълзите се стичаха по бузите на Роби, сълзи на благодарност, на гордост, че именно майка му бе освободила Тим.

Тя го побутна леко. Роби изтича по прохода и се хвърли в обятията на баща си. Колин зарови лице във врата на момчето, не бе в състояние да каже нищо. Когато отново вдигна глава, завесата в далечния край на салона отново бе спусната.

— О, татко…

Докато Роби още търсеше думите, нов шум се добави към обичайния в салона: бръмченето на вертолетните винтове.

— Хайде, синко. Най-добре да отнесем Тим.

До тях изневиделица се появи Селим. Той изкомандва всички да заемат местата си — всички, освен Колин и Роби, на когото нареди да отнесат Тим до предната врата. Баща и син внимателно пренесоха изпадналото в безсъзнание момче до надуваемата аварийна пързалка и се приготвиха да го плъзнат по нея.

— Оправяй се бързо — извика Роби. Наведе се и стисна ръката на Тим. — Страхотно преживяване, човече! — рече, а безжизненото тяло на момчето бавно се спусна към земята.

Роби продължи да гледа как хората от вертолета отнесоха Тим, но за Колин, взрян в профила на сина си, горещата вечер бе повод за спомени за други времена. Тогава, в Бейрут, в онова ужасно лято, той бе узнал само, че е готов да пожертва други, за да спаси Роби. Сега вече знаеше, че можеше да пожертва дори себе си, ако се наложи.

Вертолетът се издигна, висна за един миг и се насочи на изток, към морето. Роби размаха ръце за сбогом.

— Страхотно преживяване, момко! — извика той. — Ти си вече… — гласът му премина в шепот.

А за Колин, взрян в изкривеното от болка лице на сина си, онова лято на седемдесет и четвърта бе сякаш вчера.

 

 

Юни 1974 година

Бейрут

Не му се нравеше посегателството: нахлуването във времето, предназначено за територия на родителя. Връщаше се вечер, за да открие, че Лейла бе поканила и други майки в къщата: седяха си, посръбваха чай и обсъждаха ужасията на мързеливия си живот. Лейла отдавна бе изоставила плановете си да получи по-висока степен, но в нейния случай това нямаше значение: от Ливан винаги пристигаше субсидия, която да донади недостигащите приходи от преподавателската заплата на Колин. Другите майки страдаха доста от невъзможността да намерят работа, която да съответства на неоспоримите им качества на представителки на средната класа.

Колин заставаше в коридора, слушаше празните им брътвежи и понякога направо се вбесяваше от проклетията им.

Знаеше, че Лейла иска дете; бяха се разбрали още по време на медения месец. Беше наясно, че тя иска да посвети първите години на Роби, без да се разсейва с работа и се бе съгласил. Но не се бе съгласил тя да го пренебрегва така. С отсъствието на вечеря, като се върне от работа. С липсата на секс. С това винаги да бъде на второ място във всекидневната надпревара със собствения си син.

Трудно бе да се намери дума, с която да се опишат чувствата на Лейла към Роби. Любов? Боготворене? Обожание? Тези глаголи не бяха достатъчно силни, за да обяснят онази идолизираща преданост, с която обсипваше детето им. Ако някой би дошъл и й каже: Един от двама ви трябва да умре, тя би грабнала ножа и с радост би го забила в сърцето си, без да даде и косъм да падне от онази безценна главица.

Понякога Колин намираше страстта на жена си към Роби за граничеща с болестна. Но може би това се дължеше на ревност — друг вид болест.

Беше юни седемдесет и четвърта, Роби бе на четири години и Колин очакваше с нетърпение точно определен ден, очертан от месеци с червено върху календара. По-добре да се каже очакваше този специален момент: виждаше се как се обляга назад в креслото си в червено-белия джъмбо на Мидъл Ийст еъруейз, с джъмбовския джин и тоник в ръка в самодоволно очакване на четирите седмици, отдадени на чист хедонизъм. Билетите — платени от Фейсал, бащата на Лейла; апартамент само за тях в центъра на Бейрут; слуги на разположение денем и нощем; кола… ох, край нямаха примамките, ала достатъчно да го убеди бе уверението на Лейла, че съвсем сигурно понякога щяха да остават и насаме.

Увери го, че тя искала това не по-малко силно от него. Липсвал й сексът, удоволствието да изпият чаша-две вино до камината, разговорите през уикенда, хванали се ръка за ръка. Да не се налага да се безпокои, че Роби може да сънува лош сън, защото момичето ще го успокои, докато мама и татко спят, о, да! Чисто, неподправено удоволствие. Да си лежиш сутрин в леглото, да усещаш аромата на цъфналото бугенвилче под прозореца, докато се любиш; да плуваш в заливчето заедно с нея и само шепа нейни приятели, докато шампанското се изстудява, спуснато на дъното на два сажена дълбочина. Как го примамваха всички тези неща през юни, как го мамеше онази оградена с червено дата на календара.

И колко глупаво, че се скараха в навечерието на отпътуването си; след като знаеха накъде се бяха запътили, колко противно, че, досущ като и при всичките им предишни скарвания, и това бе за нещо напълно глупаво.

Тъй като кабинетът му в колежа бе в ремонт, приемаше студентите си у дома — сутрин, когато Роби бе на детска градина, а Лейла обикновено излизаше да свърши нещо, той самият не знаеше какво, само бе ясно, че не бе свързано с готвенето или почистването на къщата. Колежът, в който преподаваше, бе изцяло мъжки, но тъй като Колин бе станал много известен в академичния свят след публикуването на дисертацията му на тема Елементът Намерение в убийството по невнимание, то и доста първокурснички бяха примамени от лекциите му. Една от тях бе красива, знойна глупачка на име Фиона Болингброук, която почти не криеше желанието си да получи от Колин много повече от знанията му. Той я пренебрегваше, но не защото не я харесваше (напротив, харесваше я), а защото ясно виждаше табелата по пътя към провала: Секс със студентки. Пък и освен това копнееше да вярва в нещо, а възможността за стабилен, изпълнен с вярност брак, бе поне подръка, макар и вече да не бе така привлекателна като преди. А и да приключим с този въпрос, студентите идваха на упражнения по двойки, сякаш те също разбираха докъде се простира безопасността.

Седмица преди полета на семейство Рейли за Бейрут партньорката на Фиона се разболя и тя се яви без придружител в дома на Колин в единствения ден, в който Лейла реши да се върне по-рано от обичайното. Лейла изгледа продължително замечтаното лице на момичето, изтегнало се на дивана, който тя и мъжът й бяха купили от разпродажба в Хийл, сетне излезе и тръшна силно вратата зад себе си. Ехото от затръшването кънтя доста време.

 

 

Лятото на седемдесет и четвърта бе свидетел на все още неспокоен мир в Ливан, макар всички, които пристигаха на нашареното с дупки от куршуми бейрутско летище през онзи юни, да бяха наясно с признаците на приближаващата гражданска война. Колин стискаше здраво ръката на Роби, когато излязоха навън и видяха двете паркирани беемвета, които щяха да се превърнат в неотменна част на живота им през следващите няколко седмици.

Бързината и ефикасността на операцията го порази. Ръце се протегнаха за багажа им, за сина му, за жена му, за него самия, за секунди се озоваха в колата и със затварянето на вратите тя бързо се ускори по правия като конец път, сякаш бяха или кралски особи, или бягаха от полицията. Семейство Рейли пътуваше отзад в първата кола, а мъжът, който седеше до шофьора, непрекъснато подвикваше нещо в преносимата си радиостанция. Вътре в колата бе приятно от климатика, Колин най-сетне се облегна, позволи си да се отпусне, опитваше се да види това-онова от Бейрут.

— Корниш Мазраа.

Сепна се. През последните седем дни Лейла почти не му говореше, а и много по-отдавна не я бе чувал да използва толкова меки тонове. Пътуваха по широк булевард, който водеше към морето. Навсякъде се виждаха палми, тук-там — площади с хора, насядали под чадъри, покриви, покрити с червени керемиди, красиви вили, които се редуваха със зловещи бетонни чудовища, някои наполовина издигнати, други наполовина разрушени. Гледката му напомняше най-много на Югославия, с мини небостъргачите й, имаше средиземноморски вид, може би приличаше и на Италия или Испания, но с примес на нещо по-тежко, по-чувствено в архитектурата: сръбско или може би турско влияние. Сетне завиха надясно по широка улица с импозантни сгради с колонади, които подсказваха за скъпи магазини, за най-добрите ресторанти, за тайнствени банки и богати жилища. Чувството, че се намираш на Изток, се изпари; всичко тук изглеждаше европейско.

— Улица Хамра — рече Лейла. — Това е бейрутската Бонд стрийт^[3].

Колин почувства как тя взема ръката му. Гледката на ръцете им, сплетени в скута на Роби след толкова дълга раздяла, го изпълни с радост. И тя изведнъж додаде с изкуствено висок тон:

— Добре дошъл!

Той се наведе над Роби и я целуна по бузата.

— Благодаря ти — промълви тихо.

Роби се хвърли към майка си, зарови глава в гърдите й и Колин и Лейла за пръв път от много дни се спогледаха тъжно, отново в ролята на родители, вместо да бъдат само двама души, които по стечение на обстоятелствата споделят отговорността за едно дете. Колин познаваше модните тогава теории за връзките, знаеше, че на него и на Роби тепърва им предстоеше да изковат онази метафизична, жизненоважна връзка между баща и син. Но тук, в Бейрут, всичко изглеждаше възможно.

Колата зави от улица Хамра — накъдето погледнеше, надписите бяха на френски — и си запроправя път сред паяжина от по-тесни улички в жилищни квартали, докато най-сетне не се изкачи по алеята пред модерен жилищен блок. Достигнаха последния етаж със скоростен асансьор. Вратите се отвориха и видяха четирима мъже, застанали пред голям панорамен прозорец на разстояние около половин футболно игрище; четворката обаче бързо закрачи към тях; скорост — отбеляза си Колин, — това бе ключовата дума в Бейрут и преди дори да разбере какво става, водачът на четиримата — висок, строен арабин вече се взираше в очите му; сетне протегна ръце, прегърна Колин, потупа го нежно по гърба, докато го целуваше, първо по лявата, а сетне и по дясната буза. Целувките не бяха някакви символични поздрави, а просто докосване на топли, корави устни, плът до плътта, мъж до мъжа, след което арабинът отстъпи назад, без да изпуска ръцете на Колин и рече:

— Аз съм Фейсал Ханиф. Ахлан уа сахлан; моят дом е и твой дом; добре дошъл в нашия дом.

Пусна Колин със същата сръчност, която бележеше всичките му жестове, и се обърна към Лейла, обгърна я в обятията си и я държа двойно повече, отколкото Колин.

— Мила — повтаряше той тихо отново и отново.

Колин отстъпи встрани, беше му интересно да види как лицето й се вкамени в някаква маска на учтивост, докато отвръщаше на нежните му поздрави. Най-накрая Фейсал вдигна Роби на ръце и го притисна към себе си. Момчето се съпротивлява няколко секунди, докато не разбра, че съпротивата бе безполезна, след което застина неподвижно, досущ като хипнотизирания заек, който очаква ухапването на змията. Щом Фейсал го пусна на земята, Роби моментално се разплака.

— Имаме да обсъдим много неща — обяви Фейсал. — Но сега трябва да ви оставя. Този апартамент — той разпери ръце — е на ваше разположение докогато пожелаете. В събота ще имаме празненство, Халиб дотогава ще се върне от Щатите; няма да има много гости — само президентът, премиерът, още един-двама, които могат да ти се сторят интересни като юрист. Но засега ме извинете. — Той разроши косата на Роби и направи гримаса, която би трябвало да е приятелска, ала момченцето просто се сви от страх. — Бизнесът тук, в Бейрут, си е винаги бизнес! Довиждане, малък приятелю…

Антуражът изчезна по същия начин, по който димът се разсейва от мощен вентилатор — бодигардове, секретари, подбрани сътрудници, всички те бяха всмукани от могъщия водовъртеж, който остави след себе си шефът им.

Колин се вторачи в Лейла.

— Президентът ли?

— Франжие? — Тя сви рамене. — Мисля, че да. Той излиза в съботите, но нашето празненство няма да е единственото за него, не, разбира се. Ще отиде на двайсетина, може би и на повече. Хайде, скъпи… Роби, ела при мама, миличък. — Тя вдигна момчето и неочаквано се засмя. — Наричат Франжие Сфинкса. И знаеш ли защо? Защото не може да понася празни приказки. И въпреки това ходи на всичките тези приеми, защото се ужасява да не изпусне нещо. Как намираш този апартамент?

Колин за пръв път се огледа по-внимателно. Апартаментът беше огромен. Излизаш от асансьора и веднага се озоваваш в главната всекидневна с панорамните й прозорци, които гледат към Средиземно море, дълбокият балкон бе облицован с бели плочки, имаше сенници във весели разцветки, столове и маси. Тази стая бе пълна със светлина. Меката мебелировка бе в пастелни тонове и съвременен стил, сякаш всичко, което се намираше в стаята, бе купено в един и същи ден и най-вероятно — в един и същ изискан магазин. Колин бе много впечатлен от пепелниците. Преброи цели дванайсет, преди да се откаже да брои по-нататък.

— Чудесен е — рече той, но усети, че думите му прозвучаха неубедително. — Безпокоя се, обаче, за тези стъклени украшения и лампи. Ами ако Роби…

— Той ще е добро момче, нали, миличък? — Лейла понесе Роби из стаята, показваше му неща, които си спомняше от добрите стари времена: значи в крайна сметка този апартамент не бе подготвен специално за пристигането им. — А и да строши нещо — додаде тя през рамо, — толкова по-зле. Слугите ще съберат парчетата, нали са за това?

Той се засмя. Чак по-късно му хрумна, че не си спомняше някога изобщо да бе казвала нещо толкова грубо, жестоко.

Същата вечер тя настоя да вземат Роби със себе си в един от най-известните рибни ресторанти на Рауш, макар момчето да бе изморено. Отначало Колин реши, че бе прекалено тежко изпитание за сина им. Но след това, когато момчето заспа толкова дълбоко, че едва се усещаше дишането му, Лейла го взе за ръка и го поведе към огромното им легло в спалнята; чак тогава той разбра защо бе решила Роби да не ляга: искаше да се изтощи докрай, за да спи цяла нощ. Ала Лейла не искаше да спи, а след малко и на него самия вече не му се спеше.

По-късно, когато се връщаше към случилото се, той признаваше, че Бейрут през лятото на седемдесет и четвърта бе най-добрата му ваканция, досами последните й часове. И най-хубавото бе, че докато траеше тази почивка, той почти успяваше да улови мига, успяваше да се наслади на всекидневните радости.

Роби разцъфтя, досущ като цвете, вдигнало главичка към слънцето.

Харесваше му плажът, разбира се; непрекъснато молеше да го водят на Гълъбовите скали, защото там водните скиори се плъзгаха по естествено формиралите се заливчета и може да ги гледа с часове с широко отворени, немигащи очи — освен това му харесваха обедите в хотел Сейнт Джорджис или Комодор; ала изглежда бе най-радостен просто да се мотае с баща си из стария град — онази паяжина от улички около по римски елегантния площад Рияд ел Солх.

Една сутрин Лейла имаше някаква работа — Семейството, скъпи, ужасно е досадно, но… — и той бе доволен, защото това означаваше, че можеше да остане насаме с Роби. (Не ги оставяше за първи път да правят каквото искат. Понякога той се питаше къде ли ходеше в тези бизнес сутрини, но всъщност много-много не го интересуваше. Нощите са за порасналите; можеше да си позволи да предостави дните на Роби.)

Първото нещо — съгласиха се и двамата, бе закуската. Намериха едно кафене близо до редакцията на L’Orient Le Jour, където Колин поръча кифлички за себе си и екстравагантен мануш със сирене за Роби. След това Роби преброи пред келнера ужасно оцветените лири за сметката им; сервитьорът на два пъти пощипва ухото си в дяволита усмивка; след това двамата закрачиха ръка за ръка, в търсене на онази част от Бейрут, която бе най-хубава, преди слънцето да се е издигнало като огромен, пламтящ диск над града — отидоха на сук-а^[4].

Атакувани от всички посоки от аромата на различни подправки и от други, по-неприятни миризми, слухът им — нападан ту от гласа на вездесъщия певец Фаруз, ту от Бетовен или от индийска рага, те откриваха по малко от всичко: покрити пазари за плодове и зеленчуци, занаятчиите, сбутани в тесните си, с каменни фасади магазинчета: тук — майстор на ковчези, там — духачи на стъкло, в следващата уличка — производители на гидауа^[5], или бълбук-бълбук, както ги наричаше Роби. Уличките бяха тесни, калдъръмени, с открит канал и с каменни арки в краищата си, където бе приятно прохладно, дори усойно; следваха неочаквани завои и извивки, които ги извеждаха не там, закъдето се бяха запътили — разтревожени, уплашени, но в следващия миг забелязваха очарователния отомански шадраван на площада или витрината на някой бижутер, светнала с всичките скъпоценни камъни на Азия.

Свършиха пътешествието си в парфюмериен магазин, където собственичката, слаба, но шикозна млада жена, която говореше само френски, настоя да опитат всичките й парфюми. Роби искаше да купят подарък на Лейла.

— Мисля, че трябва да вземем от всички — обяви важно той.

Колин се усмихна.

— Мама казва, че ние, мъжете, винаги мислим така. Отиваме в супермаркета и купуваме онова, което искаме, докато би трябвало да вземем само онова, от което се нуждаем. Затова мъжете са такива скапани купувачи. — И скапани любовници, припомни си мрачно той. Вие, мъжете, се чукате така, както и пазарите — това бе смисълът на предизвикателната реплика на Лейла.

— Но ние не можем да купим нито една от тези миризми у дома. — Челото на Роби се сбърчи. — Всъщност, изобщо не ми се прибира у дома, наистина. — Той вдигна стъкленото шишенце към носа си и подуши внимателно. — Има само едно нещо.

Колин вече се учеше как да възприема паузите на сина си. Знаеше, че ще разбере за това едно нещо по-бързо, ако просто го остави да виси във въздуха.

— Дядо Фейсал има ли жена?

— Не, сега не. Починала е, когато е била доста млада.

— Аха. — Дълга пауза. Роби се мръщеше на шишенцето, като продължаваше да го държи под носа си; очите му се бяха сбрали на носа, сякаш бе кривоглед. — Не обичам дядо Фейсал — рече изведнъж той.

— Моля те, внимавай мама да не чуе това. Ще се разстрои. В края на краищата той е твой дядо.

Ала тъкмо в онзи момент Колин за пръв път призна пред себе си, че и той самият също не обича Фейсал.

Наблюдаваше как тъст му обикаля групичките на приемите и се чудеше какво точно у него му придаваше вида на препрограмиран. Фейсал никога не поглеждаше часовника си. Той бе наел другите хора да се безпокоят за времето. И част от неспокойствието на Колин се дължеше на чувството, че този вътрешен часовник на Фейсал отброява времето, оставащо до Армагедон^[6].

За него самият времето изтече вечерта на ракс шарки.

— Няма такова нещо като гюбеци! — бе рекла игриво Лейла. — Ракс шарки е форма на изкуството, скъпи мой, нещо, което никога няма да разбереш.

— И все пак искам да го видя.

— Ох, мъже, мъже!

Седяха на балкона пред всекидневната и пиеха Пимс.

— Гюбеците са фалшименто — поясни Лейла. — Помисли си само за всичките онези похотливци с жадните очи, приведени над питиетата си, докато някоя курва върти задник пред тях. Честно, един стриптийз в Сохо е далеч по-качествена работа.

— Не мога да кажа. Никога не съм ходил.

— Същата глупотевина е. Както и да е, човек не води жена си на ракс шарки, човек ходи там с приятелите си. Попитай Халиб, той сигурно ще знае някое място.

— Но аз искам ти да ми обясниш тази форма на изкуство. Сто на сто съм сигурен, че за тая работа е необходима жена.

Лейла се нацупи. По-късно, обаче, след вечеря, след като Роби си легна с Алф, крокодила си играчка, тя попита:

— Все още ли искаш да видиш танца?

След като той кимна, тя нареди на една от слугините да се заеме с гледането на Роби, поведе Колин към асансьора и повика такси. Даде адрес в източната, християнската част на града, Колин чу в адреса думата карантина и бе наясно, че мястото ще да е някъде в района на пристанището.

Беше всичко онова, за което бе мечтал, потънал дълбоко в пътеводителите; Бейрут — в най-чиста форма. Неонов надпис над приземие, врата с шпионка, през която мургавият мошеник оценява силата на характера и дебелината на портфейла ти, преди да те допусне в потъналата в дим, облицована в кедрова ламперия зала с ниски масички. Докато посръбваше от скоча си, Колин усещаше как пулсът му се ускорява поради онова нервно вълнение, което се поражда, като правим нещо хубаво, но за което по-късно ще съжаляваме.

Облегна се назад и прегърна Лейла през раменете. След известно време тя се поотпусна, а после, сякаш взела изведнъж решение, се сви в истинска прегръдка. Колин бе щастлив, макар на пръв поглед нищо да не се бе случило; около тях шумните разговори си съперничеха с тенекиения звук на музиката. Усещаше лейлините коси, уханието им, чудесната текстура на шепата кичури, преплели се в пръстите му. Черепът й бе хладен и влажен. Тази вечер бе като първата им вечер — усещане не много обичайно, след като си бил женен пет години и имаш дете.

Прожекторите оживяха в мига, в който гръмна оркестърът. Залата се изпълни с аплодисменти и с оживление. Колин се опита да намери някакъв смисъл в какофонията, предизвикана от акордеона, флейтата, цитрата, баса, цигулката, китарата и барабаните, които бяха обединили усилията си върху Танцувай, циганко! — прелюдията към шоуто. Ала след малко музиката се установи в ритмична хармония и някаква фигура изплува в снопа светлина; дъхът му секна.

Жената не бе стара, но не бе и млада, лицето й би могло да бъде заето от някой фриз под пирамидите — сякаш искаше по този начин да я обяви за специалистка в танца още от времето, когато древните фараони са били живи. В един миг тя остана неподвижна, сякаш вкопана в средата на сцената; сетне ръцете заплуваха над главата й, скръстени в китките; нозете й се раздвижиха, стъпка надясно, стъпка наляво, ала при тези движения ефирната й пола едва помръдна.

— Наблюдавай геометрията — чу глас в ухото си и се сепна, усетил гузното бодване, че бе забравил напълно Лейла в изненадата и вълнението на момента. — Това е Египетска стъпка. Всичко, което прави тя сега, се върти около цифрата осем: гледай!

Танцьорката започна витиевати движения към края на дансинга. Колин вече възприе подробности от костюма й: златен колан, пристягащ прозрачната пола, златист сутиен, цигански шал, всичко това потънало в пайети. На светлината на свещите тя изглеждаше като излязла от приказка, фантастична фигура, джин, излязъл от бутилката на някоя детска книжка с картинки; само че в изпълнението нямаше нищо детско, защото тазът й започна да се движи, сякаш независимо от останалото й тяло…

— Гледай как плува гръбнакът й — прошепна Лейла.

Беше поставила и двете си ръце на раменете му, а той се бе навел напред, очарован, не искаше да изпусне и най-малката подробност; тя се държеше за мъжа си, имаше очи само за него, не и за танцьорката, с нейната палава усмивка на дявол, изпратен да те изкуши.

— Това идва отвътре, никой не може да те научи на него. Виж как се сплитат ръцете й. Тя няма страх. Няма срам…

Музиката се впусна в серия дълги, протяжни ритми, като всеки следващ мотив бе по-бърз от предишния. Залата оживя в ръкопляскания, в люлеещи се тела, чуваха се викове на одобрение и на окуражаване.

— Публиката — прошепна Лейла — дава живот на танца. Публиката е в основата.

Колин седеше с отворена уста, устните му блестяха влажни на меката, отразена светлина. Когато гризна ухото му, той положи ръка върху коляното й и започна, отначало несъзнателно, а сетне със засилваща се настойчивост да гали бедрото й. Усещаше се като вътрешно разтопен: без форма, без да се ограничава от непреклонните изисквания на скелета. Бедрата на танцьорката се люлееха съвсем близо до него и той се наведе още напред, досущ като куче, усетило някаква напълно непозната досега миризма.

Лейла мушна пръсти в ризата на Колин. Неговата ръка стисна бедрото й. Другата й ръка се плъзна по възглавницата на фотьойла и, скрита от масата, намери издутината на панталона му. Той почти не съзнаваше какво става. Единственото, което виждаше, бяха тези извиващи се, люлеещи се бедра, корема и гърдите на танцьорката: чувствени, еротични, надхвърлящи границите на въображението му. Сериите движения следваха една подир друга с увеличаващо се темпо и той се почувства напълно погълнат от танца — част от публиката, част от този многолик звяр, който ръмжеше одобрително, ала в същото време бе и някак отделен от всички, сякаш бе сам на сцената с това видение на сексуалността, което се въртеше със знойна нега.

Танцьорката бе сякаш кукла, виснала на невидими конци, с ръце сплетени високо над глава, потрепващи, докато музиката достигна кресчендо и изведнъж замря.

Запалиха осветлението. Ръцете на Лейла се отдръпнаха. В първата секунда тишина Колин се почувства така, сякаш падаше от голяма височина. Сетне сутеренната зала се изпълни със силен шум. Танцьорката бавно заобикаля из помещението с протегната ръка, върху лицето й грееше маската на триумфа, докато светът й отдаваше почитта си. Хората ръкопляскаха изправени. В залата бушуваше снежна буря от дребни хартийки; на все още замаяния Колин му потрябва известно време, за да осъзнае, че бяха пари. Танцьорката се полюля и коленичи, събра хартийките и… изчезна.

Колин се облегна назад върху възглавниците. Почти пълната тишина, която се възцари в залата, бе бременна от дълбоки емоции, сред които преобладаваше срамът. Лицата, които допреди бяха скрити в сенките, сега се виждаха: лица като на мистър Пънч с остри, издадени брадички, пъргави очи и тънки устни. Лейла изглежда усети неудобството му, защото бързешком го погали по врата, наведе се бързо, целуна го и рече дрезгаво:

— Хайде, да вървим.

Не си спомняше как плати сметката и как изкачи стълбите към улицата. Знаеше само, че бе прегърнал Лейла през кръста и изпитваше всепоглъщащо сексуално желание, което трябваше да бъде удовлетворено по най-бързия начин, инак щеше да умре; дойде на себе си, едва когато приближи черно беемве и изведнъж около него се появиха маса мъже. Позна двамина от тях: те пътуваха на предната седалка в колата, с която семейство Рейли бе превозено от летището. И Халиб…

Сетне не си спомняше много ясно какво точно стана, но някак си бе отделен от Лейла, като същевременно оставаше с нея. Единият от мъжете заговори на арабски. Лейла отвърна рязко на същия език.

— Какво става? — попита Колин.

— Ти стой настрани — сопна му се Халиб.

А Лейла вече бе въвлечена в сериозна караница. На Колин му се стори, че чу няколко пъти думата хашиш, но бе сигурен, че грешеше. Искаше му се да избяга от горещата, лепкава улица, копнееше за една студена бира в изключителната компания единствено на жена си, ала повече от всичко имаше нужда от секс. Ако не го получеше скоро, щеше да последва грозен инцидент.

— Вижте какво, писна ми вече — изкрещя той. — Хайде, Лейла, кажи им, че си тръгваме.

След което я грабна за ръката и се опита да мине между двамата бабаити, които му препречваха пътя.

Улицата сякаш се завъртя и се размаза пред очите му. Намери се върху колата с извита назад ръка и с мъчителна болка в десния крак, където някой бе стоварил злобен ритник.

— Добре — чу той Лейла да казва. — Добре, спрете, чуйте. Оставете ме да говоря с него, разбрахте ли?

Хватката върху ръката на Колин се поохлаби. Той се обърна. Може би се дължеше донякъде на скоча, навярно потисканото му желание бе в основата на всичко, но във всеки случай реши да си го изкара на жена си, защото бе най-близо, а и тези хора бяха от нейните.

— Каква игра, по дяволите, играеш? — изрева той. — Бият ме, обиждат ме и… — гневът му намери дяволския си отдушник — И за какъв хашиш става дума?

Тишина. Сетне Халиб вдигна ръце и се обърна към мъжа, който говореше с Лейла.

— Добре, тръгваме си, отведи го у дома.

Колин замахна, но някой небрежно препречи ръката му и в следващия миг беше проснат на улицата.

— Колин — чу той думите на Лейла в кървавата мъгла на болката и унижението. — Извинявай, чуваш ли? Те ще те отведат у дома, това е работа, семеен бизнес. Трябва да отида да говоря с баща си. Чуваш ли? Извинявай…

Сетне две ръце го повдигнаха, положиха го в колата и тя потегли. Мъжът до него го държеше здраво за ръката, ала той успя да се освободи. Онзи само се засмя и запали цигара, знаеше кой би могъл да бъде заплаха и кой бе просто един бомбастичен боклук.

Вече в апартамента, Колин съблече дрехите си и застана под душа. Не помогна. Хвърли се на леглото, чисто гол, опита се да спре мъчителното отхвърляне, което туптеше в съзнанието му. Опита да мастурбира, не можа да получи достатъчна ерекция, писна му да търка неотговарящата плът. Беше ядосан, ядосан, ядосан. Думите се въргаляха из съзнанието му, отговорите, контриращите удари, порицанията, фактът, че трябваше да чака до утре или докогато Лейла реши да се върне.

Опитваше се да се убеди, че мрази Халиб, а не нея, но и това нямаше по-голям ефект от душа. На практика и тя бе част от целия гнусен заговор да бъде провален бракът, към който семейството винаги се бе отнасяло с неодобрение. Повикваха я и тя отиваше. Всеки ден ходеше някъде. Всеки ден Фейсал й се обаждаше и тя се подчиняваше. И така щеше да бъде винаги, винаги…

Не, не беше всеки ден; само понякога. В останалите дни бе обичлива, топла и… о, по дяволите!

Рееше се на повърхността, сигурен, че не бе и мигнал, ала все пак спеше съвсем леко, готов да скочи при евентуалното завръщане на Лейла.

Тя постави ръка върху челото му, но той се престори, че похърква, дори и когато тя тихичко се мушна в леглото до него и така нагласи тялото си, че се докосваха от шията до глезените, със същата хладна ръка нежно го погали по корема.

Той разбираше, че знае, че е буден, ругаеше се, че бе такъв глупак. Да извадиш очи, вместо да изпишеш вежди! Можеше да получи мир, стига само да го поискаше, но не, той няма да се моли за примирие. Това си казваше Колин. Нямаше да пълзи. Не и пред група проклети араби.

Малко след зазоряване той изплува от безрадостния си полусън, беше наясно какво иска да направи. Лейла спеше, бледото й лице потрепваше леко, сякаш в предчувствие. Той стана тихо и се промъкна в спалнята на Роби, клекна да събуди момчето, беше достатъчно близо, за да прокара пръст по устните му.

— Приключение — рече тихо. — Днес е денят на голямото ни приключение.

Щеше да заведе Роби да види арз ер-Раб: кедрите на Бога.

Утрото бе знойно. Ниски, тежки облаци затискаха с одеялото си града, досущ като болен човек, който трябва да се изпоти. Колин знаеше, че това време бе предвестник на ужасния вятър хамсин, затова се радваше да избяга в планината.

След като пътуваха известно време, Роби попита:

— Тате, защо трябва да видим тези дървета?

— Защото за тях се споменава в Библията и защото са красиви. Един велик мъж на име Ламартин казва, че са най-прочутият естествен паметник на света.

— Какво е паметник?

— Нещо, което отбелязва дадено събитие. Или нещо красиво, което си струва да запазиш като реликва от по-стари времена; мисля, че Ламартин е имал предвид тъкмо това. Някои от дърветата, които ще видим, са може би на хиляда и петстотин години. Можеш ли да си го представиш, Роби?

Момчето се замисли сериозно.

— Не.

Колин се усмихна.

— Е, ще ги видиш.

— Мама защо не поиска да дойде и да види памитника?

— Казва се паметник. Тя ги е виждала много пъти. А освен това тя още спеше тази сутрин и не исках да я будя. О, виж: там напред има някакви селяни.

Въпреки яркото предобедно слънце в колата ставаше все по-студено; трудно бе да се повярва, че само преди час се потяха във влажния град. Колин вдигна прозорчето си. Пейзажът неусетно бе станал лунен — балваните и каменопадите преобладаваха пред разпръснатите тук-там лозя и портокалови горички, които бяха много повече в по-ниското. Пътят се стесни, стана по-лош. След няколко мили друсане по изровения от дупките път лицето на Роби позеленя.

— Тате — рече тихо момчето, — ще повърна.

Колин спря колата и двамата излязоха. Вятърът го удари в лицето, накара го да потрепери. Роби стоя известно време приведен в края на пътя, но почивката изглежда си каза думата. Колин се огледа, заслонил с ръка очите си срещу слънцето. Намираха се близо до върха над дълбока клисура. От края на пътя далеч долу можеше да види малко селце: сигурно бе Массер ес Шуф, което, според пътеводителя, се намираше на две хиляди метра надморска височина. Нищо чудно, че бе толкова студено.

Вдигна глава към небето. Нещо черно лежеше като тежка завеса над хребета над тях. Може би облак? Сетне видя, че завесата потрепна, люлееше се бавно насам-натам.

— Роби — рече, — погледни.

Момченцето изви вратле.

— Това ли е памитника, тате?

— Да, това се кедрите. Цар Соломон е използвал такива дървета за най-големия храм на този свят, Роби.

Продължиха пътя си. Най-накрая пътят се превърна в тревиста пътека и Колин спря колата. Последната четвърт миля трябваше да я изминат пеш; пътеката бе стръмна и когато стигнаха до целта си, вече се бяха задъхали, редкият студен въздух сякаш прогаряше синусите им.

Бяха сами и съвсем близо до рая, за който бе копнял цар Соломон. Накъдето и да погледнеха, виждаха огромните стебла с яките им клони, стволовете имаха фантастични форми, сякаш бяха барелефи, издялани от демоните.

— Хайде да измерим един.

Колин шепнеше. Питаше се дали Роби би могъл да сподели чувството му на благоговение, ала като погледна момчето, видя, че лицето му грееше от наслада. Роби изведнъж се пусна от него и затанцува, подскачаше, търкаляше се. Мълчаливите дървета сякаш се бяха заслушали, грациозно скланяха клони, за да се насладят на щастието му.

Колин отиде до най-големия кедър, отбеляза си една особена извивка в ствола му, откъдето да започне измерването. Закрачи около дървото. Петдесет и две крачки. Взря се в най-ниските клони, изпаднал в мълчаливо страхопочитание. Нещо толкова старо и все още живо — това бе почти извън човешкото въображение.

Сведе поглед. Поляната бе изпъстрена с камъни от всякакъв размер и форма, но тук, в сянката на най-благородното от всички дървеса, земята бе покрита от гладка, прилична на морава трева. Бледоморави цветя блещукаха, разлюлени от вятъра. Той се наведе и погали тревата. Беше мека като кадифе.

Нещо привлече погледа му: олтар, с изрязани кръстове и луна.

— Роби — извика той, — ела и погледни.

Тишина. Кедрите, които се извисяваха над него, сякаш се бяха заслушали. Колин бавно се изправи. Погледна надясно и наляво, но не можа да забележи никакво движение, освен величественото поклащане на дебелите клони и в контрапункт — блещукането на разлюлените бледоморави цветчета.

— Роби! — извика отново той, този път по-силно, в гласа му вече се прокрадна първата нотка на уплаха.

Дърветата отразиха вика му. Колин се огледа наоколо във всички посоки на компаса. Нищо. Роби бе изчезнал.

— Роби, миличък, престани да си играеш точно сега.

Терористи. Мухарабини. Отвличания, убийства. Това бе Ливан.

— Роби! Чуваш ли ме?

Отвърна му тишината.

— Това не е шега! Отговори ми!

Накъдето и да погледнеше се виждаха само дървета, нищо не помръдваше, нямаше и следа от хора. В един ужасен миг Колин не знаеше от какво да се бои повече: от убийци или от призраци. През последните няколко дни бе успял да осъзнае основите на ливанската политика. В страна, чието население се състои само от малцинства, двигателят, който задвижваше всичко, скрит под нозете им, но бръмчащ неспирно, двайсет и четири часа в денонощието, имаше едно име: мо’амера: заговорът. Друзите заговорничеха срещу маронитите, Джумблат срещу Джемайел, фалангистите срещу палестинците, а над всички и всичко бяха Ханифови: за или против всички останали, в зависимост кой им плаща. Що за заговор бе този, кой го бе организирал — тази конспирация срещу него?

Стоеше там безмълвен, склонил глава на една страна, докато рационалният му ум на учен се възвръщаше и методично обмисляше всички възможни обяснения. Роби бе отвлечен. Не, той се е отклонил и е паднал в някаква яма. Да, нещастен случай, ето какво бе! А нямаше никаква помощ на мили разстояние.

Нещо го накара да се завърти в полукръг, да погледне големия жълт сноп светлина, който си пробиваше път сред клоните и стигаше досами нозете му. Отпървом бе заслепен. Сетне в светлината, досущ като божествен ангел, се появи безформена фигура, очевидно човешка. Колин присви очи. Вдигна ръка да заслони очите си и тогава фигурата се раздели на две: бяха двама души, единият по-висок, другият по-нисък, държаха се за ръце.

— Роби…?

Колин се затича и грабна сина си на ръце. Трябваше да си признае, че не бе очаквал повече да притисне топлата плът към себе си. Само за един миг, разбира се, само за един миг…

— Къде беше? — извика сподавено той, заровил лице в ризата на Роби. — Татко толкова се безпокоеше… — За пръв път му хрумна колко глупаво прозвучаха думите му в съзнанието на едно дете. — Аз толкова се тревожех — добави почти без дъх.

Роби му се усмихна, отметна глава, палаво, игриво. Колин осъзна, че синът му бе щастлив. Знаеше, че там имаше и друг човек, че търпеливо чакаше, ала не му обърна внимание… не й обърна внимание, поправи се той, след като хвърли бърз кос поглед към нея. Очевидно бе жена от този край; сигурно не знаеше английски; така нямаше как да я укори, че бе откраднала сина му или да й благодари за това, че го бе върнала.

Тя обаче най-неочаквано му подхвърли плик. Той падна между бедрото на Роби и ръката на Колин. Усмихна се несигурно и пусна момчето на земята, като преди това го целуна бързешком по бузата. За негова почуда Роби, обикновено безкрайно стеснителен, изтича и се зарови в полите на жената. Тя го погали по главата и двамата се усмихнаха един на друг като хора със своя тайна, която всеки миг ще ги накара да избухнат в смях.

От плика се носеше силен, но свеж аромат, който добре пасваше на кедрите. Буквите бяха красиво изписани, наклонени, ала в същото време почеркът бе и делови, сякаш притежателят му го бе усъвършенствал дълго време и той вече се бе превърнал в негова втора природа. Още преди да прочете и първата дума, Колин не се съмняваше, че авторът на писмото бе жена.

Драги Колин — се казваше в него, — аз съм Селестин. Ако не знаеш коя съм — а не мога да повярвам, че вече не знаеш, тогава остави всичко, пожелай на Азиза (която носи това писмо) адио и си върви. Ако знаеш обаче, ще знаеш и какво да предприемеш. Селестин.

— Добри Боже! — Той вдигна очи от писмото и видя гордия поглед на жената, отправен към него. — Значи ти си Азиза?

— Чували сте за мен? — попита жената на английски със силен акцент.

— О, да. И за Селестин също. Роби, тази дама познава бабата на Лейла.

— Селестин. — Момчето произнесе внимателно името, подчертавайки всяка сричка с еднаква сила. — Можем ли да отидем да я видим? О, хайде, хайде…

— Ами, не знам дали ще е удобно… — Сетне си спомни писмото. Ще знаеш какво да предприемеш. — Можеш ли да ни отведеш там, Азиза?

— Тъкмо затова съм дошла. Следвайте колата ми.

Беше паркирала ситроена си под мястото, където бяха спрели те, това обясняваше защо Колин не я бе чул да приближава. Докато се спускаха от планината по извития път, Колин попита сина си:

— Какво се случи там? Изгуби ли се?

— Не. Видях госпожата и отидох да я поздравя.

— Роби, знаеш, че не бива да правиш това. Какво ти говорихме непрекъснато с мама за непознатите хора? Защо отиде?

— Тя не е непозната. Тя е добра.

— Но…

— Нали ти казах. Тя е добра!

По пътя към Ярзе Роби задряма и Колин бе доволен от това, защото искаше да изрови от паметта си всичко, което Лейла му бе разказвала за забележителната си баба. Знаеше, че е наполовина швейцарка и наполовина — миш-маш от средиземноморска кръв; че е била много луда на младини и че никога не се е научила какво означава да остарееш; че овдовяла при трагични обстоятелства, че убили мъжа й пред очите й; че бе в лоши отношения с Фейсал, единственият й син, макар да бе обичала снаха си до безпаметство и винеше Фейсал в небрежност за смъртта й. Ала въпреки всички тези факти, тя някак си си оставаше като купчина снимки в избелял албум, или нещо като дочут отчасти разговор, когато някой пусне радиото в съседната стая: почти, но никога съвсем на фокус, никога — в достатъчна близост.

Той знаеше със сигурност и още нещо: след Роби, след (дай Боже!) самия него, Лейла обичаше Селестин повече от всекиго другиго на света. Нито ден не минаваше без тя да спомене за обичната си баба. Затова му се видя мъчително, доста тъжно, че първата им среща щеше да се състои без Лейла.

Онзи дълъг следобед той на няколко пъти щеше да пожелава присъствието на Лейла. Никак нямаше да му е излишна известна морална подкрепа. Но тогава той таеше такива големи надежди за тази среща, че сигурно щеше да изпита разочарование.

Не бе предполагал, че старата жена може да бъде толкова свирепа. Тя изглежда ни най-малко не разбираше положението му на външен човек, попаднал чрез брака си в клана на Ханифови. Очевидно бе, че гледа с отвращение на политическия му анализ на положението в Ливан. От друга страна, я намери за повърхностна и писклива. И тогава, в края на посещението им, тя му даде пистолет и впечатленията му от нея най-сетне добиха окончателните си очертания. С една дума, той я намираше за смешна.

Търпеливото обожание на Роби към Селестин не можа с нищо да подобри настроението му. Момчето плака през целия път до Бейрут, а когато вратите на асансьора се отвориха към всекидневната на апартамента им на последния етаж, то изглеждаше почти убито от умора. Лейла се втурна, разтревожена до смърт, и отнесе Роби; Колин я чу да го успокоява, а той самият си наля скоч и излезе на терасата; тя го намери там десет минути по-късно, когато нещата отново се поуспокоиха.

Той взе ръката й и рече:

— Извинявай.

Не знаеше защо го каза, но някой трябваше да направи първата крачка, а дългият ден бе прогонил голяма част от гордостта му.

— За снощи, извинявай, че бях такъв глупак.

— Не, не! — извика Лейла. Взе чашата му, хвана го за ръцете и го принуди да я погледне. — Не се извинявай. Аз трябва да се извиня. Обичам те. Обичам те!

— Боже мой, но аз също те обичам.

Той я притисна така, както правим, когато искаме да размажем някого о гръдния си кош, да вдигнем после ципа и така той никога да не може да се отдели от нас. Когато Лейла най-сетне отпусна ръце, едната й ръка докосна нещо твърдо в джоба на сакото му.

— Какво, за Бога…

Извади пистолета. В следващия миг двамата бяха на ръба да избухнат в смях.

— Господи, нима тя наистина ти даде пистолет? Сериозно ли говориш?

— Да не мислиш, че съм го купил в магазина за деликатеси Мандарин?

Тя го плесна по ръката. Още малко и щяха да припаднат.

— На всичкото отгоре е и зареден, Господи!

— Лейла, не, чакай сега, сериозно говоря, какво да правя с него?

Тя поклати глава, продължаваше да се смее.

— Дай го тук. Ще намеря начин да й го върнем.

— Ами ако Роби го намери и…

— Не се тревожи, скъпи. Ще го прибера в чантата с тоалетните си принадлежности.

— Не — възпря я Колин. — Имам по-добра идея. Ще използваме моето куфарче. Ключалката му е с цифрова комбинация.

— Прав си. Много по-сигурно е. — Тя отново се изкикоти и Колин само като я погледна, също избухна в смях. — Само не го забравяй там — успя да изписка тя, преди да изпадне в поредния изблик на смях. — Това е!