Валентин Распутин
Уроци по френски (6)

След тази история уроците ни не спряха и аз продължавах да ходя при Лидия Михайловна. Но сега вече тя се зае с мене както трябва. Вероятно бе решила — щом ще е френски, да е френски! И наистина, това даде резултат, постепенно почнах да изговарям доста сносно френските думи и те вече не падаха в краката ми като недодялани камъни, а звънливо се опитваха да излетят.

— Добре — насърчаваше ме Лидия Михайловна. — Този срок още няма да имаш отличен, но другия — непременно.

За колета не споменавахме нито дума, но аз за всеки случай бях нащрек. Кой знае още какво можеше да измисли Лидия Михайловна? По себе си знаех: когато не успееш в нещо, ще направиш всичко възможно, за да стане, току-тъй не се отказваш от него. Струваше ми се, че Лидия Михайловна през цялото време изчаква и се вглежда в мене и едновременно с това се надсмива на моето странно поведение — ядосвах се, но този гняв, колкото и да е чудно, ми помагаше да бъда по-уверен в себе си. Вече не бях онова кротко и безпомощно момченце, което се страхува крачка да пристъпи тук, малко по малко свиквах с Лидия Михайловна и нейния дом. Разбира се, все още се стеснявах, свивах се в ъгъла, като криех своите чирки под стола, но предишната скованост и потиснатост отстъпваха и сега аз сам се осмелявах да задавам въпроси на Лидия Михайловна и дори да споря с нея.

Тя направи още един опит да ме покани на масата — напразно. По този въпрос бях непреклонен, имах инат за десетима.

Навярно вече можехме да прекратим тези уроци в къщи, най-главните неща бях усвоил, езикът ми се пречупи и размърда, останалото след време щеше да дойде от занятията в училище. Имах пред себе си толкова години. Ако сега науча изведнъж всичко от начало до край, какво ще правя после? Но не се решавах да кажа това на Лидия Михайловна, а тя вероятно не смяташе нашата програма за изпълнена и аз продължавах да влача своя френски хомот. Впрочем дали беше хомот? Някак незабелязано, неволно, без и аз сам да очаквам, почувствах влечение към езика и в свободни минути, без никой да ме кара, надничах в речничето, преглеждах следващите текстове в учебника. Наказанието се превръщаше в удоволствие. Подтикваше ме и самолюбието: не можех, но ще мога, и то не по-лошо от най-добрите ученици. Да не съм по-глупав от тях? Само да не ходех при Лидия Михайловна!… Аз бих могъл сам, сам…

Един ден, горе-долу две седмици след историята с колета, Лидия Михайловна с усмивка ме попита:

— Не играеш ли вече на пари? Или пак някъде се събирате и скришом играете?

— Как можем да играем сега?! — учудих се аз, като й посочих с поглед снега навън.

— Каква игра беше тя? Как се играеше?

— Защо искате да знаете? — настръхнах аз.

— Интересно ми е. В детството си и ние сме играли. Та искам да знам дали тази игра е същата, или не. Кажи, кажи, не се страхувай.

— От какво да се страхувам?!

Разказах й всичко, като премълчах разбира се, историите с Вадик, Пилето и своите малки хитрини, които използвах в играта.

— Не. — Лидия Михайловна поклати глава. — Ние играехме на „удари стена“. Знаеш ли я?

— Не.

— Ето — виж. — Тя пъргаво скочи иззад масата, до която седеше, намери в чантата си монети и дръпна един стол от стената. — Ела тук и гледай. Аз хвърлям монетата в стената. — Лидия Михайловна леко я удари, монетата направи дъга и със звън полетя на пода. — Сега — Лидия Михайловна ми пъхна друга пара в ръката — хвърляш ти. Но имай предвид: трябва така да удариш, че твоята монета да се окаже колкото се може по-близо до моята. За да ги примериш, да ги стигнеш с пръстите на едната си ръка. Тази игра се нарича още „мереница“. Докоснеш ли монетите — значи си ги спечелил. Хвърляй.

Аз ударих — моята монета, паднала на ръба си, се търкулна в ъгъла.

— Охо-о — махна с ръка Лидия Михайловна. — Много далеч. Започваш ти. Имай предвид: ако моята пара докосне твоята съвсем леко, дори с крайчето, аз печеля двойно. Разбираш ли?

— Какво има за неразбиране?

— Ще играем ли?

Не повярвах на ушите си:

— Да играя с вас?

— Че защо да не играеш?

— Ама вие сте учителка!

— Че какво от това? Като съм учителка, значи не съм човек, така ли? Понякога ми омръзва да бъда само учителка, все да уча и да уча другите. Постоянно да се ограничавам: туй недей прави, онуй — недей. — Лидия Михайловна присви очи по-силно от друг път и замислено, някак невиждащо, се загледа през прозореца. — От време на време е полезно да забравяш, че си учителка — иначе ще се превърнеш в такова плашило, че на хората ще им доскучае с теб. Може би най-важното за учителя е да не възприема себе си сериозно, да разбира, че може да научи другите на малки неща. — Тя се сепна и веднага стана по-весела. — В детството си бях ужасно палава, родителите ми здравата се напатиха с мене. И досега често ми се скача, лудува, иска ми се да летя, да правя нещо не по програма, не по разписание, а по собствено желание. Аз тук понякога си скачам, лудувам. Човек остарява не когато доживее до старостта, а когато престане да бъде дете. С удоволствие бих скачала всеки ден, но оттатък живее Василий Андреевич. Той е много сериозен човек. В никакъв случай не бива да разбере, че играем на „мереница“.

— Но ние не играем на никаква „мереница“. Вие само ми показахте.

— Ние можем да си поиграем ей така, както казват, наужким. Но ти не ме издавай на Василий Андреевич.

Господи, какви работи ставали по белия свят! Преди колко време само аз до смърт се страхувах да не би Лидия Михайловна да ме заведе при директора дето играя на пари, а сега тя ме моли аз да не я издавам. Пълна бъркотия — нищо друго! Озъртах се, сякаш се страхувах неизвестно от какво, и смутено мигах с очи.

— Какво, да опитаме ли? Ако не ни хареса, ще спрем.

— Добре — нерешително се съгласих аз.

— Започвай.

Взехме монетите. Чувстваше се, че някога Лидия Михайловна действително беше играла, а аз едвам-едвам сега свиквах с играта, още не знаех как да удрям парите в стената — дали откъм ръба, или с едната им страна, на каква височина и кога с каква сила. Моите удари бяха слепи; ако водехме сметка, в първите минути аз ще съм загубил доста, макар че тая игра не беше нищо особено. Естествено най-много ме гнетеше и притесняваше мисълта, че играя с Лидия Михайловна. И на сън не бих сънувал, и през ум не би ми минало такова нещо. Не можех да се съвзема толкова бързо и лесно, а когато дойдох на себе си и малко по малко почнах да се вглеждам в играта, Лидия Михайловна взе и я прекрати.

— Не, така не е интересно — каза тя, като се изправи и прибра пръснатата върху челото й коса. — Ако играем, да играем наистина, а не като някакви си хлапета.

— Но тогава ще играем на пари — плахо припомних аз.

— Естествено. Какво държим в ръцете си? Играта на пари не бива да се заменя с нищо друго. Това я прави хем хубава, хем лоша. Ще заложим съвсем малка сума, но така ще стане интересно.

Мълчах, защото не знаех какво да правя, как да постъпя.

— Нима се боиш? — подкачи ме Лидия Михайловна.

— И таз добра! От нищо не ме е страх.

Имах в себе си някакви дребни пари. Дадох на Лидия Михайловна нейната монета и извадих от джоба своя. Добре, Лидия Михайловна, щом искате, ще играем наистина. Да не съм почнал пръв аз, я! Вадик и той отначало не ми обръщаше нула внимание, а после се опомни, почна с юмруци да ме бие. Онази игра научих, ще науча и тази. Това не е френски, пък аз скоро и френския ще сложа в джоба си.

Трябваше да се съглася с едно условие: тъй като ръката на Лидия Михайловна е по-голяма и пръстите й са по-дълги, тя ще мери с палеца и средния пръст, а аз, както е и редно — с палеца и кутрето. Това беше справедливо и аз се съгласих.

Играта започна отново. Прехвърлихме се от стаята във вестибюла, където беше по-свободно, и удряхме в една гладка дъсчена преградка. Удряхме, пълзяхме по пода на колене, като се блъскахме, без да искаме, разпервахме пръсти, за да премерим разстоянието между монетите, после отново скачахме и Лидия Михайловна обявяваше резултата. Тя играеше шумно: викаше, пляскаше с ръце, дразнеше ме — с една дума, държеше се като обикновено момиченце, а не като учителка, и на мене понякога ми се искаше дори да й се скарам. Но въпреки това печелеше тя, а аз губех. Не успях да се опомня, когато задлъжнях осемдесет копейки, с голяма мъка намалих този дълг на тридесет, но Лидия Михайловна отдалеч улучи с монетата си моята и сметката веднага скочи на петдесет. Почнах да се вълнувам. Бяхме се уговорили да се разплащаме в края на играта, но ако вървеше така, много скоро щяха да ми свършат парите, защото имах малко повече от рубла. Значи не биваше да надхвърлям рублата — иначе ме чакаше позор, позор и срам за цял живот.

И в този момент неочаквано забелязах, че Лидия Михайловна изобщо не се мъчи да ме победи. Когато мереше, пръстите й се присвиваха, без да се протягат в цялата дължина — там, където тя уж не достигаше монетите, аз, без много да се напъвам, ги стигах. Това ме обиди и аз станах.

— Не — заявих, — така не играя. Защо ми отстъпвате? Не е честно.

— Но аз наистина не мога да взема монетите — почна да отрича тя. — Пръстите ми са някак вдървени.

— Можете.

— Добре, добре, ще се старая.

Не зная как е в математиката, но в живота най-доброто доказателство е обратното. Когато на другия ден видях, че Лидия Михайловна, за да се допре до монетата, я подбутва скришом към пръста си, изстинах. Тя ме погледна, направи се че не забелязва възмущението ми от абсолютното й мошеничество, и сякаш нищо не се е случило, продължи да бута парата.

— Какво правите?! — възмутих се аз.

— Аз ли? Че какво правя?

— Защо я местите?

— Ама не, тя си беше тук — най-безсрамно, дори радостно отрече Лидия Михайловна и в този момент в никакъв случай не беше по-лоша от Вадик или Пилето.

Е, браво, браво! И това ми било учителка! Със собствените си очи от двайсет сантиметра я видях как бута монетата, а тя ме уверява, че не я била пипала и ми се присмива на всичкото отгоре. Да не ме смята за сляп? Или за хлапе? И това ми било преподавателка по френски език! Още същия миг вече забравих, че едва вчера Лидия Михайловна се опитваше да ми се предаде, и започнах да я следя да не ме излъже. Гледай ти! И това го прави Лидия Михайловна!

Него ден се занимавахме с френски петнайсет-двайсет минути, а оттогава почнахме и по по-малко. Интересуваха ни вече други неща. Лидия Михайловна ме караше да прочета някой откъс, правеше ми забележки, изслушваше ме още веднъж след забележките и ние, без да губим време, почвахме играта. След две малки загуби аз почнах да печеля. Бързо се приспособих към играта, научих всичките й тайни, знаех как и къде да удрям, какви номера да правя, за да не подложа монетата си на удар.

И отново почнах да имам пари. Отново тичах на пазара и си купувах мляко — сега вече на замразени кръгли парчета. Внимателно изрязвах насъбрания каймак, пъхах в устата си натрошените ледени късчета и затварях от удоволствие очи, когато усетих по цялото си тяло тяхната насищаща сладост. После обръщах замръзналото кръгче с дъното нагоре и с ножа започвах да дълбая сладката млечна утайка. Изчаквах остатъците да се разтопят и ги изпивах с парче чер хляб.

Нищо, можеше да се живее, а в недалечно бъдеще, когато раните от войната бъдат заличени, щастливи дни обещаваха за всички…

Разбира се, когато вземах пари от Лидия Михайловна се чувствах неудобно, но всеки път се успокоявах с мисълта, че това е честна печалба. Никога не бях я молил да играем, тя сама ми предлагаше. Да откажа не смеех. Струваше ми се, че играта й доставя удоволствие, тя се развеселяваше, смееше се, закачаше се.

Ако знаехме как щеше да свърши всичко това…

… Коленичили един срещу друг, ние заспорихме за сметката. Малко преди това май пак спорихме за нещо.

— Разбери, главо глупава — като пълзеше към мене и размахваше ръце, доказваше Лидия Михайловна, — защо ми е да те лъжа? Аз водя сметката, а не ти, и зная по-добре от тебе. Загубих три пъти поред, а преди това имаше покритие.

— То не се смята.

— Защо пък да не се смята?

— И вие имахте покритие.

Крещяхме, прекъсвахме се един друг, когато до нас достигна учуден, да не кажа поразен, но твърд и звънлив глас:

— Лидия Михайловна!

Замръзнахме. На вратата стоеше Василий Андреевич.

— Лидия Михайловна, какво правите? Какво става тук?

Лидия Михайловна бавно, много бавно се изправи, зачервена и разрошена, и като приглади коса, каза:

— Аз, Василий Андреевич, се надявах, че ще почукате, преди да влезете.

— Чуках. Никой не ми отговори. Какво става тук? Обяснете ми, моля ви. Имам право като директор да зная…

— Играем на „мереница“ — спокойно отговори Лидия Михайловна.

— Играете на пари с него?… — Василий Андреевич тикна пръст в мене и аз от страх изпълзях зад преградката, за да се скрия в стаята. — Играете с ученик?! Правилно ли ви разбрах?

— Правилно.

— Ах, знаете ли… — Директорът се задъхваше, въздухът не му достигаше. — Нямам думи да назова вашата постъпка. Това е престъпление! Развращаване! И още, още… Двайсет години работя в училище, виждал съм какво ли не, но такова нещо…

И той вдигна ръце.