Валентин Распутин
Уроци по френски (5)

Така започнаха моите мъчителни и неловки дни. Още от сутринта със страх очаквах часа, когато трябваше да остана сам с Лидия Михайловна, и като си кърша езика, да повтарям след нея неудобните за произнасяне, измислени само за наказание думи. Ако не за подигравка, за какво друго трябваше да сливам три гласни в един плътен провлечен звук, като например това „о“, с което можех да се задавя, в думата beaucoup (много)? Защо беше необходимо да изговарям звуците през носа, когато той от веки веков служи на човека за съвсем друго? Защо? Нали все пак трябва да съществуват разумни граници? Обливаше ме пот, почервенявах и се задъхвах, а Лидия Михайловна не ме оставяше да си поема въздух и най-безмилостно ме караше да кълча бедния си език. И защо единствен аз трябваше да търпя това? В училище имаше колкото искаш деца, които говореха френски къде по-лошо от мене, но те си се разхождаха свободно, правеха каквото си искат, а аз като прокълнат трябваше да се потя заради всички.

Оказа се обаче, че и това не бе най-страшното. Изведнъж Лидия Михайловна реши, че в училище имаме малко време заради втората смяна, и ми каза вечер да ходя у тях. Тя живееше до училище в учителските блокове. В другата, по-голяма половина от къщата живееше директорът.

Тръгнах за нейния дом с чувството, че отивам на бесилото. По природа плах и стеснителен, загубващ у̀ма и дума при най-малкото нещо, в този така чист и подреден дом на учителката отначало направо се вдървявах и боях да дишам. Трябваше да ми напомнят да се съблека, да вляза в стаята, да седна, трябваше да ме местят като вещ и едва ли не със сила да измъкват думите от устата ми. А това никак не ми помагаше да напредвам във френския. Но странно, тук се занимавахме по-малко, отколкото в училище, където уж ни пречеше втората смяна. Освен това Лидия Михайловна, докато домакинстваше из къщи, ме разпитваше или пък ми разказваше за себе си. Подозирам, че нарочно, заради мене измисли, че и на нея в училище този език хич не й вървял и решила да си докаже, че може да го научи не по-лошо от другите, та затова се записала френска филология.

Сврян в ъгъла, слушах и не знаех да се надявам ли, че скоро ще ме пуснат да си вървя. В стаята имаше много книги, на едно шкафче до прозореца беше сложен голям красив грамофон — рядкост за онези времена, а за мене изобщо невиждано чудо. Лидия Михайловна слагаше плочи и вещ мъжки глас пак ме учеше на френски. Тъй или иначе от него нямаше къде да се дяна. Лидия Михайловна в простичка къщна рокля, с меки плетени пантофи ходеше из стаята, като ме караше да трепвам и замирам, когато се приближаваше до мене. Просто не можех да повярвам, че седя в нейната къща, за мене тук всичко беше твърде неочаквано и необикновено, дори въздухът, пропит с лек и непознат мирис от един живот, който аз не познавах. Неволно се създаваше впечатление, че скришом надничам в този живот, и от срам и неудобство за себе си още повече се загръщах в своето окъсяло сако.

Лидия Михайловна тогава ще да е била на около двадесет и пет години или нещо такова; аз добре си спомням правилното й и затова не толкова живо лице с присвити, за да скрият кривогледството, очи; скъперническата усмивка, която рядко се разливаше докрай, и съвсем черната й, късо подстригана коса. Но въпреки всичко това нейното лице не криеше строгост, която, както по-късно забелязах, с годините става едва ли не професионална черта на учителите, дори и на най-меките и добрите до натура — нейното лице беше някак внимателно, в него имаше лукавост, недоумение, което се отнасяше към нея самата и което сякаш говореше: интересно, как съм се озовала тук и какво всъщност правя аз? Сега си мисля, че до туй време тя вече ще да е била омъжена: в гласа й, в походката й — мека, но уверена, свободна, в цялото й поведение се чувстваше смелост и опитност. А освен това аз винаги съм поддържал мнението, че девойките, които изучават френски или испански език, стават жени по-рано от своите връстнички, които се занимават например с руски или немски език.

Срамно ми е сега да си спомням как се плашех и смущавах, когато след урока Лидия Михайловна ме викаше да вечеряме. Колкото и да бях гладен, веднага загубвах всякакъв апетит. Да седна на една маса с Лидия Михайловна? Не, не! По-добре за утре да науча наизуст целия френски, та никога повече да не идвам тук. Хапката хляб сигурно наистина щеше да заседне в гърлото ми. Вероятно дотогава не бях и подозирал, че Лидия Михайловна като всички нас също яде най-обикновена храна, а не някаква манна небесна — до такава степен в моите представи тя беше необикновен човек, който не прилича на другите хора.

Аз скачах и като измънквах, че не съм гладен, че не искам, отстъпвах покрай стената към изхода. Лидия Михайловна ме гледаше учудена и обидена, но никаква сила не беше в състояние да ме спре. Измъквах се. Това се повтори няколко пъти, след като тя, отчаяна, престана да ме кани на масата. Въздъхнах облекчено.

Един ден ми казаха, че долу, в съблекалнята, имало оставен за мене колет, който бил донесъл някакъв селянин. Ами че чичо Ваня, шофьорът ни, кой друг! Сигурно у нас е било заключено, а чичо Ваня не е можел да ме чака да се върна от училище и го е донесъл тук. С мъка дочаках края на часовете и хукнах долу. Леля Вера, училищната чистачка, ми посочи в ъгъла едно бяло шперплатово сандъче, в каквито изпращаха колетите по пощата. Аз се учудих: защо в сандъче — майка ми редовно ми пращаше храна в най-обикновена торба. Може би това съвсем не е за мене? Не, на капака бяха написани моят клас и моето име. Вероятно чичо Ваня ги беше написал вече тук — да не би да сбъркат за кого е. Откъде го е измислила майка ми да заковава продуктите в сандъче? Ама че интелигентна е станала!

Да занеса колета в къщи, без да разбера какво има в него, не можех — нямах това търпение. Ясно беше, че не е пълен с картофи. И хляб не беше — лек беше на килограми, пък и сандъчето по форма не беше удобно за него. При това скоро ми бяха пращали хляб и аз още имах от него. Тогава какво можеше да бъде? Още тук, в училище, се пъхнах под стълбата, където се сетих, че имаше брадва, намерих я и отковах капака. Под стълбата беше тъмно, аз излязох оттам и като се озъртах крадливо, сложих сандъчето на най-близкия перваз.

Надникнах в колета и примрях: най-отгоре, покрити грижливо с голям бял лист, лежаха макарони. Това се казва колет! Дългите жълти тръбички, наредени една до друга в равни редици, блеснаха на светлината като същинско богатство, по-скъпо от което за мене на тоя свят нямаше. Сега ми стана ясно защо майка ми ги беше сложила в сандъче: да не се счупят макароните, да не се натрошат, да ги получа цели, запазени. Внимателно извадих една тръбичка, погледнах през нея, духнах и безсилен повече да се сдържам, жадно я захрупах. После по същия начин взех втора, трета и едновременно с това преценявах къде да скрия сандъчето, за да не излапат макароните прекалено лакомите мишки в килера на моята хазайка. Майка ми не ги е купувала за тях, не е давала последните си пари. Не, макароните аз тъй лесно няма да изпусна. Това не са някакви си картофи.

И изведнъж хапката приседна на гърлото ми. Макарони… Наистина, откъде може да ги е взела майка ми? На село такива работи от памтивека не е имало и за никакви пари не можеха да се купят. И какво излиза тогава? Припряно, с отчаяние и надежда разрових макароните и на дъното на сандъчето намерих няколко големи парчета захар и два къса хематоген. Хематогенът потвърди: колетът не е от майка ми. Тогава от кого можеше да бъде, от кого? Още веднъж погледнах капака: моят клас, моето име, за мене е. Интересно, много интересно.

Напъхах гвоздеите от капака в дупките, оставих сандъчето на перваза, качих се на втория етаж и почуках на учителската. Лидия Михайловна вече си била отишла. А, ще я намеря, знам къде живее, ходил съм у тях. Значи така: щом не искаш да ядеш с мене, тогава вземи продукти за вкъщи. Тъй значи. Няма да стане тая. Никой друг не може да е. Това не е от майка ми: тя нямаше да забрави и бележка да пъхне вътре, да ми разкаже откъде, от кои мини са изкопали това богатство.

Когато аз с рамото напред се вмъкнах с колета в стаята — Лидия Михайловна се направи, че нищо не разбира. Тя гледаше сандъчето, което аз оставих на земята пред нея, и учудено питаше:

— Какво е това? Какво си донесъл? Защо?

— Вие сте го направили — казах аз с разтреперан, пресекващ глас.

— Какво съм направила? За какво става дума?

— Вие сте изпратили този колет в училище. Зная, че сте вие.

Забелязах, че Лидия Михайловна се изчерви и смути. Очевидно това беше оня единствен случай, когато не се страхувах да я гледам право в очите. Не ме интересуваше учителка ли ми е, или далечна роднина. Сега питах аз, а не тя, и питах на руски, а не на френски език без каквито и да е артикли. Нека отговаря.

— Защо смяташ, че съм аз?

— Защото ние на село нямаме макарони. И хематоген нямаме.

— Как? Изобщо ли нямате? — Тя така искрено се учуди, че съвсем се издаде.

— Изобщо нямаме. Трябваше да го предвидите.

Лидия Михайловна изведнъж се разсмя и се опита да ме прегърне, но аз се дръпнах.

— Наистина, трябваше да го предвидя. Как можах?! — Тя за миг се замисли. — Трудно обаче можех да се сетя, честна дума! Та аз съм градски човек. Значи казваш, изобщо нямате. Какво имате тогава?

— Грах имаме. Ряпа имаме.

— Грах… ряпа… Пък ние в Кубан имаме ябълки. Ах, колко ябълки има сега там! Аз тая година исках да си ида в Кубан, но, кой знае защо, дойдох тук. — Лидия Михайловна въздъхна и ми хвърли един поглед. — Не ми се сърди. За хубаво го направих. Кой да знае, че тези макарони ще ме издадат. Нищо, вече ще бъда по-умна. А ти вземи макароните…

— Няма да ги взема — прекъснах я аз.

— Защо правиш така? Зная, че гладуваш. А аз съм сама и имам много пари. Мога да си купя каквото искам, но нали съм сама… Пък и ям по малко, за да не напълнея.

— Аз не гладувам.

— Недей да спориш с мене, моля те, зная. Говорих с хазайката ти. Какво лошо има, ако вземеш сега тези макарони и днес си приготвиш хубав обяд? Защо да не ти помогна поне веднъж в живота! Обещавам ти повече никакви колети да не пробутвам. Но този те моля да вземеш. Трябва непременно да се храниш добре, за да можеш да учиш. Имаме толкова сити безделници, които нищо не запомнят и явно никога няма да поумнеят, а ти си способно момче и не бива да напускаш училище.

Гласът й започваше да ми действа успокояващо: страхувах се, че тя ще ме уговори, и ядосан сам на себе си, загдето разбирам правотата на Лидия Михайловна и загдето въпреки това не искам да я разбера, като клатех глава и си мърморех нещо, избягах навън.