Валентин Распутин
Уроци по френски (4)

На сутринта със страх се погледнах в огледалото: носът ми беше подпухнал, под лявото ми око имаше синина, а под нея на бузата се беше проточила дебела кървава драскотина. Просто не знаех как ще отида на училище в такъв вид, но все някак трябваше да ида, не можех да се реша да пропусна часовете по каквато и да било причина. Да речем, че има хорски носове, които по рождение са по-хубави от моя, и да не е обикновеното им място, за нищо на света няма да се досетиш, че това е нос, но драскотината и синината изобщо не можеха да бъдат оправдани: веднага си личеше, че се мъдрят тук не по мое желание.

Като затулях окото си с ръка, аз се шмугнах в класната стая, седнах си на чина и наведох глава. Сякаш напук още първия час имахме френски. Лидия Михайловна в правото си на класен ръководител се интересуваше от нас повече от другите учители и да се скрие нещо от нея беше много трудно. Тя влизаше, поздравяваше ни, но още преди да разреши на класа да седне, имаше навика внимателно да огледа почти всеки от нас, като правеше уж шеговити, а всъщност задължителни за изпълнение забележки. И, разбира се, тя веднага видя белезите по лицето ми, които всячески се стараех да скрия; разбрах го, защото децата взеха да се извръщат.

— Да — каза Лидия Михайловна, като отваряше дневника, — днес между нас има ранени.

Класът се засмя, а Лидия Михайловна отново ме погледна. Тя беше малко кривогледа и сякаш не гледаше мен, а някъде встрани, но до този момент ние вече бяхме свикнали да познаваме накъде гледа.

— И какво се е случило? — попита тя.

— Паднах — изтърсих аз, понеже не се сетих предварително да си измисля някое що-годе правдоподобно обяснение.

— Ох, колко несполучливо! Вчера ли падна или днес?

— Днес. Не, снощи, когато беше тъмно.

— Хм, паднал! — извика Тишкин, задъхан от радост. — Вадик от седми клас го нареди така. Играха на пари и той почна да спори с него и си го получи. Та аз ги видях. Пък разправя, че бил паднал.

Аз се втрещих от това предателство. Той какво, нищо ли не разбира, или го прави нарочно? За игра на пари на бърза ръка можеха да ни изключат от училите. На̀ ти тебе една игра! В главата ми от страх всичко се обърка и забръмча: край, загубен съм, загубен… Гледай го ти Тишкин! Бива си го, няма що! И как ме зарадва! Изясни всичко — няма що!

— Тебе, Тишкин, исках да те питам нещо съвсем друго — без да се учудва и променя спокойния си, малко безразличен тон, го прекъсна Лидия Михайловна. — Излез на дъската, щом вече си почнал да говориш, и се приготви да бъдеш изпитан. — Тя почака, докато обърканият, станал изведнъж нещастен Тишкин излезе на дъската и кратко ми каза: — След часовете остани.

Най-много се страхувах да не би Лидия Михайловна да ме заведе при директора. А това означаваше, че освен днешния разговор утре ще ме изкарат пред училищния строй и ще ме принудят да разказвам кое ме е подбудило да извършва такава лоша постъпка. Директорът Василий Андреевич точно така питаше провинилия се ученик, независимо от това какво е сторил — дали е счупил някой прозорец, дали се е сбил, или е пушил в клозета: „Кое те подбуди да извършиш такава лоша постъпка?“. Той се разхождаше пред строя, събрал ръце на гърба си, издавайки раменете си напред в такт с широките си крачки, и така се създаваше впечатление, че догоре закопчаната му щръкнала тъмна куртка се движи самостоятелно малко пред него, и подканяше: „Отговаряй, отговаряй. Тебе чакаме. Гледай, цялото училище чака да видим какво ще ни кажеш“. Ученикът започваше за свое оправдание нещо да мънка, но директорът го прекъсваше: „Ти на въпроса ми отговори, на въпроса. Как ти зададох въпроса?“ — „Какво ме е подбудило?“ — „Точно така: какво те е подбудило? Слушам те“.

Историята обикновено завършваше със сълзи и едва след това директорът се успокояваше и ние се разотивахме по стаите. По-трудна беше работата с учениците от горните класове, които не искаха да плачат, но и на въпроса на Василий Андреевич не отговаряха.

Веднъж започнахме първия час десет минути по-късно, защото през цялото време директорът разпитваше един деветокласник, но тъй като не можа да изтръгне от него нищо смислено, заведе го в кабинета си.

Интересно какво щях да кажа аз? По-добре бе направо да ме изгонят. Не бях го помислил още, когато се сетих и друго — че тогава ще мога да се върна у дома, но веднага като опарен се стреснах: не, така позорно и в къщи не мога да си ида. Друго е, ако сам напуснех училище… Но пак ще кажат, че съм несериозен, щом не съм постигнал онова, което съм искал, и тогава всеки ще ми обърне гръб. Не, само това не. Тук още можех да потърпя и щях да свикна, но така да си отивам в къщи не бива.

След часовете, примрял от страх, чаках Лидия Михайловна в коридора. Тя излезе от учителската, кимна ми и ме поведе към класната стая. Както винаги седна до масата, а аз исках да се наместя на третия чин, по-далеч от нея, но Лидия Михайловна ми посочи първия, точно пред нея.

— Истина ли е, че играеш на пари? — направо започна тя. Попита ме много високо, а аз си мислех, че за тези неща в училище трябва да се говори само шепнешком, и се изплаших още повече. Но нямаше никакъв смисъл да отричам, Тишкин ме беше продал с парцалите. Измънках:

— Истина е.

— И какво — печелиш ли или губиш?

Запънах се, понеже не знаех кое е по-доброто.

— Хайде, разкажи ми всичко. Сигурно губиш, а?

— Пе… печеля.

— Добре, щом е тъй… Значи, печелиш. И какво правиш с парите?

Дълго време в училище не можех да свикна с гласа на Лидия Михайловна, той ме объркваше. В нашето село говореха, като заораваха с гласа си някъде надълбоко-надълбоко, и затова той звучеше на воля, а Лидия Михайловна имаше глас някак си плитък и лек, тъй че трябваше да се вслушвам в него — и това съвсем не беше от безсилие, защото понякога тя можеше да говори до насита, а сякаш от спотаеност и излишна икономия. Готов бях да обвиня за всичко френския: то се знае, че докато го е учила, докато се е нагаждала към чуждата реч, заключеният й глас е спаднал и отслабнал като глас на птичка в кафез и сега — чакай го отново да се засили и укрепне. Ето и в тоя миг Лидия Михайловна ме питаше с такъв тон, сякаш в същото време беше заета с нещо друго, по-важно, въпреки че от въпросите й аз нямаше къде да мърдам.

— Да, и какво правиш с парите, които спечелваш? Купуваш си бонбони? Или книги? Или спестяваш за нещо? Сигурно вече имаш много пари?

— А, не, нямам много. Аз печеля само по рубла.

— И спираш да играеш?

— Да.

— Ами рублата? Защо само рубла? Какво я правиш?

— Купувам си мляко.

— Мляко ли?

Тя седеше пред мен безупречна, умна и красива, красива в своята женска младост, която аз смътно чувствах; усещах мириса на парфюма й, който възприемах като дихание; при това тя беше учителка не по някаква си аритметика, не и по история, а по загадъчния френски език, който също криеше нещо особено, приказно, неподвластно кому да е, още повече на мене. Както не смеех да я погледна, така и не посмях да я излъжа. Пък и защо в края на краищата трябваше да я лъжа?

Тя мълчеше и ме разглеждаше. С всичките си пори почувствах как под погледа на нейните леко кривогледи, внимателни очи всички мои беди и щуротии просто набъбват и се наливат с лоша сила. Разбира се, тя имаше какво да гледа: пред нея на чина седеше и се свиваше едно слабичко, малко диво момче, с изранено лице; без майка — неспретнато и самотно, във вехтичко, захабено от пране палтенце на увисналите рамене, което отпред му беше таман, но от ръкавите на което ръцете му доста стърчаха; с лесно цапащи се светлозелени панталони, преправени от бащиния брич и напъхани в чирките^[1], със следи от вчерашния бой. Аз и преди бях забелязал с какво любопитство Лидия Михайловна поглежда моите обувки. В целия клас само аз бях с чирки. Едва на другата есен, когато категорично отказах да ходя с тях на училище, майка ми продаде шевната машина, единствената ни ценност, и ми купи кирзови ботуши.

— И все пак не бива да играеш на пари — замислено каза Лидия Михайловна. — Можеш да минеш и без това. Нали?

Не смеех да повярвам в своето избавление и лесно обещах:

— Мога.

Говорех искрено, но какво да правя, когато не можеш да вържеш искреността си с въже, та да не ти избяга.

В името на справедливостта необходимо е да кажа, че в онези дни я карах съвсем зле. Заради сухата есен нашият колхоз рано беше предал зърното и чичо Ваня вече не идваше. Знаех, че в къщи майка ми място не може да си намери, тревожи се за мене, но и на мене от това не ми ставаше по-леко. Чувалът с картофи, който чичо Ваня ми донесе последния път, се изпари толкова бързо, като че ли най-малкото добитък бяха хранили с тях. Добре че се сетих и си скрих малко в запустелия навес на двора, та сега живеех само от скритото. След училище се промъквах като крадец под навеса, пъхах няколко едри картофа в джобовете си и тичах през улицата към хълмовете, за да мога в някоя удобна и потайна долчинка да запаля огън. През цялото време изпитвах желание да ям, дори насън усещах как стомахът ми се свива от спазми.

С надеждата да се натъкна на нова компания от играчи почнах по малко да изследвам съседните улици, скитах се из пущинаците, следях децата, които се запътваха към баирчетата. Напразно — сезонът бе свършил, духаха студени октомврийски ветрове. И само на нашата полянка момчетата продължаваха да се събират. Навъртах се наблизо, виждах как блясва на слънцето шайбата, как Вадик, размахвайки ръце, командва и познатите фигурки се навеждат над касата.

В края на краищата не издържах и слязох при тях. Знаех, че се унижавам, но не беше по-малко унижение веднъж и завинаги да се примиря с това, че съм бит и изпъден. Чоплеше ме да видя как ще реагират на моето появяване Вадик и Пилето и как ще се държа аз. Но най-много ме гонеше гладът. Трябваше ми една рубла вече не за мляко, а за хляб. Други пътища да я спечеля не знаех.

Приближих и играта от само себе си спря — всички вторачиха очи в мене. Пилето беше с шапка с вдигнати наушници, която му стоеше както и всичко на него, небрежно и смело, и с карирана, извадена над панталона риза с къси ръкави; Вадик се перчеше с красивото си дебело яке с цип. Наблизо бяха събрани накуп пуловери и палтенца, а върху тях, свило се от вятъра, седеше едно малко пет-шестгодишно момченце.

Пръв ме посрещна Пилето:

— Защо идваш? Не си ли ял бой скоро?

— Дойдох да играя — колкото се може по-спокойно отговорих аз, като гледах Вадик.

— Кой ти каза — Пилето изпсува, — че тук някой ще играе с тебе?

— Никой.

— Вадик, какво, веднага ли да го набием, или да почакаме?

— Какво си се лепнал за човека, Пиле? — като ме гледаше с присвити очи, рече Вадик. — Нали разбра, че е дошъл да играе. Може би иска да спечели от нас по десет рубли.

— Вие нямате по десет рубли — само за да не изглеждам страхливец в собствените си очи, рекох аз.

— Ние колкото имаме, ти не си и сънувал. Залагай без много приказки, докато не си разсърдил Пилето. Че той е кибритлия.

— Да го набия ли, Вадик?

— Недей, нека играе. — Вадик смигна на децата. — Той играе много хубаво, ние не струваме нищо пред него.

Вече бях патил и разбирах какво означава добротата на Вадик. Вероятно му беше омръзнала скучната, неинтересна игра, затова, за да погъделичка нервите си и да изпита вкуса на истинската игра, беше решил да ме допусне в нея. Но само да засегнех честолюбието му, отново щях да си изпатя. Ще намери за какво да се заяде, а до него е Пилето.

Реших да играя разумно и да не се лакомя за касата. Като всички, за да не изпъквам, аз търкалях шайбата и се боях да не би случайно да улуча парите, после полекичка удрях монетите и се оглеждах дали отзаде ми не е Пилето. Първите дни не си позволявах да мечтая за рубла — двайсет, трийсет копейки, колкото за парче хляб — и те ми стигаха, и на това бях доволен.

Но онова, което рано или късно трябваше да се случи, разбира се, се случи. На четвъртия ден, след като бях спечелил рубла и се канех да си вървя, отново ме набиха. Наистина този път ми се размина с по-малко, но ми остана един белег: устната ми силно се поду. В училище трябваше постоянно да я захапвам. Но колкото и да я криех, колкото и да я хапех, Лидия Михайловна я видя. Тя нарочно ме извика на дъската и ме накара да чета един френски текст. Десет здрави устни да имах, пак не бих могъл да го произнеса правилно, а с една — да не говорим.

— Стига, ох, стига! — изплаши се Лидия Михайловна и размаха към мен ръце, сякаш отпъждаше нечиста сила. — Но как може така?! Ще трябва да се занимавам с тебе отделно. Друг изход няма.