Валентин Распутин
Уроци по френски (3)

Един ден, още през септември, Федка ме попита:

— Ти не се ли страхуваш да играеш на „чика“?

— На каква „чика“? — не разбрах аз.

— Ами една такава игра. На пари. Ако имаш пари, ела да поиграем.

— Нямам.

— И аз нямам. Нищо, да идем само да погледаме. Ще видиш колко хубава игра е.

Федка ме поведе оттатък зеленчуковите градини. Минахме край проточилото се възвишение, цялото обрасло с коприва, вече почерняла и сплетена, с провиснали отровни гроздове от семена, промъквахме се, като скачахме от купчина на купчина, през старото бунище и в ниското, на една чиста и малка равна полянка, видяхме момчетата. Приближихме се. Момчетата се накокошиниха. Те бяха горе-долу на моите години, с изключение на едно високо и яко, силно и властно момче с дълъг червеникав перчем. Сетих се, че то беше в седми клас.

— Тоя защо си го довел? — недоволно каза той на Федка.

— Той е наш човек, Вадик, наш — почна да се оправдава Федка. — Живее у нас.

— Ще играеш ли? — попита ме Вадик.

— Нямам пари.

— Внимавай да не изтърсиш пред някои, че ние тук…

— Ами! — обидих се аз.

Повече не ми обръщаха внимание, аз се дръпнах встрани и почнах да наблюдавам. Играеха шестима-седмина, останалите само зяпаха и викаха най-вече за Вадик. Тук той беше господар, веднага го разбрах.

Никак не ми беше трудно да схвана същността на играта. Всеки залагаше по десет копейки, купчината монети, обърнати така, че да бъдат ези, оставаха на площадка, оградена с дебела черта на около два метра от касата, а от другата страна, от валчестия камък, който беше враснал в земята и служеше за опора на прекрачилия напред играч, хвърляха един кръгъл камък-шайба. Той трябваше така да се метне, че да се търколи колкото се може по-близо до чертата, но не и да я задмине — тогава ти получаваш правото пръв да разбиваш касата. Удряха с една и съща шайба, като се стараеха да обърнат монетите на другата им страна — тура. Обърнеш ли я, твоя е, продължавай да удряш — не успееш ли, отстъпи на следващия. Но най-важното беше още при хвърлянето да улучиш монетите и достатъчно бе поне една от тях да се окаже тура — цялата каса без всякакви приказки влизаше в джоба ти и играта започваше отново.

Вадик хитруваше. Той се приближаваше до валчестия камък последен, когато вече пред очите му се разкриваше цялата картина на последователността и знаеше къде да хвърли, за да излезе напред. Парите се падаха на първите, до последните рядко стигаха. Сигурно всички виждаха, че Вадик хитрува, но никой не смееше да му го каже. Естествено, той играеше хубаво. Наближи камъка и леко приклекне, присвие очи, за да се прицели с шайбата, и без да бърза, плавно се изправи — камъкът излита от ръката му и пада там, където се е прицелил. С бързо движение на главата той отмята падналия на челото му перчем, небрежно плюе встрани, за да покаже, че си е свършил работата, и с ленива, нарочно забавена крачка отива за парите. Ако са на купчинка, удря ги рязко и те звънтят, а единичните монети докосва внимателно с шайбата, като я плъзга, за да не се удрят и да не се въртят във въздуха, а без да излитат високо, само да се обърнат на другата си страна. Друг никой не умееше като него. Момчетата пердашеха наслуки и вадеха нови монети, а които нямаха какво да заложат, ставаха зрители.

Струваше ми се, че стига да имах пари, бих могъл да играя. На село играехме на ашици, но и за тях трябваше набито око. Освен това аз обичах да си измислям игри за точна стрелба: събера шепа камъчета, набележа си някоя по-трудна цел и хвърлям, хвърлям, докато не постигна пълен резултат — десет от десет. Хвърлял съм и отгоре, през рамо, и отдолу, като премятам камъка над целта. Така че известна ловкост имах. Нямах пари.

Майка ми тъкмо затова ми изпращаше хляб, защото нямахме пари, иначе можех и оттук да си го купувам. Но в колхоза откъде ти пари? Все пак един-два пъти в писмата ми слагаше по някоя петачка — за мляко. На сегашните са петдесет копейки, не бяха много, но все пак бяха пари, на пазара с тях можех да си купя пет половинлитрови бутилки с мляко, по рубла едната. Бяха ми казали да пия мляко заради малокръвието, защото често ни в клин, ни в ръкав почваше да ми се вие свят.

Но когато за трети път получих пет рубли, аз не отидох за мляко, а ги развалих на копейки и тръгнах към бунището. Мястото беше добре подбрано, няма що: полянка, която отвсякъде е заобиколена с хълмчета и отникъде не се вижда. Ако на село играехме такива игри, пред очите на възрастните, щяха да ни пъдят, да ни заплашват с директора и с милицията. А тук никой не ни пречеше. Пък и не беше далеч, за десет минути можеше да се дотича.

Първия път заложих деветдесет копейки, втория — шестдесет. Разбира се, мъчно ми беше за парите, но чувствах, че се нагаждам към играта, ръката ми постепенно свиква да се сили точно толкова, колкото беше необходимо, за да попадне шайбата право в целта, очите също се учеха овреме да определят къде ще падне тя и колко още ще се търкаля по земята. Вечер, когато всички си отиваха, отново идвах тук, измъквах изпод камъка скритата от Вадик шайба, обирах от джоба си дребните пари и хвърлях, хвърлях, докато съвсем не притъмнееше. Стигнах дотам, че от десет хвърляния, три или четири улучваха точно парите.

И най-после дойде денят, когато спечелих.

Есента беше топла и суха. Дори през октомври печеше така, че още можеше да се ходи по риза, дъждове валяха рядко и изглеждаха случайни, все едно че слаб попътен ветрец внезапно ги бе довлякъл от някоя буря. Небето синееше съвсем като през лятото, но сякаш се беше стеснило и слънцето залязваше рано. Над хълмовете в тези ведри часове въздухът струеше, като разнасяше горчивия упойващ дъх на сух пелин, ясно звучаха далечни гласове, кряскаха отлитащи птици. Тревата на нашата полянка, пожълтяла и клюмнала, все още беше жива и мека, по нея се търкаляха неучастващите в играта, по-точно казано, загубилите в играта момчета.

Сега всеки ден след училище аз тичах насам. Момчетата се меняха, идваха нови и само Вадик не пропускаше нито една игра. Тя без него и не започваше. След Вадик като сянка вървеше едно набито момче, с голяма остригана глава по прякор Пилето. Дотогава не бях срещал Пилето в училище, но ще избързам да кажа, че през третия срок той изведнъж, като гръм от ясно небе, се появи в нашия клас. Оказа се, че бил останал да повтаря пети клас и под някакъв предлог си дал ваканция до януари. И Пилето обикновено печелеше, макар и по-малко от Вадик, но и на загуба не оставаше. Сигурно затова не губеше, защото дружеше с Вадик и той скришом му помагаше.

На полянката от нашия клас понякога дотичваше Тишкин, едно неспокойно момче с мигащи очички, което много обичаше в час да вдига ръка. Знае — не знае, вдига. А като го изпитат, мълчи.

— Защо вдигаш ръка тогава? — попитат го.

Той мига с очи:

— Знаех го, но докато ставах, го забравих.

Аз не дружах с него. Изобщо тогава не бях се сдружил още с никое от момчетата — бях стеснителен, мълчалив, прекалено по селски необщителен и най-вече изпитвах дива мъка по родния дом, мъка, която потискаше всичките ми желания. И момчетата не търсеха моята компания и аз оставах сам, без да разбирам и без да отделям от своето горчиво положение самотата: сам, защото бях тук, а не в къщи, на село, където имах толкова приятели.

На полянката Тишкин сякаш не ме забелязваше. В играта той бързо и лесно загубваше, а после изчезваше някъде и отново се връщаше след доста време.

А аз печелех. Почнах да печеля всеки ден, непрекъснато. Правех си своя сметка: не бива да търкалям шайбата по площадката, за да извоювам правото пръв да хвърлям — когато играчите са много, това не е толкова лесно: колкото по-близо гледаш да улучиш чертата, толкова по-голяма става опасността да я минеш и да останеш последен. Трябва с хвърлянето да улучиш касата. Така и правех. Разбира се, рискувах, но при моята обиграност това беше оправдан риск. Можех да загубя три или четири пъти подред, но затова пък на петия, когато приберях касата, си възстановявах загубата тройно. Отново загуба и отново я възстановявах. Рядко ми се случваше да удрям с шайбата по монетите, но и тук си имах свой начин: ако Вадик удряше, като плъзгаше шайбата отвън навътре, аз правех обратното — блъсках я отвътре навън. Това беше непривично, но така шайбата прикрепяше монетата, не й даваше да се върти и след отминаването си я преобръщаше.

Сега вече завъдих пари. Не си позволявах да се увличам прекалено в играта и да стърча на полянката до късно вечер, трябваше ми само една рубла, всеки ден по една рубла. Спечелех ли я, изтичвах, купувах си от пазара бутилка мляко (стрините се сърдеха, когато вземаха моите изкривени, изпотрошени, очукани монети, но ми наливаха мляко), обядвах и сядах да уча. Тъй или иначе до насита не се наяждах, но вече самата мисъл, че пия мляко, ми даваше сили и уталожваше глада. Дори почна да ми се струва, че сега много по-малко ми се вие свят.

Отначало Вадик приемаше съвсем спокойно моите печалби. Той самият също не оставаше в загуба, пък аз едва ли бърках в джоба му с моите печалби. От време на време дори ме хвалеше: на̀, вижте как трябва да се хвърля, учете се, кьорчовци. Но скоро Вадик забеляза, че аз все бързам да напусна играта, и веднъж ме спря:

— Ти какво такова — обереш касата и хайде, изчезваш? Гледай го ти, много си пъргав. Я играй!

— Имам да уча, Вадик — почнах да се оправдавам.

— Който има да учи, да не идва тук.

А Пилето добави:

— Кой ти е казал, че така се играе на пари? За това, ако искаш да знаеш, може и бой да ядеш! Разбра ли?

Оттогава Вадик не ми даваше шайбата, преди той да я вземе, и ме допускаше до камъка последен. Той хвърляше точно и много често аз, още недокоснал шайбата, вече бърках в джоба си за нова монета. Но аз пък целех по-добре и имах ли възможност да хвърлям, шайбата като намагнетизирана падаше точно върху парите. Сам се чудех на точното си око, трябваше да се сетя и да се поприкрия малко, да играя по-незабелязано, а аз глупаво и безжалостно продължавах да бомбардирам касата. Откъде можех да зная, че никога и никому още не бе прощавано, ако в своята работа той изпреварва другите. Не чакай пощада, не търси застъпничество — за останалите си парвеню и най-много от всички те ненавижда онзи, който върви след тебе. Тази наука трябваше да изуча оная есен върху собствения си гръб.

Току-що отново бях улучил парите и тръгнах да ги събирам, когато забелязах, че Вадик настъпи с крак една от пръсналите се встрани монети. Всички останали бяха ези. В такива случаи обикновено при хвърлянето викат: „На склад!“, за да може, ако се окаже че няма тура, парите да бъдат събрани накуп за нов удар, но аз както винаги се надявах на успех и не извиках.

— Не са на склад! — обяви Вадик.

Отидох до него и се опитах да отместя крака му от монетата, но той ме блъсна, бързо я грабна от земята и ми я показа — ези. Забелязах, че монетата беше тура — в противен случай той нямаше защо да я настъпва.

— Ти я обърна — казах аз. — Беше тура, видях.

Той ми размаха юмрука си.

— А това виждаш ли го? Искаш ли да опиташ на какво мирише?

Трябваше да се примиря. Да настоявам на своето беше безсмислено: ако почнеха да ме бият, никой, нито един, дори Тишкин, който се въртеше тук, нямаше да се застъпи за мене.

Злите, присвити очи на Вадик ме гледаха в упор. Наведох се и лекичко ударих най-близката монета, обърнах я и преместих втора. „Ментърджията ще ме учи на честност — реших аз. — Тъй или иначе сега ще обера всичките пари.“ Отново насочих шайбата за удар, но не успях да я хвърля: изведнъж някой силно ме удари отзад с коляно и аз, както бях застанал наведен надолу, забих глава в земята. Край мене избухна смях.

Отзаде ми, предизвикателно усмихнат, стоеше Пилето. Аз се стъписах:

— Защо ме удряш?

— Кой ти каза, че съм аз? — отрече той. — Ти май нещо сънуваш.

— Дай ми я! — Вадик протегна ръка за шайбата, но аз не му я дадох. Обидата надви страха у мен и аз вече не се боях от нищо на света. Защо? Защо направиха това? Какво съм им сторил?

— Дай я! — настоя Вадик.

— Ти обърна монетата! — извиках аз. — Видях те, като я обърна. Видях!

— Я повтори — като пристъпяше към мен, каза той.

— Ти я обърна — вече по-тихо отвърнах, защото много добре знаех какво ще последва.

Пръв, пак отзад, ме удари Пилето. Аз политнах към Вадик, той бързо и умело, без да се цели, ме блъсна с глава в лицето и аз паднах, а от носа ми шурна кръв. Тъкмо скочих на крака и ето че отново отгоре ми се нахвърли Пилето. Още имах възможност да се измъкна, да избягам, но аз, кой знае защо, не помислих за това. Въртях се между Вадик и Пилето, почти без да се защитавам, само стисках в шепа носа си, от който ручеше кръв, и в отчаянието си, като ги ядосвах още повече, упорито повтарях едно и също:

— Обърна я! Обърна я! Обърна я!

Те ме удряха подред, първо единият, после другият, единият, другият. Някой трети, мъничък и злобен, ме риташе в краката, после те почти целите се покриха със синини. Гледах само да не падна, в никакъв случай да не падна пак. Дори в ония минути това ми се струваше позорно. Но в края на краищата ме събориха на земята и мирясаха.

— Махай се оттук, докато си още жив! — изкомандва Вадик. — Бързо!

Станах и като хълцах и подсмърчах с безчувствения си нос, се затътрих към възвишението.

— Само да гъкнеш пред някой, ще те убием! — обеща подире ми Вадик.

Не отговорих. Всичко вътре в мене се беше някак вкоравило, свито в обида, и аз нямах сили дума да продумам. И чак когато се качих на баирчето, не се стърпях и като обезумял закрещях с всички сили — така, че ме чу навярно цялото селище.

— Обърна-а я-я-я!

Пилето се затече подире ми, но веднага се върна — вероятно Вадик бе преценил, че ми стига толкова, и го бе спрял. Пет-шест минути хълцах и гледах към полянката, където играта отново бе започнала, после слязох от другата страна на хълма в долчинката, обрасла с черна коприва, паднах върху бодливата суха трева и безсилен да се сдържам повече, горчиво се разридах.

Тоя ден нямаше и не можеше да има в целия свят човек, по-нещастен от мене.