Иван Вазов
Нора (9)

IX.

След вечерята Любица се прибра в стаята си. Мислите й бяха смущавани от светския образ на Тихова. Сърцето й силно туптеше и тя се обвиняваше в безхарактерност и лекост. Как можеше да мисли за човек, когото първи път виждаше? Нема тя, която бе напуснала мъжа си само за това, защото не се схождаха характерите им, така слепешката би се влюбила в другиго? Не, това е възмутително. Но сърцето бърже туптеше, то като че ли не й се покоряваше и не щеше да знае протестите на разсъдъка. Любица отвори прозореца, който гледаше към широката градина. Една струя пресен въздух нахлу в стаята.

— Ах, каква чудна нощ! Как лесно се диша!

Месецът светеше високо.

— Как би било хубаво, колко по-приятна би била нощта, ако сега имах една близка душа, която да споделя впечатленията ми!

И умът й се пренесе при Тихова. Какво ли прави сега той? Дали мисли за нея? Ако би минал сега под прозореца й и би й се изповядвал в любов, какво би тя направила?

— О, тогаз не бих разсъждавала, а бих се фърлила в обятията му. О, как се чувствувам възродена, подмладена!… Каква жажда се явява у мене за любов, за нов живот, за нови трепети на душата. Когато напущах къщата си, аз чувствувах, че далеч от стрехата й ще заживея нов живот.

Минуваше полунощ и нощта ставаше хладна. Любица затвори прозореца и си легна. Сутринта едвам в девет часа тя се събуди. Денят бе прекрасен. Слънцето фърляше един златен сноп лучи в прозореца и огряваше леглото й.

— Чуден ден — каза си Любица.

Денят мина без никакви особени случки. В четири часа Тихов се яви. Любица го посрещна сама в салона, понеже Стридлова не бе още приготвена.

— Госпожо, ако знаяхте с какво нетърпение очаквах часът, в който ще мога да ви видя и стисна ръката!…

— Да вярвам ли? — попита Любица с една мила лека усмивка на устните.

— Кълна ви се, госпожо.

— Тогаз, вярвам ви. Как прекарахте нощта?

— В безумни мечти.

— Нема? — каза Любица. — Защо безумни!

— Защото ли се виждат неосъществими…

— Често пъти невъзможното става възможно.

— Ах, дано бъде така!… А вие, госпожо?

— Спах добре, без да смущава нещо съня ми.

— Щастлива.

— А може би по-нещастна от всички други.

— Защо така?

— Щастието е относително нещо, господин Тихов. Това, което един мисли за щастие, често друг го счита за нещастие.

— Прави сте.

— После друго нещо: щастието е тъй кратко и преходно! Една минута щастлива, а цял живот нещастен.

— Истина е, госпожо. Щастието прилича на слънчов луч посред черни облаци, той погледне за миг, блесне, но се пак тъй бързо изново се скрива.

— Или пък — прибави Любица — щастието е птичка, която лесно се плаши.

Влезе госпожа Стридлова.

— Какво се разговаряте върху щастието? Аз дочух разговора ви, само да не ме обвините в шпионство?

— Моля, моля ви, госпожо, далеч от нас тази мисъл — каза Тихов, като й подаваше ръката си.

— Вие останахте верен на обещанието си.

— У мене е принцип да не забравям обещанията си, особено към дамите.

— Това е благородно — каза Любица.

— Аз предлагам, уважаеми госпожи, да отидем в Княжево. Ще бъде една хубава и приятна разходка.

— Прекрасна идея — извика Стридлова.

— Съгласна — прибави Любица.

— Да побързаме тогава, за да не стане късно — помоли Тихов.

И веднага Тихов прати слугата на Стридлова за файтон. Скоро компанията бе на път за Княжево.