Иван Вазов
Нора (18)

XVIII.

Вратата се почука.

— Киров трябва да е, той каза, че по това време ще дойде — каза бързо Мария. — Антре! Влезе Киров.

Той се поздрави с Мария, която го представи на Любица.

— Госпожо — обърна се той към последнята, след като седна, — натоварен съм с една мисия от страна на господин Гойчева и дойдох да я изпълня.

— Слушам ви, господин Киров — каза Любица с твърд глас, като впери черните си скръбни очи в госта.

Слънцето беше се наклонило към кръгозора и сега играеше с лучите си по тъмнокестенявата коса на Любица и по брилянтовата карфица, втикната там, която блещеше заслепително.

— Вие сте плакали, госпожо? — каза Киров.

— Животът ни е размесен с радост и сълзи — каза Любица усмихнато, горчиво.

Киров поклати глава, скръсти ръце на гърди и продума натъртено:

— Да, радости и сълзи, госпожо, това е животът ни. Само че в голяма степен зависи от нас, от нашата воля, да избегнем по възможност сълзите — разбирам, когато те не идват от външни събития, а произлазят от нашите грешки и увлечения… Аз съм близък приятел на мъжа ви, позволете ми да бъда откровен.

— Да, моля ви — прошушна Любица, въз която гласът и словото на тоя човек действуваха внушително. Мария на едно кресло слушаше внимателно.

— Благодаря ви за позволението — подфана Киров. — Вие, госпожо, направихте една грешка в живота си, фатална, непоправима грешка. В младежкото си увлечение вие се отдадохте на поривите на чувствата си и не попитахте разума. А разумът е едничкото кормило, което може да ни упътва през вълните на живота. Така ли? Вие не харесахте господин Гойчева, защото мечтаяхте друго, живеяхте с мечти и с романтични блянове, които нямат нищо общо с действителността… Моля, извинете за резкостта ми. Тя ми се диктува от обстоятелствата. Господин Гойчев е мой приятел и аз го ценя, госпожо. Вие не го оценихте и сбъркахте. Търсяхте идеал. Няма го. Няма съвършенство на тоя свят… Нима всичките жени намират мъже по характера си, по темперамента си, по душата си и всичките мъже намират такива жени? Домашният живот е възможен само с взаимни отстъпки, със справедливи отношения между съпрузите. Той е един постоянен компромис на две същества, родени, възпитани и расли чужди един на друг и които венчилото е съединило за задружно живеяне до гроба. Но ако слушат само чувствата си и прищевките си — няма живот; трябва да слушат гласа на разума и на интересите на семейството. Вярно ли е това?

На Любица не се хареса това дълго предисловие и този поучителен тон… Тя попита:

— Какво има да ми кажете, господин Киров.

— Вие ме прекъснахте и добре сторихте. Онова, що щях да ви кажа по-нататък — щеше да бъде тягостно и за мен, и за вас. Да пристъпя към главното: госпожо, имам писмо от мъжа ви. Той ви вика при себе си, той всичко забравя и прощава.

Любица опули очи поразена.

Тя подпря буза с ръка и остана няма.

— Вие не казвате нищо?

— Какво да кажа?

— Това великодушие, това християнско всеопрощение, това благородство не будят ли нещо в душата ви?

— Аз го не любя — прошушна Любица.

— А оня, когото любяхте, оправда ли надеждите ви?

— Не желая да чувам името му.

— Помислете, госпожо. Вие имате един благороден и горещо любящ съпруг, той афронтира общественото мнение — разбирате ли какво значи това за човек като Гойчева да афронтира общественото мнение? За другите той може да се покаже нищожен, безхарактерен, за мене тая жертва и тая любов го издигат до недосегаема висота. Сред бурните талази на битието, в които се борите безпомощна, той ви подава ръка за спасение и живот… Вие имате дете, Еленка. Не говори ли и то на сърцето ви нещо.

Любица наведе глава в мълчание.

Киров се навъси тъжно.

— Впрочем, може би най-доброто е сами да прочетете писмото на Гойчева.

И като извади едно писмо, отвори го, прегъна го, стана и й го подаде.

— Вие можете да четете от тая страница.

Любица взе писмото, стоя няколко време с увиснала глава, без да го погледне.

— Четете, госпожо, заслужава тоя труд. Вижте доде стига величието на любящето сърце, до какъв героизъм.

Любица зачете писмото от страницата, която й посочи Киров, там имаше тия редове:

„Впрочем аз всичко забравям, всичко й прощавам. Тя направи това ужасно нещо, но силата на моята любов е равна със силата на страданието ми. Прощавам й, брате, кажи й, увери я, че ще намери под моя покрив разгърнати обятия, пълни с любов и предано сърце. Нека моята къща светне пак от зарите на Любица, нека Еленка прегърне пак своята мила майка… А хората? Светът? Какво значат за мене те? Любица е всичко. Кажи й, Киров, че я обичам. Нека се не безпокои, тя пак ще бъде моето божество, моето слънце. Аз ще я направя честита. Брате мой, брате мой, чувствувам, че животът ми без нея…“

Любица престана да чете, тя повърна писмото Кирову.

— Госпожо, тия редове са написани не с мастило, а с кръвта на сърцето… Аз ви оставам, помислете си.

Киров стана. Той стисна ръката на Любица при сбогуването и й каза:

— Госпожо, върнете се при мъжа си, той заслужава вашето уважение, заслужава и любовта ви… Позволете ми да ви навестя утре, за да чуя отговора ви. Вие знаете с какво нетърпение Гойчев очаква писмото ми.

— Заповядайте, господин Киров — каза Мария.

Киров се поклони и излезе.