Иван Вазов
Нора (11)

XI.

— Обичате ли да се катерите нависоко? — попита Тихов Любица, която с Марийка седеше на дъното, насреща му във файтона.

— О, това е едно от любимите ми спортни развлечения. Аз съм туристка.

— Предупреждавам ви, господа, че аз не би могла много далече да ходя — каза госпожа Стридлова.

— Ще се съобразим с това, Марийке, и не ще те измъчим. Ще отидем дотам, додето ти си съгласна — отговори Любица.

— Благодаря.

Те бяха вече в Княжево и спряха пред една бирария. Тихов пръв скочи от колата и помогна на госпожите да слязат. Когато неговата ръка стисна Любицината, нервни тръпки го побиха. Той цял потрепера.

— Как обичате, mesdames, да седнем по-рано или да се разходим до горичката?

— Да се разходим — обадиха се госпожите. И те тръгнаха нагоре по стръмната пътека. Когато се изкачиха на ръта, пред тях се откри прекрасна панорама. Витоша горда и величествена възвисяваше гористите си плещи. В полите й зеленееше се еловата гъста гора. Зеленото софийско поле се разстилаше очарователно на север. Въздухът бе пълен с аромат от полски цветя.

Любица се спря на мястото си. Гледката я очарова.

— Величествена е природата. Каква чудна картина! Какъв приятен аромат! Ах, как хубаво е тук, как лесно се диша! — думаше Любица.

— Права си, Любице, човек тук се чувствува свободен и поет — прибави Стридлова.

— А и колко хора се чувствуват посред прелестната природа самотни, угнетени, нещастни — допълни Тихов.

— Възможно ли е? — попита Любица.

— Разбира се, госпожо. Всред хубавата природа, когато нямаш едно близко по душа същество, което да сподели с тебе впечатленията…

Дружината се запъти нагоре. Дойдоха до разкошната гора, пълна със сенки и тайнственост. Госпожа Стридлова се умори много скоро и изяви желание да остане да си почине, а те, ако обичат, да се разходят.

Любица се съгласи и скоро се затулиха от очите на Стридлова всред гъстите елхи. Тихов предложи ръка на другарката си. Тръгнаха алабраце.

Те повечето мълчаха, като че ли и двамата се страхуваха от гласът си.

Сърцето на Тихова силно туптеше. Той чувствуваше, че главата му се върти, че на очите му потъмнява. И при всяко притискане на Любицината ръка той изпитваше някакво сладостно упоително чувство.

Тя вървеше с наведена глава и упорито гледаше пред себе си.

Те вече вървяха в сянка.

Най-сетне Любица първа дойде на себе си и бързо му каза с твърд глас:

— Господин Тихов, по-добре би било да се върнем, за да не заставяме Марийка да ни чака дълго. Това би било неприлично от наша страна.

— Ако вие желаете, госпожо, готов съм всичко да направя. Аз съм ваш роб.

Тихов погледна право в очите Любица. Тя изтръпна. Лека червенина покри лицето й, но тя бързо се съвзе и му каза:

— Добре тогава, ще останем винаги добри приятели и не ще се забравим.

— Приятели?… Да, добри приятели — избъбла Тихов.

И те пристигнаха на мястото, където ги очакваше госпожа Стридлова.

Компанията слезе в селото и след кратка закуска потеглиха за столицата.