Антъни Тролъп
Барчестърски кули (9)

Глава девета
Семейство Станъп

Изминаха три месеца от управлението на доктор Прауди и в епархията вече бяха извършени промени, които свидетелствуваха най-малкото за един енергичен и деен ум. Така например отсъствуващите свещенослужители получиха писма с някои намеци, които бяха толкова недвусмислени, че не можеха да бъдат пренебрегнати. Благодушният епископ Грантли беше прекалено снизходителен по този въпрос, а архидяконът не бе склонен да се отнася строго с онези, които отсъствуваха под благовидни предлози и проявяваха достатъчна щедрост към своите заместници.

В това отношение един от най-големите грешници в епархията беше доктор Виси Станъп. Няколко години вече той не изпълняваше своите задължения, без да има за това никакви други причини, освен липсата на желание от негова страна. Той беше пребендарий в катедралата, разполагаше с една от най-хубавите къщи, определени за катедралните свещенослужители, и държеше две големи енории — Крабтрий Каноникорум и Стогпингъм. Всъщност не две, а три, защото към Стогпингъм се числеше и енорията Идърдаун. Доктор Станъп беше прекарал дванадесет години в Италия. Поводът за първото му отиване беше едно заболяване от ларингит и въпреки че оттогава този ларингит не му създаваше особени грижи, той се оказа чудесен предлог да прекара всичките тези години в охолно безделие.

Сега го викаха да се върне — наистина без заповеднически тон и грубо принуждение, но така, че не му беше възможно да пренебрегне тази покана. Мистър Слоуп му бе писал по настояване на епископа. На първо място, епископът държеше много на неоценимата помощ на доктор Виси Станъп в епархията; второ, епископът считаше за свой неотложен дълг да се запознае лично с най-видните членове на своя капитул; трето, епископът, загрижен за интересите на доктор Станъп, смяташе за абсолютно необходимо той да се върне, поне временно, в Барчестър; накрая се изтъкваше, че понастоящем висшите църковни сановници се занимават много сериозно с въпроса за отсъствуващите свещенослужители и доктор Станъп не бива да допусне името му да попадне в списъците, които до няколко месеца ще бъдат вероятно предадени в Националния църковен съвет.

Неопределеността на тази последна заплаха беше толкова обезпокоителна, че доктор Станъп реши да прекара летните месеци в своя барчестърски дом. Енорийските му жилища бяха заети от заместващите го младши свещеници, а и толкова дългата липса на практика го бе направила неспособен да изпълнява пастирските си задължения. Но барчестърският му дом го очакваше и той смяташе, че ще може от време на време да прочете някоя и друга проповед в катедралата. Така той пристигна в Барчестър с цялото си семейство, което сега ще представим на читателите.

Главната характерна черта на семейство Станъп беше може би безразличието, но тази липса на чувства бе компенсирана у повечето от тях с такова добродушие, че оставаше незабелязана за хората. Те проявяваха такава услужливост към своите ближни, че ближните им не си даваха сметка колко безразлично им беше щастието и благополучието на околните. Членовете на семейството биха ви посетили, ако сте болен (при условие че болестта ви не е заразна), биха ви донесли портокали, френски романи и последните скандални слухове, а след това биха приели с еднакво равнодушие вестта както за вашата смърт, така и за вашето оздравяване. Помежду си те се отнасяха по същия начин: проявяваха търпение и въздържаност — а понякога, както ще видим, това не беше много лека задача, — но взаимната им любов рядко се изразяваше в нещо повече от това. Наистина удивително е колко много можеше да направи и наистина правеше всеки от тях, за да отрови живота на останалите четирима.

Зашото те бяха общо пет: доктор Станъп, мисис Станъп, две дъщери и един син. Докторът беше може би най-малко ексцентричният и най-достойният за уважение от тях, макар и достойнствата му да не бяха много забележителни. Той беше благообразен, малко апоплектичен джентълмен на около шестдесет години със снежнобяла, много гъста коса, наподобяваща най-мека вълна. Белите му бакенбарди бяха особено пищни и му придаваха вид на добродушен, дремещ стар лъв. Облеклото му беше винаги безукорно. Въпреки дългогодишния си престой в Италия той се обличаше неизменно в тъмни тонове, както подобава на един свещеник, но без да робува прекалено на сана си. Не беше много словоохотлив, но малкото му думи бяха обикновено добре казани. Четеше главно романи и стихове с доста леко и невинаги много нравствено съдържание. Той беше завършен бонвиван, истински ценител на виното, макар и никога да не прекаляваше с пиенето, и най-суров съдник по всички въпроси на кулинарното изкуство. Налагаше му се да прощава много неща на жена си, а по-късно и на децата си, и той прощаваше всичко, освен пренебрежителното отношение към собствения му обед. С течение на времето те се научиха да се съобразяват с тази негова слабост, така че търпението му рядко биваше подлагано на изпитание. Доктор Станъп беше свещеник и този факт дава основания да се предполага, че религиозните му убеждения обуславяха до голяма степен неговия характер, но това не беше така. Че имаше такива убеждения, това едва ли подлежи на съмнение, но той рядко ги натрапваше на някого, дори и на децата си. Тази негова въздържаност не беше систематична, но тя беше особено характерна за него. Не че бе предварително решил да не влияе на техния начин на мислене, но беше толкова ленив, че никога не можеше да намери време за това, а после вече стана много късно. Каквито и убеждения да е имал бащата, децата във всеки случай не бяха особено ревностни членове на църквата, която беше източник на неговите приходи.

Такъв беше доктор Станъп. Мисис Станъп беше още по-безцветна от своя господар и повелител. Това far niente^[1] на италианския живот беше проникнало в самата й душа, така че тя започна да гледа на безделието като на висше земно благо. Имаше прекрасни маниери и външност. На времето си е била красавица, но и сега, на петдесет и пет години, тя беше хубава жена. Обличаше се винаги изключително изискано — правеше това само един път на ден и никога не се появяваше преди три часа, но затова пък винаги се показваше в пълния си блясък. Дали взимаше участие в своя тоалет, или цялата работа се вършеше от прислужницата — авторът не е достоен да изкаже дори и най-скромно предположение по този въпрос. Облеклото й беше винаги изискано, но не префинено, пищно, но не натруфено; бижутата й бяха скъпи и редки и неволно привличаха погледа, но не издаваха такова намерение от нейна страна. Добре владееше тайната на разкрасяването, без никога да прекалява в това отношение. Но казвайки, че мисис Станъп умее да се облича и че прилага ежедневно това свое изкуство, ние всъщност сме казали всичко за нея. Друг стремеж в живота си тя нямаше. Не беше малко и това, че не пречеше на стремежите на останалите. На младини тя бе преживяла много изпитания във връзка с обедите на своя съпруг, но през последните десет-дванадесет години по-голямата й дъщеря Шарлот бе поела тази грижа върху себе си и мисис Станъп можеше да си отдъхне на спокойствие. Уви, това спокойствие бе грубо нарушено от принудителното им повикване в Англия. Какъв труд, какви тревоги. Да се добере от бреговете на Комо до Барчестър, означаваше за нея огромно изпитание, независимо че основната работа извършваха други. Пътуването й се отрази тъй, че впоследствие мисис Станъп бе принудена да стесни всичките си рокли.

По времето на нашия разказ Шарлот Станъп беше на тридесет и пет години, но нейните недостатъци, каквито и да бяха те, нямаха нищо общо с недостатъците, така често срещани при позастарелите моми. Тя се обличаше, приказваше и изглеждаше така, както се полага на нейната възраст. Годините явно не й тежаха и не правеше никакви опити да се младее. Това беше една хубава млада жена, а ако беше мъж, щеше да бъде много хубав млад мъж. Всичко, което трябваше да се свърши в къщата и което не се вършеше от слугите, се правеше от нея. Тя даваше нареждания, плащаше сметките, назначаваше и уволняваше прислугата, запарваше чая, нарязваше печеното и водеше цялото домакинство. Тя и само тя беше в състояние да накара баща си да се позаинтересува от житейските проблеми. Тя единствена можеше да обуздава донякъде екстравагантностите на сестра си. Пак тя единствена имаше заслугата за спасяване на цялото семейство Станъп от нищета и позор. И именно по неин съвет те, за свое най-голямо неудоволствие, се оказаха сега в Барчестър.

Всичко това представя Шарлот Станъп по-скоро в благоприятна светлина. Трябва да добавим обаче, че нейното влияние върху останалите членове на семейството, макар и да бе допринесло донякъде за тяхното житейско добруване, не беше от истинска полза за тях. Тя поддържаше равнодушието на баща си към неговите професионални задължения, внушавайки му, че поверените му енории са негова лична собственост, така както и именията на по-големия му брат бяха собственост на този достопочтен пер. През всички тези години Шарлот бе задушавала още в зародиш редките проблясъци на желание от страна на доктор Станъп за връщане в Англия. Поощряваше леността на майка си, за да може да се утвърди като единствена господарка в къщи. Насърчаваше и подтикваше сестра си към лекомислие, въпреки че винаги беше готова и често успяваше да я предпази от вероятните последици на това лекомислие. Правеше всичко възможно да разглези брат си и напълно успя да възпита в негово лице един безделник без професия и без нито едно пени, което той да има правото да нарече свое.

Мис Станъп беше умна жена и можеше да води разговор на почти всяка тема, от каквато и област да беше тя. Гордееше се, че е лишена от всякакви английски предразсъдъци — би могла да добави: и от женска деликатност. По религиозните въпроси проявяваше пълно свободомислие и беше толкова безсърдечна, че изпитваше голямо удоволствие да излага своите възгледи пред смутения си баща. Много се изкушаваше да унищожи последните остатъци от англиканската му вяра, но нямаше никакво желание той да се откаже от сана си. А и как би могъл да се откаже, след като нямаше никакъв друг източник на доходи?

А сега остава да опишем двамата най-интересни членове на семейството. По-малката дъщеря, носеща името Мадлин, била голяма красавица. Всъщност няма нужда да казваме „била“, тъй като по времето на нашия разказ тя беше в разцвета на своята красота, въпреки че един нещастен случай преди много години я бе превърнал в инвалид. Едва ли ще е необходимо да разказваме подробно историята на Мадлин Станъп. Когато заминали за Италия, тя била на седемнадесет години, но направо блеснала с несравнимата си красота в салоните на Милано и в многобройните вили по бреговете на Комо. Прочула се с авантюрите си, които едва не погубили нейната репутация, и разбила сърцата на десетина поклонници, като запазила непокътнато своето. Разприте, породени от нейния чар, нерядко завършвали с кръвопролития и тя научавала за тези дуели с приятно вълнение. Говореше се, че веднъж, преоблечена като паж, станала дори свидетел на гибелта на своя любим.

И както често се случва, тя се омъжила за най-недостойния от всички претенденти за нейната ръка. Защо избрала Пауло Нерони, човек без знатен произход и състояние, обикновен капитан от папската гвардия, дошъл в Милано ако не като шпионин, то най-малкото като авантюрист, с груб нрав и сладникави маниери, с посредствена фигура и мургаво лице, безочлив и неприкрит лъжец, не е необходимо да обясняваме. Вероятно тогава тя не е имала друг избор. Така или иначе, той станал неин съпруг и след един доста удължен меден месец на езерата те заминали заедно за Рим, въпреки че капитанът от папската гвардия положил доста усилия да убеди жена си да не тръгва с него.

Шест месеца по-късно тя се завърна в бащиния си дом осакатена и с дете на ръце. Пристигна без всякакво предизвестие, почти в дрипи и без нито една от скъпоценностите, украсявали сватбения й накит. Бебето носеше едно бедно момиче, наето в Милано вместо придружилата я дотам римска прислужница, която по думите на господарката си се затъжила за родното си място и се върнала обратно. Ясно беше, че Мадлин не искаше по никой начин да доведе със себе си някого, който би могъл да разкаже нещо за нейния живот в Рим.

Тя обясни, че паднала, докато разглеждала някакви антични развалини, и наранила фатално коляното си — до такава степен фатално, че в изправено положение изглеждала осем инча по-ниска, а опитите й да ходи се свеждали до мъчително тътрене с неизбежно кривене на бедрото и изпъване на стъпалото — дори гърбавите ходели по-грациозно от нея. Затова тя взела твърдото решение никога вече да не се опитва нито да стои права, нито да ходи.

Скоро след пристигането й се разпространиха слухове, че Нерони се отнасял много жестоко с нея и че тъкмо неговата необузданост била причина за осакатяването й. Както и да е, тя почти не говореше за своя съпруг, но от малкото й думи нейните близки разбраха недвусмислено, че те няма вече нито да видят синьор Нерони, нито да чуят за него. Никой не изрази съмнение, че злополучната, малтретирана красавица трябва да бъде отново приета под бащиния си покрив, а нейната невръстна дъщеря — приютена под клоните на семейното дърво. Макар и безсърдечни, членовете на фамилията Станъп не бяха егоисти. Майката и бебето бяха подслонени, заобиколени от нежни грижи, за известно време едва ли не обожавани, а след това двамата родители започнаха да изпитват голяма досада от тяхното присъствие. Но те си останаха там и красавицата продължи да живее по начин, който не подхождаше много на дъщерята на един свещеник от англиканската църква.

Въпреки че мадам Нерони не можеше да се движи вече из света, тя нямаше никакво намерение да се откаже от този свят. Красотата на лицето й не бе накърнена, а тази красота беше наистина необикновена. Пищната й кестенява коса беше подредена в гръцка прическа, която подчертаваше челото и скулите. Челото й, макар и малко ниско, беше много красиво поради изящните си очертания и бисерната си белота. Имаше големи, бадемови очи, които сияеха с великолепен блясък; за да дам известна представа за силата и дълбочината на този блясък, би трябвало да ги сравня с очите на Луцифер, ако имах дързостта да направя такова сравнение. Това бяха страшни очи, които биха накарали всеки спокоен и тих човек да загуби каквото и да било желание да се сражава с такива неприятели. Те говореха за интелигентност, в тях бушуваше огънят на страстта и искреше веселието, но в дълбините им нямаше любов, а само жестокост, дързост, жажда за власт, хитрост и коварство. И все пак тези очи бяха удивително красиви. Миглите им бяха дълги и безупречни, а продължителният, съсредоточен, невъзмутим поглед, отправен към лицето на поклонника, го очароваше, но същевременно и плашеше. Тя беше василиск, от който не можеше да се спаси никой любител на красотата. Нейният нос, устата, зъбите, брадичката, шията и гърдите й бяха съвършени — на двадесет и осем години тя изглеждаше още по-прекрасна, отколкото на осемнадесет. Чудно ли е тогава, че с това очарователно лице и с тази обезобразена фигура тя бе решила не да се крие от хората, а да се показва пред тях само полуизлегната на някоя кушетка?

Не беше лесно да се осъществи това решение. Тя продължаваше да посещава Миланската опера, а понякога я виждаха и в аристократичните салони. Трябваше да я внасят и изнасят на ръце от каретата, и то така, че по никой начин да не се накърни чарът й, да не се развали тоалетът й и да не се изложат на показ недъзите й. Винаги беше придружавана от сестра си, от една прислужница и от един лакей, а при тържествени случаи — от двама лакеи. Само така можеше да постигне своята цел, и въпреки бедността си тя я постигаше. И ето че по-леконравните милански младежи започнаха отново да посещават вилата на семейство Станъп, наобиколили кушетката на Мадлин за не много голямо удоволствие на баща й. Понякога търпението му се изчерпваше, лицето му добиваше тъмночервен оттенък и той избухваше, но Шарлот скоро уталожваше гнева му с някой шедьовър на кулинарното си изкуство и за известно време всичко тръгваше пак по мед и масло.

За украса на своята стая и на самата себе си, както и за свои лични вещи, Мадлин подбираше всевъзможни пищни и екстравагантни предмети. Най-очевидният белег на тази й склонност бяха поръчаните от нея визитни картички. Може някой да си помисли, че в сегашното са състояние тя нямаше голяма нужда от тях, тъй като не можеше да става и дума за сутрешни визити, но тя не беше на това мнение. Картичките й имаха широка златна рамка и три печатни реда:

ЛА СИНЬОРА МАГДАЛИНА

        ВИСИ НЕРОНИ,

        NATA^[2] СТАНЪП

Над всичко това се мъдреше лъскава златна коронка, която безспорно имаше много внушителен вид. Как й бе хрумнало да скалъпи такова име, не е лесно да се обясни. Баща й беше кръстен Виси, както други са кръстени Томас, и тя имаше толкова право да носи това име, колкото дъщерята на мистър Джосая Джоунс има право да се нарече мисис Джосая Смит, ако се ожени за мистър Смит. Също толкова, а може би дори още по-неуместна беше златната коронка. Пауло Нерони нямаше никакви родствени връзки даже с италианската аристокрация. Ако се бяха срещнали в Англия, Нерони вероятно щеше да бъде граф, но тяхното запознанство бе станало в Италия и всякакви подобни претенции от негова страна биха били просто смешни. Но една коронка е доста изящно украшение и ако бедната недъгава жена намираше някаква утеха в нея, кой би дръзнал да я упрекне за това?

За мъжа си и за неговото семейство тя не говореше никога, но когато беседваше със своите почитатели, често правеше намеци за брачния си живот и за сегашната си изолираност и сочейки дъщеря си, я наричаше последна издънка на императорите, като подчертаваше с това произхода на Нерони от древната римска фамилия, дала на света най-лошия от цезарите.

„Ла синьора“ не беше лишена от дарби и от известно трудолюбие; тя неуморно пишеше писма и нейните писма си струваха пощенските марки — те бяха пълни с остроумие, игривост, сарказъм, любов, философско и религиозно свободомислие, а понякога, уви, и с непристойни шеги. Темата обаче зависеше изцяло от получателя, а тя беше готова да си кореспондира с всекиго, освен с благовъзпитани млади момичета и с предвзети старици. Освен това пописваше и малко поезия, най-често на италиански, както и романтични новели, най-често на френски. Четеше много и безразборно и владееше няколко живи езика. Такава беше дамата, дошла сега да покорява сърцата на барчестърските мъже.

Етълбърт Станъп приличаше в някои отношения на по-малката си сестра, но не беше толкова забележителен. Главният му недостатък се състоеше в това, че макар и син на човек без състояние, беше неспособен да си изкарва сам хляба. Всички опити да го принудят да се заеме с това се оказаха безуспешни — не толкова поради мързел от негова страна, колкото поради нежеланието му да се занимава с нещо, което не му е по вкуса. Беше завършил Итън и го готвеха за свещеник, но още след първия семестър той напусна Кеймбридж отвратен и съобщи на баща си, че възнамерява да учи право. Искаше да започне подготовката си в някой германски университет и замина за Лайпциг. Там остана две години, като през това време усвои немски език и разви определен вкус към изящните изкуства. Но все още имаше намерение да стане юрист, ето защо си нае квартира в Лондон и прекара там един сезон под егидата на някакъв учен законовед. Тогава установи, че неговото призвание е изкуството, и реши да стане художник. По тази причина се върна в Милано, където получи необходимите средства за предстоящото си пребиваване в Рим. Като художник той сигурно би могъл да си изкарва хляба — трябваше му само малко прилежание, за да успее, но в Рим се увлече по други неща: скоро след пристигането си писа в къщи с молба да му изпратят пари, като съобщи, че е преминал в лоното на истинската църква, че е станал послушник на йезуитите и че се готви да тръгне заедно с други мисионери за Палестина да покръства евреите. Той наистина пристигна в Юдея, но като не му се удаде да покръсти евреите, прие тяхната вяра. Етълбърт писа ново писмо в къщи, в което съобщаваше, че единствено Мойсей е дал на света съвършени закони, че пришествието на истинския Месия е близко, че в Палестина стават големи работи и че се е запознал с един член на рода Сидония^[3], изключителен човек, който се готвел да тръгне за Западна Европа и когото той успял да склони да се отбие от своя път, за да посети вилата на семейство Станъп. По-нататък Етълбърт изразяваше надежда, че майка му и сестрите му няма да останат глухи към един толкова необикновен пророк. Знаел, че баща му не може да се присъедини към тях поради евентуалните финансови последици. Всъщност този Сидония не прояви към него такава щедрост, каквато неговият роднина бе проявил някога към един млад английски благородник — не му даде купчина злато, голяма колкото Соломоновия лъв, така че приелият юдаизма Етълбърт бе отново принуден да живее от доходите на християнската църква.

Едва ли е нужно да разказваме как баща му се закле, че няма да му прати нито пени повече и че няма да допусне в къщата си никакъв евреин и как Шарлот заяви, че не могат да оставят Етълбърт без средства в Ерусалим, и как „ла синьора Нерони“ реши да види Сидония в краката си. Парите бяха изпратени и евреинът пристигна, но той съвсем не беше по вкуса на „синьората“. Пророкът се оказа дребно, нечистоплътно старче, което, макар и да не беше подарявало на младия Станъп златни лъвове, явно му бе помагало в моменти на нужда. Той категорично отказа да напусне вилата, преди да е получил чек, платим от лондонската банка на доктор Станъп.

Етълбърт не остана дълго в лоното на юдаизма. Той скоро се завърна във вилата без определени религиозни възгледи, но с твърдото намерение да постигне слава и богатство като скулптор. Донесе със себе си няколко фигури, изработени в Рим, и те се оказаха толкова обещаващи, че баща му се съгласи да подкрепи с нова сума тези негови надежди. Етълбърт откри ателие или по-точно нае квартира и работилница в Карара, където изхаби много мрамор и извая две-три прилични неща. Това стана преди четири години и оттогава той снове между Карара и вилата, но престоите му в ателието стават все по-къси и по-къси, а тези във вилата — все по-дълги и по-дълги. И нищо чудно — Карара не е място, където би могъл да живее един англичанин.

Когато семейството се готвеше да тръгне за Англия, той реши по никой начин да не остава сам и с помощта на по-голямата си сестра успя да постигне своето въпреки волята на баща си. Трябвало непременно да отиде в Англия, за да получи поръчки, обясни той. Как иначе щял да реализира някакви доходи от своята професия?

Етълбърт Станъп имаше изключително оригинална външност. Без съмнение той беше много красив. Имаше очите на сестра си Мадлин, но без тяхната настойчива, коварна, жестока твърдост. При това те бяха много по-светли, толкова светло и ясносини, че сами по себе си правеха лицето му запомнящо се. Първото нещо, което ще забележите, щом влезете в някоя стая, където се намира той, са сините очи на Етълбърт, а като си тръгнете, те последни ще се изтрият от паметта ви. Светлата му, свилена коса беше много дълга и падаше върху плещите му, а брадата, израснала в Светата земя, беше наистина патриаршеска. Той никога не я бръснеше и твърде рядко я подстригваше. Тя беше гладка, мека, чиста и много приятна на вид, с една дума, такава, че много дами с удоволствие биха я разплели и намотали на кълбо, за да я използуват вместо копринени конци в своето ръкоделие. Лицето му имаше светъл, почти розов оттенък. Беше възнисък и грацилен, но добре сложен, с особено приятен и мек тембър на гласа.

Маниерите и облеклото му бяха не по-малко забележителни. У него нямаше и следа от характерната за англичаните mauvaise honte^[4]. Не се нуждаеше от официално представяне, за да прояви любезност към някого. Заговаряше непознати, не само мъже, но и жени, без всякакви формалности и никой не го упрекваше за това. Облеклото му не може да бъде описано, защото постоянно се менеше, но то беше много различно както по цвят, така и по кройка, от облеклото на хората, в чийто кръг се движеше.

Много обичаше да се обяснява в любов на дамите и го правеше без всякакви скрупули, тъй като и през ум не му минаваше, че в това може да има нещо лошо. Той самият нямаше сърце и чисто и просто не знаеше, че човечеството страда от подобен недъг. Не беше мислил много по този въпрос, но ако го бяха запитали, щеше да каже, че да се разбие сърцето на една жена, ще рече тя да бъде компрометирана. Затова той твърдо се придържаше към принципа никога да не ухажва дадено момиче, ако сметне, че сред присъствуващите има човек, за когото тя би могла да се омъжи. Така неговата доброжелателност често пречеше на развлеченията му, но това беше единствената задръжка, която го спираше да не се обяснява в любов на всяко харесало му се момиче.

И все пак Бърти Станъп, както обикновено го наричаха, беше всеобщ любимец — на мъже и жени, на италианци и англичани. Неговият кръг от познати беше твърде голям и включваше хора от всякакъв род. Той не изпитваше уважение към титлите и не се отнасяше с нетърпимост към по-нисшите съсловия. Беше живял като равен с равен в обществото на английски перове, германски бакали и римски прелати. Всички хора му се струваха почти еднакви. Той беше над или по-скоро под всякакви предразсъдъци. Никаква добродетел не можеше да го плени и никакъв порок не беше в състояние да го възмути. Изисканото държане му бе присъщо и затова той беше като у дома си в най-висшите кръгове на обществото, но не се чувствуваше чужд и сред най-нисшите му слоеве. Бърти бе лишен от принципи, той не уважаваше нито себе си, пито другите и нямаше друго желание, освен да бъде търтей и да получава даром необходимото му количество мед. Може би няма да сбъркаме, ако предречем, че на стари години той едва ли ще разполага с достатъчно мед.

Такова беше семейство Станъп, озовало се сега сред барчестърското духовенство. Едва ли е възможно да си представим по-странен съюз. И това не бяха някакви случайно попаднали, никому неизвестни чужденци. В такъв случай не би могло да става и дума за присъединяване на новодошлите нито към праудистите, нито към грантлиистите. Но нещата стояха съвсем иначе. В Барчестър всички познаваха семейство Станъп по име и барчестърци бяха готови да ги посрещнат с отворени обятия. Докторът беше един от барчестърските пребендарии, един от местните свещеници, един от стълбовете на епархията; нещо повече — и двата враждуващи лагера виждаха в негово лице сигурен съюзник.

И той, и жена му имаха за братя перове с либерални възгледи, тоест съмишленици на новия епископ. Това обстоятелство беше достатъчно, за да накара мистър Слоуп да изпитва голяма надежда, че доктор Станъп ще се нареди на негова страна, преди другата партия да се е опитала да го завербува. От друга страна, преди много, много години, когато преподобният Виси Станъп се трудеше още на духовната нива, престарелият днес декан му бе помогнал да получи чудесна енория, а в още по-далечното минало младите студенти Станъп и Грантли се бяха веселили заедно в Оксфорд. Затова доктор Грантли не се съмняваше, че новопристигналият ще се нареди под неговите знамена.

Но никой от тях не можеше дори да подозира от колко разнородни съставки беше образувано семейство Станъп днес.