Антъни Тролъп
Барчестърски кули (1)

Глава първа
Кой ще бъде новият епископ?

През последните дни на месец юли 185… година един особено важен въпрос вълнуваше в течение на десет дни жителите на катедралния град Барчестър и всеки час този въпрос получаваше различен отговор: кой ще бъде новият епископ?

Смъртта на стария доктор Грантли, който в продължение на много години управляваше с кротък авторитет епархията, съвпадна с момента, когато кабинетът на лорд А трябваше да отстъпи място на кабинета на лорд В. Болестта на благия старец се проточи твърде дълго и накрая всички заинтересовани изпитваха силно безпокойство кое правителство ще назначи новия епископ — консервативното или либералното.

Беше добре известно, че излизащият в оставка министър-председател бе направил вече своя избор и че ако въпросът останеше да бъде решаван от него, митрата щеше да украси главата на архидякон Грантли, сина на стария епископ. Архидяконът отдавна вече управляваше епархията и няколко месеца преди смъртта на баща му се носеше упорит слух, че именно той ще наследи неговия достолепен сан.

Епископ Грантли умираше така, както бе живял — мирно, полека, без болки и тревоги. Духът напускаше тялото му почти незабелязано и цял месец преди неговата смърт никой не беше съвсем сигурен дали той е още жив, или е вече мъртъв.

За архидякона, когото инстанцията, в чиито ръце засега беше правото да раздава епископски тронове, бе определила да наследи епархията на своя баща, това беше време на тежки изпитания. Съвсем не искам да кажа, че министър-председателят бе обещал изрично на доктор Грантли епископския сан. Той беше твърде сдържан, за да формулира такова обещание. Общоизвестна е вредата от прекалените уточнявания и всеки, който познава малко висшите, а и нисши правителствени учреждения, знае много добре, че съществуват обещания и без изрични думи и че за да се вдъхне на даден кандидат най-голяма надежда, достатъчно е само великият човек, от когото зависи неговата съдба, да прошепне: „Мистър Едикойси ще напредне много.“

Тези думи бяха пошепнати и онези, до чиито уши те достигнаха, ги изтълкуваха, в смисъл че управлението на барчестърската епархия няма да се изплъзне от ръцете на архидякона. Тогавашният министър-председател беше на особена почит в Оксфорд и бе гостувал напоследък у ректора на Лазаровия колеж. Ректорът на този колеж, който впрочем в много отношения е най-представителният и най-богатият колеж в Оксфорд, беше особено близък приятел и най-доверен съветник на архидякона. По случай посещението на министър-председателя доктор Грантли бе също поканен и срещата премина много сърдечно. На сутринта доктор Гуин, ректорът, каза на архидякона, че според него работата е уредена.

По това време епископът береше вече душа, но и на правителството не му оставаха много дни. Доктор Грантли се завърна от Оксфорд радостно възбуден и с високо самочувствие. Той зае отново своето място в епископския дворец и продължи да изпълнява последния синовен дълг към своя баща — дълг, който той изпълняваше, нека му отдадем дължимото, с повече грижовна нежност, отколкото можеше да се очаква, ако се съди по неговото иначе доста светско поведение.

Един месец по-късно лекарите обявиха, че болният ще изкара още най-много четири седмици. След като този срок изтече, те не скриха учудването си и му дадоха още две седмици. Старецът живееше само с вино, но в края на двете седмици той беше все още жив, а слуховете за предстоящото падане на кабинета зачестиха. Сър Ламбда Мюню и сър Омикрон Пи, двете светила на лондонската медицина, пристигнаха за пети път и заявиха, поклащайки учените си глави, че не е възможно болният да изкара още цяла седмица, а когато седнаха да обядват в парадната столова на двореца, те пошепнаха доверително на архидякона, че се очаква кабинетът да падне до пет дни. Синът се върна в стаята на баща си, собственоръчно му даде подкрепителната глътка мадейра и седна до постелята да прецени внимателно шансовете си.

Правителството щеше да падне до пет дни, баща му трябваше да умре до… не, той отхвърли този начин на разсъждение. Кабинетът щеше да си отиде, а епархията можеше да се оваканти горе-долу по същото време. Не се знаеше нищо определено за имената на хората, които щяха да дойдат на власт, а трябваше да мине най-малко седмица, преди да бъде сформиран новият кабинет. Дали назначенията през този период щяха да бъдат извършвани от досегашните хора? Доктор Грантли допускаше, че тъкмо така ще стане, но не знаеше нищо положително и това го накара да се учуди на собственото си невежество по тези въпроси.

Той се опитваше да не мисли за това, но напразно. Шансовете бяха много изравнени, а залогът — изключително висок. Отправи поглед към притихналото, спокойно лице на умиращия. Нито смъртта, нито прекараната болест бяха оставили отпечатък върху него; то беше малко по-мършаво отпреди, малко посивяло и бръчките бяха станали по-дълбоки, но доколкото архидяконът бе в състояние да прецени, животът би могъл да трепка в него седмици наред. Сър Ламбда Мюню и сър Омикрон Пи се бяха лъгали вече три пъти и можеха да се излъжат още толкова. Старият епископ спеше двадесет часа в денонощието, но през кратките периоди на бодърствуване той познаваше както сина си, така и стария си приятел мистър Хардинг, тъста на архидякона, и трогателно им благодареше за техните грижи и обич. Сега отново спеше, легнал спокойно на гръб, като младенец, устата му беше леко отворена, а редките му посивели коси се подаваха пръснати под нощната шапка; дъхът му изобщо не се чуваше, а слабата му костелива ръка, положена върху завивката, не се помръдна ни веднъж. Колко лек беше преходът на благия старец от този свят към отвъдния!

Но съвсем не така леко беше на душата на сина му, седнал до неговото ложе. Ток знаеше, че случаят няма да се повтори. Архидяконът минаваше вече петдесетте и нямаше голяма надежда приятелите му да се върнат скоро на власт. Нито един британски министър-председател, освен сегашния, който толкова скоро трябваше да си отиде, не би дори помислил да направи доктор Грантли епископ. Потънал в дълбоко мълчание, той дълго седя отдаден на тези тягостни размишления, после се загледа в това все още живо лице и едва в този миг се осмели да се запита дали всъщност не желаеше смъртта на баща си.

Това усилие му подействува спасително и въпросът получи много скоро отговор. Този горд, властолюбив, суетен човек падна на колене до леглото и вземайки ръката на епископа в своите ръце, отправи пламенна молитва да му бъдат простени греховете.

Лицето му бе все още заровено в завивките, когато вратата на спалнята се отвори безшумно и мистър Хардинг влезе с кадифена стъпка. Мистър Хардинг дежуреше до това легло почти със същото постоянство, с каквото и архиепископът, и неговото присъствие там беше също така естествено, както и присъствието на зет му. Той застана непосредствено зад доктор Грантли, преди последният да го забележи, и също би коленичил в молитва, ако не се опасяваше, че подобна постъпка от негова страна може да стресне архидякона и да наруши спокойствието на умиращия. Но доктор Грантли незабавно го забеляза и се изправи на крака. Мистър Хардинг топло стисна двете му ръце. В този момент те се почувствуваха по-близки от всякога, а по-нататъшните събития до голяма степен спомогнаха за запазването на това тяхно усещане. Те стояха прави един срещу друг, стискаха ръцете си и сълзите се стичаха по лицата им.

— Бог да ви благослови, мили мои — каза със слаб глас пробуждащият се епископ. — Бог да ви благослови и двамата, скъпи мои деца… — И той предаде богу дух.

От гърлото му не се изтръгна мъчителен хрип, нямаше агония, не се долавяше никакъв признак на смърт, освен лекото увисване на долната челюст, а очите, които бяха тъй често затворени от съня, сега останаха неподвижни и отворени. Както мистър Хардинг, така и доктор Грантли не бяха сигурни, че животът го бе напуснал, макар и двамата да се досещаха за това.

— Струва ми се, че всичко вече свърши — каза мистър Хардинг, все още държейки ръцете на зет си. — Мисля… не, надявам се, че е така.

— Ще позвъня — почти прошепна архидяконът. — Трябва да извикам мисис Филипс.

Мисис Филипс, болногледачката, бързо пристигна в стаята и веднага затвори с опитна ръка застиналите очи на мъртвия.

— Свършено е, нали, мисис Филипс? — попита мистър Хардинг.

— Милорд не е вече между нас — отвърна болногледачката, като се обърна и направи дълбок поклон с тържествен израз на лицето. — Негово преосвещенство заспа в упокоение като младенец в люлката си.

— Трябва да се радваме на това, архидяконе — каза мистър Хардинг, — да, да се радваме за този скъп, благ, великолепен човек. Дано и нашият край бъде така мирен и спокоен!

— Наистина — каза мисис Филипс. — Слава на бога за всичките му милости, а такъв кротък, смирен, внимателен християнин като негово преосвещенство… — И с непресторена, макар и не особено дълбока тъга тя изтри с бялата си престилка бликналите от очите й сълзи.

— Можете само да се радвате, че всичко свърши — каза мистър Хардинг, все още утешавайки своя приятел.

Но мислите на архидякона бяха вече отлетели от тази обител на смъртта към кабинета на министър-председателя. Той си бе наложил да се моли за живота на баща си, но след като този живот си бе отишъл, нямаше защо да губи скъпоценни минути. Сега беше безпредметно да се отдава на празни разсъждения за смъртта на епископа, нямаше смисъл да поставя всичко на карта заради едно неразумно чувство.

Но какво можеше да направи, докато тъст му стоеше там, стиснал ръката му? Как да забрави, без да се покаже безсърдечен, че епископът беше негов баща — и да мисли не за това, което бе загубил, а за онова, което би могъл да спечели?

— Да, така е — отвърна той най-после. — Ние отдавна се бяхме примирили с тази мисъл.

Мистър Хардинг го хвана под ръка и го изведе от стаята.

— Ще го видим пак утре сутринта — каза той, — а сега нека предоставим всичко на жените. — И двамата слязоха долу.

Почти се беше мръкнало, а министър-председателят трябваше на всяка цена да узнае още тази нощ, че епархията е овакантена. Това можеше да се окаже решаващо; ето защо, в отговор на нестихващите утешения на мистър Хардинг, архидяконът подхвърли, че незабавно трябва да съобщят по телеграфа в Лондон. Мистър Хардинг, който беше наистина малко изненадан от силната скръб, както си мислеше той, на доктор Грантли, сега съвсем се слиса, но не възрази нищо. Той знаеше, че архидяконът има някаква надежда да наследи поста на баща си, но съвсем не предполагаше колко основателна бе тази надежда.

— Да — каза доктор Грантли, съвземайки се от моментната си слабост. — Веднага трябва да изпратим съобщение. Не се знае какви последици може да има едно забавяне. Бихте ли се заели с това?

— Аз! Но да, разбира се. Ще направя всичко необходимо, само че не ми е ясно какво точно искате.

Доктор Грантли седна на бюрото, потопи перото в мастилото и написа на един лист следното:

„По електрическия телеграф

До граф А, Даунинг Стрийт или другаде

Барчестърският епископ почина.

Подател: преподобният Септимъс Хардинг“

— Ето — каза той. — Просто занесете това в телеграфната станция на гарата и го подайте както си е. Може да ви накарат да го препишете на тяхна бланка. Това е всичко, което се иска от вас. Ще трябва да заплатите половин крона. — Архидяконът бръкна в джоба си и извади необходимата сума.

Мистър Хардинг се почувствува съвсем като момче за всичко и си помисли, че тези задължения му се възлагат в твърде неподходящ момент, но не каза нищо и взе листчето и парите.

— Но тук вие сте сложили моето име, господин архидякон.

— Да — отвърна доктор Грантли, — телеграмата трябва да бъде подписана от духовно лице, а кой е по-подходящ за това от вас, стария приятел на покойника? Графът няма да погледне името, можете да бъдете сигурен в това, но много ви моля, мистър Хардинг, не губете нито минута.

Тръгвайки за станцията, мистър Хардинг беше стигнал едва до вратата на библиотеката, когато изведнъж си спомни новината, с която бе влязъл в спалнята на клетия епископ. Моментът обаче му се бе сторил много неподходящ за каквито и да било светски известия, така че той бе потиснал напиращите на езика му думи, а веднага след това всяка мисъл за тези неща бе временно изтласкана от разигралите се събития.

— Само че, господин архидякон — каза той и се обърна, — забравих да ви съобщя новината — правителството падна.

— Падна ли?! — възкликна архидяконът с тон, който твърде открито показваше неговата тревога и покруса, въпреки че поради създалите се обстоятелства той полагаше големи усилия да се овладее. — Как така падна! Кой ви каза това?

Мистър Хардинг поясни, че новината е била получена по телеграфа и му е била предадена от мистър Чадуик пред самия праг на епископския дворец.

Архидяконът запази мълчание, докато премисляше тази новина, а мистър Хардинг стоеше и го гледаше.

— Няма значение — каза най-после архидяконът. — Въпреки всичко изпратете телеграмата. Новината трябва да се съобщи на някого, а в момента няма кой друг да я получи. Не се бавете, скъпи приятелю. Знаете, че не бих ви създал такива грижи, ако можех сам да свърша тази работа. Няколко минути могат да решат всичко.

Мистър Хардинг излезе и изпрати телеграмата. Нека да проследим нейната съдба. Тридесет минути след като бе подадена в Барчестър, тя попадна в ръцете на граф А, който беше в частната си библиотека. Какви изтънчени писма, красноречиви призиви и негодуващи протести би могъл да замисля той в подобна минута — това може само да се предполага, но не и да се опише! Как събираше огън и жупел за своите победили съперници, изправен като истински британски пер с гръб към камината и с ръце в джобовете на панталоните си, как челото му гореше от гняв, а благородните му очи мятаха патриотични мълнии, как тропваше с крак при мисълта за непохватните си помощници, как почти избухна в проклятия, спомняйки си колко препалено самоуверен се бе показал един от тях — всичко това оставям на богатото въображение на моите читатели. Но така ли беше всъщност? Не — историята и истината ме принуждават да отрека това. Той се бе удобно разположил в едно кресло и съсредоточено изучаваше програмата за конните надбягвания в Нюмаркет, а на масата до него лежеше отворен, макар и още неразрязан, един френски роман, който беше привлякъл интереса му.

Той отвори плика, съдържащ телеграмата, и след като я прочете, взе перото и написа на гърба й:

„За граф В

с почит от граф А“,

след което я препрати по-нататък.

Така нашият злополучен приятел загуби всички шансове да получи епископския сан.

Най-различни имена на духовни лица бяха сочени от вестниците като приемница на Барчестърския епископ. „Британска майка“ обяви, че от уважение към бившия кабинет епархията ще бъде дадена на доктор Гуин. Това беше голям удар за доктор Грантли, но на него му бе спестен тежкият жребий да се види изместен от своя приятел. „Англиканско благочестие“ уверено подкрепяше претенциите на един прочут лондонски проповедник на най-строги доктрини, а „Източно полукълбо“, вечерен вестник, който се славеше с голямата си осведоменост от официални източници, се обяви в полза на един виден естествоизпитател, притежаващ изключителна ерудиция по всички въпроси на скалните породи и полезни изкопаеми, но по мнението на мнозина неразбиращ нищо от богословие. „Юпитер“, ежедневникът, който по всеобщо признание е единственият достоверен източник на непогрешимо точна информация по всички въпроси, отначало пазеше мълчание, но най-после проговори. Достойнствата на всички тези кандидати бяха осъдени и без много церемонии отречени, като в заключение „Юпитер“ обяви, че новият епископ ще бъде доктор Прауди.

И доктор Прауди наистина получи епархията. Точно един месец след кончината на предишния епископ доктор Прауди целуна ръка на кралицата като негов приемник.

Ще помолим за разрешение да спуснем завесата върху терзанията на архидякона, уединил се в кабинета на своя пасторски дом в Плъмстед с дълбока печал в сърцето. Един ден след изпращането на телеграмата той узна, че граф В е приел да състави новото правителство, и от този момент му стана ясно, че за него няма вече никаква надежда. Мнозина биха го осъдили, че тъгува за загубената епископска власт, че е ламтял за нея — не, дори само че е мислил по такъв начин и в такъв момент за тази власт.

Не мога да заявя, че напълно споделям тези осъдителни оценки. Ритуалната формула nolo episcopari^[1], макар и все още в сила, е в такава пряка противоположност с всички естествени човешки желания, че тя не може да се разглежда като вярно отражение на истинските въжделения на напредващите в йерархията свещеници. Адвокатът не върши грях, като иска да стане съдия и се стреми към тази цел с всички честни средства. Справедлива е амбицията на младия дипломат да оглави някоя първокласна дипломатическа мисия, а бедният романист, който се опитва да си съперничи с Дикенс или да надмине Фицджимс, не върши нищо осъдително, макар че поведението му е може би глупаво. Сидни Смит^[2] беше прав, като казваше, че в нашия изменнически век едва ли можем да открием под расото на един курат достолепието на свети Павел. Ако ние изискваме от нашите свещеници свръхчовешки добродетели, сигурно ще започнем да виждаме нещо не дотам човешко в тях и едва ли можем да се надяваме, че ще укрепим нравствеността им, като им отричаме правото да изпитват обикновени човешки стремежи.

Нашият архидякон беше суетен — но кой от нас не е такъв? Той беше амбициозен — но кой от нас се срамува от този „сетен грях на наште благородни умове“.^[3] Той е проявил алчност, ще кажат моите читатели. Не, той искаше да стане епископ на Барчестър не от сребролюбие. Беше единствен син и наследи цялото голямо богатство на баща си. Неговата длъжност му носеше почти три хиляди фунта годишен доход, а след реформите на Църковната комисия епископите получаваха само пет хиляди. Като архидякон щеше да бъде по-богат, отколкото като епископ. Но той без съмнение искаше да свири първа цигулка, искаше да заседава в бели ленени ръкави в Камарата на лордовете и искаше (нека бъдем откровени) да бъде наричан милорд от преподобните си събратя.

Но независимо дали надеждите му бяха греховни или не, на тях не им беше писано да се сбъднат. За Барчестърски епископ бе ръкоположен доктор Прауди.