Антъни Тролъп
Барчестърски кули (48)

Глава четиридесет и осма
Мис Торн сватосва

Когато мистър Хардинг се завърна в Барчестър, придружен от архидякона, както беше уговорено, там го очакваха други изненадващи новини. По време на пътуването той бе подложен на нестихващ огън от необорими аргументи, имащи за цел да докажат, че негов свещен дълг е да не пречи на бащински грижовното правителство, след като то е решило да го направи декан; ето защо, когато се озова най-после пред вратата на дома си, мистър Хардинг се почувствува напълно объркан. Той просто не знаеше какво да прави, а недоумението му само нарасна, когато намери една бележка от по-малката си дъщеря, която най-настойчиво го молеше да отиде веднага при нея. Но тук ние отново ще трябва да се върнем малко назад.

Слуховете за мистър Еърбин, които донесоха такова огорчение на мисис Грантли, не закъсняха да стигнат и до ушите на мис Торн. Тя също беше много огорчена, че свещеникът на нейната енория е обвинен в преклонение пред една чуждоземна богиня. Тя също считаше, че енорийските викарии трябва да бъдат непременно женени, и с присъщата си добронамерена енергичност веднага напрегна ума си да намери подходяща партия за мистър Еърбин. Според мисис Грантли най-доброто средство за разрешаването на този проблем беше едно нравоучително слово от страна на архидякона. Мис Торн предполагаше, че една млада жена със зестра ще свърши по-добра работа. Като прегледа списъка на неомъжените си приятелки, които не биха имали нищо против да се омъжат и биха били достойни да станат съпруги на провинциален свещеник, тя не можа да намери по-подходяща кандидатка от мисис Болд и без да губи време, тръгна за Барчестър в деня на голямото изпитание на мистър Слоуп (в същия този ден, в който брат й бе имал удоволствието да се срещне с последната от Нероновците), като покани мисис Болд да им погостува в Улаторн заедно със сина си и дойката.

Мис Торн отправи покана за един-два месеца, като разчиташе, че ще успее да продължи този срок до края на зимата и по този начин ще даде възможност на мистър Еърбин да се запознае по-отблизо с отредената му бъдеща съпруга. „Ще поканим и мистър Еърбин — каза си тя — и до пролетта те двамата ще се опознаят както трябва, а след година — година и половина, ако всичко върви добре, мисис Болд ще се премести да живее в нашата енория.“ И добрата старица си отправи заслужена похвала за своето умение да сватосва.

Елинор бе малко изненадана, но в края на краищата обеща да отиде в Улаторн поне за една-две седмици и тръгна за там един ден преди посещението на баща й в Плъмстед.

Мис Торн не искаше да поставя още първата вечер мисис Болд в неудобно положение, като й наложи компанията на нейния бъдещ съпруг, и реши да й предостави няколко часа на разположение, за да свикне с обстановката. На следващата сутрин обаче мистър Еърбин беше вече там. „А сега — каза си мис Торн — трябва да се постарая те двамата да не останат незабелязани един за друг.“ В същия този ден, след вечеря, Елинор с престорено спокойствие, което не успяваше да запази, със сълзи, които не успяваше да сдържи, с вълнение, което не успяваше да потисне, и с радост, която не успяваше да скрие, съобщи на мис Торн, че се е сгодила с мистър Еърбин и затова трябва колкото може по-бързо да се завърне в Барчестър.

Да кажем просто, че мис Торн бе много доволна от успеха на своя план, би означавало да дадем една съвсем слаба представа за вълнуващите я чувства. На моите читатели сигурно се е присънвало някога, че им предстои да направят някакъв непоносимо дълъг преход, да кажем, двадесет или тридесет мили, или да се справят с някаква много трудоемка и тежка задача, но едва хванали се за работа, изведнъж са откривали някакъв начин да свършат всичко само за пет минути, и то без каквито и да било усилия. Мис Торн преживя нещо подобно наяве. Моите читатели вероятно са общували с малки деца и сигурно се е случвало да им обещаят по някакъв повод нещо много приятно, но не веднага, а след няколко месеца. Малките нетърпеливци обаче не искат да чакат и шумно настояват обещаното да им бъде дадено веднага, още преди да са си легнали. На мис Торн й се стори, че нейните деца проявяват същото неблагоразумие. Тя приличаше на неопитен артилерист, който не е пресметнал правилно дължината на фитила. Барутът бе избухнал твърде рано и горката мис Торн се почувствува като разкъсана на парчета от своя собствен снаряд.

Навремето си мис Торн също бе имала поклонници, но това бяха старомодни джентълмени, в чието държане липсваше всякаква следа от привързаност. Макар че бе останала стара мома, сърцето й невинаги е било непреклонно, но то никога не се бе предавало още при първата атака. Тя имаше намерението да събере един учен свещеник на средна възраст с една почтена вдовица, която навярно би могла да бъде склонена на повторен брак, а се оказа, че е хвърлила искра в буре с барут. Всъщност всичко стана както трябва, но мис Торн беше малко объркана от главоломната бързина на постигнатия успех и може би до известна степен раздразнена от прекалената благосклонност на мисис Болд към нейния ухажор.

Тя обаче не каза нищо по този въпрос и приписа всичко на изменилите се нрави на новото време. Техните майки и баби са били може би по-малко прибързани, но всички признаваха, че днес работите се развиват иначе. Изглежда, мислеше си мис Торн, сега и два часа са достатъчни за онова, за което тя в своето невежество е предвиждала дванадесет месеца.

Но ние не можем да съобщим за състоялото се обяснение със същата привързаност. Вече разказахме — може би доста скучно и обстоятелствено — как Елинор се справи с двамата си предишни поклонници в Улаторн, затова сега трябва да разкажем също така подробно, макар и по възможност не толкова скучно, какво се случи между нея и мистър Еърбин.

Не може да се отрече, че когато прие поканата на мис Торн, Елинор не беше забравила, че Улаторн се намира в енорията Св. Юълд. След разговора си със синьората тя мислеше почти непрекъснато за мистър Еърбин и за дадените й съвети. Не можеше — пък и не се опитваше — да убеди себе си, че не са й казали истината. Колкото повече мислеше, толкова повече стигаше до извода, че мистър Еърбин не е безразличен към нея, а когато отиде по-далеч и се запита дали и тя изпитва подобни чувства към него, отговорът не можеше да не бъде положителен. Ако й бе съдено да стане негова спътница в радост и в горест, към чие приятелство трябваше да се стреми, ако не към приятелството на мис Торн? Тази покана бе сякаш предопределена от съдбата и когато научи, че очакват мистър Еърбин да пристигне в Улаторн на следващия ден, на нея й се стори, че целият свят се е наговорил да й помага. Но нима тя не заслужаваше това? Нима в случая с мистър Слоуп целият свят не бе заговорничил против нея?

Но в Улаторн тя не можа да се почувствува свободно като у дома си. Когато след вечерята мис Торн започна да хвали големите достойнства на мистър Еърбин и намекна, че разпространените зловредни слухове по негов адрес са лишени от всякакво основание, мисис Болд не знаеше какво да отговори. А когато мис Торн отиде още по-далеч и заяви, че домът на свещеника в тяхната енория е най-красивият в цялото графство, мисис Болд си спомни за бъдещото преустройство на столовата, предприето заради бъдещата жрица, и продължи да мълчи, макар ушите й да пламнаха при мисълта, че цял свят знае за нейните чувства към мистър Еърбин. Но какво значение имаше всичко това, ако само можеха да се срещнат и да си кажат онова, което всеки от тях копнееше да сподели с другия?

И тази среща наистина се състоя. Мистър Еърбин пристигна рано през деня и завари двете дами заети с ръкоделието си в гостната. Ако мис Торн знаеше цялата истина, тя би се изпарила веднага от стаята, но възрастната дама не се досещаше какво благодеяние би им оказала с излизането си и остана на сладки приказки с тях, докато настъпи време за обед. Мистър Еърбин не беше способен да говори за друго, освен за красотата на синьора Нерони и насочваше всеки разговор към семейство Станъп. Това беше много тягостно за Елинор и не особено приятно за мис Торн. И все пак подобно неприкрито възхищение беше сигурно доказателство за неговата невинност.

След това те обядваха и мистър Еърбин отиде да изпълни някои свои енорийски задължения, а Елинор и мис Торн решиха да се поразходят.

— Мислите ли, че синьора Нерони е наистина толкова очарователна, колкото твърдят всички? — попита Елинор, когато бяха тръгнали да се прибират.

— Тя е много красива, действително много красива — отвърна мис Торн, — но не мисля, че някой я намира за очарователна. Тя е жена, която привлича към себе си погледите на всички мъже, но много малко биха поискали да я въведат в дома си, дори ако беше свободна и здрава.

Тези думи бяха донякъде утешителни за Елинор. Когато се прибраха в къщи, тя остана в гостната сама, а на свечеряване при нея влезе мистър Еърбин.

Отиваше си един великолепен ден в началото на октомври. Елинор бе седнала до прозореца и четеше роман, използувайки последната дневна светлина. В камината гореше огън, но още не бяха настъпили такива студове, които да го направят привлекателен. От мястото си Елинор можеше да наблюдава залеза, затова не беше много съсредоточена върху книгата.

При своето влизане мистър Еърбин застана според обичая си с гръб към камината и произнесе няколко банални фрази за хубавото време, докато събираше мъжество, за да започне по-съдържателен разговор. Едва ли може да се твърди, че в тази минута той беше вече решил да направи предложение на Елинор. Мъжете, доколкото ни е известно, рядко взимат подобни предварителни решения. Наистина мистър Слоуп и мистър Станъп бяха постъпили точно по обратния начин, но обикновено джентълмените правят предложение, без предварително да са взели твърдо решение за това. Така стояха нещата и с мистър Еърбин.

— Залезът е великолепен — отвърна Елинор, която се стараеше да поддържа разговора на избраната от него непоносимо банална тема.

Мистър Еърбин не можеше да види залеза от мястото си пред камината, затова беше принуден да се приближи до нея.

— Наистина очарователен — отбеляза той, като скромно се държеше на такова разстояние, че да не се докосва до воланите на роклята й. С това темата изглеждаше изчерпана и след като погледна мълчаливо сиянието на залязващото слънце, той се върна до камината.

Елинор си даде сметка, че не може да започне разговора сама. Първо, не знаеше какво да каже; думите, за разлика от други случаи, просто не й идваха на езика. Освен това чувствуваше, че всеки момент може да се разплаче.

— Харесва ли ви Улаторн? — попита мистър Еърбин от безопасно отдалеченото си място до камината.

— Да, много ми харесва!

— Нямам предвид мистър и мис Торн, знам, че ги харесвате, а стила на къщата. Тези старинни сгради и старомодни паркове крият някакво особено очарование за мен.

— Харесвам всичко старинно — каза Елинор. — Старинните неща са толкова по-естествени.

— Не зная — каза с лека насмешка мистър Еърбин. — Може да се приведат много доводи както в полза на това становище, така и против него. Странно е, че хората не могат да съгласуват мнението си по един въпрос, който засяга толкова отблизо всички ни и изглежда толкова очевиден. Някои считат, че ние се движим бързо към съвършенство, а други предполагат, че добродетелността загива безвъзвратно.

— А вие, мистър Еърбин, какво мислите вие? — попита Елинор. Бе малко изненадана от тона, който се прокрадна в разговора, но същевременно почувствува облекчение, че той каза нещо, на което тя можеше да отговори, без да издаде вълнението си.

— Какво мисля аз ли, мисис Болд? — Мистър Еърбин подрънкваше монетите в джобовете на панталоните си и както видът, така и думите му не показваха, че в неговите гърди бушува любовен плам. — Голямата беда на моя живот се състои в това, че нямам твърдо мнение по най-съществените въпроси. Все мисля и мисля и всеки път стигам до различни изводи. Не мога да кажа дали ние сме по-верни от бащите си на онези светли надежди, към чието осъществяване според собствените си думи се стремим.

— Според мен с всеки изминал ден светът се отдалечава все повече от духовното — каза Елинор.

— Това е, защото сега вие виждате повече неща, отколкото сте виждали в ранната си младост. Но едва ли трябва да съдим по онова, което виждаме — та ние виждаме толкова малко. — Настъпи кратка пауза, през време, на която мистър Еърбин продължи да дрънка със своите шилинги и крони. — Ако се осланяме на Свещеното писание, нямаме право да мислим, че Творецът би допуснал човечеството като цяло да се върне назад.

Елинор, чиито мисли бяха твърде далеч от съдбините на човечеството като цяло, не отговори нищо. Чувствуваше се много недоволна от себе си. Не можеше да прогони от мислите си онова, за което синьората й бе говорила по такъв странен начин, макар и да разбираше, че докато не го направи, няма да й се удаде да разговаря естествено и непринудено с мистър Еърбин. Много държеше да скрие от него своето вълнение, но чувствуваше, че стига да я погледне, той веднага ще разбере смущението й.

Но мистър Еърбин не я погледна, а вместо това се дръпна до камината и започна да се разхожда из стаята. Елинор се зае решително с книгата си, но не можа да прочете нищо, защото в очите й се появи сълза, която въпреки всичките й усилия скоро се търкулна по бузата й. Щом мистър Еърбин се обърна с гръб към нея, тя бързо я изтри, но веднага на нейното място се появи друга. Те не бликнаха като порой, който би я издал незабавно, а извираха една по една, като самотни вестоносци. Мистър Еърбин не се заглеждаше много в нейното лице и тези сълзи останаха незабелязани.

Той прекоси стаята четири-пет пъти, преди да заговори отново, и Елинор остана да седи мълчалива, склонила глава над книгата. Тя се страхуваше, че няма да успее да овладее сълзите си, и вече търсеше под какъв предлог да се измъкне от стаята, когато мистър Еърбин неочаквано спря и се изправи срещу нея. Той не се приближи, а остана да стои сред гостната и като мушна ръцете си под опашките на фрака, започна своята изповед.

— Мисис Болд — каза той, — трябва да ви помоля да ми простите голямата обида, която ви нанесох.

Сърцето на Елинор заби така лудо, че тя не посмя да му каже да не се безпокои, тъй като не я е обидил с нищо. И мистър Еърбин продължи:

— Много мислих за това оттогава и сега си давам сметка, че не съм имал никакво право да ви задам въпроса, с който се обърнах навремето към вас. Това беше неделикатно от моя страна, а може би и некавалерско. Никакво приятелство между мен и вашия зет, доктор Грантли, не би могло да оправдае тази моя дързост. Нито пък съществуващото между нас двамата познанство. (Думата „познанство“ смрази сърцето на Елинор: нима това й бе отредила съдбата?) Ето защо смятам, че трябва най-покорно да ви помоля за извинение, което и правя в момента.

Какво можеше да отговори Елинор? Трудно й беше да каже каквото и да е, защото плачеше, но все пак трябваше да каже нещо. Много й се искаше да отговори ласкаво и кротко, при това, без да се издаде. Никога в живота си не беше изпитвала такава трудност да намери необходимите думи.

— Но аз съвсем не съм се почувствувала обидена, мистър Еърбин.

— О, не може да не сте се обидили! Иначе нямаше да бъдете вие. Бяхте толкова права да се обидите, колкото аз бях неправ да ви задам този въпрос. Просто не мога да си простя това, но се надявам да чуя, че ми прощавате.

Елинор не можеше вече да говори спокойно, въпреки че все още криеше сълзите си, и мистър Еърбин, който бе замълчал в напразно очакване на нейния отговор, тръгна към вратата. Тя почувствува, че би било крайно безсърдечно да му позволи да си отиде така, затова стана от мястото си, докосна леко ръката му и каза:

— О, мистър Еърбин, не си отивайте, преди да съм ви отговорила! Разбира се, че ви прощавам. И вие знаете това.

Той хвана ръката, която се бе докоснала така нежно до лакътя му, и погледна Елинор съсредоточено в очите, сякаш се опитваше да прочете в тях като в книга цялата си по-нататъшна съдба. Лицето му бе изпълнено с такава печална сериозност, че Елинор не можа да понесе неговия поглед. Тя сведе очи към килима, престана да сдържа сълзите си и остави ръката си в неговата.

Двамата останаха така не повече от минута, но това време беше достатъчно, за да се запечата завинаги в паметта им. Елинор беше вече сигурна, че е обичана: никакви думи, колкото и красноречиви да са те, не биха могли да бъдат по-убедителни от този напрегнат, изпълнен с тъга поглед.

Но защо я гледаше така? Защо не й казваше нищо? Нима чакаше тя да направи първата стъпка?

Всъщност дори мистър Еърбин, дори и той, който толкова малко познаваше жените, разбра, че е обичан. Трябваше само да каже една дума, и всичко това щеше да бъде завинаги негово — тази неизразима прелест, тези винаги красноречиви, макар и неми в момента очи, тази сияйна женственост и живата любеща душа, която го бе пленила още в деня на първото му посещение в новата енория. Всичко това би могло да стане и щеше да стане само негово. Иначе тя в никакъв случай не би оставила ръката си толкова дълго в неговата. Трябваше да каже само една дума. Но точно това беше най-трудното. Дали една минута би стигнала? Не, сигурно една минута бе малко.

— Мисис Болд… — каза най-после мистър Еърбин и веднага млъкна.

След като той не се решаваше да заговори, как би могла да направи това тя? Бе я нарекъл с фамилното й име — така, както би се обърнал към нея и един съвсем непознат човек! Тя отдръпна ръката си и направи една крачка към мястото си до прозореца.

— Елинор! — тихо прошепна той, сякаш едва бе събрал смелост да даде воля на чувствата си, сякаш все още се страхуваше да не я оскърби със своята дързост.

Тя бавно вдигна глава и го погледна кротко, почти жално. Във всеки случай на лицето й нямаше и следа от гняв, който би могъл да го спре.

— Елинор! — извика този път той и в следващия миг я притискаше вече до гърдите си.

Как стана това, кой от тях се бе престрашил пръв, дали тя самата се бе хвърлила в обятията му, покорена от нежността на неговия глас, или пък той я бе привлякъл към себе си със смелост, която едва ли би могла да й се стори оскърбителна — никой от тях не знаеше, а и аз не се наемам да твърдя. Между тях бе възникнала такава вътрешна близост, че едва ли не всяко тяхно движение беше общо. Сега те бяха станали едно — една плът, един дух, един живот.

— Елинор, моя скъпа Елинор, съпруго моя!

Тя го погледна плахо през сълзи, а той се наведе над нея и докосна челото й с устни — тези девствени устни, които от времето, когато над тях бе поникнал първият мъх, не бяха изпитвали сладостния допир до женска буза.

Бяха й казали, че нейното „да“ трябва да бъде „да“, а нейното „не“ — „не“, но нямаше нужда да произнася нито едното, нито другото. Тя съобщи на мис Торн, че се е сгодила за мистър Еърбин, но никой от тях не бе споменал думата „годеж“, нито бе изрекъл любовна клетва.

— А сега ме пуснете — каза тя, — пуснете ме, моля ви. Толкова съм щастлива, че нямам сили да остана повече при вас. Оставете ме за малко сама.

Мистър Еърбин не се опита да я задържи, не я целуна повторно, не потърси устните й. А би могъл да го направи, ако искаше. Сега тя му принадлежеше изцяло. Той отдръпна ръката си от кръста й — ръката, която тръпнеше с един блажен, непознат до този момент за него трепет — и я пусна да си отиде. Елинор изтича като сърна към стаята си, завъртя райбера и се отдаде с цялото си същество на изпълващото я любовно щастие. Почти боготвореше този човек, който тъй смирено й бе поискал прошка. А сега той беше вече неин! Ах, как хлипаше, ридаеше и се смееше, докато си спомняше за надеждите, страховете и притесненията от последните няколко седмици!

Мистър Слоуп! Как можаха да помислят, че тя — неговата избраница! — би могла да се свърже с мистър Слоуп! Как посмяха да кажат това и на него, съвсем ненужно да изложат светлото й щастие на такава опасност! И тя радостно се усмихна при мисълта за всичко онова, с което можеше да го дари. Наистина той нямаше нужда от нищо, но колко приятно щеше да й бъде да раздава тези дарове!

Елинор стана и позвъни на дойката, тъй като нямаше търпение да разкаже на малкото си момченце за неговия нов баща. И тя наистина намери думи да излее душата си. Помоли жената да излезе, за да остане насаме със сина си, и докато той лежеше на леглото с разперени ръчички, тя започна да обяснява на нищо неразбиращото момченце какъв чудесен човек бе избрала да бди над неговото детство.

Но Елинор не можеше да бъде истински щастлива, докато мистър Еърбин не притиснеше детето до гърдите си сякаш в знак, че го осиновява. Щом тази мисъл й се мярна в главата, тя взе бебето на ръце, отвори вратата на стаята си и бързо изтича към гостната. По шума от стъпките му разбра, че е още там, и от пръв поглед се убеди, че при него няма никой. Поколеба се за миг, но после влезе бързо със скъпоценния си товар.

Мистър Еърбин я пресрещна по средата на стаята.

— Ето! — каза Елинор, задъхана от бързане. — Ето, вземете го… вземете го и го обичайте!

Мистър Еърбин пое малчугана от ръцете й, целуна го няколко пъти и призова божията благословия над него.

— Ще ми бъде като роден син… съвсем като роден син — каза той. Елинор се наведе да вземе детето, целуна бързо ръката, която го държеше, и избяга в стаята си със своето съкровище.

Ето как бе спечелена за втори път по-малката дъщеря на мистър Хардинг. На вечерята и тя, и мистър Еърбин не бяха много разговорливи, но мълчанието им мина незабелязано. След вечеря, както вече споменахме, тя разказа на мис Торн за случилото се. На другата сутрин Елинор се върна в Барчестър, а мистър Еърбин се отправи да съобщи последните новини на архидякона. Тъй като доктор Грантли не си беше в къщи, той се задоволи да уведоми мисис Грантли, че скоро ще има честта да стане неин зет. Тя изпадна във възторг от новината и го прие много по-радушно, отколкото го бе приемала досега самата Елинор.

— Боже господи! — възкликна тя (това явно беше общоприетото възклицание в Плъмстед). — Горката Елинор! Милата ми Елинор! Каква чудовищна несправедливост бе извършена с нея! Но сега всичко ще се поправи. — Тук тя си спомни за синьората и помисли: „Как само лъжат хората!“

Но в този случай хората не бяха излъгали.