Антъни Тролъп
Барчестърски кули (41)

Глава четиридесет и първа
Мис Болд споделя огорчението си със своята приятелка мис Станъп

Когато мисис Болд стигна до края на алеята и видя пред себе си поляната, тя се замисли какво да прави по-нататък. Дали да спре тук, докато я настигне мистър Слоуп, или да се върне сред множеството гости със сълзи на очи и пламнало от гняв лице? Всъщност тя можеше най-спокойно да си остане там, където беше, без да се опасява от нови посегателства от страна на мистър Слоуп, но на страха очите са големи. В своето смущение Елинор беше склонна да счита мистър Слоуп способен на най-чудовищни постъпки. Ако преди една седмица някой й беше казал, че той ще я прегърне през кръста в градината на мис Торн, тя би му се изсмяла в лицето. По-скоро би повярвала, че идната неделя той ще се появи на Хай Стрийт в червен сюртук и ботуши.

Но ето че мистър Слоуп бе извършил това невероятно деяние и сега тя го считаше способен на всичко. На първо място, той беше без съмнение пиян, второ, можеше да се смята за доказано, че неговата религиозност е чиста проба лицемерие, и най-после, бе станало ясно, че безсрамието му е безгранично. Затова Елинор страхливо напрягаше слух дали няма да дочуе стъпките му, докато се готви да се нахвърли върху нея иззад храстите.

В този момент тя видя недалеч от себе си Шарлот Станъп, която бързаше нанякъде през поляната. Елинор държеше носната си кърпичка в ръка и като я притисна до лицето си, за да скрие издайническите сълзи, изтича към своята приятелка.

— О, Шарлот! — каза тя задъхана. — Толкова се радвам, че ви намерих.

— Радвате се, че сте ме намерили ли? — разсмя се Шарлот. — Каква шега! Та ние с Бърти ви търсим навсякъде. Той се кълне, че сте изчезнали някъде с мистър Слоуп, и е готов едва ли не да се обеси.

— О, Шарлот, не говорете така! — каза мисис Болд.

— Но какво става с вас, дете мое? — попита мис Станъп, почувствувала, че ръката на Елинор трепери върху лакътя й, а в гласа й напират сълзи. — Боже господи! От какво сте толкова разстроена? Какво мога да направя за вас?

Вместо отговор Елинор конвулсивно изхлипа. Тя беше развълнувана и както е прието да се казва в такива случаи, не можеше да дойде на себе си.

— Минете насам, мисис Болд, тук никой няма да ни види. Какво ви е развълнувало така? С какво бих могла да ви помогна? Може ли Бърти да направи нещо?

— О, не, не, не, не! — извика Елинор. — Няма нужда от нищо. Само този ужасен човек…

— Кой ужасен човек? — попита Шарлот.

В живота на всеки мъж и на всяка жена има моменти, когато те чувствуват насъщна потребност да се доверят някому, когато сдържаността означава тягостна решителност и предполага не по-малко тягостно недоверие към събеседника. И от двата пола има хора, които не са способни на откровеност и при никакви обстоятелства не се поддават на изкушението да разкрият тайната си, но по правило тези хора са скучни, прикрити, безстрастни натури — „мрачни гномове, обитаващи студените тъмни недра“. Елинор нямаше нищо общо с гномовете, затова реши да разкаже на Шарлот Станъп всичко случило се между нея и мистър Слоуп.

— Този ужасен човек, този мистър Слоуп… — започна тя. — Не видяхте ли, че като излязох от залата, той тръгна по петите ми?

— Разбира се, че видях. И много се огорчих. Но какво можех да направя? Знаех, че това ще ви бъде неприятно. Но защо вие с Бърти не го осуетихте?

— Грешката не е нито негова, нито моя. Нали знаете, че никак не ми се искаше да пътувам в една карета с този човек.

— Много съжалявам, ако това е станало причина…

— Не знам коя е причината! — извика Елинор, чиито сълзи отново напираха. — Но вината не е в мен.

— Но какво е направил, мила?

— Той е един отвратителен, гнусен лицемер! Би трябвало да разкажа всичко на епископа.

— Повярвайте ми, ако искате да го накажете, най-добре е да съобщите на мисис Прауди. Но какво все пак е направил, мисис Болд?

— Пфу! — извика Елинор.

— Вярно е, че той не е много приятен — каза Шарлот Станъп.

— Приятен ли? Той е най-отвратителният, най-мазен, най-противен човек, когото съм виждала. Какво право има да постъпва така с мен? Та аз не съм му давала никога основание за това… винаги съм го ненавиждала, макар че се застъпвах за него, когато го нападаха.

— Тъкмо там е работата, мила. Той е разбрал това и си е въобразил, че сте влюбена в него.

Тези думи засегнаха дълбоко Елинор. Точно това повтаряха вече от един месец всичките й приятели и те се бяха оказали прави! Елинор реши твърдо никога вече да не се застъпва за някой мъж. Нека бездушният и злобен свят говори каквото си иска — тя няма вече да се опитва да оправя неправдите.

— Но какво всъщност направи той, мила? — попита Шарлот, която изпитваше истински интерес към случилото се.

— Той… той… той…

— Е, хайде, едва ли е било чак толкова ужасно! Та той не беше пиян.

— Разбира се, че беше — отвърна Елинор. — Сигурна съм, че е бил пиян.

— Трябва да си призная, че не забелязах това. Но какво стана, скъпа моя?

— Просто ми е неудобно да ви кажа. Говореше невероятни безобразия: за религията, за небето, за любовта… Толкова е противен!

— Не е трудно да си представя какви ги е наговорил. И после?

— После… после ме сграбчи.

— Сграбчи ли?

— Да… Успя да се доближи някак си до мен и ме хвана…

— През кръста ли?

— Да — каза Елинор, отвратена.

— И тогава?

— Тогава аз се изскубнах и му зашлевих плесница, затичах се по алеята и срещнах вас.

— Ха-ха-ха! — Шарлот Станъп от все сърце се разсмя на тази развръзка на трагедията. Мисълта, че мистър. Слоуп е получил плесница, й достави голямо удоволствие. Не можеше да разбере защо нейната приятелка беше толкова натъжена от този край на техния разговор. Според нея нещата се бяха развили много благоприятно за Елинор и нейните приятели можеха само да я похвалят за това. А всички насмешки и подигравки оставаха за мистър Слоуп. Занапред, щом го видеха с някоя вдовица, приятелите му щяха да го питат дали не го сърби бузата и да го предупреждават, че красивото само се гледа, но не се пипа.

Такива бяха възгледите на Шарлот Станъп по тези въпроси, но тя предпочете да не ги споделя засега с мисис Болд. Целта й беше да спечели симпатиите на своята приятелка, затова скоро спря да се смее и побърза да изрази съчувствието си. Не би ли могъл Бърти да помогне с нещо? Защо Бърти да не поговори с този човек и да не го предупреди да се държи по-прилично занапред? Бърти, заяви тя, щял да бъде вън от себе си, когато узнае на какво оскърбление е била подложена мисис Болд.

— Но нали няма да му кажете? — попита ужасена мисис Болд.

— Няма, ако настоявате — отвърна Шарлот. — Но като се имат предвид всички обстоятелства, категорично бих ви посъветвала да му кажем. Ако имахте брат, това нямаше да бъде необходимо. Но няма да е никак лошо мистър Слоуп да разбере, че има човек, който може и иска да ви защити.

— Но нали имам баща!

— Да, но разправиите между свещеници са винаги неприятни, а и сега положението на баща ви е такова, че не е никак уместно да влиза в конфликт с мистър Слоуп. Всъщност вие с Бърти сте достатъчно близки, за да му позволите да се застъпи за вас.

Шарлот Станъп имаше голямо желание брат й да уреди веднага, още днес, работата със своята бъдеща съпруга. Неговите отношения с баща му и с кредиторите бяха стигнали дотам, че той трябваше или да направи предложение, или да напусне Барчестър — или да се ожени, или да се върне при немитите си приятели, мръсната квартира и мизерния живот в Карара. Ако не успееше да си осигури някакъв доход, трябваше да отиде или в Карара, или по… Баща му, пребендарият, не бе казал това направо, но и без думи всичко беше повече от ясно.

Затова не биваше да се губи време. Шарлот забеляза равнодушието на своя брат, който не си даде труд да излезе от залата след мисис Болд, и едва успя да прикрие яда си. Беше вбесена, че мистър Слоуп го изпревари толкова лесно. Шарлот намираше, че се е справила достатъчно добре със своята роля. Тя ги бе сближила до такава степен, че избави брат си от всякакви усилия и безпокойства при преследването на тази цел. Освен това мисис Болд явно изпитваше симпатии към Бърти. А и сега стана ясно, че той няма защо да се опасява от съперничеството на мистър Слоуп.

Наистина не беше много удобно да принуждава мисис Болд да изслуша второ предложение в един и същи ден. Вероятно щеше да е за предпочитане да отложи всичко с една седмица, ако можеше да си позволи това. Но обстоятелствата често пъти се оказват по-силни от нас. Затова тя се запита дали не би могла да извлече полза от случката с мистър Слоуп. Дали да не я използува като предлог за още по-голямо сближаване между Бърти и мисис Болд? Сближаване, което неизбежно би хвърлило Елинор в обятията на Бърти? Ето каква игра реши след кратко обмисляне да изиграе мис Станъп.

И тя я изигра отлично. Преди всичко веднага бе решено, че мистър Слоуп няма да се върне в Барчестър с каретата на доктор Станъп. Всъщност мистър Слоуп си беше вече заминал, но те естествено не знаеха това. Шарлот обеща да склони синьората да тръгне първа със сестра си и слугите, за да може Бърти да заеме мястото на мистър Слоуп след връщането на каретата. Щяха да съобщят под секрет на Бърти за случилото се, тъй че след заминаването на каретата с първата група пътници той щеше да закриля Елинор от по-нататъшните посегателства на мистър Слоуп. А през това време Бърти щеше да потърси въпросния джентълмен и да му предаде, че ще трябва да си намери друг начин за придвижване до Барчестър. Но най-напред трябваше да открият Бърти. С една дума, Бърти щеше да бъде онзи Пегас, чиито крила щяха да ги издигнат над сегашните им затруднения.

Всичко това бе казано с толкова приятелска топлота и сърдечност, че Елинор доста се поуспокои, но все пак се съгласи едва ли не против волята си. Макар и през ум да не й минаваше, че след като е убила вече един дракон, друг ще се появи на пътя й и че нейният предполагаем защитник ще се превърне в претендент за ръката й, никак не й се искаше да се поставя в такава зависимост от младия Станъп. Чувствуваше, че ако има нужда от защитник, би трябвало да се обърне към баща си. Че именно него би трябвало да помоли да й намери друг екипаж, с който да се върне в Барчестър. Беше сигурна, че мисис Клантантрам с удоволствие би й предложила едно място. Знаеше, че не бива да се осланя изключително на приятели, с които се познава едва от вчера. Но от друга страна, не намери в себе си сили да каже „не“ на предложението, направено от Шарлот с такава сестринска топлота и добронамереност. И така, Елинор прие изцяло това предложение.

Търсейки своя рицар, двете отидоха първо в залата, а оттам — в гостната. Тук те завариха мистър Еърбин, който все още се въртеше около синьората — по-точно бе седнал до възглавницата й, сякаш тя беше негов пациент. Освен тях в стаята нямаше никой. Някои от гостите бяха още в шатрата, други — в столовата, трети стреляха с лък, но повечето се разхождаха с мис Тори из парка и наблюдаваха състезанията.

За това, което бе станало и все още ставаше между мистър Еърбин и синьората, няма защо да се разказва подробно. Тя се държеше с него както с всички останали. Нейната мисия беше да прави мъжете за посмешище и сега вършеше същото и с мистър Еърбин. Почти го бе принудила да признае любовта си към мисис Болд, а след това едва не измъкна от него уверения, че изпитва гореща страст към самата нея. Той, бедният, едва ли си даваше сметка какво говори и какво прави и не знаеше дали се намира на небето или в ада. Такива женски чарове, с каквито бе надарена синьората, му бяха съвсем непознати, той попадаше за първи път под тяхното въздействие и това го докара до някакво трескаво състояние. Засегнато беше не толкова сърцето му, колкото разсъдъкът, беше зашеметен и мислите му се преплитаха като краката на пияница. Синьората му нашепваше думи, лишени от всякакъв смисъл, но произнесени от такива прекрасни устни и придружени от толкова блестящи погледи, че изглеждаха изпълнени със скрито значение, което той усещаше, ала не можеше да разбере напълно.

Но попаднал в мрежите на тази сирена, мистър Еърбин се държеше много различно от мистър Слоуп. Синьората имаше право да ги нарече антиподи — човекът на действието и човекът на мисълта. Попаднал под завладяващото й очарование, мистър Слоуп веднага се опита да постигне някакви успехи, да завоюва блестящ победа. Първо той улови ръката й, а после обсипа тази ръка с целувки. Закле се в любов и поиска да му бъде отговорено със същите клетви. Зарече се да й бъде навеки предан, падна на колене пред нея и я уверяваше, че ако тя, синьората, се бе явила на склоновете на Ида, Юнона не би имала причина да намрази потомъка на Венера. А мистър Еърбин не произнесе никакви клетви, държеше ръката си предимно в джоба на панталоните и имаше толкова намерение да обсипе с целувки мадам Нерони, колкото и графиня Де Курси.

Като видя мисис Болд, мистър Еърбин се изчерви и стана от стола си. След това седна и пак стана. Синьората веднага забеляза цвета на лицето му и се усмихна на нещастната жертва, но Елинор бе толкова смутена, че не видя нищо.

— О, Мадлин — каза Шарлот, — имам да ти кажа нещо във връзка с каретата. — И като се наведе към сестра си, тя започна да й шепне на ухото. Мистър Еърбин веднага се оттегли на известно разстояние и тъй като обясненията на Шарлот отнеха немалко време, на него не му оставаше нищо друго, освен да заговори мисис Болд.

— Днешният ден беше много приятен — каза той с такъв тон, сякаш казваше, че слънцето грее силно или че дъждът се лее като из ведро.

— Да, много — каза Елинор, която никога не бе имала по-неприятен ден в живота си.

— Надявам се, че мистър Хардинг е останал доволен?

— О, да, много доволен! — каза Елинор, която не беше виждала баща си, откакто се бяха разделили малко след нейното пристигане.

— Сигурно той ще се завърне в Барчестър още днес?

— Да, изглежда… всъщност мисля, че ще остане в Плъмстед.

— А, в Плъмстед — каза мистър Еърбин.

— Той пристигна тази сутрин оттам. Сигурно ще се върне обратно. Но не ми е казал нищо определено по този въпрос.

— Надявам се, че мисис Грантли е добре.

— Да, изглеждаше доста добре. Тя е тук. Освен ако не си е тръгнала вече.

— Да, да, разбира се. Аз разговарях с нея. Наистина изглеждаше чудесно.

Настъпи дълга пауза, тъй като Шарлот не успя да убеди веднага сестра си, че се налага да си тръгне малко прибързано, и то без Бърти.

— И вие ли се връщате в Плъмстед, мисис Болд? — Мистър Еърбин каза това само за да поддържа разговора, но веднага забеляза, че е засегнал опасна тема.

— Не — отвърна мисис Болд с подчертана студенина, — ще се прибера в Барчестър.

— О! Е, да… забравих, че вие си бяхте тръгнали от Плъмстед. — Тъй като нямаше какво повече да каже, мистър Еърбин замълча; мълчеше и мисис Болд, която старателно оправяше пръстените си, докато Шарлот завършваше своите преговори с Мадлин.

А всъщност двамата бяха влюбени до уши един в друг. Но макар той да беше свещеник на средна възраст, а тя да бе минала възрастта на срамежливата първа младост, тези двама влюбени бяха точно толкова неспособни да разкрият взаимно чувствата си, колкото Дамон и Филис^[1], чиито години, взети заедно, бяха по-малко от тези на мистър Еърбин.

Мадлин Нерони се съгласи да изпълни молбата на сестра си, а Шарлот и Елинор тръгнаха отново да търсят Бърти Станъп.