Барбара Тейлър Брадфорд
Гласът на сърцето (3)

Глава III

Естел Морган беше подранила доста за срещата си с Франческа Ейвъри и докато таксито прекосяваше с бърза скорост авеню Медисън, тя реши да слезе няколко пресечки преди жилището й и да измине пеша останалия път. Освободи таксито на ъгъла на Седемдесет и четвърта улица и Медисън, а когато слезе от колата, навън я обгърна хладният въздух на зимния следобед. По обяд беше спряло да вали, но небето приличаше на лицето на болнав човек — подпухнало и посърнало от липса на светлина, върху което като колеблива усмивка се опитваше да се появи слънцето.

Когато зави по Пето авеню и наближи великолепната внушителна сграда, в която живееха сем. Ейвъри, самодоволна усмивка се плъзна по устните й, издавайки нейното вътрешно удовлетворение. Колко правилно беше постъпила, че си облече палтото от визон. Портиерите на тези жилищни сгради за особено богати хора бяха несравнимо по-високомерни от самите обитатели, а облечена така, тя нямаше да позволи на нито един от тях да я погледне с пренебрежение или да се отнесе с нея снизходително.

В началото Естел се беше поколебала дали да облече това палто, защото в осем сутринта валеше силен сняг и тя не искаше да си го намокри. Но в него изглеждаше далеч по-добре отколкото в шлифера си, затова тя реши да иде с такси до службата. Нищо че похарчи малко повече пари, все пак си заслужаваше. Палтото я караше да се чувствува шик и повдигаше нейната самоувереност, но не само това — то я правеше някак си истински горда и радостна. За да завърши тоалета си, тя бе подбрала червена рокля, черни лачени ботуши и голяма червена лачена чанта за през рамо, която беше имитация на нашумял италиански модел. Рано тази сутрин, докато се разглеждаше в огледалото, тя поклащаше глава с нескрито задоволство при вида на собственото си отражение.

Тя си въобразяваше, че беше олицетворение на бляскава и преуспяваща журналистка с международна известност. За жалост Естел Морган разсъждаваше винаги повърхностно и никога не й беше идвало наум, че облеклото не може да я превърне във всичко онова, което й се искаше да бъде.

Тя си погледна часовника, докато чакаше на светофара на Седемдесет и девета улица. Оставаха няколко секунди до четири, но вече беше съвсем наблизо и щеше да пристигне точно навреме. Точността не й бе много присъща, но тя си припомни, че Франческа Ейвъри — тая високомерна кучка — цепеше секундата на две и за да не й тръгне на зле от самото начало, Естел направи всичко възможно да не закъснява. След като каза името си на портиера и той съобщи за нея, тя получи позволение да влезе в грандиозната сграда на Осемдесет и първа улица.

В апартамента на Ейвъри я посрещна жена на средна възраст, облечена в черно, очевидно икономката, която й взе палтото, положи го внимателно на един стол и я поведе през огромната гостна. Естел беше посещавала много изискани домове по време на своята работа, но никога не бе виждала по-внушителна приемна от тази на сем. Ейвъри, или поне в Ню Йорк нямаше друга такава. Мили Боже, та тя изглежда като пренесена от Версай с всичките му там чудесии, мислеше си Естел, докато следваше икономката мълчаливо, с ококорени очи.

След като я покани в библиотеката, икономката се усмихна хладно и каза:

— Ще уведомя господарката, че сте тук.

Естел измърмори нещо като благодарност, докато жената излизаше от стаята.

Тя прекоси помещението и отиде до камината, а токовете на ботушите й потъваха в копринения старинен китайски килим. Очите й отново загледаха ококорено, изпълнени с безкрайно любопитство. Те поглъщаха жадно античните предмети, а после шареха учудено и по картините, които украсяваха облицованите в ламперия стени. Естел не знаеше кой знае колко за изкуството, но оттук-оттам беше придобила повърхностни познания за какво ли не. Така че на нея съвсем не й беше трудно да разбере, че всички тези картини не са просто добри копия — в апартамент като този копията едва ли щяха да имат някаква стойност. Те бяха оригинали, и при това достатъчно известни, за да ги разпознае всеки — колекция от шедьоври на великите импресионисти. Ето например онова отсреща несъмнено е платно на Ван Гог — помисли тя, докато вървеше към него, за да го разгледа, а после с удоволствие откри, че бе познала, защото там видя подписа на самия художник. Тя светкавично обходи с поглед и останалите картини — имаше платна на Cope, на Сезан, на Гоген.

В следващия момент вратата се отвори и на прага застана Франческа Ейвъри, ясните й очи искряха от енергия, а на лицето й беше изписана любезна усмивка.

— О, Естел! — възкликна тя и приближи към нея с обичайната си изисканост и вродена грация, като стъпваше леко с невероятно високите си обувки, които привличаха погледа към изящните й глезени и дългите стройни крака.

Докато Франческа приближаваше, Естел забеляза, че нежната й кожа на английска аристократка бе все така свежа, а и лъскавата й кехлибарена коса беше останала непроменена — мека и пищна като коприна. Тя падаше по раменете й на буйни вълни и привидно небрежната прическа й придаваше нещо младежко и невинно. Ама че тя съвсем не се е променила, помисли Естел изумена и я прониза истинска завист.

— Прости ми, че те накарах да чакаш! — извини се Франческа с нейното красиво и ясно произношение. — Но ето, вече съм тук. И толкова се радвам да те видя отново.

Щом се спря, тя веднага подаде ръка на Естел, която стоеше като вкаменена.

Журналистката бързо дойде на себе си, разтегна мила усмивка и непохватно сграбчи изящната и студена длан на Франческа.

— Тук съм само от няколко минути, скъпа моя. Но не скучах, докато те чаках. Пък и как може човек да скучае в такава великолепна стая. С какъв вкус само си наредила всичко!

Франческа издърпа ръката си и вътрешно потръпна от неприязън. Естел винаги се държеше сервилно, а с времето тази черта ставаше все по-неприятна. Въпреки че това я отвращаваше, Франческа все пак го приемаше като нещо безобидно. Тя се отдалечи и каза между другото:

— Приятно ми е да го чуя. Мисля, че ако седнем тук, ще се чувствуваме удобно.

Тя се спря до канапето и столовете, подредени до стената, на която висеше картина на Гоген с таитянско момиче. Естел се съгласи с домакинята и припна към къта за сядане. Тя се настани удобно, а после погледна Франческа, усмихна й се с лицемерна сърдечност и каза:

— Аз също трябва да ти призная, скъпа моя, че е удоволствие за мен да те видя отново след толкова много време. Имам чувството, че е минала цяла вечност от последната ни среща.

— Е, не чак толкова — отговори Франческа, като се засмя сухо. — Минали са около пет години. Мисля, че последният път, когато се видяхме, и то случайно, беше в Монте Карло, нали?

— А, да, на приема у принцеса Грейс. Тя е толкова прекрасен човек, а и Рение е голям чаровник. Обожавам ги и двамата — започна да се превзема тя.

Франческа беше поразена от нелепото й перчене, че е близка приятелка на сем. Грималди, тъй като знаеше, че в това няма нищо вярно. Естел беше близка приятелка с принца и принцесата на Монако толкова, колкото и тя самата — с английската кралица. Само за да не постави Естел в неудобно положение, тя се въздържа да подхване разговора в тази посока и бързо попита:

— Какво мога да ти предложа? Чай, кафе, или пък нещо за пиене?

Естел се почувствува много разочарована, дори обидена, но бързо се съвзе и отговори:

— С удоволствие бих пила чай. — А след това, опитвайки се да прикрие раздразнението си, че я лишиха от възможността да се покаже, тя допълни: — Ако може с лимон, а бих помолила и за захарин. Нали разбираш, трябва да поддържам фигурата си.

— Да, разбира се — отговори Франческа. — Отивам да помоля Вал да приготви чая, а после може би трябва да почнем с интервюто, за да свършим навреме. Извини ме за момент.

Тя се забърза към вратата и с изумление се запита как ще изтърпи Естел още цял час.

Естел проследи с присвити очи Франческа, докато тя се носеше напред с бърза и грациозна походка. Как все така се получава, че когато върви, сякаш не докосва земята, чудеше се завистливо Естел. И как успяваше да поддържа външния си вид? Сега трябва да е поне на 42, а изглежда с десет години по-млада.

Франческа се върна почти веднага и прекъсна мислите на Естел:

— Трябваше да се досетя, че Вал вече е приготвила чая — усмихна се тя, докато поставяше върху малката масичка комплекта от сребърна грузинска табла и грузински сервиз за чай. После седна срещу Естел, наля чай и допълни: — Струва ми се, че последният път, когато те видях, ти работеше в един вестник. Кога отиде в списанието „Ню Магазин“?

— О, вече три години съм там. Всъщност завеждам цяла редакция — заяви Естел със самодоволна усмивка.

— Но това е чудесно, Естел! Трябва да е много отговорна работа, въпреки че мога да си представя колко напрегната е понякога.

— Така е, наистина. Но пък е интересна. Нали знаеш, пътувам по цял свят, водя много вълнуващ живот, отсядам в най-добрите хотели, гостувам у прочути хора, взимам прочувствени интервюта от известни личности. — Преливайки от самочувствие, тя продължи. — А освен това имам и доста подчинени. Но се старая да взимам най-добрите интервюта лично, особено тези в чужбина.

Франческа си помисли: „Е, поне е искрена“. После гласно добави:

— Колко досетливо от твоя страна!

— Ами, само една от тънкостите на професията — отговори Естел и се пресегна да вземе чантата си. Тя извади един малък касетофон и го постави на масичката между тях. — Нали нямаш нищо против да включа това?

— Не, разбира се, щом така предпочиташ. Искам да ти разкажа някои неща за нашата благотворителна дейност. Предполагам, че ще споменеш нещо за нея, тъй като ти уреди интервюто чрез самото дружество, и знаеш, естествено е хората да очакват да напишеш нещо за това. Ще започна със…

— Ще стигнем до това по-късно. — Естел я прекъсна толкова рязко, че Франческа се стъписа. Без да спира, журналистката добави: — Първо искам да ми разкажеш за теб самата, за твоя живот — личен и обществен, за твоята кариера. Нали разбираш какво имам предвид. В края на краищата статията ще бъде за теб, не за твоята благотворителност. Читателите на списанието се интересуват от известни личности и от техния начин на живот, а не от организации и дружества.

Тя погледна Франческа почти предизвикателно.

— Да, разбирам — отговори тихо Франческа и в същото време се питаше защо й трябваше така глупаво да се забърква с тази особа, пък макар и водена от най-добри намерения. Резкият отговор й се стори доста невъзпитана проява, но после реши, че се дължи просто на нетактичност или навярно на прекален професионален ентусиазъм. Естел си беше грубовата по природа и едва ли искаше да обиди някого умишлено.

Франческа елегантно се наведе напред и си взе цигара от златната табакера на масата. Тя запали и се облегна назад, докато търпеливо изчакваше Естел да нагласи касетофона, и започна сама да се притеснява от нелепия външен вид на Естел. Очевидно журналистката се беше облякла по начин, който тя считаше за елегантен, а може би подходящ за случая. Но червената вълнена рокля, макар и скъпа, бе възможно най-неудачният избор. Цветът изглеждаше ужасяващо в комбинация с червендалестото й лице и яркочервена коса. Франческа знаеше, че това е естественият й вид, но по всичко личеше, че Естел пиеше повечко напоследък. Това се виждаше най-вече от нейната твърде зачервена и загрубяла кожа.

Докато пушеше, Франческа отмести поглед встрани и се упрекна за своята прекалена критичност и липса на състрадание, а после внезапно изпита съжаление към Естел. За първи път те се запознаха в Лондон още когато бяха момичета, но годините, които изминаха оттогава, не бяха никак леки за нейната събеседничка. Франческа неочаквано се натъжи. Горката Естел. В нейния действителен живот едва ли имаше и половината от блясъка, с който тя парадираше. Дори е възможно да е една жестока борба за оцеляване. И все пак Естел имаше доста талант, пишеше добре и в онези години тя изглеждаше човек с бъдеще. Къде останаха мечтите й да пише романи? Очевидно, че някъде ги беше изоставила. Но изведнъж тя се запита — коя съм всъщност аз, че да критикувам Естел. Всеки човек прави онова, което може, и се надява, че ще постигне нещо. Тя не можеше да понася тези, които се правеха на всевишни и отправяха тежки присъди над всички останали. Винаги се беше старала да не пилее времето си в такива безсмислени занимания.

— Ето, вече всичко е готово — радостно съобщи Естел и се облегна назад удобно.

И така интервюто започна. Посипаха се безброй въпроси. Откъде купува дрехите си? Кои моделиери предпочита — американските или френските? Кое е любимото й забавление? Големи или малки вечери обича да устройва в дома си? Или може би предпочита коктейлите? Как се справя с толкова много жилища — и в Ню Йорк, и във Вирджиния, и в Барбадос? Многобройна ли е прислугата й? Сама ли подрежда жилищата си? Има ли някакво хоби? Какво е да си съпруга на посланик? Доволен ли е Харисън от новата си длъжност на президентски съветник? Какво е здравословното му състояние? Тя самата често ли посещава Белия дом? Какви хора кани у дома си? Добре ли се разбира с внучките на Харисън? Америка ли предпочита пред Англия, или може би предпочита да живее в някоя друга страна? И ако е така, защо? Харисън има ли си някакво хоби? Какво прави сем. Ейвъри, когато си почива? Какво правят през свободното си време?

На Франческа й се струваше, че тези въпроси нямат край. Тя отговаряше искрено и доброжелателно с присъщата си изисканост, като само от време на време прекъсваше, за да долее чай или за да си запали цигара. Но въпросите на Естел ставаха все по-любопитни и нетактични и Франческа усети, че отегчението й расте и у нея се появява леко раздразнение от този кръстосан разпит за личния й живот. Тя започна да възприема интервюто като вмешателство в личния й живот, а съвсем не с тази цел беше направила компромиса да се срещне с Естел. А освен това раздразнението на Франческа нарастваше и от факта, че Естел все още не беше споменала и дума за благотворителната й дейност. Тя тъкмо щеше тактично да напомни за тази тема, когато въпросите на журналистката взеха нова посока.

— Мислиш ли, че Еди Кенеди ще се кандидатира за президент през 1980 година?

В погледа на Франческа проблесна учудване и тя отговори:

— По принцип не обичам да обсъждам политиката. Това е работа на Харисън.

— Но ти не можеш да нямаш свое мнение и аз питам теб, а не съпруга ти. Хайде, Франческа, ти си съвременна и еманципирана жена. Кажи ми все пак какво мислиш? Ще се кандидатира ли или не?

— Естел, опитай се наистина да се съобразяваш с моите принципи. Не желая да обсъждам каквото и да било в политиката.

— Ами добре тогава, да минем на следващия въпрос. Хайде да поговорим за твоята професионална кариера. Не си писала никакви книги в последно време. Причината за това не е ли фактът, че книгата ти за Едуард IV и Войната на розите нямаше особен успех? Искрено ти съчувствувах, когато прочетох отрицателните рецензии. Аз самата не считам, че е чак толкова скучна, обстоятелствена и разтеглена.

Франческа едва не зяпна от изумление. С изострено внимание тя се втренчи в Естел. За миг се усъмни, че това е някакъв коварен ход, но лицето на журналистката не изразяваше нищо друго, освен угодническа любезност. Може би тя самата не осъзнава колко безобразно се държи, помисли си Франческа и вътрешно се усмихна, разбирайки колко са остарели нейните представи за добро поведение. Предизвикателството — това беше модерен подход в журналистиката. За да напишеш любопитна история, задължително трябва да провокираш събеседника, да го ядосаш и да го накараш да даде необмислени отговори. Тя обаче нямаше да се хване на тази въдица. Франческа добре разбираше, че когато сядат да напишат интервюто, журналистите подбират репликите от записа по свой вкус, затова реши да не показва, че е засегната и да не си позволява да излиза от рамките на добрия тон.

— Не всички рецензии бяха лоши. Всъщност имаше и доста възторжени отзиви — отговори тя с леко променен, но не рязък тон. — И противно на твоите впечатления, Естел, книгата наистина се продаваше добре — не само евтиното, но и луксозното издание. И все пак си права, че не беше такъв блестящ бестселър, както книгите ми за Чайниз Гордън и Ричард III. — Тя примирително повдигна рамене и допълни: — В едно губиш, в друго печелиш, такъв е животът. И все пак, ако трябва да отговоря на въпроса ти, истинската причина, поради която в последните няколко години не съм писала нова книга, е просто защото не съм намерила интересна за мене историческа личност, на която да се спра. Но предполагам, че скоро ще започна да работя върху нещо ново.

— Обожавам историческите ти четива и понякога ми се струва, че ти по нищо не отстъпваш на Антония Фрейзър, макар че тя е име от по-голяма величина. И знаеш ли, скъпа моя, поне по мое мнение ти не си никак лоша писателка всъщност.

Въпреки че тези думи бяха произнесени любезно, в тях се усещаше нещо наставническо, което не убягна на Франческа. Изведнъж тя осъзна с особена острота: „Злобата е вродена черта в характера на тази жена. Тя самата едва ли го осъзнава, но пък за мене е ясно, че направо ме мрази.“ Ето защо Франческа застана нащрек.

Естел, която не признаваше нищо друго, освен себе си и изобщо не забелязваше реакциите на хората около нея, продължи невъзмутимо:

— Ама че работа, касетата свърши. Трябва да я обърна.

По всичко личеше, че Естел нямаше никакво намерение да привършват скоро.

Вече беше почти шест и се бе стъмнило, а темата за целта на благотворителния концерт не беше даже и зачекната в разговора им. Франческа беше аристократка до мозъка на костите си и за нея беше абсурдно да се държи неучтиво и негостоприемно към гостенин в нейния дом. Въпреки това търпението й да понася целия този разговор вече се изчерпваше. Тя решително стисна устни и си каза, че ще трябва да понесе присъствието на Естел поне докато обсъдят темата за благотворителността. В противен случай целият следобед щеше да се окаже едно напразно пропиляно време за нея.

Знаеше, че не бива да го прави, но реши да се държи като добра домакиня и попита Естел:

— Какво ще кажеш да пийнем по нещо, Естел? Аз с удоволствие бих изпила чаша бяло вино, но ако ти предпочиташ нещо друго, кажи — изборът е богат.

Тя посочи барчето, което стоеше в другия край на стаята. То беше отрупано с най-невероятни шишета, бутилки и кристални чаши.

— Охо-о! Това е прекрасна идея, мила моя. И аз с удоволствие бих пийнала бяло вино.

Франческа кимна с глава, взе таблата и побърза да излезе от стаята. След няколко минути се върна и донесе бутилка бяло вино, поставена в сребърна кофичка с лед. Тя отиде с бутилката до барчето, наля две чаши и отново седна до Естел. Толкова беше ядосана, че й идеше да закрещи.

— Наздраве — каза Естел. — Много си падам по хубави вина. Пък и с тия мои чести пътувания до Франция трябва да съм станала доста претенциозна. Какво вино е това? Страхотно е.

— „Пюи Фюиз“ — отговори Франческа и се помъчи да се усмихне, като вътрешно се учудваше на огромното си търпение. Но и то вече се изчерпваше. В кухнята Франческа беше взела твърдо решение да овладее положението и да приключи интервюто колкото се може по-бързо и по-дипломатично. Ето защо тя първа заговори, а гласът й вече звучеше съвсем делово: — Сега, Естел, нека да поговорим за благотворителната дейност. Времето напредна, а и днес съм канена на вечеря. Сигурно и ти имаш други ангажименти.

— Но ние още не сме си поговорили за…

— Естел, нека да бъда откровена с теб — решително я прекъсна Франческа. — Отделих ти вече два часа. Аз се съгласих на това интервю само защото считах, че твоята статия ще бъде от полза за нашата благородна цел и ще послужи като добра реклама на благотворителния концерт. Още от самото начало ти си знаела, че условията са тези. Аз рядко се съгласявам на интервюта от подобен род. Ненавиждам личният ми живот да става публично достояние и се крия от това любопитство като от чума.

Естел тъкмо възнамеряваше да отпие от чашата си, но рязко я върна на масата и погледна Франческа опулено:

— Какво! Не обичаш да ставаш център на общественото внимание? Та твоето име не слиза от светските хроники!

— Нищо не мога да направя срещу това, че по вестниците непрекъснато се пише за мене. Аз самата нямам никаква вина, можеш да си убедена в това. Но хайде да не се отвличаме отново. — Тя умишлено погледна часовника си и добави: — Страхувам се, че съвсем скоро ще трябва да привършим.

— Да, да, разбира се — любезно се съгласи Естел. — Наистина, мила Франческа, разкажи ми. С най-голямо удоволствие ще чуя разказа ти за твоята благотворителна дейност.

Доволна, че обърна разговора в желаната от нея посока, Франческа се впусна да разказва за най-важните моменти по организацията на този внушителен концерт, в който щяха да участвуват много звезди. Близо петнадесет минути тя говори бързо, но с отчетлив тон. А накрая завърши с думите:

— Това беше всичко. Но нека пак да повторя, че това се прави с една наистина благородна цел, и разбира се, ние ще сме ти благодарни, ако я популяризираш.

— О, нямаш проблеми. Ще изтипосам тази тема в самото начало на статията, за да изглежда като най-важната в разговора ни. — Естел се прокашля и бързо добави: — Ще ми се да доведа фотограф следващата седмица, за да ти направи няколко снимки в естествена обстановка, в ден, удобен за тебе, разбира се. Хайде да ми кажеш някакъв ден и час.

— Боже господи! — Франческа започна да си играе с гердана от перли, докато се чудеше как да отговори. — Не съм и помисляла, че ще искаш да правиш и снимки към статията — отвърна тя и продължи да обмисля решението си. — Удобно ли ще ти бъде следващата сряда в два часа? Само тогава ще имам малко свободно време.

Тя не беше особено очарована от това ново развитие на нещата, но знаеше, че няма начин да й откаже.

— Чудесно. Най-добрият ни фотограф ще бъде доведен. — Естел се пресегна и изключи касетофона.

Франческа бавно се облегна назад и най-сетне си отдъхна. Чувствуваше се изтощена и мечтаеше да остане сама, но Естел беше решила да допие виното си, без да бърза.

— Имам една новина за тебе — каза Естел, като се пресегна за чашата си и заинтригуващо погледна Франческа, преди да отпие. За да има по-голям ефект, тя дори направи кратка пауза и едва тогава обяви: — Катрин се завръща в Ню Йорк.

Франческа изведнъж се наведе напред и я погледна с гримаса на изумление.

— Катрин ли каза? — попита тя, без да може да продължи.

— Да, точно така. Катрин Темпест. Нашата единствена и неповторима Катрин. — После Естел добави с усмивка: — Само не ми казвай, че не знаеш за кого ти говоря!

— Естествено, че знам. Просто леко се изненадах, това е всичко. Всъщност от години не съм я виждала. Защо изобщо ми го казваш? Това въобще не ме интересува.

— Но Катрин иска да се срещне с тебе.

Франческа цялата се изопна. Тя усети как лицето й се опъна, а очите й се разтвориха широко с нескрито стъписване. Отначало не повярва на Естел, но когато се вгледа по-внимателно в лицето й и видя нейното злорадо изражение, тя осъзна, че това беше самата истина. За миг дори не беше в състояние да проговори, но успя да промълви:

— Че за какво? Защо изобщо съм й притрябвала?

— Нямам представа — отвърна Естел злобничко. — Но тя ме помоли да ти кажа, че иска да те види. Дали на обяд, на вечеря, на чашка кафе — както предпочиташ. Само ми кажи кога. Пристига след около десетина дни и сигурно разчита, че вече съм уредила срещата. Кога ще можеш да я видиш?

Буря от гняв се надигаше у Франческа. Тя, която никога не си позволяваше да бъде груба, внезапно произнесе на висок глас, с нетипична за нея ярост:

— Хич и не искам да я виждам! Нямам никакво намерение да се срещам с нея! Мисля, че ти вече мина всякаква…

— Добре знам, че вие с нея сте открити врагове — прекъсна я безцеремонно Естел. — И затова й се чудя на Катрин. Според мене постъпва много глупаво, че иска да се…

— Щях да кажа, но ти ме прекъсна, че твоето поведение мина всякаква граница на благоприличието! — Франческа вече крещеше. — Как смееш да се намъкваш в дома ми под претекста, че ще взимаш интервю, когато е повече от ясно, че истинската причина за твоето идване е да се правиш на посредник на Катрин Темпест. — После гневният глас на Франческа стана студен и зъл. Тя прониза с поглед Естел и продължи: — Колко мръсно и подло от твоя страна! Ти си позор за всички журналисти! Но и аз трябваше да се досетя, че не мога да очаквам нищо по-добро от тебе, Естел! Ти винаги си била нейният пръв лакей! Най-добре напусни този дом веднага!

Естел обаче не помръдна. Гневът на Франческа й доставяше истинско удоволствие. Без изобщо да се смути, тя се усмихна подигравателно, а в малките й кафяви очички проблясваше победоносно злорадство:

— Гледай ти, гледай ти! Не съм и помисляла, че ще доживея деня да видя как именно ти губиш равновесие!

Буца от гняв и възмущение бе заседнала на гърлото на Франческа, но тя успя да се овладее. След като възвърна част от самообладанието си, каза с равен, но твърд глас:

— Можеш да предадеш на Катрин Темпест, че нямам никакво желание да я видя — до края на живота си! Нямам какво да й кажа.

— Каквото и да кажеш, ми е все едно — макар че не разбирам защо Катрин иска да те види, аз просто се съгласих да й помогна. — Естел кръстоса крака и се излегна назад с присмехулен поглед. Тя заклати глава с демонстративно учудване. — Ти наистина ме изненадваш, Франческа. Защо не се поотпуснеш малко, поне веднъж в живота си, и не забравиш висотата на своето положение. Било каквото било. Доста време мина оттогава, всички вече поостаряхме, помъдряхме. Мисля, че Катрин има право да очаква от тебе малко повече разбиране, отколкото от всички останали.

— Повече разбиране значи! — Франческа не вярваше на ушите си и почти се задъхваше. — След всичко онова, което тя ми причини! Явно, че и ти си се побъркала като нея. Категорично отказвам да продължаваме този абсурден разговор! Ще ти бъда много благодарна, ако напуснеш дома ми. Ти не само злоупотреби с моето гостоприемство, но се подигра с търпението ми и подло се възползува от моята добронамереност.

Естел примирително вдигна рамене, взе касетофона и го пусна в чантата си. Тя обаче не се сдържа да не направи един последен опит да постигне целта си, затова на тръгване каза:

— Тя просто иска да се сдобри отново със старите си приятели. Затова ме помоли да се свържа с теб и с останалите. Хайде, опитай се да бъдеш по-великодушна и се виж с нея.

— Няма да го направя. Никога, никога повече. Останалите да постъпят както намерят за добре, аз обаче няма да се срещна с нея. — Лицето на Франческа беше пребледняло, но очите й пламтяха. Тя продължи: — Не искам да имам нищо общо с нея. Няма никакъв смисъл да… да… започваме всичко отначало. — Франческа си пое бързо въздух, за да допълни: — А от теб, Естел, аз действително съм разочарована! Защо й позволяваш да те използува по този начин?

— Кой? Мене да ме използува? Бога ми, ей това вече е истински майтап! Ако тя някога някого е използувала, това си ти и никой друг! — Още докато го произнасяше, Естел съжали за думите си. Катрин я беше предупредила да не издава омразата си към Франческа нито за миг, а тя направи тъкмо това, и то в най-неподходящия момент.

Смразяваща студенина се излъчваше от Франческа. Погледът й беше каменно студен и толкова непроницаем, колкото и самото й лице. Тя поклати глава и каза, като натъртваше на всяка дума:

— Ти си абсолютно права, Естел. Затова нямам намерение да позволя да ме използуват отново. Никога вече. — Тя произнесе последните думи с толкова решителност и непреклонност, че журналистката се сви сразена. А Франческа продължи със същия леден тон: — Ще те придружа до входната врата. — После тя се изправи и без изобщо да погледне Естел, се насочи към вратата, отвори я и застана отстрани: — Моля те, напусни.

Естел се прокашля и промърмори:

— Тогава ще се видим другата сряда, когато дойда с фотографа.

Франческа беше слисана и се ядоса още повече:

— Не мисля, че ще има нужда от снимки, тъй като ти няма да пишеш никаква статия. Защо не си признаеш, Естел, че интервюто беше само уловка, за да се съглася на среща с теб — говореше тя с рязък, укорителен тон. — Можеше да ме попиташ направо по телефона, вместо да ми губиш толкова време с това измислено интервю.

Червендалестото лице на Естел стана направо тъмночервено. Тя се помъчи да отговори.

— Аз наистина искам да напиша тази статия, затова разбери, снимките действително ми трябват.

— Излишно е да ти го казвам, че няма да приема.

Колкото и да беше тъпа по рождение, Естел не можеше да не разбере, че завинаги се бе компрометирала пред Франческа. Съзнавайки, че няма какво повече да губи, тя внезапно се ожесточи:

— Какво излиза — значи не си толкова голяма благодетелка, колкото се пишеш?

Тя излезе с трясък от стаята, грабна палтото си от стола и го метна през рамо. Рязко се обърна назад и погледна Франческа, която стоеше до вратата на библиотеката и я наблюдаваше с истинска погнуса.

Цялата завист и злоба, породили антипатията на Естел към Франческа, изведнъж изплуваха на повърхността. Всякакъв здрав разум и самоконтрол я напуснаха и тя необуздано избълва:

— Ти винаги си била една стисната, гнусна снобка! — тя вече крещеше. — Каквото и да ти е сторила Катрин, то не може и да се сравнява с всичко онова, което ти й причини, и то когато тя имаше най-голяма нужда от тебе! Само и единствено заради тебе всички я отбягват вече толкова време! А с начина, по който постъпваш сега, ще й причиниш още страдания. Най-малкото, което можеше да направиш за нея, е поне да се срещнете, ти, гадна, безчувствена кучко!

Маската й на любезност се беше смъкнала и откри разтрепераното й от злоба лице. Естел се запъти към външната врата. Когато стигна до нея, тя се завъртя и злобно се ухили:

— Сигурно имаш причина да се страхуваш от срещата си с нея! — вече беше стигнала до истерия.

Естел завърши с тази остра реплика, изскочи навън и затръшна зад себе си вратата толкова яростно, че Франческа подскочи. Тя се облегна на стената и затвори очи. Всичко в главата й се въртеше и чак й прималяваше от възмущение. Като в просъница тя дочу стъпките на Вал в коридора, с известно усилие се съвзе и тръгна нагоре по стълбите.

— Но какво за Бога беше това! — попита икономката.

— Нищо особено. Госпожица Морган си тръгна малко сърдита — обърна се Франческа да й отговори.

— Имах чувството, че покривът ще се срути — възкликна Вал и се заоглежда да не би нещо от чупливите антики да е пострадало. Тя клатеше глава, а стиснатите й устни показваха огромното й възмущение от подобни недостойни прояви. — Боже, боже, какви викове, какви крясъци само — все едно слушаш кръчмарка! Ама че простотия, милейди. — Вал беше най-малката сестра на Мели, бавачката на Франческа, и я познаваше още от дете. Икономката винаги беше майчински загрижена за Франческа, затова сега се вгледа в нея и попита: — Надявам се, че онази особа не ви е разстроила твърде много, милейди. Изглеждате малко пребледняла.

— Не, Вал, не. Не се безпокой, всичко е наред. Но май ще закъснея за вечерята у господин Нелсън. — Тя направи опит да се усмихне. — Най-добре да побързам, ако искам да се приготвя навреме.

— Ще дойда да ви помогна, милейди.

— Не, Вал, няма нужда — каза набързо Франческа, защото единственото й желание в момента беше да остане сама. — Благодаря ти, но ще се оправя сама.

Тя отново се усмихна и продължи нагоре по стълбите.