Барбара Тейлър Брадфорд
Гласът на сърцето (22)

Глава XXII

Ключът беше отвън. Виктор почука на вратата, отвори я, извика: „Ники, аз съм!“ и влезе, без да чака отговор.

Ник стоеше в дневната с гръб към вратата и разговаряше по телефона:

— Добре. Направи всичко възможно. Благодаря ти. Дочуване. — Той постави слушалката обратно.

— Ти май съвсем си забравил за срещата, братле! Всички вече пристигнаха и само теб те чакаме да благоволиш да… — Виктор рязко млъкна, когато Ник се обърна и го погледна. Той веднага усети, че се беше случило нещо лошо. Лицето на Ник беше изпито и въпреки слънчевия загар си личеше, че страшно е пребледнял. — Ники, какво се е случило? — попита Виктор намръщен. Той се вгледа в приятеля си. В очите на Ник се четеше такава болка, че Вик се вдърви на мястото си.

Ник само поклати глава безмълвно, вдигна безпомощно ръце и се свлече на канапето. Той отвори уста, сякаш искаше да каже нещо, но се отказа и продължи да мълчи. Взе една цигара и я запали с треперещи ръце. Изглеждаше сломен и отчаян.

— За бога, Ник, кажи ми какво се е случило! — Виктор се приближи към него с бързи крачки.

Ник го погледна и тежко въздъхна, а после отпуснато се облегна назад. Накрая той заговори с прегракнал глас:

— Седях си тук. И си работех. Съчинявах нещо за новата ми книга. Чувствувах се прекрасно. Просто си седях тук. И си работех. Когато… когато телефонът иззвъня и… — Той нямаше сили да продължи и светлите му сини очи се навлажниха. Забърса сълзите си с ръка и погледна настрани. Пое си дълбоко въздух. — Вик, казаха ми, че Марша… Тя е… — Той отново замлъкна, сякаш последните думи заседнаха на гърлото му.

Виктор не изпускаше Ник от очи и стоеше неподвижно, защото предусещаше някакво голямо нещастие.

— Какво са ти казали за сестра ти Марша, Ники? Да не би да й се е случило нещо лошо?

Ник клатеше глава и не отговаряше, сякаш отказваше да приеме някаква страшна истина. Когато най-сетне заговори, гласът му трепереше:

— Тя е мъртва, Вик. Марша е мъртва.

— О, не! За бога, не! — Виктор се втренчи ужасено в Ник. Без да промълви и дума, той се отпусна тежко на отсрещния стол, а по гърба му полазиха ледени тръпки. После бавно заговори: — Просто не мога да повярвам… нали само преди два дни разговаряхме с нея по телефона. — Виктор не можа да познае собствения си глас и се изкашля, за да успее да каже: — Но какво се е случило? — После замлъкна, защото нямаше сили да промълви и дума повече.

Ник започна с монотонен глас:

— Нелепа катастрофа. Марша си вървяла по „Парк авеню“ в неделя следобед. Вчера. Отивала при майка ми. Някакъв гнусен, проклет шофьор изгубил контрол над колата си. Качил се на тротоара. Връхлетял направо върху Марша. Закарали я в болница веднага. Била все още жива. Но вътрешните разкъсвания… — Той поклати глава покрусен и безпомощен. — Починала е в пет часа тази сутрин — изрече Ник с гробовен глас. После реши да добави, сякаш това имаше някакво значение: — Всъщност пет часа нюйоркско време.

По лицето на Виктор беше изписан истински ужас:

— О, Ник, Ник! Какво бих могъл да ти кажа! Как е могло да се случи! Такава трагедия, такава нелепа смърт.

— Но защо точно тя, Вик? — започна да пита Ники с гневен протест в гласа. — Защо! Защо, боже мой, именно тя! — Той повиши тон. — Та тя беше едва на двадесет и две — чуваш ли, божичко, едва на двадесет и две! Целият живот беше пред нея. Та тя беше още дете — толкова жизнена, толкова добра и мила, толкова прекрасна във всяко едно отношение. Никога никому не е сторила зло през живота си. Вик, това не е справедливо!

— Знам, Ник, знам — каза Виктор с мек и успокояващ глас. После се наведе към приятеля си. — Кажи ми какво да направя? Мога ли да ти помогна поне малко да…

Ник изобщо не го чуваше. Той крещеше:

— По дяволите! По дяволите този живот и всичко останало! — Обхванат от болка и гняв, той започна яростно да удря по канапето със стиснати юмруци, а лицето му беше изкривено от неописуема скръб.

Виктор го заболя сърцето, като гледаше приятеля си. Отчаяно се чудеше как да смекчи страданието му, но знаеше, че не може да направи нищо. И неговата мъка беше огромна. Чувствуваше се съкрушен и безпомощен.

— Не мога да го повярвам! — крещеше Ник. — Не мога, и това е! Продължавам да си внушавам, че не съм разбрал правилно! — Той скочи, втренчи се във Виктор като обезумял и продължи да крещи: — Та тя е моята мила сестричка! Няма я, чуваш ли… няма я вече! — Ник почти се затича към спалнята.

Виктор също се изправи и го последва, защото неистово искаше да му помогне с нещо, да го утеши някак си. Но в такъв момент успокоенията са безсмислени. Думите са празни. Той неволно потръпна от един тежък спомен. Спомена за смъртта на Ели.

Ник стоеше в банята, притиснал глава в плочките, а под тънката синя риза се виждаше как младежките му рамене висят безпомощно. В гръб изглеждаше толкова млад, беззащитен и уязвим, че на Виктор му се прииска да го прегърне и да го утеши като малко разплакано дете. Той обаче не помръдна от мястото си. Знаеше, че Ник намира за слаби мъжете, които плачат, и в момента се опитва да овладее чувствата си и да спре сълзите си. Но Виктор беше убеден, че сълзите нямат нищо общо с човешката слабост — само силните умеят и да плачат.

— Поплачи си, Ники — каза той накрая, докато стоеше до вратата. — Поплачи си, чуваш ли. Недей да потискаш скръбта си. От това няма да ти стане по-леко. Моля те, Ники, послушай ме. — Приближи се и сложи ръка на рамото на Ник.

Приятелят му изстена, като се притисна още по-силно към стената и скри лицето си. После внезапно се обърна и погледна Виктор в очите с покъртителен и умоляващ вид. От гърдите му се изтръгна ридание и той покри лицето си с ръце. Виктор се приближи и го прегърна, но не можа да му каже нищо друго, освен:

— Не се бой, Ники, аз съм при тебе. Тук съм, братле.

След малко Ник отчасти дойде на себе си:

— Ще ми мине, Вик, не се притеснявай — той с мъка произнасяше думите. — Ей сега ще ми мине. — Отдръпна се от Виктор, грабна един пешкир и го притисна към лицето си. После каза глухо: — Остави ме сам за малко, Вик.

— Разбира се, Ники.

Виктор се върна в стаята и се тръшна в първия стол, който му попадна пред очите. Механично запали цигара и запуши. Душата му се изпълни с дълбока печал. Разбираше, че не е лесно на Ник да проумее смъртта на сестра си. Той самият още не можеше да повярва напълно. Трудно е за живите да приемат смъртта на близък човек, но в случая страшна беше не само смъртта, а и ужасяващата неочакваност и цялата нелепост на нещастието.

Марша беше висока, красива, весела и жизнерадостна, досущ като брат си — имаше неговата руса коса и светлосини дяволити очи. За Виктор Марша беше толкова слънчево момиче — тя постоянно се смееше, изпълнена с радост и оптимизъм за всичко. С годините той много се привърза към нея и те си изкарваха чудесно, когато тя идваше на ранчото заедно с Ник по време на ваканциите й. Синовете му, Стив и Джейми, също много я харесваха и я следваха по петите като кутрета. Тя отвръщаше на детската им обич с такава нежност, че Виктор направо се трогваше. Та той беше говорил с нея в събота, само преди два дни. Да, само преди два дни, и то от същия този апартамент. Не можеше да повярва, че сега тя лежи в някоя болнична морга в Ню Йорк. Виктор стисна с болка очи, за да пропъди това кошмарно видение.

Нейното момиченце Николета, кръстено така на Ник, навърши една годинка в събота и цялото семейство се беше събрало в апартамента на Марша, за да отпразнуват рождения ден на детето. Тогава Ник като кръстник на бебето телефонира в Ню Йорк, за да участва в тържеството, макар и от далечно разстояние. Той сърдечно си поговори със своята обичана сестра, която го увери, че подаръците за племенничката му са пристигнали навреме. Какъв радостен ден беше съботният. Кой можеше да си помисли, че ще последва такава катастрофа. На Виктор му домъчня за детенцето, останало без майка, за младия съпруг на Марша — Хънтър, както и за Ник и за неговите родители. Той угаси цигарата и хвана с две ръце главата си, като се мъчеше да дойде на себе си.

Накрая вдигна очи и бавно огледа стаята. Беше мрачна, а по стените й играеха сенки. Небето беше потъмняло и отново се сипеше порой. Не се чуваше нищо друго, освен металическия звук на тежките дъждовни капки, които бясно се удряха в стъклото.

Виктор се изправи, разкърши се и направи мъчително усилие да се отърси от отчаянието, което го беше налегнало. Опита се да се стегне и тръгна из стаята да запали всички лампи. Напъна се да мисли за конкретните неща, които трябваше да се направят сега. Освен че беше смазан от скръб, Ник се намираше в състояние на шок, затова някой вместо него трябваше да се погрижи да го изпрати в Щатите незабавно. Виктор отбеляза наум как да организира пътуването му. Първо — да му купи билет за самолет. Да му помогне да си стегне багажа. Да повика Гюс да ги откара до летището. Да поръча такси, което да чака Ник на аерогарата в Ню Йорк.

„О, господи, съвсем забравих за съвещанието!“ — намръщи се Виктор. Те всички ги очакваха в апартамента му. Трябваше незабавно да се обади поне на Джейк. Виктор тръгна към телефона на бюрото, но в този момент в стаята влезе Ник. Вик се обърна и се вгледа в него загрижено и притеснено.

Очите на Ник все още бяха зачервени, но вече сухи и поне външно изглеждаше по-спокоен и овладян.

— Виктор, съжалявам, че изпаднах в подобно състояние. Когато чух вестта, успях все някак си да потисна скръбта си. Но щом ти дойде, вече не можех да се сдържам.

Виктор му кимна с разбиране.

— Може би така поне малко ти олекна, Ники — отвърна той. Отиде до шкафа, наля две чаши с уиски и ги занесе на масичката. — Хайде сега, ела тук и пийни малко. Дай да помислим как можеш да заминеш най-бързо. Кога мислиш да тръгнеш за Ню Йорк? Успя ли да си уредиш билет за самолета?

— Не успях и в това е проблемът — отговори Ник. — По обяд обиколих всичките самолетни бюра. Май няма да мога да замина тази вечер. Навсякъде всичко е продадено. Когато влезе, аз тъкмо говорех с „Пан Американ“. Малко преди това звънях и на две други наши авиокомпании. Всички ми обещаха, че ако се отвори някаква възможност, незабавно ще ми се обадят. — Той взе чашата си и глътна уискито почти наведнъж.

Виктор каза:

— Мисля, че Джери най-добре ще се оправи със самолетния билет. А на Джейк ще кажа да ръководи съвещанието.

— По дяловите, Вик, аз съвсем забравих за това. Извинявай много, че…

— Остави това сега — прекъсна го Виктор. Той взе телефона и помоли да го свържат с неговия апартамент. От другата страна се чу гласът на Джейк. Виктор му каза: — Слушай, Джейк, ще трябва да проведете съвещанието без мене. Ник току-що е получил трагично известие. Сестра му е починала при катастрофа. Ще остана с него, докато замине. — После Виктор търпеливо изслуша Джейк и накрая промърмори: — Да, да, Джейк, благодаря ти. Разбира се — ще му предам. Сега, моля те, дай ми за малко Джери. — Той сложи ръка на слушалката и се обърна към Ник: — Джейк искрено ти съчувства и ти изпраща съболезнованията си.

Ник само кимна, защото нямаше сили да отговори.

— Здравей, Джери — започна Виктор. — Джейк сигурно ти е казал вече за сестрата на Ник. Да, благодаря ти. Виж, Ник има проблем с билета за Ню Йорк довечера. Получил е обещания от няколко авиокомпании, но нищо не е сигурно. Нямаш ли някоя връзка там? Да издействаш едно място. — Виктор го слушаше и кимаше с глава. — Добре. Прекрасно. Свържи се веднага. Обади ми веднага щом научиш нещо. О, Джери, да не забравя — Гюс трябва да звънне след малко в апартамента ми. Кажи му да дойде пред хотела и да ме чака. Довечера ще ни закара до летището, но нека да е тук за всеки случай, ако потрябва за нещо друго. — Той затвори, но ръката му остана да лежи върху слушалката.

Ник му каза:

— Вик, моля те, върни се долу при хората. Ще се оправя и сам.

— Ти луд ли си? Оставам с теб, докато не видя, че си се качил на самолета. Няма да те пусна да се оправяш сам точно сега. Сигурно разбра, докато говорех с Джери, че той също ти предава съболезнованията си. — Без да дочака отговор, Виктор продължи: — Той каза, че имал много близък човек в едно от бюрата и веднага ще му се обади. На всяка цена ще уредим да заминеш, не се притеснявай. Слушай, ти днес ял ли си нещо изобщо? — попита той със загрижен тон.

— Не съм — Ник направи гримаса. — Мисля, че не съм в състояние да сложа нищо в устата си.

— Трябва да хапнеш. Макар и на сила. Едва ли ще имаш възможност да ядеш скоро. Поне една супа, а? Трябва да сложиш нещо в корема си.

— Добре де — на Ник не му се спореше, пък и знаеше, че Виктор е прав. Полетът до Ню Йорк беше дълъг, а и когато пристигне, ще трябва да утешава Хънтър и родителите си. После щеше да започне и ритуалът по погребението. Началото на траура. Ник затвори очи.

Вик го наблюдаваше мълчаливо и загрижено, а след това грабна телефона. Поръча горещ бульон, две рохки яйца, препечен хляб и кафе. Остави слушалката обратно, наля още едно уиски на Ник и му го подаде.

— Хайде, братле, пийни си. Ще ти помогне — каза Виктор с мил приятелски глас. — Искаш ли да дойда с теб до Ню Йорк?

— За бога, Вик, не е нужно! Благодаря ти за предложението все пак, но ще се оправя и сам. — Лицето на Ник леко помръкна, а после изведнъж стана съвсем безизразно. Той колебливо попита: — Става ли ти по-леко с времето?

— Да. Постепенно. Човек започва да се примирява, защото няма друг избор. — Виктор загледа Ник, а в очите му имаше мъдра тъга и съчувствие. После погледна към прозореца, за миг потъна в собствените си спомени и накрая каза: — Само смъртта е непоправима загуба, Ник. И колкото и да ти е тежко, в един момент започваш да я приемаш като реален факт. Това не е като изгубена любов или изгубено приятелство, които в бъдеще намираш отново. Смъртта е необратима. — Той стисна ръце в скута си и погледна Ник с безкрайна обич и приятелско съчувствие. — Казвал съм ти и преди, че бях побъркан от скръб, когато почина Ели. Години наред не минаваше и ден, без да мисля за това, а и до ден-днешен често си спомням за нея. В известен смисъл тя продължава да е жива чрез мен и чрез децата. С времето тази мисъл се превърна в някаква утеха за мене, но знам, че точно сега ти няма да ме разбереш. Скръбта ти все още е много прясна, затова може би не трябваше да ти говоря подобни неща… празна утеха е това за тебе сега… — Гласът му заглъхна и той се отпусна назад, като се запита дали не избърза прекалено много с тези приказки.

Ник нищо не отговори. Гледаше втренчено стената с разсеян и празен поглед, потънал в собствените си мисли. Накрая отпи една глътка от чашата, събра сили и каза:

— Благодарен съм ти, че ме накара да си изплача свободно мъката, Вик, защото скоро ще трябва да се стегна. Родителите ми, Хънтър — те сигурно са смазани от скръб. Аз съм този, който ще трябва да им даде кураж. Трябва да бъда силен, за да ги подкрепям и да им помогна да го преживеят.

— Да — отвърна Вик. — Сигурно това те чака.

Ник се изправи:

— Ще се опитам да си приготвя багажа.

Той отиде в спалнята, разтвори гардероба и се загледа в дрехите си като търсеше тъмен костюм. Какъвто се носи на погребение. Марша щяха да погребват, скъпата му сестричка Марша. Ръката му затрепери, когато се пресегна към една от закачалките. Той стисна очи, за да спре внезапния изблик на сълзи, и му се прииска да пропъди поне за малко от съзнанието си спомените за Марша. Но те продължиха да го връхлитат безмилостно — дори най-незначителните неща сега придобиваха особен смисъл. Чудно как дребните подробности от всекидневието можеха да станат толкова значими и как споменът за тях предизвикваше такава мъчителна болка.

* * *

По пътя за летището те почти не разговаряха. От време на време Виктор крадешком поглеждаше Ник, но не му казваше нищо, защото не искаше да го притеснява, а да го остави със собствените му мисли и терзания.

Изражението на Ник беше мрачно и сериозно, обхванат бе от някакво безжизнено спокойствие. Той насила си налагаше тази желязна маска на непроницаемост, защото се подготвяше за изпитанието, което го очакваше в Ню Йорк. Беше успял да потисне собствената си скръб и сега събираше сили и кураж, за да съумее да утеши родителите си и Хънтър. Изведнъж, малко преди да стигнат летището, Ник проговори с тъжен, но невероятно сдържан глас:

— Какъв абсурд е религиозната вяра, не мислиш ли?

Виктор, който също беше потънал в някакъв унес, се стресна и го погледна заинтригувано:

— Какво искаш да кажеш?

Ник отвърна:

— Искам да кажа, че всъщност религиозните предразсъдъци са абсурдни. Мислех си за баща ми, който никак не одобряваше Хънтър, само защото не бил евреин. Той твърдеше, че Марша не бива да се омъжва за него. И наистина се противопоставяше на връзката им чак до деня на сватбата. Но в крайна сметка се оказа, че Хантър Дейвидсън — момче от сой, но иначе неверник — е по-добрият син на баща ми, отколкото аз самият някога съм…

— Не съм съгласен с теб — прекъсна го Виктор веднага.

— Напротив, Хънт продължи занаята на нашето семейство и стана банков чиновник, за разлика от мене. Той строго спазва религиозните традиции на баща ми, води порядъчен и почтен живот, отдаден е всецяло на работата си и уважава много моите родители. Той се оказа не само чудесен съпруг, но дари баща ми и с внуче — нещо, което аз все още не съм направил.

— Но баща ти се гордее с тебе, Ник, и с плодовете на твоя талант.

— Да, предполагам, че вече е започнал да се гордее, но съм сигурен, че щеше да бъде далеч по-щастлив, ако се бях подчинил на волята му да наследя неговата професия. След като убиха брат ми Ралф на остров Окинава, на мен се паднаха задълженията на първородния син. Татко с цялото си сърце се надяваше да стана банков чиновник според семейната традиция и един ден да оглавя нашата банка, за което трябваше да се придържам към строг и добродетелен живот. Баща ми се надяваше също да се оженя за някое хубаво еврейско момиче, да си народим хубави деца и да се присъединим към изисканото общество, а също и да… — Той спря и вдигна примирително рамене. — Мисля, че му донесох толкова много разочарования.

Виктор каза:

— Но ти си си избрал свой собствен път, Ники, и вече е безполезно да се упрекваш за това. Родителите винаги възлагат големи надежди на своите деца, но често техните планове са абсолютно нереалистични. Още повече че децата трябва да изживеят сами своя собствен живот. Наивно е да се мисли, че животът им може да бъде направляван — това води само до излишни огорчения, неприязън, дори омраза. Е, нищо чудно и баща ти да е бил разочарован в началото, но той е умен човек и знае, че по-важното е, че е направил тебе щастлив и доволен, като те е оставил сам да избереш своя път. Пък и в края на краищата, почти всички родители искат най-вече децата им да бъдат щастливи.

— Може и да си прав. — Ник приближи лице към стъклото на колата и погледна навън. — Вече сме съвсем близо до летището — каза той. — Не знам кога ще се върна, Вик. Според нашите ритуали ще спазвам строг траур поне три дни след погребението. А сигурно ще трябва да остана в Ню Йорк и още няколко седмици. За да бъда близо до мама и татко.

— Да, Ник, така ще е най-добре. И, моля те, хич не се безпокой за филма. Марк Пиърс страшно хареса сценария и дори да се наложат някои промени, те ще бъдат незначителни.

— Ако възникнат някакви проблеми, непременно ми се обади и аз ще ви продиктувам корекциите по телефона. Бих могъл и… — Ник рязко си пое въздух. — Господи, Вик, съвсем забравих за екскурзията ни до Клостерс. Съжалявам, братле. Като знам само с какво нетърпение я очакваше.

— Я стига, Ник, това е без значение. Ще идем някой друг път. За мен изобщо не се притеснявай. Точно сега си имаш достатъчно свои грижи. И не забравяй — ако имаш нужда от нещо, веднага ми звънни. Сигурен ли си, че не искаш оттук да ти поръчам кола, която да те чака на летището в Ню Йорк?

— Абсолютно. Все пак ти благодаря. Обадих се на Хънт, за да му съобщя кога пристигам, и той ми каза, че ще изпрати колата и шофьора на баща ми.

— Окей.

„Бентли“-то безшумно спря пред входа за заминаващите пътници и Ник се обърна към Виктор:

— Недей да идваш с мен. Веднага ще те наобиколят. Нали знаеш, че почитателите ти само чакат да си покажеш някъде тази твоя грозна муцуна. — Той стисна здраво ръката на Виктор. — Благодаря ти, Вик, благодаря ти за всичко.

Виктор прегърна Ник и топло го притисна.

— Дръж се, приятелю.

— Ще се опитам, братле. До скоро.

— До скоро, Ники.

Докато пътуваше обратно към Лондон, Виктор Мейсън седеше, потънал в дълбок размисъл — Ник Латимър не му излизаше от ума. Той си представяше неговото дълго и самотно пътуване, мислеше за трагичните обстоятелства, които така неочаквано го накараха да замине за Щатите, и за тъжните му траурни дни след погребението. Самият Виктор все още не можеше да повярва за смъртта на Марша. Не проумяваше как така нея вече я няма. Какво непредвидимо нещо е животът, пълен само с рискове и несигурност. Има едно-единствено сигурно нещо. Смъртта. Всички сме толкова слаби и уязвими. Днес ни има —утре вече сме си отишли завинаги. Той се замисли колко много време беше пропилял по незначителни неща — цели часове от краткия му човешки живот бяха отлетели безвъзвратно. Обзе го тъга по ценните мигове, разпилени на вятъра.

И тогава той тържествено обеща пред себе си, че от днес нататък всеки час от живота му ще бъде важен. Че ще изпива до дъно удоволствията на всеки ден, защото никой не знае какво му носи утрешният. Пък и кой ли знае колко утрешни дни му остават?