Барбара Тейлър Брадфорд
Гласът на сърцето (12)

Глава XII

В същата тази свежа февруарска утрин, но в противоположната част на града седеше и пиеше чай в библиотеката на лондонската си къща Дейвид Кънингам, граф Лангли. Беше хвърлил по един поглед на „Таймс“ и на останалите вестници, които лежаха разхвърляни по бюрото, но нямаше нито желание, нито настроение да ги изчете по-внимателно. Прекалено много проблеми го занимаваха в момента, а за най-неприятния от тях му напомняше огромната купчина неизплатени сметки, струпани върху една кожена папка.

„По дяволите — помисли си той с мрачно примирение — по-добре да бях оправил първо тия проклети неща. Така или иначе не мога да оправя нищо друго точно сега.“ Той дълбоко въздъхна и започна да преглежда получените сметки, като отделяше настрана само тези, които трябваше да се изплатят незабавно. Написа няколко чека, поизчисли това-онова и натъпка останалите сметки в едно от чекмеджетата. Не че и те не бяха важни, но реши, че ще могат да почакат до другия месец. Просто нямаше друг изход. „Все така ли ще се чудя как да свържа двата края!“ — промърмори той гласно. Умните му очи помръкнаха от тая неприятна мисъл, а крайчетата на устните му като никога провиснаха отчаяно.

Дейвид Кънингам икономисваше, къташе и пестеше средства по най-невъобразими начини и въпреки това постоянно беше притиснат от остри финансови проблеми. Доходите от имението, фермите и останалите имоти отиваха почти изцяло за поддръжката и оборудването на същите тези неща. Той постоянно подменяше старите и износени селскостопански машини с по-съвременни, но това ставаше бавно и струваше скъпо. Определено можеше да се каже, че новото оборудване улесняваше труда и увеличаваше доходите, но независимо от това последните му изчисления сочеха, че ще бъде „на червено“ поне още две години. Дотогава обаче щеше да разполага с нищожно количество налични пари. Трябваше му само една неголяма сума, за да позакърпи положението, но нямаше откъде да я вземе. Освен ако не… реши да продаде двете породисти юници на стопанина от съседната ферма Джайлс Мартин, който вече цяла година му предлагаше да ги купи. Хич не му се щеше да прибягва до това, защото така лишаваше стадото от двата най-добри екземпляра, но с тази продажба можеше да позаглади нещата. Изглежда, че все пак беше най-лесното разрешение и той не биваше да го пренебрегва. Съвсем внезапно Дейвид се спря на тази възможност, въпреки че толкова дълго я отлагаше. „Да става каквото ще, продавам юниците веднага щом се върна в Йоркшир!“ Даже реши да звънне още същия ден на Джайлс, за да го уведоми. Дейвид се усмихна на себе си: „Я да му се обадя по-бързо, преди да съм се разкандърдисал“.

Дейвид веднага усети огромно облекчение. Най-сетне си отиде неприятното чувство, че нещо го стяга в гърдите. Той дори се поразвесели. Всъщност графът беше спокоен и уравновесен човек, с ведро отношение към живота и с необикновено чувство за хумор, затова рядко се тормозеше от ежедневните проблеми.

Той прегледа сутрешната поща — нямаше нищо интересно, освен писмото от Дорис Астернан, която все още беше в Монте Карло. Започна да го чете с искрен интерес. Дорис му пишеше, че се връща в Лондон в началото на следващата седмица, защото най-сетне е намерила подходяща вила на Ривиерата, която била много красива. Намирала се някъде близо до италианската граница и ако се съдеше по изобилието от възторжени епитети, с които я описваше, то къщата трябваше да бъде нещо като палат сред красив и просторен парк и Дорис твърдеше, че друго такова място на земята няма. Вилата имала чудесен изглед към Средиземно море, разполагала със собствен плаж, плувен басейн и тенис корт. Договорът за наемане бил вече подписан и тя разговаряла в момента с хората от бившия персонал, които нямали нищо против, ако и тя е съгласна, да обслужват вилата и при нея. Вилата била собственост на някакъв френски индустриалец, който я дал под наем на Дорис за четири месеца — от юни до септември. Накрая Дорис отново щедро го канеше да й отиде на гости заедно с децата. И тримата можеха да прекарат там с нея колкото си пожелаят.

Дейвид остави писмото настрана, изправи се и закрачи към камината с големи и леки стъпки. Той беше висок и строен като върлина, но елегантен и с горда осанка, която издаваше неговото достолепие и самочувствие. Макар и на четиридесет и седем години, графът доста младееше за възрастта си. Имаше типично англосаксонски черти, които бяха красиви и изискани, изразителни сиви очи, светла кожа и руса коса. Той беше красив мъж и жените много си падаха по него, защото намираха вида му за особено романтичен и привлекателен. Ето защо постоянно го канеха насам-натам и ако не беше неговата взискателност и морални задръжки, можеше да се превърне в един истински Казанова. Със своя критичен поглед той нямаше вкус към случайни любовни авантюри, не всяка жена можеше лесно да го очарова, поради което отговаряше едва на минимална част от всички ухажвания.

Той застана с гръб до камината и разсеяно се загледа към стената, покрита с книги, докато мислеше за Дорис. Трябваше да си признае, че тя внесе много промени в живота му и те всичките бяха за добро. Дорис се оказа рядко сполучлив партньор за него, първата жена, с която така си допадна след смъртта на съпругата си, защото беше всеотдайна и го разбираше, даваше му много любов и истинска физическа наслада. Той беше свикнал с нея толкова много. Всъщност тя бе неразделна част от самия него. Не беше така наивен да си въобразява, че като по чудо са се намерили един друг — достатъчно добре си спомняше колко старания и усилия беше положила Дорис, за да му се хареса и да го спечели. Той обаче не виждаше нищо користно в това, защото го намираше за типично женски маниер на поведение. Всяка жена се стреми да оплете в мрежите си мъжа, когото обича, от желание да го запази завинаги до себе си.

Дейвид знаеше, че трябва да се ожени за Дорис. Щеше да бъде истински глупак да не го направи, пък и всъщност той самият го искаше. Въпреки това продължаваше да отлага и сам не знаеше защо. Тя притежаваше всички онези качества, които поне за него бяха задължителни у една жена, затова от нея щеше да стане прекрасна съпруга. Но дори и да остави настрана собствените си чувства, децата му я одобряваха и искрено се привързаха към нея. Пък и в края на краищата тя имаше много пари, които щяха да разрешат финансовите му затруднения веднъж завинаги. Тридесет и пет годишната вдовица на американски консервен магнат нямаше собствени деца и беше дала ясно да се разбере, че когато се омъжи за него, той ще разполага с огромното й богатство. Но Дейвид Кънингам считаше брака за твърде сериозна стъпка и за него парите не можеха да бъдат основният мотив. Тъкмо обратното, за графа парите бяха най-малката причина за сключване на един брак. Най-важни бяха любовта и разбирателството. Е, той наистина обичаше Дорис и те страхотно си пасваха. Но…

Вратата на библиотеката беше отворена и Дейвид чу как Франческа се приближаваше с бързи и леки стъпки по коридора. Той изтича до вратата и подаде глава навън.

— Добро утро, мила. — Имаше много бодрост в бащинския му глас, погледът му моментално просветна.

— Добро утро, мили татко — отговори тя весело и усмихнато и протегна глава да го целуне по бузата.

Графът я притисна леко до себе си, а после се отдръпна.

— Доста патриотичен вид имаш днес, а, Франки?

Франческа погледна баща си озадачено. Очите му блестяха много обич.

— Какво искаш да кажеш? — попита тя и лекичко се намръщи.

— Ами като те гледам в какви цветове си се облякла. — Той отново я огледа от глава до пети. — Все едно си наметнала националното знаме.

Франческа се засмя и се завъртя пред огледалото с игриво изражение и леко наклонена глава. Тя беше с бяла памучна блуза, с най-хубавата си тъмносиня пола и с тъмносиньо вълнено сако.

— Мисля, че малко преувеличаваш — отвърна тя престорено сърдито, но все пак развърза коприненото шалче в бяло, синьо и червено и го сложи в джоба на сакото си. После се обърна с лице към баща си.

— Така по-добре ли е?

Той харесваше жените да се обличат в убити тонове и дори малко старомодно, затова тя знаеше, че именно яркото шалче не беше по неговия вкус.

— Исках просто да освежа тоалета си — каза Франческа, сякаш се оправдаваше.

— Не ти е нужно да освежаваш тоалета си. Твоето лице го прави достатъчно свеж и красив. — После той я запита с мила усмивка. — Накъде така толкова рано?

— В музея.

— А, да, вярно. Искаш да кажеш, че Чайниз Гордън те зове. — Графът тръгна да се връща в библиотеката, но се спря и каза: — Бих искал да поговоря с теб, Франки. Ако можеш, отдели ми няколко минути.

— Разбира се, че мога, татко.

— Тогава влез и затвори вратата. Мисля, че няма да е зле да си поговорим на четири очи.

Той закрачи бързо, седна на бюрото и извади една цигара от сребърната кутия. Запали я бавно и със замислено изражение.

Франческа изпълни молбата му, затвори вратата и го погледна, а цялата й предишна веселост беше изчезнала. Внезапната промяна в неговото настроение и сериозният му глас я разтревожиха. Тя си помисли: „О, господи, май се задава буря“. Франческа познаваше прекалено добре баща си и безпогрешно разпознаваше неговите настроения, затова в момента беше убедена, че има само две неща, за които може да я заговори — за брат й Ким или за паричните им затруднения. По-скоро второто — помисли си тя, като видя сметките и чековата му книжка на бюрото. С лоши предчувствия се настани на коженото канапе и сериозно скръсти ръце в скута си. Изведнъж усети някакви угризения. Седи си тя в къщи и си губи времето по някаква книга, която може никога да не довърши, вместо да припечели малко пари. Не беше лошо да си намери работа и да облекчи семейния бюджет. Но реши, че не трябва точно сега да споделя тази идея, затова само каза:

— Изглеждаш много притеснен, татко? Случило ли се е нещо неприятно? Да не са парите?

— Те винаги са ни били проблем, мила. Но криво-ляво се оправяме, не е ли така? — Той не изчака нейния отговор, а продължи. — Както и да е, не за неплатените ни сметки исках да си поговорим. Всъщност повиках те, за да обсъдя с теб новото развитие на нещата.

Франческа вътрешно се напрегна и удвои вниманието си:

— Новото развитие ли? — повтори думите му тя. — Боя се, че не разбирам за какво говориш.

— Хайде, Франки, хайде, не се измъквай. Не забравяй с кого говориш. Чудесно знаеш, че имам предвид отношенията между Ким и Катрин.

Тя прие укора му мълчаливо, за да пести време. Щеше й се първо да чуе неговото мнение и отношение и чак тогава да изрази своите мисли. Той обаче също замълча и тишината стана тягостна. Графът внимателно се вгледа в лицето на дъщеря си. Накрая каза:

— Приемам мълчанието ти като потвърждение на моите опасения. Приемам също, че са ти добре известни сериозните намерения на Ким спрямо това момиче.

Франческа усети, че не може да мълчи безкрайно дълго, затова реши, че най-безопасният начин да се измъкне бе да повтори онова, което Ким й беше отговорил при същия въпрос.

— Виж, татко, не съм сигурна, че намеренията му са чак толкова сериозни, но мисля, че доста се е поувлякъл по нея.

Графът се засмя иронично:

— Браво, по-точен отговор не съм и чувал! Поувлякъл се бил! Та брат ти е влюбен до ушите. И слепец би го забелязал. — Той се приведе към бюрото. Присви хладните си сиви очи и ги прикова изпитателно върху дъщеря си, после тихо попита: — Франки, а ти самата какво мислиш за Катрин?

Лицето на Франческа просветна моментално:

— Страшно ми харесва! Всъщност страшно ми допадна, още когато я видях за първи път. Тя е страхотно момиче според мене — извика Франческа ентусиазирано. — Пък и да ти кажа честно, татко, стори ми се, че ти също я хареса. В понеделник вечерта ти изглеждаше толкова… хм, очарован, ако нямаш нищо против да употребя тази дума. — Тя говореше уверено, а в погледа й се четеше леко предизвикателство.

— Ти си абсолютно права, тя наистина ме очарова — съгласи се графът с равен глас. — Всеки може да види, че Катрин има много достойнства, затова нямам намерение да ги изброявам. Освен това тя се държи като истинска дама, която…

— Добре тогава — побърза да го прекъсне Франческа и повдигна вежди въпросително, — какво изобщо те безпокои?

Дейвид реши да не отговаря на нейния директен въпрос и се измъкна, като сам й зададе въпрос:

— А ти, мила, знаеш ли изобщо нещо за нея?

Франческа остана изненадана:

— Но вие с Ким не сте ли говорили за Катрин? Мисля, че той е този, който трябва да ти разкаже за новата си приятелка, а не аз, не е ли така?

— Всъщност права си, мила. Аз наистина първо попитах него. За съжаление обаче той ми каза прекалено малко, да не кажа — почти нищо. Да си призная, реших да не му досаждам с излишни въпроси поне засега. По-разумно е да не се вдига много шум, за да не почне да мисли само за това. От друга страна, сигурен съм, че намеренията му са сериозни, затова считам, че е редно да знам малко повече за жената, която си е избрал за съпруга. Решил съм да си поговоря с него по мъжки, като се върнем в Лангли, но междувременно си мислех, че ти можеш да ми дадеш малко повече информация. — Той зачака отговор, но като видя изражението на лицето й, добави с по-мил глас: — Сигурно се питаш защо те поставям в такова неудобно положение, но съвсем не целя това. Аз самият съм ви възпитавал да бъдете честни и коректни, така че никога не бих те накарал да споделиш с мен нещо, което ти е поверено като тайна. В случая обаче не мисля, че ще бъде непочтено, ако ти просто повториш пред мене това, което Ким ти е разказвал за нея, или това, което самата Катрин ти е разказала за себе си. В края на краищата няма да издадеш държавна тайна — завърши той с лека насмешка.

Франческа беше забила поглед в ръцете си. Всъщност баща й бе съвсем прав. Какво лошо имаше в това да му каже каквото знае. Но точно в този момент тя с учудване осъзна, че всъщност нямаше какво да му каже.

— Ким нищо не е споделял с мене, нито пък Катрин — отговори Франческа. — Да ти кажа честно, сега като се замисля, разбирам, че Катрин не ни е разказвала много за себе си, за своя живот — тук или в Америка.

— Значи така — каза Дейвид, като се опита да прикрие изненадата си.

Той се загледа в откритото и красиво лице на дъщеря си, в прямия й поглед и нито за миг не се усъмни в нейната искреност. До този момент беше убеден, че именно Франческа ще може да му разкаже повече неща. Тя и Ким си споделяха всичко. Но сега му стана ясно, че този път Ким нищо не й е доверил. Това беше твърде необичайно. Той се почуди каква би могла да е причината.

Франческа се обади:

— Разбрах от Ким, че Катрин е от Чикаго и е сираче, горкичката.

— Това и аз го знам. Спомена ми също, че тук в Англия е завършила гимназия, а после е учила в Кралската театрална академия. — Графът замислено поклати глава. — Това не е никаква информация, не съм ли прав?

— Прав си — съгласи се Франческа.

Тя остана поразена, като си помисли колко глупаво беше постъпил Ким. Трябвало е да бъде по-откровен с баща им, вместо да говори с недомлъвки и да усуква. Неговата потайност беше толкова глупава и неуместна в случая, че баща им само се е раздразнил, а това нямаше да доведе до нищо добро.

— Мислиш ли, че тя изобщо има някакви роднини? — попита графът и угаси цигарата си. Разсеяно и съвсем механично той запали нова и жадно взе да дърпа.

— Ами би трябвало да няма, защото… — Франческа прекъсна по средата на изречението и поклати глава. — Може би не трябваше да го казвам, защото всъщност нищо не знам със сигурност — поправи се тя бързо.

Дейвид Кънингам втренчи поглед напред към една старинна гравюра с ловна сцена, а лицето му имаше много угрижен вид. Не след дълго той се обърна и погледна Франческа:

— Слушай, мила, аз не се опитвам да бъда съдник на Катрин, нито пък имам намерение да създавам пречки на Ким. Бог ми е свидетел, че се радвам за него и му желая само доброто. Повярвай ми, поне засега нямам нищо против момичето. Убеден съм, че е възхитителна жена и би могла да му стане идеална съпруга. Но като баща на Ким мисля, че имам правото да знам повече за живота и произхода на Катрин. Не искам кой знае колко, нали?

— Така е, татко — съгласи се Франческа, защото напълно го разбираше. Той не само че се държеше по-спокойно и по-мъдро, отколкото бе очаквала, но се отнасяше даже приятелски. Тя събра кураж и го запита за онова, което според нея беше най-неприемливо за графа: — Значи нямаш нищо против, че е артистка?

— Чак за толкова старомоден ли ме имаш, мила? — засмя се тъжно Дейвид. — Времената се менят. Естествено бих предпочел Ким да се беше влюбил в момиче от неговата среда, но аз не мога да контролирам чувствата му, не е ли така?

— Да, татко, сигурно не би могъл.

— А освен това е ясно, че ако те с Ким се оженят, тя ще трябва веднага да се откаже от професията си. Ще й се наложи. Надявам се, че Ким вече й е обяснил това достатъчно недвусмислено. — Дейвид опря лакти на бюрото и събра дланите си една в друга. Той погледна изпитателно дъщеря си и попита:

— Как мислиш, дали Темпест е истинското фамилно име на Катрин? Или е някакъв артистичен псевдоним? Аз поне го намирам за прекалено претенциозно.

— Претенциозно ли каза! Но за бога, татко, как можа да ти хрумне подобно нещо? Ами твоят стар приятел лорд Лондондери? Нали и неговото фамилно име е Темпест. Да де, всъщност Темпест Стюард.

— Хм, да… абсолютно си права. Ти обаче не отговори на въпроса ми. Мислиш ли, че това е истинското й име?

— Как мога да знам? Но защо толкова се интересуваш?

— Дорис също е от Чикаго и би могла да…

— Аз пък защо знам, че е от Оклахома?

— От там е наистина, но след като се омъжила за Едгар Астернан, те се преместили в Чикаго, където той е роден, и живели там доста години. Ако Катрин е от някое видно семейство, сигурен съм, че Дорис ги познава. Тя винаги си е била много общителна и се е занимавала с какви ли не благотворителни дейности, затова навярно поне е чувала за тях. Помислих си, че именно нея мога да попитам за някаква по-сигурна информация.

— Да, попитай я.

Франческа се изправи и отиде до прозореца. Погледна навън — мислите й бяха заети единствено от Ким. Брат й наистина беше невъзможен понякога. И толкова несъобразителен. Баща им си имаше достатъчно други проблеми, за да се ядосва и за това. „Горкият татко. Как се притеснява само“ — помисли си тя. На нея й се прииска да го успокои, затова го погледна и оживено заговори:

— Защо не позвъниш на Дорис още сега? Човек никога не знае, татко. Може пък тя да ти каже хубави неща за Катрин. В края на краищата светът е толкова малък.

— Не, мила, не искам да й се обаждам сега. Ще я изчакам, докато се върне другата седмица, и тогава ще си поговоря с нея. Не мисля, че е чак толкова спешно.

— Ти си знаеш най-добре, татко. Сигурна съм, че заради тебе Дорис веднага ще проучи Катрин, само да й щракнеш с пръсти. — Тя самата щракна с пръсти и му се усмихна окуражаващо.

— За бога, Франки, нима наистина мислиш, че аз искам да проучвам това момиче! Аз да не съм ченге, та да се ровя в личния й живот! За мен това е недопустимо. — Графът продължи да говори с най-искрено възмущение: — Ще ти повторя още веднъж, че аз искам да знам малко повече за нея и за семейството й. За нейния произход. И то в най-общ смисъл. Просто всички онези неща, които един баща обикновено иска да знае, преди да даде благословия за брак. Знаеш ли, всъщност аз нямам нищо против те да се оженят, при условие че Катрин действително е такава, каквато изглежда на пръв поглед.

Франческа се приближи до баща си. Съвсем спонтанно тя го прегърна, долепи буза до неговата и му каза:

— Ти си най-върховният баща. Аз и Ким сме истински късметлии с такъв татко.

— И аз съм късметлия, че си ви имам вас двамата — отговори Дейвид мило. — Никога не сте ми създавали никакви неприятности. — Той я погледна в очите и се усмихна закачливо. — Не можете да отречете обаче, че и аз не съм ви ядосвал с нищо. Винаги съм бил толерантен и не съм се бъркал в личния ви живот. Не помня да съм ви държал изкъсо. Може би защото ви имам огромно доверие. Но не мога да се начудя защо Ким ми няма доверие. — Изражението на лицето му помръкна, но се опита да говори усмихнато на Франческа: — Аз съм възпитал и теб и Ким да приемате хората такива, каквито са, да цените вътрешните им достойнства, а не да се подвеждате по пари, власт или външен блясък. И мисля, че правилно съм постъпил. От друга страна, очаквам от вас да проявявате здрав разум, добре да преценявате хората и да си подбирате приятели, които ви подхождат на…

— А нима Ким и Катрин не си подхождат? — прекъсна го Франческа смръщено.

— Как мога да бъда сигурен, Франки! На пръв поглед е така — тя изглежда подходяща. Но всички си имаме някакви корени и човек никога не трябва да забравя, че крушата не пада по-далече от дървото. И тъй като не знам нищо за средата, в която е израснала Катрин, не мога да правя никакви преценки, нито пък да решавам дали е подходяща за Ким. Имам предвид като съпруга. Знам, че на тебе няма нужда да ти припомням какви са отговорностите на Ким като наследник на родовата титла. А помисляла ли си някога какво я чака Катрин, ако се омъжи за Ким? През по-голямата част от годината тя ще е закрепостена в провинцията, и то като жена на фермер, макар и фермер с благородническа титла. А животът на село е доста скучен и еднообразен и ти отлично знаеш това. Та нали теб самата никога не успях да те убедя да останеш с нас в имението. Към това ще добавя всички задължения и отговорности, които Катрин ще трябва да поеме в отношенията си с работниците в имението, с хората от селото, с местните благотворителни дружества, да не говорим за досадните провинциални пастори. Само си помисли колко са църковните мероприятия през годината — пролетните тържества, благотворителните базари, фестивалът на жътвата, Коледните празници и какво ли още не. Но по-важното е, че аз се съмнявам дали Катрин изобщо е наясно какво ще означава всъщност бракът й с Ким. — Дейвид поклати многозначително глава и продължи, без да дочака отговор: — Дълбоко се съмнявам наистина. Защото знам, че Ким не си е направил труда да й разясни какъв живот точно ще трябва да споделя с нея, както не си е направил труда да научи нещо повече за бъдещата си съпруга. На мен ми се струва, че той така си е загубил ума по нея, че едва ли изобщо се е замислял за тия неща. Нищо чудно да ги смята за прекалено прозаични и маловажни. Но те съвсем не са такива. Те са неразделна част от живота на моя първороден син и наследник. И най-вече, те са негови неотменни задължения — заключи той с дълбока въздишка. Само след миг се сети, че трябва да каже още нещо и продължи: — Знаеш ли, той направо е омагьосан от външността на Катрин и акълът му хвърчи в облаците. Нали го видя как се държа на вечерята в „Амбасадор“. Тя направо го е хипнотизирала. Вярвам, че поне за това ще се съгласиш с мене, а, Франки?

— Ами… ами… може и да си прав.

Дейвид смекчи малко сериозния си тон.

— Винаги съм се надявал, че ние си имаме доверие, че ти и Ким ме чувствувате достатъчно близък, за да бъдете откровени с мен, да търсите съвета и подкрепата ми, когато предприемате нещо важно в живота си. Трябваше да знаете, че винаги бих ви изслушал и бих ви разбрал.

— Аз много добре го знам, татко, Ким също го знае. Как можеш да си помислиш, че нямаме доверие в тебе! — запротестира Франческа, защото усети обида в погледа му.

Дейвид се вгледа в дъщеря си.

— Не искам да бъда разбран погрешно, Франки. Не се опитвам да играя ролята на всевишен съдник в живота ви. Тази роля никога не ми е била по вкуса, защото влече след себе си само неприятности. Аз самият понякога греша, но все пак имам повече опит и бих искал да предам на децата си поне част от мъдростта, която съм натрупал, защото в това е и нейният смисъл. — Той спря само за да си запали цигара и продължи: — Ще ти кажа и нещо друго — още преди години се заклех никога да не повторя грешката, която направи моят баща.

Франческа хвърли поглед към снимката на по-голямата сестра на баща й.

— Леля Арабела ли имаш предвид, татко?

Дейвид също погледна снимката на сестра си, направена при нейното представяне в двореца. Той кимна с глава и каза:

— Да, точно така. Както знаеш, дядо ти категорично се противопостави на брака й с Курт фон Витинген, независимо че беше принц, и то много богат, само защото не искаше да даде дъщеря си на германец. Но Арабела, така или иначе, се омъжи за него против волята на баща си. Цял живот татко съжаляваше, че е постъпил така, въпреки че никога не си го е признал открито. Знам колко много страдаше от това, че никога повече не я видя.

„Сигурен съм, че сърцето му се късаше — помисли графът. — Само ако Стария не беше реагирал бурно и беше малко по-отстъпчив, Арабела сигурно нямаше да постъпи така твърдоглаво. Това си ни е семейна черта — колкото повече те притискат, толкова по-твърдоглав ставаш. Явно и Ким се е метнал на леля си Арабела.“

— Извинявай, Франки, каза ли нещо? Боя се, че малко се бях позаплеснал нанякъде — сепна се той.

— Тъкмо казах, че това тяхното е истинска трагедия… Имам предвид Арабела и Курт. Но все пак, ако всичко не се беше случило именно така, нямаше да ги има Даяна и Крисчън, нали?

— Разбира се, мила. Това ме подсеща да ти кажа, че миналата седмица получих писмо от Даяна. От Кьонингзе. Тя и Крисчън искат да ни погостуват за няколко седмици през лятото. Надявам се, че ще направиш всичко възможно и ти да си в Лангли по това време.

— Господи, татко, знаеш, че за нищо на света не бих пропуснала възможността да ги видя — извика тя. Франческа беше особено привързана към братовчедите си от Германия, които често идваха в Англия и прекарваха ваканциите си в Лангли. Тя нежно се притисна до ръката на баща си. — Страшно ще се радвам да ги видя отново. — Внезапно лицето й стана сериозно. — Съжалявам, че не можах да ти кажа почти нищо за Катрин. Но съм абсолютно сигурна, че е момиче от сой, с добър произход и т.н. Всичко ще бъде наред. Ще видиш.

— Дано да е така, мила.

Франческа погледна часовника си.

— Божичко, кое време е станало! Трябва да тръгвам за музея. Не ми се сърди, но трябва да офейкам.

— Бягай, мила, не ти се сърдя. А между другото, да имаш случайно някакви нареждания за госпожа Могс? — Франческа се засмя, като видя притесненото изражение на баща си: — Не, всичко съм й написала на една бележка в кухнята. Съжалявам, че ще те оставя да се оправяш сам с нея. Тя си е жива напаст, но иначе е много добричка. Ако бях на твое място, щях да се изнеса нанякъде, колкото може по-скоро. Иначе тя ще те подлуди. — Франческа наклони глава към неговата и го целуна. — Лек ден, татко, и до довечера.

— До довечера, мила. Ще те чакам с нетърпение да се върнеш.

След като Франческа излезе, Дейвид седна да умува как точно трябва да постъпи. Той беше достоен и почтен човек и реши да не досажда повече с излишни въпроси за Катрин. Подобно любопитство го отвращаваше. То му напомняше за просташко клюкарство и дебелоочие, които той считаше за особено жалки и грозни прояви, защото накърняват правото на всеки човек на лична неприкосновеност. Подобно разпитване зад гърба на Ким би било проява на неуважение към сина му. Колко по-добре щеше да бъде, ако научи всичко за живота на Катрин от самия Ким, а не от други хора. Да, обаче… Дейвид поклати глава с мрачно изражение. Нали именно странното поведение на Ким му причини толкова тревоги. До днешния си разговор с Франческа той си мислеше, че уклончивите отговори на Ким са нещо като измъкване и защитна реакция на един голям човек, който се дразни да го разпитват като дете. Но уви, Дейвид едва сега осъзна, че недомлъвките на Ким показваха, че той самият не знае почти нищо за момичето, по което толкова се е увлякъл. За него стана ясно като бял ден, че самата Катрин умишлено не е споделяла нищо с Ким.

Дейвид Кънингам си седеше така и размишляваше, докато не стигна до извода, че имаше нещо нередно в цялата ситуация. Та нали влюбените всичко си споделят и си разказват един на друг за своя живот. Освен… освен ако искат да прикрият нещо от миналото си. Дали Катрин не криеше нещо? Реши, че това е глупаво и абсурдно, че не бива да си мисли подобни неща. В края на краищата нали и той самият беше очарован от Катрин. Добре разбираше увлечението на Ким и затова до снощи не се беше замислял сериозно за произхода на момичето, но разговорът му с Ким го разтревожи. За негово най-голямо изумление синът му не беше в състояние да отговори на най-обикновени и прости въпроси. В този момент Дейвид се замисли какви са нейните недостатъци. Но проблемът беше, че не успя да намери нито един. Катрин Темпест изглеждаше съвършена във всяко отношение.

Започна да си изброява наум нейните достойнства и изведнъж една мисъл го удари като гръм. Как не се беше сетил по-рано? Ето къде беше неестественото. Тя е прекалено съвършена, дори идеална. Разбира се, момичето не беше виновно, че е така безумно красиво — това й беше дар от Бога, но имаше и още една забележителна дарба свише — безспорния й талант на актриса. Ами нейното излъчване, нейният чар, изящните й маниери? Дали ги беше заучавала нарочно или просто й бяха даденост? В съзнанието му се промъкна и още една тревожна мисъл. Катрин беше прекалено обиграна и уравновесена за възрастта си. Един млад човек трудно би могъл да се владее така добре. Ето например неговите собствени деца бяха добри по характер, умееха да се държат със самочувствие и достойнство, но понякога проявяваха и наивност, случваше се дори да се държат невъздържано. Това обаче беше напълно нормално, като се има предвид, че са още толкова млади. Докато Катрин винаги се владееше съвършено — заключи той, а тук вече имаше нещо подозрително.

„Проклятие!“ — изруга Дейвид наум. Как ми се иска да поговоря с някого за всичко това — някой, който е по-зрял от моята мила Франки, защото тя също като Ким е заслепена от Катрин. Дорис! Ами разбира се, че с Дорис! Нямаше по-добър слушател от нея, а освен всичко останало тя беше откровена, директна и мъдра жена. Дейвид веднага грабна телефона, преди да се е разколебал. Той се обади и помоли да го свържат с хотел „Париж“ в Монте Карло. После търпеливо зачака.

— Ако обичате, мадам Астернан — каза той, когато най-накрая го свързаха с хотела.

Само след миг в слушалката се чу сънливият глас на Дорис.

— Добро утро, Дорис. Аз съм — Дейвид. Надявам се, че не те събудих, скъпа.

— Напротив, събуди ме — отвърна тя със смях. — Но няма нищо. За мен това е най-хубавият начин да ме събудят. Как си, скъпи мой?

— Добре съм. Тази сутрин получих писмото ти. Много се радвам за къщата.

— О, Дейвид, вила „Замир“ е направо божествена! Страшно ще ти хареса. Ким и Франческа също ще я харесат.

— Не се и съмнявам — усмихна се той на себе си. Дорис може и да беше милионерка, но тя бе и най-жизнерадостният човек, когото познаваше. Нейната бодрост, веселост и ентусиазъм винаги му повдигаха настроението. — Нямам търпение да я видя. Всъщност обадих ти се да те питам нещо, затова ще започна направо. Да знаеш случайно нещо за фамилията Темпест от Чикаго?

— Не, не. Не съм и чувала за такава фамилия — отговори веднага Дорис, след което замълча, сякаш искаше да помисли още веднъж, за да е съвсем сигурна. — Не, наистина не съм. Иначе щях да запомня това име. То е доста необичайно. Но ти защо питаш, скъпи?

— Разбрах, че Ким ходи с едно момиче вече няколко месеца. Тя е от Чигако и по фамилия е Темпест. — После той й доразказа за всичките си опасения и страхове.

Дорис го слушаше внимателно. Когато свърши, го запита:

— Дейвид, ти наистина ли мислиш, че Ким иска да се ожени за нея? — Гласът й внезапно стана сериозен и тревожен.

— Да, убеден съм. А тъй като е вече пълнолетен, той може и да не иска моето позволение. И макар че не желая да се държа като някой строг викториански настойник, все пак не мога да го оставя да направи грешна стъпка, за която после дълбоко да съжалява — отговори той с прекалено сериозен тон, който издаваше цялото му безпокойство. Въздъхна тежко, а после продължи с още по-суров глас: — Може и аз да греша, но е дяволски странно, че той знае толкова малко за това момиче и…

— Аз също го намирам за странно — прекъсна го Дорис. — Едва седмица след като се запознахме с теб, аз вече ти бях разказала всичко за моя живот.

— Да, а и ти знаеше всичко за мене — допълни той, окуражен, че тя потвърди собствените му мисли.

— Слушай! Имам една идея! Защо не вземеш сам да поговориш с момичето? — посъветва го Дорис. — Помоли я да те осветли за собствения си произход.

Дейвид шумно си пое въздух:

— О, Дорис, как бих могъл да направя подобно нещо! Поне засега това е изключено. Та аз съм я виждал само веднъж. Ще бъде ужасна проява на лош вкус, на липса на възпитание, на…

— За бога, Дейвид, вие англичаните винаги сте ме смайвали. Седиш там разтревожен и толкова притеснен, или поне гласът ти звучи така, и пак продължаваш да ми говориш за някакво си възпитание. Да върви по дяволите доброто възпитание! Ако момичето е достатъчно умно, ще разбере, че ти не целиш нищо лошо с въпросите си.

— Да, в известен смисъл си права, но да ти призная честно, не искам да предизвиквам нещата и в никакъв случай не трябва да допусна моето вмешателство да ги тласне към прибързани действия.

— Но, Дейвид, скъпи, нали виждам колко те тормози това.

— Да, така е. Но не искам Ким да разбира, че се ровя в техните отношения. По дяволите, Дорис, сигурно ти говоря страшно несвързано.

— Не, напротив. Разбирам те много добре. Ти мислиш, че ако не отдаваш голямо внимание на връзката им, тя може от само себе си да отшуми. А ако започнеш да им задаваш•твърде много въпроси и да придадеш прекалена важност на нещата, те двамата сами ще започнат да гледат по-сериозно на отношенията помежду си. Това е, което те безпокои, нали, скъпи?

— Точно така, Дорис. Както винаги, улучи право в целта. Вмешателството и натискът от страна на родителите често тласка двама млади още по-силно един към друг, отколкото естествено би се получило. Просто за да е напук на всички останали. — Той потърка колебливо брадичка и възбудено възкликна: — Божичко, Дорис, да не би пък да си внушавам всичките тези неща!

— Нищо чудно и да е така, скъпи мой — отговори тя. — Нали ги знаеш какви са младите. Единият ден са лудо влюбени, а на другия вече не могат да се гледат. Лесно се палят, но бързо им минава. Допускам, че ти сам си преценил намеренията му като сериозни, но той лично не ти е съобщил нищо, нали?

— Още не е — призна си Дейвид, — но в най-скоро време ще го направи — помисли той наум.

— В такъв случай, струва ми се, че трябва да се държиш съвсем спокойно. Засега се направи, че нищо не забелязваш. Остави нещата на самотек. Може пък Ким да си промени намеренията. А може и на момичето да му дойде друг акъл. — Дорис се опита да го успокои, а после любопитно запита — Между другото, какво представлява тази загадъчна млада дама от Чикаго?

— Доста очарователна е, трябва да си призная. Не е трудно да се разбере защо момчето ми е лапнало по нея. Франческа също е във възторг от нея, а и аз самият останах доста впечатлен. Бих казал, че тя наистина е една необикновена жена.

За момент Дорис замълча на другия край на телефона, а после колебливо запита:

— Чакай малко, Дейвид, ти да не би да ми говориш за младата актриса Катрин Темпест! Тази дето играе хубавата Елена в „Троянска интермедия“?

— Да, точно за нея. Значи оказа се, че все пак я познаваш, а, Дорис? — попита той с надежда в гласа си.

— Ще те разочаровам — не я познавам лично. Показаха ми я в една компания миналото лято. Съгласна съм с тебе, че е страхотна, но не съм и помисляла, че е американка, а още по-малко — от Чикаго, защото… — Дорис за миг се поколеба, после хитро се засмя и каза: — Знаеш ли какво, скъпи, та за мене тя е ирландка до мозъка на костите си — на челото й го пише.

— Какво, за бога, искаш да кажеш, Дорис!

— Та нима не забеляза колко тъмна е косата й и каква бяла е кожата й, а очите й са по-сини от най-синьото синьо. Тя е типична ирландка, Дейвид. Спомням си, че тъкмо това си помислих, когато ми я показаха миналата година.

— Откъде си толкова сигурна?

— В Чикаго имаше много ирландци и съм се научила добре да ги разпознавам. Повечето от жените са наистина големи хубавици. — Тя се захили. — Е, и мъжете си ги бива.

— Та това означава, че е католичка.

— Дейвид, нима това има някакво значение? — попита тя почти стреснато.

— Не, предполагам, че няма никакво значение, като се изключи фактът, че в нашия род всички са били протестанти… — Той сконфузено замълча и съжали, че го каза. Винаги е твърдял, че не понася хората с религиозни и расови предразсъдъци. Надяваше се, че Дорис не е изтълкувала грешно думите му.

Но преди още да успее да й обясни какво всъщност имаше предвид, Дорис възкликна:

— Хайде, скъпи, горе главата! Ще бъда при теб само след няколко дни и тогава ще си поговорим повече. А междувременно аз бих могла… — тя се поколеба дали да продължи, а после добави предпазливо. — Знам, че сигурно няма да го одобриш, но бих могла да звънна на някои мои познати в Чикаго да поразпитам за семейство Темпест. Съвсем дискретно, разбира се, без изобщо да споменавам твоето име или да те намесвам по някакъв начин.

— Не, не мисля, че е необходимо да правиш това, Дорис. Благодаря ти все пак. Ако Ким разбере, той страшно ще се обиди и ще побеснее, при това не без основание. И си напълно права, че не бих одобрил подобно нещо. Но ще послушам съвета ти и няма да дърпам дявола за опашката. Ким ще остане при мене в Лангли няколко седмици и тогава сигурно ще можем отново да си поговорим с него за това. — Той замълча, за да си запали цигара, а после бързо добави: — В крайна сметка, ако някой трябва да се интересува от сем. Темпест, това е самият Ким. А най-добре е да си пита Катрин, не е ли така?

— Така е, прав си. И моля те, не се тревожи толкова много.

— Добре, няма. След като си поговорих с теб, ми поолекна. Благодаря ти, че ме изслуша, Дорис. — Гласът му стана по-плътен, но едновременно с това по-мил и нежен. — Не знам дали има някакво значение за тебе, но между другото страшно ми липсваш, скъпа.

— Глупчо такъв, разбира се, че това е от огромно значение за мене!

Те си поговориха още няколко минути, казаха си по едно влюбено „довиждане“ и най-сетне приключиха разговора. И след като затвори, лицето му продължаваше да бъде усмихнато. Дорис имаше чудната способност да разсейва тревогите му, каквито и да са те. Може би беше права в това, което каза за Ким и за Катрин. Нищо чудно да беше краткотрайно младежко увлечение, което щеше бързо да отшуми. Пък и нали утре беше поканил Катрин и децата си на вечеря. Ако имаше късмет и успееше ловко да зададе въпросите си, можеше и да събере малко повече информация за намеренията им.

— Добрутро, ваша светлост.

Дейвид стреснато погледна и видя, че госпожа Могс, жената, която идваше да им чисти, се поклащаше на прага на вратата. Изобщо не беше чул кога е влязла.

— Добро утро, госпожо Moгс — отговори той, като се чудеше откъде ли беше успяла да намери такава невъобразима шапка. Това беше някакво екзотично творение, цялото окичено с макове и метличина. После си спомни, че Франческа й я бе подарила за Коледа, като специално я беше подбрала с такъв причудлив вид. Когато Франческа му я показа, той, меко казано, не я одобри, но очевидно госпожа Могс си обожаваше шапката.

— А се’а, ваша светлост, к’во шъ ка’ете да запаря едно чайче? — предложи госпожа Могс, като продължаваше да се поклаща до вратата.

— Не, благодаря. Вече изпих сутрешния си чай, госпожо Moгс. — Той се прокашля. — А-а… а-а… госпожо Могс, надявам се, че няма да ми се сърдите, ако пак ви напомня, че „ваша светлост“ е обръщение само към херцог.

— О-о, херцози, графове, виконти, маркизи, лордове, барони — аз разлика между тех не пра’им, ваша светлост. Нали нема да ми се сърдите! — тя цялата сияеше. — Таман оня ден му говорех на моя Алберт, че може акълот да ти се замае, ако требва да им ги помниш имената на сичките. А на Алберт ми вика…

— Много правилно, много правилно, госпожо Могс — притеснено измърмори Дейвид. — А сега ще ви помоля да ме извините, но имам да допиша някои неща.

— О-о, тъй ли било, да прощавате тогава, ваша светлост. Я по-добре аз да идем да си чистим. Па после пак шъ намина, ваша светлост, да вида да не ви се е дояло нещичко.

— Благодаря, госпожо Могс — отговори той, — но излизам веднага след като си свърша работата.

Тя отново му се усмихна сияещо, нарами пазарската си чанта и за негово изумление направи нещо средно между поклон и пирует, а после изчезна нанякъде. Той слисано поклати глава, но въпреки това се усмихна развеселено. Госпожа Могс беше невъзможна и ужасно досадна с нейния вечен мерак „да намине“, както сама казваше, и то точно когато той имаше най-много работа. Но Франческа намираше, че е чудесна, и упорито отказваше да я освободят, защото била добра душа и толкова трудолюбива. Дъщеря му с гордост говореше за нея като за „моето откритие“, а тя наистина си беше уникат. На Дейвид му стана още по-весело. Радваше се, че има такава дъщеря като Франческа. Чудесно момиче израсна от това дете и той нямаше съмнения, че тя ще се оправи в живота.

Той измъкна тефтерчето с телефоните, намери номера на Джайлс Мартин от Йоркшир и му звънна, за да се спазарят за цената на двете чистокръвни юници.