Барбара Тейлър Брадфорд
Господарката на Рейвънскар (32)

32

Още от момента, в който пристигнаха в новата галерия на „Сотбис“ на „Ню Бонд стрийт“, Робърт знаеше, че вечерта ще бъде неповторима. Усещането се носеше във въздуха. Някакво жужене, недоловимо вълнение, подмолно течение от очакване, примесено с напрежение, чувство, че търгът, който скоро щеше да започне, бе артистичното събитие на годината. Преди всичко той се провеждаше вечер и според слуховете щеше да събере целия елит. Така и стана. Тълпата, която се стичаше отвсякъде, бе каймакът на лондонското общество, като всички жени бяха облечени във вечерни рокли, а мъжете носеха най-елегантните си костюми, ушити на „Савил Роуд“.

Робърт забеляза неколцина познати от бизнеса, приятели и колеги. Повечето от шефовете на „Деравенелс“ също бяха вече пристигнали и той вдигна ръка, за да поздрави Чарлз Броукс, Сидни Пейн и техните съпруги. Видя, че Джон Норфел говори с Джени Броудбенд, една от жените магнати на Ситито и известен колекционер на картини, а с крайчеца на окото си зърна Марк Лот и Алегзандър Доусън. Елизабет също ги бе видяла и прошепна:

— И врагове, и приятели са се събрали, за да разберат какво ще се случи с прочутата ми художествена колекция. А тези двамата искат да се проваля с гръм и трясък.

Робърт топло й се усмихна. В гласа му се долавяше голяма доза увереност, когато отвърна:

— Това ще бъде твоята вечер, Елизабет, ще видиш. Казах ти онзи ден, че това е твоята година и късметът те съпътства навсякъде.

Тя само кимна, без да отвръща, но тъмните й очи проблясваха в очакване. Обърнат към Грейс Роуз, която го държеше подръка, Робърт продължи:

— А ти ще бъдеш звездата на събитието, Грейс Роуз. Изглеждаш поразително със сапфирените си обици.

— Благодаря ти, Робърт, определено знаеш как да стоплиш сърцето на една старица. Но според мен Елизабет ще бъде звездата на шоуто, а несъмнено то ще бъде впечатляващо.

Той се засмя, както и Елизабет, която изведнъж почувства голяма гордост заради своята пралеля. Висока, стройна и с изправена осанка, блестяща сребриста коса и безупречен грим, тя бе наистина удивителна и най-царствената от присъстващите жени.

Всички очи се приковаха в тях тримата, докато вървяха към залата, където щеше да се проведе търгът. На минаване през множеството Грейс Роуз изведнъж заяви:

— Струва ми се, че всички са дошли, за да купуват, Елизабет. Надушвам го във въздуха. Виждам търговци на изкуство, които познавам от Париж. Ще купуват, помни ми думата.

— Надявам се — промълви Елизабет, огледа се и помаха на братовчедите си Франк Ноулз и Хенри Кери. Забеляза и своя прачичо Хауърд с вид на патриарх.

— Зная, че преди няколко години световната рецесия нанесе удар на пазара на художествени предмети, Грейс Роуз — обади се Робърт, — но преди време ти ми обясни, че той постепенно се съвзема. Така е, нали?

— Да. Цените напоследък са значително по-високи, особено ако произведенията действително са стойностни. Това е важно, а лично аз съм убедена, че платната, които Джейн Шоу колекционираше, и онези, които тя избираше за Едуард, са от висока класа. Не забравяй и друго съществено нещо, Робърт. Картините на импресионистите и постимпресионистите винаги се търсят. Ни най-малко не се безпокоя. Мнозина от висшето общество са тук, за да се позабавляват, но ви гарантирам, че сред тях има и сериозни купувачи.

Когато влязоха в просторната галерия, където щеше да се състои търгът, им раздадоха каталози и картончета с номера, а после ги отведоха към местата, запазени за Елизабет и нейните гости. Миг по-късно Маркъс Джонсън целеустремено се запъти към тях, красивото му лице сияеше в усмивка, а цялото му същество излъчваше енергия и ентусиазъм. Тази вечер, за която прилежно бе работил, бе негов триумф. След като поздрави и тримата, той се погрижи да се настанят удобно, после се надвеси над Елизабет.

— Налага се да вървя, за да се занимая с пресата. Уредих коктейла за по-късно в клуб „Анабел“. След търга ще се срещнем там. — После я дари с широка усмивка. — И ще празнуваме.

Елизабет, която неочаквано бе започнала да се притеснява, дори да се бои, успя само да кимне. Когато Маркъс изчезна, тя насочи поглед към вратата, откъдето прииждаха все повече хора, и седнала между Робърт и Грейс Роуз, с половин ухо слушаше разговора помежду им. Опита се да се овладее, но изведнъж почувства слабост. Нерви, каза си тя, дължи се само на нерви. Изведнъж забеляза Бланш и брат й Том, Кат Аш и съпруга й Джон и точно зад тях скъпото й семейство Дънли… Амброуз и Ан, Мери и нейния съпруг Хенри, сподирени от Сесил, Франсис и Никълъс и техните съпруги. Всички изостанаха, за да позволят на Сесил, Франсис и Никълъс да седнат на столовете до Елизабет. Като се взря в лицето й, забелязвайки необичайната му бледност, Сесил Уилямс прошепна:

— Не се притеснявай, Елизабет, всичко ще мине по вода.

— Веднъж търгът да започне и да набере скорост, ще се поотпусна — промълви тя и стисна ръката му. Направи лека гримаса. — Да се отърва от всички тези семейни… реликви. Отговорността е голяма, нали? — Тя вдигна очи към тавана. — Обзалагам се, че всички ме гледат гневно.

Сесил се засмя.

— Отговорност е, да. Но решението ти е правилно, не се измъчвай заради него — отговори той. — И както не преставаш да повтаряш, правиш го заради „Деравенелс“ — в случай че ни потрябват пари.

Грейс Роуз се обърна към нея.

— Знаеш, че аукционерът контролира наддаването, нали? С други думи цените растат, ако пожелае. Или спадат пак по негова воля.

— Да, Алистър Гейнс ми го обясни — отвърна Елизабет. Размърда се леко на стола си и погледна Робърт, който се извърна и се усмихна. — Тук е много топло — промърмори тя — и ужасно шумно, чак е непоносимо.

Той кимна.

— Но залата вече е пълна и след минута ще затворят вратите. Шумът ще стихне и ще започне веселбата.

Елизабет се запита защо прие картончето с номера. Нямаше да наддава, а само да продава. Беше й неудобно да го държи, затова го остави на пода, после се загледа в дебелия каталог в скута си. На корицата му бе напечатано: „Колекция на Деравенел-Търнър. Импресионисти и постимпресионисти“.

Когато го прочете, неочаквано изпита силно чувство на гордост от произхода си и напълно се успокои. Цялото й напрежение изчезна. Погледна нагоре, когато светлините изгаснаха, и веднага отново сведе поглед. Аукционерът застана на подиума. Той поздрави всички, красноречиво описа колекцията и уточни подробностите за първата картина. От самото начало Елизабет знаеше, че ще бъде… любимият й Клод Моне. Тя се поизправи на стола си. Наддаването започна.

С поглед към галерията, пълна до пръсване с хора от хайлайфа, ненаситни любители на изкуството, потенциални сериозни купувачи и търговци, аукционерът посочи Моне на статива от дясната си страна.

— Пред вас е изящен образец на импресионизма. „Малък ръкав на Сена при Аржентьой“ на Моне. Моля започнете да наддавате.

За радост на аукционера едно картонче веднага се вдигна и той възкликна ентусиазирано:

— Приемам цената отляво. Един милион паунда.

За частица от секундата очите му се промениха и той погледна към средата на залата.

— Един милион и двеста и петдесет хиляди.

Елизабет бе вкопчила ръце една в друга, вперила поглед пред себе си, гърлото й бе сухо, а самата тя — изпъната като струна от разкъсващите я чувства. Аукционерът вдигна цената с двеста и петдесет хиляди паунда и тя разбра, че е имала право да мисли, че точно това платно е една от най-прекрасните картини в колекцията на Джейн Шоу.

След първото и второто предложение цената бързо растеше. Толкова бързо, че хората се постреснаха. През следващите дванадесет минути тя препусна бясно нагоре и аукционерът удари чукчето си на изумителните девет милиона паунда. Елизабет бе като ударена от гръм. Пресягайки се през Грейс Роуз, тя стисна протегнатата ръка на Робърт, а лицето й сияеше.

— Не мога да повярвам! — Възкликна тя с тих, разтреперан глас. — Ти се оказа прав, Робин.

И неговите очи сияеха, искряха със същата възбуда, която чувстваше и тя, когато отговори:

— Казах ти, че успехът ще е неимоверен. Поздравления, любима.

Ентусиазмът, завладял и двамата, се разля из цялата галерия. В залата бушуваше неописуем възторг и наддаването за следващите картини бе оживено и бързо. Елизабет бе предложила дванадесет платна и те се продаваха като топъл хляб. Тя едва се сдържаше, а вътрешно трепереше. В един момент Грейс Роуз стисна ръката й и промълви:

— Фантастично, Елизабет! Скъпа моя, ти осъществи най-смайващия търг! — Гласът й трепереше и сълзи замрежваха избледнелите й сини очи, когато добави. — Джейн Шоу имаше възхитителен вкус и мога само да добавя, че всички извадихме късмет!

След два часа цялата колекция бе разпродадена: любимият й Писаро с неговите червени покриви, снежната сцена на Гийомен със зимните дървета, покрити с червени листа, двете други платна на Моне, едно на Мане, на Ван Гог, две на Сисле, едно на Реноар, едно на Руал и две картини от друг неин предпочитан художник, Анри Матис. Всички бяха продадени, а тя спечели милиони. Изпълни я чувство на огромно облекчение. Каквото и да се случеше „Деравенелс“ беше в безопасност.

Когато търгът свърши, Робърт скочи, помогна на Грейс Роуз да се изправи на крака, после взе в прегръдките си Елизабет. Целуна я по бузата и прошепна:

— Ти успя, Елизабет. Утре целият град ще говори за теб.

Тя се облегна на гърдите му, засмя се с него и отговори с неповторим тон, който той познаваше добре:

— Да не би да е нещо ново?

Сесил, Франсис и Никълъс я заобиколиха, поднасяйки й поздравленията си, а Сесил й показа бележника си, преди да го пъхне в джоба си. Тя знаеше, че както винаги си е водил бележки, и се усмихна. Дънли пристигнаха след частица от секундата, а Бланш, Кейт и Томас стояха наблизо. Тя успя да си каже по нещо с всекиго и да им благодари за подкрепата.

Маркъс Джонсън забърза към нея, придружен от двете си страни от мъж и жена. Промъквайки се с лекота между най-близките й приятели, той я попита:

— Елизабет, би ли споделила няколко думи с Фийби Джоунс от „Дейли мейл“ и Ангъс Тод от „Таймс“?

— Разбира се, с удоволствие — отвърна тя и заедно с Маркъс и двамата журналисти се насочи към ъгъла на залата.

— Какво чувствате, госпожице Търнър? — попита Фийби Джоунс. — Със сигурност сте развълнувана.

Елизабет кимна.

— Меко казано, госпожице Джоунс. Във възторг съм. Това е най-точната дума.

— Известно ли ви бе, че платно на Моне, озаглавено „Железопътният мост при Аржентьой“, считано за прекрасен образец на импресионизма, бе продадено от „Кристис“ тук, в Лондон, през 1988 година за дванадесет милиона и шестстотин хиляди долара? — попита Ангъс Тод. — Сумата беше рекордна.

— Не. Както знаете, моята картина се продаде тази вечер за тринадесет и половина милиона долара, така че очевидно се вълнувам, че е надвишила продадената преди десет години.

Двамата журналисти продължиха да й задават въпроси, но скоро Маркъс се намеси, извини им се и обясни, че е време интервюто да приключи.

Маркъс и Робърт изведоха Елизабет и Грейс Роуз от пълната с народ галерия, прекосиха аукционната къща и излязоха на „Ню Бонд стрийт“. Елизабет, Грейс Роуз и Робърт влязоха в колата. Маркъс заяви, че ще се видят по-късно. Най-после, докато колата потегляше, Елизабет изпусна дълга въздишка и се усмихна. Продължи да се усмихва по целия път до клуб „Анабел“ на площад „Бъркли“, където даваше празнична вечеря за най-близките си приятели.