Барбара Тейлър Брадфорд
Господарката на Рейвънскар (28)

28

— Послушах съвета ти и наех Маркъс Джонсън — заяви Елизабет и се усмихна на Грейс Роуз, докато се настаняваше на канапето.

Нейната пралеля поизправи гръб и отвърна на усмивката й.

— Умно момиче! — възкликна тя. — Уверявам те, че няма да съжаляваш, скъпа моя. Предполагам, че той ще се заеме с рекламата на спацентровете? — Грейс Роуз се обърна към масичката до себе си, взе чаша с бяло вино и отпи.

— Не само с тях, а и с търга, ако ни е нужна повече разгласа — обясни Елизабет. — Сигурна съм, че „Сотбис“ ще свърши чудесна работа, но искам да покрия всеки ъгъл и да не оставям нищо на случайността. Срещнахме се няколко пъти и днес подписахме сделката. Заведе ме на обяд в „Дорчестър“, за да отпразнуваме.

— Велики Боже, май за първи път отиваш на делови обяд?

Елизабет не успя да се удържи да не се разсмее.

— Ами да — призна тя.

Двете седяха във всекидневната на апартамента на възрастната жена в Белгрейвия и както обикновено се чувстваха прекрасно заедно. Грейс Роуз забеляза колко добре изглежда Елизабет с бледосивия си костюм, бяла блуза, перлени обици и наниз от искрящи перли от южните морета.

— Приятно ми е да видя, че носиш перлите — отбеляза Грейс Роуз. — Зная, че твоята полусестра ти ги изпрати, когато умираше, но фактически те първоначално принадлежаха на Джейн Шоу. Спомням си, когато баща ми й ги даде.

— О, колко прекрасно! — възкликна Елизабет, вдигна ръка към шията си и докосна перлите. — Не знаех. А и как бих могла. Към накитите, които Мери ми изпрати, нямаше нито обяснения, нито документи.

— В завещанието си Джейн Шоу ги остави на баба ти, Бес Деравенел Търнър, а Бес ги завеща на баща ти. Но не помня някоя от жените му да ги е носила.

— Нито аз. А когато ги видях в ковчежето, се влюбих в тях. Историята им ми бе непозната, а сега имат такова голямо значение за мен.

— Перлите трябва да се носят, запомни, Елизабет. Не ги затваряй в сейф. Имат нужда от светлина и въздух, трябва да им позволиш да дишат. Бисери, затворени с години, се повреждат. Могат да се напукат, дори да се изронят. Баща ми каза, че перлите, които е купил за Джейн, а ти сега носиш, са безупречни. И извънредно ценни.

— Радвам се, че си ги сложих днес и че ми разказваш цялата им история, Грейс Роуз. Не само ми е приятно да я чуя, но ценя съвета ти как да се грижа за тях.

След като отпи от шампанското, Елизабет добави:

— Едуард Деравенел действително е имал изискан вкус, нали?

Докато говореше, пръстите й с нежност се плъзнаха по перлите. Грейс Роуз кимна.

— Баща ми имаше набито око за всичко, включително за жените. Както и твоят, що се отнася до нежния пол. Каза ми, че искаш да говорим за Хари. — Килнала глава на една страна, възрастната жена изгледа Елизабет с любопитство. — Какво искаш да знаеш, Елизабет?

— Защо се отнасяше така към мен, когато бях дете. Ти си единствената жива свидетелка, която може да ми обясни причините за поведението му. Да, Кат Бланш и Томас Парел също го познаваха, но не толкова добре, колкото теб. Не го виждаха така често. Чувствам нужда да узная… Не мога да намеря покой. Да си кажем истината, наистина бях измъчено дете.

— Истина е и често го напомнях на Хари. Той те тормозеше с думи, физически и емоционално и веднъж му казах, че заслужава да го нашибат с камшик за отношението му към теб. Беше безсъвестно от негова страна.

Елизабет почувства, че напрежението й я напуска, и поуспокоена се облегна на стола си.

— Питах се дали не преувеличавам всичко в съзнанието си. Разбираш ли, истински го обичам и се възхищавам на постиженията му. Но защо го обичам, Грейс Роуз, когато се държеше към мен с такава жестокост? Или жертвата винаги обича своя мъчител?

— Обичаш го, защото си му простила, Елизабет. Когато беше на девет, цялостното му отношение към теб се промени, както и твоето към него. Сега ненадейно се взираш в онези години и мисля, че сигурно имаш основателна причина.

— Робин иска да се ожени за мен, когато се разведе. Но аз не искам да се омъжвам за никого. Няма нищо общо с Робин. Струва ми се, че успях да го убедя. Но той смята, че нежеланието ми да се венчая за него се дължи на баща ми и че примерът на Хари ме е отвратил от брака.

— Мисля, че Робин има право. — Грейс Роуз й хвърли остър поглед. — Склонна съм да се съглася с него.

Елизабет леко кимна.

— Да се обърнем към същността на въпроса, Елизабет, а именно защо Хари се отнасяше така безчовечно с теб. Според мен е заради стихийните му чувства към майка ти Ан.

— Обичал я е много, нали? — Елизабет нетърпеливо се надигна, а на лицето й се изписа нетърпение.

— Хари бе влюбен до полуда и чака дълго, преди да се ожени за нея, защото първата му съпруга Катрин бе католичка и не признаваше развода. Най-после успяха да се венчаят и след като толкова време чака син, той бе смазан, когато Ан роди момиче. Теб. Бе горчиво разочарован, нещастен, дори като че обхванат от скръб, въпреки че храбро прикриваше чувствата си. След това Ан пометна няколко пъти. Не можеше да износи дете докрай, камо ли да роди наследник. Струва ми се, че започна да я мрази толкова силно, колкото я бе обичал. Негодуваше, че работи, сърдеше се, че постоянно снове между Лондон и Париж, за да управлява фирмата си за вътрешен дизайн. Допускам, че е започнал да я подозира, въобразявайки си, че има любовник — което не допускам и за миг. Всичко беше във въображението му. В един момент нервите му бяха опънати до скъсване. Много добре си спомням, че напълня, ядеше и пиеше прекомерно и ставаше все по-невъзможен. Чарлз често го кореше.

— Да, разочарованието, че няма син и наследник, е прераснало в мъка, по-късно в гняв, а накрая в омраза към майка ми. Както и в ненавист към мен? Това ли ми казваш, Грейс Роуз?

— Точно така, Елизабет. Най-вече когато ти проходи. Понеже имаше нейните тъмни очи, а движенията ти му напомняха на нея дори и на твоята невръстна възраст. После тя внезапно почина и той потъна в скръб. Каквото и да си въобразяваш, че знаеш, повярвай ми, така беше. Винаги, когато очите му попадаха на теб, сигурно в него е изригвало нещо ужасно. — Грейс Роуз поклати глава. — Но това не е оправдание. Той беше зрял мъж и твой баща. Но кой ли може да обясни човешките постъпки?

— Струва ми се, че ти току-що го направи, Грейс Роуз, за което ти благодаря. Наистина му простих преди много години. И дори в известен смисъл започнах да го боготворя като герой, въпреки че твоят баща Едуард Деравенел винаги ми е бил пример в живота… Нека го кажа така. Робин е убеден, че баща ми ме е травматизирал, понеже се е отнасял ужасно към всички жени. Не, трябваше да уточня към своите. Твърди, че жестокостта на Хари към тях ме е отвратила от брака.

— А ти съгласна ли си? — попита Грейс Роуз и я погледна в очите.

— Не съм сигурна. Но зная, че станах извънредно независима, старая се да бъда смела и силна жена, защото през по-голямата част от живота си съм се грижила сама за себе си. Господарка съм на съдбата си и не желая някой мъж да ме управлява, нито да стана нечий придатък. Харесва ми да съм Елизабет. Да бъда самата себе си.

— Разбирам те и съм склонна да се съглася с теб. Длъжни сме да сме верни на себе си, на собствената си същност. — Грейс Роуз помълча замислено, после попита. — Тормози ли те Робърт да се омъжиш за него? За това ли е цялата работа?

— Не съвсем. Да, предложи ми. Обаче ме разбира. Грейс Роуз, аз го обидих, нараних чувствата му миналия уикенд. Това не ми излиза от ума.

— Моят съвет е да действаш стъпка по стъпка. Робърт е все още женен, така че не може да се венчае за теб в момента. Когато се освободи, премисли наново. Обсъдете въпроса пак. Готов ли е той да живее с теб без благословията на брака? А ти?

— Да, и двамата.

— Тогава остави всичко както си е. За момента.

 

 

— Добре, Франсис, ще й съобщя — говореше Робърт Дънли — и нека поддържаме връзка.

Той се заслуша внимателно, докато Франсис добавяше няколко думи относно позицията, която щеше да заеме в Париж, после се сбогува и затвори мобилния си телефон. Изкачи няколкото стъпала на сградата на улица „Честър“, където се намираше апартамента на Грейс Роуз, и натисна бутона на домофона. Съобщи името си на безплътния глас и веднага му отвориха вратата. Няколко секунди по-късно го поканиха във всекидневната.

— Скъпи, ето те и теб! — извика Елизабет, когато той влезе, скочи и изтича да го целуне.

— Франсис си уреди среща с хората от „Дофин“ — съобщи й той, докато отвръщаше на целувката й. — Утре заминава за Париж и ще разговаря с тях в понеделник сутринта.

— Радвам се да го чуя.

Тя го отведе при Грейс Роуз, която засия от удоволствие, че го вижда. Робърт се наведе, целуна я по бузата, после се отдръпна и я загледа.

— Ти си чудо! Истинско чудо, Грейс Роуз — заговори той, изричайки всяка дума от сърце. — Никога не бих отгатнал възрастта ти. Изглеждаш великолепно. А роклята ти е прекрасна. Отива ти, синьото подчертава цвета на очите ти.

— За Бога, Робърт, нямам думи да опиша чара ти. — Тя стисна ръката му и добави: — Налей си питие, ти ще се справиш по-бързо от мен. Има шампанско и всичко друго необходимо на масичката ей там.

— Щом е шампанско, с удоволствие. — Той се запъти към масичката и попита през рамо. — Да ти долея ли, Елизабет?

— Не, благодаря.

Грейс Роуз каза:

— Преди да забравя, Елизабет, в спалнята си съм приготвила два подаръка. За вашите рождени дни. Ще ги донесеш ли, скъпа?

— Разбира се. Връщам се след секунда. — Елизабет се изправи и се запъти навън, обръщайки се към Робърт, докато минаваше покрай него. — Няма да се бавя, Робин.

Той кимна, приближи се до Грейс Роуз и седна до нея.

— Смъртта на принцеса Даяна натъжи всички ни — отбеляза той и остави чашата си на ниската масичка. — Причини национална трагедия.

— Наистина — отговори възрастната жена. — Хората все още са в шок. Не могат да се опомнят и скръбта им е неописуема. Англичаните сигурно са се променили, щом дотолкова показват чувствата си. Цветята пред двореца Кенсингтън стават все повече, заприличват на… планина.

— Зная. Гледах новините по телевизията тази сутрин, наистина е изумително.

— За какво говорите? — попита Елизабет, когато се върна във всекидневната, понесла два малки пакета, които постави на масичката за кафе.

— Планината от цветя за принцеса Даяна пред двореца Кенсингтън расте — обясни Грейс Роуз. — Сега е ред на подаръците. По-малкият пакет е за теб, Робърт, и ти го давам с много обич. Другият е за теб, Елизабет, скъпа.

— Благодаря ти много — отвърна Робърт. — Можем ли да ги отворим сега, или да почакаме?

Грейс Роуз се засмя и му хвърли поглед, пълен с нежност.

— Мисля, че съм те чувала да задаваш този въпрос и преди. Всъщност много пъти, когато беше малък. Естествено, че можеш да отвориш своя, както и ти, Елизабет.

— С нетърпение. Освен това, мисля, че е чудесно да видим подаръците си, докато сме с теб — промълви Елизабет. — Особено след като отменихме скромния обяд, който бяхме планирали за неделя. Никой от нас нямаше настроение предвид обстоятелствата.

— Така е. Цялата страна е в траур.

Робърт помоли:

— Отвори подаръка си първа, Елизабет.

— Добре.

След като прочете картичката с пожеланията и разкъса сребристата хартия, в ръцете й остана малка кутийка, покрита с черна кожа. Очевидно съдържаше някакво бижу. Беше стара, поовехтяла, а на места кадифето бе протрито. Елизабет повдигна капака и ахна, като видя диамантената брошка вътре. — Прекрасна е! — извика тя. — Винаги съм се възхищавала на тези старомодни панделки. Благодаря ти. — Тя скочи от мястото си, приближи се до Грейс Роуз и я целуна по бузата.

— Радвам се. Исках точно тази брошка да е твоя, понеже баща ми ми я подари на една Коледа много отдавна. Зная, че изпитваш силни чувства към Едуард Деравенел, и реших, че е най-подходящият подарък.

— Така е. Толкова искам да го бях познавала. Винаги ще ценя тази брошка.

Грейс Роуз се усмихна и погледна към Робърт с възхищение. Както винаги остана поразена от необичайната му красота. Всеки път, когато го видеше, се удивляваше на очарователното му присъствие. Бе най-прекрасният мъж, когото някога бе виждала: висок, тъмнокос, с изваяни черти. Прилича на кинозвезда, помисли си тя. Мнозина го подценяваха именно заради външния му вид, но Грейс Роуз познаваше истинската му същност. Той бе интелигентен, проницателен и упорит.

Робърт внимателно махна панделката и хартията и ги остави настрани. След като прочете картичката с посвещението, отвори червената покрита с кожа кутийка и на свой ред ахна от изненада. Не можеше да откъсне очи от златните копчета за ръкавели, инкрустирани с диаманти и рубини.

— Грейс Роуз, глезиш ме! Благодаря ти.

Той стана, усмихна й се топло и я целуна. Тя го погледна и тихо заговори:

— Много си ми скъп, Робърт, както и Елизабет. — После се обърна към племенницата си. — Щастлива съм, че израснахте близо до мен. Доставяхте ми такава радост.

— А ти ни дари вълшебни моменти — отговори Елизабет.

— Прекрасни са — промълви Робърт, докато разглеждаше подаръка си. — По кутията познавам, че са от „Картие“. Подаряваш ми нещо извънредно ценно.

— Бяха на съпруга ми, Чарлз. Подарих му ги, скоро след като се оженихме, и той винаги си ги слагаше за приема след премиерите. Беше убеден, че му носят късмет. Надявам се да ги носиш и ти.

— Обезателно.

Мобилният телефон в джоба му иззвъня, той се смръщи, извини се и застана до прозореца, за да приеме разговора. Грейс Роуз се приближи до Елизабет.

— Трябва да ти кажа нещо. В залеза на живота си баща ти, Елизабет, бе не само извънредно горд с теб, от академичните ти постижения и достойното ти поведение, но и наистина те обичаше. С цялото си сърце. Искам да го запомниш.

Елизабет я хвана за ръката и крепко я стисна.

— Благодаря. За мен това означава много.

 

 

Елизабет и Робърт бяха решили да посрещнат у дома, в апартамента на Елизабет на площад „Итън“, рождения си ден на седми септември, неделя.

Бяха прекарали деня в безделие. Отвориха подаръците си по време на късната закуска, радвайки се на компанията си, без да правят нищо особено, необичайно и за двамата, предвид постоянната им заетост.

Робърт настоя да се занимае с вечерята и Елизабет отиде да се преоблече. Той приготви бързо, просто ядене, което бе сигурен, че тя харесва. Излезе от кухнята, приближи се до камината, запали цепениците, отвори бутилка шампанско „Круг“ в кофичката с лед и намали осветлението. Липсва музика, помисли си ненадейно. За секунди откри любимия й диск на Франк Синатра, пусна го и регулира силата на звука. Стоеше с гръб към огъня, когато чу токчетата на обувките й да чаткат във фоайето. След малко тя се появи на вратата и му се усмихна. На лицето му се настани изражение на искрено изумление и за миг той остана като закован, неспособен да произнесе и дума.

— Хубава работа! Нали ми каза да се облека неофициално! — възкликна тя, когато забеляза изненадата, изписана на лицето му. — Така и постъпих.

Той отметна глава и избухна в смях.

— Неофициално ли! Имаш вид все едно си се запътила към някой скъп нощен клуб. Чудесна си, Елизабет.

Тя се присъедини към смеха му, знаеше как се е облякла и че той ще оцени шегата. Носеше бледосиня копринена нощница, пеньоар и обувки с високи токчета от „Маноло Бланикс“. Бижутата придаваха на тоалета колорит: наниза перли от Южните морета и обиците в комплект с тях, гривната и пръстенът с перли, подарени от него тази сутрин, и брошката, наследена от Едуард, подарък от Грейс Роуз.

— Страхотно. Ти си страхотна — изрече той, прекоси стаята, взе я в прегръдките си и я целуна. После, заровил глава в косите й, попита. — Ще ми подариш ли този танц, любов моя?

Тя кимна, но никой от двамата не помръдна. Стояха, притиснати един до друг, полюшваха се в ритъма на музиката, съзнавайки, че се нуждаят само един от друг, за да бъдат щастливи. Най-после Робърт я поведе към един стол близо до камината, наля шампанско, седна до нея и чукнаха чаши.

— Честит рожден ден! — поздравиха се в един глас.

След миг Робърт промълви:

— Зная, че е на шега, но тоалетът ти ме разби, да знаеш. Изглежда, причината е в бижутата.

Елизабет кимна, в тъмните й очи блесна дяволито пламъче.

— Премених се така заради теб, Робин, както имахме обичай, когато бяхме малки. — Тя изпъна крак, откривайки глезена си, и завъртя стъпало. — Дори си обух обувките с висок ток заради теб. Целта ми беше да ти е приятно.

— Приятно ми е и още как. — Той придърпа ръкава си, така че да се видят часовникът от „Филип Патек“, който тя му беше подарила по-рано, и рубинените копчета за ръкавели от Грейс Роуз. — Аз също се премених заради теб.

— Е, великите умове мислят еднакво! Винаги сме си били лика-прилика.

— Надявам се да мислим еднакво що се касае до вечерята.

— Сигурна съм, че е така, но не съм особено гладна.

Той кимна, без да добави нищо повече. Безпокояха го непостоянните й навици на хранене и често си мислеше, че е прекалено слаба. Но знаеше, че тя никога не спазва диети, крехката й фигура не се дължеше на суета. Липсата на интерес към храната у нея го накара да приготви именно това ястие за празничната им вечеря. Сега смени темата.

— Грейс Роуз прояви голяма щедрост, като ми подари копчетата за ръкавели на съпруга си. Силно се развълнувах, а зная, че и ти хареса брошката си. Подозирам, че се почувства така, защото я е избрал Едуард Деравенел.

— Имаш право. Въпреки че, да бъдем честни, накитът е уникален, Робин, и наистина се възхищавам от тези брошки с форма на панделка от времето на кралица Виктория и крал Едуард. — Размърдвайки се на стола си, Елизабет продължи: — Щастлива съм, че Грейс Роуз доживя до тази възраст в безупречно здраве и с незасегната мисъл. Приятно ми е да е около нас, тя е такава огромна част от миналото, нашето минало. Когато обърна поглед назад, съзнавам колко мила е била с нас. Навярно защото тя нямаше собствени деца. — Елизабет ненадейно се разсмя. — Освен това е извор на информация за родовете Деравенел и Търнър! Ами че Грейс Роуз е семейният историк, не си ли съгласен?

След като кимна и се засмя, Робин отвърна:

— „Скандали, прелюбодеяния и тайни“ може да се превърне в мото на Деравенел. Както и на Търнър. Родителите ми разказваха доста пикантни историйки, когато бях достатъчно голям, че да разбирам.

— Остави пикантните историйки, те не са нищо. Има и друго. — Елизабет го погледна многозначително. — Ами убийствата, отвличанията и всевъзможните задкулисни игри? И не само те. Понякога ми се иска да знаех повече, но истината е, че не искам да я притискам. Следващия път, когато я видим, може би ще успея да измъкна повече от нея. Говоря за тайни.

Робърт стана, донесе шампанското и напълни чашите им, после върна шишето в сребърната кофичка. Елизабет го подкани:

— Хайде, кажи ми какво има за вечеря. Любопитна съм.

— Чай с мляко и ванилия.

— Шегуваш се.

— Ни най-малко. — Робърт я изправи на крака и я отведе в кухнята. — Погледни! Той посочи към претоварената количка за сервиране, после махна салфетките, покриващи многобройните блюда. — Любимите ти ястия, както неведнъж си ми казвала. Чай с всевъзможни добавки, сладка моя.

— О, Робин, колко чудесно!

Тя му хвърли любяща усмивка, приближи се до количката и надникна във всяко блюдо. Имаше разнообразни сандвичи с изрязани корички, както им ги приготвяше Кат. Те й бяха любимите… Яйчена салата, краставица на кръгчета върху сирене, нарязани домати, пушена сьомга, мариновано месо, пюре от сардини и дори кифлички с наденица.

— След сандвичите ще ти сервирам сладкиши с бита девънширска сметана и ягодов конфитюр и накрая любимото ти руло с мармалад. То ще ти бъде тортата за рождения ден.

— И за твоя. О, Робин, толкова те обичам.

— Аз те обичам повече.

Двамата тръгнаха един към друг и започнаха да се целуват страстно. Когато най-сетне се разделиха, Елизабет го погледна настойчиво.

— Имаме време да се любим, стига да искаш — промълви тя.

— И още как — отговори той без секунда колебание, хвана я за ръка и я поведе към спалнята.