Барбара Тейлър Брадфорд
Господарката на Рейвънскар (19)

19.

Робърт се събуди, протегна ръка към Елизабет, но установи, че я няма. Надигна се на възглавниците и я потърси из стаята, окъпана в лунна светлина. Видя я да стои до прозореца и да се взира навън към Северно море. Той спусна дългите си крака на пода и дошляпа до прозореца.

— Какво има? Не можеш ли да спиш, Елизабет?

Тя не отговори. Стоеше неподвижна като статуя, дори не се обърна. Гърбът й бе изпънат и Робърт безпогрешно долови колко е напрегната. Объркан и разтревожен, постави ръка на рамото й, полека я обърна към себе си и веднага забеляза, че очите й са плувнали в сълзи.

— Любима, какво се е случило? Защо си разстроена? — Той я притегли към себе си, прегърна я и я притисна до гърдите си. — Кажи ми какво те тревожи. Не разбра ли вече, че с мен можеш да споделиш всичко, Елизабет?

— Не можех да заспя, в ума ми се въртяха какви ли не мисли и ненадейно се сетих за… Ейми.

Той остана напълно неподвижен, нито един негов мускул не помръдваше, но продължаваше да я държи в обятията си. Продължаваше да стои и да притиска главата й до гърдите си. След миг-два Елизабет леко се отдръпна и го погледна в лицето.

— Не ревнувам, ни най-малко. Само искам да зная какви са отношенията ви… какви са фактите. Зная, че ще ми кажеш истината, Робин, защото никога не си ме лъгал.

Той докосна леко бузата й и я целуна по челото.

— Ела да седнем пред камината и ще ти разкажа всичко.

Двамата се приближиха до канапето и седнаха. След като се настани в единия ъгъл и намести възглавниците зад себе си, Робърт я погледна в очите и заговори: — Ейми и аз сме разделени, Елизабет, и то от много дълго време.

— Колко дълго? — попита тя, без да откъсва поглед от него.

— Всъщност от пет години. Отношенията ни не потръгнаха.

— Защо изобщо се ожени за нея, Робин?

Той поклати глава, крайно объркан.

— Мога да го обясня единствено с младостта си. Боже мой, та какво ли разбирах на седемнадесет или осемнадесет? Нищо. Нито от жени, нито от секс, нито от света или живота. Кипях от хормони, тя бе хубава и чувствена и аз я пожелах. Както брат ми Амброуз често твърди, разгоненият жребец няма ум. Исках да я вкарам в леглото си, да правя секс с нея и единственият начин, който знаех, бе да се оженя за нея. Така и направих. А година по-късно бях пълен със съмнения и съжаления. Не е нужно да скачаш в цистерна със сладолед, ако ти се хапват няколко лъжички.

— И не успяхте ли да изгладите несъгласията си?

— Всъщност между нас нямаше неразбирателство. Тя бе достатъчно щастлива, само че… нямаше какво да си кажем. Нямахме нищо общо. Тя обичаше да живее в провинцията, харесваше живота на село, приятно й беше да се шляе и да не върши нищо. Чакаше ме да се върна вкъщи и мечтаеше за деца. Но деца не се родиха и постепенно аз престанах да се прибирам. Бях отегчен, тя ми беше досадила до смърт. Ние сме диаметрално различни.

— Защо не се разведе?

— За нея това бе без значение, както и за мен. Поне не и досега. Ще говоря с нея веднага щом е възможно. Надявам се, че няма да има мъчнотии.

— Разводът не е важен, Робин, поне не за мен. Разбираш ли, нямам намерение да се омъжвам.

Изненадан, той зяпна насреща й.

— Ясно. Все още си на същото мнение относно брака, така ли? — Тонът му бе спокоен и донякъде весел.

— Точно така. Прекалено независима съм, за да сключвам брак. Трябва сама да си бъда господар. Единствената причина, поради която споменах Ейми бе, защото исках да разбера какво е положението. Сега, след като ми обясни, разбирам всичко. Наистина няма никаква пречка. — Тя се приближи до него и хвана ръката му. — Винаги трябва да сме откровени един с друг, Робин. Откровеност и честност — това е единственото, за което ще те моля.

— Ами любов? Не я ли желаеш от мен?

— Знаеш, че искам. И то — много. И я имам, както и ти имаш моята. Известно ти е, нали?

— Да, разбира се. — Той се протегна към нея, прегърна я и я целуна. — Каквото и да ми струва, ти си единствената жена, която съм обичал през целия си живот.

— С всичките му двадесет и пет години.

— И ти си на двадесет и пет. Аз ли съм единственият мъж, когото си обичала?

— Да.

— А адмирала? Не обичаше ли и него?

На Елизабет й се стори, че думите застрашително увиснаха във въздуха помежду им, и за миг я обхвана такъв гняв, че не можа да му отговори. Най-после се успокои и тихо каза:

— Не, не го обичах. Но ми се струва, че бях увлечена от него. Той бе красив, смел, а аз — твърде млада.

— Да, зная. Според баща ми поведението му било скандално предвид възрастта ти.

— Виж ти. Разбирам. И ти ли мислеше така?

— Не. А беше ли? Скандално, искам да кажа?

— Не съм съвсем сигурна.

— Той любеше ли се с теб?

— Не сме спали заедно, ако това питаш.

— Но все пак сте се любили… — гласът му секна и той леко сви рамене.

— Доста се… докосвахме. Знаеш какво имам предвид.

— Интимно ли? — попита той и се втренчи настойчиво в нея.

Тя само кимна.

— Том Селмер приличаше много на теб…

— О, не, не мисля! — възкликна Робърт, изправи гръб и изведнъж стисна устни.

— Щях да добавя по външност. Но си прав, той не беше като теб. Не и по характер. В известен смисъл му липсваше морал, а и не бе интелигентен и умен като теб. Всъщност бе доста глупав. Остроумен, но не и прозорлив.

— Същото каза и баща ми.

Елизабет се размърда на канапето, облегна се и впери поглед в ярките пламъци, издигащи се към комина. Мълчеше, както и Робърт, и двамата потънали в собствените си мисли. Не след дълго той наруши тишината, приближи се до нея и я притегли до себе си.

— Обичам те с цялото си сърце, Елизабет. Това е истината.

— Не съм спала с… адмирала. Честно.

— Вярвам ти, а и няма особено значение и да беше обратното. Някак си винаги си била моя, още откакто бяхме малки, а сега си изцяло моя, както аз съм твой. Затова нека се върнем в леглото и да си го докажем, съгласна ли си?

Тя понечи да отговори, но той спря думите й с море от целувки, вдигна я на ръце и я отнесе до леглото.

— Кого го е грижа за миналото? — промълви, докато лягаше до нея. — Важно е настоящето.

 

 

— Когато помислиш за мен, кой е първият образ, който изниква в съзнанието ти? — попита Елизабет, като се примъкна по-близо до Робърт и обгърна тялото му с ръка. Въпреки че се бяха заситили и уморили от любовта си, някак не можеха да заспят.

Той лежеше с гръб към нея и гласът му бе приглушен, когато отговори:

— Най-вече в мислите си те виждам като малко момиченце, моята мъжкарана. Да, точно това си представям.

— Не е много романтично — оплака се тя и го целуна по рамото.

— Може и да не е, но в онези дни на детството ни ти ми правеше силно впечатление. Беше толкова… дръзка. Най-вече когато се опълчваше срещу Хари.

— Това вече е лично твоя фантазия! Никога не съм се противопоставяла на баща си. Да ти призная истината, винаги мъничко съм се страхувала от него.

— Отказвам да повярвам! — възкликна Робърт и обръщайки се към нея, я погледна с изненада. — Помня те като най-безстрашното човече, което съм познавал. И още мисля същото.

— Какъв прекрасен комплимент, благодаря ти, Робърт, но честно да си кажа, понякога той ме ужасяваше.

— Помня колко мек беше към теб, когато остаря и те прие обратно в семейството.

— Да, бе по-мил. Поне не издевателстваше над мен.

— Не мога да повярвам — Робърт изпитателно прикова очи в нейните.

— Не сексуално или физически, не ме разбирай погрешно. Издевателстваше над мен с думи. Нараняваше чувствата ми. Знаеш много добре, че ме отритна, в един момент дори се отказа от мен. Когато бях съвсем мъничка, пак ме отбягваше. В онези дни бе ужасен баща и всички го потвърждаваха — сподели Елизабет.

— Било е заради майка ти, сигурен съм.

— Какво искаш да кажеш?

— Спомням си как родителите ми говореха за отношението му към нея. Недоволствал, че Ан не изоставила кариерата си на вътрешен дизайнер, и започнал да я подозира. Внушил си, че тя има любовници или нещо такова. И после загинала при онзи нелеп пътен инцидент заедно с брат му и неколцина негови приятели… в Южна Франция…

— Зная, че е загинала при автомобилна катастрофа, но не разбирам накъде биеш, Робин?

— Имам чувството, че… ами… той някак си обвиняваше за злополуката майка ти. Вече не съм сигурен, беше толкова отдавна. Обаче според баща ми Хари успял донякъде… да хвърли сянка върху репутацията на майка ти.

— И аз чух същото. Моята полусестра не се поколеба да ми го съобщи. В определен момент от живота си баща ми действително се е превърнал в чудовище и се държал зле.

— Всички тези съпруги, Елизабет! Шест на брой. Велики Боже, нищо чудно, че не искаш да се омъжваш… не ти е дал много добър пример, нали? — Робърт поклати глава. — Бил е изпечен женкар.

— Истина е. Все пак мисля, че е искал да създаде наследник от мъжки пол. Сестра ми и аз не сме му били достатъчни… искал е момче. Родил му се е син, който починал рано, затова всичката болка, която е причинил на другите, е била напразна, нали?

— Никой от нас не знае какво ни готви животът — отвърна Робърт и забелязвайки замисленото изражение на лицето й, добави. — Сега е мой ред… Какъв мой образ изниква в главата ти?

Тя се усмихна почти на себе си и му хвърли закачлив поглед.

— Този твой образ е отпреди година-две — когато и двамата бяхме в немилост пред ужасната Мери Търнър. Ти ми поднесе цветя, прекрасен букет от кученца, и ме увери, че винаги ще си до мен…, а друг път ми изпрати пари, помниш ли?

— Разбира се. Исках да ти помогна, защото те обичах.

— Но не както ме обичаш сега — заяви тя.

Той скри развеселената си усмивка.

— Вярно е.

Тя се приближи до него и прошепна:

— Сега съзнанието ми гъмжи от толкова много нови твои образи и всичките — романтични и секси. Знаеш ли, че си страшно привлекателен, Робин? Обзалагам се, че много жени са ти го казвали.

Вместо отговор той я притисна в прегръдките си и я целуна страстно. Няколко минути по-късно отново се любиха. И така продължиха през остатъка от уикенда.